Мери Хигинс Кларк
Деца из града (31)

30

Първите дни от седмицата преминаха неусетно. В нощта срещу четвъртък Сара поработи върху заключителната си реч.

Тя внимателно четеше изрядните си подготвителни бележки — местата, на които искаше да наблегне пред заседателите, бяха дебело подчертани. Навън започна да просветлява. В седем и петнадесет Сара прочете и последния параграф.

„Дами и господа, мистър Маркъс е талантлив и опитен адвокат. Той обяви за несъстоятелни показанията на всички свидетели, които в онази нощ са присъствали на местопрестъплението. Признавам, че не е било светло, както е през деня, но не е било и чак толкова тъмно, че да не могат да видят лицето на Джеймс Паркър. Всеки един от тях е видял как той се приближава към колата на Морийн Мейс, как насила влиза в нея. Всеки един от тях заяви тук без колебание, че Джеймс Паркър е човекът, който е нападнал тази жена…

Дами и господа, доказателствата безспорно ви показват, че именно Джеймс Паркър е убил тази прекрасна млада жена и завинаги е лишил нейния съпруг, майка й, баща й, братята и сестрите й от нейната любов и подкрепа.

Никой от нас не може да направи нищо, за да я върне, но това, което вие, съдебните заседатели, можете да направите, е да потърсите отговорност от нейния убиец.“

Беше отбелязала всичко необходимо. По-голямата част от доказателствата бяха неоспорими. Въпреки това Конър Маркъс беше най-добрият адвокат, срещу когото някога се бе изправяла. Решението на съдебните заседатели беше непредвидимо.

Сара се изправи и се протегна. Вълнението, което неизменно я обземаше по време на процес, щеше да се превърне в истинска треска, когато започнеше заключителната си реч. Тя разчиташе на това.

Влезе в банята и пусна душа. Изкушаваше се да се отпусне под удоволствието от топлата вода. Раменете й бяха схванати. Вместо това спря топлата вода и завъртя кранчето за студената докрай. Като се мръщеше, тя храбро посрещна ледената струя.

Избърса се бързо, облече дълга дебела хавлиена роба, обу си чехлите и слезе да си приготви кафе. Докато чакаше да стане готово, направи няколко упражнения и огледа кухнята. Бетси Лайънс, агентката по недвижими имоти, изглежда, смяташе, че има добри изгледи къщата да се продаде, и то доста скоро. Сара осъзна, че все още се двоуми дали да я продава. Беше заявила на Лайънс, че в никакъв случай няма да смъкне цената.

Кафето беше готово. Тя извади любимата си чаша от порцелан, която й беше подарък от нейния екип от детективи, докато работеше като помощник-прокурор към отдела за сексуални престъпления. Беше надписана: „На Сара, която направи секса толкова интересен“. Майка й не бе останала особено възхитена.

Тя занесе кафето горе и седна пред огледалото. Започна да се гримира. Сенки, пудра, червило. Беше станало като всекидневен ритуал, посветен на майка й. Мамо, ако нямаш нищо против, днес ще съм облечена доста строго — помисли си тя. Но всъщност знаеше, че Мери би одобрила синьо-сивия костюм от туид.

Косата. Облак от къдрици… не, това дори беше слабо казано. Тя припряно я отметна назад.

— „Слънцето отново ще изгрее утре…“ — запя тихо. — „Всичко, от което се нуждая, е червена рокля с бяла якичка и едно малко, глупавичко куче.“

Тя отвори куфарчето си. Бележките й за заключителната реч бяха вътре. Това е то, рече си. Почти беше слязла по стълбите, когато чу вратата на кухнята да се отваря.

— Сара, аз съм — извика Софи. Стъпките й прекосиха кухнята. — Трябва да ходя на зъболекар, затова дойдох по-рано. О, изглеждаш прекрасно.

— Благодаря. Не беше нужно да идваш толкова рано. След цели десет години не мислиш ли, че имаш право на малко свободно време, ако ти се наложи? — Те се усмихнаха една на друга.

Възможността къщата да бъде продадена измъчваше Софи толкова, че бе казала на Сара:

— Е, ако вие, момичета си вземете апартамент наблизо аз, разбира се, бих могла да идвам и да се грижа за вас.

Тази сутрин тя изглеждаше притеснена.

— Сара, нали се сещаш за хубавия комплект от кухненски ножове там до печката?

Сара тъкмо закопчаваше палтото си.

— Да.

— Да си вземала някой от тях?

— Не.

— Забелязах, че големият нож за месо липсва. Това е доста странно.

— О, трябва да е някъде тук.

— Вероятно, но не мога да го открия.

Сара изведнъж почувства тревога.

— Кога го видя за последен път?

— Не съм сигурна. Забелязах, че го няма в понеделник и започнах да го търся. Не е в кухнята, това със сигурност знам. Нямам никаква представа откога го няма. — Софи се поколеба. — Не вярвам на Лори да й е трябвал за нещо в училище.

Софи знаеше за съня с ножа.

— И на мен не ми се вярва. — Сара с мъка преглътна, усещайки надигащия се в гърлото й спазъм. — Трябва да вървя. Ако случайно го намериш, би ли ми оставила съобщение в кабинета? Просто едно: „Открих го“. Става ли?

Тя забеляза тъгата, изписана на лицето на Софи. Мисли си, че Лори го е взела, мина й през ума. Боже мили!

Почти обезумяла, Сара изтича до телефона и набра номера на Лори. Отговори й сънен глас. Лори бе вдигнала още при първото позвъняване.

— Сара? Разбира се. Добре съм. Всъщност оправих някои от оценките си. Вече са наред. Трябва да го отпразнуваме по някакъв начин.

Успокоена, Сара затвори телефона и забърза към гаража. Вътре имаше място за четири коли, но само нейната го ползваше. Лори винаги паркираше на алеята. Останалото празно пространство постоянно й напомняше за катастрофата.

Докато палеше колата, тя реши, че в момента Лори явно беше добре. Вечерта щеше да се обади на д-р Карпентър и на д-р Донъли и да ги осведоми за ножа. Сега обаче се налагаше да освободи съзнанието си от това. Нямаше да бъде честно спрямо Морийн Мейс и семейството й, ако не се представеше добре днес в съда. Но защо, за бога, Лори ще взема кухненския нож?