Мери Хигинс Кларк
Деца из града (30)

29

— Евджууд е един от най-хубавите градове в щата Ню Джърси — обясняваше Бетси Лайънс на скромно облечената жена, с която разглеждаха реклами на недвижими имоти. — Разбира се, цените са доста високи, но при сегашното състояние на пазара и при съответните изгодни условия бихте могли да направите чудесна сделка.

Оупъл кимна замислено. За трети път посещаваше агенцията. Беше разказала версията, че съпругът й започва работа в Ню Йорк и тя трябва да намери подходящо жилище в Ню Джърси, Кънектикът и Уестчестър.

— Дай й възможност да ти повярва — беше й наредил Бик. — Тези агенти на недвижими имоти са научени да разпознават клиентите с истински сериозни намерения и да не обръщат много внимание на разните фукльовци, които само говорят. Освен това разправяй на всеки, който те срещне, че търсиш на няколко места, после след едно-две посещения кажи, че най-много си харесала Ню Джърси. Първия път, когато отидеш там, спомени, че не си готова да купуваш на толкова високи цени, каквито са в Риджууд. После намекни, че градът е много хубав и ти наистина можеш да си го позволиш. Накрая, я накарай да ти покаже къщата на Лий в някой от петъците, когато излизаме. После ще й отвлечеш вниманието и…

Беше ранен петъчен следобед. Планът беше приведен в действие. Оупъл беше спечелила доверието на Бетси Лайънс. Беше време да разгледат къщата на Кениън. Прислужницата идваше в понеделник и петък сутринта. Щеше да си е тръгнала, преди те да отидат. Голямата сестра беше заета в съда с едно много нашумяло дело. Оупъл щеше да бъде сама в къщата на Лий, като се изключеше Лайънс, чието внимание щеше така или иначе да бъде отвлечено.

Бетси Лайънс беше привлекателна жена на около шестдесет години. Тя обичаше работата си и я вършеше добре. Често се шегуваше, че може да разпознае фукльото от миля разстояние. „Слушайте, аз не си губя времето, казваше тя на новите агенти. Времето е пари. Не си мислете обаче, че хората, които очевидно не могат да си позволят къщите, които желаят да видят, трябва веднага да бъдат прогонени. Може би татенцето седи на задната веранда и стиска куп пари, които отдавна пази за черни дни. От друга страна, не си въобразявайте, че хората, които изглеждат готови да платят много, са наистина сериозни. Някои от жените искат да разгледат хубавите къщи само за да видят обзавеждането. И никога не сваляйте очи от клиентите.“ Бетси Лайънс хареса Карла Хокинс, защото тя беше на ниво и веднага разкри картите си. Търсеше и на други места. Не се захласваше по къщите, които разглеждаше. Нито пък изтъкваше недостатъците им. Другите хора го правеха независимо дали имаха намерение да купуват или не. „Баните са прекалено малки.“ Сигурно, скъпа. Кой знае на какъв разкош си свикнала.

Мисис Хокинс задаваше доста интелигентни въпроси за къщите, които евентуално можеха да събудят интереса й. Изглежда, имаше доста пари. Истински добрият агент на недвижими имоти умее да разпознава скъпите дрехи на клиентите си. В края на краищата Бетси Лайънс имаше чувството, че това може да се превърне в доста добра продажба.

— Мястото е наистина очарователно — рече тя, сочейки към снимката на една тухлена вила. — Девет стаи, строена е само преди четири години, във великолепно състояние, има страхотен изглед и освен това е в края на задънена улица.

Оупъл се престори на заинтересувана и прочете бележките под снимката.

— Изглежда интересно — каза тя бавно. — Но нека видим и другите. О, какво е това? — Най-накрая беше стигнала до снимката на къщата на Кениън.

— Ако наистина се нуждаете от красива, просторна и удобна къща, тази е тъкмо за вас. — Лайънс преливаше от ентусиазъм. — Имотът е повече от един акър^[1], има плувен басейн, четири големи спални, всяка с баня, дневна, трапезария, стая за закуска, кабинет и библиотека на първия етаж. Осем хиляди, квадратни фута^[2], високи сводове, дървена ламперия, сервизно помещение.

— Нека да разгледаме тези двете днес сутринта — предложи Оупъл. — Само това ще мога да направя с този глезен.

Бик беше бинтовал левия й глезен. „Ще споменеш, че си навехнала крака си — посъветва я той. — После, когато й подметнеш, че сигурно си изпуснала ръкавицата си в някоя от стаите, тя няма да има нищо против да те остави сама в кухнята за малко.“

— Ще проверя за вилата — рече Лайънс. — Имат малки деца и са помолили да се обаждаме предварително. Но в къщата на Кениън може да се отиде всеки ден от седмицата без уговорка.

Първо спряха във вилата. Оупъл се сети, че трябва да задава определени въпроси, и се справи добре. Накрая се отправиха към къщата на Кениън. Тя си повтори наум инструкциите на Бик.

— Гадно време, нали? — попита Лайънс, докато караше по тихите улици на Риджууд. — Но на човек му става хубаво, като се сети, че пролетта наближава. Дворът на Кениън е пълен с плодни дръвчета и през пролетта целият е потънал в цвят. Кучешки дрян, череши и какво ли не още. Мисис Кениън обичаше градинарството и дръвчетата й цъфтяха три пъти през годината. Този, който купи имота, ще е голям късметлия.

— А защо се продава? — На Оупъл й се струваше, че е някак си неестествено да не зададе въпроса. Тя мразеше тази улица. Напомняше й за онези две години. Спомни си как сърцето й щеше да се пръсне, докато завиваха покрай розовата къща на ъгъла. Сега къщата беше боядисана в бяло.

Лайънс знаеше, че няма никакъв смисъл да крие истината. Проблемът беше, че повечето хора се страхуваха от къщи, които носят „лош късмет“. Но тя си имаше правило: по-добре е да кажеш всичко, както си е, отколкото клиентите да започнат да душат сами наляво-надясно и в края на краищата да разберат истината.

— В момента тук живеят сами две сестри — започна тя. — Родителите им загинаха при катастрофа миналия септември. Един автобус се блъснал в колата им на шосе 78. — Тя умело се опита да накара Оупъл да се съсредоточи върху факта, че произшествието се е случило на седемдесет и осмо шосе, а не в къщата.

Завиха по алеята. Бик беше наредил на Оупъл внимателно да огледа всичко. Наистина му беше любопитно да разбере в какво място живее Лий. Излязоха от колата и Лайънс затърси ключовете.

— Това е главното фоайе — съобщи тя, докато отваряше вратата. — Виждате ли какво имам предвид, когато говоря за добре поддържана къща? Не е ли прекрасна?

Защо не вземеш да млъкнеш, помисли си Оупъл, докато разглеждаха първия етаж. Дневната беше отляво. Арковиден портал. Огромни прозорци. Тапицерия в преобладаващо синьо. Тъмен полиран под, върху който се разстилаше голям ориенталски килим, контрастиращ с малкото килимче пред камината. Оупъл почувства как я напушва истеричен смях. И от това място те бяха отвели Лий в онази мизерна ферма. Беше цяло чудо, че успя да се сдържи.

Стените на библиотеката бяха покрити с портрети.

— Това са семейство Кениън — посочи Бетси Лайънс. — Красива двойка, нали? А това е портрет на момичетата, като малки. Откакто Лори се е родила, Сара винаги й е била като майка. Не знам дали сте чули, докато сте били в Джорджия, но…

Оупъл слушаше историята за отвличането преди седемнадесет години и почувства как сърцето й започна да бие лудо. На една масичка в дъното на стаята имаше снимка на Лий заедно с по-голямо момиче. Лий беше облечена в розовия бански костюм, който носеше, когато я бяха отвлекли. При толкова много снимки в тази стая си беше чиста лудост, че погледът й попадна точно на тази. Бик беше прав. Явно в това имаше Божи пръст, че се бяха озовали тук, за да се погрижат за Лий.

Тя се престори, че киха, извади носната си кърпичка от джоба на палтото и изпусна нарочно едната си ръкавица в стаята на Лий. Дори Бетси Лайънс да не я бе осведомила, лесно щеше да познае коя точно е нейната. Бюрото в стаята на сестра й беше отрупано с юридически книги.

Оупъл последва Лайънс надолу по стълбите и помоли отново да видят кухнята.

— Хареса ми тази кухня — въздъхна тя. — Къщата е наистина мечта. — Това поне беше вярно, помисли си с известна ирония. — Сега е по-добре да си вървя. Глезенът ме предупреждава, че е време да спра да обикалям. — Тя седна на един от високите столове пред бара.

— Разбира се. — Бетси Лайънс предвкусваше задаващия се успех.

Оупъл бръкна в джоба на палтото си за ръкавиците, после се намръщи.

— Знам, че и двете бяха тук, когато влязохме. — Тя потърси и в другия джоб и извади носната кърпичка. — О, сетих се. Обзалагам се, че когато кихнах, заедно с кърпичката съм извадила и ръкавицата, без да искам. Това беше в стаята със синия килим. — Тя бавно започна да слиза от стола.

— Чакайте тук — нареди Бетси Лайънс. — Ще се върна да я потърся.

— О, наистина ли ще го направите?

Оупъл изчака, докато стъпките се отдалечиха и тя се убеди, че Лайънс е на път към втория етаж. Тогава скочи от стола и изтича до редицата ножове със сини дръжки, закачени на стената до печката. Грабна най-големия — дълъг нож за месо — и го пусна в огромната си чанта. Върна се на стола, леко се наведе напред и започна да разтрива глезена си. Бетси Лайънс я завари в това положение, когато се появи отново в кухнята, усмихната победоносно, стиснала в ръка липсващата ръкавица.