Мери Хигинс Кларк
Деца из града (26)

25

Джъстин Донъли бе разбрал от срещата си с д-р Карпентър, че Сара Кениън е забележително силна млада жена, но съвсем не беше подготвен за впечатлението, което тя му направи по време на тяхната среща. Онази първа вечер в кабинета му тя беше седнала срещу бюрото, очарователна и самоуверена, и само болката в очите й намекваше за мъката и безпокойството, които изпитваше. Нейният ненатрапчив скъп тъмносин костюм от туид му напомни, че носенето на дрехи в тъмни цветове навремето се смяташе за сигурен белег, че някой е в траур.

Беше впечатлен от факта, че въпреки неизбежния шок при новината за възможността сестра й да е болна от множествена личност тя бе готова да му сътрудничи с информация още преди да го е видяла. Той се възхити и от интелигентното й вникване в психологическото състояние на Лори.

Когато я изпращаше до колата, на езика му бе да й предложи да отидат да вечерят. После той влезе в „При Никола“ и я откри там. Тя изглеждаше доволна, че го вижда, и беше някак си естествено да го покани на нейната маса, така че той да освободи своята за двойката, която тъкмо влизаше.

Сара първа поде разговора. Усмихната, тя му подаде панера с питките.

— Предполагам, че на обед сте хапнали набързо, както и аз самата — каза му тя. — Започнах работа по едно дело за убийство и целия ден съм разговаряла със свидетели.

Тя му разправи за всекидневието си на помощник-прокурор, после умело прехвърли разговора към него. Знаеше, че той е австралиец. Джъстин й разказа за семейството си и за детството си във фермата.

— Прадядо ми по бащина линия е пристигнал от Англия окован във вериги. Разбира се, поколения наред това не се е споменавало. Сега е въпрос на чест да имаш предшественик, изпратен от короната в наказателната колония. Баба ми по майчина линия е родена в Англия и семейството й се преместило в Австралия, когато била на няколко месеца. През целия си живот баба не спря да повтаря колко й липсва Англия. За осемдесет години тя отиде дотам само два пъти. Това е пък другият вид манталитет на австралийците.

Чак когато стигнаха до капучиното, разговорът се върна към решението му да се специализира в лечението на заболяването „множествена личност“.

След тази вечер Джъстин разговаряше с д-р Карпентър и Сара поне веднъж седмично. Д-р Карпентър се тревожеше, че Лори от ден на ден става все по-необщителна.

— Преструва се — сподели той с Джъстин. — Видимо се съгласява, че не трябва да се чувства виновна за смъртта на родителите си, но аз не й вярвам. Тя говори за тях, като че ли това е вече съвсем безопасна тема. И само хубави спомени. Но когато се развълнува, говори и плаче като малко дете. Продължава да отказва да направи Минесота тест^[1] или теста на Роршах^[2]. Сара на свой ред отбелязваше, че не забелязва признаци на депресия, които да подсказват, че има опасност за самоубийство.

— Лори мрази да ходи при д-р Карпентър в събота — оплакваше се тя. — Твърди, че само си даваме парите и че е нормално да си тъжен, когато родителите ти са починали. Тя обаче наистина се радва, когато ходим в клуба. Някои от бележките й са доста слаби и ми поръча да й се обаждам вечер до осем часа, за да може после да учи на спокойствие. Мисля, че по-скоро не иска да я проверявам.

Д-р Джъстин Донъли не призна пред Сара, че според д-р Карпентър, а и според самия него поведението на Лори, на което са свидетели, е затишие пред буря. Вместо това той продължи да настоява тя да наблюдава Лори внимателно. И всеки път, когато затваряше, той осъзнаваше, че започва да чака позвъняванията й доста извън професионалния си интерес.