Мери Хигинс Кларк
Деца из града (18)

17

В седем и половина сутринта в понеделник д-р Джъстин Донъли вървеше бързо по Пето авеню от своя апартамент в южната част на Сентръл парк към болницата „Лейман“, която се намираше на Деветдесет и шеста улица. Той постоянно се стремеше да измине това разстояние от две мили с минута или две по-бързо от предишния ден. Но не успяваше да подобри собствения си рекорд от двадесет минути, освен ако не започнеше да тича.

Беше едър мъж, който винаги изглеждаше така, сякаш и вкъщи стоеше с каубойски ботуши и грамадна шапка, което съвсем не бе далеч от истината. Донъли бе отраснал в една овцеферма в Австралия. Къдравата му черна коса вечно беше разрошена. Огромните черни мустаци подчертаваха здравите бели зъби, които усмивката му разкриваше. Дълбоките му сини очи бяха очертани от тъмни мигли и също такива вежди, на които всяка жена би завидяла. Още в началото, докато следваше психиатрия, той смяташе да специализира в областта на множествената личност. Новатор по природа, Донъли след дълги борби бе успял да отвори клиника за болни от това заболяване в Нов Южен Уелс. Тя бързо се бе превърнала в образцово медицинско заведение. Неговите трудове, публикувани в престижни медицински издания, скоро му бяха донесли международно признание. На тридесет и пет годишна възраст той бе поканен на работа в центъра по множествена личност „Лейман“.

След двете години, прекарани в Манхатън, Джъстин вече се смяташе за истински нюйоркчанин. По време на разходките си до кабинета и обратно той с наслада се радваше на гледките, които му бяха станали близки — конете и каретите из парка, зоологическата градина на Шестдесет и пета улица, портиерите пред красивите сгради на Пето авеню. Повечето от тях го поздравяваха по име. Сега, докато минаваше покрай тях, някои споменаха, че времето е прекрасно за октомври.

Денят щеше да бъде напрегнат. Джъстин обикновено се стремеше да остави времето между десет и единадесет свободно; за да може да дава консултации на персонала. Тази сутрин щеше да направи изключение. Спешно обаждане от психиатър от Ню Джърси беше събудило интереса му. Д-р Карпентър искаше да се консултира с него незабавно относно пациентка с предполагаемо заболяване „множествена личност“ и потенциална наклонност към самоубийство. Джъстин се беше съгласил да се срещнат днес в десет часа.

Той стигна до пресечката на Деветдесет и шеста улица и Пето авеню за двадесет и пет минути и се оправда пред себе си, че многото пешеходци го бяха забавили. Главният вход на болницата беше откъм Пето авеню. В психиатричната клиника се влизаше през дискретна врата откъм Деветдесет и шеста улица. Джъстин беше почти неизменно първият пристигнал на работа. Кабинетът му се намираше в дъното на коридора. Приемната беше боядисана в слонова кост и бе скромно обзаведена — бюро с въртящ се стол, две кресла за посетителите, лавици с книги, купчина медицински картони и няколко цветни репродукции на лодки от пристанището в Сидни. Единствено те разведряваха атмосферата. Във вътрешната стая се провеждаха сеансите с пациенти. Тя беше съоръжена с чудесна видеокамера и магнетофон.

Първият му пациент беше една четиридесетгодишна жена от Охайо, която се лекуваше вече шеста година. Диагнозата й беше шизофрения. Едва когато някакъв прозорлив психиатър решил, че гласовете, които жената чува, са нейни собствени, тъй като страда от множествена личност, тя се бе обърнала към него. Оттогава имаше видимо подобрение.

Д-р Карпентър пристигна точно в десет. Изключително благодарен на Джъстин за така бързо уредената среща, той направо започна да разправя за Лори.

Донъли слушаше, от време на време си вземаше бележки или задаваше по някой въпрос. Карпентър заключи:

— Аз не съм специалист по множествена личност, но ако въобще може да се говори за проявени признаци за нещо подобно, убеден съм, че бях свидетел на това. В гласа и поведението й имаше очевидна промяна по време на последните й две посещения. Тя съвсем определено не си спомня нищо за един много характерен случай — напуснала е стаята си и с часове е била навън. Сигурен съм, че не лъже, когато твърди, че е спяла по това време. Постоянно сънува един и същи кошмар как някой я заплашва с нож. По време на отреагирването тя пресъздаде първо човека с ножа, а после се вживя в ролята на жертвата. Направил съм копие от картона й.

Донъли внимателно прочете страниците, като от време на време спираше, за да си изясни някои неща. Случаят го впечатли. Любимото дете, отвлечено на четиригодишна възраст и изоставено от похитителите, когато е било на шест, без да си спомня нищо за изминалите две години! Постоянно появяващ се кошмар! Наблюдения на сестра й, че откакто се е завърнала при семейството си, тя реагира на стреса почти по детски. Трагична смърт на родителите, за която Лори обвинява себе си.

Когато свърши, той каза:

— Прегледът в болницата в Питсбърг показва, че е била подложена на сексуален тормоз в продължение на доста време. В подобни случаи се препоръчват по-нататъшни наблюдения. А такива не са правени.

— Родителите й твърдо отричаха да е имало такова нещо — отговори Карпентър, — ето защо не е провеждана и никаква терапия.

— Типично за начина на мислене отпреди петнадесет години, а освен това семейство Кениън са били доста възрастна двойка — отбеляза Донъли. — Ще е добре, ако успеем да убедим Лори да дойде тук за преглед. Бих казал още, колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Имам чувството, че никак няма да е лесно. Сара трябваше да й се моли, за да дойде при мен.

— Ако се съпротивлява, бих искал да се срещна със сестра й. Ще се наложи тя да следи за признаци на отклонение в поведението й. Разбира се, в никакъв случай не трябва лекомислено да подминава евентуалните приказки на сестра си за самоубийство.

Двамата психиатри се отправиха към вратата. В преддверието чакаше тъмнокосо младо момиче, което унило зяпаше през прозореца. Целите й ръце бяха в бинтове.

Донъли снижи глас и рече:

— Трябва да погледнете сериозно на случая. Пациенти, които са преживели някаква душевна травма в детството си, са способни да посегнат на себе си.