Мери Хигинс Кларк
Деца из града (16)

15

Лори отвори вратата на колата си.

— Май вече си е есен — рече тя.

Първите листа бяха започнали да падат от дърветата. През изминалата нощ беше станало наистина студено.

— Да, така изглежда — отвърна Сара. — Виж, ако ти идва прекалено много…

— Не, не. Ти ще вкарваш отрепките в затвора, а аз ще си наваксам пропуснатите часове и ще стана отличничка. Все още не е късно да го направя. Доста си ме изпреварила. Ще се видим в петък вечер. — Тя понечи да прегърне Сара набързо, но после силно се притисна към нея.

— О, Сара, никога не ми позволявай да си сменям колата с твоята.

Сара погали Лори по косата.

— Хей, разбрахме се, че на мама и татко никак не биха им харесали подобни мисли. Хайде, след като се видиш с д-р Карпентър в събота, да идем да поиграем голф.

Лори се опита да се усмихне.

— Който загуби, плаща обяда.

— Казваш го, защото много добре знаеш, че ще ме биеш.

 

 

Сара енергично помаха, докато колата изчезна от погледа й, после се обърна и тръгна към къщата. Беше толкова тихо, толкова празно. Най-мъдрото, разбира се, беше да не предприема драматични промени след смъртта на родителите си, но инстинктът й подсказваше, че трябва незабавно да започне да търси ново жилище, а къщата да продаде. Можеше да се обади на д-р Карпентър и да го попита за това.

Беше вече облечена за работа. Взе куфарчето си и дамската чанта, които бяха на масата във всекидневната. Изящната мебел от осемнадесети век с мраморни апликации и огледалото над нея бяха ценни антики, принадлежали някога на баба й. Как щяха всички тези прекрасни мебели и уникалната библиотека на баща й да се поберат в някакъв си малък апартамент? Сара прогони тази мисъл.

Инстинктивно тя се погледна в огледалото и едва не се уплаши от това, което видя. Лицето й беше мъртвешки бледо. Под очите й имаше дълбоки сенки. Винаги е била слаба, но сега бузите й бяха хлътнали. Устните й бяха пепелявосиви. Тя си спомни как през онази последна сутрин майка й бе рекла: „Сара, защо не си сложиш малко грим? Сенките биха придали още по-голяма изразителност на очите ти…“.

Тя остави обратно куфарчето и чантата на масата и се качи на втория етаж. От тоалетката в банята взе своя рядко използван козметичен комплект. Образът на майка й, облечена в розовия си пеньоар, така естествено красива, така по майчински грижовна, докато й казваше да си сложи малко грим, отприщи най-сетне парещите сълзи, които досега бе сдържала заради Лори.

 

 

Беше толкова хубаво отново да влезе в тесния си кабинет с неговите олющени стени, купчините документи и постоянно звънящия телефон. Всичките й колеги от кабинета на областния прокурор бяха дошли на погребението. Най-близките й приятели също бяха присъствали, а после се бяха обаждали или отбивали у тях през изминалите няколко седмици.

Днес всички те, изглежда, разбираха, че тя иска отново да се завърне, доколкото може, към нормалния живот. „Радвам се, че си пак при нас.“ Бърза прегръдка. После познатото: „Сара, ще може ли за минутка?“.

Обядът й се състоеше от ръжено хлебче със сирене и черно кафе, купени от малкото кафене в сградата на съда. Към три часа Сара вече изпитваше задоволство, че бе отговорила на всички спешни запитвания от ищци, свидетели и адвокати.

В четири часа, неспособна да отлага повече, тя се обади в стаята на Лори в колежа. Телефонът бе вдигнат незабавно.

— Ало?

— Лори, аз съм. Как си?

— Горе-долу. Влязох в първите три часа, но реших да пропусна последния. Чувствам се толкова уморена.

— Нищо чудно. Откога не си спала като хората. Какво ще правиш довечера?

— Ще си легна. Трябва да си разтоваря съзнанието.

— Добре. Аз ще остана да работя до по-късно. Ще си бъда вкъщи към осем. Какво ще кажеш да ти се обадя?

— Ще се радвам.

Сара остана в кабинета си до седем и петнадесет, после мина покрай една закусвалня и си купи хамбургер за из път. В осем и половина се обади на Лори.

Даваше свободно. Може да е в банята, а може и да не иска да вдигне. Сара задържа слушалката, докато ухото й не започна да пищи. Накрая някакъв раздразнен глас се обади:

— Телефонът на Лори Кениън.

— Лори там ли е?

— Не, и ви моля, ако не се обадят до петия-шестия сигнал, да не безпокоите повече. Аз съм в отсрещната стая и имам да се готвя за контролно.

— Съжалявам. Просто Лори ми бе казала, че възнамерява да си ляга рано.

— Е, променила си е плановете. Излезе преди няколко минути.

— Спокойна ли изглеждаше? Аз съм нейната сестра и малко се притеснявам.

— О, не ви познах. Съжалявам за това, което се случи с родителите ви. Мисля, че Лори е добре. Беше се издокарала, като че ли отиваше на среща.

Сара позвъни отново към десет, после в единадесет, в дванадесет, в един. Най-сетне съненият глас на Лори отговори.

— Добре съм, Сара. Легнах си веднага след вечеря и не съм чула телефона.

— Лори, звънях толкова дълго, че някакво момиче от отсрещната стая дойде и вдигна телефона ти. Каза ми, че си излязла.

— Сара, не е вярно. Кълна се в бога, бях през цялото време тук. — Гласът й звучеше изплашено. — Защо ми е да те лъжа?

Не знам, помисли си Сара.

— Е, добре, щом всичко е наред. Заспивай отново — рече тя и бавно затвори телефона.