Мери Хигинс Кларк
Деца из града (15)

14

По време на второто си посещение при д-р Карпентър Лори му каза, че смята да се върне в колежа следващия понеделник.

— По-добре ще е и за двете ни със Сара — рече тя спокойно. — Сара толкова се тревожи заради мен, че не ходи на работа, а в момента това е нещото, което ще й помогне. Аз пък ще трябва да уча като луда, за да си наваксам пропуснатото през тези близо три седмици.

Карпентър не беше много сигурен какво точно става. Лори Кениън беше някак си по-различна, някак си по-енергична в сравнение със съкрушеното, скърбящо момиче, което той бе видял преди седмица.

Тогава тя бе облечена в златисто кашмирено сако, великолепни черни панталони и златиста копринена блуза с черно-бели шарки. Косата й свободно падаше по раменете. Днес носеше дънки и размъкнат пуловер. Косата й беше прибрана назад с шнола. Изглеждаше напълно спокойна.

— Появявал ли се е отново онзи кошмар?

Тя сви рамене.

— Наистина се притеснявам, като си спомня как се държах миналата седмица. Вижте, много хора сънуват кошмари, но не започват да се оплакват наляво и надясно от това, така ли е?

— Не, не е така — възрази той тихо. — Лори, щом се чувстваш толкова добре, защо просто не се излегнеш на кушетката и не се отпуснеш? Нека си поговорим. — Той внимателно наблюдаваше реакцията й.

Беше същото като миналата седмица. Абсолютна паника в очите й. Този път обаче паниката бе заменена от предизвикателни пламъчета, които преминаха почти в подигравка.

— Няма нужда да се излягам където и да било. Напълно способна съм да говоря и докато седя на стол. Не че има за какво толкова да се говори. В живота ми се случиха две нещастия. И в двата случая съм виновна аз. Признавам го.

— Обвиняваш се за това, че си била отвлечена, когато си била на четири години?

— Разбира се. Беше ми забранено да излизам сама навън. Имам предвид, че наистина ми беше забранено. Майка ми постоянно се страхуваше, че ще забравя и ще изляза на пътя. Имаше едно момче, което живееше на по-долната пряка, и което направо скачаше върху педала на газта, щом седнеше в колата си. Единственият път, в който си спомням мама да ми се е карала, бе, когато ме завари отпред на моравата да си играя на топка. Също така, както знаете, аз съм виновна и за смъртта на родителите си.

Сега не беше времето да се обсъжда тази тема.

— Лори, искам да ти помогна. Сара ми каза, че твоите родители не са сметнали за необходимо да те подлагат на психологични изследвания след отвличането. Това може би е донякъде причината да се съпротивляваш на тези разговори с мен. Защо просто не затвориш очи, не се отпуснеш и не опиташ да се почувстваш удобно? Така през следващите сеанси ще можем да работим заедно.

— Толкова ли сте сигурен, че ще има и други сеанси?

— Надявам се. Ще има ли?

— Само заради Сара. Ще си идвам вкъщи за уикендите, затова ще трябва да се срещаме в събота.

— Може да се уреди. Всеки уикенд ли ще си идваш вкъщи?

— Да.

— Да разбирам ли, че е, защото искаш да бъдеш със Сара?

Въпросът, изглежда, я развълнува. Деловият й вид изчезна. Лори кръстоса крака, повдигна брадичката си и откопча шнолата, с която бе прибрана косата й на конска опашка:

Карпентър видя как лъскавият рус водопад се спусна около лицето й. Потайна усмивка заигра на устните й.

— Жена му се прибира за уикендите. Просто няма смисъл да вися тогава в колежа.