Мери Хигинс Кларк
Деца из града (102)

101

Беше точно като през онези месеци, преди Лий да бъде затворена в клиниката, помисли си Оупъл. Двамата с Бик започнаха отново да я следят с коли, взети под наем. В някои дни те просто спираха от другата страна на улицата и наблюдаваха как Лий бърза от гаража към входа на клиниката, после оставаха там независимо колко дълго беше, докато тя се появеше отново. Бик с часове гледаше втренчен във вратата, като се страхуваше да не я изпусне, ако само за миг отклони погледа си. Капчици пот избиваха по челото му, ръцете му се вкопчваха здраво във волана, когато тя се покажеше наново.

— Чудя се за какво ли е говорила днес — питаше той с яд и страх в гласа си. — Тя е сама в стаята с онзи доктор, Оупъл. Може би той е привлечен от нея.

През съботите и неделите Лий отиваше в клиниката сутрин. Повечето от следобедите тя и Сара играеха голф обикновено на едно от близките игрища. От страх да не би Сара да забележи колата, която ги следи, Бик се обаждаше в клуба и питаше за резервации на името на Кениън. Ако му кажеха, че има, той и Оупъл понякога отиваха направо на игрището и се опитваха да се срещнат с тях в кафенето.

Той никога не се задържаше на масата, просто ги поздравяваше непринудено и продължаваше, но никога не изпускаше нито една подробност от Лий. След това разпалено коментираше външния й вид.

— Тази тениска направо й стои като излята върху нежното тяло… Едвам се сдържах да не посегна и да освободя шнолата, която придържаше златистата й коса.

Заради програмата на „Църквата на въздушния път“ те трябваше да са в Ню Йорк през по-голямата част от уикенда. Оупъл тайничко се благодареше за това. Дори и да успееха да зърнат Лий и Сара през съботата или неделята, докторът и онзи все един и същ млад човек — Грег Бенет — бяха неизменно с тях. Това вбесяваше Бик.

Един ден, в средата на август, той се обади на Оупъл да дойде при него в стаята на Лий. Щорите бяха спуснати и Бик седеше в люлеещия се стол.

— Молех се на Господ да ме напъти и получих отговор — й рече той. — Лий винаги отива до Ню Йорк и се връща оттам сама. Има телефон в колата си. Успях да открия номера на този телефон.

Оупъл се сви при вида на разкривеното му лице. Очите му светеха с онзи странен, пронизващ блясък.

— Оупъл — прогърмя гласът му. — Не си мисли, че не забелязвам ревността ти. Забранявам ти да ме безпокоиш с това отново. Присъствието на Лий на тази земя е почти приключило. През малкото дни, които й остават, ти не трябва да ми пречиш да се изпълвам с образа, гласа и уханието на това красиво дете.