Мери Хигинс Кларк
Деца из града (100)

99

— Благодаря ви, че дойдохте заедно с нас в съдебната зала в петък, д-р Донъли — каза Лори на Джъстин. Тя се бе излегнала на кушетката и изглеждаше спокойна, почти унесена. Само начинът, по който стискаше ръцете си, издаваше вътрешното й напрежение.

— Исках да бъда с теб и Сара, Лори.

— Знаете ли, докато правех изявлението, се притеснявах повече за Сара, отколкото за себе си. Тя толкова страда.

— Знам, така е.

— Тази сутрин около шест часа я чух да плаче и влязох в стаята й. Смешно е, защото през всичките години досега тя постоянно е утешавала мен. И знаете ли какво правеше?

— Не.

— Седеше в леглото си и съставяше списък на хората, които ще моли да пишат до съдията, за да се застъпят за мен. Надявала се е да сведе присъдата до две години затвор, а останалите да бъдат условни, но сега я е страх, че съдия Армън може да ми даде пет години без право на условни. Ще се радвам, ако продължите да поддържате връзка със Сара, докато съм в затвора. Тя ще има нужда от вас.

— Аз възнамерявам да поддържам връзка със Сара.

— Грег е страхотен, нали, докторе?

— Да, така е.

— Не искам да влизам в затвора — изведнъж избухна Лори. — Искам да остана у дома. Искам да бъда със Сара и Грег. Не искам да ходя в затвора.

Тя рязко се изправи, удари по пода с крака и сви ръцете си в юмруци. На лицето й се изписа ожесточение.

— Слушай, докторе, не трябва да й позволяваш да си мисли такива неща. Лори трябва да бъде затворена.

— Защо, Кейт, защо? — бързо попита Джъстин.

Тя не отговори.

— Кейт, помниш ли, че преди няколко седмици ти ми се обади, че момчето е готово да говори с мен. Той се появи вчера в къщата на Грант. Той и Леона истината ли казват за това, което се е случило? Има ли и някой друг, с когото трябва да разговарям?

След миг лицето на Лори отново се промени. Чертите се омекотиха, очите се присвиха.

— Не трябва да задавате толкова много въпроси за мен. — Момчешкият глас беше учтив, но решителен.

— Здравей — нехайно рече Джъстин. — Радвам се, че вчера отново те видях. Добре си се погрижил за Лори през нощта, в която професорът е умрял. Много си умен за твоите девет години. А аз съм възрастен. И мисля, че мога да ти помогна да се грижиш за Лори. Не е ли време да ми се довериш?

— Вие не се грижите за нея.

— Защо мислиш така?

— Позволявате й да разправя на хората, че е убила д-р Грант, а тя не го е направила. Какъв приятел сте й тогава?

— Може би някой друг, който все още не е говорил с мен, го е извършил.

— Ние сме само четирима: Кейт, Леона, Деби и аз. И нито един от нас не е убивал никого. Затова вчера се опитвах да накарам Лори да спре да говори със съдията.