Мери Хигинс Кларк
Деца из града (10)

9

Когато колата пристигна, на алеята имаше телевизионни екипи с камери. В двора чакаше тълпа от съседи и приятели. Всички дружно заприветстваха Джон и Мери Кениън, когато те се появиха и помогнаха на Лори да излезе навън.

Сара изтича до малката си сестричка и коленичи пред нея.

— Лори — рече тя нежно. Протегна ръце и видя как Лори вдигна своите, за да закрие лицето си. Бои се да не я ударя, помисли си Сара.

Именно тя вдигна Лори и я внесе в къщата, докато родителите й още веднъж дадоха изявление пред журналистите.

Лори не показа с нищо, че е познала къщата. Тя дори не говореше. Изяде обеда си мълчаливо, с поглед, втренчен в чинията. Когато се нахрани, тя стана, занесе чинията си в мивката и започна да разтребва масата.

Мери също стана.

— Скъпа, не е нужно…

— Остави я на мира, мамо — прошепна Сара. Тя помогна на Лори да оправят масата, като й разправяше какво голямо момиче е станала и как преди, винаги е помагала на по-голямата си сестра в прибирането чиниите. Помнеше ли?

След това отидоха в дневната и Сара пусна телевизора. Лори се отдръпна, треперейки, когато Мери и Джон я поканиха да седне между тях.

— Уплашена е — каза Сара. — Дръжте се така, като че ли не е тук.

Очите на майка й се наляха със сълзи, но тя успя да си даде вид, че е погълната от програмата. Лори седна с кръстосани крака на пода, като си избра такова място, откъдето да може да вижда всичко, но тя самата да не се вижда.

В девет часа, когато Мери й предложи да вземе гореща баня и после да си легне, Лори изпадна в паника. Тя притисна колене към гърдите си и скри лице в шепи. Сара и баща й си размениха погледи.

— Горкото ми дете — промълви той. — Не е нужно да си лягаш точно сега. — Сара прочете в очите му същото упорство да не приема нещата, както и у майка си. — Всичко е все още прекалено странно за теб, нали?

Мери се опитваше да скрие факта, че ридае.

— Тя се страхува от нас — изрече тихо.

Не, помисли си Сара. Страхува се да си легне. Защо?

Оставиха телевизора да работи. В десет и петнадесет Лори се отпусна на пода и заспа. Сара беше тази, която я занесе горе, преоблече я, сложи я в кревата и подпъхна одеялцето между ръцете и под брадичката й. Джон и Мери влязоха тихо в стаята и приседнаха от двете страни на малкото бяло легло, наслаждавайки се на чудото, което им бе дарено. Те не забелязаха кога Сара бе излязла.

Лори спа до късно. На сутринта Сара надникна в стаята й и с умиление спря очи на благословената гледка — дългата коса, разпиляна по възглавницата, малкото телце и сгушеното в одеялото личице. Тя повтори обещанието, което бе дала на Господ — „Аз винаги ще се грижа за нея“.

Майка й и баща й вече бяха станали. И двамата имаха уморен вид, но иначе сияеха от радост.

— Цяла нощ ходихме да проверяваме дали тя наистина си е тук — каза Мери. — Сара, точно си говорехме, че едва ли щяхме да издържим през тези две години, ако не беше ти.

Сара помогна на майка си да приготви любимата закуска на Лори — бекон и палачинки, няколко минути по-късно Лори влезе в кухнята, все още с нощницата — преди тя й стигаше до глезените, а сега се спускаше едва до прасците, — загърната в бебешкото си одеялце, което се влачеше след нея.

Тя се покатери в скута на Мери.

— Мамо — рече с обиден глас, — вчера исках да си поиграя в басейна, а Бет през цялото време говореше по телефона.