Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Nothing Lasts Forever, 1994 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Лидия Шведова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 5,1 (× 30гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Сидни Шелдън. Нищо не е вечно
Американска. Първо издание
ИК „Хемус“ ООД, София, 1995
Редактор: Елена Константинова
Коректор: Людмила Стефанова
ISBN: 954-428-100-2
История
- —Добавяне
7
Болниците се управляват от медицинските сестри. Старшата сестра Маргарет Спенсър работеше в „Ембаркадеро“ от двадесет години и знаеше къде бяха заровени всички трупове — буквално и фигуративно. Сестра Спенсър въртеше болницата и лекарите, които не признаваха това, ги чакаха неприятности. Тя знаеше кои лекари вземат наркотици и кои са пристрастени към алкохола, кои са некомпетентни и кои заслужават подкрепата й. Отговаряше за всички сестри, включително и за операционните. Маргарет Спенсър решаваше коя сестра в коя операционна да иде и тъй като сестрите варираха от незаменими до некомпетентни, струваше, си лекарите да се разбират с нея. В нейна власт бе да прати калпава операционна сестра на сложна бъбречна операция или пък, ако харесваше лекаря, да му включи в екипа най-кадърната сестра за просто отстраняване на сливици. Сред многобройните предразсъдъци на Маргарет Спенсър бе и антипатията й към жени лекарки и към цветнокожи.
Кет Хънтър беше цветнокожа лекарка.
* * *
На Кет никак не й беше лесно. Нищо не й казваха и не вършеха открито и въпреки това предразсъдъците действаха, макар и по твърде фин начин, за да бъдат посочени с пръст. Сестрите, които искаше, бяха заети, онези, дето й изпращаха, бяха посредствени. Кет откри, че често я караха да преглежда клинично болните мъже от венерически болести. На първите няколко случая реагира като на нещо обичайно, но когато един ден й се струпаха пет-шест, обхванаха я подозрения.
В обедната почивка тя каза на Пейдж:
— Преглеждала ли си много мъже с венерически болести?
Пейдж се замисли за момент.
— Миналата седмица един. Санитар.
„Ще трябва да предприема нещо“, помисли си Кет.
Сестра Спенсър възнамеряваше да се отърве от д-р Хънтър, като направи живота й толкова неприятен, че да бъде принудена да напусне, но не бе взела под внимание колко отдадена бе Кет на професията си и колко способна бе тя. Лека-полека Кет печелеше на своя страна хората, с които работеше. Имаше природна дарби, която впечатляваше и колегите, и пациентите й. Истинската й победа обаче дойде след онова, което се разчу из болницата като номера със свинската кръв.
Една сутрин Кет минаваше на визитация с един старши стажант-лекар на име Дъндас. Стояха до леглото на пациент, който беше в безсъзнание.
— Мистър Леви е претърпял автомобилна катастрофа — съобщи Дъндас на по-младите стажант-лекари. — Изгубил е много кръв и се нуждае от незабавно кръвопреливане. В момента в болницата не достига кръв. Този човек има близки, но те отказват да дадат кръв за преливане. Направо да побеснееш.
— Къде е семейството му? — попита Кет.
— В чакалнята за посетители — каза д-р Дъндас.
— Имаш ли нещо против да поговоря с тях? — предложи Кет.
— Няма да помогне. Вече опитах. Те са решили твърдо.
Когато визитацията свърши, Кет отиде в чакалнята. Съпругата, големият син и дъщерята на пациента бяха там. Синът носеше плътно прилепващата черна шапчица на правоверен евреин и ритуалния молитвен шал.
— Мисис Леви? — обърна се Кет към жената.
Тя се изправи.
— Как е съпругът ми? Ще го оперират ли?
— Да — отвърна Кет.
— Само не ни карайте да даваме кръв. Твърде е опасно сега с този СПИН и какво ли още не.
— Мисис Леви — каза Кет, — не можете да се заразите със СПИН, като давате кръв. Не е въз…
— Не ме убеждавайте! Аз чета вестници. Знам за какво говоря.
Кет я изгледа.
— Виждам. Е добре, мисис Леви. В болницата в момента не достига кръв, но ние решихме проблема.
— Чудесно.
— Ще прелеем на съпруга ви свинска кръв.
Майката и синът бяха шокирани.
— Какво?
— Свинска кръв — повтори Кет бодро. — Сигурно няма да му навреди.
Тя понечи да си тръгне.
— Чакайте малко! — извика мисис Леви.
— Да? — спря се Кет.
— Аз, мм… дайте ни минутка, моля ви.
— Разбира се.
След четвърт час Кет отиде при д-р Дъндас.
— Няма какво да се притесняваш повече за семейството на мистър Леви. Те всички с удоволствие ще дарят кръв.
Историята веднага се разчу из болницата. Лекарите и сестрите, които досега не обръщаха внимание на Кет, си поставиха за цел да разменят с нея по няколко думи.
След ден-два Кет влезе в частната стая на Том Ленард — пациент с язва. Той си похапваше обилен обяд, донесен от близкия магазин за деликатеси.
Кет се доближи до леглото му.
— Какво правите?
Той я погледна и се усмихна.
— Обядвам като хората, за разнообразие. Искате ли да хапнете с мен? Има достатъчно.
Кет позвъни да дойде сестрата.
— Да, докторе?
— Изнесете оттук тази храна. Мистър Ленард е на строга болнична диета. Не сте ли видели картона му?
— Да, но той настояваше…
— Махнете я, моля ви.
— Хей! Чакайте малко! — запротестира Ленард. — Не мога да ям болничните буламачи!
— Ще ги ядете, ако искате да се отървете от язвата си. — Кет погледна сестрата. — Изнесете подноса.
След тридесет минути я привикаха в кабинета на административния директор.
— Искали сте да ме видите, доктор Уолас?
— Да, седнете. Том Ленард е един от вашите пациенти, нали?
— Точно така. Днес го заварих да обядва със запечен сандвич с пастърма и туршия и картофена салата с много подправки и…
— И му взехте храната.
— Разбира се.
Уолас се наведе напред.
— Докторе, може би не знаете, че Том Ленард е в надзорния съвет на болницата. Държим да бъде доволен. Разбирате ли какво искам да кажа?
Кет го погледна и отвърна упорито:
— Не, сър.
Той премигна.
— Какво?
— Струва ми се, че за да бъде доволен, Том Ленард трябва да оздравее. Няма да се излекува, ако тормози така стомаха си.
Бенджамин Уолас се насили да се усмихне.
— Защо не оставим той да вземе решение?
Кет стана.
— Защото аз съм неговият лекар. Има ли нещо друго?
— Аз… мм… не. Това е всичко.
Кет излезе от кабинета.
Бенджамин Уолас остана като халосан. „Жени лекарки!“
Кет беше дежурна, когато й се обадиха.
— Доктор Хънтър, мисля, че ще е добре да дойдете в стая 320.
— Веднага идвам.
Пациентката в стая 320 беше мисис Молой — осемдесетгодишна жена, болна от рак, с лоша прогноза. Когато Кет се приближи до вратата, чу отвътре спорещи високо гласове. Влезе.
Мисис Молой лежеше, натъпкана с обезболяващи лекарства, но в съзнание. В стаята бяха синът и двете й дъщери.
Синът казваше:
— Според мен трябва да разделим собствеността на три.
— Не! — възрази една от дъщерите. — Ние с Лори се грижехме за мама. Кой й готвеше и чистеше? Ние! Е, имаме право на парите й и…
— Аз съм не по-малко нейна плът и кръв от вас! — изкрещя мъжът.
Мисис Молой лежеше безпомощно в леглото и слушаше.
Кет се вбеси.
— Извинете — каза тя.
Една от жените я погледна.
— Елате по-късно, сестра. Заети сме.
— Това е моя пациентка. Давам ви десет секунди да напуснете стаята. Можете да отидете в чакалнята за посетители. Излезте, докато не съм викнала охраната да ви изхвърли — закани се Кет сърдито.
Мъжът се опита да каже нещо, но погледът й го спря. Той се обърна към сестрите си.
— Можем да говорим навън.
Кет ги изгледа, докато излизаха. Надвеси се над мисис Молой и я погали по главата.
— Не говореха сериозно — прошепна й тя. Седна до леглото и хванала ръката на старицата, я изчака да се унесе в сън.
„Всички умираме — помисли си Кет. — Забрави какво казва Дилан Томас. Номерът е да потънеш кротко в добрата нощ.“
Кет бе насред някаква манипулация, когато в палатата влезе един санитар.
— Спешно ви търсят на регистратурата, докторке.
Тя сви вежди.
— Благодаря. — Обърна се към пациента, който беше целият в гипс и с вдигнати за разтягане крака. — Веднага се връщам.
В коридора вдигна слушалката на телефона на сестринския пост.
— Ало?
— Здрасти, сестричке.
— Майк! — Зарадва се, че го чува, но радостта й веднага премина в тревога. — Майк, казах ти никога да не ме търсиш тук. Знаеш телефонния номер на апартамента, ако…
— Хей, съжалявам. Това не може да чака. Имам малък проблем.
Кет разбра какво ще последва.
— Взех назаем малко пари от един познат, за да инвестирам в един бизнес…
Кет не си даде труд да попита какъв бизнес.
— И той се провали.
— Да. И сега си иска парите.
— Колко, Майк?
— Ами ако можеш да ми пратиш пет хиляди…
— Какво?
Сестрата погледна Кет с любопитство.
„Пет хиляди долара.“ Кет понижи глас.
— Нямам толкова. Мога… мога да ти пратя сега половината, а останалите след няколко седмици. Така добре ли е?
— Предполагам. Мразя да те безпокоя, сестричке, ама нали знаеш как става.
Кет знаеше много точно как става. Брат й беше на двадесет и две години и вечно се замесваше в тайнствени сделки. Членуваше в някакви банди и само Господ знаеше с какво се занимаваха, но Кет се чувстваше отговорна за него. „Вината е само моя — помисли си тя. — Ако не бях избягала от къщи и не бях го изоставила…“
— Не се забърквай в неприятности, Майк. Обичам те.
— И аз те обичам, Кет.
„Ще трябва някак си да му набавя тези пари — рече си Кет. — Само Майк ми е останал в целия свят.“
* * *
Д-р Айлър отново очакваше с нетърпение да работи с Хъни Тафт. Беше й простил нескопосното представяне и всъщност беше поласкан, че така се прекланяше пред него. Но сега, когато отново минаваха на визитация, Хъни стоеше най-отзад, зад всички стажант-лекари, и не проявяваше желание да отговаря на въпросите му.
Тридесет минути след края на визитацията д-р Айлър седеше в кабинета на Бенджамин Уолас.
— Какво има? — попита Уолас.
— Ами доктор Тафт.
Уолас го погледна с искрена изненада.
— Доктор Тафт ли? Та тя дойде с най-добрите препоръки, които някога съм виждал.
— Точно това ме озадачава — каза д-р Айлър. — Подочух и от другите стажант-лекари, че поставя неточни диагнози и допуска сериозни грешки. Бих искал да знам какво, по дяволите, става?
— Не разбирам. Била е в първокласен медицински институт.
— Може би трябва да се обадите на декана на института — предложи д-р Айлър.
— Това е Джим Пеарсън. Той е свестен човек. Ще му позвъня.
След няколко минути Уолас говореше с Джим Пеарсън по телефона. Размениха си любезности и тогава Уолас каза:
— Обаждам ти се заради Бети Лу Тафт.
Последва кратко мълчание.
— Да?
— Тук като че ли изникнаха около нея някои проблеми, Джим. Приехме я с чудесните ти препоръки.
— Точно така.
— Всъщност пред мен е характеристиката й, написана от теб. В нея твърдиш, че била една от най-блестящите студентки, които някога си имал.
— Абсолютно вярно.
— И че ще бъде гордост за медицинската професия.
— Да.
— Имал ли си някакви съмнения относно…?
— Никакви — отвърна д–р Пеарсън твърдо. — Никакви. Може би е малко нервна. Но ако й дадете възможност, сигурен съм, че ще се справи.
— Е, ценя мнението ти. С положителност ще й предоставим всички възможности. Благодаря ти.
— Няма защо. — И той затвори.
Джим Пеарсън седеше и се мразеше за стореното.
„Но съпругата и децата ми са над всичко.“