Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (9)

7

Болниците се управляват от медицинските сестри. Старшата сестра Маргарет Спенсър работеше в „Ембаркадеро“ от двадесет години и знаеше къде бяха заровени всички трупове — буквално и фигуративно. Сестра Спенсър въртеше болницата и лекарите, които не признаваха това, ги чакаха неприятности. Тя знаеше кои лекари вземат наркотици и кои са пристрастени към алкохола, кои са некомпетентни и кои заслужават подкрепата й. Отговаряше за всички сестри, включително и за операционните. Маргарет Спенсър решаваше коя сестра в коя операционна да иде и тъй като сестрите варираха от незаменими до некомпетентни, струваше, си лекарите да се разбират с нея. В нейна власт бе да прати калпава операционна сестра на сложна бъбречна операция или пък, ако харесваше лекаря, да му включи в екипа най-кадърната сестра за просто отстраняване на сливици. Сред многобройните предразсъдъци на Маргарет Спенсър бе и антипатията й към жени лекарки и към цветнокожи.

Кет Хънтър беше цветнокожа лекарка.

* * *

На Кет никак не й беше лесно. Нищо не й казваха и не вършеха открито и въпреки това предразсъдъците действаха, макар и по твърде фин начин, за да бъдат посочени с пръст. Сестрите, които искаше, бяха заети, онези, дето й изпращаха, бяха посредствени. Кет откри, че често я караха да преглежда клинично болните мъже от венерически болести. На първите няколко случая реагира като на нещо обичайно, но когато един ден й се струпаха пет-шест, обхванаха я подозрения.

В обедната почивка тя каза на Пейдж:

— Преглеждала ли си много мъже с венерически болести?

Пейдж се замисли за момент.

— Миналата седмица един. Санитар.

„Ще трябва да предприема нещо“, помисли си Кет.

 

 

Сестра Спенсър възнамеряваше да се отърве от д-р Хънтър, като направи живота й толкова неприятен, че да бъде принудена да напусне, но не бе взела под внимание колко отдадена бе Кет на професията си и колко способна бе тя. Лека-полека Кет печелеше на своя страна хората, с които работеше. Имаше природна дарби, която впечатляваше и колегите, и пациентите й. Истинската й победа обаче дойде след онова, което се разчу из болницата като номера със свинската кръв.

Една сутрин Кет минаваше на визитация с един старши стажант-лекар на име Дъндас. Стояха до леглото на пациент, който беше в безсъзнание.

— Мистър Леви е претърпял автомобилна катастрофа — съобщи Дъндас на по-младите стажант-лекари. — Изгубил е много кръв и се нуждае от незабавно кръвопреливане. В момента в болницата не достига кръв. Този човек има близки, но те отказват да дадат кръв за преливане. Направо да побеснееш.

— Къде е семейството му? — попита Кет.

— В чакалнята за посетители — каза д-р Дъндас.

— Имаш ли нещо против да поговоря с тях? — предложи Кет.

— Няма да помогне. Вече опитах. Те са решили твърдо.

Когато визитацията свърши, Кет отиде в чакалнята. Съпругата, големият син и дъщерята на пациента бяха там. Синът носеше плътно прилепващата черна шапчица на правоверен евреин и ритуалния молитвен шал.

— Мисис Леви? — обърна се Кет към жената.

Тя се изправи.

— Как е съпругът ми? Ще го оперират ли?

— Да — отвърна Кет.

— Само не ни карайте да даваме кръв. Твърде е опасно сега с този СПИН и какво ли още не.

— Мисис Леви — каза Кет, — не можете да се заразите със СПИН, като давате кръв. Не е въз…

— Не ме убеждавайте! Аз чета вестници. Знам за какво говоря.

Кет я изгледа.

— Виждам. Е добре, мисис Леви. В болницата в момента не достига кръв, но ние решихме проблема.

— Чудесно.

— Ще прелеем на съпруга ви свинска кръв.

Майката и синът бяха шокирани.

— Какво?

— Свинска кръв — повтори Кет бодро. — Сигурно няма да му навреди.

Тя понечи да си тръгне.

— Чакайте малко! — извика мисис Леви.

— Да? — спря се Кет.

— Аз, мм… дайте ни минутка, моля ви.

— Разбира се.

След четвърт час Кет отиде при д-р Дъндас.

— Няма какво да се притесняваш повече за семейството на мистър Леви. Те всички с удоволствие ще дарят кръв.

Историята веднага се разчу из болницата. Лекарите и сестрите, които досега не обръщаха внимание на Кет, си поставиха за цел да разменят с нея по няколко думи.

 

 

След ден-два Кет влезе в частната стая на Том Ленард — пациент с язва. Той си похапваше обилен обяд, донесен от близкия магазин за деликатеси.

Кет се доближи до леглото му.

— Какво правите?

Той я погледна и се усмихна.

— Обядвам като хората, за разнообразие. Искате ли да хапнете с мен? Има достатъчно.

Кет позвъни да дойде сестрата.

— Да, докторе?

— Изнесете оттук тази храна. Мистър Ленард е на строга болнична диета. Не сте ли видели картона му?

— Да, но той настояваше…

— Махнете я, моля ви.

— Хей! Чакайте малко! — запротестира Ленард. — Не мога да ям болничните буламачи!

— Ще ги ядете, ако искате да се отървете от язвата си. — Кет погледна сестрата. — Изнесете подноса.

След тридесет минути я привикаха в кабинета на административния директор.

— Искали сте да ме видите, доктор Уолас?

— Да, седнете. Том Ленард е един от вашите пациенти, нали?

— Точно така. Днес го заварих да обядва със запечен сандвич с пастърма и туршия и картофена салата с много подправки и…

— И му взехте храната.

— Разбира се.

Уолас се наведе напред.

— Докторе, може би не знаете, че Том Ленард е в надзорния съвет на болницата. Държим да бъде доволен. Разбирате ли какво искам да кажа?

Кет го погледна и отвърна упорито:

— Не, сър.

Той премигна.

— Какво?

— Струва ми се, че за да бъде доволен, Том Ленард трябва да оздравее. Няма да се излекува, ако тормози така стомаха си.

Бенджамин Уолас се насили да се усмихне.

— Защо не оставим той да вземе решение?

Кет стана.

— Защото аз съм неговият лекар. Има ли нещо друго?

— Аз… мм… не. Това е всичко.

Кет излезе от кабинета.

Бенджамин Уолас остана като халосан. „Жени лекарки!“

 

 

Кет беше дежурна, когато й се обадиха.

— Доктор Хънтър, мисля, че ще е добре да дойдете в стая 320.

— Веднага идвам.

Пациентката в стая 320 беше мисис Молой — осемдесетгодишна жена, болна от рак, с лоша прогноза. Когато Кет се приближи до вратата, чу отвътре спорещи високо гласове. Влезе.

Мисис Молой лежеше, натъпкана с обезболяващи лекарства, но в съзнание. В стаята бяха синът и двете й дъщери.

Синът казваше:

— Според мен трябва да разделим собствеността на три.

— Не! — възрази една от дъщерите. — Ние с Лори се грижехме за мама. Кой й готвеше и чистеше? Ние! Е, имаме право на парите й и…

— Аз съм не по-малко нейна плът и кръв от вас! — изкрещя мъжът.

Мисис Молой лежеше безпомощно в леглото и слушаше.

Кет се вбеси.

— Извинете — каза тя.

Една от жените я погледна.

— Елате по-късно, сестра. Заети сме.

— Това е моя пациентка. Давам ви десет секунди да напуснете стаята. Можете да отидете в чакалнята за посетители. Излезте, докато не съм викнала охраната да ви изхвърли — закани се Кет сърдито.

Мъжът се опита да каже нещо, но погледът й го спря. Той се обърна към сестрите си.

— Можем да говорим навън.

Кет ги изгледа, докато излизаха. Надвеси се над мисис Молой и я погали по главата.

— Не говореха сериозно — прошепна й тя. Седна до леглото и хванала ръката на старицата, я изчака да се унесе в сън.

„Всички умираме — помисли си Кет. — Забрави какво казва Дилан Томас. Номерът е да потънеш кротко в добрата нощ.“

 

 

Кет бе насред някаква манипулация, когато в палатата влезе един санитар.

— Спешно ви търсят на регистратурата, докторке.

Тя сви вежди.

— Благодаря. — Обърна се към пациента, който беше целият в гипс и с вдигнати за разтягане крака. — Веднага се връщам.

В коридора вдигна слушалката на телефона на сестринския пост.

— Ало?

— Здрасти, сестричке.

— Майк! — Зарадва се, че го чува, но радостта й веднага премина в тревога. — Майк, казах ти никога да не ме търсиш тук. Знаеш телефонния номер на апартамента, ако…

— Хей, съжалявам. Това не може да чака. Имам малък проблем.

Кет разбра какво ще последва.

— Взех назаем малко пари от един познат, за да инвестирам в един бизнес…

Кет не си даде труд да попита какъв бизнес.

— И той се провали.

— Да. И сега си иска парите.

— Колко, Майк?

— Ами ако можеш да ми пратиш пет хиляди…

— Какво?

Сестрата погледна Кет с любопитство.

„Пет хиляди долара.“ Кет понижи глас.

— Нямам толкова. Мога… мога да ти пратя сега половината, а останалите след няколко седмици. Така добре ли е?

— Предполагам. Мразя да те безпокоя, сестричке, ама нали знаеш как става.

Кет знаеше много точно как става. Брат й беше на двадесет и две години и вечно се замесваше в тайнствени сделки. Членуваше в някакви банди и само Господ знаеше с какво се занимаваха, но Кет се чувстваше отговорна за него. „Вината е само моя — помисли си тя. — Ако не бях избягала от къщи и не бях го изоставила…“

— Не се забърквай в неприятности, Майк. Обичам те.

— И аз те обичам, Кет.

„Ще трябва някак си да му набавя тези пари — рече си Кет. — Само Майк ми е останал в целия свят.“

* * *

Д-р Айлър отново очакваше с нетърпение да работи с Хъни Тафт. Беше й простил нескопосното представяне и всъщност беше поласкан, че така се прекланяше пред него. Но сега, когато отново минаваха на визитация, Хъни стоеше най-отзад, зад всички стажант-лекари, и не проявяваше желание да отговаря на въпросите му.

Тридесет минути след края на визитацията д-р Айлър седеше в кабинета на Бенджамин Уолас.

— Какво има? — попита Уолас.

— Ами доктор Тафт.

Уолас го погледна с искрена изненада.

— Доктор Тафт ли? Та тя дойде с най-добрите препоръки, които някога съм виждал.

— Точно това ме озадачава — каза д-р Айлър. — Подочух и от другите стажант-лекари, че поставя неточни диагнози и допуска сериозни грешки. Бих искал да знам какво, по дяволите, става?

— Не разбирам. Била е в първокласен медицински институт.

— Може би трябва да се обадите на декана на института — предложи д-р Айлър.

— Това е Джим Пеарсън. Той е свестен човек. Ще му позвъня.

След няколко минути Уолас говореше с Джим Пеарсън по телефона. Размениха си любезности и тогава Уолас каза:

— Обаждам ти се заради Бети Лу Тафт.

Последва кратко мълчание.

— Да?

— Тук като че ли изникнаха около нея някои проблеми, Джим. Приехме я с чудесните ти препоръки.

— Точно така.

— Всъщност пред мен е характеристиката й, написана от теб. В нея твърдиш, че била една от най-блестящите студентки, които някога си имал.

— Абсолютно вярно.

— И че ще бъде гордост за медицинската професия.

— Да.

— Имал ли си някакви съмнения относно…?

— Никакви — отвърна д–р Пеарсън твърдо. — Никакви. Може би е малко нервна. Но ако й дадете възможност, сигурен съм, че ще се справи.

— Е, ценя мнението ти. С положителност ще й предоставим всички възможности. Благодаря ти.

— Няма защо. — И той затвори.

Джим Пеарсън седеше и се мразеше за стореното.

„Но съпругата и децата ми са над всичко.“