Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (6)

4.

В понеделник сутрин картоните на трима от пациентите на Пейдж липсваха и за това обвиниха нея.

В сряда в четири сутринта Пейдж се събуди в дежурната стая от телефонен звън. Тя вдигна сънено слушалката.

— Доктор Тейлър слуша.

Мълчание.

— Ало… ало.

Долавяше дишане от другата страна на линията. После с щракане връзката се прекъсна.

Пейдж лежа будна през остатъка от нощта.

Сутринта каза на Кет:

— Или ставам параноичка, или някой ме мрази. — И й разказа какво се бе случило.

— Пациентите понякога ги е яд на лекарите — рече Кет. — Сещаш ли се за някого, който?…

— Поне за десетина — въздъхна Пейдж.

— Сигурна съм, че няма за какво да се тревожиш.

На Пейдж й се искаше и тя да е сигурна в това.

* * *

В края на лятото пристигна вълшебната телеграма. Тя чакаше Пейдж, когато една вече се прибра късно у дома. В нея пишеше:

„Пристигам, неделя обяд, Сан Франсиско. Нямам търпение да те видя.

С обич, Алфред“

Най-сетне се връщаше при нея! Пейдж препрочиташе телеграмата отново и отново и възбудата й все повече растеше. „Алфред!“ Името му съживяваше като с магическа пръчка калейдоскоп от вълнуващи спомени…

 

 

Пейдж и Алфред бяха израснали заедно. Бащите им бяха от медицинския контингент на Световната здравна организация, който пътуваше из страните на Третия свят, за да се бори с екзотични и опасни болести. Пейдж и майка й придружаваха д-р Тейлър, който оглавяваше екипа.

Двамата с Алфред имаха фантастично детство. В Индия тя се научи да говори на хинди. На двегодишна възраст вече знаеше, че бамбукът, от който бе направена колибата, дето живееха, се казва „баша“. Баща й беше „горасахиб“ — бял човек, а тя „нани“ — малкото сестриче. Местните хора наричаха баща й „абадхан“ — водач, или „баба“ — баща.

Когато родителите на Пейдж не бяха наблизо, тя пиеше „бханга“ — замайващо питие от листата на хашиша, и ядеше „чапати“ с „гхи“.

После тръгнаха за Африка. Към друго приключение!

Пейдж и Алфред свикнаха да се къпят в реки, в които имаше крокодили и хипопотами. Играеха с малки зебри, гепардчета и змии. Израснаха в кръгли колиби без прозорци, изплетени от клони и обмазани с глина, с утъпкани пръстени подове и конични покриви от слама. „Някога — заричаше се Пейдж — ще живея в истинска къща, в красива виличка със зелена морава и бяла дъсчена ограда.“

За лекарите и сестрите ежедневието беше трудно и обезсърчаващо. За децата обаче бе едно неспирно приключение да живеят в земята на лъвовете, жирафите и слоновете. Те ходеха на училище в примитивни сгради от пепелинови панели или пък, когато такива липсваха, им наемаха частни учители.

Пейдж беше умно дете и попиваше всичко като гъба. Алфред я обожаваше.

— Някой ден ще се оженя за теб, Пейдж — каза й, когато тя беше на дванадесет, а той — на четиринадесет години.

— И аз ще се омъжа за теб, Алфред.

Бяха две сериозни деца, възнамеряващи да прекарат остатъка от живота си заедно.

Лекарите от Световната здравна организация бяха безкористни, отдадени на професията си мъже и жени, посветили живота си на избраното поприще. Често работеха при почти невъзможни обстоятелства. В Африка трябваше да си съперничат с „вогеша“ — местните лечители, чиито примитивни церове се предаваха от баща на син и нерядко имаха смъртоносен ефект. Традиционният лек на масаите за телесни рани бе „олкилорите“ — смесица от говежда кръв, сурово месо и извлек от някакъв тайнствен корен.

Децата от племето кикую ги лекуваха от едра шарка, като ги караха да прогонват болестта с пръчки.

— Престанете с това — говореше им д-р Тейлър. — То не помага.

— По-добро е, отколкото да ни бодете кожата с остри стоманени игли — отвръщаха му те.

Диспансерите представляваха наредени под дърветата маси, на които се правеха хирургическите операции. Лекарите преглеждаха стотици пациенти на ден и винаги ги чакаха дълги опашки от прокажени, туберкулозно болни, туземци с коклюш, едра шарка, дизентерия.

Пейдж и Алфред бяха неразделни. Когато поотраснаха, ходеха заедно на пазар в селото, което бе отдалечено на километри разстояние. И обсъждаха плановете си за бъдещето.

Медицината бе част от детството на Пейдж. Тя се научи да се грижи за пациентите, да бие инжекции и да дава лекарства и измисляше най-различни начини да помага на баща си.

Пейдж беше привързана към баща си. Кърт Тейлър бе най-грижливият и всеотдаен човек, когото познаваше. Той наистина обичаше хората и не пестеше сили да помага на онези, които имаха нужда от него, вдъхнал бе тази страст и на Пейдж. Въпреки продължителния работен ден той намираше време да прекарва с дъщеря си. Превръщаше неудобството на примитивните условия, при които живееха, в забава.

Отношението на Пейдж към майка й беше различно. Майка й беше хубавица от богато семейство. Хладната й резервираност държеше Пейдж на разстояние. Да се омъжи за лекар, който ще работи из екзотични страни, й се бе сторило романтично, но суровата действителност я бе озлобила. Тя не беше топла, любеща жена и на Пейдж й се струваше, че все се оплаква.

„Защо трябваше да идваме в този забравен от Бога край, Кърт?“ „Хората тук живеят като животни. Ще се заразим от ужасните им болести.“ „Защо да не можеш да практикуваш медицина в Съединените щати и да печелиш пари като другите лекари?“

И още, и още.

Колкото повече майка й го упрекваше, толкова повече Пейдж обожаваше баща си.

Когато бе на петнадесет години, майка й избяга със собственика на голяма какаова плантация в Бразилия.

— Тя няма да се върне повече, нали? — попита Пейдж.

— Не, миличка. Съжалявам.

— Аз пък се радвам!

Не искаше да каже това. Болеше я, че майка й не я беше грижа за нея и за баща й, че ги беше изоставила.

Това преживяване още повече я сближи с Алфред Търнър. Заедно играеха, заедно ходеха на експедиции и споделяха мечтите си.

— Когато порасна, и аз ще стана лекар — довери й Алфред. — Ще се оженим и ще работим заедно.

— И ще имаме много деца!

— Разбира се. Ако искаш.

В нощта, когато Пейдж навърши шестнадесет години, емоционалната близост, съпътствала ги в целия им досегашен живот, придоби ново измерение. Лекарите бяха извикани по спешност заради епидемия в малко селце в Източна Африка и в лагера бяха останали само Пейдж, Алфред и един готвач. Те вечеряха и си легнаха. Но посред нощ Пейдж се събуди в колибата си от далечен тропот на бягащи животни. Тя лежеше и докато минутите се нижеха, а тропотът се приближаваше, взе да я обхваща страх. Дишането й се учести. Никой не знаеше кога щяха да се върнат баща й и другите.

Тя стана. Палатката на Алфред беше само на няколко метра. Ужасена, Пейдж вдигна платнището и се втурна вътре.

— Алфред!

Той седна, събуден начаса.

— Пейдж? Нещо лошо ли се е случило?

— Страх ме е. Мога ли да легна за малко при теб?

— Разбира се.

Те лежаха и слушаха как животните с трясък ломят храсталака.

След няколко минути звуците започнаха да се отдалечават.

Алфред усети топлото тяло на Пейдж до своето.

— Пейдж, мисля, че е по-добре да се върнеш в палатката си.

Тя почувства как твърдата му мъжественост се притиска в нея.

Смътният зов на съзряващите им тела изведнъж се превърна в неумолима потребност.

— Алфред.

— Да? — Гласът му беше дрезгав.

— Ние ще се женим, нали?

— Да.

— Тогава всичко е наред.

Заобикалящите ги звуци на джунглата изчезнаха и те започнаха да изучават и откриват един свят, който принадлежеше само на тях двамата. Бяха единствените, които се любеха в света, и се опиваха от това невероятно чудо.

Призори Пейдж се промъкна отново в палатката си и щастлива, си помисли: „Вече съм жена“.

 

 

От време на време Кърт Тейлър предлагаше на Пейдж да се върне в Съединените щати, за да живее с неговия брат в красивата му къща в Диърфийлд, на север от Чикаго.

— Защо? — питаше Пейдж.

— За да станеш истинска млада дама.

— Аз съм истинска млада дама.

— Истинските млади дами не дразнят маймуните и не се опитват да яздят малки зебри.

Отговорът й винаги беше един и същ.

— Няма да те изоставя.

* * *

Когато Пейдж навърши седемнадесет години, екипът на Световната здравна организация замина за едно село в джунглите на Южна Африка да се бори с тифусна епидемия. Положението стана още по-гибелно, след като наскоро след пристигането на лекарите избухна война между две местни племена. Предупредиха Кърт Тейлър да напусне.

— Не мога, за Бога. Имам пациенти, които ще умрат, ако ги изоставя.

Четири дни по-късно нападнаха селото. Пейдж и баща й се свиваха в малката си колиба, вслушвайки се във виковете и изстрелите отвън.

Пейдж бе ужасена.

— Те ще ни убият!

Баща й я прегърна.

— Нищо няма да ни сторят, миличка. Ние сме тук, за да им помогнем. Те знаят, че сме техни приятели.

Той беше прав.

Вождът на едно от племената нахлу в колибата с няколко воини.

— Не се тревожете. Ще ви пазим.

Така и направиха.

Стрелбата най-сетне стихна, но на сутринта Кърт Тейлър взе решение.

Пусна телеграма на брат си:

„Изпращам Пейдж със следващия самолет. Ще пиша подробно. Моля посрещни я на летището.“

Когато научи това, Пейдж побесня. Закараха я, ридаеща бурно, до малкото прашно летище, където я чакаше самолет „Пайпър Къб“, за да я отведе до град, от който имаше рейс за Йоханесбург.

— Отпращаш ме, защото искаш да се отървеш от мен! — плачеше тя.

Баща й я прегръщаше силно.

— Обичам те повече от всичко на света, бебчо. Ще ми липсваш всеки миг. Но скоро се връщам в Щатите и отново ще бъдем заедно.

— Обещаваш ли?

— Обещавам.

Алфред също беше дошъл да изпрати Пейдж.

— Не се тревожи — каза й той. — Ще дойда и ще те взема веднага щом мога. Ще ме чакаш ли?

Въпросът беше доста глупав след всичките тези години.

— Разбира се, че ще те чакам.

След три дни, когато самолетът кацна на аерогара „О’Хеър“ в Чикаго, я посрещна вуйчо й Ричард. Пейдж никога не го беше виждала. Знаеше само, че е много богат бизнесмен, чиято съпруга беше починала преди няколко години.

— Той е преуспелият в семейството — казваше винаги бащата на Пейдж.

Първите думи на вуйчо й я смазаха.

— Съжалявам, че трябва да ти съобщя това, Пейдж, но току-що научих, че баща ти е бил убит в туземното въстание.

Целият й свят се срути само за един миг. Болката беше толкова силна, че тя не беше сигурна дали ще може да я понесе. „Няма да се разплача пред вуйчо — преглъщаше сълзите си Пейдж. — Няма. Не трябваше да тръгвам. Връщам се обратно.“

В колата по пътя от летището тя наблюдаваше през прозореца натовареното движение.

— Мразя Чикаго.

— Защо, Пейдж?

— То е като джунгла.

Ричард не разреши на Пейдж да се върне в Африка за погребението на баща си и това я вбеси.

Той се опита да й обясни разумно.

— Пейдж, вече са погребали баща ти. Няма никакъв смисъл.

Смисъл обаче имаше. „Алфред е там.“

 

 

Няколко дни след пристигането вуйчо й предложи да обсъдят нейното бъдеще.

— Няма какво да обсъждаме — осведоми го Пейдж. — Ще стана лекарка.

На двадесет и една години, след като завърши колеж, Пейдж подаде документи в десет медицински института и беше приета във всичките. Избра бостънския.

Бяха й необходими два дни, за да се свърже по телефона с Алфред в Заир, където той работеше на половин ден с екип на Световната здравна организация.

Когато Пейдж му съобщи новината, той каза:

— Това е чудесно, миличка. Аз почти свърших медицинското си образование. Ще остана да поработя тук известно време, но след няколко години ще практикуваме заедно.

„Заедно“. Вълшебната думичка.

— Пейдж, закопнял съм за теб. Ако сваря да се измъкна за няколко дни, ще можеш ли да дойдеш на Хавайските острови?

Тя не се поколеба нито за миг.

— Да.

И двамата успяха. По-късно Пейдж можеше само да си представя колко му е било трудно да измине дългия път, ала той не спомена нищо за това.

Прекараха три невероятни дни в малък хотел на име „Съни Коув“ на Хавайските острови и като че ли никога не бяха се разделяли. На Пейдж толкова й се искаше да помоли Алфред да замине с нея за Бостън, но съзнаваше колко егоистично щеше да бъде това. Работата му беше много по-важна.

Последния ден, докато се обличаха, Пейдж попита:

— Къде ще те пратят, Алфред?

— В Гамбия или може би в Бангладеш.

„За да спасява човешкия живот, за да помага на онези, които толкова отчаяно се нуждаят от него.“ Тя го прегърна силно и затвори очи. Не искаше да го пусне.

Като че ли прочел мислите й, той се обади:

— Никога няма да те пусна да си отидеш.

 

 

Пейдж започна да учи в медицинския институт и редовно си кореспондираше с Алфред. Независимо в коя част на света се намираше, той успяваше да я поздрави за рождения й ден и на Коледа по телефона. Точно в навечерието на Нова година, когато Пейдж беше във втори курс, Алфред й телефонира.

— Пейдж?

Миличък! Къде си?

— В Сенегал. Пресметнах, че е само на четиринадесет хиляди километра от хотел „Съни Коув“.

Трябваше й минута да осъзнае думите му.

— Искаш да кажеш?…

— Можем ли да се срещнем на Хавайските острови, за Нова година?

— О, да? Да!

Алфред пропътува почти половината свят, за да бъде с нея, и този път магията беше още по-силна. Времето спря и за двамата.

— Догодина ще оглавя собствен екип на С3О — каза Алфред. — Когато завършиш института, искам да се оженим…

Успяха да се срещнат още веднъж, а когато не можеха да го правят, писмата им бяха мост през времето и пространството.

През всичките тези години той работеше като лекар в страните от Третия свят, вървеше по стъпките на баща си и на нейния баща, вършейки чудесната работа, която бяха вършили те. И сега най-сетне се връщаше при нея у дома.

* * *

Докато препрочиташе телеграмата на Алфред за пети път, Пейдж си помисли: „Той пристига в Сан Франсиско!“

Кет и Хъни спяха в стаите си. Тя ги събуди.

— Алфред си идва! Той се връща! Ще бъде тук в неделя!

— Чудесно — промърмори Кет. — Но защо не ме събуди в неделя? Току-що легнах.

Хъни бе по-отзивчива. Тя седна в леглото и каза:

— Това е страхотно! Умирам да се запозная с него. От колко време не сте се виждали?

— Две години — отвърна Пейдж, — но непрекъснато поддържахме връзка.

— Късметлийка си — въздъхна Кет. — Е, вече всички сме будни. Ще сложа кафе.

Трите седяха около кухненската маса.

— Защо не уредим тържество в чест на Алфред? — предложи Хъни. — За „добре дошъл на младоженеца“.

— Идеята не е лоша — съгласи се Кет.

— Ще отпразнуваме истински… с торта, балони… с всички салтанати!

— Ще му приготвим обяд тук — каза Хъни.

Кет поклати глава.

— Пробвах вече манджите ти. Ще поръчаме отвън.

До неделя оставаха четири дни и те прекарваха цялото си свободно време в обсъждане пристигането на Алфред. По чудо и трите бяха свободни от дежурство в неделя.

В събота Пейдж успя да иде на фризьор и козметик. Излезе да пазарува и хвърли доста пари за нова рокля.

— Добре ли изглеждам? Мислите ли, че ще му хареса?

— Изглеждаш страхотно! — увери я Хъни. — Надявам се, че те заслужава.

Пейдж се усмихна.

— Надявам се, че аз го заслужавам. Ще ви допадне. Той е фантастичен!

 

 

В неделя поръчаният от тях богат обяд бе сервиран на масата в трапезарията с бутилка изстудено шампанско. И трите стояха и чакаха нервно пристигането на Алфред.

В два часа се позвъни на вратата и Пейдж изтича до отвори. Беше Алфред. Малко изморен, малко поотслабнал. Но това беше нейният Алфред. До него стоеше брюнетка на около тридесет години.

— Пейдж! — възкликна Алфред.

Тя го прегърна. После се обърна към Хъни и Кет и каза гордо:

— Това е Алфред Търнър. Алфред, това са моите съквартирантки, Хъни Тафт и Кет Хънтър.

— Приятно ми е да се запознаем — отвърна Алфред. Той се обърна към жената до себе си. — А това е Карен Търнър. Моята съпруга.

Трите жени останаха като смразени.

— Съпругата ти ли? — бавно промълви Пейдж.

— Да. — Той сбърчи вежди. — Ти… ти не си ли получила писмото ми?

— Какво писмо?

— Писмото, което изпратих преди няколко седмици.

— Не…

— О! Аз… аз много съжалявам. Бях обяснил всичко в… но щом не си го получила… — Алфред замлъкна. — Наистина съжалявам, Пейдж. Толкова време сме разделени, че аз… И после срещнах Карен… знаеш как става…

— Зная как става — отвърна Пейдж като зашеметена. Обърна се към Карен и се усмихна насила. — Аз… надявам се да бъдете много щастливи с Алфред.

— Благодаря.

Настъпи неловко мълчание.

Карен каза:

— Мисля, че е по-добре да си вървим, скъпи.

— Да. И аз така мисля — рече Кет.

Алфред прекара пръсти през косата си.

— Наистина съжалявам, Пейдж. Аз… е… довиждане.

— Довиждане, Алфред.

Трите жени гледаха подир новобрачните, докато те слязоха.

— Копеле такова! — възкликна Кет. — Ама че номер.

Очите на Пейдж се пълнеха със сълзи.

— Аз… той не е искал… искам да кажа… сигурно е обяснил всичко в писмото си.

Хъни прегърна Пейдж.

— Трябва да излезе закон всички мъже да бъдат кастрирани.

— Пия за това — каза Кет.

— Извинете ме — промълви Пейдж. Отиде бързо в стаята си и затвори вратата.

Не излезе оттам до края на деня.