Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (35)

32

Хъни чакаше всеки ден с нетърпение да види пациента си от стая 306. Името му беше Шон Рейли — хубав ирландец с черна коса и искрящи черни очи. Според Хъни неотдавна бе прехвърлил четиридесетте.

Когато влезе при него за пръв път по време на визитация, тя погледна картона му и каза:

— Виждам, че сте тук за холецистостомия.

— Аз пък мислех, че ще ми оперират жлъчката.

Хъни се усмихна.

— Същото е.

Шон втренчи в нея черните си очи.

— Могат да ми изрежат всичко, което пожелаят, с изключение на сърцето. То принадлежи на вас.

Хъни се разсмя.

— Ласкателството отваря всички врати.

— Надявам се, миличка.

Щом й останеха няколко свободни минути, Хъни се отбиваше да побъбри с Шон. Той бе чаровен и забавен.

— Заслужава човек да го оперират само за да се навърташ наоколо, мъничката ми.

— Не сте нервен заради операцията, нали? — попита тя.

— Не и ако ти ме оперираш, любов моя.

— Аз не съм хирург. Аз съм интернист.

— Позволено ли е на интернистите да вечерят с пациентите си?

— Не. Забранява го специално правило.

— А интернистите нарушават ли правилата?

— Никога. — Хъни се усмихваше.

— Мисля, че си красива — рече Шон.

Никой досега не бе казвал на Хъни подобно нещо. Тя усети, че се изчервява.

— Благодаря.

— Ти си като свежа утринна роса по полята на Киларни.

— Били ли сте някога в Ирландия? — попита Хъни.

Той се разсмя.

— Не, но ти обещавам да идем там заедно някой ден. Ще стане, ще видиш.

Беше смешно ирландско ласкателство и все пак…

Следобеда Хъни отново намина при Шон.

— Как се чувствате?

— По-добре, щом си при мен. Помисли ли кога бихме могли да се срещнем за вечеря?

— Не — излъга Хъни.

— Надявах се след операцията да те изведа. Не си сгодена или омъжена или някоя друга подобна глупост, а?

Хъни се усмихна.

— Не съм правила никаква подобна глупост.

— Добре! Нито пък аз. Кой ще ме вземе?

„Много жени“, помисли си Хъни.

— Ако обичаш домашно приготвена храна, аз съм страхотен готвач.

— Ще видим.

Когато на другата сутрин Хъни отиде в стаята на Шон, той каза:

— Имам едно подаръче за теб. — И й връчи къс рисувателна хартия. На нея бе скицирана Хъни, идеализирана, със смекчени черти.

— Много ми харесва! — възкликна тя. — Вие сте чудесен художник!

И изведнъж си спомни за думите на ясновидката: „Ще се влюбиш. Той е художник.“ Тя отправи странен поглед към Шон.

— Нещо не е наред ли?

— Не — изрече Хъни бавно. — Не.

След пет минути Хъни влезе в стаята на Франсис Гордън.

— Ето я и Девата!

— Спомняте ли си, че ми казахте, че ще се влюбя в някого… в един художник? — попита Хъни.

— Да.

— Е, аз… аз мисля, че се запознах с него.

Франсис Гордън се усмихна.

— Видя ли? Звездите никога не лъжат.

— Можете ли… можете ли да ми разкажете малко повече за него? За нас?

— Там в онова чекмедже има карти таро. Би ли ми ги подала, моля?

Докато изваждаше картите, Хъни си помисли: „Това е смешно! Аз не вярвам в тия работи!“

Франсис Гордън нареждаше картите. Тя кимаше сама на себе си и се усмихваше, ала изведнъж спря. Лицето й побледня.

— О, Господи! — Вдигна очи към Хъни.

— Какво… какво има? — попита Хъни.

— Този художник. Казвате, че вече сте се запознали?

— Така мисля. Да.

Гласът на Франсис Гордън се изпълни с тъга.

— Горкичкият човек. — Тя погледна към Хъни. — Съжалявам… толкова съжалявам.

 

 

По график трябваше да оперират Шон Рейли на другата сутрин.

В 8:15 д-р Уилям Раднор беше във Втора операционна зала и се подготвяше за операцията.

8:25. Камионът със седмичния запас от банки кръв спря край входа за бърза помощ на окръжна болница „Ембаркадеро“. Шофьорът ги отнесе в кръвната банка в мазето. Дежурният стажант-лекар Ерик Фостър пиеше кафе и ядеше датски петифурки с хубавичката млада сестричка Андреа.

— Къде да ги сложа? — попита шофьорът.

— Оставете ги там долу. — Фостър посочи един ъгъл.

— Добре. — Шофьорът извади някакъв формуляр. — Трябва ми подписът ви.

— Окей. — Фостър подписа. — Благодаря.

— Няма защо. — Шофьорът си тръгна.

Фостър се обърна към Андреа.

— Докъде бяхме стигнали?

— Обясняваше ми колко съм възхитителна.

— Точно така. Ако не беше омъжена, щях наистина да те подгоня — смигна й стажант-лекарят. — Правиш ли забежки?

— Не. Съпругът ми е боксьор.

— О! Имаш ли сестра?

— Да.

— И тя ли е толкова хубава?

— По-хубава дори.

— Как се казва?

— Мерилин.

— Защо някоя вечер не си уредим среща с теб и сестра ти?

Докато бъбреха, факсът затрака. Фостър не му обърна внимание.

 

 

8:45. Д-р Раднор започна операцията на Шон Рейли. В началото тръгна гладко. Операционната функционираше като добре смазана машина, управлявана от кадърни хора, които си гледаха работата.

* * *

9:05. Д-р Раднор стигна до кистозния канал. До момента операцията вървеше като по учебник. Когато започна да изрязва жлъчния мехур, ръката му се хлъзна й скалпелът клъцна една артерия. Рукна кръв.

— Исусе! — Той се опита да спре кръвта.

Анестезиологът извика:

— Кръвното му е деветдесет и пет. Изпада в шок!

Раднор се обърна към помощната сестра.

— Докарайте още кръв, незабавно!

— Веднага, докторе.

9:06. Телефонът в кръвната банка иззвъня.

— Не си тръгвай — каза Фостър на Андреа. Той мина покрай факса, който бе спрял да трака, и вдигна слушалката. — Кръвна банка.

— Имаме нужда от четири банки нулева група във Втора операционна зала, веднага.

— Добре.

Фостър затвори и отиде в ъгъла, където бяха складирали новата кръв. Измъкна четири банки и ги постави върху горната лавица на металната количка, използвана за такива спешни случаи. Провери отново банките.

— Нулева група — каза на глас. И позвъни за санитар.

— Какво става? — попита Андреа.

Фостър погледна графика пред себе си и рече:

— Изглежда, някой пациент затруднява доктор Раднор.

 

 

9:10. В кръвната банка влезе санитар.

— Какво има?

— Занеси това във Втора операционна зала. Чакат я.

Проследи с очи санитаря, докато изкарваше количката, и се обърна към Андреа.

— Разкажи ми за сестра си.

— Тя също е омъжена.

— Оо…

Андреа се усмихна.

— Но тя прави забежки.

— Наистина ли?

— Шегувам се. Трябва да се върна на работното си място, Ерик. Благодаря за кафето и за петифурката.

— Винаги на твое разположение.

Той я проследи с поглед и си помисли: „Какъв страхотен задник!“

 

 

9:12. Санитарят чакаше асансьора да го закара на втория етаж.

9:13. Д-р Раднор правеше всичко възможно, за да избегне катастрофата.

— Къде е проклетата кръв?

9:15. Санитарят бутна вратата на Втора операционна зала и помощната сестра я отвори на мига.

— Благодаря — каза тя. Отнесе банките в помещението. — Кръвта дойде, докторе.

— Започнете да му я преливате. Бързо!

* * *

В кръвната банка Ерик Фостър допи кафето си, мислейки за Андреа. „Всички хубавички са омъжени.“

Когато тръгна към бюрото си, мина покрай факса. Измъкна съобщението. Там пишеше:

„Повторение на предупреждение № 687 от 25 юни: червени кръвни телца, прясно замразена плазма. Банки: СВ 83711, СВ 800007. Щатските кръвни банки на Калифорния, Аризона, Вашингтон, Орегон. Тестуването на разпространените кръвни продукти показва повторна реакция на антитела HIV-I.“

Той остана загледан в листа за миг, после отиде до бюрото си и взе фактурата, която подписа, за току-що доставените банки кръв. Погледна номера на фактурата. Той бе еднакъв с номера от предупреждението.

— О, Божичко! — възкликна. Грабна телефона. — Дайте ми Втора операционна, бързо!

Вдигна една от сестрите.

— Обаждам се от кръвната банка. Току-що изпратих четири банки кръв нулева група. Не я използвайте! Веднага изпращам нова.

— Съжалявам, вече е късно — отговори сестрата.

 

 

Д-р Раднор съобщи на Шон Рейли.

— Беше грешка — каза Раднор. — Ужасна грешка. Какво ли не бих дал да не се беше случило.

Шон го гледаше потресен.

— Господи! Значи ще умра.

— Няма да можем да разберем дали сте HIV-позитивен още шест или осем седмици. А дори и да сте, това не означава задължително, че ще се разболеете от СПИН. Ще направим за вас всичко възможно.

— Какво още, по дяволите, можете да направите за мен? — каза Шон горчиво. — Аз съм пътник.

 

 

Когато Хъни научи за това, се почувства смазана. Сети се за думите на Франсис Гордън. „Горкичкият човек.“

Шон Рейли спеше, но Хъни все пак влезе в стаята. Тя дълго седя до леглото му и го гледа.

Той отвори очи.

— Сънувах, че всичко е било кошмар и че няма да умра.

— Шон…

— Ти дойде да навестиш трупа, така ли?

— Моля те, не говори така.

— Как можа да стане такова нещо? — извика той.

— Някой е допуснал грешка, Шон.

— Господи, не искам да умра от СПИН!

— Някои хора с HIV никога не се разболяват от СПИН. Ирландците са късметлии.

— Бих искал да ти повярвам.

Тя взе ръката му в своите.

— Трябва.

— Не съм набожен — каза Шон, — но като нищо ще стана.

— И аз ще се помоля с теб — рече Хъни.

Той се усмихна тъжно.

— Предполагам, че трябва да забравим за вечерята, а?

— О, не. Няма да се измъкнеш толкова лесно. Чакам я с нетърпение.

Той я погледна внимателно.

— Наистина ли?

— Разбира се. Каквото и да стане. Не забравяй, че си обещал да ме заведеш в Ирландия.