Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (24)

21

В лекарската съблекалня група лекари чакаха да се появи Кен Малори.

Когато влезе, Грънди каза:

— Привет на победителя! Искаме да чуем всички покъртителни подробности — той се ухили, — но номерът, приятелче, е, че искаме да ги чуем от нея.

— Нещо нямах късмет — усмихна се Малори. — Но вече можете да започнете да събирате парите.

Кет и Пейдж обличаха хирургическите костюми.

— Някога оперирала ли си лекар? — попита Кет.

— Не.

— Щастливка. Това са най-лошите пациенти на света. Знаят твърде много.

— Кого ще оперираш?

— Доктор Мървин „Внимавай“ Франклин.

— Късмет.

— Ще ми трябва.

Д-р Мървин Франклин беше шестдесетгодишен, слаб, плешив и раздразнителен.

Щом Кет влезе в стаята му, той се озъби:

— Крайно време беше да дойдете. Пристигнаха ли проклетите електролитни изследвания?

— Да — отвърна Кет. — Електролитите са нормални.

— Кой ви каза? Не вярвам на проклетата лаборатория. Почти никога не знаят какво правят. И проверете да не сбъркат нещо с кръвта за преливане.

— Ще проверя — рече Кет търпеливо.

— Кой ще оперира?

— Доктор Юргенсън и аз. Доктор Франклин, уверявам ви, че няма за какво да се тревожите.

— Чий мозък ще оперират, вашия или моя? Всички операции крият риск. И знаете ли защо? Защото половината от проклетите хирурзи не бива да се занимават с това. Би трябвало да са месари.

— Доктор Юргенсън е много способен лекар.

— Знам, иначе нямаше да му дам да ме докосне. Кой е анестезиологът?

— Мисля, че е доктор Милър.

— Този некадърник? Не го ща. Намерете ми някой друг.

— Доктор Франклин…

— Намерете ми някой друг. Вижте дали Халибъртън е свободен.

— Добре.

— И ми донесете имената на сестрите, които ще асистират в операционната. Искам да съм сигурен.

Кет го погледна право в очите.

— Може би предпочитате сам да направите операцията?

— Какво? — Той я зяпна за момент, после се усмихна неловко. — Мисля, че не.

— Тогава защо не ни оставите да си свършим работата? — каза Кет внимателно.

— Знаете ли какво? Харесвате ми.

— И вие ми харесвате. Даде ли ви сестрата успокоително?

— Да.

— Добре. След няколко минути ще сме готови. Има ли нещо, което мога да направя за вас?

— Да. Да обясните на глупавата сестра къде са ми вените.

 

 

В Четвърта зала мозъчната операция на д-р Мървин Франклин вървеше като по вода. Той не спря да мрънка през целия път от стаята до операционната.

— Не забравяйте — каза, — минимално количество упойка. Мозъкът не чувства нищо, стигнете ли дотам, няма да ви трябва много.

— Съзнавам това — рече Кет търпеливо.

— И следете температурата да не надхвърля пет градуса.

— Добре.

— И пуснете някаква бърза музика. Да ви раздвижи.

— Добре.

— И гледайте да осигурите най-добрата операционна сестра.

— Добре.

И още, и още.

След като пробиха отвора в черепа на д-р Франклин, Кет каза:

— Виждам съсирека. Не изглежда чак толкова зле. — Тя се залови на работа.

 

 

След три часа, когато започваха да затварят разреза, в операционната влезе главният хирург Джордж Инглънд и се приближи към Кет.

— Кет, привършваш ли тук?

— Съвсем накрая сме.

— Остави доктор Юргенсън да продължи. Трябваш ни бързо. Имаме спешен случай.

Кет кимна.

— Идвам. — Тя се обърна към Юргенсън: — Ще довършиш ли?

— Няма проблеми.

Кет излезе с Джордж Инглънд.

— Какво се е случило?

— По график трябваше да оперираш по-късно, но пациентът ти има кръвоизлив. Карат го в момента в Трета операционна зала. Май няма да го бъде. Ще се наложи да оперираш веднага.

— Кой е?

— Някой си мистър Динето.

Кет го погледна ужасена.

— Динето?

„Ако мистър Динето умре, ти и шибаното ти семейство ще бъдете изтрити от лицето на земята.“

Кет забърза по коридора към Трета операционна зала. Срещу нея крачеха Райно и Шадоу.

— Какво става? — попита Райно.

Устата на Кет бе толкова пресъхнала, че й бе трудно да говори.

— Мистър Динето има кръвоизлив. Трябва да оперираме веднага.

Шадоу я сграбчи за ръката.

— Оперирай тогава! Но помни какво ти казахме. Да остане жив на всяка цена.

Кет си издърпа ръката и се втурна в операционната.

 

 

Поради промяната в графика с Кет щеше да оперира д-р Ванс. Той беше добър хирург. Кет започна ритуалното миене с четка — по половин минута за всяка ръка, отделно по половин минута за всяка длан. Повтори процедурата, а после изми ноктите си.

Д-р Ванс застана до нея и започна и той да се мие.

— Как се чувстваш?

— Добре — излъга Кет.

Вкараха Лу Динето в операционната на количка в полусъзнание и внимателно го преместиха на масата. Обръснатата му глава бе измита и дезинфекцирана с разтвор, който светеше в ярко оранжево под операционните лампи. Беше блед като смъртта.

Екипът бе на мястото си — д-р Ванс, още един стажант-лекар, анестезиологът, две операционни сестри и помощник-хирургическата сестра. Кет провери дали всичко, което можеше да й потрябва, е на мястото си. Погледна мониторите на стената — кислородно насищане, въглероден двуокис, температура, мускулни стимулатори, предсърдечен стетоскоп, ЕКГ, автоматично кръвно налягане и алармените сигнали за разпадане на връзката. Всичко беше наред.

Анестезиологът закачи маншона за кръвно налягане на ръката на Динето, после сложи на лицето му гумена маска.

— Хайде сега. Дишайте дълбоко. Поемайте дълбоко дъх.

Динето заспа преди третото вдишване.

Операцията започна.

 

 

Кет изреждаше на глас.

— Контузия в средата на мозъка, причинена от съсирек, който е преминал през клапата на аортата. Блокира малък кръвоносен съд отдясно на мозъка и леко засяга лявата половина. — Бръкна по-надълбоко. — Намира се в долния край на мозъчния водопровод. Скалпел.

Пробиха малък отвор с размер на монетка с електрическата дрелка, за да открият твърдата мозъчна обвивка. След това Кет отвори обвивката, за да открие сегмент от кората на мозъка под нея.

— Форцепс!

Операционната сестра й подаде електрическия форцепс.

Разрезът остана отворен с помощта на малък самоподдържащ се ретрактор.

— Има страхотно много кръв — каза Ванс.

Кет взе каутеризатора и започна да каутеризира кървящите кръвоносни съдове.

— Ще го овладеем.

Д-р Ванс започна да изсмуква през меки памучни тампончета, които се поставяха върху мозъчната обвивка. Кървящите вени по повърхността й веднага бяха коагулирани.

— Върви добре — каза Ванс. — Ще прескочи.

Кет въздъхна с облекчение.

В този миг Лу Динето се вдърви и тялото му се сгърчи от спазъм.

— Кръвното пада! — обади се анестезиологът.

— Прелейте му още кръв! — нареди Кет.

Всички гледаха монитора. Кривата застрашително се изправяше. Два бързи сърдечни удара, следвани от вентрикулно мъждукане.

— Дайте шок! — изкомандва остро Кет. Веднага закачи електрическите възглавнички за тялото му и включи машината.

Гръдната клетка на Динето се издигна, после спадна.

— Инжекция с епинефрин! Бързо!

— Няма сърдечна дейност! — извика след малко анестезиологът.

Кет опита отново, увеличавайки мощността.

Отново бързо конвулсивно движение.

— Няма сърдечна дейност! — провикна се анестезиологът. — Асистолия. Никакъв ритъм.

Кет отчаяно се помъчи за последен път. Тялото се повдигна по-високо, после пак падна. Нищо.

— Мъртъв е — каза д-р Ванс.