Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (30)

27

Джейсън бе на съвещание във връзка с един проект, когато секретарката му съобщи:

— Търси ви доктор Тейлър. Да й кажа ли, че ще й се обадите по-късно?

— Не. Свържете ме. — Той взе слушалката. — Пейдж?

— Джейсън… имам нужда от теб! — Тя ридаеше.

— Какво се е случило?

— Можеш ли да дойдеш в апартамента?

— Разбира се. Идвам веднага. — Той стана. — Закривам съвещанието. Ще продължим утре сутринта.

След половин час Джейсън позвъни на вратата. Пейдж отвори и се хвърли на врата му. Очите й бяха зачервени от плач.

— Какво е станало? — попита Джейсън.

— Ужасно е! Доктор Баркър ми каза, че аз… че съм убила един пациент, а честна дума, вината… вината не беше моя! — Гласът й пресекна. — Не мога да издържам повече на неговите…

— Пейдж — продума Джейсън нежно, — казвала си ми колко е злобен. Явно такъв му е характерът.

Пейдж поклати глава.

— Не е само това. Опитва се да ме принуди да напусна от деня, в който започнах работа с него. Джейсън, ако беше лош лекар и смяташе, че за нищо не ставам, нямаше толкова да ме е грижа, но той е блестящ. Трябва да уважа мнението му. Просто не мисля, че съм достатъчно добра.

— Глупости — рече Джейсън сърдито. — Разбира се, че си добра. Всички, с които съм говорил, твърдят, че си чудесен лекар.

— Не и Лорънс Баркър.

— Забрави за Баркър.

— Ще забравя — каза Пейдж. — Напускам болницата.

Джейсън я прегърна.

— Пейдж, знам, че обичаш професията си твърде много, за да се откажеш от нея.

— Няма да се откажа. Просто не искам да виждам повече тази болница.

Джейсън извади носна кърпа и й избърса сълзите.

— Съжалявам, че те занимавам с тия неща — подсмръкна Пейдж.

— Та нали за това са бъдещите съпрузи?

Тя се опита да се усмихне.

— Харесва ми как звучи. — Пейдж си пое дълбоко дъх. — Сега се чувствам по-добре. Благодаря ти, че поговори с мен. Телефонирах на доктор Уолас и му казах, че напускам. Сега отивам в болницата да се срещна с него.

— Ще се видим за вечеря.

 

 

Пейдж вървеше по болничните коридори, знаейки, че й е за последен път. Чуваха се познатите шумове от бързащи в различни посоки хора. Болницата бе станала за нея повече от дом, а тя не го бе съзнавала. Сети се за Джими и Чан и всички чудесни лекари, с които бе работила. Миличкият Джейсън, който обикаляше с нея на визитация с бяла престилка. Мина покрай кафенето, в което те с Хъни и Кет бяха закусвали стотици пъти, и покрай лекарската стая, където се опитаха да направят сбирка. Всичко тук навяваше толкова много спомени. „Ще ми липсва — помисли си Пейдж, — но отказвам да работя под един и същи покрив с това чудовище.“

Тя стигна до кабинета на д-р Уолас. Той я чакаше.

— Трябва да ти кажа, че телефонното ти обаждане ме изненада, Пейдж! Твърдо ли си решила?

— Да.

Бенджамин Уолас въздъхна.

— Добре. Преди да си тръгнеш, доктор Баркър би искал да поговорите.

— И аз искам. — Целият натрупан у Пейдж гняв изби на повърхността.

— Той е в лабораторията. Е… късмет.

— Благодаря.

Пейдж се запъти към лабораторията.

Д-р Баркър разглеждаше под микроскоп някакви плаки.

— Научих, че възнамерявате да напуснете болницата.

— Вярно е. Най-сетне се осъществи желанието ви.

— И какво е то? — попита д-р Баркър.

— Искахте да напусна от първия миг, когато ме видяхте. Е, успяхте. Не мога повече да се боря с вас. Когато ми казахте, че съм убила пациента ви… — гласът на Пейдж пресекна — реших… че сте садистично и безсърдечно копеле и че ви мразя.

— Седнете — процеди д-р Баркър.

— Не. Нямам какво повече да ви кажа.

— Аз обаче имам. Коя, по дяволите, мислите, че сте?…

Той изведнъж спря и започна да се задъхва.

Докато Пейдж го гледаше потресена, Баркър се хвана за сърцето и се свлече на стола, с лице, изкривено на една страна, и ужасно провиснала уста.

Пейдж се втурна към него.

— Доктор Баркър! — Грабна телефона и изкрещя: — Червен код! Червен код!

 

 

— Получил е масивен удар. Твърде рано е да се каже дали ще се измъкне жив — заключи д-р Питърсън.

„Вината е моя — помисли си Пейдж. — Аз исках да умре.“ Чувстваше се ужасно.

Тя се върна отново при Бен Уолас.

— Съжалявам за случилото се — каза. — Той беше добър лекар.

— Да. Жалко. Много жалко… — Уолас я погледна внимателно. — Пейдж, ако доктор Баркър не може да практикува повече, би ли размислила да останеш?

Пейдж се поколеба.

— Да. Разбира се.