Сидни Шелдън
Нищо не е вечно (3)

1

Сан Франсиско

Юли 1990 година

— Хънтър, Кейт.

— Тук.

— Тафт, Бети Лу.

— Тук съм.

— Тейлър, Пейдж.

— Тук.

Бяха единствените жени сред голяма група новопостъпващи стажант-лекари, събрани в голямата мрачна зала на окръжна болница „Ембаркадеро“.

Това бе най-старата болница в Сан Франсиско и една от най-старите в страната. По време на земетресението в 1989 година Господ си направи шегичка с жителите на града и остави болницата непокътната. Тя представляваше грозен комплекс, заемащ три квадратни блока, с постройки от тухли и камък, посивели от годините и натрупаната мръсотия.

В главната сграда имаше обширна чакалня с твърди дървени скамейки за пациенти и посетители. Стените се лющеха от многобройните слоеве боя, нанасяни десетилетия наред, а коридорите бяха очукани и неравни от хилядите болни с инвалидни колички, патерици и проходилки. Целият комплекс бе белязан със застоялата патина на времето.

Окръжна болница „Ембаркадеро“ бе същински град в града. В нея работеха над девет хиляди души — четиристотин щатни лекари, сто и петдесет други, които идваха доброволно на половин ден, осемстотин стажант-лекари и три хиляди сестри плюс техниците, помощниците и другия обслужващ персонал. На горните етажи бяха дванадесетте операционни зали, централното снабдяване, костната банка, пунктът за централния график, трите палати за Бърза помощ, палатата за болни от СПИН и над две хиляди болнични легла.

И така, в деня на пристигането на новите стажант-лекари през юли административният директор на болницата д-р Бенджамин Уолас стана да им каже няколко думи. Уолас бе типичен политик — висок, с впечатляваща външност и посредствени способности, притежаващ достатъчно чар, за да съумее чрез спечелено благоразположение да си пробие път до сегашния си пост.

— Искам да приветствам всички новопостъпващи стажант-лекари. През първите две години в медицинския институт вие сте работили с трупове. През последните две — с болнични пациенти под наблюдението на по-опитни специалисти. Сега вече вие ще отговаряте за пациентите си. Това е огромна отговорност, която изисква всеотдайност и умения.

Очите му се плъзнаха по аудиторията.

— Някои от вас смятат да се занимават с хирургия. Други ще се посветят на вътрешните болести. Групите ще бъдат прикрепени към старши стажант-лекари, които ще ви обяснят установения ежедневен ред. Отсега на нататък всичко, което правите, може да се превърне във въпрос на живот или смърт.

Слушаха го внимателно, поглъщайки всяка дума.

— „Ембаркадеро“ е окръжна болница. Това означава, че приемаме всеки, който почука на нашата врата. Повечето пациенти са бедни. Те идват тук, защото не могат да си позволят престой в частна клиника. Нашите отделения за бърза помощ са денонощни. Вие ще работите твърде много и ще получавате твърде малко пари. В една частна болница първата година щяхте да се занимавате с обичайното водене на записки. През втората щяха да ви разрешат да подавате скалпела на хирурга, а на третата — да извършвате под наблюдение незначителни операции. Е, тук практиката е друга. Нашето мото е: „Наблюдаваш, действаш, обучаваш.“ Имаме остър недостиг на персонал и колкото по-бързо успеем да ви вкараме в операционните, толкова по-добре. Имате ли въпроси?

На новодошлите стажант-лекари им се искаше да зададат милион въпроси.

— Нямате? Добре. Официално започвате работа от утре. Разпишете се на регистратурата в пет и половина сутринта. Успех!

Инструктажът приключи. Всички се заизнизваха към вратата и тихо забръмчаха възбудени гласове. Трите жени се оказаха една до друга.

— Къде са останалите жени?

— Мисля, че сме само ние.

— Също като в медицинския институт, а? Мъжки клуб. Имам чувството, че тази болница е направо от ранното средновековие.

Тези думи бяха изречени от безупречно красива негърка, висока почти метър и осемдесет, с едър кокал, но невероятно грациозна. Всичко в нея, походката, осанката, спокойният присмехулен поглед загатваха за сдържаност.

— Аз съм Кейт Хънтър. Наричат ме Кет.

— Аз съм Пейдж Тейлър.

Тя бе млада, дружелюбна, интелигентна на вид и самоуверена.

И двете се обърнаха към третото момиче.

— Бети Лу Тафт. Викат ми Хъни.

Говореше с мек южняшки акцент. Имаше открито, простодушно лице, кротки сиви очи и топла усмивка.

— Откъде си? — попита Кет.

— Мемфис, Тенеси.

Погледнаха към Пейдж. Тя реши да отговори простичко.

— Бостън.

— Минеаполис — побърза да каже и Кет. „Е, почти оттам“, помисли си тя.

— Май всички сме доста далеч от дома. Къде сте отседнали? — попита Пейдж.

— Аз съм в един забутан хотел — отвърна Кет. — Нямах възможност да си потърся квартира.

— Нито пък аз — вметна Хъни.

Пейдж светна.

— Огледах няколко апартамента тази сутрин. Единият беше страхотен, но не мога да си го позволя. Тристаен…

Трите се спогледаха.

— Ако разделим наема… — предложи Кет.

 

 

Апартаментът се намираше в квартал Марина, на Филбърт Стрийт. Беше идеален, за тях — три стаи, две бани, мокет, пералня, паркинг, без режийни. Бе обзаведен, общо взето, стандартно, но бе спретнат и чист.

След като привършиха огледа, Хъни каза:

— Мисля, че е чудесен.

— И аз! — съгласи се Кет.

Очакваха мнението на Пейдж.

— Да го наемем.

Нанесоха се в апартамента още същия следобед. Портиерът им помогна да си качат багажа.

— Значи ще работите в болницата — рече той. — Медицински сестри, а?

— Лекарки — поправи го Кет.

Той я погледна скептично.

— Лекарки ли? Искаш да кажеш като истинските лекари?

— Да, като истинските — отвърна Пейдж.

Портиерът изръмжа.

— Да ви кажа правичката, ако искам да ида на лекар, не мисля, че ще поискам да ме преглежда жена.

— Ще го имаме предвид.

— Къде е телевизорът? — попита Кет. — Не го виждам.

— Ако искате телевизор, ще трябва да си купите. Живейте със здраве в апартамента, дами… мм, докторки — изкиска се той.

Те го изгледаха, докато излизаше.

Кет изимитира гласа му.

— Медицински сестри, а? — изпръхтя тя. — Мъжки шовинист. Е, да си разпределим стаите.

— Аз нямам претенции — каза Хъни тихо.

Огледаха отново трите стаи. Спалнята беше по-голяма от другите две.

Кет каза:

— Защо не вземеш тази, Пейдж? Ти откри това място.

Пейдж кимна.

— Добре.

Влязоха и започнаха да разопаковат багажа си. Пейдж внимателно извади от куфара си фотография в рамка на тридесетгодишен мъж. Той бе привлекателен, с очила с тъмни рамки, които му придаваха учен вид. Пейдж сложи снимката до леглото си заедно с купчинка писма.

Кет и Хъни надникнаха в стаята.

— Какво ще кажеш да излезем някъде да вечеряме?

— Готова съм — отвърна Пейдж.

Кет видя снимката.

— Кой е този мъж?

Пейдж се усмихна.

— Човекът, за когото ще се омъжа. Той е лекар и работи за Световната здравна организация. Казва се Алфред Търнър. В момента е ангажиран в Африка, но ще дойде в Сан Франсиско, за да бъдем заедно.

— Късметлийка си ти — промълви Хъни замислено. — Изглежда приятен.

Пейдж я погледна.

— Ти имаш ли си някого?

— Не, боя се, че не ми върви много с мъжете.

— Може би ще ти излезе късметът в „Ембаркадеро“ — каза Кет.

 

 

Вечеряха при „Тарантино“, недалеч от техния жилищен блок. Бъбриха за семействата и живота си, но някак сдържано, като че ли не казваха всичко. Бяха три непознати момичета, които опипваха почвата и предпазливо се опознаваха.

Хъни приказваше много малко. „Явно е стеснителна — помисли си Пейдж. — Уязвима е. Някой мъж в Мемфис май й е разбил сърцето.“

После се вгледа в Кет. „Самоуверена. С достойнство. Харесва ми начинът, по който говори. Веднага личи, че е от добро семейство.“

Междувременно Кет наблюдаваше Пейдж. „Богато момиче, което никога през живота си не е работило. Поминувала е покрай външността си.“

Хъни пък си каза: „Толкова са уверени, толкова са сигурни в себе си. Няма да им е трудно.“

И трите грешаха.

* * *

Когато се върнаха в апартамента, Пейдж бе твърде възбудена, за да заспи. Лежеше в леглото и мислеше за бъдещето. Отвън долетя трясък на блъскаща се кола, после се разкрещяха хора и в съзнанието на Пейдж звуците се преляха в спомени за Африка, сякаш отново чуваше крясъците и скандирането на местните жители и изстрелите. Тя се пренесе в малкото селце в джунглата на Източна Африка, в разгара на смъртоносна племенна война.

Пейдж беше в ужас.

— Ще ни убият!

Баща й я прегърна.

— Няма да ни направят нищо лошо, миличка. Ние сме тук, за да им помагаме. Те знаят, че сме техни приятели.

И без никакво предупреждение вождът на едно от племената нахлу в колибата им…

 

 

Хъни лежеше в леглото и си мислеше: „Наистина си доста далеч от Мемфис, Тенеси, Бети Лу. Сигурно никога няма да можеш да се върнеш там. Никога вече.“ В ушите й звучеше гласът на шерифа: „От уважение към семейството му ще регистрираме смъртта на преподобния Дъглас Липтън като самоубийство по неизвестни причини, но аз ти предлагам да си обереш бързо парцалите от този град и кракът ти да не стъпва повече тук…“

 

 

Кет гледаше през прозореца на стаята си, вслушвайки се в звуците на града. Чуваше как дъждовните капки й шепнат: „Ти успя… ти успя… доказа на всички, че не бяха прави.“ „Искате да станете лекарка? Цветнокожа лекарка?“ И отказите да я приемат в медицинските институти. „Благодарим ви, че изпратихте молбата си. За съжаление вече сме попълнили бройката. Предвид произхода ви според нас може би ще се чувствате по-добре в по-малък университет.“

Тя имаше отличен успех, но от двадесет и петте института, в които кандидатства, само в един я приеха. Деканът на института й каза: „В днешно време е приятно да срещнеш някого от нормално, прилично семейство.“

„Ако знаеше само ужасната истина.“