Даяна Палмър
Пръстенът на Нелсън (8)

Осма глава

Уини се прибра на обяд. Лицето й беше изморено, очите — зачервени. Госпожа Манли, която я държеше под ръка и я подкрепяше, също не изглеждаше добре.

— О, Уини, толкова съжалявам! — възкликна Алисън и топло прегърна приятелката си. — Има ли някаква промяна?

— Все още не — проплака Уини. — Не мога да го изгубя, не бих могла да понеса това!

— Нараняванията на главата са сложна травма — каза внимателно Алисън. — Това, че е в кома, не значи, че никога няма да излезе от нея. Срещала съм и по-тежки контузии, които бяха излекувани напълно. Почакай да мине малко време.

— Ще полудея! — простена русата жена.

Алисън я прегърна отново.

— Няма. Хайде, направила съм обяд. Обзалагам се, че и двете умирате от глад.

— Така е. — Госпожа Манли се усмихна на Алисън. — Благодаря ти, че си помислила за храна. Ние изобщо не се бяхме сетили.

— Разбирам защо. Какво се е случило?

— Никой не знае. Колата е паднала в пропаст. Намерили са Дуайт рано тази сутрин. Джийн и Мари са в болницата. Джийн изглежда много зле — отговори Уини.

Алисън извърна глава, преди някой да забележи, че и тя изглежда зле и да си направи съответните изводи.

— Ще ви налея кафе.

Никак не й се искаше да отиде с тях в болницата, но не можа да откаже на Уини. Когато влязоха в чакалнята, само Мари беше вътре и Алисън мислено благодари за късмета си. Тя прегърна Мари и й каза няколко утешителни думи. След това остави Уини и майка й и излезе да потърси сестрата, с която бе говорила по телефона.

Тина Гейтс беше двадесет и двегодишна, старша сестра в интензивното отделение. Тя посрещна Алисън, поведе я през отделението и се спря пред леглото на Дуайт.

— Зле е — каза на Алисън. — Но е силен както останалите от семейството му и се бори. Мисля, че ще се оправи.

— Надявам се — отвърна Алисън, като погледна неестествено бледото лице на Дуайт. — Най-добрата ми приятелка много го обича.

Тина отиде бързо до Дуайт и го изгледа неспокойно. Той отвори очи и изстена.

— Главата… боли.

— Чудесно — засмя се Тина. — Щом ви боли, господин Нелсън, значи сте жив. Веднага ще съобщя на доктор Джексън.

— Ще отида да кажа на Уини. Дуайт, радвам се, че отново си сред нас! — каза Алисън нежно. — Ще ти дадат нещо, което да облекчи болката. Просто се успокой и не се движи много.

Той я погледна, като облиза сухите си устни.

— Джийн? — попита шепнешком.

Алисън сведе поглед.

— Искаш да го видиш ли?

— Да.

— Ще го потърся. Сега почивай.

Тя стисна ръката му и излезе навън. Беше доста нервна.

Джийн седеше в чакалнята. Когато Алисън се приближи, той се вкамени, но тя се престори, че не забелязва. След изминалата нощ просто трябваше да се постарае да стои в една стая с него, без да губи контрол над нервите си.

— Дойде в съзнание! — съобщи Алисън на Мари и Уини. — Ще кажат на лекаря. Мисля, че ще се оправи.

— О, Господи, благодаря ти! — избухна в сълзи Уини и прегърна развълнуваната Мари.

— Това, че можеш да превързваш рани, дава ли ти право да правиш прогнози? — попита Джийн провлечено с подигравателна усмивка. Чувстваше се жестоко обиден от начина, по който тя нарочно го пренебрегна.

— Да превързва рани? — смръщи вежди Уини. — Джийн, тя е медицинска сестра, не ти ли е казала?

— Медицинска сестра?

— Да, има и диплома — отговори Уини. — Не си ли му казала? — обърна се тя към Алисън.

Алисън я предупреди с поглед да не издава нищо повече.

— Нямаше нужда — отвърна простичко. Не искаше той да знае за предишния й живот. — Дуайт пита за теб — добави, като погледна към Джийн.

— Сигурно иска да говори за бизнес — промърмори Уини. — Е, това може да почака. Аз искам да го видя първа. Хайде, Мари, да отидем заедно.

— Но лекарят… — започна Алисън.

— Ще го попитаме — обеща Уини.

Алисън остана сама с Джийн, който запали цигара с резки пестеливи движения.

— Медицинска сестра. Ето защо умееш толкова добре да превързваш ранени — промърмори с отсъстващ поглед Джийн. Дори подобрението в състоянието на Дуайт не можа да достигне до мисълта му, заради внезапния шок. Втренчи се в нея. — Колко още неща не знам за теб? — попита горчиво той. Та тя изобщо не му вярваше. Дали имаше някой друг от приятелите й, който също да не знае?

— Доста — отговори тя. Скръсти ръце и отиде до прозореца, като се загледа навън.

— Мислех, че днес си тръгваш.

— Не се притеснявай, просто се налага да остана. Щом Дуайт се пооправи, хващам първия самолет.

Той присви очи. Дали не си мислеше, че той няма търпение да се отърве от нея. Когато я видя, съзнанието му сякаш се замъгли, но явно и тя бе объркана. Защо не му бе казала, че е медицинска сестра? И какви още тайни криеше? Не бе споделила с него нищо друго, освен тялото си, а на всичкото отгоре и не й хареса. Винаги щяха да го преследват угризения за начина, по който постъпи с нея. Сладката малка Алисън! Всичко, което му бе дала, бе загриженост, нежност и страст. А той й се отплати с кошмарно преживяване, което сигурно щеше да остави в нея белег за цял живот. Знаеше, че е виновен и това го притесняваше. За първи път му се случи да нарани жена в леглото и това въобще не му хареса. Скръцна със зъби. Само ако му беше казала… Щеше да направи преживяването й незабравимо. Макар че той имаше някакво предчувствие, че е девствена. Мъж без скрупули би я наранил много повече. Намръщи се при мисълта Алисън да е с друг мъж. Като че ли ревнуваше.

— Медицинска сестра! — каза той рязко и я погледна. — Цяло чудо е, че на тази възраст може да си толкова невежа. Не са ли ви учили нещо за секса в училище?

Тя се изчерви.

— Не е същото, когато четеш — отвърна сковано тя.

— Няма съмнение. Малка глупачке, ако знаех, щях да те накарам да изпиташ върховно удоволствие. Бог ми е свидетел, че бих могъл. А в действителност те нараних. Съвестта не ми дава мира. По дяволите, Алисън, ако знаех, щях да спра!

Тя се обърна. В очите й се четеше срам, но и разбиране.

— А щеше ли да можеш, Джийн? — попита тъжно Алисън.

Той извърна очи към стената. Не, разбира се, че нямаше да може. Но се чувстваше по-добре, като мислеше така. Смукна дълбоко от цигарата.

— Когато се прибере, Дуайт ще се нуждае от медицинско обслужване вкъщи. Има вътрешни наранявания, счупено бедро и сътресение на мозъка.

— Няма да ви е трудно да намерите медицинска сестра — отвърна Алисън бавно.

Джийн я погледна замислено.

— Дуайт те харесва.

Алисън извърна очи встрани. Не искаше да бъде близо до него. В никакъв случай!

— Не — каза тя бързо. — Не. Не мога. Трябва да се върна в Аризона.

Джийн се приближи към нея, а тя отстъпи крачка назад. Страхуваше се от близостта му. Това, което се бе случило, никога не трябваше да се повтори. Джийн спря. Разбра плахото й движение. Той я бе наранил — душевно и физически. Логично бе да се плаши от него.

— Дуайт се нуждае от теб — продължи тихо той. Никога не бе смятал, че чарът има значение, но ако успееше да я убеди да работи в дома му, можеше отново да я накара да му вярва. — Уини ще ти бъде много благодарна. Мари и аз — също.

— Няма нужда да се преструваш, че искаш да съм около теб, Джийн — отвърна тъжно тя. — Можеш да намериш някой друг, който да се грижи за Дуайт.

— Той няма нищо общо с теб и мен — каза след малко Джийн. — Скъпа, той е мой брат и аз го обичам.

Това като че ли подейства. Тя стисна здраво ръце.

— Мислех, че си решил, че вече не си част от семейството.

Той въздъхна.

— И аз мислех така. Докато не научих, че Дуайт е ранен. Странно как нищо друго няма значение, когато смъртта витае наоколо. Спомних си всички хубави мигове, които сме преживяли заедно като деца — игрите, лудориите, пакостите — усмихна се Джийн. — Дори и да не сме истински братя, ние сме много добри приятели. С Мари непрекъснато се караме, но бихме дали живота си един за друг. Знам, бях се затворил в себе си, без да ме е грижа как се чувстват те. — Той я погледна. — Все още ми е трудно. Но мисля, че ще се оправя по-лесно, ако не се притеснявам кой ще се грижи за брат ми. В болницата няма достатъчно персонал.

— Тина ми каза същото. — Алисън кръстоса ръце и се обърна настрани.

Той се приближи, но остави малко разстояние между тях, за да не я кара да се чувства неудобно.

— Не е възможно да съжаляваш повече от мен за това, което се случи — каза неочаквано Джийн с глас, от който коленете й омекнаха.

Тя затвори очи.

— Грешката беше и моя — отвърна дрезгаво Алисън, учудена от държанието му. — Може ли да не говорим повече за това? Моля те!

— Да смятам ли, че след като имаш медицинско образование, знаеш как да се погрижиш за себе си след това… което направихме? — настоя той и задържа дъх в очакване на отговора. Знаеше, че не бе взел никакви предпазни мерки, а и бе убеден в същото за нея.

Алисън не го погледна. Пое дъх да отговори и цялата се обля в червенина.

— Не беше опасно време от месеца, ако това искаш да знаеш.

Джийн въздъхна.

— Не, Алисън, друго имах предвид — каза нежно той.

Тя прехапа устни.

— Твърде късно е да се направи нещо — и погледна през прозореца.

— Разбирам. Шест седмици… достатъчно ли е, за да бъдеш сигурна? — тихо я попита Джийн.

Мисълта за дете го изплаши до смърт. Ужаси се най-вече заради характера на баща си. Неговите гени можеха да се предадат на детето, а то не биваше да страда заради глупостта му. Не, не трябваше да има дете! Алисън имаше силно развито майчинско чувство и Джийн си я представи с бебе в ръце, което суче от гърдите й…

Тази мисъл го възбуди и той излезе от стаята, без да каже дума, като остави Алисън да гледа след него с тъга и любопитство.

Дуайт се зарадва, като го видя, а Джийн беше облекчен, че доведеният му брат нямаше да се срещне със своя създател, поне не сега. Погледна го, усмихна се снизходително и стисна силно ръката му.

— Имаш ли нужда от нещо?

Дуайт също се опита да се усмихне.

— Не, благодаря. Ще се грижиш за ранчото, докато съм тук, нали? Мисля, че съм направил истинска каша от бумагите.

— Ти просто не можеш да си представиш какво съм направил аз с всекидневната работа и грижи за добитъка — призна Джийн и се засмя.

— Татко определено сбърка — промълви Дуайт. — Той много добре знаеше, че не разбирам нищо от управление на ранчо. Защо ме натовари с това?

— Никога няма да разберем — отговори Джийн. — Просто трябва да направим най-доброто, на което сме способни.

— Не, не трябва. Можем да си разменим местата. Трябва само да сключим договор. Вече говорих с адвокат.

— Не си ми казвал нищо.

Дуайт се размърда неспокойно.

— Не беше готов да слушаш. Зная, че разкритията за миналото ти нанесоха жесток удар, но бях сигурен, че ще се оправиш и ще можем да решим какво да правим. — Той се сгърчи. — Главата ме боли много силно, Джийн!

— Знам. — Джийн потупа брат си по рамото. — Предложих на Алисън да се грижи за теб вкъщи. Искаш ли?

Дуайт се усмихна безпомощно.

— Да. Ще ме изпишат по-рано, ако вкъщи имам медицинска сестра.

— Знаеше ли, че тя е медицинска сестра? — попита Джийн и се намръщи.

— Разбира се. Уини ми каза. Също и за родителите й. Невероятно е, че е успяла да се измъкне невредима, нали? Джийн, имам нужда от инжекция, много ми е зле…

— Сега ще повикам лекаря — отговори Джийн и излезе от стаята.

Думите на Дуайт го озадачиха. Какво за родителите на Алисън? Имаше ли нещо особено в начина, по който бяха умрели? И защо бе невероятно, че Алисън се е измъкнала невредима? От къде? От какво? Джийн сви безпомощно рамене. Трябваше да разбере — по един или друг начин. Омръзна му да стои в неведение.

Уини и Мари също помолиха Алисън да се грижи за Дуайт. И докато й бе доста трудно да откаже на Джийн, на Уини просто не можа. Но не беше сигурна дали ще оцелее цяла седмица, че и повече, под един покрив с Джийн.

 

 

Уини я закара до дома на Нелсънови. Дуайт лежеше в леглото, а наоколо имаше всичко необходимо, за да не скучае — телевизор, видео, грамофон, всички нови видеокасети и компактдискове, а също и много книги.

— Е, едва ли можеш да се оплачеш, имаш всичко — усмихна се Алисън.

— Не всичко — отвърна немощно Дуайт. — Главата ми се нуждае от смяна.

— Постепенно ще се оправиш. Бъди търпелив! Ще се грижа за теб.

— Благодаря. — Той се поколеба, преди да продължи. — Струва ми се, че между теб и Джийн има проблеми. Ако наистина е така, оценявам жертвата, която правиш за мен.

— Джийн и аз просто имаме някои различия в мненията. Това е всичко — отвърна Алисън, като се стремеше гласът й да звучи безразлично.

— С други думи, той се е опитал да те вкара в леглото, а ти си казала не. — Дуайт се засмя на притеснената й физиономия. — Това е хубаво. Не е зле някой да му посмъкне самочувствието.

Алисън не отговори. Остави го да мисли каквото иска. Струваше й се, че няма да понесе, ако някой разбере какво бе породило различията в мненията им.

Уини остана за вечеря. Алисън приготвяше храна за Дуайт, а Мари и Уини седяха около нея.

— Джийн ще се прибере късно — каза Мари. — Съжалявам, че Дуайт пострада, но, от друга страна, всяко зло за добро. Благодарение на това Джийн разбра, че принадлежи към нашето семейство. Вече се държи нормално с мен, а с Дуайт — направо чудесно.

— Понякога е нужно да се случи нещастие, за да оценим това, което имаме — съгласи се Алисън. — Аз все още не съм гладна. Ще сляза при вас по-късно. Приятна вечеря!

— Добре, ако имаш нужда от нещо в стаята си, обади се.

— Благодаря ти, Мари.

— Не, аз ти благодаря — отвърна импулсивно Мари и я прегърна. — Не можеш да си представиш какъв товар свали от плещите ни.

— Да, наистина! — Уини топло се усмихна на Алисън. — Ти си чудесна.

— Излизам — засмя се Алисън. — До скоро.

Тя занесе вечерята на Дуайт и седна до леглото му, докато той се хранеше.

— Върна ли се Джийн? — попита Дуайт.

Тя поклати глава отрицателно.

— Мари каза, че ще закъснее.

— Разбрах, че не си му разказвала нищо за себе си. Защо?

Алисън не можеше да отговори. В началото се боеше да не го изплаши, а сега вече не виждаше смисъл. Тя скоро ще си замине, а и Джийн не се нуждаеше вече от нея.

— Не знам, предполагам, че начинът, по който живях, ме научи да не говоря много за себе си. Родителите ми бяха хора, които не обичаха да се оплакват. Те вярваха в честта, тежката работа и любовта — усмихна се тя тъжно. — Винаги ще ми липсват.

— И на мен баща ми ще ми липсва винаги — каза Дуайт. — Както и на Джийн. Все пак той беше единственият баща, който Джийн имаше.

— А кой е истинският му баща? — попита Алисън.

Дуайт се поколеба.

— По-добре питай Джийн. За първи път от много време се разбираме така добре и не искам да се бъркам в работите му.

— Разбирам. Да ти донеса ли още нещо?

Дуайт поклати глава.

— Мисля да поспя малко сега.

— Добре. Ще си взема книга и ще съм наблизо, ако имаш нужда от мен.

Малко по-късно Уини дойде да види Дуайт и остана при него, докато Алисън слезе долу да хапне сандвич. Мари беше отишла на кино със своя приятелка, но бе помислила за Алисън и й бе оставила пълна с горещо кафе кафеварка. Алисън мислено й благодари и седна да яде.

Харесваше й атмосферата, която създаваха в кухнята цветята на Мари; действаха й някак усамотяващо. Тъкмо когато си сипваше втора чаша кафе, вратата се отвори и влезе Джийн. Изглеждаше точно като нея — уморен до смърт. Подпря се с ръце на масата и я погледна.

— Изглеждаш уморена, малката ми — каза нежно той.

Това неочаквано съчувствие я трогна до сълзи. Отпи от кафето и се опита да потисне чувствата си.

— Добре съм — отговори и го погледна срамежливо. Беше невероятно красив. — Ти също изглеждаш доста уморен.

Той дръпна един стол и седна.

— Помагах за жигосването на добитъка. Би ли ми сипала малко кафе?

Алисън му наля чаша горещо кафе.

— Благодаря — пое той чашата от ръцете й, като забеляза, че тя се старае ръката му да не се докосне до нейната. Но той нарочно я хвана и я погледна в очите. — Не можеш ли да ме погледнеш, скъпа? — попита, когато очите й се сведоха надолу.

— Остави ме, моля те — отвърна тя и измъкна внимателно ръката си от неговата.

— Как е Дуайт? — запита той след малко.

— Справя се добре, но все още има силни болки. Уини сега е в стаята му, а Мари отиде на кино.

— Не съм го казвал досега, но оценявам грижите ти за него, особено при създадените обстоятелства.

Тя отпи глътка кафе и го погледна. Очите му бяха леко присвити и излъчваха сигурност. После отново извърна поглед към чашата.

— Правя го заради Уини — каза Алисън най-накрая.

— Да, знам.

Той остави чашата и запали цигара.

— Колко време мислиш, че ще му е нужно да се изправи отново на крака?

— Не знам. Трябва да попиташ доктора.

Джийн изпусна облаче дим и се загледа в него. Беше работил усилено през целия ден, като се опитваше да не мисли за Алисън. Но не бе успял. Сега седеше с нея в една стая и знаеше, че това е най-приятният миг от целия ден. Тя го караше да се чувства доволен от себе си и от всичко наоколо. Чувство, което никога досега не бе изпитвал. Помисли си за своя истински баща. Срамуваше се от него. Но когато гледаше Алисън, всичко неприятно в живота му и срамът от него се стопяваха. Отпускаше се и с удоволствие мислеше за прекараното с нея време, за нежната й добра душа. Но той провали всичко, лекомислено и глупаво, без да иска и без да знае защо. Винаги използваше жените. Но с Алисън беше различно. Тя не бе просто една от многото. Тя бе… всичко.

Погледна я нежно. Тя нямаше как да знае колко много го беше променила. А и да знаеше, едва ли я интересуваше. Колкото повече я опознаваше, толкова повече се убеждаваше, че тя е най-искрената жена, която бе срещал. И чувстваше, че повече няма да срещне такава.

— Бях глупак, Алисън — каза неочаквано и за себе си Джийн. — Полудях, когато разбрах, че съм бил лъган за баща си толкова години. Наранена гордост, арогантност, не знам. Но каквото и да е било, вече се оправих.

— Радвам се. Имаш прекрасно семейство.

— И аз го разбрах.

Загаси цигарата и я погледна изпитателно.

— Би ли могла да ми простиш за това, което направих с теб?

Сърцето й спря за миг. Но тя не го обвиняваше. Никой не я бе карал да прави насила каквото и да е. Грешката би могла да й струва работата като мисионерка, ако някой разбере, но дори и тази опасност не можеше да я накара да излее вината само върху него.

— Не си държал пистолет до главата ми — каза тя сковано. — Няма значение. Нека не говорим за това.

Отговорът й го жегна по болното място.

— Може да носиш моето дете и това няма значение? — попита той е леден глас.

Тя се изчерви.

— Малко е вероятно.

Джийн стана и се приближи до нея.

— Съжалявам. Направих нещо, което не трябваше да правя. Вместо удоволствие и щастие, ти дадох само болка.

Тя стана ядосана от стола.

— Трябва да се върна при Дуайт. Лека нощ, Джийн.

Той я хвана за раменете.

— Мразиш ли ме? Кажи ми честно! Трябва да знам.

Тя преглътна.

— Не. Не те… мразя, Джийн.

Той въздъхна облекчено.

— Слава Богу.

Наведе се и нежно целуна клепачите й, но не посмя да направи същото с устните й.

— Лека нощ, малката ми! — каза нежно Джийн и вдигна главата си. Имаше нещо ново в погледа, в гласа, в начина, по който я докосваше. Желаеше я, както никога не бе желал жена. Но нямаше да му бъде лесно да я има. Очите му попаднаха върху корема й и лицето му потъмня. Боже, дете! Сега тази мисъл не му се стори чак толкова страшна. Представи си как симпатичен малчуган с черна коса и зелени очи си играе в стаята. Едно миниатюрно негово подобие в малки сини джинси и малки маратонки. Може би гените не бяха толкова важни. А ако бяха? Намръщи се и хвана ръцете й.

— Бебето не бива да се създава безотговорно — каза дрезгаво. — Не и като последствие. То трябва да е планирано, желано. Господи, защо не ме спря?

Пусна я, обърна се и излезе от кухнята. Алисън почувства огорчението и яда му. Сигурно я мразеше. Но тя не можеше да го вини. А може би той мислеше, че нарочно не бе взела предпазни мерки, за да го накара да се ожени за нея. Очите й се навлажниха. Това, че я попита дали го мрази, беше единственото й успокоение. Тя допи кафето си, изми съдовете и се качи в стаята на Дуайт.