Даяна Палмър
Пръстенът на Нелсън (6)

Шеста глава

Джийн бе изненадан от силата, която излъчването му оказваше върху Алисън. Беше решил да изчака няколко дни, преди да я види отново. Щеше му се да й домъчнее за него. Но за свое най-голямо учудване не можеше да спре да мисли за нея. На втория ден откри, че нещата не вървят според плановете му и че всъщност вече тъгува за Алисън.

В късната утрин той спря джипа пред къщата на госпожа Манли. Излезе от него и видя Алисън да копае в градината.

— Дали са ти работа, както виждам.

Алисън се усмихна срамежливо. Докато копаеше, си мислеше за него, а сега вдигна поглед и видя, че той вече е тук. Лицето й сияеше, когато го поздрави:

— Здравей!

— Здрасти! — измърмори той и направи още една крачка напред. Очите му се спряха на твърдите й гърди, плъзнаха се към тънкия кръст, заоблените бедра и дългите елегантни крака.

— Хубави крака — отбеляза лукаво.

— Благодаря — отвърна тя несигурно. — Да не би да търсиш Уини или госпожа Манли? Те отидоха до магазина…

— Дойдох да видя теб, сладурче — каза той нежно. Голямата периферия на шапката скриваше очите му, които продължаваха да я оглеждат. — Но дори не смеех да се надявам, че ще те заваря сама.

Тя усети как пулсът й се ускорява.

— Наистина ли? — прошепна Алисън.

Джийн хвана брадичката й и неочаквано склони глава над устните й.

— Не. — Гласът му беше дълбок и многозначителен. Хвърли цигарата на земята и я стъпка с крак. — Ела по-близо, малката!

Прегърна я с мускулестите си ръце и отново се наведе. Този път целувката беше по-дълга, по-дълбока, но и толкова различна от начина, по който я бе целунал преди две вечери. Нежна, пълна с уважение и топлота целувка. Тя отговори с цялото си сърце. Плъзна ръце под неговите и обхвана тънкия му кръст. Харесваше й начинът, по който устните му си играеха с нейните.

— Много добре — каза той замислено, когато вдигна глава. И наистина, така му харесваше повече — нежно и леко, а тя да откликва с цялата си душа. — Вкусна си.

— Току-що ядох кифла.

— Нямах това предвид — измърмори той. — Удобно ли ти е да отидем утре до Хардин? Ще тръгнем сутринта към девет.

— О, да! — отговори развълнувана Алисън.

— Сложи си джинси и ботуши. Там има гърмящи змии. Не искам някоя да те ухапе.

Усмивката й се разшири.

— Добре — обеща тя, изненадана и доволна от неговата загриженост. Близостта му я изпълваше с щастие.

Джийн докосна носа й с пръст.

— Внимавай да не хванеш слънчев удар! Какво всъщност правиш?

— Прекопавам лехите на госпожа Манли. Мразя да седя без работа. Приятно ми е, когато има с какво да се занимавам.

Той се намръщи. Жените, с които излизаше, мразеха да се занимават с друго, освен със себе си. Нито една от тях не би си изцапала ръчичките с копаене в градината. Погледът му се спря върху лицето на Алисън. Майка му много обичаше градинарството.

— Ти имаш ли си градина там, където живееш? — запита я внезапно.

Усмивката й угасна и тя извърна очи към лопатата, с която копаеше.

— Да, имах зеленчукова градина, но тя беше… разрушена.

— Съжалявам. Майката на Уини като че ли не отглежда зеленчуци.

— Не, тя обича цветята — отговори Алисън и се усмихна. Джийн изглеждаше много добре в работните си дрехи. — Изглеждаш като от реклама за ваканция в Уайоминг. — Не можа да се сдържи тя. — Много си хубав!

Джийн се изсмя.

— Това е! Улучи слабото ми място.

Тя също се засмя.

— Можеше да се обадиш и по телефона. За Хардин, имам предвид.

— Да, но исках да те видя. — Леко докосна меките й устни. — Ще те взема утре в девет.

— Добре — пророни тя тихо.

Джийн й намигна, но не я докосна повече. Накриви шапка на една страна и се отправи към джипа, без да се обръща. Алисън за миг си помисли, че той може вече никога да не се върне и силно се притесни. Все пак, напомни си тя, той не бе мъж, който се обвързва. И зарязваше жените, без да се обръща назад.

 

 

Когато на следващата сутрин Джийн дойде да я вземе, тя вече бе убедена, че е изключение от правилата му. С нея се държеше различно. Дали онази вечер бе разбрал, че е девствена? И може би това го бе притеснило? Алисън се засмя тихо. По-вероятно бе разбрал, че грубостта му може само да я отблъсне и яростното му желание да остане незадоволено. Трябваше да бъде реалистка, но й беше много трудно — чувстваше се толкова уязвима, когато беше с него. А от друга страна, защо той измина целия този път до къщата на Манли, като можеше просто да й се обади по телефона. Тя потрепна от приятната мисъл.

Джийн носеше джинси, ботуши и бяло-кафява карирана риза, а на главата му бе неизменната, леко накривена шапка „Стетсън“. Алисън се бе облякла съвсем простичко — бежова блузка под раирана в сиво и кафяво риза. Тя се засмя — облеклото им бе почти еднакво. Освен това тя също носеше шапка.

Джийн й помогна да се качи в джипа.

— Взел съм една шапка и за теб — каза той, докато потегляха. — Смятах, че няма да се сетиш.

Лицето й засия. Джийн се грижеше за нея! Погледна го, обзета от топли чувства.

— Благодаря ти — каза му тихо.

— Трябва да се грижа за теб, мое момиче — отвърна той нежно.

Но странното бе, че действително си го мислеше. Тя бе най-чудесното момиче, с което бе излизал — нито прекалено взискателна, нито капризна, нито намръщена. От нея лъхаше топлота, светлина и бодрост. Протегна се и хвана ръката й.

— Липсвах ли ти?

— Да — отвърна тя откровено.

Джийн я погледна. Очите му се задържаха върху розовите бузи и топлите й устни, преди отново да погледнат пътя.

— Радвам се — пръстите му стиснаха нейните. — Ти си добро лекарство, слънце мое.

— Лекарство ли? — учуди се тя.

— В тази част на света думата лекарство има по-широк смисъл, означава нещо като магия. Древните индианци са правели „лекарства“, които да ги предпазват от злините на земята и да им помагат да намерят верния път към Вечните ловни полета. Имало е добри и лоши „лекарства“. Пълнели са малки кожени торбички с различни талисмани, които да ги пазят от враговете. — Той се засмя и добави: — Надявам се, че не трябва да те пъхам в кожена раница.

Тя също се засмя.

— Ами да, сигурно няма да ми е особено удобно. — Алисън го обожаваше. — Благодаря ти, че ме водиш в Кастър Батълфийлд. Винаги съм искала да видя това място.

— Удоволствието е мое и мисля, че няма да останеш разочарована.

Това се оказа самата истина. Джийн разведе Алисън по интересните места — музея, гробовете на загиналите и високия паметник, на който бяха изписани имената им — и й обясни всичко, което я интересуваше.

Спираха на всяко място, където имаше забит в земята бял кръст — знак, че там е загинал войник. Джийн изглежда знаеше имената на всички войници и изобщо цялата история. На едно място той се спря за по-дълго.

— Това е моят прапрачичо. — Усмихна се, като видя изражението на лицето й. — Изненадана ли си? Е, сега вече си наясно защо знам толкова много за битката. Жена му е запазила неговия дневник, който сега е мой. Последната записка е от нощта, преди да замине със седми отряд на Кастър за Литъл Бигхорн. Може би е водил записки и през целия път до тук, но след битката индианците обрали всичко, което според тях можело да се използва: часовници, пистолети, дрехи, взимали дори и обувките им. Махали подметките и употребявали кожата — да се чудиш за какво.

— Разкажи ми за прапрачичо си — помоли го Алисън.

След като разгледаха всичко, Джийн я заведе по магазините. Алисън се влюби в изящните мънистени украшения. Чудеше се как ли е изглеждала една дама от деветнадесети век с тях. Джийн настоя да й купи чифт мънистени обеци, а по пътя към къщи й разказа за поверията на различните племена за обеците — как можеш да познаеш дали едно племе е миролюбиво, или войнствено настроено според прическите и обеците.

— Толкова е забавно — възкликна тя.

Джийн засия от гордост. Никоя от досегашните му приятелки не се бе интересувала от знанията му за битката и живота на индианците. А Алисън не просто го слушаше, тя изглеждаше наистина заинтересувана. По обратния път Джийн разбра, че тя е била студентка по индианска култура и има солидни познания за маите. Слуша я с огромен интерес, като поглъщаше малко известните, но любопитни факти за това племе.

— Много си добра — каза той, когато спря пред входа на къщата на Манли. — Страхотно добра. Къде си научила всичко това?

Тя се усмихна замислено.

— Просто четях и слушах доста — отвърна Алисън, като пропусна да спомене факта, че бе посетила с родителите си много от местата, обитавани от маите, и че тези места са свързани с важна част от живота й. Усмивката угасна, когато спомените нахлуха в главата й. — Прекарах чудесно, Джийн, наистина чудесно. Благодаря ти.

— Аз също. По-добре ще е да си казваме лека нощ тук — добави тихо и се загледа в устата й. — Начинът, по който се целуваме, може да ги шокира.

Докато изговаряше думите, устните му бавно се приближиха към нейните. Целувката беше дълга и възбуждаща.

— Ти запалваш огън в душата ми — изстена той. Алисън усети неговото треперене и усилващата се страст. Джийн изстена отново. Ръката му се плъзна по врата, надолу към гърдите й. — Защо носиш сутиен? Само ми пречи.

Тя отвори уста, за да отговори, но нищо не се получи, защото той вече я целуваше. И този път ръката му смело се пъхна под фабричната материя. Палецът нежно дразнеше зърното й, а влажната длан създаваше приятно усещане върху кожата. Тя изстена и той вдигна глава.

— Сатен и кадифе — отрони тихо. Блестящите му очи срещнаха нейните. Повдигна фланелката, освободи твърдите й стегнати гърди от сутиена и впери поглед в тях. — Да — каза дрезгаво, — изглеждат така, както предполагах. Хубави гърди. Много хубави!

Устните й се разтвориха. Тя не беше съвсем на себе си. Трепереше и буквално се хвърли върху него. Беше много възбудена и желаеше да почувства устните му сега. Но не забеляза нещо, което той видя — завесите на един от прозорците бавно се раздвижиха. Джийн овладя внезапния й порив и вдигна глава.

— Не бих могъл и да те докосна тук — промълви тихо. — Не и сега. Имаме публика.

— О! — заекна тя.

Той докосна страната й с ръка и я погледна в очите.

— Ще ни бъде добре заедно — прошепна той. — Знаеш това, нали?

Трябва да му кажа, помисли си тя, трябва… Вместо това отговори:

— Да.

— Не искам да те насилвам, но и не искам да чакам още много. Твърде дълго е за мен.

Тя не знаеше какво да отговори. Леко се премести встрани, като трепереше от възбуда.

— Лека нощ, сладка моя — целуна я той по затворените очи. — Ти си много специално момиче.

Помогна й да излезе от джипа и се отправиха прегърнати към входа.

— Твоят ангел пазител се отдръпна от прозореца — замислено се усмихна той. — Да не би да се предава?

— Нещо такова. Тя е сгодена, както знаеш.

Джийн я погледна изпод вежди.

— Да, така е. А аз никога няма да се сгодя — добави внезапно той. — Както знаеш, нали? Харесва ми да бъда с теб, а и очевидно физически изгаряме един за друг. Но не искам да те лъжа и да ти давам празни надежди. Аз съм заклет ерген.

Сякаш нож прониза сърцето й. Беше съгласна на всичко, само да не чува тези думи. Едва събра сили да се усмихне:

— Да, знам.

Той кимна бавно. Не му беше приятно да разбива надеждите й, но определено нямаше намерение да се жени. Все още не можеше да се отърси от миналото. А и имаше много основателна причина да не създава поколение — лошите гени можеха да се предадат.

— Ти си добро момиче. Ще дойда да те взема утре вечер и ще отидем на родеото в Коди. Зная, че обещах за следващата седмица, но не искам да чакам толкова дълго. А ти?

Тя поклати отрицателно глава.

— Не, наистина не — призна чистосърдечно.

— Значи ще дойда в шест. — И нежно я целуна. — Лека нощ, красавице!

Алисън се усмихна.

— Лека нощ. Благодаря за екскурзията и за обеците.

— Отиват ти. До утре. — И тръгна, без да се обърне назад.

Тя влезе в къщата и се усмихна на Уини, която излезе от стаята си да я посрещне.

— Тъкмо ще слагаме масата за вечеря — каза Уини. — Забавлява ли се?

— О, да. Джийн знае много за Кастър Батълфийлд.

— Да, страшно много. Отегчи ли те с историите си? Мари казва, че ги подлудява, когато започне да им разказва.

— На мен ми хареса — отвърна изненадана Алисън. — Историите за индианци са ми любимите. Мисля, че тази беше наистина забавна.

Уини повдигна вежди.

— Мога да си представя — усмихна се тя. — Защо не провериш как ще ти се отрази пържената риба? Хайде, ела да те нахраня.

 

 

На следващия ден майката на Уини беше поканена на кръщенето на бебе у своя приятелка, а Уини щеше да излиза с Дуайт. Те напуснаха къщата няколко минути преди Джийн да дойде. Вярна на думата си, Уини не каза нищо за предстоящата й среща. Само я прегърна и се усмихна съчувствено. Самата Уини бе влюбена и сигурно разбираше състоянието й.

Джийн дойде точно навреме. Очакваше вечерта с огромно нетърпение. Достатъчно му бе само да я гледа, за да се чувства добре. Алисън му действаше като наркотик. Трябваше да направи нещо — колкото по-скоро, толкова по-добре. Алисън пречеше не само на работата, но и на съня му — непрекъснато мислеше за мига, в който ще я види. Държеше се като влюбено момче и се страхуваше, че някой ще разбере това. Колкото по-скоро се справеше с чувството си, толкова по-бързо щеше да се върне към нормалния живот и към проблемите си. Странно, но когато Алисън бе наблизо, той не се безпокоеше толкова много за баща си и как ще се отрази цялата каша върху по-нататъшния му живот. Чувстваше се по-спокоен от всякога. Струваше му се, че като е с нея, няма проблем, с който да не може да се справи. А това беше обезпокояващо. Много обезпокояващо!

Опита се да прогони тези мисли.

— Хубава си! Фланелката ти ми харесва.

Тя се усмихна. Лицето й засия.

— Обичам тази фланелка. Наистина ли ти харесва?

— Харесва ми начинът, по който изглеждаш — отвърна той. — Но къде ти е коланът? Ще ти падне полата!

Джийн се намръщи — полата й бе много свободна в кръста.

— Свалих няколко килограма през последните няколко седмици — обясни тя уклончиво. — Но мисля, че няма да падне. Не мога да си намеря колана.

Разбира се, че не можеше. Той остана в Централна Америка заедно с много други нейни вещи. Спомни си как напусна онези места и как пресата я преследваше. Ако успееха да я открият тук, това щеше да означава сигурна опасност. Но едва ли Джийн щеше да я запознае с някой от пресата. Опита да се успокои, като не мисли за това.

Джийн се огледа.

— Къде е Уини?

— Излязоха с Дуайт. Не знаеш ли?

Той се усмихна подигравателно.

— Дуайт избягва да обсъжда живота си с мен напоследък.

Тя се приближи до него и му се усмихна нежно.

— А би могъл, ако ти не го затрудняваше.

Джийн би ударил начаса всеки, който се осмелеше да каже такова нещо в лицето му. Всеки, но не и Алисън! Всъщност думите, произнесени от нейните уста, въобще не го обидиха. Погледна я изненадано. Стори му се по-ниска от обикновено.

— Да не си стъпила в някаква дупка?

— Не, обута съм с маратонки, които, разбира се, нямат токче — засмя се тя.

Той сведе поглед към краката й.

— О, нима тези малки неща са маратонки?

— Е, да, има голяма разлика между тях и твоите. — Тя погледна огромните му стъпала, обути в още по-огромни ботуши.

— Добре, вече няма да нося ботуши. Ще си купя ниски обувки — обади се той примирено. — Госпожа Манли също ли я няма?

— Отиде на кръщене.

Джийн пое дъх и установи, че изпитва удоволствие, каквото бе изпитвал някога, много отдавна, но не можеше да си спомни по какъв повод.

— Имаше ли лекции от твоя ангел пазител, преди да излезе?

Алисън поклати глава отрицателно. Джийн се засмя.

— Май наистина Уини се е предала.

Тя бавно вдигна поглед към лицето му. Харесваше всяка негова черта. Можеше да го гледа цял ден.

Джийн се намръщи. Усещаше удоволствието й и това го изпълваше с гордост.

— Да тръгваме — каза след минута той.

Но не помръдваше. Тя също. Погледът му се спря върху устните й. Прегърна я през кръста и мързеливо я придърпа към себе си. Наведе се и я целуна нежно и внимателно. Ръцете й го обгърнаха и той я привлече в силната си прегръдка, която необяснимо защо я накара да си мисли за сняг и Коледа.

Джийн не мислеше за нищо. Близостта й не му позволяваше да използва мозъка си. Гърдите й се притиснаха към неговите, тялото й бе толкова крехко, а устните нетърпеливо се открехнаха. Тялото му се стегна. Обля го вълна на желание и възбуда. Той се насили да вдигне глава и задържа дъх. Погледна я жадно. Лицето й бе красиво. Устните й бяха леко подути и влажни от продължителния контакт с неговите. Кичури черна коса обрамчваха розовите й страни, а лешниковите й очи гледаха напълно безпомощно.

— Добре ще е да тръгнем, докато все още имаме избор — каза Джийн тъжно, хвана ръцете й и ги обви около врата си. Господи, тя беше готова!

— Да, наистина — съгласи се нежно Алисън.

Той я изчака да заключи входната врата и тръгна заедно с нея към джипа.

— Ако останеш тук още дълго, ще си купя лимузина — промърмори той, когато потеглиха.

— Джипът ми харесва — запротестира тя. — А и ти е полезен в ранчото.

— Така е — трябваше да се съгласи Джийн.

Погледна я и се намръщи. Колко много тайни, помисли си Джийн. Тя беше така загадъчна, а и той криеше ужасна тайна относно истинския си баща. Може би щеше да бъде най-добре и за двама им, ако я върне обратно в къщата на Уини и повече не я потърси. Но не можеше да го стори. Каквото и да му струваше, трябваше да я има, дори и само веднъж. Усещаше инстинктивно, че с нея ще бъде различно от всеки друг път. Желаеше я и беше твърде късно да се спре.

Пушеше му се и имаше чувството, че ще умре за една цигара. Запали и отвори прозореца, като погледна към Алисън.

— Имаш ли нещо против?

— Не. — Тя извърна глава и го погледна топло.

— Опитвам се да ги откажа, но понякога не издържам. Обикновено, когато нещата са против мен.

— Кои неща? — Гласът й бе изпълнен с нежност.

— Животът, Алисън.

Името й, изречено от него, я накара да изтръпне. Хареса й начинът, по който го произнесе.

— Знам, че ти е било трудно. Важното е, че скоро ще го преживееш. Нищо не продължава вечно. Дори и болката.

Той я погледна неуверено.

— Не бъди толкова сигурна.

Тя спря поглед върху квадратната му челюст и изваяните устни. Харесваше профила му. Изглеждаше силен като самия него.

— Все още е рано — напомни му тя. — След като животът ти е бил разрушен, не можеш да очакваш да се оправи за една нощ. Е, зная, че и чакането не е лесно.

Той се усмихна.

— Изобщо не е лесно — и дръпна бавно от цигарата, преди да заговори отново. — Но в случая нямам богат избор. А ти нетърпелива ли си, Алисън? Или ти е лесно да чакаш за нещо, което желаеш да получиш?

— Винаги са ме учили, че търпението е една от най-големите добродетели — отвърна тя простичко. — Но понякога е много трудно да не се опитваш да насилиш нещата. Особено, ако те не са толкова прости — добави Алисън, като мислеше за родителите си.

Джийн кимна.

— Всички сме хора, нали? И има моменти, в които ни се струва, че нямаме никаква власт над съдбата.

— Предполагам, че не ходиш на църква? — попита меко Алисън.

— Не. — Лицето му се смрачи. — Не мога да повярвам в Господ, който тормози хората.

— Той не ги тормози. Ние сами си го правим. Той вижда и помага, ако го помолим, но аз мисля, че всеки е отговорен за съдбата си. Когато ни предстои избор, ние го правим. За останалото се грижи животът.

— А каква е ролята на Господ?

— Той ни дава свобода на волята и желанията — усмихна се тя. — Иначе Ева никога не би предложила на Адам изкушаващата ябълка.

Джийн избухна в смях.

— Наистина ли мислиш така?

— Освен това по света има и други сили, които не стоят без работа. Балансът означава доброто да съществува наравно със злото. Понякога е трудно да спечелиш войната със силите на мрака. — Очите й потъмняха. — Но това не означава да престанеш да се опитваш. Просто трябва да работиш по-упорито.

— Говориш като бившия министър-председател — каза той, без да я поглежда, иначе изражението й би го очаровало. — Не беше лош. Харесваше ми да го слушам.

— Кое те спира да ходиш на литургии? — не сдържа любопитството си Алисън.

— Не знам. Сигурно, защото смятам, че едва ли има някаква полза. Ходенето на църква няма да реши проблемите ми.

— Няма да ги реши, но ще ти помогне да се справиш с тях — отвърна тя и се усмихна нежно. — Религията не те имунизира срещу трудности и наранявания.

— И аз открих това. А очаквах чудеса.

— Чудесата са наоколо. Те се случват всеки ден.

— Наистина ли? — Гласът му тежеше от недоверие.

— О, да!

Можеше да му каже, че самата тя бе едно чудо, че бе оживяла с помощта на Бога. Но замълча и се загледа през прозореца.

— Не минаваме отново през Шошонския каньон, нали? — внимателно смени темата Алисън след малко.

— Не. Преди те заведох на обширна обиколка и ти показах каньона и тунела, а сега отиваме на северозапад, в Коди. Била ли си някога на родео?

— Един или два пъти. В Аризона. Много е опасно, нали?

— Да — съгласи се той. — Може да отнеме живота на каубоя. Достатъчен е само миг невнимание или небрежност, за да бъдеш прободен от бик, ритнат от кон, стъпкан, ухапан, изхвърлен от седлото толкова силно, че да си счупиш врата… Това не е игра за градски каубойчета.

— Градски каубойчета ли? — полюбопитства тя.

Джийн се засмя невесело.

— Едно момче от изток миналата година — започна да разказва той — яздеше някаква кранта и се фукаше из баровете. Беше достатъчно добър за провинциално родео. Записа се и плати входната такса. Качиха го на един от конете, които бяхме доставили, казваше се Стария Скреч. Той го яхна и зачака да се отворят вратите и да се разнесе сигналът. Тогава говорителят разказа историята на Стария Скреч, като спомена, че от седемдесет и осем ездачи нито един не е успял да се задържи върху него до края на състезанието. Да беше видяла физиономията на това конте!

— И какво се случи?

— Задържа се върху коня точно две секунди. После падна и си счупи ключицата и едно ребро. Последното, което чух, е, че се отказал от язденето и се върнал към старата си работа — продажба на обувки в универсален магазин в родния си град.

Алисън въздъхна.

— Горкият човек!

— Горкият човек ли? Всеки, който мисли, че язденето на коне е забавление, трябва да си намери майстора. Това не е игра за отличници по математика.

Тя погледна стройното му хубаво тяло.

— А ти яздиш ли? На родео, имам предвид.

Той се усмихна.

— Мислиш, че съм твърде стар ли, сладурче?

Тя също се усмихна в отговор.

— Не, просто съм любопитна. Предполагам, че работата в ранчото отнема повечето от времето ти.

— Така беше. — В гласа му се прокрадна горчивина. — Докато Дуайт не пое главните функции.

— Дуайт не ми прилича на човек, който би иззел всичко — отвърна Алисън бавно, без намерение да го обижда. — Сигурна съм, че той също е бил разстроен, както и ти, когато се е случило това…

Джийн се намръщи. Тя си играеше с нервите му. Дръпна от цигарата и рязко я остави в пепелника.

— Предполагам, че е бил разстроен — започна с равен глас Джийн, — затова, че той трябваше да се занимава с търговската дейност в ранчото, която ненавижда. Аз пък трябва да се занимавам с всекидневната работа, която мразя. Нямам предвид физическия труд, разбира се, но, докато помагам да натоварят добитъка, Дуайт подготвя финансовия ни крах.

— Разговаряли ли сте за това? — внимателно попита Алисън.

— След малко пристигаме — отговори той, като издигна бариера пред всичките й по-нататъшни въпроси.

Паркира джипа и докато й помагаше да слезе от него му се стори, че бе разказал толкова много неща за себе си, колкото не бе споделял с никого през последните няколко години. А не бе научил нищо, съвсем нищо за нея. Погледна я изпитателно, докато чакаха на опашката за билети.

— Май не говориш много за себе си? — попита внезапно Джийн.

Тя повдигна вежди, изплашена от въпроса, който не беше очаквала.

— Ами, не… Не много.

— Нарочно ли?

Алисън сви рамене.

— Не бих могла да науча много неща за другите, ако през цялото време говоря за себе си.

Той палаво подръпна хванатата й на опашка коса.

— Ще разбера всичко за теб, преди да се усетиш!

— О, дори ботушите ми треперят от страх!

— Но ти не носиш ботуши.

— Така ли? — засмя се тя. Той беше най-красивият мъж от всички наоколо, поне според нея.

— Здравей, Джийн! — прозвуча мек женски глас и една поразително красива брюнетка със сини очи протегна ръка.

— Здравей, Дейл — кимна той сковано.

— Минаха месеци, защо не ми се обаждаш? — попита жената. Беше облечена в дрехи на състезател по родео, с бяла шапка „Стетсън“ и подходящи ботуши. Изглеждаше с около три години по-млада от Алисън.

— Ако имах какво да кажа, щях да ти се обадя — отговори Джийн кратко, раздразнен от собственическото й държание и очевидния начин, по който го сваляше.

Сините очи на Дейл се втренчиха в Алисън.

— Тя ли е причината? — попита жената, като я гледаше изпитателно. — Не е особена красавица, струва ми се.

Джийн я погледна свирепо и грубо я сграбчи за рамото.

— Разкарай се! Веднага!

Дейл се отдръпна.

— Преди не беше толкова недружелюбен!

Той я дари с ледена подигравателна усмивка.

— Но не бях и трезвен, нали?

Тя зяпна от изненада. Но тъй като забеляза, че привличат вниманието на всички хора от опашката, се обърна и избяга в другия край на арената.

— Съжалявам — обърна се Джийн към Алисън, ядосан от обидните забележки на Дейл.

Алисън само кимна. Значи неговите завоевания не са в далечни градове. Представи си как би се чувствала, ако се омъжи за него и разни жени непрекъснато й напомнят за миналото му. Само преди няколко месеца са били заедно, каза жената, а на него вече му е неприятно да я среща. Алисън потрепери, като си помисли, че и с нея сигурно ще се случи същото. Не можеше да вдигне поглед към Джийн. Страхуваше се от израза на лицето му.

Той усети, че настроението й се развали. Когато седнаха на пейките и зачакаха да започне първия кръг, Джийн се загледа в лицето й и не отмести очи, докато тя не го погледна.

— Съжалявам — каза той кратко. — Не можеше да се случи в по-неподходящ момент, нали?

— Тя е много красива — отрони Алисън неволно.

— Да. Бях пиян, а тя ме желаеше. Мислех, че ще е само за една вечер, но тя се оказа упорита. Бях забравил, че ще се състезава тази вечер.

— Добра ли е? — запита Алисън.

Джийн я изгледа с подозрение.

— На седлото или в леглото?

Явно бе сметнал въпроса й за предизвикателство. Тя извърна очи.

— На седлото, разбира се.

Джийн замълча за минута.

— Винаги очаквам сарказъм от страна на жените. Трудно ми е да свикна с твоята честност.

— Може би не си попадал на подходящи жени — отвърна Алисън и се опита да се усмихне. Беше й неудобно да слуша колко свободно говори за бившето си завоевание.

Той трябваше да признае пред себе си, че Алисън не прилича на никоя от предишните му приятелки. И му харесваше много повече. Намръщи се, защото тази мисъл го притесни.

— Е, скъпа, започва — кимна Джийн към говорителя, който откриваше родеото.

Това се оказа най-хубавото родео, на което Алисън бе присъствала. Джийн познаваше повечето от състезателите и конете и й съобщаваше най-силните ездачи и най-добрите коне за всеки отделен кръг.

Първият кръг завърши с обявяването на победителите. Започна вторият, в който участваше и жената, наречена Дейл. Алисън забеляза, че Джийн не ръкопляска и не обръща особено внимание на красивата млада състезателка на арената. Той дори не реагира, когато неговата бивша любовница спечели състезанието.

Дейл Бранигън, съобщи възбудено говорителят и Алисън се вгледа завистливо в победителката. Тя подскочи и нададе радостен вик. Беше красива и млада, изпълнена с жизненост. Това бе типът жени, които привличаха умълчания мъж до нея — млади, агресивни, жадни за ласки и освободени от предразсъдъци. Алисън като че ли нямаше никакъв шанс.

Може би бе добре, че жените му бяха нужни, докато преспи с тях. Алисън внезапно се натъжи. Мечтаеше, а това не беше добре. Той я целуваше прекрасно и беше чудесен за компания, но това бе всичко. Тази мисъл я натъжи допълнително, но Джийн не забеляза. След края на втория кръг той се затвори в себе си.

В действителност усещаше погледа на Алисън, но не се обръщаше. Неочакваната среща с Дейл го обезпокои. Спомняше си много малко от нощта, която бе прекарал с нея, и изпитваше чувство на срам. Това го тревожеше. Старият Джийн не би трябвало да има угризения на съвестта от една чудесна нощ, прекарана в прегръдките на млада и красива жена, която го желаеше. Но откакто бе започнал да излиза с Алисън, се притесняваше от споменаването на бившите си любовници, от разпуснатия си живот. Не можеше да разбере защо понякога се срамува от Алисън и защо тя поражда чувство на вина у него — и то за неща, които никога не го бяха притеснявали. Тя търсеше само хубавото у всекиго и всичко и винаги намираше оправдание за лошото. Беше грижовна, мила, нежна и дори чувствена по някакъв странен начин. Той се изненада от целомъдреното й държание, когато я прегръщаше и целуваше и се учуди защо мъжете, с които е била, не са я научили на нещо повече. Може би е попадала на неподходящи мъже. После се опита да си представи как би се чувствал да спи с нея и тялото му изтръпна. Щеше да бъде като с девственица, реши той и пулсът му се ускори от приятното предчувствие. Не посмя да я погледне, докато не се успокои отново.

Скоро състезанието свърши, раздадоха наградите и стана време да си тръгват. Алисън последва Джийн към изхода. Внезапно насреща им се зададе Дейл.

— Търсиш ме, за да ме поздравиш ли? — погледна тя въпросително Джийн и му се усмихна съблазнително.

— Разбира се. Поздравления.

Той прегърна Алисън и я придърпа към себе си.

— Ние смятаме, че беше страхотна. Нали, сладурче? — допълни тихо и гальовно Джийн, гледайки Алисън.

Тя направи опит да се усмихне.

— Да — отговори мило и отправи поглед към по-младата жена. — Бяхте много добра.

Дейл помръдна неспокойно след тази топла усмивка, в която не откри и следа от омраза или враждебност. Не знаеше какво да отговори на жена, която не се държи като настръхнала котка.

— Благодаря — каза несигурно тя. — Да танцувате ли отивате?

— Може би — отговори уклончиво Джийн.

— Няма ли да ме представиш? — настоя Дейл, като кимна към Алисън.

— Това е Алисън Хетъуей. Приятелка на Уини от детството й. Познаваш Уини, нали, сгодена е за Дуайт.

— Да, познавам я. Приятно ми е да се запознаем. Аз съм Дейл Бранигън.

Тя стисна здраво ръката на Алисън.

— На гости ли си тук?

— Да, за една-две седмици — кимна Алисън.

Стана й неприятно, като си даде сметка колко малко време й оставаше. Но не можеше да остане по-дълго у семейство Манли. Трябваше да се върне в Аризона, за да довърши делото на родителите си. Задължение, което не очакваше с голямо удоволствие.

Джийн изтръпна. Не предполагаше, че тя планира да си тръгне толкова скоро. Не можа да разбере защо това съобщение го развълнува толкова много.

Алисън усети, че нещо стана и извърна очи към неговите — точно когато и той я погледна. Напрежението, което се създаде помежду им, беше почти видимо. Дейл измърмори нещо и си тръгна, но никой от двамата не я чу, нито забеляза оттеглянето й. Устните на Алисън леко се открехнаха под магическата сила на погледа му. Пулсът й се ускори.

— Искаш ли да отидем да танцуваме? — попита дрезгаво Джийн. — Това означава, че ще се приберем много късно.

— Да — отговори тя без колебание. Не искаше да се прибира сега, не искаше да му каже лека нощ. Съвсем забрави за опасността журналист от вестниците да я види или разбере къде се намира. Искаше да бъде в прегръдките му, колкото е възможно по-дълго. Беше твърде много влюбена, за да мисли за евентуални последствия.

Джийн се чувстваше по същия начин. Светът се състоеше единствено от жената до него.

— Добре — кимна отсечено той. — По дяволите последиците! Да тръгваме!