Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (6)

Глава трета

Ново познанство. Разказът на странствуващия актьор. Неприятно прекъсване и досадна среща

Мистър Пикуик се бе доста обезпокоил от необичайното отсъствие на двамата си приятели, а тайнственото им поведение през цялата сутрин съвсем не бе помогнало да се разсеят неговите страхове. Затова с изключително удоволствие той се надигна да ги приветствува, когато те отново се появиха; и с изключително внимание поиска да се осведоми какво се бе случило, за да ги задържи тъй дълго далеч от неговото общество. В отговор на настоятелните му запитвания мистър Снодграс тъкмо се готвеше да представи хронологичен отчет на събитията, изложени обстойно по-горе, когато изведнъж се спря, забелязвайки присъствието не само на мистър Тъпман и на спътника им от дилижанса предишния ден, но и на друг един непознат с не по-малко странна външност. Имаше вид на измъчен от грижи човек: восъчножълтото му лице и дълбоко хлътнали очи изглеждаха още по-поразителни, отколкото самата природа ги бе създала, заради правата черна коса, спускаща се в безпорядък на сплъстени кичури до средата на страните му. Погледът му бе пронизващ, с някакъв неестествен блясък; скулите високи и изпъкнали, а челюстта му — тъй дълга и мършава, щото човек би помислил, че нарочно прибира бузите си навътре, като свива за миг лицевите мускули, ако полуотворената му уста и неподвижните черти не говореха, че това е обикновеният му израз. Около врата си бе загърнал зелен шал, чиито широки краища, покриващи гърдите му под вехтата жилетка, се показваха тук-таме из протритите илици. Горната му дреха представляваше дълъг черен сюртук, а под него той носеше широки сиво-зелени панталони и огромни, съвсем овехтели чепици.

Точно върху тази чудата личност се спря погледът на мистър Уинкл и точно към нея посочи с ръка мистър Пикуик, казвайки:

— Приятел на нашия приятел е с нас. Тази сутрин открихме, че нашият приятел е свързан с тукашния театър, макар и той да не би желал да се разгласява; а и този джентълмен принадлежи към същата професия. Той тъкмо се готвеше да ни разкаже някаква история из живота на артистите, когато вие влязохте.

— Купища истории — подхвана облеченият в зелено непознат от предишния ден, приближавайки се към мистър Уинкл, и продължи тихо и поверително: — Славно момче — върши черната работа — не е актьор — голям чешит — много е патил — Печалния Джеми — тъй му викаме при нас.

Мистър Уинкл и мистър Снодграс учтиво поздравиха джентълмена, наричан тъй изискано Печалния Джеми, поръчаха си пунш с бренди по примера на останалите от компанията и се настаниха край масата.

— Сега, сър — рече мистър Пикуик, — ще бъдете ли тъй любезен да започнете историята, която се канехте да ни разправите?

Печалният човек извади мръсен свитък хартия от джоба си, обърна се към мистър Снодграс, който бе вече приготвил своя бележник, и каза с глух глас, напълно съответствуващ на външността му:

— Вие ли сте поетът?

— Аз… аз понаписвам по нещо — отвърна мистър Снодграс, доста стреснат от неочаквания въпрос.

— Ах! Поезията е за живота това, което са светлините и музиката за театъра. Свалете изкуствените украшения от единия и илюзиите от другия, какво остава? Нищо истинско, нищо, за което заслужава да се живее.

— Много вярно, сър — отвърна мистър Снодграс.

— Да бъдете пред светлините на рампата — продължи печалната личност, — е все едно да сте на пищно тържество в някой дворец и да се любувате на свилените одежди на пъстроцветна тълпа, а да бъдете отвъд — означава да сте от ония, които творят тази красота: незнайни, отритнати хора, оставени да плуват или потъват, да гладуват или живеят според прищевките на съдбата.

— Така е — рече мистър Снодграс; хлътналите очи на печалния човек се бяха вперили в него и той се почувствува длъжен да каже нещо.

— Карай, Джеми! — подвикна испанският пътешественик. — Като чернооката Сузан — все в мрачни краски — но да не грачиш — ясен говор и по-живо!

— Ще си налеете ли още една чаша, преди да почнете, сър? — покани го мистър Пикуик.

Печалният човек не остави да го молят; той си приготви чаша грог, отпи бавно половината и като разгърна свитъка, започна отчасти да чете, отчасти да разказва следващата случка, която ние намираме в протоколите на клуба под надслов: „Разказът на странствуващия актьор“.

Разказът на странствуващия актьор

— Няма нищо чудновато в това, което ще ви разправя — започна печалният човек, — няма дори нищо необикновено. Бедността и болестите са нещо твърде обичайно всред много слоеве на обществото и не заслужава да им се обръща повече внимание, отколкото на постоянните обрати в човешката съдба. Нахвърлял съм тези кратки бележки единствено защото лицето, за което се говори в тях, ми беше добре познато от много години. Проследих стъпка по стъпка неговото падение, докато той стигна онзи краен предел на нищета, отдето няма никакъв изход.

Човекът, за когото ви разправям, беше незначителен актьор — от миманса — и като повечето от своята среда беше отчаян пияница. В по-доброто време на своя живот, преди да залинее от безпътството си и да заслабне от болести, той получаваше хубава плата и ако беше внимателен и предвидлив, щеше да я получава още няколко години — но не много; защото подобен род хора или умират рано, или изразходват тъй неестествено телесната си мощ, че изгубват преждевременно жизнената си сила, на която единствено могат да разчитат за своето съществуване. А що се отнася до него, основният му порок тъй бърже го съсипа, че скоро стана невъзможно да прибягват до него за ония роли, в които той наистина бе полезен за театъра. Кръчмата за него имаше очарование, на което той не можеше да устои. Занемарена болест и страшна мизерия го грозяха — а след това естествено и смърт, — ако продължаваше по този път. А той наистина продължи и сами бихте могли да догадите последствията: не можеше вече да получи никъде работа и остана без хляб.

Всеки що-годе запознат с театъра знае каква тълпа от опърпани, изпаднали в мизерия хора се въртят около големите сцени — това не са редовно ангажирани актьори, а множество статисти, палячовци и тям подобни, наемани за някоя пантомима или пасхална драма и след това освобождавани, докато постановката на някой друг тежък спектакъл наложи отново да се прибегне до техните услуги. Такъв начин на живот бе принуден да води и моят познат; за едно появяване всяка вечер в някакъв второстепенен театър получаваше по няколко шилинга на седмица и тъй задоволяваше старата си пагубна наклонност. Но не след дълго дори този източник пресъхна: нередовният живот не му позволяваше да припечели и предишното мизерно възнаграждение и той направо стигна пред прага на гладната смърт; от време на време му се удаваше да се сдобие с по някоя пара или като вземаше назаем от някой свой стар другар, или като се добереше до сцената на някой от най-долнопробните малки театри; а успееше ли да спечели нещичко, той веднага го изразходваше по вече известния начин.

По това време — дотогава той бе просъществувал бог знае как повече от година — получих кратък ангажимент в един от театрите на десния бряг, към Съри, и там отново видях този човек, след като го бях изгубил от очи за известно време; защото аз бях на турне из провинцията, докато той се бе влачил из улиците и уличките на Лондон. Бях се вече преоблякъл да си вървя и прекосявах сцената към изхода, когато той ме тупна по рамото. Никога не ще забравя отблъскващата гледка, която срещнаха очите ми, когато се извърнах. Той беше облечен за пантомимата с възможно най-абсурдните дрехи на клоун. Призрачните фигури и Танца на Смъртта, най-страшните образи, създадени някога върху платното на най-талантливия художник, далеч не биха могли да представят нещо тъй ужасяващо. Подпухналото му тяло върху съсухрените нозе — тяхната уродливост се подчертаваше стократно от невероятния костюм, — изцъклените очи, страхотно открояващи се всред дебелия слой грим, наплескан по лицето; главата му така гротескно разкрасена, потрепваща от паралитични спазми, и дългите костеливи ръце, белосани с тебешир — всичко му придаваше грозен, нечовешки вид, за който никакво описание не може да даде подходяща представа; и до ден-днешен ме побиват тръпки, когато си го припомня. Гласът му прозвуча глухо и пресекливо, когато ме дръпна настрана и с несвързани думи ми изброи дългата поредица от болести и лишения; завърши както винаги с настоятелна молба да му се услужи с някаква съвсем незначителна сума. Сложих няколко шилинга в ръката му и когато и излизах от театъра, чух как залата просто ревеше от смях при неговото първо премятане на сцената.

Няколко дена след това едно момченце пъхна мръсно парче хартия в ръката ми: няколко надраскани с молив думи ми съобщаваха, че човекът е тежко болен и ме молеше да го посетя след представлението в неговото жилище на някаква улица — забравил съм вече името й, — недалеч от театъра. Обещах да изпълня желанието му веднага щом се освободя; и когато завесата биде спусната, аз тръгнах да изпълня тази невесела задача.

Беше късно, аз участвувах в последната картина: и понеже беше благотворителна вечер, представлението бе траяло необикновено дълго. Беше студена и тъмна нощ, мразовит вятър биеше дъждовните капки о стъклата на прозорците и фасадите на къщите. Мръсни локви се бяха образували в тесните вече пусти улици и тъй като повечето от нарядко пръснатите газови фенери бяха угасени от силния вятър, пътят ми бе не само неприятен, но и крайно несигурен. За щастие обаче бях взел правилна посока и след известни трудности успях да намеря къщата, към която ме бяха упътили — някаква барака за въглища с етаж над нея и там, в задната стая, лежеше човекът, когото търсех.

Жена в окаян вид, съпругата на моя познат, ме посрещна на стълбите и след като ми съобщи, че той току-що бил задрямал, ме въведе тихо вътре и ме постави да седна на стол до леглото на болния. Той бе обърнат с лице към стената и тъй като не забелязваше моето присъствие, аз можех спокойно да разгледам мястото, в което бях попаднал.

Той лежеше върху стар матрак, който се прибираше нагоре през деня. Около възглавието висяха дрипави останки от карирано перде, за завет от вятъра, който въпреки това се промъкваше в неприветливата стая през многобройните пролуки на вратата и непрекъснато развяваше пердето насам-натам. Слаб огън изпепеляваше върху ръждясалата строшена скара на камината. Пред нея бе поставена стара триъгълна лекьосана масичка с шишета лекарства, една пукната чаша и други домашни вещи. На пода спеше детенце върху нарочно приготвена постеля, а на стол до него седеше жената. Имаше две-три полици с по няколко чинии и чаши, а под тях висяха окачени чифт обувки за сцена и две рапири. С изключение на малки купчини парцали и вързопи, небрежно захвърлени по ъглите на стаята, нямаше нищо друго в това жилище.

Имах достатъчно време да разгледам тия подробности, дълго наблюдавах и болния — тежкото му дихание и трескаво потръпване, — преди той да усети моето присъствие. Накрая, след безспирни усилия да намери по-удобно място да отпусне главата си, той метна ръка през леглото и тя падна върху моята. Нещастникът стреснато се надигна и остро се взря в лицето ми.

— Това е мистър Хътли, Джон — каза съпругата му. — Мистър Хътли. Нали заръча да дойде тази вечер, помниш ли?

— А! — рече болният, прекарвайки ръка по челото. — Хътли, Хътли, кой беше… — Той сякаш се мъчеше да си събере мислите за миг-два и изведнъж сграбчи китката ми, казвайки:

— Не ме оставяй, не ме оставяй, стари приятелю. Тя ще ме убие, ще ме убие, сигурен съм.

— Отдавна ли е така? — обърнах се аз към плачещата съпруга.

— От снощи — отвърна тя. — Джон, Джон, нима не ме познаваш?

— Не й давай да се доближи до мене — рече човекът, треперейки от ужас, когато тя се наведе над леглото. — Напъди я! Не мога да я търпя до себе си. — Той бе впил обезумял поглед в нея, в очите му се четеше смъртен страх, а след това прошепна на ухото ми: — Аз я биех, Джем. Бих я вчера и много, много пъти преди. Морил съм я от глад и нея, и момчето. А сега съм слаб и безпомощен, Джем, тя ще ме убие за това. Ще ме убие, сигурен съм. Ако само веднъж я бе видял да плаче, както аз съм я виждал, и ти щеше да си сигурен. Прогони я далеч от мен. — Натискът на пръстите му върху ръката ми отслабна и той се отпусна отново върху възглавницата съвсем изнемощял.

Разбрах напълно какво означаваше всичко това. Ако за миг бе останало и най-малко съмнение в мене, то само един поглед върху бледото лице и съсухреното тяло на жената би бил достатъчен да обясни същината на нещата.

— По-добре ще е да стоите настрана — посъветвах аз бедното същество. — Не бихте могли да му помогнете. Той може би ще е по-спокоен, ако не ви вижда.

Тя се оттегли от обсега на погледа му. Той отвори очи след няколко секунди и се заоглежда неспокойно.

— Отиде ли си? — развълнувано запита той.

— Да, да — отвърнах аз. — Тя нищо зло няма да ти стори.

— Ето какво ще ти кажа, Джем — тихо рече човекът, — тя наистина ми причинява зло. Има нещо в очите й и то буди такъв ужасен страх в сърцето ми, та просто ще полудея. Цялата изтекла нощ големите й втренчени очи и бледо лице се надвесваха над мене; накъдето и да се обърнех, те ме следваха; когато и да се стреснех в съня си, тя беше край леглото и ме гледаше. — Той ме притегли по-близо до себе си и ми прошепна развълнувано, уплашено. — Джем, тя трябва да е нечестив дух, самият дявол! Шт! Сигурен съм. Ако беше обикновена жена, отдавна да е умряла. Никоя жена не би понесла това, което е минало през нейната глава.

Потръпнах при мисълта какъв низ от жестокост и немара е трябвало да се изживее, за да предизвика такова впечатление у такъв човек. Нищо не можех да му отговоря; та кой ли би могъл да вдъхне надежда или утеха на жалкото създание, лежащо пред мене?

Останах там повече от два часа. А през това време той неспокойно се въртеше в кревата, надаваше възклицания от болка или раздразнение, мяташе безспир ръце на вси страни и непрестанно се обръщаше ту наляво, ту надясно. Накрая потъна в онова полусъзнателно състояние, когато духът мъчително се рее от спомен на спомен и от място на място, необуздан от разсъдъка, но без да може да се освободи от неописуемото усещане на настоящото страдание. Разбрах от несвързаното му бълнуване, че точно такъв бе случаят, и като прецених, че вероятно треската му няма да се влоши незабавно, аз си тръгнах, обещавайки на злочестата му жена да повторя посещението си следващата вечер и ако се наложи, да остана да бдя над болния през нощта.

Изпълних обещанието си. През последното денонощие бе настъпила страхотна промяна. Очите му, макар и дълбоко хлътнали и мрачни, светеха с ужасяващ сърцето блясък. Устните бяха напукани и окървавени на много места; сухата му загрубяла кожа лъщеше от обливащия го огън, а дивото, почти неземно изражение на уплаха върху лицето на нещастника показваше най-очебийно опустошителната сила на болестта. Треската бе стигнала връхната си точка.

Седнах на стола от предишната вечер и останах там с часове, заслушан в звуците, които биха покъртили до дълбините на душата и най-закоравялото човешко същество — безумно бълнуване на един умиращ. От това, което ми се каза, разбрах, че по мнението на лекаря нямало никаква надежда за него: бях край неговия смъртен одър. Виждах как изтощените крайници, които само часове преди се бяха кълчили да разсмиват шумната галерия, сега се гърчеха, изтезавани от изгарящата го треска — чувах как пронизителното кикотене на клоуна се сливаше с тихите стенания на умиращия.

Вълнуващо е наистина да виждаш как духът се връща към ежедневните грижи и занимания на здравия човек, докато тялото лежи пред теб слабо и безпомощно; а когато тези занимания са от естество, напълно противоположно на нашите понятия за всичко трезво и разумно в живота, произведеното впечатление става още по-поразително. Театърът и кръчмата бяха местата, из които най-вече блуждаеше мисълта на окаяния човек. Било привечер — така си въобразяваше той, — имал роля във вечерното представление; късно било и трябвало веднага да излезе от къщи. Защо го спирали и не му давали да отиде? В такъв случай нямало да му платят — непременно трябвало да иде. Но не! Не искали да го пуснат! Той закри лице в пламналите си длани и хленчейки тихо, заокайва собствената си слабост и жестокостта на мъчителите. Миг затишие, а после запя високо някакви хумористични куплети — последните, които бе заучил. Той се изправи в леглото, протегна съсухрените си крайници и се затъркаля в най-чудновати пози; играеше, беше на сцената. Минута мълчание и затананика рефрена на някаква пиянска песен. Озовал се бе най-после в старата си кръчма: колко горещо било вътре! Бил прекарал тежка болест, много тежка болест, но сега бил здрав и щастлив. Да му напълнели чашата! Кой бил тоя, дето му я избутвал от устата? Бил същият мъчител, преследвал го и преди. Той се повали отново върху възглавницата и застена високо. Няколко мига забрава — и той се видя залутан в безкраен лабиринт от еднообразни ниски сводове, толкова ниски, та понякога бил принуден да се влачи по лакти и колене, за да си проправя път; било тъмно и душно и накъдето и да се обърнел, винаги се натъквал о някакво препятствие; насекоми жужали наоколо, отвратителни лазещи гадини запълнили цялото пространство, впивали поглед в него, проблясвайки страшно в непрогледната тъма. Стените и таванът гъмжали от влечуги — изведнъж сводът се разширил до необятни размери — ужасни привидения прелитали отвсякъде, всред тях известни му от преди лица, обезобразени от отвратителни гримаси, ехидно се хилели срещу него; жигосвали го с нажежени железа, стягали главата му с въже, докато бликвала кръв; а той бясно се бореше да спаси живота си.

Към края на един от тези пристъпи, докато с голяма мъка го задържах в леглото, той изпадна в състояние, прилично на сън. Отмалял от усилие и бдение, бях склопил очи за няколко минути, когато усетих една ръка яростно да се вкопчва в рамото ми. Събудих се мигновено. Той се бе надигнал, дори бе седнал в леглото. Страшна промяна бе изписана по неговото лице, но съзнанието му се бе върнало, защото той явно ме позна. Детенцето, отдавна пробудено от бълнуването му, скочи от малката си постеля и с писък от уплаха се завтече към баща си, ала майката бързо го пое на ръце — да не би той да го осакати в своето безумно буйство, — но сепната от изменените му черти, остана като вкаменена край кревата. Той сграбчи конвулсивно рамото ми, а с другата ръка се удряше в гърдите — опитваше се да проговори. Но напразно — после простря ръка към тях и направи още един отчаян опит. От гърлото му излезе някакъв хриплив звук — яростен блясък в очите — глухо, задавено стенание — и той се строполи върху възглавницата — мъртъв!

 

 

Щеше да ни достави най-висше удоволствие, ако бяхме успели да запишем мнението на мистър Пикуик по гореизложената история. И несъмнено щяхме да сме в състояние да го поднесем на нашите читатели, ако не се бе случило нещо твърде неблагополучно.

Мистър Пикуик бе положил обратно на масата чашата, която по време на последните няколко изречения на разказа бе задържал в ръката си, и точно се бе приготвил да говори — именно за това свидетелствуват записките на мистър Снодграс, гласящи дословно, че той дори бил отворил уста, — когато в столовата влезе келнерът и каза:

— Търсят ви няколко господа, сър.

Може да се предполага, че мистър Пикуик тъкмо щеше да изложи някои мисли, които биха просветлили света или открили нови светове, когато биде прекъснат по този начин: ето защо той изгледа строго келнера, след това взорът му обиколи цялата компания, сякаш търсеше да се осведоми относно новодошлите.

— О — рече мистър Уинкл и стана, — това са мои приятели, поканете ги. Много мили хора — добави мистър Уинкл, след като келнерът се оттегли. — Офицери от 97-ия, запознахме се тази сутрин по доста странен начин. Много ще ви харесат.

Мистър Пикуик тутакси си възвърна спокойствието. Келнерът се появи отново, въвеждайки трима джентълмени в столовата.

— Лейтенант Таплтън — запредставя ги мистър Уинкл, лейтенант Таплтън, мистър Пикуик — доктор Пейн, мистър Пикуик — мистър Снодграс, с него вече се знаете, приятелят ми, мистър Тъпман, доктор Пейн, — доктор Сламър, мистър Пикуик — мистър Тъпман, доктор Слам… — Тук мистър Уинкл отведнъж млъкна, защото силно вълнение се изписа по лицето на мистър Тъпман и на доктора.

— С този джентълмен вече сме се срещали — рече докторът извънредно натъртено.

— Нима? — учуди се мистър Уинкл.

— И… и с тази личност също, ако се не лъжа — продължи докторът, хвърляйки остър поглед върху непознатия със зеления жакет. — Мисля, че снощи отправих към това лице много настоятелна покана, която той счете за уместно да отклони. — Навъсен, докторът изгледа високомерно непознатия и зашепна на своя приятел лейтенант Таплтън.

— А! Не думайте — каза този джентълмен накрая.

— Да, уверявам ви — отвърна доктор Сламър.

— В такъв случай ритнете му един веднага — избоботи важно-важно притежателят на походното столче.

— Я си стойте мирно, Пейн — намеси се лейтенантът. — Ще ми позволите ли да ви запитам, сър — обърна се той към порядъчно озадачения от тайнствения им неучтив разговор Пикуик, — ще ми позволите ли да ви запитам дали това лице принадлежи към вашия кръг?

— Не, сър — отвърна мистър Пикуик, — той е наш гост.

— Членува във вашия клуб, или може би греша? — следователски запита лейтенантът.

— Не, не членува — възрази мистър Пикуик.

— И никога не носи копчето на вашия клуб? — продължи лейтенантът.

— Не, никога! — отговори смаяният мистър Пикуик.

Лейтенант Таплтън се извърна към приятеля си доктор Сламър с едва забележимо свиване на раменете, сякаш да намекне, че се съмнява дали докторът не е объркал нещо възпоминанията си. Дребничкият доктор изглеждаше разгневен, но и посмутен; а мистър Пейн с нескривана ярост бе втренчил очи в усмихнатото лице на нищо неподозиращия Пикуик.

— Сър — обърна се докторът към мистър Тъпман с тон, който накара този джентълмен да трепне тъй силно, като че ли го бяха коварно уболи с карфица по прасеца на крака, — сър, вие не бяхте ли тук на бала снощи?

Мистър Тъпман изпъшка леко в потвърждение, вперил поглед в мистър Пикуик през цялото време.

— И това лице беше с вас, нали? — продължи докторът, като посочи към непознатия, останал все тъй невъзмутим.

Мистър Тъпман призна и това обстоятелство.

— Е, сър — каза докторът на непознатия, — питам ви още веднъж в присъствието на тези господа, дали предпочитате да ми дадете визитната си картичка, за да се подходи към вас като към джентълмен, или ще ме принудите по необходимост лично да ви набия още сега?

— Почакайте, сър — намеси се мистър Пикуик, — аз наистина не ще позволя тази история да продължи без известни обяснения. Тъпман, изложете случая.

Бидейки тъй тържествено призован, мистър Тъпман разказа произшествието с няколко думи. Спомена едва за взетия назаем фрак; обясни надълго, че всичко е станало „след вечерята“; завърши словото с намек за собственото си разкаяние; и остави непознатия да се оправя както може.

Последният бе сякаш готов да стори това, когато лейтенант Таплтън, който го бе наблюдавал известно време с голямо любопитство, запита с нескрито презрение:

— Не съм ли ви виждал на сцената, сър?

— Естествено — отвърна спокойно непознатият.

— Той е пътуващ артист — рече надменно лейтенантът, обръщайки се към доктор Сламър. — Играе в пиесата, която офицерите от 52-ия дават утре в Рочестърския театър. Ще трябва да сложите край на тази история, Сламър — недопустимо е!

— Напълно! — добави Пейн с достойнство.

— Съжалявам, загдето ви поставих в това неприятно положение — обърна се лейтенант Таплтън към мистър Пикуик. — Позволете ми един малък съвет: най-добрият начин да избягвате подобни произшествия в бъдеще е да подбирате по-щателно компанията си. Лека нощ, сър! — И лейтенантът наперено напусна столовата.

— А на мене позволете да кажа, сър — рече сприхавият доктор Пейн, — че ако бях Таплтън, или ако бях Сламър, щях да ви дръпна носа, сър, и носовете на всички от тази дружина. Бих го сторил, сър, на всички ви до един. Пейн е моето име, доктор Пейн от 43-ия. Лека нощ, сър!

След като завърши своята реч, произнасяйки гръмко трите последни думи, той закрачи гордо и величествено след своя приятел, последван веднага от доктор Сламър, който нищо не каза, а се задоволи да изгледа компанията с унищожителен поглед.

Мистър Пикуик бе настръхнал целият — кипящият гняв се бе тъй надигнал в благородните му гърди, докато се сипеха горните предизвикателства, та едва не спука жилетката му. Той остана на място като прикован, очите му блуждаеха. Дойде на себе си едва когато вратата се затвори. Хвърли се презглава напред с разярен вид и огън в очите. Ръката му бе върху дръжката на вратата, още миг и тя щеше да сграбчи за гърлото доктор Пейн от 43-ия, ако мистър Снодграс не бе уловил своя многоуважаван вожд за опашката на жакета и не бе го издърпал назад.

— Задръжте го! — кресна мистър Снодграс. — Уинкл! Тъпман! Той не бива да излага своя безценен живот по такъв един повод.

— Пуснете ме! — викаше мистър Пикуик.

— Дръжте го здраво! — крещеше мистър Снодграс; и задружните усилия на цялата компания накараха мистър Пикуик да седне в едно кресло.

— Оставете го на мира — рече непознатият в зеления жакет, — грог — знаменит стар джентълмен — голям юнак — глътнете туй — чудесна работа, а? — Опитал предварително качествата на сместа в една голяма чаша, приготвена от печалния човек, непознатият поднесе питието към устните на мистър Пикуик и остатъкът от нейното съдържание бързо изчезна.

Последва късо затишие; грогът бързо си свърши работата; добродушното лице на мистър Пикуик си възвръщаше обичайния израз.

— Те не заслужават вашето внимание — забеляза печалният човек.

— Имате право, сър — отвърна мистър Пикуик, — не заслужават. Срамувам се, загдето не успях да овладея пламъка на чувствата си. Придърпайте стола си по-близо до масата, сър.

Печалният човек с готовност се подчини: кръгът около масата отново се образува и пак се възцари мир и любов. Само в гърдите на мистър Уинкл се бяха сякаш загнездили някакви остатъци от раздразнение вследствие може би на временното изчезване на фрака му, макар и едва да е уместно да се предполага, че такава незначителна подробност би могла да предизвика дори и временно чувство на гняв в едно пикуикско сърце. Като изключим това, доброто им настроение бе напълно възстановено и вечерта завърши тъй задушевно, както бе започнала.