Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (54)

Глава петдесет и първа

В която мистър Пикуик среща стар познайник и главно на това щастливо обстоятелство читателят дължи долното вълнуващо и любопитно изложение относно двама могъщи, властни и велики общественици

Утринта, представила се пред очите на мистър Пикуик в осем часа, съвсем не бе предопределена да разсее унинието, обхванало го след неочаквания завършек на неговата мисия. Небето беше мрачно и свъсено, въздухът — влажен и студен, улиците — мокри и подгизнали. Пушекът се застояваше лениво над комините, сякаш му липсваше смелост да се издигне; дъждът ръмеше непрекъснато, без да бърза, сякаш нямаше настроение дори да се излее. В задния двор един петел-борец, останал без искрица от обичайната си жизненост, се клатушкаше умърлушено на един крак в усамотен ъгъл; под стряхата на тесен навес някакво магаре, клюмнало меланхолично глава, изглеждаше тъй потиснато от черни мисли, като че ли беше пред самоубийство. По улицата не се забелязваше друго освен чадъри, а единствените звуци, долитащи до слуха, бяха хлопот от галоши и падащи капки дъжд.

На закуска говориха малко; дори мистър Боб Сойър беше повлиян от времето и вълнението на предишния ден. Според собствените му изразителни думи той бил „гръмнат“; също и мистър Бен Алън; също и мистър Пикуик.

През продължителното очакване да се оправи времето те четяха и препрочитаха лондонския вестник от миналата вечер с такъв огромен интерес, който се проявява само в случай на ужасна скука; обходиха всеки инч от килима със същото постоянство; гледаха тъй често вън от прозореца, че някаква допълнителна такса за това би била напълно оправдана; подхващаха какви ли не теми, но разговорът не вървеше; и най-после, когато бе станало пладне, без да бе настъпила някаква благоприятна промяна в атмосферните условия, мистър Пикуик разтърси решително звънеца и поръча пощенска карета.

Макар пътищата да бяха разкаляни и слабият дъжд да се бе доста засилил, макар мръсните пръски да се сипеха през отворените прозорци на екипажа до такава степен, че неудобството бе почти тъй голямо за двамата вътре, колкото за двамата вън — все пак имаше нещо в самото движение, в съзнанието за предприето действие, в което се криеше безспорно превъзходство пред това да стоиш затворен в скучна стая и да гледаш със скука дъжда и скучната улица; те всички се съгласиха, че промяната бе само от полза и се чудеха как са могли въобще да отлагат тъй дълго тръгването си.

Когато спряха в Ковънтри за смяна, па̀ра се вдигаше от конете на такива облаци, че напълно забулваше тамошния коняр, но се чу гласът му да долита от мъглата, заявявайки, че очаква първия златен медал от Филантропическото дружество при следващото раздаване на награди, защото бе отмахнал шапката от главата на кочияша; водата се стичала тъй от периферията, твърдеше невидимият джентълмен, че той (кочияшът) щял безспорно да се удави, ако с невероятно присъствие на духа той не бил отметнал бързо въпросната шапка и не бил изсушил лицето на зиналия човек със стиска слама.

— Приятно! — рече Боб Сойър, като вдигна яката на жакета си и придърпа шала над устата си, за да не отлетят парите от току-що изпитата от него чашка бренди.

— Много — спокойно отвърна Сам.

— Вие сякаш нямате нищо против — забеляза Боб.

— Е, не виждам никаква полза да имам нещо против, сър — отвърна Сам.

— Това е необоримо съждение, няма що — рече Боб.

— Да, сър — продължи мистър Уелър, — к’вото е, то е за добро, както казал миличко някакъв млад благородник, когато го турили в списъка за специални пенсии, задето дядото на стринката на майка му запалил веднъж лулата на краля със своето огниво.

— Не е лоша тази идея, Сам — рече мистър Боб Сойър одобрително.

— Точно туй казвал и младият благородник по четири пъти на ден до края на живота си — съобщи мистър Уелър.

— Ами да са ви викали някога — запита Сам след кратко мълчание, като погледна към кочияша и сниши гласа си до тайнствен шепот, — да са ви викали да преглеждате кочияш на пощенска кола, додето чиракувахте за касапин?

— Не си спомням подобен случай — отвърна Боб Сойър.

— Никога не сте зървали пощенски кочияш в оная болница, додето сте бродили (както казват за таласъмите), нали? — осведоми се Сам.

— Не, мисля, че не — отвърна Боб Сойър.

— Никога не сте чували за гробище, дето да са погребвали пощенски кочияш, нито пък сте виждали умрял пощенски кочияш, нали? — продължи разпита си Сам.

— Никога — отвърна Боб.

— Не! — възкликна Сам тържествуващ. — И никога няма! Има и друго нещо, дето никой никога няма да види, туй е умряло магаре; таквоз е виждал само оня джентълмен с черните прилепнали панталони, дето познавал младата жена, дето имала коза; но то било французко магаре, тъй че не било редовна порода.

— Добре, но какво общо има това с кочияшите на пощенски коли? — запита Боб Сойър.

— Ето к’во — отвърна Сам. — Без да отивам чак толкоз далеч, та да твърдя, кат’ някои много умни хора, че и пощенските кочияши, и магаретата са всевечни, аз ще кажа ей туй: щом някой пощенски кочияш усети, че почва да се вдървява и му е дошло времето, той яхва магаре, в същност всеки си взема по чифт, както си е свикнал. К’во става с тях, никой не знае, но сигур отиват в някой друг свят да търсят забавление, щото никой никога не е виждал било магаре, било кочияш на пощенска кола да се забавлява тук долу!

Впускайки се в тази забележителна научна теория, като даваше множество статистически и други подробности в нейна подкрепа, Сам Уелър убиваше времето, докато стигнаха Дънчърч, гдето ги снабдиха със сух кочияш и отморени коне; следващата спирка бе Дейвънтри, а по-следващата Тоустър; и на края на всеки преход валеше още по-силно, отколкото в началото му.

— Слушайте — възнегодува Боб Сойър, поглеждайки вътре в екипажа, щом спряха пред вратата на странноприемницата „Главата на сарацинеца“, Тоустър. — Не може да продължава така.

— Боже мой! — възкликна мистър Пикуик, току-що разбудил се от своята дрямка. — Боя се, че сте се измокрили.

— Хайде де, наистина ли? — отвърна Боб. — Да, има нещо подобно. Неприятно измокрен, бих казал.

Виждаше се действително, че Боб бе стоял на дъжда, защото вода се стичаше от врата, лактите, маншетите, жакета и коленете му; а дрехите му бяха тъй прогизнали, че лъщяха, сякаш бяха целите направени от мушама.

— Аз съм доста измокрен — потвърди Боб, като се разтърси и пръсна наоколо ситни капки, също като нюфаундлендско куче, току-що изскочило от вода.

— Струва ми се, че е немислимо да продължим тази вечер — обади се Бен.

— И дума да не става, сър — забеляза Сам Уелър, дошъл да присъствува на обсъждането. — Жестоко ще е за животните, сър, да ги караме да го сторят. Има легла тука, сър — продължи Сам с призив към своя господар, — и чистота, и удобства. Много хубава малка трапеза, сър, ще я приготвят за половин час: пилета, сър, и телешки котлети; зелен фасул, картофи, сладкиш и уют. Най-добре спрете тук, сър, ако смея да дам препоръка. Послушайте съвета ми, сър, както казал докторът.

Собственикът на „Главата на сарацинеца“ пристигна точно навреме да потвърди думите на мистър Уелър относно възможностите на заведението и да подсили увещанията му с разни мрачни предположения за състоянието на пътя, несигурността да се сдобият с коне за смяна на следващата спирка, пълната му увереност, че щяло да вали цяла нощ и също тъй стопроцентовата му увереност, че щяло да се разведри на сутринта и други доводи и примамки, обичайни за съдържателите на странноприемници.

— Добре — каза мистър Пикуик, — но аз трябва да изпратя едно писмо до Лондон по някакъв начин, тъй че да бъде предадено много рано утре сутринта, или трябва да отпътувам нататък каквото и да стане.

Съдържателят изрази с усмивка задоволството си. Нямало нищо по-лесно; джентълменът трябвало да загъне писмото в лист увивна хартия и да го изпрати или по пощата, или с Бирмингамския дилижанс. Ако джентълменът държал извънредно много да се предаде колкото се може по-бърже, най-добре било да напише отгоре „да се препрати веднага“, което сигурно щяло да се вземе под внимание; или пък „да се плати на приносящия половин крона допълнително за незабавно връчване“, което било още по-сигурно.

— Много добре — каза мистър Пикуик, — тогава ще останем тук.

— Светлина в „Слънцето“, Джон; запали огъня; господата са измокрени! — извика стопанинът. — Насам, господа, не се грижете сега за кочияша, сър. Ще ви го изпратя, щом позвъните за него, сър. Джон, свещите.

Свещите бидоха донесени, огънят — разбутан и подсилен с нов пън. След десет минути келнерът слагаше покривката на масата, пердетата бяха дръпнати, огънят се бе ярко разгорял и всичко изглеждаше (както винаги изглежда всичко в приличните английски гостоприемници), сякаш са очаквали пътниците и са се готвили да ги посрещнат няколко дена преди това.

Мистър Пикуик седна на странична маса и написа бързешком няколко реда на мистър Уинкл, като го уведомяваше само, че е възпрепятствуван поради лошо време, но сигурно ще си бъде обратно в Лондон на другия ден и тогава ще му даде отчет за своите постъпки. Тази бележка стана набързо на пакетче, което биде изпратено до тезгяха в общата зала посредством мистър Самюъл Уелър.

Сам го остави на съдържателката и се връщаше, за да изтегли ботушите на господаря си, след като се беше поизсушил пред огъня в кухнята, когато, надзъртайки случайно през една открехната врата, отведнъж прикова поглед върху някаква жълтеникавочервена глава, пред която бяха струпани на масата множество вестници; човекът се бе вдълбочил в някаква уводна статия със замръзнала саркастична усмивка, плъзнала се към носа му и придаваща на цялото му лице величествено изражение на високомерно презрение.

„Ехей — рече си Сам, — май че знам таз глава и туй лице; монокъла също, па и широкополата капела! Мирише ми на Ийтънсуил или аз съм китаец.“

Сам тутакси биде обхванат от мъчителен пристъп на кашлица, за да привлече вниманието на джентълмена; джентълменът се стресна от тези звуци, вдигна глава и монокъл и пред погледа на Сам се откри дълбокомисленото лице на мистър Пот от „Ийтънсуилската газета“.

— Прося ви извинението, сър — рече Сам, като пристъпи напред и се поклони, — господарят ми е тука, мистър Пот.

— Пст! Пст! — заповяда Пот, като дръпна Сам вътре и затвори вратата, а чертите му издаваха тайнствена уплаха и тревога.

— К’во има, сър? — запита Сам, като се озърташе недоумяващ наоколо.

— Да не сте и прошепнали името ми — отвърна Пот. — Този край е на „жълтите“. Ако раздразнителната и невъздържана тълпа знае, че съм тук, ще ме разкъса на парчета.

— Ами! Истина ли, сър? — запита Сам.

— Ще стана жертва на тяхната ярост — отвърна Пот. — Е, млади момко, какво ще кажете за вашия господар?

— Той остава тук нощес, на път за Лондон, с още двама приятели — отвърна Сам.

— Единият мистър Уинкл ли е? — запита Пот, като леко се смръщи.

— Не, сър. Мистър Уинкл си остана дома — осведоми го Сам. — Той се ожени.

— Ожени ли се? — провикна се Пот със страхотна ярост. Той млъкна, усмихна се мрачно и добави с нисък, отмъстителен тон. — Така му се пада!

Като изрази по този начин кипналата в него злоба и хладнокръвното си тържество над сразения враг, мистър Пот запита дали приятелите на мистър Пикуик са „сини“. Получавайки напълно задоволяващ го положителен отговор от Сам, който знаеше по въпроса толкова, колкото и самият Пот, той се съгласи да го придружи до стаята на мистър Пикуик, гдето го очакваше радушен прием. Спогодба да вечерят наедно биде веднага сключена и ратифицирана.

— А как вървят работите в Ийтънсуил? — попита мистър Пикуик, когато Пот се бе вече настанил край огъня и всички си бяха махнали мокрите ботуши и бяха надянали сухи чехли. — Още ли излиза „Независимост“?

— Вестник „Независимост“, сър — отговори Пот, — продължава да влачи своето жалко, гаснещо съществуване. Ненавиждан и презиран дори от малцината, които знаят за неговото мизерно и срамно вегетиране; задушаван от мръсотията, която сам тъй щедро разпръсква; оглушал и ослепял от изпаренията на собствената си гнилоч; този мръсен печатен орган, невиждащ в своето самозадоволство собственото си падение, затъва бързо в онова коварно тресавище, което сякаш му дава твърда почва всред низките и деградирани маси на обществото, но калта стига вече до омразната му глава и скоро ще го погълне навеки.

След като произнесе отчетливо и ядно този манифест (който представляваше част от уводната му статия от миналата седмица), редакторът млъкна, за да поеме дъх, и погледна тържествено Боб Сойър.

— Вие сте млад човек, сър — рече Пот.

Мистър Боб Сойър кимна.

— И вие също, сър — обърна се Пот към мистър Бен Алън.

Бен се съгласи с не много тежкото обвинение.

— Вие и двамата, нали, сте дълбоко пропити от онези „сини“ принципи, за които съм се заклел пред народа на обединеното кралство да браня и поддържам? — зададе косвен въпрос Пот.

— Как да кажа, и аз не знам точно — отвърна Боб Сойър. — Аз съм…

— Не „жълт“, нали, мистър Пикуик? — прекъсна го Пот, отдръпвайки стола си. — Вашият приятел не е „жълт“, сър?

— Не, не — отговори Боб, — сега съм нещо като плат на квадрати: смесица от различни цветове.

— Колебаещ се — важно отсече Пот, — колебаещ се. Бих искал да прочетете една поредица от осем статии, сър, които излязоха в „Ийтънсуилската газета“. Бих се осмелил да кажа, че тогава няма да закъснеете да установите вашите възгледи върху твърда и здрава „синя“ основа, сър.

— Страхувам се, че съвсем ще посинея много преди да съм ги прочел всичките — забеляза Боб.

Мистър Пот се вгледа подозрително в Боб за няколко секунди, а после се обърна към мистър Пикуик с думите:

— Вие сте запознат, нали, със статиите, които излязоха последователно в „Ийтънсуилската газета“ през последните три месеца и възбудиха всеобщо — бих казал всемирно — внимание и възхищение?

— Видите ли — отвърна мистър Пикуик, леко смутен от въпроса, — в същност аз бях толкова зает с други неща, че действително нямах възможност да ги потърся.

— Това вие трябва да сторите, сър — отсъди Пот със строго изражение.

— Непременно — рече мистър Пикуик.

— Те се появиха във форма на обширен преглед, една творба върху китайската метафизика, сър — съобщи Пот.

— О — откликна мистър Пикуик, — от вашето перо, нали?

— От перото на мой сътрудник, сър — отвърна Пот с достойнство.

— Въпросът ми се вижда сложен — забеляза мистър Пикуик.

— Много, сър — отвърна Пот с невероятно мъдър вид. — Той го „накълва“, да употребя технически, но изразителен термин; той почерпи сведения, по мое желание, от Британската енциклопедия.

— Наистина! — учуди се мистър Пикуик. — Аз не подозирах, че в този ценен труд са поместени и данни относно китайската метафизика.

— Той чете, сър — отвърна Пот, като сложи ръка върху коляното на мистър Пикуик и погледна към околните с усмивка на интелектуално превъзходство, — той чете за метафизика под буквата „М“, за Китай под буквата „К“ и съедини всички данни, сър!

Лицето на мистър Пот излъчваше такова нараснало величие при мисълта за непосилния изследователски труд, положен при въпросните научни дирения, че изминаха няколко минути, преди мистър Пикуик да се осмели да продължи разговора; най-после, когато чертите на редактора придобиха постепенно обичайното си изражение на духовно превъзходство, той реши да поднови беседата и запита:

— Бих ли могъл да ви задам въпроса, каква важна мисия ви е довела толкова далече от дома?

— Тази мисия, която ме тласка и вдъхновява във всичките ми титанически усилия, сър — отвърна Пот със спокойна усмивка, — е благото на моята страна.

— Аз смятах, че е някаква обществена задача — забеляза мистър Пикуик.

— Да, сър — потвърди Пот, — такава е. — И навеждайки се към мистър Пикуик, той промълви с дълбок глух глас: — Бал на „жълтите“, сър, ще се състои в Бирмингам утре вечер.

— Боже господи! — възкликна мистър Пикуик.

— Да, сър, и вечеря — додаде Пот.

— Какво говорите! — удиви се мистър Пикуик.

Пот кимна знаменателно.

Макар мистър Пикуик да си бе дал вид, че е потресен от това съобщение, той беше толкова слабо осведомен за местната политика, щото не можеше да има истинска представа за значението на упоменатия ужасен заговор; забелязвайки това, мистър Пот измъкна последния брой от „Ийтънсуилската газета“ и привлече вниманието му на следната рубрика, която зачете на висок глас:

Подозрителни маневри на „жълтите“

Един влечугоподобен наш колега пусна напоследък мръсната си отрова в своя безплоден, отчаян опит да почерни светлото име на нашия изтъкнат и отличен представител, уважаемия мистър Слъмки — този Слъмки, за когото ние предсказахме, много преди да спечели своето благородно и високопоставено положение, че ще стане един ден, а ето че вече стана, най-светлото име и най-голямата гордост на своята страна: неин беззаветен защитник, нейна чест и доблест, — нашият влечугоподобен колега, казваме, си прави шега за сметка на една разкошна, релефно украсена кофа за въглища, която е била подарена на този велик човек от неговите възторжени избиратели, за чиято покупка безименният негодник клеветнически твърди, че уважаемият мистър Слъмки сам е участвувал, плащайки повече от три четвърти от цялата сума, чрез вноска от доверено лице, приятел на неговия иконом. Мигар пълзящото създание не вижда, че дори това да е вярно, уважаемият мистър Слъмки се представя — ако това е възможно — в още по-симпатична и лъчезарна светлина, отколкото преди? Нима неговото нахалство му пречи да съзре, че този мил и трогателен стремеж да изпълнява желанията на своето избирателно тяло трябва навеки да покори душите и сърцата на онези негови съграждани, които не са по-лоши от свине, или, с други думи, не са тъй пропаднали като нашия колега? Но такива са мерзките уловки в подозрителните маневри на „жълтите“! Това не са единствените им хитрини. Предателството е навсякъде. Ние смело съобщаваме сега, бидейки принудени към това разкритие, уповавайки се на страната и нейната полиция за защита — ние смело съобщаваме, че в този момент се правят тайно приготовления за бал на „жълтите“, в самото сърце или гнездо на „жълто“ народонаселение; който ще се ръководи от „жълт“ церемониалмайстор; който ще е посетен от двама „ултражълти“ членове на парламента, и дори входните билети ще са „жълти“! Мръщи ли се нашият сатанински колега? Нека се гърчи в безсилна злоба, докато перото ни пише: НИЕ ЩЕ БЪДЕМ ТАМ.

— Ето, сър — рече Пот съвсем задъхан, докато сгъваше вестника, — така стоят нещата!

Съдържателят и келнерът, които влязоха в този миг в стаята, накараха мистър Пот да сложи пръст на устните си в знак, че сега животът му се намира в ръцете на мистър Пикуик и зависи от неговата способност да пази тайна. Господата Боб Сойър и Бенджамин Алън, заспали непочтително, докато траеше четенето на извадката от „Ийтънсуилската газета“ и последвалия разговор, се събудиха само от прошепнатата магическа дума „вечеря“, достигнала техните уши; и те седнаха на вечеря с добро храносмилане, в услуга на тяхното лакомство, с „наздраве“ и за двете, и келнер в услуга и на трите.

По време на вечерята и беседата след това мистър Пот, подхващайки за малко не тъй възвишени, ежедневни въпроси, осведоми мистър Пикуик, че ийтънсуилският климат се оказал неблагоприятен за неговата съпруга и тя понастоящем обикаляла различни модни водолечебни курорти с оглед да възстанови подкопаното си здраве и душевно състояние; това беше деликатно забулване на факта, че мисис Пот, прилагайки на дело често намекваната заплаха за раздяла, беше — по споразумение, постигнато между нейния брат, лейтенанта, и мистър Пот — се оттеглила завинаги със своята вярна телохранителка, обезпечавайки си половината от редакторските хонорари и от целогодишната печалба от продажбата на „Ийтънсуилската газета“.

Докато великият мистър Пот излагаше този и други въпроси, оживявайки от време на време разговора с разнообразни извадки от собствените си писания, някакъв взискателен непознат извика от прозореца на един дилижанс за Бирмингам, спрял при странноприемницата да предаде пощата, и поиска да се осведоми дали ако прекъсне пътуването си и остане да нощува там, може да му се осигурят необходимите удобства като легло и завивки.

— Разбира се, сър — отвърна съдържателят.

— Мога ли да разчитам? — запита непознатият, който, изглежда, беше недоверчив, съдейки по неговата външност и държане.

— Несъмнено, сър — потвърди съдържателят.

— Добре — рече непознатият. — Кочияшо, аз слизам тук. Кондукторе, пътната ми чанта!

Казвайки едно рязко „лека нощ“ на останалите пътници, непознатият се смъкна от дилижанса. Той бе възнисък джентълмен с много гъста черна коса, подстригана в линия таралеж или четка за обувки и стърчаща нагоре по главата му; видът му бе надут и заплашителен; маниерите му — на властен човек; очите му бяха неспокойни и пронизващи; всичко в него говореше за високо самомнение и чувство за безгранично превъзходство над всички други люде.

Този джентълмен биде заведен в стаята, определена първоначално за родолюбивия мистър Пот; и прислужникът забеляза, онемял от почуда, странното съвпадение, че едва бе запалил свещите, когато джентълменът, мушвайки ръка в шапката си, измъкна някакъв вестник и захвана да го чете с буквално същия израз на презрително възмущение, каквото преди един час се бе изписало по лицето на величествения Пот и го бе вкаменило от изумление. Той забеляза също, че докато злобата на мистър Пот бе предизвикана от вестник, озаглавен „Ийтънсуилска независимост“, изпепеляващата ненавист на този джентълмен бе породена от вестник под надслов „Ийтънсуилска газета“.

— Повикайте съдържателя — повели непознатият.

— Добре, сър — отзова се прислужникът.

Съдържателят биде повикан и дойде.

— Вие ли сте съдържателят? — попита джентълменът.

— Да, сър — отвърна съдържателят.

— Знаете ли кой съм? — попита джентълменът.

— Нямам това удоволствие, сър — отвърна съдържателят.

— Името ми е Слърк — рече джентълменът.

Съдържателят леко наклони глава.

— Слърк, сър — повтори високомерно джентълменът. — Знаете ли сега кой съм, човече?

Съдържателят си почеса главата, погледна към тавана и леко се усмихна.

— Знаете ли кой съм, човече? — гневно потрети въпроса джентълменът.

Съдържателят си напрегна паметта и най-сетне каза:

— Не, сър, не зная.

— О, небеса! — провикна се непознатият, стоварвайки свития си юмрук върху масата. — Това се казвало популярност.

Съдържателят отстъпи крачка-две към вратата; непознатият впери поглед в него и продължи:

— Това — говореше непознатият, — това било благодарността за годините упорит труд в полза на масите. Слизам тук уморен и измокрен; няма възторжена тълпа, която да срещне своя предводител; църковните камбани мълчат; дори самото име не събужда никаква топлота в безчувствените им сърца. Това е достатъчно — добави развълнуваният мистър Слърк, крачейки нагоре-надолу из стаята — да накара мастилото да засъхне на перото и да накара човека да изостави навеки тяхната кауза.

— Бренди и вода ли казахте, сър? — осмели се да предложи съдържателят.

— Ром — отвърна мистър Слърк, като свирепо се извърна към него. — Имате ли някъде горящ огън?

— Ей сегичка ще ви се запали, сър — рече съдържателят.

— И ще се затопли чак когато стане време за лягане — прекъсна го мистър Слърк. — Има ли някой в кухнята?

Нямало жива душа. Имало чудесен огън. Всички си били отишли и външната врата била заключена за нощта.

— Искам да си изпия грога с ром край огъня в кухнята — отсече мистър Слърк. И тъй, вземайки тържествено шапката и вестника си, той тръгна наперено след съдържателя към това скромно помещение и като се настани на удобната пейка край огнището, захвана да чете и пие с мълчаливо достойнство.

А ето че някакъв дух на раздора прелиташе над „Главата на сарацинеца“ в този миг и хвърляйки случайно любопитен поглед, зърна неочаквано Слърк, седнал удобно край огнището в кухнята, и Пот, стигнал не много висок градус в друга стая; злостният дух се спусна в последноупоменатата стая с невъобразима скорост, влезе веднага в главата на мистър Боб Сойър и тласкан от своите (на духа) дяволски подбуди, го накара да проговори както следва:

— Слушайте, оставили сме огъня да загасне. Страшно сме премръзнали след дъжда, нали?

— Наистина — рече, зъзнейки, мистър Пикуик.

— Няма да е зле да изпушим по една пура край огнището в кухнята, нали? — продължи мистър Сойър, все тласкан от горепоменатия дух.

— Би било много приятно според мен — отзова се мистър Пикуик. — Какво ще кажете вие, мистър Пот?

Мистър Пот веднага даде съгласието си; и четиримата пътници се отправиха тутакси към кухнята, всички с чаши в ръка, а Сам Уелър възглавяваше шествието, за да ги заведе.

Непознатият още четеше; той вдигна очи и се стресна, и мистър Пот се стресна.

— Какво има? — прошепна мистър Пикуик.

— Тази гадина! — отвърна мистър Пот.

— Каква гадина? — заоглежда се мистър Пикуик от страх да не стъпи на някоя особено голяма хлебарка или отровен паяк.

— Тази гадина — прошепна Пот, като хвана мистър Пикуик за лакътя и посочи към непознатия. — Тази гадина, Слърк, от „Независимост“!

— Може би ще е по-добре да се оттеглим — предложи тихо мистър Пикуик.

— Никога, сър — отвърна Пот, станал двойно по-храбър от виното, — никога. — С тези думи той зае позиция на противоположната пейка и избирайки един брой от няколкото струпани вестника, зачете точно срещу своя враг.

Мистър Пот, разбира се, четеше „Независимост“, а мистър Слърк, разбира се, четеше „Газетата“; и всеки от тези джентълмени изразяваше гласно своето презрение от съчиненията на другия посредством горчив смях и саркастично сумтене; от това те преминаха към по-открито изказване на мнения от рода на „абсурдно“, „долно“, „зверство“, „шарлатанство“, „мерзост“, „мръсотия“, „измет“, „гнилоч“, „помия“ и други подобни критични бележки.

Както мистър Боб Сойър, тъй и мистър Бен Алън наблюдаваха тези сигнали на съперничество и ненавист с голямо удоволствие, притурящо допълнителна наслада на пурите, от които те изпускаха дим най-усилено. Щом напрежението поспадна, пакостникът Боб Сойър се обърна към Слърк крайно учтиво и му каза:

— Ще ми позволите ли, сър, да прегледам вашия вестник, когато го прочетете?

— Не си струва трудът, сър, много малко ще намерите в този противен лист — отвърна Слърк и смръщено хвърли сатанински поглед към Пот.

— Ей сега ще ви дам този — рече Пот, вдигайки очи, побледнял от гняв и с потрепващ по същата причина глас. — Ха, ха! Ще ви се види забавно нахалството на този субект.

Страхотно ударение бе сложено на този „лист“ и „субект“, а лицата на двамата редактори пламнаха предизвикателно.

— Сквернословието на този жалък човек е плачевно и отвратително — обърна се Пот към Боб Сойър, като навъсено стрелна поглед към Слърк.

Тук мистър Слърк прихна да се смее и като сгъна вестника така, че лесно да се чете следващата колона, каза, че този тъпак му бил действително забавен.

— Какъв безсрамен празноглав субект! — рече Пот, поруменявайки още повече, до кърмъзено.

— Чели ли сте нещо от щуротиите на този човек, сър? — зададе въпрос Слърк на Боб Сойър.

— Не — отвърна Боб, — толкова ли лошо пише?

— О, ужасно! Ужасно! — отвърна Слърк.

— Наистина! Боже мой, това е просто чудовищно! — възкликна Пот в този миг, преструвайки се, че още е вдълбочен във вестника си.

— Ако се насилите да прочетете няколко реда, пропити със злоба, подлост, лъжа, измама и лицемерие — рече Слърк, подавайки вестника на Боб, може би ще ви бъде някаква отплата това, че ще се посмеете над стила на този неграмотен глупак.

— Какво казахте, сър? — обади се Пот, вдигайки очи, като цял трепереше от ярост.

— Какво ви засяга вас, сър? — отвърна Слърк.

— Неграмотен глупак, така ли беше, сър? — рече Пот.

— Да, така беше, сър — отзова се Слърк, — и „синя“ скука, ако това повече ви харесва; ха, ха!

Мистър Пот не отвърна нито дума на тази обидна шега, а бавно сгъна своя брой от „Независимост“, сплеска го грижливо, стъпи върху му с ботуша си, плю върху му с необикновена тържественост и го запрати в огъня.

— Ето, сър — рече Пот, отдръпвайки се от огнището, — по същия начин бих се отнесъл и към усойницата, към този, що го издава, ако не бях за негово щастие възпрепятствуван от законите на моята страна.

— Направете го, сър! — провикна се Слърк и скочи. — В случая той няма да потърси защита от тези закони. Направете го.

— Браво! Браво! — одобряваше Боб Сойър.

— Това се казва доблест! — забеляза Бен Алън.

— Направете го, сър! — високо повтори Слърк.

Мистър Пот метна към него презрителен поглед, способен да разтопи и котва.

— Направете го, сър! — отново поде още по-високо Слърк.

— Аз не искам да го направя, сър — отвърна Пот.

— О, не искате, значи, така ли, сър? — рече мистър Слърк подигравателно. — Чувате ли, господа? Не искал. Не че го е страх; о, не! Просто не искал! Ха! Ха!

— Аз ви считам, сър — рече мистър Пот, стимулиран от този сарказъм, — аз ви считам за усойница. Аз гледам на вас, сър, като на човек, излязъл извън границите на обществото поради своето крайно нагло, безчестно и отвратително поведение. Аз ви заклеймявам, сър, и от лична, и от политическа гледна точка като безподобна, отявлена усойница.

Възмутеният „независим“ не дочака края на това изобличение на неговата личност; той грабна пътната си чанта, добре натъпкана с движимо имущество, размаха я във въздуха, когато Пот тръгна да си отива, и я запокити с въртеливо движение право върху главата му, точно откъм страната, гдето бе пъхната една хубава голяма четка за коса: рязък звук се разнесе из кухнята и мистър Пот тутакси се озова на пода.

— Господа — извика мистър Пикуик, щом Пот скочи на крака и грабна лопатката за въглища, — господа! Опомнете се, за бога… помощ, Сам… елате… моля, господа… някой да се намеси!

Надавайки тези несвързани възклицания, мистър Пикуик се спусна между разярените воюващи страни тъкмо навреме, за да го тупнат с пътната чанта от едната страна и с лопатката за въглища — от другата. Дали представителите на общественото мнение в Ийтънсуил бяха заслепени от ненавист, или (бидейки и двамата необикновено разсъдливи) видяха изгодата третото лице помежду им да понася ударите, не знаем, но е несъмнено, че и двамата не обръщаха внимание на мистър Пикуик, предизвикваха се взаимно най-енергично и безстрашно си служеха с пътната чанта и лопатката за въглища. Мистър Пикуик щеше безспорно да пострада жестоко заради човеколюбивата си намеса, ако мистър Уелър, привлечен от виковете на своя господар, не бе дотичал веднага и грабвайки някакъв чувал, не бе спрял конфликта ефективно, като го нахлузи върху главата и плещите на могъщия Пот, придържайки го за раменете.

— Вземете оназ торба от другия побъркан — рече Сам на Бен Алън и Боб Сойър, които само се въртяха наоколо, грабнали ланцети с дръжка от костенуркова черупка, готови да пуснат кръв на първия зашеметен от удар войн. — Дай я торбата, жалко човече, инак ще те натикам в нея.

Уплашен от тази закана и напълно задъхан, „независимият“ се остави да го обезоръжат, а мистър Уелър взе лопатката от Пот и го освободи със следното предупреждение:

— Вървете кротко да си легнете или ще туря и двамата в едно легло, кат’ ви оставя да се борите със завързани уста, както бих сторил и с още дузина подобни, ако вземат да си играят на тез игри. А вие имайте добрината да дойдете с мен, сър, ако обичате.

С това обръщение към господаря си Сам го подхвана за лакътя и го изведе; съдържателят пък, подпомогнат от мистър Боб Сойър и мистър Бен Алън, изпрати поотделно да си легнат двамата враждуващи редактори, които бълваха, отивайки си, множество кръвожадни заплахи и неясно се уговаряха да се срещнат на другия ден на смъртен двубой. Но когато дойде време да поразмислят, мина им през ума, че биха могли да го сторят много по-добре чрез печата, затова почнаха смъртната схватка, без да отлагат; и цял Ийтънсуил бе потресен от тяхната смелост… на хартия.

Те си тръгнаха с различни дилижанси рано на следващата утрин, преди да се бяха размърдали останалите пътници; а тъй като времето се бе прояснило, дружинката от пощенската карета отново потегли в посока към Лондон.