Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (49)

Глава четиридесет и шеста

Отбелязва трогателна проява на деликатност, нелишена от шеговитост, замислена и осъществена от господата Додсън и Фог

Беше последната седмица на месец юли, когато един наемен кабриолет, номер неизвестен, бе забелязан да се движи бързо нагоре по Гозуъл Стрийт; трима души се бяха сместили вътре освен кочияша, който си седеше на своето място малко встрани; над покривалото за крака бяха метнати два шала, принадлежащи на две свадливи наглед дами под покривалото, а между тях, притиснат на извънредно ограничено пространство, бяха сложили джентълмен, с тежък и покорен вид и щом той се осмелеше да направи някоя забележка, веднага биваше прекъснат от една от гореспоменатите свадливи дами. Двете свадливи дами и тежкият джентълмен даваха най-противоречиви указания на кочияша, всички целещи едно и също: да спре пред мисис Барделовата врата, която тежкият джентълмен, оспорвайки направо и предизвикателно твърдението на свадливите дами, настояваше да е зелена, а не жълта.

— Спрете пред къщата със зелена врата, кочияшо — рече тежкият джентълмен.

— Ох, какво невъзможно същество! — възмути се едната от свадливите дами. — Карайте към къщата с жълта врата, кочияшо!

А кочияшът, опитал да спре отведнъж пред къщата със зелена врата, бе дръпнал тъй силно юздите, че конят едва не се озова в кабриолета, после отпусна отново животното на предните му крака и зачака.

— Е, где трябва да застанем? — зададе въпрос кочияшът. — Решете си го помежду си. Аз само питам: где?

Тук разпрата се възобнови с още по-голямо ожесточение; а тъй като някаква муха безпокоеше коня по носа, кочияшът, нямайки какво да прави, го шибна по главата от човешки подбуди, според принципите на противоположното дразнение.

— Мнозинството винаги печели! — отсече накрая една от свадливите дами. — Къщата с жълта врата, кочияшо!

Но когато кабриолетът се бе придвижил с цялото си величие до къщата с жълта врата: „и вдигна шум“ — както една от свадливите дами казваше тържествено — „дори повече, отколкото да беше собствен екипаж“, — и след като кочияшът бе скочил, за да помогне на дамите да слязат, кръглата главичка на младия мистър Томас Бардел се подаде от прозорец на къща с червена врата, няколко номера по-нататък.

— Ужасно същество! — ядоса се гореупоменатата свадлива дама, хвърляйки унищожителен поглед към тежкия джентълмен.

— Драга моя, не съм аз крив — заоправдава се джентълменът.

— Не искам да те слушам, глупако, не искам — отвърна дамата. — Къщата с червена врата, кочияшо. О! Ако някога на някоя жена й е бил на главата някакъв грубиян, дето се перчи и му е драго да унижава жена си пред чужди хора при всеки възможен случай, то таз жена съм аз!

— Трябва да се засрамиш, Радл — рече другата дребна жена, която бе не друга, а мисис Клъпинс.

— Ама какво съм направил? — запита мистър Радл.

— Не искам да те слушам, не искам, грубиянино недни, щото ще ме предизвикаш да забравя от какъв съм пол и ще те перна! — рече мисис Радл.

Докато се водеше този диалог, кочияшът най-позорно водеше коня за юздата към къщата с червена врата, вече отворена от младия мистър Бардел. Какъв прост и недостоен начин да се стигне до нечий приятелски дом! Без огнения устрем на разпененото животно; без бързия скок на кочияша; без шумното тропане по вратата; без звучното отмятане на покривалото за крака в последния миг, да не би дамите да останат на течение и човекът да им подаде после шаловете, сякаш са в частна карета. Най-хубавото в цялата работа бе пропаднало; беше по-обикновено от пристигане пешком.

— Е, Томи — подхвана мисис Клъпинс, — как е бедната ти мила майка?

— О, тя е много добре — отвърна младият мистър Бардел. — Тя е съвсем готова и чака в гостната. Аз също съм готов.

Тук младият мистър Бардел пъхна ръце в джобовете си и заподскача ту на най-долното стъпало, ту на плочника пред вратата.

— Ще идва ли някой друг, Томи? — рече мисис Клъпинс, оправяйки наметката си.

— Мисис Сандърс, и тя — отвърна Томи. — Аз също, и аз.

— Да му се не видяло момчето — промърмори дребната мисис Клъпинс. — Мисли само за себе си… Ей, Томи, миличък!

— А? — рече младият мистър Бардел.

— Кой още ще идва, сладурчо? — запита мисис Клъпинс с мазен глас.

— О! Мисис Роджърс също. — Младият мистър Бардел отвори много широко очи, докато даваше тези сведения.

— Какво? Оназ дама, дето нае стаите! — възкликна мисис Клъпинс.

Младият мистър Бардел пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете и кимна точно тридесет и пет пъти, за да потвърди, че това е наемателката им и никой друг.

— Ей богу! — забеляза мисис Клъпинс. — Ще прекараме хубаво.

— Да знаехте к’во има в долапа, тогава щяхте тъй да кажете — отвърна младият мистър Бардел.

— К’во има, Томи? — заумилква се мисис Клъпинс. — На мене ти ще кажеш, Томи, зная.

— Не, няма — отвърна младият мистър Бардел и отново скокна на стъпалото.

— Да му се не видяло хлапето — промърмори си мисис Клъпинс, — какъв нахален негодник!… Хайде Томи, ти ще обадиш на твоята мила Клъпи.

— Майка каза, че не бива — отговори младият мистър Бардел. — Ще ми дадат и на мене, да, и на мене. — Развеселено от тази мисъл, необикновено умното момченце се отдаде на детинската си игра с удвоено усърдие.

Горният разпит на детето в крехка възраст се проведе, докато мистър и мисис Радл и кочияшът бяха влезли в спор относно заплащането, а когато това приключи, мисис Радл се приближи, залитайки.

— Господи, Мери-Ан! К’во ти е? — запита мисис Клъпинс.

— Цяла съм се разтреперила, Бетси — отвърна мисис Радл. — Радл не е мъж кат мъж; оставя всичко на мене.

Това едва ли бе справедливо към нещастния мистър Радл, защото още в началото на свадата добрата му съпруга го бе отстранила, заповядвайки му изрично да си държи езика зад зъбите. Той обаче нямаше никаква възможност да се защити, тъй като мисис Радл прояви безспорни признаци на припадък, а щом това бе забелязано от прозореца на гостната, мисис Бардел, мисис Сандърс, наемателката и прислужницата на наемателката се спуснаха стремглаво навън и я въведоха в къщата: те всички говореха едновременно, като изразяваха с най-различни думи своето съчувствие и състрадание, сякаш бе една от най-силно страдащите смъртни на този свят. Щом я въведоха в гостната, поставиха я на една софа, а дамата от първия етаж притича до първия етаж и се върна с шишенце амоняк, което тя, придържайки здраво мисис Радл за врата, постави до носа й с цялата женска благост и отзивчивост, докато въпросната дама, след многобройни прилошавания и усилия, можа най-сетне да заяви, че се чувствувала много по-добре.

— Ах, горкичката — рече мисис Роджърс, — аз много добре я разбирам какво чувствува.

— Ах, горкичката, и аз я разбирам — поде мисис Сандърс, а после всички дами застенаха в унисон и казаха, че те я разбирали и я жалели от все сърце наистина. Дори малкото слугинче на наемателката, което бе на тринадесетина години и около три стъпки високо, и то изрази полугласно своето съчувствие.

— Но какво се е случило? — рече мисис Бардел.

— Да, какво ви е разстроило, госпожо? — запита мисис Роджърс.

— Много ме разтревожиха — отвърна мисис Радл с укор в гласа. В отговор на това дамите хвърлиха пълни с негодувание погледи към мистър Радл.

— Видите ли — рече нещастният джентълмен, пристъпвайки напред, — когато слязохме пред тази врата, започна препирня с кочияша на кабриолета…

Висок писък на съпругата му при изричането на тази дума заглуши останалата част от неговото обяснение.

— По-добре ще е да ни оставиш, Радл, докато ние и помогнем да се оправи — рече мисис Клъпинс. — Щом ти стоиш тука, няма да й стане по-добре.

Всичките дами бяха на това мнение; тъй че мистър Радл биде изтласкан от стаята и посъветван да вземе малко въздух в задния двор. Това стори той за около четвърт час, когато мисис Бардел му съобщи тържествено, че можел вече да дойде, но трябвало да внимава много в държанието си към своята съпруга. Тя знаела, че той не искал да е нелюбезен; но Мери-Ан съвсем не била яка жена и ако той не внимавал, можел да я загуби, когато най-малко очаквал, а това щяло страшно да го гризе отпосле… и тъй нататък. Мистър Радл изслуша всичко това с голямо смирение и веднага се завърна в гостната като същинска овчица.

— Ах, мисис Роджърс — сети се мисис Бардел, — та аз още не съм ви представила, моля ви се! Мистър Радл, госпожо; мисис Клъпинс, госпожо; мисис Радл, госпожо.

— … Която е сестра на мисис Клъпинс — добави мисис Сандърс.

— О, наистина ли! — отвърна мисис Роджърс благосклонно; защото тя бе наемателката и нейното слугинче прислужваше, тъй че от положението си тя се държеше по-скоро благосклонно, отколкото непринудено. — О, наистина ли!

Мисис Радл се усмихна мило, мистър Радл се поклони, а мисис Клъпинс заяви, че „била наистина много щастлива да се запознае с една дама като мисис Роджърс, за която чувала толкова хубави работи“; ласкателство, което гореупомеиатата дама прие с изискано снизхождение.

— О, мистър Радл — рече мисис Бардел, — сигурно го чувствувате като голяма чест, че вие с Томи сте единствените господа, дето ще придружават толкова много дами през целия път до „Испанците“ в Хампстед? Не е ли тъй, мисис Роджърс?

— О, естествено, госпожо — отвърна мисис Роджърс, след което всички други дами откликнаха: „О, естествено.“

— Разбира се, тъй го чувствувам, госпожо — рече мистър Радл, потърквайки ръце и почвайки малко по малко да се развеселява. — Наистина, да ви кажа право, аз разправях, докато идвахме насам в кабриолета…

При повторението на думата, предизвикваща толкова мъчителни възпоминания, мисис Радл отново си вдигна кърпичката към очите и издаде полусподавен вопъл; а мисис Бардел се смръщи на мистър Радл, за да му подскаже, че не бива да говори нищо повече, и с достойнство заръча на прислужницата на мисис Роджърс „да подаде виното“.

Това беше знак да се изнесат скритите в долапа съкровища, а именно: няколко чинии с портокали и бисквити и бутилка стар запечатан портвайн — по един шилинг и девет пенса, — и друга бутилка от прочутото шери от Източна Индия, по четиринадесет пенса; всичко беше поднесено в чест на наемателката и достави безкрайно удоволствие на цялата компания. После мисис Клъпинс изживя голям ужас, когато Томи се опита да разкаже как е бил подложен на кръстосан разпит относно поднасяните в момента лакомства от долапа (това за щастие биде осуетено още в зачатъка, защото той погълна половин чаша от старото порто и то му попадна в „кривото гърло“ и застраши живота му за няколко секунди), а сетне цялата компания се запъти да търси дилижанс за Хампстед. Те скоро намериха такъв и след два часа всички пристигнаха здрави и читави до градината-ресторант „Испанците“, гдето първата постъпка на злополучния мистър Радл едва не накара милата му съпруга отново да припадне: той чисто и просто поръча чай за седем души, докато (и дамите до една го потвърдиха) можеше много лесно Томи да пие чай от нечия чаша — когато келнерът не гледаше към тях, — а това щеше да спести една порция и чаят щеше да си е все същият!

Но стореното бе сторено и подносът пристигна със седем чаши и чинийки и хляб и масло в съответното количество. Мисис Бардел бе избрана единодушно на председателското място, а щом настаниха мисис Роджърс от дясната й страна, а мисис Радл от лявата, пиршеството протече много успешно и весело.

— Колко възхитително е всред природата наистина! — въздъхна мисис Роджърс. — Готова съм да живея винаги вън от града.

— О, надали ще ви се хареса, госпожо — побърза да й отвърне мисис Бардел, защото съвсем не беше препоръчително с оглед на квартирата да се поощряват подобни настроения. — Надали ще ви се хареса.

— О! Бих рекла, че сте премного жизнерадостна и търсена, за да ви е добре вън от града, госпожо — забеляза дребната мисис Клъпинс.

— Може и да е тъй, госпожо, може и да е тъй — въздъхна отново наемателката от първия етаж.

— За самотни хора, дето никой не държи за тях или дето са преживели нещо тежко или нещо подобно — обади се мистър Радл, поглеждайки наоколо малко по-ободрен, — за тях да бъдат всред природата, е много добре. Природата е за наранената душа, тъй казват.

От всичко, което нещастникът би могъл въобще да каже, всичко друго би било по-подходящо от това. Мисис Бардел естествено избухна в сълзи и поиска да я отведат веднага от масата, при което любещото й дете се разрева също най-жалостиво.

— Дали някой ще повярва, госпожо — откликна свирепо мисис Радл, обръщайки се към наемателката от първия етаж, — че една жена може да има за мъж такова нечовешко създание, което винаги да взема на подбив чувствата на една жена, както той го прави, госпожо?

— Драга моя — заоправдава се мистър Радл, — не съм мислил нищо лошо, драга моя.

— Нищо лошо не мислил! — повтори извънредно ядно и презрително мисис Радл. — Махай се. Не мога да те гледам, грубиянино недни.

— Недей да се тревожиш, Мери-Ан — намеси се мисис Клъпинс. — Ти трябва да се пазиш, мила, а никога не го правиш. Хайде, отстрани се, Радл, бъди тъй добър, иначе ще й стане по-лошо.

— По-добре ще е да си пиете чая самичък, сър, наистина — потвърди мисис Роджърс, като наново приложи в действие шишенцето с амоняк.

Мисис Сандърс, много заета както обикновено с хляба и маслото, изрази същото мнение и мистър Радл кротко се оттегли.

Последва поривисто вдигане на младия мистър Бардел в скута на майка му, но тъй като беше малко по-големичък за подобно прегръщане, по време на тази операция ботушите му попаднаха на масата и причиниха известен безпорядък всред чайните чаши и чинийки. Но тъй като подобни припадъци, заразителни между дамите, рядко продължават дълго, щом като момчето биде нацелувано добре и след като си поплака над него, мисис Бардел се съвзе, постави го долу, чудейки се защо е била тъй глупава, и си наля още чай.

Точно в този момент се чу звукът на приближаващ се екипаж и вдигайки очи, дамите видяха наемна карета да спира пред градинската порта.

— Още някой идва! — рече мисис Сандърс.

— Един джентълмен — рече мисис Радл.

— Ах, сякаш е мистър Джаксън, младият чиновник от „Додсън и Фог“! — извика мисис Бардел. — Боже мой! Сигурно мистър Пикуик е платил обезщетението.

— Или предлага женитба! — подхвърли мисис Клъпинс.

— Ах, колко е бавен този джентълмен! — възкликна мисис Роджърс. — Защо не побърза?

Докато дамата произнасяше тези думи, мистър Джаксън обърна гръб на каретата, отгдето изскочи оръфан човек с черни гамаши и дебел ясенов бастун в ръка, на когото той бе давал някакви нареждания, и се запъти към мястото, дето бяха седнали госпожите, подвивайки косата си над ръба на шапката си, докато вървеше нататък.

— Какво има? Случило ли се е нещо, мистър Джаксън? — развълнувано запита мисис Бардел.

— Съвсем нищо, мадам — отвърна мистър Джаксън, — как сте, госпожи? Моля да ми простите, госпожи, загдето ви безпокоя… но законът, госпожи… законът. — Извинявайки се по този начин, мистър Джаксън се усмихна, направи поклон към всички и отново врътна косата си нагоре. Мисис Роджърс пошепна на мисис Радл, че той наистина бил елегантен младеж.

— Аз се отбих на Гозуъл Стрийт — продължи мистър Джаксън — и като разбрах от фараша, че не сте там, взех кола и дойдох дотук. Нашите хора искат да ви видят неотложно в града, мисис Бардел.

— Божичко! — възкликна тази дама, стресната от внезапното естество на съобщението.

— Да — рече Джаксън, прехапвайки устната си. — Работата е много важна и бърза, не би могла да бъде отложена в никакъв случай. В действителност Додсън изрично ми го подчерта, също и Фог. Аз нарочно задържах каретата с цел да ви отведа обратно.

— Колко странно! — удиви се мисис Бардел.

Дамите се съгласиха, че е странно, но бяха единодушно на мнение, че трябва да е нещо много важно, иначе Додсън и Фог нямаше да я търсят чак тук; и още, тъй като работата била много спешна, тя трябвало да отиде до кантората на Додсън и Фог незабавно.

Имаше известна степен на гордост и тежест да го викат човек неговите адвокати с такава чудовищна спешност, нещо, което съвсем не бе неприятно за мисис Бардел, особено защото изглеждаше твърде вероятно това доста да я издигне в очите на нейната наемателка от първия етаж. Тя се усмихна превзето, преструвайки се на крайно отегчена и колебаеща се, и най-накрая дойде до заключение, че нямало как, трябвало да отиде.

— Но няма ли да се подкрепите след разходката си, мистър Джаксън? — настойчиво предложи мисис Бардел.

— Наистина нямаме време за губене — отвърна Джаксън. — А и един приятел ме чака — добави той, поглеждайки към човека с ясеновия бастун.

— О, повикайте приятеля си тука — рече мисис Бардел. — Моля, повикайте приятеля си, сър.

— Не, благодаря, по-добре да не го викам — някак неловко възрази мистър Джаксън. — Той не е свикнал много с обществото на дами и ще му бъде стеснително. Дори да заръчате на келнера да му занесе нещичко, той няма да го изпие веднага, ще видите! Опитайте само! — Пръстите на мистър Джаксън игриво закръжиха около носа му при тези думи, за да покаже на своите слушателки, че той говори иронично.

Келнерът биде тутакси изпратен, при стеснителния джентълмен и стеснителният джентълмен взе нещичко; мистър Джаксън също взе нещичко, а и дамите взеха по нещичко за компания. После мистър Джаксън заяви, че било време да се тръгва, при което мисис Сандърс, мисис Клъпинс и Томи (решиха, че той трябва да придружава майка си, а другите оставиха под покровителството на мистър Радл) се качиха в каретата.

— Айзък — рече Джаксън тъкмо когато мисис Бардел се канеше да се качи, обръщайки се към човека с ясеновия бастун, който беше седнал на капрата и пушеше пура. — Това е мисис Бардел.

— О, аз си го знаех от преди — отвърна човекът.

Мисис Бардел се качи. Мистър Джаксън се качи след нея и те потеглиха. Мисис Бардел неволно прехвърляше в ума си отговора на приятеля на мистър Джаксън. Отракани хора, тези адвокати. Боже помилуй, как намират човека!

— Неприятна история за нашите хора, тези разноски, нали? — рече Джаксън, щом мисис Клъпинс и мисис Сандърс заспаха. — Искам да кажа, разноските по вашето дело.

— Много съжалявам, задето не могат да си получат парите — отвърна мисис Бардел. — Но ако вие, господата правници, вършите тези неща на своя сметка, не може да не понесете и загуба от време на време, знаете.

— Казаха ми, че след делото сте им дали когновит^[1] за всичките ви разноски, вярно ли е? — рече Джаксън.

— Да. Просто една формалност — отвърна мисис Бардел.

— Разбира се — сухо забеляза Джаксън, — само формалност; проста формалност.

Те продължиха пътя си и мисис Бардел задряма. Тя биде събудена след известно време, когато каретата спря.

— Ах, божичко! — стресна се дамата. — Стигнахме ли вече Фриймън’с Корт?

— Не отиваме толкова далече — отвърна Джаксън. — Бъдете тъй добра да слезете.

Полусънената мисис Бардел го послуша. Мястото беше особено; голяма стена с порта по средата, а вътре гореше газен фенер.

— Ей, госпожи — подвикна човекът с ясеновия бастун, като надникна в каретата и раздруса мисис Сандърс, за да я събуди. — Хайде! — Мисис Сандърс събуди приятелката си и те слязоха от екипажа. Мисис Бардел, облегната на Джаксън и взела Томи за ръка, прекрачи прага; те я последваха.

Стаята, в която влязоха, беше още по-необикновена от преддверието. Толкова много мъже имаше там! И как се взираха!

— Къде сме? — запита мисис Бардел, като поспря.

— В едно от нашите обществени учреждения — отвърна Джаксън и побърза да я вкара вътре, поглеждайки дали другите жени ги следват. — Отваряй си очите, Айзък!

— Бъдете спокоен — отвърна човекът с ясеновия бастун. Вратата се затвори тежко след тях и те слязоха по малко стълбище.

— Ето, пристигнахме най-после благополучно, гдето трябва, мисис Бардел! — възкликна Джаксън, оглеждайки се тържествуващ.

— Какво искате да кажете? — запита мисис Бардел с разтуптяно сърце.

— Вижте какво — отвърна Джаксън, като я дръпна малко настрана. — Не се плашете, мисис Бардел. Няма на света по-деликатен човек от Додсън, госпожо, нито някой по-хуманен от Фог. Те бяха длъжни, от делова гледна точка, да поискат да бъдете затворена заради тези разноски; но те държаха да пощадят вашите чувства, доколкото им беше възможно. Колко утешително ще бъде за вас, като си помислите как беше извършено всичко! Това е затворът „Флийт“, госпожо. Пожелавам ви лека нощ, мисис Бардел. Лека нощ, Томи!

Джаксън бързо се измъкна заедно с човека с ясеновия бастун и друг човек с ключ в ръка, който ги бе наблюдавал дотогава, поведе смаяната жена към второ неголямо стълбище, водещо към някакъв портал. Мисис Бардел изписка пронизително; Томи изрева; мисис Клъпинс застана като вкаменена; а мисис Сандърс побягна без допълнителни церемонии. Защото пред тях се бе изправил оклеветеният мистър Пикуик, излязъл на вечерната си разходка; а до него — Самюъл Уелър, който, съзирайки мисис Бардел, сне шапка с подигравателна учтивост, докато господарят му се врътна, негодуващ, на петите си.

— Оставете на мира тази жена — рече тъмничарят на Уелър. — Току-що я доведоха.

— Затворничка! — почуди се Сам, като бързо постави шапката си обратно. — Кой е ищецът? За какво? Казвай де, стари друже!

— Додсън и Фог — отвърна ключарят. — Задържана заради когновит за разноски.

— Хей, Джоб, Джоб! — провикна се Сам по коридора. — Тичай до мистър Пъркър, Джоб. Нека дойде при мене веднага. Туй май е на добро, а? Ей, че майтап. Ура! Къде е началството?

Но тези въпроси останаха без отговор, защото Джоб бе изхвръкнал стремглаво в мига, когато получи заръката, а мисис Бардел този път бе действително загубила напълно съзнание.