Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (38)

Глава тридесет и пета

В която мистър Пикуик счита за най-целесъобразно да отиде в Бат; и следователно се озовава там

— Но действително, драги мой сър — рече дребният Пъркър, дошъл в квартирата на мистър Пикуик сутринта след делото, — действително и сериозно, като оставим раздразнението настрана, нали не възнамерявате да не плащате разноските и обезщетението?

— Нито половин пени — решително възрази мистър Пикуик, — нито половин пени.

— Да живее принципът, както казвал лихварят, когато не щял да отсрочва полици — провикна се мистър Уелър, зает с разчистване на масата след закуска.

— Сам — рече мистър Пикуик, — бъдете тъй любезен и слезте на долния етаж.

— Слушам, сър — отвърна мистър Уелър и се оттегли съобразно вежливия намек на господаря си.

— Не, Пъркър — продължи много сериозно мистър Пикуик, — ето, приятелите ми и те се опитаха да ме отклонят от моето решение, но без успех: аз ще продължа заниманията си както обикновено, докато противниците ми в процеса получат право да се изпълни присъдата; и ако те се окажат тъй безсъвестни, че да се възползуват от нея и поискат да бъда арестуван, то аз ще се подчиня с пълно спокойствие и душевна бодрост. Кога биха могли да сторят това?

— Могат да получат изпълнително решение през следващата сесия, драги мой сър — отвърна Пъркър. — Точно два месеца дотогава, драги мой сър.

— Много добре — заключи мистър Пикуик, — и до това време, драги приятелю, не искам да чуя ни дума повече по тази работа. А сега — продължи мистър Пикуик, поглеждайки приятелите си с благодушна усмивка и блясък в очите, който никакви очила не биха могли да замъглят или прикрият — остава само един въпрос: къде отиваме?

Мистър Тъпман и мистър Снодграс бяха премного развълнувани от героизма на своя приятел и не бяха в състояние да отговорят. Мистър Уинкл не можеше все още да отърси от съзнанието си спомена за своите показания пред съда, затова не бе в състояние да направи никакво предложение по никакъв въпрос; и тъй, мистър Пикуик почака напразно.

— Е добре — рече този джентълмен, — ако оставяте на мене да посоча мястото на следващото ни пътуване, предлагам Бат. Мисля, че ни един от нас не е ходил там.

Никой не бе ходил там; и тъй като идеята намери горещ сторонник в лицето на Пъркър (той считаше за доста вероятно малко промяна и веселие да помогнат на мистър Пикуик да обмисли по-добре своето решение и да не мисли повече за затвора за длъжници), съгласието бе единодушно; и Сам биде веднага пратен до „Белият кон“ да запази пет места за дилижанса, тръгващ в седем и половина часа следващата утрин.

Останали бяха точно две вътрешни места и точно две външни и Сам ги взе всичките; а след като си размени няколко любезности с чиновника на гишето по повод на оловната половин крона, предложена му с останалото ресто, той се върна в „Джордж и ястребът“, гдето здраво се залови за работа, докато стана време за лягане: постара се да прибере горни и долни дрехи във възможно най-малко пространство и развихри техническия си гений, изобретявайки най-различни хитри способи за прикрепяне капаци на куфари без всякакви брави и шарнири.

Следващото утро бе много неблагоприятно за пътуване — влажно, мрачно, дъжделиво. От конете, впрегнати в дилижанси и минаващи през града, се вдигаха такива изпарения, че външните пътници не се виждаха. Вестникарчетата бяха тъй прогизнали, че миришеха на плесен. Струйки вода се стичаха от шапките на продавачите на портокали, когато пъхаха глави през прозорчетата на каретите и оросяваха пътниците по много освежителен начин. Евреи, предлагащи чекийки с петдесет остриета, ги затваряха, загубили надежда. Продавачи на джобни бележници си държаха бележниците в джоба. Верижки за часовници и вилици за препичане на филии се продаваха на безценица, а за чантички за моливи и сюнгери съвсем нямаше купувачи.

Предоставяйки на Сам Уелър да спасява багажа от седем-осем носачи, нахвърлили се дивашки да го поемат в момента щом спря дилижансът, и установявайки, че са дошли около двадесет минути по-рано, мистър Пикуик и приятелите му отидоха да се заслонят в пътническата чакалня — последно убежище на човешката неволя.

Пътническата чакалия на заведението „Белият кон“ е, разбира се, неуютна; иначе нямаше да е пътническа чакалня. Това е залата от дясната страна и в нея сякаш самичко се е домъкнало своеволно кухненско огнище, придружено от ръжен, дилаф и лопата. Чакалнята е разделена с прегради за уединение и спокойствие на пътниците и е снабдена със стенен часовник, огледало и жив прислужник, настанен в малък заслон за миене на чаши на единия край на помещението.

Едно от отделенията беше заето точно в този момент от човек на около четиридесет и пет години: погледът му бе остър, темето — плешиво и лъскаво, но отстрани и отзад на главата си имаше гъста къдрава черна коса, имаше и широки черни бакенбарди. Бе закопчал кафявия си жакет до брадичката, а голяма пътна шапка от тюленова кожа, палто и наметало бяха положени до него. Щом мистър Пикуик влезе, той вдигна очи от закуската си със свиреп и властен вид, преизпълнен с достойнство; и след като огледа този джентълмен и неговите другари до пълно удовлетворение, затананика някаква песен така, сякаш искаше да каже, че подозира, че някой би искал да го измами, но нямало да го бъде.

— Келнер! — повика джентълменът с бакенбардите.

— Да, сър? — отвърна призованият, изскачайки от горепоменатия заслон; лицето му бе мръсно също като пешкира в ръката му.

— Още препечени филийки.

— Добре, сър.

— Намазани с масло, не забравяйте — добави свирепо джентълменът.

— Веднага, сър.

Джентълменът с бакенбардите отново затананика по същия начин като преди и в очакване на препечените филийки, се приближи към огнището, взе под мишница опашките на жакета си, погледна си ботушите и се замисли.

— Къде ли спира този дилижанс в Бат? — обърна се благо мистър Пикуик към мистър Уинкл.

— Хм… а… какво казахте? — обади се непознатият човек.

— Запитах моя приятел, сър — отвърна мистър Пикуик, винаги готов да влезе в разговор, — дали знае на кое място в Бат спира дилижансът. Навярно вие бихте могли да ме осведомите?

— В Бат ли отивате? — рече непознатият.

— Да, сър — отвърна мистър Пикуик.

— И другите господа?

— И те също — осведоми го мистър Пикуик.

— Но не вътре в колата… Да пукна, ако пътувате вътре — рече непознатият.

— Една част от нас — забеляза мистър Пикуик.

— Една част от вас! — натърти непознатият. — Аз имам две места. Ако се опитат да натъпчат шест души в тази проклета кутийка, дето побира само четирима, ще наема пощенска карета и ще ги дам под съд. Аз съм си платил за местата. Това няма да го бъде; казах на чиновника, когато плащах, че няма да го бъде. Зная, че ги правят тези неща. Зная, че ги правят всеки ден; но на мене няма да го направят, в никой случай. Тези, които добре ме знаят, знаят добре и това, дявол да го вземе! — Тук свирепият джентълмен зазвъни яростно и каза на прислужника да му донесе препечения хляб след пет секунди, иначе щял да съжалява.

— Позволете ми да забележа, добри ми сър — рече мистър Пикуик, — че проявеното от вас вълнение е съвсем ненужно. Аз имам само две места вътре в колата.

— Радвам се да го чуя — отвърна свирепият човек, — аз оттеглям думите си. Прося извинение. Ето визитната ми картичка. Нека се запознаем.

— С голямо удоволствие, сър — отзова се мистър Пикуик. — Ние ще бъдем съпътници и се надявам компанията да се окаже взаимно приятна.

— И аз се надявам, че ще е тъй — рече свирепият човек. — Знам, че ще е тъй. Вашият вид ми харесва; допада ми. Господа, вашите ръце и имена. Да се запознаем.

Това любезно слово бе, разбира се, последвано от размяна на дружески приветствия; и свирепият джентълмен веднага захвана да осведомява приятелите, със свойствените си кратки, резки и несвързани изречения, че се казвал Даулър; че отивал до Бат за развлечение; че преди бил военен; че сега се занимавал с търговия като джентълмен; че живеел от печалбите си; и че особата, за която взел второто място, била не друга, а самата мисис Даулър, неговата изискана съпруга.

— Тя е прекрасна жена — рече мистър Даулър. — Гордея се с нея. С пълно право.

— Надявам се, че ще имам удоволствието да се уверя — рече мистър Пикуик с усмивка.

— Непременно — отвърна Даулър. — Тя ще се запознае с вас. Тя ще ви оцени. Аз я ухажвах при странни обстоятелства. Спечелих я чрез дързък обет: ето как. Видях я; влюбих се в нея; предложих и да ми стане жена; тя отказа. „Вие обичате друг?“ — „Да.“ — „Познавам ли го?“ — „Да.“ — „Добре, ако той остане тук, ще го одера жив.“

— Господи помилуй! — възкликна неволно мистър Пикуик.

— И одрахте ли го жив, сър? — запита мистър Уинкл, побледнял като платно.

— Пратих му бележка. Пишех, че е мъчителна работа. И е вярно.

— Естествено — вметна мистър Уинкл.

— Казвах, че съм дал дума като джентълмен да го одера жив. Доброто ми име бе на карта. Нямах избор. Като офицер на негово величество бях длъжен да го одера жив. Съжалявах за тази необходимост, но трябваше да го сторя. Той се остави да го убедя. Разбра, че законът на службата го повелява. Избяга. Аз се ожених за нея. Ето дилижанса. Това е нейната глава.

Привършвайки, мистър Даулър посочи току-що спрелия екипаж, от чийто отворен прозорец едно доста хубавко лице със синя шапчица търсеше някого измежду тълпата на плочника: много вероятно самия дързък джентълмен. Мистър Даулър плати сметката си и се спусна навън с пътните си шапка, палто и наметало; мистър Пикуик и приятелите му го последваха, за да заемат местата си.

Мистър Тъпман и мистър Снодграс се бяха качили отзад върху покрива на дилижанса, мистър Уинкл бе влязъл вътре в колата, а мистър Пикуик се канеше да го последва, когато Сам Уелър се доближи до господаря си и шепнейки с много тайнствен вид на ухото му, го замоли да поговорят малко.

— Е, Сам? — рече мистър Пикуик. — Какво има?

— Доста опака работа, сър — отвърна Сам.

— Какво? — запита мистър Пикуик.

— Ето к’во, сър — продължи Сам. — Собственикът на дилижанса май ни играе мръсен номер.

— Как така, Сам? — запита мистър Пикуик. — Да не би имената ни да не са в пътния лист?

— Имената не само са в пътния лист, сър — отвърна Сам, — ами едно от тях са го вписали и на вратата на дилижанса. — И докато говореше, Сам посочи към онази част на вратата на дилижанса, гдето обикновено стои името на собственика; и там наистина бе изписано с големи златни букви магическото име Пикуик!

— Боже мой! — възкликна мистър Пикуик, напълно зашеметен от съвпадението. — Какво невероятно странно нещо!

— Да, ама туй не е всичко — рече Сам, като отново привлече вниманието на господаря си към вратата на дилижанса. — Не им стига дет са написали Пикуик, ами взели, та турили и Моузес^[1] отпред; туй, викам аз, значи да лепнеш и подигравка на обидата, както казал папагалът, щото не само го отвлекли от родния му край, ами отпосле го накарали да говори на английски.

— Безспорно, много е странно, Сам — забеляза мистър Пикуик, — но ако ние останем още да говорим тук, ще си загубим местата.

— Ама как, нищо ли няма да направим по тоз случай, сър? — извика Сам, напълно стъписан от хладнокръвието, с което мистър Пикуик се готвеше да се настани в каретата.

— Да направим? — повтори мистър Пикуик. — Какво можем да направим?

— Ама никого ли няма да напердашим, задето си е позволил ей туй нахалство, сър? — рече мистър Уелър, защото бе очаквал поне една заръка да предизвика незабавно на бойно стълкновение кондуктора или кочияша.

— Не, разбира се — живо отвърна мистър Пикуик, — не, в никой случай. Скачайте веднага на мястото си.

— Май нещо му е станало на началството — мърмореше си Сам, като се отдалечаваше, — иначе никога нямаше да си стои тъй мирно и тихо. Дано онуй дело не го е прекършило отвътре; лошо, много лошо.

Мистър Уелър поклати замислено глава; и заслужава да отбележим, за да поясним доколко присърце вземаше той това обстоятелство, че не проговори ни една дума, догдето не стигнаха пътната бариера при Кенингстън; а да остане той тъй дълго безмълвен, беше безспорно невиждано дотогава явление.

По време на пътуването не се случи нищо, достойно да бъде нарочно упоменато. Мистър Даулър разказа множество анекдоти, доказващи неговите лични подвизи и безстрашие, като се обръщаше към мисис Даулър за потвърждение; а мисис Даулър неизменно вмъкваше в добавка някои забележителни данни и обстоятелства, които мистър Даулър бе забравил или може би премълчал от скромност — защото притурката винаги целеше да изтъкне, че мистър Даулър бе дори още по-изумителен, отколкото сам той се представяше. Мистър Пикуик и мистър Уинкл слушаха напълно възхитени и разговаряха от време на време с мисис Даулър, една много приятна и обаятелна особа. И така, благодарение на мистър Даулъровите разкази и мисис Даулъровите чарове, на мистър Пикуиковото добродушие и мистър Уинкловото внимание вътре в екипажа цареше задушевност през целия път.

Пътуващите отвън се държаха, както се държат винаги пътуващите отвън. Те бяха много весели и разговорливи, щом потеглеха от някоя спирка, много мрачни и сънливи по средата и много оживени и бодри, преди да спрат отново. Имаше един млад джентълмен с гумена пелерина, който пушеше пура след пура; имаше друг млад джентълмен с някаква пародия на горна дреха, който често-често палеше пури, но чувствувайки се явно недобре след второто смръкване, ги изхвърляше, щом сметнеше, че никой не го гледа. Имаше трети млад човек на капрата, който проявяваше интерес към скотовъдството; а отзад един по-възрастен, който разбираше от земеделие. Цяла поредица от назовани с малките им имена се качваха за превоз на късо разстояние по покана на кочияша — бяха облечени в селски ризи и бели връхни дрехи и знаеха всеки кон и ратай по пътя и отвъд него; обедът, по половин крона на глава, щеше да е евтин, ако умерен брой „глави“ можеха да го изядат за предвиденото време. А в седем часа след пладне мистър Пикуик и приятелите му, също и мистър Даулър и съпругата му, се оттеглиха съответно в своите стаи в хотела „Белият елен“, срещу голямата зала на минералните извори в Бат, гдето, поради униформите им, прислужниците можеха да бъдат сбъркани за ученици от Уестминстър, но се отличаваха веднага от тях поради по-доброто си държане.

Едва-що бяха разчистили от закуската на следващата утрин, когато келнерът донесе визитната картичка на мистър Даулър с молба да представи един свой приятел. Самият мистър Даулър се появи веднага след картичката си заедно със своя приятел.

Приятелят беше очарователен млад човек, малко надхвърлил петдесетте, облечен в яркосин жакет с блестящи копчета, черни панталони и възможно най-фини, безукорно лъснати ботуши. Обрамчен със злато монокъл бе провесен на къса широка панделка от врата му; златна табакера с енфие бе хваната леко в лявата му ръка; безброй златни пръстени светеха на пръстите му; а голяма диамантена карфица в златна розетка сияеше върху къдричките на жабото му. Той имаше златен часовник със златна верижка и големи златни висулки; и носеше гъвкаво абаносово бастунче с тежка златна дръжка. Ризата му бе от най-белоснежната, най-тънка и най-добре колосана материя; перуката му — възможно най-гарвановочерна, най-лъскава и най-къдрава. Енфието му беше „принцова смес“; парфюмът му — bouquet du roi. Чертите му бяха разтегнати в постоянна усмивка, а зъбите му бяха тъй изрядни, че дори от близко разстояние не можеха да се различат изкуствените от истинските.

— Мистър Пикуик — запредставя ги мистър Даулър — това е приятелят ми Анджело Сайръс Бантъм, ескуайър, церемониалмайсторът Бантъм; мистър Пикуик. Запознайте се.

— Добре дошли в Ба… ат, сър. Това наистина е придобивка за нас. Сърдечно добре дошли в Ба… ат, сър. Отдавна, много отдавна не сте пили тукашната минерална вода. Сякаш цяла вечност оттогава, мистър Пикуик. За… бележително.

Такива бяха словата, с които Анджело Сайръс Бантъм, церемониалмайсторът, взе ръката на мистър Пикуик и с цяла серия от поклони я задържа в своята, сякаш наистина не можеше да направи мъчителната стъпка да я отпусне наново.

— Отдавна действително не съм пил тукашната минерална вода — отвърна мистър Пикуик, — защото, доколкото ми е известно, не съм идвал в Бат преди.

— Не сте идвали в Ба… ат, мистър Пикуик? — възкликна великият церемониалмайстор, отпускайки в почуда ръката на мистър Пикуик. — Не сте идвали в Ба… ат? Хи-хи! Мистър Пикуик, вие сте шегобиец. Не е лошо, не е лошо. Добре, много добре. Хи-хи-хи! За… бележително!

— За мой срам трябва да подчертая, че говоря съвсем сериозно — продължи мистър Пикуик, — аз наистина никога не съм идвал тука преди.

— О, сещам се — възкликна извънредно възрадван великият церемониалмайстор. — Да, да… добре, добре… все по-добре, отлично! Вие сте джентълменът, за когото чухме. Да; ние ви познаваме, мистър Пикуик; познаваме ви.

„Писали са за процеса в тези проклети вестници — помисли си мистър Пикуик. — Ето, разчуло се е всичко за мене.“

— Вие сте джентълменът от Клапъм Грийн — продължи Бантъм, — чиито ръце и крака бяха отказали да му служат поради неразумна простуда след портвайн. Той не можеше да бъде пренесен вследствие острите си болки и по негово нареждане от Кралския извор се бутилира вода при сто и три градуса^[2] и му се достави с товарна кола право в спалнята му в Лондон, гдето той се къпал, кихал и още същия ден се оправил. Много за… бележително.

Мистър Пикуик благодари за ласкателното предположение, но все пак бе достатъчно доблестен да го отрече и възползувайки се от минутното мълчание на церемониалмайстора, поиска да му представи своите приятели мистър Тъпман, мистър Уинкл и мистър Снодграс, а това естествено бе голяма чест и радост за церемониалмайстора.

— Бентъм — рече мистър Даулър, — мистър Пикуик и приятелите му са гости тук. Те трябва да се подпишат. Къде е книгата?

— Регистърът за видни посетители в Ба… ат ще бъде в залата на извора днес в два часа — отвърна церемониал майсторът. — Бихте ли довели нашите приятели до тази разкошна сграда, така ще ме улесните да се сдобия с техните автографи?

— Непременно — отзова се Даулър. — Застояхме се много. Време е да си ходим. Ще се върна отново след час. Да вървим.

— Тази вечер има бал — рече церемониалмайсторът, като взе отново ръката на мистър Пикуик, ставайки да си отива — Баловете в Ба… ат са грабнати от рая мигове; тяхното очарование се дължи на музика, красота, елегантност, мода, етикеция и… и… най-вече на отсъствието на разни търговци, които са несъвместими с рая; те се събират отделно на всеки две седмици в Голдхол^[3], който е, да кажа най-малкото, забележителен. Довиждане, довиждане! — И уверявайки през всичкото време, докато слизаше по стълбището, че бил неимоверно щастлив, неимоверно възхитен, неимоверно очарован и неимоверно поласкан, церемониалмайсторът Анджело Сайръс Бантъм, ескуайър, влезе в чакащата го при входа много елегантна каляска, която шумно затрополи, отдалечавайки се.

В уречения час мистър Пикуик и приятелите му, съпроводени от Даулър, се отправиха към тържествената зала и се подписаха в съответната книга — любезност, която накара Анджело Бантъм да изпадне в още по-голям възторг от преди. Пропуските за тазвечерното увеселение трябваше да са готови за цялата компания, но тъй като не бяха, мистър Пикуик реши (въпреки всички протести на Анджело Бантъм грижата да е негова), че ще изпрати Сам да ги вземе в четири часа следобед от къщата на церемониалмайстора на Куийн Скуеър. След като се поразходиха из града и единодушно стигнаха до заключението, че Парк Стрийт е също като отвесните улици, които човек вижда насън и не може да изкачи за нищо на света, те се върнаха в „Белият елен“ и изпратиха Сам да свърши уговореното от господаря му.

Сам Уелър си сложи шапката по много небрежно изискания начин, пъхна ръце в джобовете на жилетката си и се отправи с отмерена стъпка към Куийн Скуеър, подсвирквайки по пътя най-новите мелодии на деня, по най-последната им аранжировка за благородните инструменти устна хармоника и латерна. Щом стигна до посочения му номер на Куийн Скуеър, той спря да свирка и похлопа весело, в резултат на което мигновено се появи лакей с напудрена коса, великолепна ливрея и съразмерно телосложение.

— Тука ли живее мистър Бантъм, стари друже? — запита Сам Уелър без всякакво смущение от ослепителния разкош, появил се пред очите му в лицето на лакея с напудрена коса и великолепна ливрея.

— Защо питате, млади момко? — последва надменният въпрос на лакея с напудрената коса.

— Защото, ако е тука, идете при него с таз визитна картичка и му кажете, че мистър Уелър чака; хайде, ако обичате! — рече Сам. И като рече това, съвсем спокойно влезе в преддверието и седна.

Лакеят с напудрената коса тръшна много силно вратата и се смръщи много високомерно; но нито едното, нито другото привлече вниманието на Сам, който съсредоточено разглеждаше една махагонова поставка за чадъри с видими признаци на одобрение.

Отношението на господаря към визитната картичка вероятно разположи лакея с напудрената коса в полза на Сам, защото, след като я предаде и се върна, той се усмихна много дружелюбно и каза, че отговорът щял да е готов незабавно.

— Много добре — рече Сам. — Кажете на стария джентълмен да не се притеснява, че ще се изпоти. Нямам бърза работа, дългунести приятелю. Обядвах вече.

— Рано ли обядвате, сър? — попита лакеят с напудрената коса.

— Сякаш още по-добре се справям с вечерята, когато обядвам рано — отвърна Сам.

— Отдавна ли сте в Бат, сър? — запита лакеят с напудрената коса. — Не съм имал удоволствието да чуя за вас досега.

— Не съм се проявил още тук с нищо изключително — отговори Сам, — щото и аз, и другите важни особи пристигнахме едва снощи.

— Хубаво място, сър — забеляза напудреният лакей.

— Тъй ми изглежда — даде мнението си Сам.

— Приятно общество, сър — настоя лакеят с напудрената коса. — Много приятни прислужници, сър.

— И на мен тъй ми се струва — отвърна Сам. — Внимателни, непринудени хора, дет никога няма да заговорят някого.

— О, точно тъй наистина, сър — рече лакеят с напудрената коса, вземайки думите на Сам като безспорна любезност. — Точно тъй наистина. Имате ли този навик, сър? — запита високият лакей, като извади малка табакера за енфие с лисича глава на капака.

— Само че не мога, без да кихам — отвърна Сам.

— Да, наистина е трудно, сър, признавам — рече високият лакей. — Но може да се свикне постепенно, сър. Най-добре е да се почне с кафе. Аз дълго време смърках кафе, сър. Изглежда също като силно енфие, сър.

Тук остро позвъняване принуди лакея с напудрената коса към унизителната необходимост да прибере лисичата глава в джоба си и със скромен израз да побърза към мистър Бантъмовия работен кабинет. Впрочем имало ли е някога джентълмен (от тези, които никога не четат, нито пишат), който да не притежава някоя уединена стаичка, наречена непременно „работен кабинет“.

— Ето ви отговора, сър — рече лакеят с напудрената коса. — Боя се да не ви се стори обременителен, голям…

— Не се безпокойте — рече Сам, поемайки тънкото писмо. — Възможно е дори едно изтощено същество да не предаде богу дух от това бреме.

— Надявам се, че ще се видим отново, сър — рече лакеят с напудрената коса, потърквайки ръце, докато изпращаше Сам чак до външната площадка.

— Много сте любезен, сър — отвърна Сам. — Хайде, не бива да прахосвате прекалено силите си. Ех, какъв мил човек! Помислете колко сте нужен на обществото и не оставяйте да ви навреди многото работа. Заради вашите събратя — хората, гледайте си спокойствието колкото може повече; помислете само каква ще е загубата! — и с тези прочувствени слова Сам си тръгна.

„Много странен младеж е този“ — рече си лакеят с напудрената коса, гледайки след мистър Уелър, а върху лицето му бе ясно изписано пълно недоумение.

Сам не каза ни дума повече. Той намигна, поклати глава и пак намигна; изразът на лицето му показваше, че едно или друго много го забавлява и той весело продължи пътя си.

Точно двадесет минути преди осем часа същата вечер Анджело Сайръс Бантъм, ескуайър, церемониалмайстор, изскочи от своята каляска при вратата на Казиното със същата перука, същите зъби, същия монокъл, същия часовник с висулки, същите пръстени, същата карфица за жабо и същия бастун. Единствените забележими промени във външността му бяха неговият още по-яркосин жакет с бяла копринена подплата, черни прилепнали панталони, черни копринени чорапи и лачени обуща и бяла жилетка; и беше — ако бе възможно — мъничко по-напарфюмиран от преди.

Наконтен тъй, церемониалмайсторът, в строго изпълнение на важните си задачи и преважна длъжност, зае мястото си в салоните, за да посреща гостите.

В Бат бяха надошли много хора, тъй че и гости, и шестпенсови монети за чай се стичаха на потоци. В балната зала, в дългата игрална зала, в осмоъгълната игрална зала, по стълбища и коридори се носеше непрестанно жужене на гласове и трополене на нозе. Рокли шумоляха, пера се вееха, светлини сияеха и скъпоценности искряха. Имаше музика — не на танцовия оркестър, защото не беше още засвирил; но музика от ситни стъпчици, придружени тук-таме от ясен радостен смях — тих и нежен, много приятен за ухото женски смях, независимо дали е в Бат или другаде. Блестящи очи, греещи в приятно очакване, святкаха от вси страни; а гдето и да погледнете, някоя прекрасна фигура ще се плъзне грациозно през тълпата, а едва-що сте я загубили от очи, друга ще я замести, не по-малко изящна и очарователна.

В залата за чай и около седналите да играят карти се навъртаха ужасно много причудливи стари дами и грохнали стари господа, разискващи всевъзможни дребни събития и сплетните „на деня“ с наслада и увлечение, които красноречиво свидетелствуваха за степента на изпитваното от тях удоволствие при това занимание. Към тези групи се присъединиха три или четири майки, търсещи зетьове, даващи си вид на напълно погълнати във водения разговор, но все пак не пропускаха от време на време да хвърлят крадешком загрижен поглед към дъщерите си; а те, не забравили майчините съвети да спечелят възможно най-много с младостта си, подготвяха вече първите си стъпки за флирт, като губеха шалове, слагаха ръкавици, подаваха чаши и тъй нататък: незначителни неща на пръв поглед, но в опитни ръце можеха да дадат учудващо благоприятни последици.

Край вратите и в отдалечените ъгли се бяха събрали различни групички наивни младежи, проявяващи всякакви разновидности на палячовщина и празноглавство, които забавляваха улегналите хора наоколо със своите лудории и самонадеяност и блажено се смятаха за предмет на всеобщо възхищение. Милосърдната природа мъдро разпределя своите дарове и всеки добър човек го разбира.

И най-после, на някои крайни скамейки, гдето бяха заели местата си за вечерта, седяха доста неомъжени дами, прехвърлили шестото си десетилетие, и защото не танцуваха, тъй като нямаше партньори за тях, а не играеха и карти, за да не ги вземат за безнадеждни стари моми, можеха на воля да злословят против всички, защото всички бяха там. Беше гледка на веселие, пищност и блясък; на богато облечени люде, разкошни огледала, излъскани подове, полилеи и восъчни свещи; и навсякъде, плъзгайки се с лека безшумна стъпка, кланяйки се раболепно на едни, кимайки свойски на други и усмихвайки се любезно на всички, се виждаше придирчиво наконтената личност на Анджело Сайръс Бантъм, ескуайър, церемониалмайстор.

— Да се отбием в залата за чай, да изпием шестте си пенса. Дават ви гореща вода и я наричат чай. Пийте — говореше с висок глас мистър Даулър, за да напътствува мистър Пикуик, който вървеше начело на малката компания, водейки мисис Даулър под ръка.

Мистър Пикуик свърна в залата за чай, а щом мистър Бантъм го зърна, той си проби път през тълпата и дойде да го приветствува възторжено.

— Драги мой сър, това е висока чест за мен; висока чест за Ба… ат. Мисис Даулър, вие красите бала. Моите поздравления за вашите пера. За… бележителни!

— Някой дошъл ли е? — недоверчиво запита мистър Даулър.

— Някой! Каймакът на Ба… ат е тук! Мистър Пикуик, виждате ли дамата с ефирния тюрбан?

— Дебелата стара дама ли? — осведоми се простодушно мистър Пикуик.

— Шт, драги мой сър… Никой не е стар и дебел в Ба… ат. Това е благородната вдовица лейди Снъфанъф.

— Наистина ли? — рече мистър Пикуик.

— Самата тя, уверявам ви — потвърди церемониалмайсторът. — Шт, елате по-наблизо, мистър Пикуик. Виждате ли онзи разкошно облечен младеж, дето идва насам?

— Оня ли с дългата коса и съвсем ниско чело? — запита мистър Пикуик.

— Същият. Най-богатият младеж в Ба… ат засега. Младият лорд Мътънхед.

— Нима? — учуди се мистър Пикуик.

— Да. Ще чуете неговия глас само след миг, мистър Пикуик. Той ще ме заговори. Другият джентълмен с него, с червената жилетка и черните мустаци, е почитаемият мистър Кръштън, най-добрият му приятел. Как сте, милорд?

— Много горещо, Бантъм — рече негово благородие.

— Наистина е горещо, милорд — отвърна церемониалмайсторът.

— Дяволски горещо — потвърди почитаемият мистър Кръштън.

— Виждали ли сте пощенската кола на негово благородие, Бантъм? — запита почитаемият мистър Кръштън след кратка пауза, през която младият лорд Мътънхед се опитваше с поглед да смути мистър Пикуик, а мистър Кръштън размишляваше за какво би могъл най-добре да разговаря негово благородие.

— Не, представете си! — отвърна церемониалмайсторът. — Пощенска кола! Каква отлична идея! За… бележителна!

— Преблаги боже! — рече негово благородие. — Предполагах, че всички са видели новата пощенска кола; тя е най-красивото, изящно и спретнато нещо, турено на колела. Червена на цвят с шарен кон.

— С истинска пощенска кутия и всичко друго — заяви почитаемият мистър Кръштън.

— Отпред има седалка за кочияша, заградена с железни перила — додаде негово благородие. — Карах я до Бристол миналата сутрин, бях с червен жакет, а двамата лакеи яздеха на четвърт миля зад мен; и честна дума: хората излизаха от къщурките си и ме питаха дали не съм пощаджия. Прекрасно, прекрасно!

Негово благородие се засмя от все сърце на своя анекдот, същото направиха и слушателите, разбира се. После, като взе под ръка раболепния мистър Кръштън, лорд Мътънхед се отдалечи.

— Възхитителен младеж е негово благородие — рече церемониалмайсторът.

— Да, тъй изглежда — сухо отвърна мистър Пикуик.

Когато кадрилът започна, всички необходими представяния бяха привършени и всички предварителни грижи положени и Анджело Бантъм се върна при мистър Пикуик, за да го поведе към игралната зала.

Точно в мига, когато влязоха, благородната вдовица, лейди Снъфанъф, и две други дами с древен и „вистолюбив“ вид се суетяха около незаета маса за карти; и щом очите им се спряха на придружавания от Анджело Бантъм мистър Пикуик, те размениха поглед помежду си, виждайки в него тъкмо човека, който им трябваше за четвърти играч.

— Драги мой Бантъм — заумилква се благородната вдовица, лейди Снъфанъф, — намерете ни някое приятно същество, за да попълним четворката; хайде, бъдете тъй любезен.

Мистър Пикуик се беше загледал в друга посока в този момент, тъй че нейно благородие кимна към него и вдигна вежди многозначително.

— Моят приятел мистър Пикуик, милейди, ще бъде много, без… мерно щастлив, уверен съм — рече церемониалмайсторът, схванал намека. — Мистър Пикуик, лейди Снъфанъф… мисис полковник Уъгсби, мис Боулоу.

Мистър Пикуик се поклони на всяка от дамите и като разбра, че не бе възможно да се изплъзне, седна и сече картите. Мистър Пикуик и мис Боулоу щяха да играят против лейди Снъфанъф и мисис полковник Уъгсби.

Щом като обърнаха коза при второто раздаване, две девойки бързо влязоха в залата и се изправиха от двете страни на седналата мисис полковник Уъгсби, гдето търпеливо почакаха, докато завърши турът.

— Е, Джейн — рече мисис полковник Уъгсби, обръщайки се към едното момиче, — какво има?

— Дойдох да питам, мамо, дали може да танцувам с най-младия мистър Кроли — прошепна по-младата и по-хубава от двете.

— Боже мой, Джейн, как може да мислиш за подобно нещо? — отвърна майката възмутено. — Нима не си чувала многократно, че доходът на баща му е осемстотин на година, при това се прекратява, когато умре? Срамувам се за теб. По никакъв начин.

— Мамо — пошепна другата, която бе доста по-възрастна от сестра си, при това много безлична и превзета. — Запознаха ме с лорд Мътънхед; аз му казах, че се чувствувам още свободна.

— Ти си сладко котенце, душичката ми — отвърна мисис полковник Уъгсби, като погали дъщеря си по бузата с ветрилото си. — С теб човек винаги може да е спокоен. Той е страшно богат, мила моя. Да ти помага бог! — С тези думи мисис полковник Уъгсби целуна много топло старшата си дъщеря, смръщи се предупредително на другата и захвана да си подрежда картите.

Горкият мистър Пикуик! Досега не беше играл карти с три дотолкова добре обучени партньорки — те бяха тъй ужасно настървени, че направо го изплашиха. Хвърлеше ли погрешна карта, мис Боулоу го пронизваше с поглед, остър като кинжал; поспреше ли да обмисли правилния ход, лейди Снъфанъф ще се тръшне назад в стола си и с някаква смесица от нетърпение и жал ще се усмихне на мисис полковник Уъгсби; при което мисис полковник Уъгсби ще свие рамене и ще се покашля, сякаш искаше да каже, че се съмнява дали той въобще ще продължи играта; а на края на всеки тур мис Боулоу питаше с печално лице и укоризнена усмивка защо мистър Пикуик не е върнал карото или е започнал с пика, или е цакал спатия, или е правил импас на купа, или е продължил с оньор, или не е цакал попа, или нещо подобно; а в отговор на тези тежки обвинения мистър Пикуик бе напълно неспособен да намери каквото и да било оправдание, тъй като вече бе забравил цялата игра. Хора минаваха и спираха да погледат, нещо, което дразнеше мистър Пикуик. Освен това го разсейваха продължителните разговори край масата между Анджело Бантъм и двете госпожици Матинтърс, които, бидейки неомъжени и неугледни, много ухажваха церемониалмайстора с надежда, че ще им намира от време на време по някой случаен партньор. Всичко това, прибавено към шума и приветствията на влизащи и излизащи, стана причина мистър Пикуик да играе доста лошо; на туй отгоре му се падаха все лоши карти; и когато завършиха в единадесет часа без десет минути, мис Боулоу стана от масата доста развълнувана и си отиде направо в къщи със стол-носилка, потънала в сълзи.

Мистър Пикуик се срещна с приятелите си, които до един твърдяха, че едва ли някога са прекарвали по-приятна вечер, и всички се отправиха към „Белият елен“, където мистър Пикуик, след като успокои чувствата си с нещо топло, си легна и заспа почти едновременно.