Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (57)

Глава петдесет и четвърта

Съдържа някои подробности относно чукането по вратата и други неща: всред тях и известни любопитни разкрития, отнасящи се до мистър Снодграс и една млада дама, които не са в никой случай извън рамките на нашето повествование

Това, което се представи пред очите на смаяния чиновник, беше едно момче — едно изумително шишкаво момче, — облечено в ливрея, застанало изправено на изтривалката със затворени очи, сякаш заспало. Той никога не бе виждал толкова дебело момче нито по пътуващите циркове, нито извън тях; а тази особеност, притурена към спокойствието и пълната неподвижност на чертите му, бе нещо тъй различно от това, което би могло да се очаква от нанасящия подобни удари по вратата, че мистър Лоутън бе поразен от почуда.

— Какво има? — запита чиновникът.

Необикновеното момче нищо не отговори; то само кимна веднъж, а на чиновника му се стори (или пък бе въображение), че то леко хърка.

— Откъде пристигате? — запита чиновникът.

Момчето сякаш не го чу. Само дишаше тежко, но инак беше съвсем неподвижно.

Чиновникът повтори въпроса си три пъти, но не получавайки никакъв отговор, той тъкмо се канеше да затвори вратата, когато момчето отвори очи, премигна няколко пъти, кихна веднъж и вдигна ръка вероятно за да зачука отново. Виждайки, че вратата е отворена, то се огледа в недоумение и най-сетне спря погледа си върху лицето на мистър Лоутън.

— Защо, по дяволите, чукаш по този начин? — ядосано го попита чиновникът.

— Какъв начин? — рече момчето с бавен сънлив глас.

— Ха! Също като четиридесет файтонджии — отвърна чиновникът.

— Щото господарят каза, че трябвало да чукам, докато ми отворят; боял се да не заспя — рече момчето.

— Добре, а какво ти заръчаха? — запита чиновникът.

— Той е долу — отвърна момчето.

— Кой?

— Господарят. Искал да знае дали сте си дома.

Тук мистър Лоутън съобрази да погледне от прозореца. Виждайки открита карета с някакъв як възрастен джентълмен вътре, поглеждащ загрижено нагоре, той реши да му махне, при което възрастният джентълмен веднага изскочи от возилото.

— Смятам, че това е твоят господар долу в каретата — рече Лоутън.

Момчето кимна.

Всички останали въпроси бяха изпреварени от появата на възрастния Уордл, изкачил се тичешком — той само поздрави Лоутън и веднага премина в стаята на Пъркър.

— Пикуик! — възкликна възрастният джентълмен. — Дайте ми ръката си, приятелю! Представете си: едва оня ден научих, че сте пострадали тъй; да ви тикнат в затвора! А защо го оставихте да го стори, Пъркър?

— Не можах да му попреча, драги мой сър — отвърна Пъркър с усмивка и щипка енфие. — Вие знаете колко е упорит.

— Разбира се, знам, разбира се — отвърна възрастният джентълмен. — Ама все пак се радвам от сърце, задето го виждам. Няма повече да го изпускам из очи в залисията.

С тези думи Уордл стисна още веднъж ръката на мистър Пикуик и като поздрави Пъркър по същия начин, се тръсна на едно кресло; веселото му зачервено лице сияеше от усмивка и добро здраве.

— Тъй! — рече Уордл. — Доста работи стават напоследък… щипка от вашето енфие, Пъркър, момчето ми?… Какви времена доживяхме, а?

— Какво искате да кажете? — запита мистър Пикуик.

— Да кажа! — отвърна Уордл. — Уф, мисля, че всички девойки са полудели; туй не е нищо ново, ще речете. Може би не е, но е истина все пак.

— Не вярвам да сте решили да дойдете тъкмо в Лондон, за да ни съобщите това, нали, драги мой сър? — забеляза Пъркър.

— Не, не единствено — отвърна Уордл, — но все пак това е главната причина на моето идване. Как е Арабела?

— Много добре — отвърна мистър Пикуик, — и ще е щастлива да ви види, сигурен съм.

— Малка черноока кокетка! Аз пък точно мислех да се женя за нея в някой от близките дни — пошегува се Уордл. — Но се радвам, много се радвам.

— Как разбрахте новината? — запита мистър Пикуик.

— О, чрез девойчетата естествено — отвърна Уордл. — Арабела им беше писала оня ден, за да им съобщи, че се омъжила скришом, без разрешение на бащата на съпруга й, затова вие сте отишли да го искате, когато неговият отказ не би могъл да осуети брака и… всичко до края. Счетох, че е подходящ повод да поприказвам сериозно на моите девойчета; и тъй казах колко ужасно е децата да се женят без разрешение на родителите си и тъй нататък; но, ей богу, не мислете, че успях да им направя и най-малко впечатление. Те сметнаха, че много по-ужасно било да има сватба без шаферки; и тъй, все едно, че бях държал проповед на шишкавия Джо.

Тук възрастният джентълмен млъкна, за да се посмее; и когато се насмя, той веднага продължи:

— Но, изглежда, работите не стигат само дотука. Това е само половината от любовните истории и заговорите, които са били в ход. Ние сме се разхождали върху мини през последните шест месеца и сега те най-после избухват.

— Какво искате да кажете? — възкликна мистър Пикуик, побледнявайки. — Надявам се, че няма друг таен брак!

— Не, не — отвърна възрастният Уордл. — Не е чак толкова лошо; не.

— Какво тогава? — залита мистър Пикуик. — Тази работа засяга ли и мене?

— Да отговоря ли на въпроса, Пъркър? — каза Уордл.

— Ако това няма да ви изложи, драги мой сър.

— Добре тогава, засяга ви — отвърна Уордл.

— Как? — разтревожи се мистър Пикуик. — По какъв начин?

— Наистина — отвърна Уордл — вие сте такъв разпален младеж, че просто се боя да ви кажа; ако обаче Пъркър седне помежду ни, за да се избегне някоя пакост, тогава ще събера смелост.

Възрастният джентълмен затвори вратата и след като се подкрепи отново с щипка енфие от табакерата на Пъркър, пристъпи към голямото разкритие с тези думи:

— Ето каква е работата: моята дъщеря Бела… Бела, дето се омъжи за Тръндл, знаете.

— Да, да, знаем — нетърпеливо рече мистър Пикуик.

— Не ме стряскайте от самото начало. Моята дъщеря Бела (Емили си беше легнала с главоболие, след като ми прочете писмото на Арабела), седяхме ние с Бела онази вечер и си говорехме за тази женитба… „Е, татко — казва тя, — какво мислиш ти?“ — „Какво ли, мило дете? — казах. — Надявам се да се оправят; дано всичко е за добро.“ Отговорих по този начин, защото седях тогава край камината, пиех си грога и знаех, че като подхвърля по някоя уклончива дума от време на време, ще я подтикна да говори повече. И двете ми девойчета приличат досущ на милата си майка и сега, като остарявам, много обичам да седя насаме с тях; защото и гласовете, и външността им ме пренасят назад в най-щастливите години на моя живот и за момент се чувствувам тъй млад, както бях тогава, макар и не тъй безгрижен. „Това е истински брак по любов, татко“ — каза Бела след кратко мълчание. „Да, мило дете — казах аз, — но подобни бракове невинаги са от най-щастливите.“

— Не съм съгласен с това, да знаете! — поривисто го прекъсна мистър Пикуик.

— Много добре — отвърна Уордл, — не се съгласявайте с нищо, ако ви е угодно, но когато дойде вашият ред да говорите; сега не ме пресичайте.

— Моля да ме извините — рече мистър Пикуик.

— Дадено — отвърна Уордл. — „Мъчно ми стана, като те чух да говориш против браковете по любов, татко“ — каза Бела и леко се изчерви. „Не бях прав, не трябваше тъй да приказвам, мило дете — рекох аз и я потупах по бузата нежно, колкото груб човек като мене може да го стори нежно, — защото бракът на майка ти беше по любов, а също и твоят.“ — „Не за това мислех, татко — каза Бела, — в същност, татко, аз исках да ти говоря за Емили.“

Мистър Пикуик трепна.

— Какво има сега? — запита Уордл, спирайки разказа си.

— Нищо — отвърна мистър Пикуик. — Продължавайте, моля.

— Не ме бива да увъртам и да разправям дълги истории — рязко рече Уордл. — Трябва да дойдем до главното рано или късно, а ще спестим време, ако ви го кажа веднага. С няколко думи тогава: Бела най-после събра смелост да ми каже, че Емили била много нещастна; че тя и вашият приятел Снодграс си пишели най-редовно от миналата Коледа; че тя от преданост решила да избяга с него, по похвалния пример на старата си приятелка и съученичка; но че все пак, имайки известни угризения на съвестта за тази работа, тъй като винаги съм бил благоразположен и към двете, те сметнали за уместно най-напред да ми направят честта и да ме питат дали имам някакви възражения сватбата да стане по обикновения начин. Ето, това е, мистър Пикуик! И ако бихте могли да свиете очите си до обичайния им размер и да ми дадете вашето мнение какво да правим, ще съм ви доста признателен!

Раздразненият тон, с който сърдечният възрастен джентълмен произнесе последното изречение, не остана напълно незабелязан; защото по лицето на мистър Пикуик се изписа изражение на пълна обърканост и почуда, доста любопитни да се видят.

— Снодграс! От миналата Коледа! — бяха първите несвързани думи, откъснали се из устата на смаяния джентълмен.

— От миналата Коледа — отвърна Уордл, — ясно като бял ден и трябва да сме носили много лоши очила, та да не го открием по-рано.

— Не го проумявам — рече задълбочен в размисли мистър Пикуик. — Не, не мога да го проумея.

— Не е трудно да се проумее — рече гневливият възрастен джентълмен. — Ако бяхте по-млад, отдавна щяха да ви посветят в тайната. И освен това — добави Уордл след миг колебание — истина е също, че аз, тъй като не знаех нищо по този въпрос, доста настоявах пред Емили през последните четири или пет месеца да е благосклонна (ако може; никога не бих се опитал да насиля чувствата на една девойка) към ухажването на един млад джентълмен, наш съсед. Не се съмнявам, че като всяко момиче тя е представила работата в пресилени краски, за да изтъкне собствената си стойност и да разпали още повече чувствата на мистър Снодграс; и тъй двамата са стигнали до заключението, че са страшно преследвана двойка и че нямат друг изход, освен да се оженят скрито или да се задушат с въглища. Сега въпросът е какво трябва да се направи.

— Какво направихте вие? — запита мистър Пикуик.

— Аз!

— Искам да кажа, какво направихте, когато омъжената ви дъщеря ви осведоми?

— О, държах се като глупак, разбира се — отвърна Уордл.

— Точно тъй — намеси се Пъркър, който по време на целия диалог си играеше с ланеца на часовника, потъркваше нервно носа си и показваше различни други признаци на нетърпение. — Това е съвсем естествено; но какво направихте?

— Избухнах страшно и тъй уплаших майка ми, че тя припадна — отвърна Уордл.

— Това е било разумно — отбеляза Пъркър. — И какво още?

— Виках и беснях през всичкото време на другия ден, вдигнах голяма олелия — отвърна възрастният джентълмен. — Най-сетне ми дойде до гуша да тровя и себе си, и другите, затова наех карета от Мъгълтън, впрегнах мои коне и дойдох до града под предлог, че водя Емили да види Арабела.

— Значи, мис Уордл е с вас? — рече мистър Пикуик.

— С мен е, разбира се — отвърна Уордл. — Тя е в хотел „Осбърн“, Аделфи, в този момент, освен ако вашият предприемчив приятел не е избягал с нея междувременно, откакто излязох тази сутрин.

— Вие сте се сдобрили следователно — рече Пъркър.

— Нищо подобно — отговори Уордл. — Тя плаче и се муси непрекъснато оттогава освен снощи между чая и вечерята, когато най-тържествено се залови да пише писмо, а пък аз се правех, че не забелязвам.

— Искате съвета ми по въпроса, струва ми се — каза Пъркър, измествайки очи от унесеното лице на мистър Пикуик към напрегнатата физиономия на Уордл, и пое последователно няколко щипки от любимото си ободряващо средство.

— Струва ми се, че да — отвърна Уордл, като погледна мистър Пикуик.

— Разбира се — потвърди този джентълмен.

— Добре тогава — рече Пъркър, дръпвайки стола си назад, и стана. — Съветът ми е вие двамата да си отидете заедно: пешком или с едно или друго превозно средство, защото вече ми омръзнахте, и просто си поговорете по въпроса помежду си. Ако не го уредите до следващия път, когато се видим, ще ви кажа какво да направите.

— Задоволителен отговор — рече Уордл, не знаейки точно дали да се усмихне, или да се обиди.

— Хайде, хайде, драги мой сър — каза Пъркър. — Познавам ви и двамата много по-добре, отколкото сами се познавате. Фактически вие вече сте уредили всичко.

При тези думи дребният джентълмен ръгна с табакерата си най-напред мистър Пикуик по ребрата, а после мистър Уордл по жилетката, при което и тримата се смяха, особено последно упоменатите джентълмени; те също отведнъж си стиснаха отново ръцете без най-малката видима причина.

— Днеска обядвате при мене — каза Уордл на изпращащия ги Пъркър.

— Не мога да обещая, драги мой сър, не ви обещавам — отвърна Пъркър. — Ще се отбия при вас тази вечер във всеки случай.

— Ще ви чакам в пет — рече Уордл. — Хайде, Джо! — И след като най-накрая разбудиха Джо, двамата приятели тръгнаха с каретата на мистър Уордл, която от човеколюбие имаше задна седалка с перила за шишкавото момче, защото, ако беше само платформа, то щеше да се търкулне и направо да се убие още при първата дрямка.

В „Джордж и ястребът“ разбраха, че Арабела и нейната прислужничка бяха поръчали файтон веднага след получаването на кратката бележка от Емили със съобщение, че е пристигнала в Лондон, и бяха отишли направо в Аделфи. А тъй като Уордл имаше работа в Сити, пратиха шишкавото момче с каретата до хотела, за да съобщи, че господарят му и мистър Пикуик ще се върнат заедно за обед в пет часа.

Натоварен с това съобщение, шишкавият момък спа на задната седалка спокойничко, докато се носеха по калдъръма, сякаш беше в пухено легло на часовникови пружини. По някакво невиждано чудо той се събуди самичък, когато каретата спря, и като се разтърси хубаво, за да му дойде умът на място, се запъти към горния етаж да изпълни заръката.

Дали разтърсването бе разбъркало ума на шишкото, вместо да го сложи съответно на място, или бе накарало да се породят в главата му такова количество нови мисли, че да забрави дори най-обикновените правила на вежливост, или (което е също възможно) да не бе успяло да предотврати той да заспи отново, докато се качваше по стълбите — не знаем, но безспорен факт е, че той влезе в приемната стая, без да почука предварително на вратата; и видя един джентълмен, седнал до младата му господарка на софата, с ръце, много нежно обвили кръста й, докато Арабела и нейната прислужничка се преструваха, че гледат навън от прозореца. Щом зърна тази гледка, шишкавото момче нададе възклицание, дамите — писък, а джентълменът — ругатня, всички почти едновременно.

— Негодник, какво дириш тука? — възмути се джентълменът, който, излишно е да го казваме, беше мистър Снодграс.

На това порядъчно изплашеният шишко отвърна кратко:

— Мис.

— За какво ме дириш, глупчо такъв?! — запита Емили, извръщайки смутено глава.

— Господарят и мистър Пикуик идват да обядват днес тука в пет часа — отвърна шишкавото момче.

— Напусни стаята! — заповяда мистър Снодграс, хвърляйки гневен поглед към смаяния младеж.

— Не, не, не! — намеси се бързо Емили. — Бела, миличка, посъветвай ме!

Тогава Емили, мистър Снодграс, Арабела и Мери се скупчиха в един ъгъл и възбудено поговориха шепнешком няколко минути, през които шишкавото момче си подремна.

— Джо — обърна се най-после Арабела към него с най-очарователната си усмивка. — Как си, Джо?

— Джо — каза Емили, — ти си много добро момче; никога няма да те забравя, Джо!

— Джо — рече мистър Снодграс, като се приближи до стъписания младеж и му грабна ръката. — Аз не те познах преди. Ето ти пет шилинга, Джо!

— И аз ти дължа пет, Джо — добави Арабела, — в името на старото ни приятелство, знаеш — и друга най-пленителна усмивка биде дарена на дебелия нахалник.

Шишкото схващаше бавно; той изглеждаше озадачен, не можейки да си даде сметка за това внезапно благоразположение към него, и се озърташе с тревога. После по широкото му лице се появиха признаци на усмивка в съответен широк размер, а най-накрая той пъхна по една половинкронова монета в двата си странични джоба, докато ръцете му потънаха до китките, и прихна да се смее дрезгаво: за пръв и единствен път в живота си.

— Той ни разбира, виждам — рече Арабела.

— Най-добре е веднага да му се даде нещо за ядене — забеляза Емили.

Шишкавото момче едва не се засмя отново при това предложение. След още малко шушукане Мери се отдели грациозно от групата и рече:

— Аз ще обядвам с вас днеска, сър, ако нямате нищо против.

— Хайде — рече пламенно дебелакът, — има такъв хубавичък пай с месо!

С тези думи шишкавото момче я поведе надолу по стълбите; а гиздавата му придружителка обайваше всички служители в хотела и ядосваше всички служителки, докато вървеше след него към трапезарията.

В трапезарията ги чакаше не само пай с месо, за който тъй прочувствено бе споменал младежът, но и бифтек на туй отгоре, и порция картофи, и кана с портер.

— Седнете — покани я шишкото. — Ей, майко мила, колко е чудесно! Толкоз съм гладен!

Като се позова на майка си по същия възторжен начин едно пет-шест пъти, младежът зае председателското място на масата, а Мери седна на другия край.

— Ще вземете ли от туй? — рече шишкавият момък, мушкайки ножа и вилицата в пая чак до дръжката.

— Малко, ако обичате — отвърна Мери.

Шишкото отряза малко на Мери и много на себе си и тъкмо се канеше да си хапне, отпусна ножа и вилицата, наведе се напред, оставяйки ръцете си да паднат на коленете заедно с ножа и вилицата, и каза много бавно:

— Ама сте хубава! Да ви изхруска човек!

Това бе казано с явен възторг и бе крайно приятно, но в очите на младия джентълмен проблясваше нещо канибалско, което правеше комплимента двусмислен.

— Боже мой, Джоузеф! — рече Мери, преструвайки се на засрамена. — Какво искате да кажете?

Шишкавото момче, заело постепенно предишната си поза, отвърна с дълбока въздишка; то остана замислено известно време и пое дълга глътка от бирата. След тази изключителна проява се залови старателно с пая.

— Колко хубава млада дама е мис Емили — рече Мери след дълго мълчание.

Дотогава шишкото беше привършил пая. Той впери очи в Мери и отговори:

— Знам и една по-хубава.

— Тъй ли? — рече Мери.

— Да, тъй! — отвърна шишкото с необичайна живост.

— Как й е името? — запита Мери.

— Как е вашто?

— Мери.

— Тъй е и нейното — рече шишкото. — Тя — туй сте вий. — Младежът се захили, за да подчертае комплимента, и извъртя очите си: получи се нещо средно между кривогледство и кокорене, което той, изглежда, предполагаше да е влюбен поглед.

— Не бива да ми говорите така — рече Мери. — Казвате неща, дето не ги мислите.

— Не ги мисля, а? — отвърна шишкото. — И таз хубава!

— Добре, добре.

— Искате ли да дохождате тук редовно?

— Не мога — отвърна Мери, поклащайки глава. — Отивам си пак довечера. Защо?

— О! — Гласът на шишкото звучеше много прочувствено. — Колко щяхме да се забавляваме заедно по време на ядене, ако идвахте!

— Може и да идвам понякога, за да ви видя — рече Мери, диплейки покривката на масата с престорена свенливост, — ако ми направите една услуга.

Шишкавият младеж погледна от подноса на пая към бифтека, сякаш помисли, че услугата беше по някакъв начин свързана с нещо за ядене; а после извади една от своите половин крони и я погледна нервно.

— Не ме ли разбирате? — запита Мери, като отправи дяволито очи към тлъстото му лице.

Той отново погледна своята половин крона и каза едва чуто:

— Не.

— Дамите искат да не казвате нищо на стария джентълмен, дето младият джентълмен е бил горе; аз също ви моля.

— Туй ли е всичко? — рече с явно облекчение шишкото, докато слагаше обратно в джоба своята половин крона. — Ама разбира се, че няма.

— Видите ли — рече Мери, — мистър Снодграс много обича мис Емили и мис Емили много го обича и ако вие кажете, старият джентълмен ще ви отведе на мили далече от града, дето няма да виждате никого.

— Не, не, няма да кажа! — решително заяви дебелият момък.

— Много сте миличък — рече Мери. — Сега е време да отида горе и да приготвя господарката за обяд.

— Не си отивайте още — настоя шишкото.

— Трябва — отвърна Мери. — Довиждане засега.

Дебелият момък протегна ръце и със слонска игривост се опита да си открадне една целувка; но тъй като не бе необходима кой знае каква ловкост, за да му се изплъзне, хубавата покорителка на сърцето му бе изчезнала, преди той да сключи ръцете си; и тъй флегматичният младеж изяде около един фунт бифтек в сантиментално настроение и си заспа дълбоко.

Имаше много нещо да се разисква горе и много планове за бягство и женитба да се обмислят (в случай че старият Уордл продължаваше да е така жесток), та оставаше само половин час до обяда, когато мистър Сондграс се сбогува за сетен път. Дамите изтичаха да се преоблекат в стаята на Емили, а влюбеният си взе шапката и си тръгна. Той едва бе прекрачил прага, когато чу Уордл да говори високо, а щом погледна от перилата, зърна и него, и други господа да го следват нагоре по стълбите. Нямайки понятие от вътрешното устройство на заведението, обърканият мистър Снодграс бързо се върна в стаята, която току-що бе напуснал, и минавайки оттам в съседното помещение (спалнята на мистър Уордл), затвори безшумно вратата тъкмо когато зърнатите от него лица влязоха в приемната. Те бяха мистър Уордл, мистър Пикуик, мистър Натаниъл Уинкл и мистър Бенджамин Алън — той без всякаква трудност ги позна по гласовете.

„Слава богу, че съобразих да ги отбягна — помисли си мистър Снодграс с усмивка и отиде на пръсти до друга врата край леглото. — Оттук се излиза на същия коридор и мога да си изляза тихо и спокойно.“

Имаше само една пречка той да си излезе тихо и спокойно: вратата беше заключена, а ключа го нямаше.

— Донесете ни днеска от най-хубавото ви вино, келнер — рече възрастният Уордл и потърка ръце.

— Непременно, сър, от най, най-хубавото — отвърна келнерът.

— Съобщете на дамите, че сме се върнали.

— Да, сър.

Пламенно, от цялата си душа желаеше мистър Снодграс дамите да можеха да разберат, че и той се е върнал. Той се осмели да пошепне: „Келнер!“ през ключалката, но тъй като му мина през ума, че е вероятно да му дойде на помощ някой неподходящ келнер, сети се едновременно и за поразителното сходство на сегашното му положение с това на друг един джентълмен, когото намерили в някакъв съседен хотел (очерк за неговите патила бе поместен в тазсутрешния вестник в рубриката „Произшествия“), той седна на един куфар, като трепереше целият.

— Няма да чакаме Пъркър нито минута — рече Уордл, поглеждайки часовника си. — Той е винаги точен. Ще бъде тук навреме, ако възнамерява да дойде; ако ли пък не дойде, няма смисъл да го чакаме. Ха! Арабела!

— Сестричке! — възкликна мистър Бенджамин Алън, като я прегърна разчувствувано.

— О, Бен, мили, колко миришеш на тютюн! — рече Арабела, доста удивена от тази изява на братска любов.

— Тъй ли? — рече мистър Бенджамин Алън. — Тъй ли, Бела? Да, може би си права.

Може би действително беше тъй, защото той току-що бе напуснал приятното общество на няколко пушачи в една малка задна стая с голяма камина.

— Но съм очарован да те видя — рече мистър Бен Алън. — Да те благослови господ, Бела!

— Мили Бен — рече Арабела и протегна глава да целуне брат си, — само недей да ме прегръщаш отново, защото ужасно ще ме разрошиш.

Когато тяхното сдобряване стигна до тази точка, мистър Бен Алън не се сдържа поради силни чувства, пури и портър и погледна към другите през замъглени от влага очила.

— А на мен нищо ли няма да кажете? — извика Уордл с протегнати ръце.

— О, много имам да кажа! — прошепна Арабела, приемайки сърдечните поздрави и прегръдка на възрастния джентълмен. — Защо сте тъй упорит и лош, жесток тиранин такъв!

— А вие сте малка бунтовница — отвърна Уордл по същия начин — и се боя, че ще трябва да ви забраня да идвате у дома. Хора като вас, дето се женят напук на всички, не бива да ги пускат в прилично общество. Но хайде! — додаде високо възрастният джентълмен. — Ето го и обяда; вие ще седнете до мен. Джо… но дявол да го вземе това момче; то е будно!

За голямо разочарование на своя господар шишкавото момче беше наистина в състояние на необикновена бодрост; очите му бяха широко отворени и сякаш нямаха намерение да се затварят. В движенията му също проличаваше някаква пъргавина, която бе необяснима; всеки път, щом погледът му срещнеше очите на Емили или Арабела, то се хилеше и пулеше; Уордл дори бе готов да се закълне, че го видя да намига веднъж.

Тази промяна в държането на шишкото се дължеше на съзнанието за собствената му важност и честта, оказана му от младите дами да му гласуват доверие; и като се хилеше, кокореше и понамигваше, той само желаеше да ги увери, че могат да разчитат на неговата преданост. Тъй като тези знаци можеха по-скоро да пробудят подозрения, отколкото да ги отклонят, а освен това бяха някак притеснителни, Арабела на няколко пъти сви вежди или поклати глава в отговор, който шишкото взе за намек да бъде на разположение, и той отново даваше знаци, че е разбрал, като се хилеше, пулеше и намигаше с удвоено усърдие.

— Джо — рече мистър Уордл, след като безуспешно бе тършувал по всичките си джобове, — табакерата ми на софата ли е?

— Не, сър — отвърна шишкавото момче.

— О, спомням си; оставих я на нощната си масичка тази сутрин — рече Уордл. — Притичай да ми я донесеш от съседната стая.

Шишкавият младеж отиде в съседната стая; там се бави около една минута и се върна с табакерата и с най-пребледнялото лице, което е възможно да има някой шишкав младеж.

— Какво му има на момчето? — възкликна Уордл.

— Нищо ми няма — отвърна Джо нервно.

— Да не си видял някакъв дух? — запита възрастният джентълмен.

— Или надушил нещо за пиене? — додаде Бен Алън.

— Смятам, че сте прав — пошепна Уордл през масата. — Той не е трезвен, сигурен съм.

Бен Алън отговори, че и той смята същото; а тъй като този джентълмен бе отлично запознат с въпросното заболяване, Уордл утвърди първоначалното си впечатление, което му се въртеше в ума от половин час, и тутакси реши, че шишкавият младеж е пиян.

— Наблюдавайте го само няколко минути — промърмори Уордл. — Скоро ще открием дали е пиян, или не.

Горкият младеж бе разменил само десетина думи с мистър Снодграс: този джентълмен го бе горещо замолил да се свърже лично с някой приятел, за да го пуснат на свобода, а после го изблъска оттам заедно с табакерата, да не би едно застояваме на шишкото да доведе до разкритие на положението. Шишкото се замисли за малко с изражение на крайна тревога и напусна приемната, за да потърси Мери.

Но Мери си бе отишла, след като бе облякла господарката си, и шишкавото момче се завърна още по-разтревожено от преди.

Уордл и Бен Алън се спогледаха.

— Джо! — рече Уордл.

— Да, сър.

— Защо излезе навън?

Шишкавото момче се взря отчаяно в лицата на всички край масата и отвърна, запъвайки се, че не знаело.

— О — рече Уордл, — не знаеш, а? Подай това сирене на мистър Пикуик.

А мистър Пикуик, бидейки в отлично разположение на духа, беше очарователен към всички по време на обеда и в момента водеше извънредно оживен разговор с Емили и мистър Уинкл: кимаше учтиво, за да подчертае думите си, махаше леко лявата ръка, за да подсили някое твърдение, и сияеше от благост и добродушие. Той си взе малко сирене от блюдото и тъкмо се канеше да се обърне, за да поднови разговора, когато шишкото се наведе тъй, че главата му да е на еднакво ниво с главата на мистър Пикуик, и посочи с палец над рамото си, кривейки тъй грозно и страшно лицето си, както не го правят дори по коледните пантомими.

— Боже мой! — стресна се мистър Пикуик. — Това е много… а? — Той млъкна, защото шишкото се бе отдръпнал и беше или се преструваше на дълбоко заспал.

— Какво има? — запита Уордл.

— Това момче е много странно! — отвърна мистър Пикуик, поглеждайки неспокойно към шишкото. — Не бива да го казвам може би, но честна дума, боя се, че понякога разумът му не е напълно в ред.

— О! Мистър Пикуик, моля, не говорете така! — извикаха Емили и Арабела, и двете едновременно.

— Не съм напълно сигурен естествено — обясни мистър Пикуик всред настъпилата дълбока тишина и всеобщо пълно смайване, — но неговото държане спрямо мене ей сега беше наистина твърде заплашително. О! — изписка отведнъж мистър Пикуик и подскочи. — Прося извинение от дамите, но сега той заби някакъв остър предмет в крака ми. Действително не е безопасен.

— Той е пиян! — изрева старият Уордл неистово. — Позвънете бързо! Повикайте всички келнери! Той е пиян!

— Не съм — отрече шишкото, падайки на колене, щом господарят му го сграбчи за яката. — Не съм пиян.

— Тогава си луд; това е още по-лошо. Звънете за прислугата — рече възрастният джентълмен.

— Не съм луд! С ума си съм! — отвърна шишкавото момче и заплака.

— Тогава за кой дявол си взел да забиваш остри предмети в краката на мистър Пикуик? — гневно запита Уордл.

— Той не искаше да ме погледне — отвърна шишкото. — Исках да му кажа нещо.

— Какво искаше да му кажеш? — попитаха пет-шест гласа едновременно.

Шишкото зина, погледна към вратата на спалнята, зина отново и избърса две сълзи с прегънатите си показалци.

— Какво искаше да кажеш? — повтори Уордл, като го разтресе.

— Спрете! — рече мистър Пикуик. — Позволете ми аз да го запитам. Какво желаехте да ми съобщите, мое бедно момче?

— Исках да ви пошепна нещо на ухото — отвърна шишкавото момче.

— Сигурно искаш да му отхапеш ухото! — рече Уордл. — Не се доближавайте до него. Той е побеснял; позвънете бързо и нека го отведат долу.

Мистър Уинкл бе вече хванал връвта на звънеца, но го спряха възгласи на всеобщо удивление: влюбеният пленник отведнъж излезе от спалнята с пламнало от смущение лице и отправи общ поклон към цялата компания.

— Я гледай! — извика Уордл, като отпусна яката на шишкото и залитна назад. — Какво значи това?!

— Аз се криех в съседната стая, сър, откакто вие се завърнахте — обясни мистър Снодграс.

— Емили, мойто момиче — укори я Уордл, — аз ненавиждам всякаква низост и измама. Това е непростимо и нетактично до крайна степен. Наистина не съм заслужил подобно нещо от тебе.

— Мили татко — рече Емили, — Арабела знае… всеки тук знае… Джо знае… че нямам нищо общо с тази криеница. Огъстъс, за бога, обясни…

Мистър Снодграс, който само чакаше да го изслушат, разказа незабавно как се е озовал в това свое злощастно положение; как единствено неговото нежелание да всява раздори в семейството го е подтикнало да избегне срещата с мистър Уордл на входа; как възнамерявал просто да излезе от другата врата, но откривайки, че е затворена, се е видял принуден да остане против волята си. Състоянието му било мъчително; но сега той съжалявал по-малко, защото това му давало възможност да признае пред техния общ приятел, че люби дъщерята на мистър Уордл дълбоко и искрено; че е горд да заяви, че чувствата му били споделени; и дори отведнъж да ги разделели хиляди мили или водите на бурни океани, той ни за миг не щял да забрави онези щастливи дни, когато за първи път… и прочие.

Щом завърши своето слово, мистър Снодграс отново се поклони, погледна дъното на шапката си и се упъти към вратата.

— Чакайте! — извика Уордл. — Защо, в името на всички…

— Всички ангели — кротко му подсказа мистър Пикуик, боейки се, че Уордл ще каже нещо доста силничко.

— Добре, ангели — рече Уордл, приемайки заместителя, — защо не казахте всичко това най-първо на мене?

— Или да го доверите на мене? — додаде мистър Пикуик.

— Ох, боже мой — намеси се Арабела, поемайки защитата, — има ли смисъл да задавате сега подобен въпрос, сякаш не знаете, че користолюбивото ви старо сърце си беше избрало по-богат зет, а на туй отгоре сте такъв един необуздан и страшен, че всички освен мен се страхуват от вас. Хайде, стиснете му ръката и му поръчайте нещо за ядене, за бога, та той е полумъртъв от глад; и, моля ви, пийте си виното веднага, защото ще станете поносим едва когато изпиете поне две бутилки.

Достойният възрастен джентълмен дръпна Арабела за ухото и я целуна, без много да му мисли, целуна и дъщеря си с много обич и стисна топло ръката на мистър Снодграс.

— Тя има право поне за едно нещо — радостно каза възрастният джентълмен. — Позвънете за виното!

Виното пристигна, а и Пъркър пристигна по същото време. Мистър Снодграс обядва на странична маса, а когато привърши, той придърпа стола си до Емили, без да последва ни най-малко възражение от страна на стария джентълмен.

Вечерта мина прекрасно. Нисичкият мистър Пъркър се проявяваше чудесно, разказа разни смешни истории и изпя една тъжна песен, която бе почти толкова смешна, колкото анекдотите. Арабела беше много очарователна, мистър Уордл — много весел, мистър Пикуик — много общителен, мистър Бен Алън — много буен, влюбените — много мълчаливи, мистър Уинкл — много приказлив, и всички бяха много щастливи.