Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (5)

Глава втора

Първият ден от пътешествието и приключенията през първата вечер, както и техните последствия

Това тъй изпълнително и точно момче за всякакви поръчки — слънцето, току-що бе изгряло и захванало да пръска светлина върху утрото на тринадесети май, лето хилядо осемстотин двадесет и седмо, когато мистър Самюъл Пикуик изскокна от леглото си като второ слънце, отвори със замах прозореца на спалнята си и погледна света там долу. Гозуъл Стрийт беше в краката му, Гозуъл Стрийт беше от дясната му страна — докъдето стигаше погледът, Гозуъл Стрийт се точеше и наляво от него; а другата страна на Гозуъл Стрийт беше отсреща. „Точно тъй ограничени — помисли си мистър Пикуик — са възгледите на онези философи, които проучват само нещата, намиращи се пред очите им, и това ги задоволява, а не се стремят към истината, криеща се отвъд. Така и аз бих могъл да се задоволя вечно да наблюдавам Гозуъл Стрийт, без всякакво усилие да проникна в криещите се отвъд земи.“ И като даде израз на тази си чудесна мисъл, той сложи едни дрехи на гърба, а други — в куфара си. Великите хора рядко отдават премного грижи на своята външност; бързо приключиха разните обязаности като бръснене, обличане и поглъщане на кафе; и след още един час мистър Пикуик, с куфар в ръка, далекоглед в джоба на дългото си палто и бележник в жилетката, готов да запише всяко откритие, достойно за отбелязване, беше пристигнал на пиацата за файтони в Сейнт Мартинс Льо Гран.

— Файтон! — извика мистър Пикуик.

— Ей сегичка, сър! — провикна се един странен образец на човешката порода, в конопена дреха и престилка от същия плат, с пиринчена табелка с номер, провисена на гърдите му, която сякаш го подреждаше в някаква сбирка от редки находки. Това беше поячът. — Да, ето, сър. Сегичка, първия файтон! — И след като извика „първия файтон“ от кръчмата, гдето той пушеше първата си сутрешна лула, мистър Пикуик и куфарът му бидоха метнати в превозното средство.

— Гоулдън Крос! — рече мистър Пикуик.

— Туй е само един шилинг, Томи — извика намусен файтонджията за сведение на приятеля си — пояча, докато подкарваше файтона.

— На колко години е този кон, приятелю? — запита мистър Пикуик, потърквайки носа си с шилинга, приготвен за плащане.

— Четирийсет и две — отвърна файтонджията, като го стрелна накриво.

— Какво! — възкликна мистър Пикуик и постави ръка върху бележника си.

Файтонджията повтори горното си твърдение. Мистър Пикуик впери поглед в лицето на човека, чийто израз стана тъй невъзмутим, щото мистър Пикуик незабавно записа случая.

— А по за колко време го впрягате? — попита мистър Пикуик, за да получи нови сведения.

— За две-три седмици — отвърна човекът.

— Седмици! — каза поразеният мистър Пикуик и бележникът пак бе изваден.

— Той живее в Пентънвил, когат’ е у дома — спокойно обясни файтонджията, — ама ние не го водим много у дома, защот’ не го бива.

— Защото не го бива? — повтори озадаченият мистър Пикуик.

— Ам’чи той все пада, кат’ го разпрегна от файтона — продължи файтонджията, — а кат’ си е тъй, държим го много стегнат и той няма накъде, не може да падне; пък си имаме чифт ценни големи колелета и когат’ веднъж се размърда, те тичат подире му и той трябва да върви, не може иначе.

Мистър Пикуик записваше в бележника всяка дума от това изказване с оглед да го съобщи на своя клуб като необикновен случай на издръжливост при конете в тежки обстоятелства. Докладът едва бе привършен, когато стигнаха Гоулдън Крос. Кочияшът скочи, а мистър Пикуик слезе от файтона. Мистър Тъпман, мистър Снодграс и мистър Уинкл, които нетърпеливо очакваха своя знаменит вожд, се втурнаха да го приветствуват.

— Ето ви парите — каза мистър Пикуик, подавайки шилинга на кочияша.

Каква бе изненадата на нашия учен човек, когато този неуравновесен тип захвърли парите на плочника и с образни средства поиска да му бъде разрешено удоволствието да се бие с него (с мистър Пикуик) вместо заплащането!

— Ти си луд! — рече мистър Снодграс.

— Или пиян! — рече мистър Уинкл.

— Или и двете! — рече мистър Тъпман.

— Хайде! — подкани ги файтонджията и заразмахва юмруци като навита играчка. — Хайде, ще ви преметна и четиримата.

— Ама че майтап! — развикаха се няколко файтонджии. — Карай, Сам! — И страшно развеселени, се насъбраха около нашата дружина.

— За к’во е таз караница, Сам? — запита един джентълмен с черни сатенени ръкавели.

— Караница! — отвърна кочияшът. — Защо му е притрябвал номерът ми?

— Не ми трябва номерът ви — каза стъписаният мистър Пикуик.

— А защо го записа тогава? — попита файтонджията.

— Не съм го записвал — отвърна възмутеният мистър Пикуик.

— Ама просто да не повярваш — продължи файтонджията, обръщайки се към тълпата, — просто да не повярваш! Тоз доносчик се качва на файтона ти, записва ти номера и на туй отгоре всяка думичка, дето си я казал. (Просветление в ума на мистър Пикуик — бележникът му!)

— Истина ли казваш? — запита друг файтонджия.

— Истина зер! — сопна се първият. — И после кат ме изкара от кожата да го напердаша, взе си и трима свидетели, да доказват! Ама ще ме запомни той, па и шест месеца да ми тръснат след туй. Хайде да ви видя сега!

Кочияшът запрати шапката си на земята с дръзко пренебрежение към своята лична собственост, запокити нанякъде и очилата на мистър Пикуик, след това продължи нападението с удар по носа на мистър Пикуик, друг в гърдите на мистър Пикуик, трети по окото на мистър Снодграс, четвърти за разнообразие в жилетката на мистър Тъпман, после подскочи до насред улицата, после обратно на плочника, а накрая изкара целия временен запас въздух от тялото на мистър Уинкл; и всичко това за пет-шест мига.

— Няма ли полиция? — възмути се мистър Снодграс.

— Я ги натикай под помпата, Сам — предложи някакъв продавач на топли банички.

— Скъпо ще ми платите за това — едва поемаше дъх мистър Пикуик.

— Доносчици! — кряскаше тълпата.

— Хайде де, хайде! — подвикваше файтонджията, като не преставаше да размахва юмруци през цялото време.

До този миг тълпата само наблюдаваше, без да взема пряко участие в произшествието, но когато мълвата, че пикуикистите били доносчици, се разпространи всред насъбралите се, те започнаха доста оживено да разискват колко целесъобразно би било да приведат в изпълнение предложеното от разгорещения продавач на тестени изделия; и бог знае до какво телесно насилие можеха да стигнат, ако суматохата не биде неочаквано прекъсната от намесата на един новодошъл.

— Каква е тази гюрултия? — запита възвисок, слаб млад човек в зелен жакет, изскочил внезапно от двора за дилижанси.

— Доносчици! — развика се отново тълпата.

— Не е вярно! — изрева мистър Пикуик с такъв оттенък в гласа, който не можеше да не убеди всеки безпристрастен слушател.

— Не сте, значи, не сте, а? — обърна се младият мъж към мистър Пикуик, като си проправяше път всред тълпата, упражнявайки сигурното средство да ръга наляво-надясно с лакти скупчените хора.

Нашият учен човек обясни набързо с няколко думи действителното положение на нещата.

— Хайде с мен тогава — каза онзи със зеления жакет и насила повлече мистър Пикуик след себе си, като говореше непрекъснато. — Ей ти, номер 924, вземи си парите и дим да те няма — почтен джентълмен, добре го познавам — стига с твоите глупости — насам, сър — къде са приятелите ви? Всичко е недоразумение, ясно — няма значение — това се случва и в най-добрите семейства — не се отчайвайте — нямали сте късмет — той да си затваря устата и добре да помни… а май на него му хареса… негодници недни. — И като редеше безкраен низ от подобни несвързани полуизречения, необикновено словоохотливият непознат се отправи към чакалнята за пътници, следван по петите от мистър Пикуик и неговите сподвижници.

— Ей, келнер! — повика непознатият и разтърси звънчето с все сила. — Чаши за всички, пунш с бренди, да е горещ и силен, и сладък, и много; окото пострадало, сър? Келнер! Суров бифтек за окото на господина. За синините няма по-добро от сурово месо, сър; студен фенерен стълб също много помага, но е неудобно. Странно, дявол да го вземе: да стоиш посред улицата половин час, залепил окото си на стълба, а? Но помага, ха, ха! — И непознатият, без да спре, за да поеме дъх, изгълта отведнъж половин пайнт^[1] димящо греяно бренди с вода и спокойно се отпусна върху стола, сякаш нищо необикновено не се бе случило.

Докато тримата му придружители се надпреварваха да обсипват с благодарности новия познайник, мистър Пикуик има време да разгледа дрехите и целия му външен вид. Той бе по-скоро среден ръст, но защото беше много слаб, а краката му дълги, изглеждаше много по-висок, отколкото бе всъщност. Зеленият му жакет несъмнено е бил нявга много модна дреха, по времето, когато са се носели „ластовичи опашки“, но тогава явно е разкрасявал човек, много по-нисък, отколкото този непознат, защото замърсените избелели ръкави едва стигаха до китките на ръцете му. Беше закопчан тъй стегнато до брадичката, че имаше голяма опасност да се спука откъм гърба; широка вехта вратовръзка красеше шията му, но нямаше никаква следа от яка на риза. По тесните му черни панталони се мяркаха тук-таме от онези лъскави петна, които свидетелствуват за дълга употреба, а долу прилепваха о кръпките на многократно поправяните му обувки, сякаш да прикрият нечистите бели чорапи, които въпреки това излизаха наяве. Дългата му черна коса се спускаше на небрежни вълни изпод двете страни на стара шапка, кацнала върху главата му; между ръкавиците и маншетите на ръкавите на жакета се бялваха от време на време голите му китки. Лицето му беше слабо и изпито, но някаква неописуема весела наглост и прекрасно самочувствие лъхаха от цялата му личност.

Такъв беше човекът, когото мистър Пикуик бе разгледал през очилата си, които за щастие бидоха намерени, и към когото той се обърна, когато неговите приятели се бяха вече изчерпали, за да изкаже на свой ред с най-изискани слова своята най-гореща благодарност за неговата неотдавнашна помощ.

— Не се притеснявайте — рече непознатият, прекъсвайки обръщението още от самото начало, — достатъчно благодарности, стига вече; ама кадърно момче този файтонджия — добре си служи с юмруците; но, дявол да го вземе, ако аз бях на мястото на вашия приятел със зелената дрешка, щях да му ударя един по главата, ей богу, да, да — и на оня, баничаря, дето все подшушваше по някоя свинщина — честна дума!

Неговата необикновено отчетлива реч бе прекъсната от кочияша на Рочестърския дилижанс, за да съобщи, че „Комодорът“ бил готов да тръгне.

— „Комодорът“! — скокна непознатият. — Моят дилижанс — запазено място, външно — на вас оставям сметката за пунша — нямам дребни — пет шилинга, ама не струват. Бръмъджъмски копчета^[2] не вървят, нали? — И той поклати глава многозначително.

А то така се случи, че мистър Пикуик и неговите другари възнамеряваха да посетят най-първо Рочестър; и като споделиха с новооткрития си познайник, че те също пътуват за този град, решиха всички да се настанят горе върху задната седалка на дилижанса, за да могат да бъдат заедно.

— Хайде, хоп! — каза непознатият, докато помагаше на мистър Пикуик да стигне покрива на дилижанса тъй стремглаво, щото достойнството на този сериозен джентълмен значително пострада.

— Багажът ви, сър? — запита кочияшът.

— Кой? Моят ли? Този пакет в амбалажната хартия, това е всичко — останалият багаж замина по вода — в заковани сандъци — големи като къщи — тежки, тежки, дяволски тежки — отвърна непознатият, мъчейки се да натика в джоба си колкото може повече от увития в амбалажна хартия пакет, будещ съвсем основателно подозрение, че съдържа само риза и носна кърпа.

— Главите, главите, пазете главите! — извика многословният непознат, когато минаваха под ниския свод, който в онова време представляваше входът към двора за дилижанси. — Ужасно място — опасна работа — оня ден пет деца, майка, висока дама, яде сандвичи — забравя свода — паф! — удар — децата се оглеждат майката остава без глава — сандвича в ръката й — няма уста, да го сложи в нея — главата на семейството я няма — потресаващо, потресаващо! Уайтхол ли гледате, сър? Прекрасно място — малко прозорче^[3], друг един си загуби главата там, а, сър? Той също не гледаше достатъчно внимателно наоколо си, а, сър?

— Разсъждавам — отвърна мистър Пикуик — върху странната превратност на човешките съдби.

— А, разбирам — влизаш през Кралската порта предния ден — а на сутринта излизаш през прозореца. Философ ли сте, сър?

— Наблюдавам човешката природа, сър — отговори мистър Пикуик.

— А, и аз също. Както повечето хора, когато работата им е малко, а това, което получават — още по малко. Поет ли сте, сър?

— Приятелят ми, мистър Снодграс, има такива наклонности — каза мистър Пикуик.

— И аз също — добави непознатият. — Епическа поема — десет хиляди стиха — Юлската революция — на самото място, там я написах — Марс през деня, Аполон през нощта. Бум с пушката, после хващам лирата.^[4]

— Вие сте присъствували на тази величествена гледка, така ли, сър? — запита мистър Снодграс.

— Присъствувал! Да, разбира се; гръмвам с мускета, пламвам от мисли — тичам в кръчмата, записвам ги — връщам се пак: бам, бум! Други мисли — пак в кръчмата, перо и мастило — пак се връщам: огън и сеч — възвишени времена, сър. Ловувате ли, сър? — обърна се той ненадейно към мистър Уинкл.

— Да, по малко — отвърна този джентълмен.

— Чудесно занимание, сър, чудесно занимание. Кучета, сър?

— Не, точно сега нямам — рече мистър Уинкл.

— А, би трябвало да имате кучета — чудесни животни — умни същества — едно време имах и аз — пойнтер — невероятен инстинкт — отивам на лов един ден, навлизам в един участък — подсвирквам: кучето спряло — подсвирвам отново — Понто — не идва; стои като заковано — викам го: Понто, Понто — не ще да мръдне; също като омагьосано — зяпнало една обява — поглеждам нагоре — виждам надпис: „Пазачът на дивеча ще стреля по всички кучета, прекрачили този участък“ — и не щя да прекрачи — чудесно куче — ценно куче — много.

— Странен случай наистина — рече мистър Пикуик. — Ще ми позволите ли да го запиша?

— Разбира се, сър, разбира се — стотици още анекдоти за същото животно… Хубаво момиче, а, сър? (Към мистър Трейси Тъпман, който съвсем антипикуикски се бе зазяпал в една млада дама край пътя.)

— Много — отвърна мистър Тъпман.

— Английските момичета не са така красиви като испанките — благородни същества — смолисточерни коси — тъмни очи — чудни фигури — сладки същества — прекрасни.

— Били ли сте в Испания, сър? — запита мистър Трейси Тъпман.

— Живях там — цяла вечност.

— Имахте ли много успехи, сър? — полюбопитствува мистър Тъпман.

— Успехи!? Хиляди. Дон Боларо Фицгиг — благородник — единствена дъщеря — дона Кристина — великолепно същество — любеше ме безумно — ревнив баща — непреклонна дъщеря — красив англичанин — дона Кристина в отчаяние — пруска киселина — в моя куфар стомашна помпа — извършвам операцията — стария Боларо възхитен — съгласен с нашия брак — съединява ръцете ни — порой сълзи — романтична история — много.

— Дамата в Англия ли е сега, сър? — запита мистър Тъпман, комуто описанието на нейния чар бе направило огромно впечатление.

— Умря, сър, умря — каза непознатият, допирайки до дясното си око последната останка от много вехта, батистена кърпичка. — Не се съвзе от стомашната помпа — подкопано здраве — падна жертва.

— А баща й? — запита поетичният Снодграс.

— Угризения и отчаяние — отвърна непознатият. Изчезва внезапно — целият град говори — търсят навсякъде, но безуспешно — общинският водоскок на големия площад — секва отведнъж — седмици текат, все запушен — викат работници да почистят — източват водата — намират тъста — с главата напред, в най-голямата тръба, а в десния чепик пълното му признание — изваждат го и водоскокът пак си заскача — както преди.

— Ще ми позволите ли да запиша тази романтична история, сър? — попита дълбоко развълнуваният мистър Снодграс.

— Разбира се, сър, разбира се — и още петдесет подобни, ако желаете да ги чуете — странен е моят живот — чудновата е съдбата ми — не че е нещо изключително, но е доста необикновена.

И в този дух, с някоя и друга чаша бира между другото, когато кочияшът сменяше конете, непознатият продължи, докато стигнаха Рочестърския мост, а до това време бележниците и на мистър Пикуик, и на мистър Снодграс бяха целите пълни с избрани откъси — от неговите приключения.

— Великолепна развалина! — рече мистър Снодграс с целия присъщ само нему поетичен жар, когато съзряха красивия стар замък.

— Какъв научен труд би могъл да напише един археолог! — бе възклицанието, излязло из устата на мистър Пикуик, докато гледаше през далекогледа.

— А, чудно място — каза непознатият, — величествена сграда — навъсени стени — ронещи се сводове — потайни кътове — рушащи се стълби — старата катедрала също — дъха на пръст — нозете на поклонници изтрили старите стъпала — тесни саксонски врати — изповедни като стаички на касиер в театър — разни чудаци калугери — папи, хазнари и какви ли не други симпатяги с широки червени лица и сплескани носове са се навъртали тук ежедневно — елечета от биволска кожа — мускети — а саркофага! Чудесно място — какви ли не стари легенди — любопитни истории: знаменита работа! — И непознатият продължи монолога си, докато стигнаха „Бул Ин“ — странноприемница на главната улица, където дилижансът спря.

— Тук ли ще отседнете, сър? — запита мистър Натаниъл Уинкл.

— Тук? Аз не — но на вас препоръчвам — добро място — удобни легла — другото заведение — „Райт“, на две крачки оттук, е скъпо, много скъпо — половин крона добавка към сметката само защото сте погледнали келнера — вземат ви повече, ако вечеряте у приятели, отколкото, ако се храните при тях в залата — странни хора — много.

Мистър Уинкл се обърна към мистър Пикуик и промълви няколко думи; шепот премина от мистър Пикуик към мистър Снодграс, от мистър Снодграс към мистър Тъпман и одобрителни климвания бидоха разменени. Мистър Пикуик се обърна към непознатия:

— Тази сутрин вие ни направихте голяма услуга, сър — започна той. — Ще ни позволите ли да дадем скромен израз на нашата благодарност, като ви замолим да ни удостоите с вашето присъствие на вечеря?

— С голямо удоволствие — не смятам да ви се налагам, но пиле на скара е знаменита работа! В колко часа?

— Чакайте да видя — отговори мистър Пикуик, поглеждайки часовника си, — сега е почти три: да кажем, в пет?

— Чудесно, за мен е много удобно — каза непознатият. — Точно в пет; а дотогава — останете със здраве. — И като повдигна леко малката си шапка, небрежно я килна на една страна върху главата си, прекоси бързо двора и свърна на главната улица, а половината от пакета, увит в амбалажна хартия, стърчеше от джоба му.

— Той очевидно е пропътувал много страни и е наблюдавал както хората, така и явленията — рече мистър Пикуик.

— Бих искал да прочета стиховете му — рече мистър Снодграс.

— Щях да бъда щастлив да видя това куче — рече мистър Уинкл.

Мистър Тъпман не рече нищо, но си спомни за дона Кристина, стомашната помпа и водоскока и очите му се напълниха със сълзи.

Запазиха самостоятелна дневна, огледаха спалните и поръчаха вечерята; след това излязоха да разгледат града и близките околности.

След като внимателно прочетохме бележките на мистър Пикуик относно четирите града: Страуд, Рочестър, Чатъм и Бромптън, установихме, че неговите впечатления за облика на тези места не се отличават значително от наблюденията на други пътешественици, посетили същия край. Лесно е да се предаде накратко същественото в неговото описание.

„Изглежда — казва мистър Пикуик, — че тези градове произвеждат най-вече войници, моряци, евреи, тебешир, скариди, офицери и корабостроители. Стоките, изложени за продан по главните улици, са предимно моряшки принадлежности, карамел с бадеми, ябълки, плоски риби и стриди. Улиците са многолюдни, цари оживление особено поради веселия нрав на военните. Душата на филантропа наистина се изпълва с радост пред гледката на тези доблестни мъже, люшкащи се под напора на жизнената си сила и силните напитки; в частност, да не забравяме, че те доставят безплатно и невинно забавление за един дял от населението — малките момчета, които ги следват по петите и се задяват с тях. Нищо (добавя мистър Пикуик) не може да се сравни с техния благ характер. Само ден преди да пристигна, един от тях бил обиден по най-груб начин в някаква кръчма. Момичето на бара изрично отказало да му налее повече за пиене. В отговор на това той (по-скоро на шега) изтеглил щика си и наранил момичето в рамото. И все пак този мил момък се върнал на същото място още в ранна утрин и изявил своята готовност да сложи край на тази история и да забрави случилото се.

Употреблението на тютюна в тези градове — продължава мистър Пикуик, — изглежда, е много голямо; и мирисът, носещ се по улиците, сигурно е неимоверно приятен за онези, които имат изключителна слабост към пушенето. Недалновидният пътешественик може да не одобрява мръсотията, която е най-отличителната особеност по тия места, но за онзи, който гледа на нея като на доказателство за трескаво движение и стопанско процъфтяване, тя представлява истинско удовлетворение.“

Точно в пет часа пристигна непознатият, а малко след туй пристигна и вечерята. Той се бе освободил от своя пакет, но не бе извършил никакви промени в облеклото си. И беше, ако въобще е възможно, още по-словоохотлив.

— Какво е това? — попита той, когато келнерът повдигна капака на едно от блюдата.

— Писия, сър.

— Писия, а? Знаменита риба — всичката идва от Лондон — собствениците на дилижанса гощават политиците — пренасят писия в десетки кошове — хитреци, знаете. Чаша вино, сър?

— С удоволствие — рече мистър Пикуик. И непознатият пи най-напред за негово здраве, след туй за мистър Снодграс, след туй за мистър Тъпман, след туй за мистър Уинкл, след туй за всички заедно, като обръщаше чашите почти толкова бързо, колкото и говореше.

— Страшна суматоха по стълбите, келнер — каза непознатият. — Носят пейки нагоре, столари слизат надолу — лампи, чаши, арфи. Какво става?

— Бал, сър — отвърна келнерът.

— Събрание, а?

— Не сър. Не е събрание. Бал, благотворителен бал, сър.

— А има ли много хубави жени в този град, сър? — попита мистър Тъпман с голямо любопитство.

— Прекрасни, знаменити! Кент, сър — всеки знае Кент: ябълки, череши, танци и жени. Чаша вино, сър?

— С голямо удоволствие — отвърна мистър Тъпман. Непознатият напълни чашите и изпразни своята.

— Много бих искал да отида — рече мистър Тъпман, подхващайки наново въпроса за бала. — Много.

— Билети на бара, сър — намеси се келнерът. Половин гвинея единият.

Мистър Тъпман отново изяви горещото си желание да присъствува на увеселението; но не срещайки отзив в помътнелите очи на мистър Снодграс, нито пък в блуждаещия поглед на мистър Пикуик, той се залови усърдно със своя портвайн и с току-що поставения на масата десерт. Келнерът се оттегли, а нашите приятели останаха да се наслаждават на приятните часове, следващи вечерята.

— Извинете, сър — подсети непознатият, — бутилката не мърда — я дайте да ни обиколи — по посока на слънцето — хайде сега — до дъно. — И той изпразни чашата, която бе напълнил само преди минута, и си наля друга с вид на човек с установени навици.

Бутилката обиколи всички и бе поръчана нова. Гостенинът говореше, пикуикистите слушаха. Мистър Тъпман с всеки изминал миг се чувствуваше все по-благоразположен към бала, лицето на мистър Пикуик излъчваше добродушие и обич към целия свят, а мистър Уинкл и мистър Снодграс спяха дълбоко.

— Горе започват — каза непознатият, — хората пристигат — настройват цигулките — сега арфата — ето засвириха.

Различните звуци, които достигаха до долния етаж, възвестяваха тържественото начало на първия кадрил.

— Колко ми се иска да отида — подхвана пак мистър Тъпман.

— И на мене — отвърна непознатият. — Проклет багаж — бавни параходи — нямам какво да сложа — смешна работа, нали?

А щедростта в пълния смисъл на думата беше едно от ръководните начала в пикуикисткото учение и никой друг не се отличаваше с тъй ревностно изпълнение на това благородно правило както мистър Трейси Тъпман. В протоколите на Организацията са записани невероятно голям брой случаи, когато този превъзходен джентълмен е препращал към другите членове на клуба лицата, събиращи парични помощи или стари дрехи за благотворителни цели.

— Бих искал да ви услужа с необходимото за случая облекло — извини се мистър Тъпман, — но вие сте доста слаб, докато аз съм…

— Доста дебел — поостарял Бакхус — без лаврови листа — слязъл от бъчвата — надянал шаяка — а? Не двойно преточен, ами двойно млатен — ха, ха! Подайте виното!

Дали мистър Тъпман беше донякъде възмутен от заповедния тон, с който му бе поискано да подаде виното, което непознатият тъй охотно поднасяше към устните си, или пък се почувствува съвсем естествено засегнат като влиятелен член на клуба „Пикуик“, загдето го бяха позорно сравнили с развенчан Бакхус, не е напълно установено обстоятелство. Той подаде виното, покашля се два пъти и впери строг поглед в непознатия; но тъй като това лице остана съвършено хладнокръвно и съвсем спокойно, въпреки сърдития взор на мистър Тъпман, вълнението на този джентълмен постепенно се уталожи и той поднови разговора за бала.

— Тъкмо исках да отбележа, сър — рече той, — че ако моето облекло би ви било твърде широко, то дрехите на моя приятел, мистър Уинкл, може би ще ви прилегнат по-добре.

Непознатият измери с поглед мистър Уинкл и очите му светнаха от удоволствие, когато той отвърна:

— Точно каквото ми трябва.

Мистър Тъпман се огледа. Виното, оказало сънотворното си влияние върху мистър Снодграс и мистър Уинкл, бе упоило и сетивата на мистър Пикуик. Този джентълмен премина последователно през различните степени, предшествуващи летаргията, предизвикана от една обилна вечеря и нейните приложения. Той изживя обичайните преходни състояния от върховете на блаженството до дълбините на отчаянието и от дълбините на отчаянието до върховете на блаженството. Подобно пламък на уличен газов фенер, когато вятърът навява в пролуките, той блесна за миг неестествено ярко, после тъй много спадна, че едва замъждука; не след дълго избухна отново, за да хвърли обилна светлина, после някак колебливо затрептя, запримига и напълно угасна. Обронил глава върху гърдите си, мистър Пикуик хъркаше равномерно, а от време на време се задавяше шумно и това бяха единствените звукови признаци за присъствието на великия човек.

Изкушението да отиде на бала и да добие първите си впечатления относно красотата на кентските дами бе силно завладяло мистър Тъпман. Изкушението да вземе непознатия със себе си бе не по-малко силно. Градът и неговото население бяха напълно нови за него, а гостът, изглежда, вещо познаваше и двете, сякаш бе живял тук от детинство. Мистър Уинкл спеше, а мистър Тъпман имаше достатъчно опит в тази насока, за да заключи, че веднага щом се събуди, по силата на естествения ход на нещата той ще отиде да се тръшне на леглото като пън. Мистър Тъпман се колебаеше.

— Напълнете чашата си и ми подайте бутилката — каза неуморимият гост.

Мистър Тъпман стори каквото поискаха от него; а последната чаша ускори неговото решение.

— За спалнята на Уинкл се минава през моята стая — рече мистър Тъпман. — Ако го събудя сега, няма как да му обясня какво искам, но знам, че има вечерен костюм в една от пътните си чанти; да предположим, че вие го облечете за бала и го свалите, когато се върнем, аз бих могъл да го сложа обратно без и най-малко да обезпокоим притежателя по въпроса.

— Знаменито! — одобри непознатият. — Славна работа — но неудобно, дявол да го вземе — четиринадесет костюма в пътуващи сандъци, а съм принуден да нося чужди дрехи — но хрумването ви е добро — много.

— Трябва да купим билети — сети се мистър Тъпман.

— Не си струва всеки да разваля по една гвинея; нека хвърлим чоп кой ще плати и за двамата — предложи непознатият. — Аз избирам, вие хвърляте — един път — жена — жена — жена омайница — и златната лира падна; отгоре бе образът на дракона (наречен от учтивост към нежния пол „жена“).

Мистър Тъпман позвъни, плати билетите и поръча да донесат свещници. Четвърт час по-късно непознатият се бе докарал от глава до пети в дрехите на мистър Натаниъл Уинкл.

— Костюмът е съвсем нов — рече мистър Тъпман, докато непознатият се наблюдаваше самодоволно в голямо стенно огледало. — Първият фрак, който носи копчето на нашия клуб — и той привлече вниманието на своя другар върху необикновено по размер позлатено копче с изображението на мистър Пикуик в средата, а от двете страни буквите ПК.

— ПК? — учуди се непознатият. — Смешна работа — ликът на старчето и ПК. Какво означава ПК? Палячовски костюм, а?

Доста възмутен, мистър Тъпман с голяма важност обясни тайнствените знаци.

— Възкъсичко е в кръста, нали? — рече непознатият, като се въртеше пред огледалото, за да види задните копчета, стигащи до средата на гърба му.

— Също като куртка на пощаджия — много са смешни — правят ги предварително — никакви мерки — загадъчна прищявка на съдбата — на всички високи пощаджии дават къси дрехи, а на всички ниски — дълги. — Продължавайки в този дух, новият приятел на мистър Тъпман дооправи своя фрак, или по-скоро фрака на мистър Уинкл, и придружен от мистър Тъпман, изкачи стълбището, водещо към балната зала.

— Имената ви, сър? — запита прислужникът на вратата. Мистър Трейси Тъпман тръгна напред, за да обяви своята самоличност, но непознатият го възпря.

— Без имена този път! — После подшушна на мистър Тъпман: — Имената ни няма да свършат работа — не са известни, — не че са лоши сами по себе си, но не са прочути — знаят ги само малцина и не ще направят впечатление на обществено място — ще минем инкогнито — двама лондонски джентълмени — видни чужди гости — нещо ей такова.

Вратата биде широко отворена и мистър Трейси Тъпман и непознатият влязоха в балната зала.

Залата беше дълга, с тапицирани в тъмночервено скамейки и восъчни свещи в кристални полилеи. На музикантите бе осигурено съвсем уединено място в дъното върху малък подиум и няколко танцуващи двойки прилежно изпълняваха кадрил. Две маси за карти бяха наредени в съседна игрална зала и две двойки стари дами и съответният брой дебели господа показваха изкуството си на вист върху тях.

Кадрилът завърши, танцьорите се заразхождаха из залата, а мистър Тъпман и приятелят му застанаха в един ъгъл да наблюдават присъствуващите.

— Очарователни дами! — отбеляза мистър Тъпман.

— Чакайте малко — каза непознатият, — тепърва ще стане весело. Баровците още ги няма — странно място — началствата от корабостроителницата не щат да знаят подчинените си — те пък не щат да знаят по-дребната риба — тия на свой ред не щат да знаят търговското съсловие — а кралският комисар не ще да знае никого.

— Кое е туй момченце в карнавалните дрехи, светлокосото, със зачервените очи? — запита мистър Тъпман.

— Тихо, моля — зачервени очи — момченце в карнавални дрехи — глупости — подпоручик от деветдесет и седми — негово благородие Уилмът Снайп — голяма фамилия — Снайпови — много.

— Сър Томас Клъбър, лейди Клъбър и госпожици Клъбър! — извика прислужникът от вратата, колкото му глас държи. Голямо вълнение настъпи в цялата зала, когато влязоха висок джентълмен в син фрак с лъскави копчета, обемиста дама в синя атлазена рокля и две млади госпожици с подобни измерения в модно ушити рокли от същата багра.

— Кралският комисар — шеф на корабостроителницата — важна особа — забележително важна особа — прошепна непознатият в ухото на мистър Тъпман, докато благотворителният комитет съпровождаше сър Томас и фамилия до другия край на залата. Негово благородие Уилмът Снайп и други видни джентълмени се струпаха да изразят своята почит към госпожици Клъбър; а сър Томас Клъбър застана като глътнал бастун и хвърли отвисоко, над черната си вратовръзка, царствен поглед към присъствуващите.

— Мистър Смити, мисис Смити и госпожици Смити — биде съобщено след това.

— Кой е мистър Смити? — запита мистър Трейси Тъпман.

— Някакъв чиновник в корабостроителницата — отвърна непознатият.

Мистър Смити се поклони почтително на сър Томас Клъбър; а сър Томас Клъбър прие поздрава с подчертано снизхождение. Лейди Клъбър изгледа мисис Смити и фамилия през лорнета си, сякаш бе телескоп, а мисис Смити на свой ред измери с поглед мисис някоя си, чийто съпруг нямаше нищо общо с корабостроенето.

— Полковник Бълдър, мисис Бълдър и мис Бълдър! — бяха следващите новодошли.

— Началникът на гарнизона — каза непознатият в отговор на въпросителния поглед на мистър Тъпман.

Госпожица Бълдър бе горещо приветствувана от госпожици Клъбър; поздравите между мисис полковник Бълдър и лейди Клъбър бяха от най-сърдечно естество; полковник Бълдър и сър Томас Клъбър си предложиха взаимно енфие и изглеждаха като удвоен образ на Александър Селкъркс — „монарси на всичко, що попадне под техния взор“.

Докато местната аристокрация — Бълдъровци, Клъбъровци и Снайпъровци — съхраняваше по този начин своето достойнство в горния дял на залата, останалите слоеве на провинциалното общество подражаваха на техния пример в другите краища на салона. Не дотам знатни офицери от 97-и полк насочиха вниманието си към семействата на не дотам изтъкнати чиновници от корабостроителницата. Съпругите на дребните адвокати и жената на търговеца на вина възглавяваха друга категория (съпругата на винаря ходеше на гости у семейство Бълдър; а мисис Томлинсън, директорката на пощенската станция, бе сякаш избрана с вишегласие да бъде начело на търговската група.

Една от най-популярните личности в залата (в своя кръг, разбира се) беше дребен пълен мъж с венец от щръкнали черни коси около главата и широко плешиво поле на темето — доктор Сламър, лекарят на 97-и полк. Докторът черпеше с енфие всички, разговаряше с всички, смееше се, танцуваше, шегуваше се, играеше вист, правеше всичко, беше навсякъде. Към тази деятелност, колкото и да беше многостранна, дребничкият доктор притуряше още нещо, по-важно от всичко останало — той непрекъснато и неуморно обграждате с най-нежни грижи една ниска възрастна вдовица, чиито пищни дрехи и богати накити я сочеха като много желана добавка към нечии ограничени доходи.

Върху доктора и вдовицата се бяха спрели за известно време очите и на мистър Тъпман и на неговия придружител, когато последният наруши мълчанието.

— Много пари — старичко момиче — наперен доктор — не е лоша идея — страшно забавно! — бяха разбираемите думи, излезли от устата му.

Мистър Тъпман вдигна въпросително очи към него.

— Ще танцувам с вдовицата — рече непознатият.

— Коя е тя? — запита мистър Тъпман.

— От’де да знам? — никога не съм я виждал преди — динена кора на докторчето — хайде! — И непознатият тутакси прекоси залата, облегна се на камината и се загледа в дебелото лице на ниската възрастна дама с привидно почитателно възхищение и тъга. Мистър Тъпман продължи да наблюдава онемял от изумление.

Непознатият бързо се справяше със задачата; дребничкият доктор танцуваше с друга дама; вдовицата изпусна ветрилото си; непознатият го вдигна и й го поднесе — усмивка — поклон — реверанс — размяна на няколко думи. Непознатият самоуверено се отправи към церемониалмайстора и се върна с него; малка пантомима на представяне; и непознатият заедно с мисис Бъджър заеха местата си в кадрила.

Колкото и учуден да бе мистър Тъпман от тази светкавична процедура, неизмерно повече беше докторът — той бе направо поразен. Непознатият бе млад и вдовицата бе поласкана. Към подчертаното внимание на доктора тя се отнесе с пренебрежение; а възмущението на доктора не тревожеше и най-малко хладнокръвния му съперник. Доктор Сламър беше стъписан. Той, доктор Сламър от 97-и, да бъде само за миг сразен от човек, когото никой не бе виждал преди, когото никой не познаваше дори и сега! Доктор Сламър от 97-и — отхвърлен! Невъзможно! Не можеше да бъде! Но така беше: — ето ги там. Какво!? Представи и приятеля си! Да вярва ли на очите си? Той хвърли още един поглед и с мъка бе принуден да признае, че сетивата му не го лъжат: мисис Бъджър танцуваше с мистър Трейси Тъпман, нямаше грешка. Пред него бе вдовицата — от плът и кръв, подскачаше насам-натам с необикновена жизнерадост, а мистър Трейси Тъпман припкаше край нея с такова тържествено и задълбочено изражение на лицето, сякаш да се танцува кадрил, е (както доста хора смятат) не нещо, което забавлява, а тежко изпитание на чувствата, изискващо непреклонна решителност, за да се преодолее.

Мълчаливо и търпеливо понесе докторът не само всичко това, а и още: черпеха се с греяно вино, подаваха си чаши, предлагаха бисквити, последва и любезничене; но само миг след като непознатият изчезна да изпроводи мисис Бъджър до нейната карета, той стремглаво се спусна вън от залата, а всяка капка от сдържаното дотогава негодувание изби на цялото му лице в гневна пот.

Непознатият се връщаше и мистър Тъпман беше с него. Той говореше тихо и се смееше. Дребничкият доктор жадуваше за мъст. Този човек ликуваше! Беше победил!

— Сър! — каза докторът със страшен глас, като извади визитна картичка и застана до входа. — Името ми е Сламър, доктор Сламър, сър — 97-и полк — Чатъмските казарми — ето картичката ми, сър, визитната ми картичка. — Той би искал да добави още нещо, но възмущението го задушаваше.

— А! — хладно отвърна непознатият. — Хиляди благодарности, Сламър — много мило от ваша страна — сега съм здрав, Сламър — но ако се разболея, ще ви повикам.

— Вие — вие сте мошеник, сър! — едва поемаше дъх вбесеният доктор. — Страхливец, отрепка, лъжец, ъ-ъ-ъ, нищо ли не ще ви накара да ми дадете визитната си карта, сър?

— О, разбирам — рече непознатият, извръщайки глава, — греяното вино е твърде силно тук — съдържателят с широка ръка — много глупаво — много — препоръчвам лимонада — горещо в залите — възрастни господа — след туй патят на сутринта — ужасно, ужасно — и той понечи да си тръгне.

— Вие сте отседнали в тази странноприемница, сър — избоботи възмутеното човече, — сега сте пиян, но утре ще чуете за мен, сър, още сутринта! Ще ви намеря, ще ви намеря и накрай света.

— По-скоро накрай света, отколкото у дома — отвърна невъзмутимият непознат.

Доктор Сламър беше самата свирепост, когато ядно нахлупи шапката си; а непознатият и мистър Тъпман се качиха в стаята на последния, за да възвърнат заетите труфила на нищо неподозиращия мистър Уинкл.

Този джентълмен спеше дълбоко; възвръщането стана бързо. Непознатият беше в необикновено весело настроение, а мистър Тъпман, съвсем зашеметен от вино (греяно и негреяно), светлини и дами, виждаше цялата история като рядко сполучлива шега. Неговият нов приятел си отиде; и след като има известни малки трудности с нощното си боне — да намери отвърстието му, предназначено по начало да се нахлузи през главата — и като прекатурна свещника, борейки се да сложи бонето, мистър Трейси Тъпман успя накрая да си легне след поредица сложни превъртания, а скоро подир туй потъна в забрава.

Часовникът едва-що бе отмерил седмия си удар на следващата утрин, когато силно почукаха на вратата на стаята на мистър Пикуик и всеобхващащият му ум биде изтръгнат от несъзнателното състояние, в което сънят го беше потопил.

— Кой е? — стресна се мистър Пикуик, като се надигна в леглото.

— Прислужникът, сър.

— Какво искате?

— Извинявайте, сър, може ли да ми кажете кой от вашите приятели носи яркосин фрак с позлатено копче, на което има ПК?

„Сигурно е дал да го изчеткат — помисли си мистър Пикуик — и момчето е забравило чий е.“

— Мистър Уинкл — извика той, — през две врати вдясно.

— Благодаря, сър — рече прислужникът и тръгна нататък.

— Какво има? — викна мистър Тъпман, когато се почука силно на неговата врата и неговата сънна почивка биде прекъсната.

— Може ли да говоря с мистър Уинкл, сър? — отвърна прислужникът зад вратата.

— Уинкл, Уинкл! — изрева мистър Тъпман по посока на вътрешната стая.

— Ъхъ — отвърна слаб глас изпод завивките.

— Търсят ви, някой на вратата. — И след усилието да изрече всичко това, мистър Трейси Тъпман се обърна на другата страна и отново заспа дълбоко.

— Търсят ме? — учуди се мистър Уинкл, тутакси скочи от леглото и навлече каквото му попадне. — Търсят ме! Толкова далече от Лондон! Кому съм притрябвал, дявол да го вземе!

— Джентълменът е в столовата, сър — отвърна прислужникът, когато мистър Уинкл отвори вратата и се намери пред него. — Джентълменът каза, че няма да ви отнеме повече от минута, сър, но непременно трябвало да ви види.

— Много странно — каза мистър Уинкл, — слизам веднага.

Той набързо се загърна в халат и пътнически шал и се запъти към долния етаж. Стара жена и няколко слуги почистваха столовата, а някакъв офицер в походна униформа гледаше навън през прозореца. Той се извърна, когато мистър Уинкл влезе, и поздрави с рязко кимане на глава. След като заповяда на прислугата да се оттегли и много внимателно затвори вратата, той каза:

— Мистър Уинкл, ако се не лъжа?

— Да! Казвам се Уинкл, сър.

— Вие, разбира се, няма да се учудите, сър, когато ви уведомя, че идвам тук тази сутрин от името на доктор Сламър от 97-ия.

— Доктор Сламър? — рече мистър Уинкл.

— Доктор Сламър. Той ме замоли да ви предам неговото мнение, че вашето държане снощи е било от такова естество, каквото един джентълмен не би могъл да понесе: и (добави той) каквото един истински джентълмен не би си позволил към друг джентълмен.

Изненадата на мистър Уинкл бе твърде естествена и очевидна, за да убегне от погледа на приятеля на доктор Сламър; той продължи:

— Приятелят ми, доктор Сламър, ме замоли да добавя, какво той е напълно убеден, че вие сте били пиян през една част от вечерта и вероятно не сте си дали сметка за степента на обидата, която сте му нанесли. Той ме натовари да предам, че ако допуснем това като смекчаващо вината обстоятелство за вашето държане, той би се съгласил да приеме писмено извинение от вашата ръка под моя диктовка.

— Писмено извинение? — повтори мистър Уинкл с глас, които пределно ясно изразяваше неговата почуда.

— Вие знаете, разбира се, другата единствена възможност — хладно отвърна посетителят.

— Лично до мен ли е отправено вашето поръчение? — попита мистър Уинкл, чиято глава бе ужасно объркана от този странен разговор.

— Аз самият не присъствувах снощи — отвърна посетителят, — но тъй като решително сте отказали да дадете вашата визитна картичка на доктор Сламър, той поиска от мен да разузная кой е бил облечен в един много необикновен фрак, в яркосин официален фрак с позлатено копче с някакъв образ и буквите П. К.

Мистър Уинкл направо се олюля от изумление, като чу подробното описание на своя собствен костюм. Приятелят на доктор Сламър продължи:

— От сведенията, събрани на бара преди малко, се убедих, че собственикът на въпросната дреха е пристигнал тук вчера следобед с още трима джентълмени. Веднага изпратих прислужника при джентълмена, който по описанията ми се стори, че възглавява вашата група, а той незабавно ме насочи към вас.

Ако най-високата кула на Рочестърския замък внезапно се бе отделила от основите си, за да дойде да се изтъпанчи срещу прозорците на столовата, учудването на мистър Уинкл би било нищожно в сравнение с безкрайното му изумление, когато чу това слово. Първо му мина през ума, че са му откраднали фрака.

— Ще ми позволите ли да ви забавя за миг? — рече той.

— Разбира се — отвърна неканеният посетител.

Мистър Уинкл изтича бързо до горния етаж и с трепереща ръка отвори пътната си чанта. Фракът беше там на мястото си, но при един по-внимателен преглед се откриваха явни белези да е бил носен предишната вечер.

„Тъй трябва да е — си каза мистър Уинкл и остави дрехата да падне от ръцете му. — Твърде много вино пих след вечеря и смътно си спомням, че се разхождах из улиците и изпуших една пура след това. Истина е — бях много пиян; трябва да съм се преоблякъл, отишъл съм някъде и съм нагрубил някого — не се съмнявам, така е; и това съобщение е злополучната последица.“ Казвайки си това, мистър Уинкл тръгна обратно към столовата с мрачното и ужасно решение да приеме хвърлената ръкавица на войнствения доктор Сламър и да отиде докрай, ако ще би да последва и най-лошото.

За да стигне до това становище, мистър Уинкл бе подтикнат от куп най-различни съображения — на първо място славата му в клуба. Винаги бяха гледали на него като на безспорен авторитет по всички въпроси, отнасящи се до спорт и ловкост, все едно дали бяха от нападателно, отбранително или необезпокоително естество; и ако при този първи пробен камък той се оттеглеше от изпитанието, и то пред очите на своя водач, името му пред неговите съмишленици щеше да бъде опетнено вовеки веков. Освен това той си припомни да бе чувал често догадки на някои непосветени в тия дела люде, че секундантите негласно се споразумявали и рядко допускали пистолетите да бъдат заредени с куршуми. После той разсъди, че ако се обърне към мистър Снодграс да му стане секундант и опише опасността в най-кървави краски, този джентълмен вероятно ще съобщи новината на мистър Пикуик, който пък от своя страна сигурно, без да губи време, ще уведоми местните власти и по този начин ще попречи последователят му да бъде убит или осакатен.

Такива бяха мислите му, когато се върна в столовата и съобщи своето намерение да приеме хвърлената от доктора ръкавица.

— Бихте ли ме насочили към някой ваш приятел, за да уговорим времето и мястото на нашата среща? — попита офицерът.

— Не е необходимо — отвърна мистър Уинкл. Кажете ги на мене, а пък аз ще имам грижата да осигуря присъствието на някой приятел.

— Да речем… По залез-слънце тази вечер — небрежно предложи офицерът.

— Много добре — отвърна мистър Уинкл, а вътрешно мислеше, че е много зле.

— Знаете ли Форт Пит?

— Да, видях го вчера.

— Ако си направите труда да навлезете в ливадата непосредствено до крепостния ров, ще стигнете чупката на стената: тогава свърнете по пътеката вляво и продължавайте все направо, докато ме зърнете; аз ще ви заведа до едно уединено място, където ще проведем тази работа без страх от намеса.

„Страх от намеса!“ — помисли си мистър Уинкл.

— Повече няма какво да уреждаме, мисля — отсече офицерът.

— Струва ми се, че няма — отвърна мистър, Уинкл. — Довиждане.

— Довиждане. — И офицерът се отдалечи, като си подсвирваше нещо весело.

Тази сутрин закуската мина тягостно. Мистър Тъпман не бе в състояние да се надигне след миналата необичайно разгулна вечер; мистър Снодграс, изглежда, бе изпаднал в потиснато поетично настроение; дори мистър Пикуик проявяваше непривична склонност към мълчание и газирана вода. Мистър Уинкл с нетърпение очакваше подходящия момент и той не закъсня много. Мистър Снодграс предложи да посетят замъка и тъй като мистър Уинкл бе единственият член на групата, склонен към разходка, те излязоха заедно.

— Снодграс — започна мистър Уинкл, щом свърнаха от главната улица, — Снодграс, драги приятелю, мисля, че умеете да пазите тайна? — Казвайки това, той искрено и пламенно се надяваше, че не умее.

— О, да — отвърна мистър Снодграс, — готов съм да се закълна…

— Не, не! — прекъсна го Уинкл, ужасен при мисълта, че неговият другар несъзнателно ще се обвърже с клетва да не го издава. — Без клетви, без клетви, съвсем е излишно.

Мистър Снодграс свали ръката си, поетично вдигната към облаците, докато изказваше гореспоменатите слова, и се приготви да слуша внимателно.

— Необходима ми е вашата помощ, драги приятелю, касае се до моята чест — продължи мистър Уинкл.

— Разчитайте на мене — отвърна мистър Снодграс и стисна ръката на своя другар.

— Противникът ми е един доктор, доктор Сламър от 97-и полк — подхвана пак мистър Уинкл, желаейки нещата да прозвучат възможно най-мрачно. — Дуел с един офицер, секундант е друг офицер, днес по залез-слънце на усамотено място при Форт Пит.

— Непременно ще ви придружа — рече мистър Снодграс.

Той бе силно изненадан, но не и поразен. Странно колко хладнокръвни са в такива случаи всички освен главното действуващо лице! Мистър Уинкл не бе помислял за това. Представял си бе вълнението на своя приятел досущ като своето собствено.

— Последиците могат да бъдат страшни — рече мистър Уинкл.

— Да се надяваме, че няма — рече мистър Снодграс.

— Сигурно докторът стреля много добре — рече мистър Уинкл.

— Като повечето военни — отбеляза спокойно мистър Снодграс. — Но вие също стреляте много добре, нали?

Мистър Уинкл отговори положително и давайки си сметка, че не бе достатъчно разтревожил своя другар, смени подхода си.

— Снодграс — каза той с потръпващ от вълнение глас, — ако падна, ще намерите в един пакет, който ще ви оставя, писмо до моя… до моя баща. — Това настъпление се оказа също неуспешно. Мистър Снодграс не остана равнодушен, но се нагърби да предаде писмото с готовността на най-обикновен пощенски раздавач.

— Ако падна аз — продължи мистър Уинкл — или ако падне докторът, вие, драги мой приятелю, ще бъдете съден като съучастник в дуела. Имам ли право да пращам приятеля си на заточение, може би до живот?

Мистър Снодграс се понавъси, като чу това, но си остана герой докрай.

— В името на приятелството — извика разпалено той — готов съм да посрещна всякакви опасности!

Как мистър Уинкл проклинаше вътрешно всеотдайното приятелство на своя придружител? Те вървяха мълчаливо един до друг няколко минути, всеки потънал в собствените си мисли. Наближаваше пладне. Отчаяние започна да обзема мистър Уинкл.

— Снодграс — подхвана наново той, като спря отведнъж. — Недейте ми пречи в тази история, недейте съобщава на местните власти, недейте търси помощта на полицията: да ни арестуват — мен и доктор Сламър от 97-и полк, живущ в Чатъмските казарми, за да се осуети дуелът, казвам ви: недейте!

Мистър Снодграс сграбчи сърдечно ръцете на своя приятел и му отвърна с жар:

— Няма, за нищо на света!

Тръпки побиха мистър Уинкл, като се увери, че нищо не може да очаква от приятелската загриженост на мистър Снодграс, и мисълта, че е предопределен да стане жива мишена, го завладя с непреодолима сила.

След като обстоятелствата на случая бяха подробно разяснени на мистър Снодграс и кутия с пистолети за дуел с всичките им съответни допълнения — барут, куршуми и капси — бяха наети от едни рочестърски производител, двамата приятели се върнаха в странноприемницата — мистър Уинкл — да размишлява върху наближаващия двубой, а мистър Снодграс — да се заеме с огнестрелните оръжия, като надлежно ги зареди за незабавната им употреба.

Беше влажна и мъглива привечер, когато двамата излязоха отново по своето опасно дело. Мистър Уинкл, за да избегне любопитните погледи, се бе загърнал в огромно наметало, а мистър Снодграс бе скрил под своята дреха смъртоносните съоръжения.

— Взехте ли всичко? — попита разтревожен мистър Уинкл.

— Всичко — отвърна мистър Снодграс. — Взел съм достатъчно муниции, в случай че първите изстрели излязат неуспешни. Има четвърт фунт барут в кутията, имам и два вестника в джоба за зареждането.

Такива доказателства за приятелство биха накарали всекиго да се чувствува безкрайно признателен. Предполагаме, че и мистър Уинкл беше преизпълнен с благодарност, щото не можеше да я изкаже, затова мълчаливо продължи пътя си… доста бавно.

— Идваме съвсем навреме — каза мистър Снодграс, когато прескочиха оградата на първата ливада. — Слънцето точно залязва.

Мистър Уинкл вдигна очи към изчезващия слънчев диск и с болка си помисли за вероятността сам той „да залезе“ не след дълго.

— Ето го офицера! — извика мистър Уинкл, след като повървяха няколко минути.

— Къде? — осведоми се мистър Снодграс.

— Там, човекът със синия плащ.

Мистър Снодграс погледна, накъдето сочеше показалецът на приятеля му, и зърна силует, отговарящ на описанието. Офицерът показа, че е забелязал присъствието им с леко махване на ръка; той тръгна и двамата приятели го последваха на известно разстояние.

Смрачаваше се все повече и вятърът печално засвири през запустялото поле като далечен великан, призоваващ кучето си. Меланхолията на навъсената вечер чертаеше тъмна следа в душата на мистър Уинкл. Той трепна, когато минаваха край извивката на крепостния ров — заприлича му на огромен зинал гроб.

Офицерът свърна изведнъж от пътеката и след като се прехвърлиха през един зид и прескочиха един плет, те се озоваха всред някаква съвсем усамотена нива. Там чакаха двама души: единият — дребен, пълен мъж с черна коса, а другият — едър човек в обшит с ширити сюртук, седнал най-равнодушно върху походно столче.

— Вашият противник и лекарят, предполагам — рече мистър Снодграс. — Пийнете малко бренди. — Мистър Уинкл сграбчи бутилката, подадена от другаря му, и отпи голяма глътка от благотворната течност.

— Приятелят ми, сър, мистър Снодграс — каза мистър Уинкл на приближилия се офицер.

Секундантът на доктор Сламър се поклони и извади кутия с оръжие, подобна на тази, която носеше мистър Снодграс.

— Мисля, че няма какво повече да си кажем, сър — студено подчерта той, като отваряше кутията. — Решително ни се отказа извинение.

— Наистина, сър — отвърна мистър Снодграс, сам започнал да се чувствува твърде неловко.

— Бихте ли дошли насам? — каза офицерът.

— Да, разбира се — отвърна мистър Снодграс.

Те измериха разстоянието и извършиха всички други приготовления.

— Ще видите, че тези са по-добри от вашите — забеляза секундантът на противника, измъквайки своите пистолети. — Заредих ги във ваше присъствие. Съгласен ли сте да използуваме именно тях?

— Да, разбира се — отвърна мистър Снодграс. По този начин офицерът му спестяваше едно доста неприятно усилие, тъй като неговата представа за зареждане на пистолет беше, до този ден, твърде мъглява и неопределена.

— Смятам, че можем вече да поставим нашите хора — предложи офицерът с такова безразличие, сякаш главните участници бяха пионки, а секундантите — играчи на шах.

— Да, можем — отвърна мистър Снодграс; той бе готов да се съгласи на всякакво предложение, защото нищо не разбираше от тази работа. Офицерът се отправи към доктор Сламър, а мистър Снодграс се приближи до мистър Уинкл.

— Готово — каза той. — Дайте ми наметалото си.

— Писмото е у вас, нали, драги приятелю? — промълви бедният Уинкл.

— Бъдете спокоен — отвърна мистър Снодграс. — И смело, надупчете го!

Мистър Уинкл си помисли, че този съвет много прилича на вечните насърчения, които зяпачите подхвърлят към най-малкото хлапе при някой уличен бой. „Хайде, напердаши го!“ Чудесен съвет, няма що, само да знаеш как да го изпълниш. Така или иначе, той сне наметалото си мълчаливо — това наметало винаги отнема доста време да се снеме — и пое пистолета. Секундантите се оттеглиха, джентълменът с походното столче също, а воюващите с отмерени крачки започнаха да се приближават един към друг.

Мистър Уинкл винаги се бе отличавал със своето изключително човеколюбие. Предполага се, че неговото нежелание предумишлено да нарани свой себеподобен бе причината, загдето очите му бяха затворени, когато пристигна на съдбовното място; а обстоятелството, че очите му не бяха отворени, не му позволи да забележи извънредно странното, дори невероятно поведение на доктор Сламър. Този джентълмен трепна, опули се, отстъпи крачка назад, потърка очи и отново ги опули; най-накрая се развика:

— Стой! Стой!

Приятелят му и мистър Снодграс се завтекоха към него.

— Какво значи това? — извика доктор Сламър. — Този не е оня!

— Не е оня! — учуди се секундантът на доктор Сламър.

— Не е оня! — учуди се мистър Снодграс.

— Не е оня! — учуди се джентълменът с походното столче в ръка.

— Разбира се, че не е — отвърна дребничкият доктор. — Това не е човекът, който ме нагруби снощи.

— Много странно! — възкликна офицерът.

— Много — рече джентълменът с походното столче. — Единственият въпрос сега е дали този джентълмен, стъпил веднъж на полето на честта, не следва да се счита формално за оня човек, който е нагрубил нашия приятел доктор Сламър снощи, без оглед дали той е оня, или не е. — Като изрече с тайнствен вид това свое дълбокомъдрено съждение, човекът с походното столче здраво смръкна от енфието си и изгледа важно околните със самочувствието на авторитет по тези въпроси.

А мистър Уинкл, като чу повика на противника да се спре дуелът, отвори очи и наостри уши; и схващайки от казаното по-сетне, щото няма и най-малко съмнение, че е станала грешка, той разбра веднага колко много ще се издигне в очите на всички, ако спотаи истинските причини, довели го дотук; и така той пристъпи дръзко напред и каза:

— Аз не съм тази личност. Знам това.

— В такъв случай — взе пак думата човекът с походното столче — вашата постъпка е обида за доктор Сламър и достатъчна причина да продължим незабавно.

— Моля ви, мълчете, Пейн — каза секундантът на доктора. — Но защо не ми съобщихте това обстоятелство още тази сутрин, сър?

— Тъй де! Тъй де! — възмущаваше се човекът с походното столче.

— Настоятелно ви моля да млъкнете, Пейн — каза другият. — Да повторя ли въпроса си, сър?

— Защото, сър — отвърна мистър Уинкл, който бе имал време добре да обмисли отговора си, — защото вие ми описахте някакъв грубиян, пияница, облечен в дреха, която имам честта не само да нося, сър, но се гордея, че аз самият съм я измислил. Тя е предложена за униформа на клуба „Пикуик“ в Лондон. Честта на тази униформа аз чувствувам за свой дълг да браня, сър, и следователно без много обяснения приех хвърлената от вас ръкавица.

— Драги мой сър — каза весело дребничкият доктор, приближавайки с протегната ръка. — Високо ценя вашата доблест. Позволете да ви подчертая, сър, колко искрено се възхищавам от вашата постъпка и колко страшно съжалявам, загдето напразно ви обезпокоих с тази безсмислена среща.

— Моля да не говорим повече за това, сър — рече мистър Уинкл.

— Ще се чувствувам горд от познанството си с вас, сър — каза дребничкият доктор.

— Истинско щастие е за мен, че се запознахме, сър — отвърна мистър Уинкл.

И тук докторът и мистър Уинкл се ръкуваха, след това мистър Уинкл и поручик Таплтън (секундантът на доктора), след това мистър Уинкл и човекът с походното столче и най-накрая мистър Уинкл и мистър Снодграс. Последният от гореспоменатите джентълмени преливаше от възхита пред благородното държане на своя приятел-герой.

— Смятам, че можем да се оттеглим — рече лейтенант Таплтън.

— Разбира се — добави докторът.

— Освен ако — намеси се човекът с походното столче, — освен ако мистър Уинкл се чувствува оскърбен, загдето е бил призован тук; в такъв случай, признавам, той има право на удовлетворение.

Мистър Уинкл най-самоотвержено заяви, че е вече напълно удовлетворен.

— А може би — продължи човекът с походното столче — секундантът на джентълмена да се чувствува обиден от някоя моя забележка, направена в началния етап на тази среща: ако има нещо подобно, готов съм да го удовлетворя незабавно.

Мистър Снодграс побърза да съобщи, че се чувствува много задължен към този джентълмен за прекрасното предложение, но бил принуден да го отклони, тъй като бил напълно задоволен от целия развой на срещата. Двамата секунданти стегнаха кутиите с оръжието и цялата дружина напусна полето на честта в далече по-жизнерадостно настроение, отколкото на идване.

— За дълго ли оставате тук? — обърна се доктор Сламър към мистър Уинкл, докато крачеха най-приятелски един до друг.

— Смятаме да напуснем града вдругиден — беше ответът.

— Надявам се да ми направите удоволствие и ме посетите в квартирата ми заедно с вашия приятел; ще прекараме една приятна вечер след това глупаво недоразумение — продължи дребничкият доктор. — Свободни ли сте тази вечер?

— Тук сме с приятели — отвърна мистър Уинкл — и не бих искал да ги оставим сами довечера. Но ако обичате, елате вие с приятеля си в „Бул Ин“.

— С голямо удоволствие — каза дребничкият доктор. — Ако не ви е много късно към десет, бихме наминали за половин час.

— О, съвсем не е късно. Ще бъда наистина щастлив да ви представя на моите приятели мистър Пикуик и мистър Тъпман.

— Много ще ми е приятно, сигурен съм — отвърна доктор Сламър, без и да подозира кой бе мистър Тъпман.

— Ще дойдете непременно, нали? — настоя мистър Снодграс.

— О, да, на всяка цена.

Бяха вече стигнали главния път. Сбогуваха се сърдечно и се разделиха. Доктор Сламър и неговите приятели се прибраха в казармата, а мистър Уинкл, придружен от приятеля си мистър Снодграс, се завърна в странноприемницата.