Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (48)

Глава четиридесет и пета

Описва една трогателна среща между мистър Самюъл Уелър и някои негови роднини. Мистър Пикуик прави обиколка на умаления свят, в който живее, и решава да има възможно най-малко съприкосновение с него в бъдеще

Няколко утрини след постъпването си в затвора мистър Самюъл Уелър, след като подреди стаята на своя господар възможно най-грижливо и го видя седнал удобно над неговите книги и записки, се оттегли да прекара следващите час-два колкото може по-добре. Беше чудесна заран и на Сам му мина през ума, че една пинта портер на чист въздух би го разведрила за около четвърт час не по-зле от кое и да е друго малко развлечение, което би могъл да си позволи.

Стигнал до това заключение, той се запъти към пивницата. След като купи бирата и се сдоби с един вестник от преди два дена, той отиде до игрището за кегли, седна на скамейката и захвана да се развлича по много уравновесен и методичен начин.

Най-напред пое освежителна глътка бира, а после погледна нагоре към един прозорец и намигна съвсем платонически на някаква млада дама, която белеше картофи. Сетне разтвори вестника и го прегъна така, че полицейската хроника да му е пред очите; а защото тази работа се оказа трудна и дразнеща, когато подухва дори лек ветрец, той пое нова глътка, щом се бе справил с тази задача. После прочете два реда от вестника и спря отведнъж, за да понаблюдава двама души, които завършваха играта си на топка, а щом наистина привършиха, той се провикна: „Браво бе!“ в знак на одобрение и извъртя поглед към зрителите, за да види дали техните чувства съответствуват на неговите. Това доведе до необходимостта да погледне също нагоре и към прозореца; а тъй като младата дама все още стоеше там, обикновената вежливост изискваше да й намигне отново и да вдигне наздравица без думи в нейна чест, като поеме нова глътка бира — тъй и стори Сам; после се смръщи страшно на някакво момченце, наблюдаващо последната процедура с широко отворени очи, прехвърли крак връз крак и взел вестника в двете си ръце, захвана да чете много задълбочено.

Едва-що бе успял да стигне до съответната степен на съсредоточеност, когато му се стори, че чува да викат собственото му име от някой далечен ходник. И той не се бе излъгал, защото то бързо се поде от уста на уста и за няколко секунди въздухът ечеше от крясъци: „Уелър!“

— Тук! — изрева Сам, колкото му глас държи. — К’во има? Кой го вика? Да няма бързо известие, че му гори кьошкът?

— Някой ви търси в преддверието — обясни един човек наблизо.

— Вий понаглеждайте таз съдина и тоз вестник, а, стари друже? — рече Сам. — Ето, отивам. Ей богу, да ме викаха в съда, нямаше да вдигнат повече гюрултия!

Придружавайки думите си с леко тупване по главата на младия упоменат по-горе джентълмен, който, неосъзнал близкото съседство на търсената особа, врещеше: „Уелър!“ с все сила, Сам бързо прекоси игрището и тичешком изкачи стъпалата към преддверието. Тук първото нещо, що зърнаха очите му, беше многообичният му баща; седнал с шапка в ръка, той викаше: „Уелър!“ с цялото си гърло на промеждутъци от половин минута.

— За к’во ревеш тъй? — яростно го запита Сам, когато старият джентълмен пак нададе своя зов. — Разгорещил си се кат някой побеснял духач на стъкло. К’во има?

— Аха! — отвърна старият джентълмен. — Почна да ме е страх, че си отишъл на разходка до Рийджънси парк, Сами.

— Стига! — рече Сам. — Зел да се подиграва с жертвата на един скръндза; и ставай от туй стъпало. Що си седнал на него? Аз не живея там.

— Ей, какъв майтап ще видиш, Сами — рече мистър Уелър, като се надигаше.

— Чакай малко — рече Сам. — Целият си бял отзад.

— Тъй, тъй, Сами, изтъркай го — рече мистър Уелър, докато синът му го чистеше. — Мож да го вземат за съмнително, ако някой тук тръгне с бяло по дрехите, а, Сами?

Мистър Уелър изведнъж показа тъй очевидни признаци на наближаващ припадък от смях, че Сам се постара да го спре.

— Хайде, спокойно — рече Сам. — Не се е раждал друг стар чудак кат тебе. Защо си се разхилил?

— Сами — рече мистър Уелър, като си бършеше челото, — един от тез дни май ще получа удар от смях, момчето ми.

— Е, ама защо се смееш? — рече Сам. — Хайде, казвай, к’вото има да казваш.

— Кой, мислиш, е тук с мене, Сами? — запита мистър Уелър, като направи крачка-две назад, изду устни и вдигна вежди.

— Пел? — предположи Сам.

Мистър Уелър поклати глава, а червените му бузи набъбнаха от едва сдържан смях.

— Човекът с петнистото лице? — отново опита да познае Сам.

Мистър Уелър още веднъж поклати глава.

— Кой тогава? — попита Сам.

— Мащеха ти — каза мистър Уелър; и добре, че го каза, иначе бузите му щяха да се пръснат от крайно неестествено разтягане.

— Мащеха ти, Сами — каза мистър Уелър, — и червеноносият, момчето ми, и червенокосият. Хо-хо-хо!

И мистър Уелър се затресе целият от смях, а Сам го гледаше с широка усмивка, която обхвана постепенно всичките му черти.

— Дойдоха да си поговорят сериозно с теб, Сами — рече мистър Уелър, като си бършеше очите. — Да не си се изпуснал нещо за безсърдечния кредитор!

— Е, та не знаят ли кой е? — запита Сам.

— Нищичко не знаят — отвърна бащата.

— Къде са? — рече Сам, отразявайки всяка гримаса на своя баща.

— В „удобното кътче“ — отвърна мистър Уелър. — Дето има пиене, там ще го намериш червеноносия, Сами; ами, той баш ще иде другаде. Много приятно се возихме от „Маркиза“ дотук, Сами — продължи мистър Уелър, щом бе в състояние да говори свързано. — Впрегнах стария петнист в кабриолетчето, дето е било на първата изгора на мащеха ти, а там сложиха и креслото за пастира; и бог да ме убие — додаде мистър Уелър с израз на дълбоко презрение, — да ме убие бог, ако не е тъй: домъкнаха малка стълбичка на пътя пред нашта врата, за да мож’ да се качи оня.

— Хайде де! — почуди се Сам.

— Истина ти казвам, Сами — отвърна баща му. — Да можеше само да го видиш как се беше хванал отстрана, кат се качваше, сякаш го беше страх да не се стовари долу от шестте си фута и да стане на милион х-атоми. Хеле се намъкна вътре най-сетне и потеглихме; и ми се струва, Сами, рекох ти: струва ми се, че май друсливичко му се е сторило, когат’ криввахме по завоите.

— Вий май сте налетели на някой дирек, а? — догади се Сам.

— Нямаше как — отвърна мистър Уелър, намигайки неколкократно с наслада, — нямаше как и туй стана един-два пъти, Сами; той отхвърчаше от стола си по целия път.

Тук старият джентълмен тръсна глава от едното до другото рамо и издаде глухо, вътрешно боботене, придружено с такова силно издуване на цялата му физиономия и разтягане на всичките му черти, че синът му се изплаши не на шега.

— Не бой се, Сами, не бой се — рече старият джентълмен, когато след много усилия и различни конвулсивни потропвания по земята успя да си възвърне гласа. — Аз само се старая да се смея ей тъй, съвсем кротко, Сами.

— А, щом е тъй, по-добре не го прави — отвърна Сам. — Ще ти се стори доста опасна измишльотина някога.

— Не ти ли харесва, Сами? — запита старият джентълмен.

— Никак — отвърна Сам.

— Ех — рече мистър Уелър, докато сълзи още се стичаха по бузите му, — щеше да ми е много удобно наистина, ако биваше да го правя: щеше да спести доста много думи между мащеха ти и мене понякога; ама ти май си прав, Сами: доста близо ме тика до някой удар от ап’лексия… даже много близо, Сами.

С този разговор те стигнаха до вратата на „удобното кътче“, гдето Сам, спирайки за миг да погледне над рамото си и да се захили дяволито на своя многоуважаван родител, който продължаваше да се кикоти зад него, влезе незабавно.

— Много съм ви задължен за туй посещение, втора ми майчице — поздрави учтиво дамата Сам. — Как сте, пастирю?

— О, Самюъл! — рече мисис Уелър. — Това е ужасно.

— Съвсем не, мамичко — отвърна Сам. — Нали, пастирю?

Мистър Стигинс вдигна ръце към небето и обърна очи нагоре, докато бялото — или по-скоро жълтото единствено се видя; но не даде словесен отговор.

— Този джентълмен да не страда от някаква мъчителна болежка? — рече Сам, като погледна своята мащеха за обяснение.

— Добрият човек скърби, загдето те вижда тука, Самюъл — отвърна мисис Уелър.

— А, туй било, значи? — рече Сам. — Мен ме достраша, кат видях к’во прави, че може да е забравил да сложи чер пипер на таз последна краставичка, дет я яде. Седнете, сър; не се плаща вече допълнително за сядането, както казал кралят, когат’ уволнил министрите си.

— Младежо — превзето натъртваше думите си мистър Стигинс, боя се, че затворничеството не ви е омекотило.

— Извинявайте, сър — отвърна Сам, — к’во благоволи да отбележи ваша милост?

— Аз се страхувам, младежо, че вашата природа не е станала по-мека от това наказание — заяви мистър Стигинс с висок глас.

— Сър — отвърна Сам, — много сте любезен, дето говорите тъй. Надявам се природата ми да не е от меките, сър. Много съм ви задължен за доброто мнение, сър.

Когато разговорът стигна тази точка, някакъв звук, напомнящ много на смях, се разнесе от стола, гдето бе седнал по-възрастният мистър Уелър; при което мисис Уелър, бързо съобразила всички обстоятелства на случая, счете за свой неотменен дълг да прояви постепенно признаци на истерия.

— Уелър — извика мисис Уелър (старият Уелър бе седнал в един ъгъл). — Уелър. Ела насам.

— Много си ми любезна, драга моя — отвърна мистър Уелър, — но тука ми е много удобно.

На това мисис Уелър избухна в сълзи.

— К’во ви стана, мамичко? — осведоми се Сам.

— О, Самюъл! — отвърна мисис Уелър. — Баща ти ме довежда до отчаяние. Нищо ли няма да го оправи?

— Чуваш ли ей туй? — рече Сам. — Госпожата иска да знае дали нещо няма да те оправи.

— Много съм й задължен на мисис Уелър за нейните учтиви въпроси, Сами — отвърна възрастният джентълмен. — Мисля, че една лула тютюн ще ми бъде много от полза. Дали мож’ да ми се набави, Сами?

Тук мисис Уелър проля още сълзи, а мистър Стигинс изпъшка.

— Ехей! Ама на тоз джентълмен, горкия, пак му стана лошо — рече Сам, обръщайки се към него. — Къде ви боли сега, сър?

— На същото място, младежо — отвърна мистър Стигинс, — на същото място.

— Къде ли ще е то, сър? — запита Сам с безкрайно привидно простодушие.

— Боли ме сърцето, младежо — отвърна мистър Стигинс, като докосна жилетката си с чадъра.

При този трогателен отговор мисис Уелър съвсем не можа да овладее чувствата си и се разхлипа високо, като изрази своето убеждение, че червеноносият мъж бил светец; а тогава мистър Уелър старши се осмели да забележи полугласно, че е сигурно представител на свети Търгаш Църковни и свети Смучиром Уелърски.

— Струва ми се, мамичко — рече Сам, — че тоз джентълмен, дето си криви лицето, усеща доста жажда от тъжната гледка пред него. Тъй ли е, мамичко?

Достопочтената дама погледна мистър Стигинс за ответ, а този джентълмен въртеше очи и прихванал гърлото си с дясната ръка, имитираше действието гълтане, искайки да каже, че е жаден.

— Боя се, Самюъл, че вълнението действително му е подействувало по този начин — рече тъжно мисис Уелър.

— К’во пиете обикновено, сър? — запита Сам.

— О, драги ми млади приятелю — отвърна мистър Стигинс, — всички напитки са суета.

— Самата истина, самата истина — промълви мисис Уелър, като изпъшка и поклати утвърдително глава.

— Да, май че е тъй, сър — рече Сам. — Но коя от суетите предпочитате? Коя суета ви е най по вкуса, сър?

— О, драги ми млади приятелю — отвърна мистър Стигинс, — аз ги презирам всичките. Но — добави той — ако има всред тях една по-малко ненавистна от другите, това е напитката, наречена ром. Греяна, драги ми млади приятелю, с по три бучки захар на чаша.

— Много жалко, сър — рече Сам, — но в туй заведение не е позволено да се продава точно таз суета.

— О, твърди сърца, закоравели люде! — възкликна мистър Стигинс. — О, нечестива жестокост, безчовечни гонители!

При тези слова мистър Стигинс отново обърна очи нагоре и почука гърдите си с чадъра: и от справедливост към преподобния джентълмен трябва да се признае, че неговото възмущение изглеждаше наистина съвсем естествено и непресторено.

След като мисис Уелър и червеноносият джентълмен разискваха много възмутено тази безчовечна наредба и изсипаха множество набожни и благочестиви проклятия върху нейните създатели, джентълменът препоръча бутилка портвайн, греян с малко вода, подправки и захар, като действуващ благотворно на стомаха и притежаващ по-малко вкус на суета, отколкото много други смеси. Поръчаха следователно да се приготви. А докато се приготвяше, червеноносият и мисис Уелър погледнаха мистър Уелър и изпъшкаха.

— Е, Сами — рече този джентълмен, — надявам се, че туй весело посещение ти е повдигнало духа. Много приятен и поучителен разговор, а, Сами?

— Непоправим си ти — отвърна Сам. — Не искам вече да ги отправяш към мен тез неучтиви забележки.

Но този тъй уместен отговор съвсем не накара по-възрастния мистър Уелър да помъдрее и той отново се ухили до уши; а тъй като неговото непристойно държане принуди дамата и мистър Стигинс да си затворят очите и да се олюляват смутено напред-назад в съответните си столове, той отиде по-далеч и разигра сложна пантомима, показваща желанието му да удари и извърти носа на горепоменатия Стигинс, като представлението, изглежда, му доставяше огромно душевно облекчение. Старият джентълмен щеше без малко да бъде открит в един миг; защото тъй се случи, че мистър Стигинс скокна, щом донесоха питието, и доведе главата си в енергично съприкосновение със свития юмрук на мистър Уелър, изобразяващ от известно време въображаеми, летящи на два инча от ухото му фойерверки.

— Що се пресягаш за чашата си по тоз дивашки начин? — веднага съобрази да каже Сам. — Не видиш ли, че удари джентълмена?

— Ама аз не исках да го сторя, Сами — отвърна мистър Уелър, сконфузен донякъде от напълно неочакваното произшествие.

— Опитайте вътрешния лек, сър — предложи Сам, докато помръкналият червенонос джентълмен си търкаше главата. — Хайде, ще вземете ли малко греяна суета, сър?

Мистър Стигинс не даде словесен отговор, но поведението му беше красноречиво. Той опита съдържанието на подадената му от Сам чаша, сложи чадъра си на земята и опита още веднъж — междувременно потърка кротко два-три пъти корема си с ръка, — после изпи всичко на един дъх и млясвайки устни, подаде чашата си за още.

А и мисис Уелър не остана назад и направи чест на сместа. Добрата дама заяви отначало, че не можела да вземе нито капка… после пое малка капка… после голяма капка… после порядъчно много капки; а тъй като чувствителността й беше от такова естество, че се влияеше силно от употребата на силни питиета, тя проливаше по сълза на всяка погълната капка вино и продължи да се разтапя, докато най-накрая стигна до много прилична и патетична степен на униние.

Старшият мистър Уелър наблюдаваше тези признаци и явления, без да крие своето негодувание, а когато мистър Стигинс захвана печално да въздиша след втората кана от същата напитка, той ясно изрази своето отрицателно отношение към цялото събитие в неразбираем словесен поток, всред който честите гневни повторения на думата „шарлатанство“ бяха единствено отчетливи за слуха.

— Ще ти кажа к’ва е работата, Сами, момчето ми — пошепна възрастният джентълмен в ухото на сина си след дълго съзерцание на своята лейди и мистър Стигинс. — Сигур има нещо сбъркано вътре в мащеха ти и в оня, червеноносия.

— К’во искаш да кажеш? — запита Сам.

— Ето к’во, Сами — отвърна старият джентълмен, — туй, дето го пият, хич не ги храни; всичко става на топла вода и почва да им тече от очите. Вярвай ми, Сами, вътре им е повредата.

В потвърждение на своето научно становище мистър Уелър често-често кимаше и се мръщеше; забелязвайки това, мисис Уелър направи извода, че се касаеше до някакво порицание, отнасящо се до нея или до мистър Стигинс, или пък до двамата, и бе готова да се почувствува много по-зле, когато мистър Стигинс, изправяйки се някак си на крака, започна да държи поучителна реч, ползотворна за присъствуващите, а по-специално за мистър Самюъл, когото той закле с трогателни слова да се пази и да не потъне в това блато на порока, гдето е бил захвърлен; да се въздържа от лицемерие и сърдечно възгордяване; да взема за всичко като пример и образец него (Стигинс), а в такъв случай би могъл да разчита да стигне, рано или късно, до утешителното заключение, че е, като него, напълно почтена и безупречна личност и че всичките му познати и приятели са безнадеждно пропаднали и разюздани отрепки. А съзнавайки това, добави той, човек не би могъл да чувствува друго освен най-живо задоволство.

После той го закле да избягва най-вече порока пиянство, който той уподоби на мръсна свинска привичка, а също онези отровни и пагубни наркотици, за които казват, че ако някой ги дъвче, почва да губи паметта си. На това място словото на преподобния и червенонос джентълмен стана особено несвързано; той захвана да залита насам-натам, възбуден от своето красноречие, и бе принуден да се залови о гърба на един стол, за да запази вертикалното си положение.

Мистър Стигинс не подкани слушателите си да се пазят от лъжливи пророци и жалки богохулници, които, не притежавайки ум да тълкуват основните верски доктрини, нито пък сърце да почувствуват основните верски принципи, са по-опасни за членовете на обществото от обикновените престъпници; защото те заблуждават (а това правят неизбежно) най-слабите и най-невежите, като окалват и хулят онова, що трябва да се пази най-свето, и злепоставят до известна степен множество добродетелни и почтени люде, принадлежащи към разни отлични секти и вероизповедания. Но тъй като мистър Стигинс се бе облегнал на гърба на стола от доста дълго време и склопил едното око, усилено намигаше с другото, то следва да се допусне, че всичко това му беше в ума, но то си остана само за него.

Докато се изнасяше словото, мисис Уелър хълцаше и плачеше в края на всеки пасаж; а Сам, седнал обратно на един стол с ръце върху горната част на облегалото, наблюдаваше говорителя с много мило и любезно изражение, хвърляйки изрядко по някой съучастнически поглед към възрастния джентълмен, който изпадна във възторг в началото, а взе, че заспа по средата.

— Браво; много хубаво! — рече Сам, когато привършилият речта си червенонос мъж си надяна изтърканите ръкавици, при което пръстите му изхвръкнаха тъй поривисто от скъсаните връхчета, че се показаха ставите им. — Много хубавко!

— Дано ти бъде от полза, Самюъл — рече тържествено мисис Уелър.

— Смятам, че ще бъде, мамичко — отвърна Сам.

— О, да можех да се надявам, че ще бъде от полза и за баща ти — додаде мисис Уелър.

— Благодарности, драга моя — отзова се мистър Уелър старши. — А как се чувствуваш ти след туй нещо, любов моя?

— Безбожник! — възкликна мисис Уелър.

— Потънал в мрака човек! — добави мистър Стигинс.

— Ако не ми светне нещо по-хубаво от таз ваша бледа месечина, безценни приятелю мой — рече възрастният мистър Уелър, — ще си остана май на нощна смяна, докат’ ми дойде да съм вън от пътя веднъж завинаги. Хайде, мисис „Уе“, ако петнистият остане още дълго в чуждата конюшня, нищо не мож’ го спря на връщане и кат нищо ще катурне стола барабар, с пастира в някой и друг хендек.

При това предположение преподобният мистър Стигинс, явно стреснат, грабна шапката и чадъра си и предложи да тръгнат незабавно, на което мисис Уелър се съгласи. Сам ги изпрати до портата и се сбогува почтително.

— А-дио, Сами — рече възрастният джентълмен.

— К’во значи „а-дио“? — запита Сам.

— Е, довиждане тогаз — рече възрастният джентълмен.

— О, натам си я карал, а? — рече Сам. — Довиждане.

— Сами — зашепна мистър Уелър, оглеждайки се предпазливо, — мойте почитания на началството ти и му кажи да се свърже с мен, ако я одобрява ей тази работа. Ние двамата с един столар сме измислили как да го измъкнем оттук. Едно пиано, Сами, едно пиано! — додаде мистър Уелър, като тупна сина си по гърдите с опакото на дланта и направи крачка-две назад.

— К’во искаш да кажеш? — почуди се Сам.

— Едно пиано форти, Сами — продължи мистър Уелър още по-тайнствено, — дето мож’ да го наеме; таквоз, дет няма да свири, Сами.

— А к’ва ще е ползата от него? — запита Сам.

— Нека прати после заръка на приятеля ми, столаря, да го вземе обратно — отвърна мистър Уелър. — Проумя ли най-после, Сами?

— Не — рече Сам.

— Вътре няма да е онуй, дет свири — зашепна бащата. — Лесно ще се побере с все шапка и обуща, та и ще си диша през краката, щот са кухи. Всичко да е готово да го прехвърлим в Мерика. Мериканското правителство няма да го предаде, Сами, щом видят, че има пари за харчове. Нека началството си седи там, додето умре мисис Бардел или обесят Додсън и Фог (май туй второто ще стане по-напред, Сами); после нека си дойде обратно и напише книга за мериканците, дето ще му плати всички разноски, па и нещо отгоре, ако хубавичко ги насоли.

Така мистър Уелър изложи набързо същността на заговора — шепнешком, но много поривисто; после, боейки се сякаш да не отслаби ефекта на своето потресаващо съобщение с някакъв допълнителен разговор, той поздрави по кочияшки и изчезна.

Едва-що Сам се бе съвзел и придобил обикновената си физиономия след голямото вълнение, предизвикано от тайното съобщение на неговия многоуважаем родител, когато пред него изникна мистър Пикуик.

— Сам — рече този джентълмен.

— Да, сър — отзова се Сам.

— Отивам да се разходя из затвора и желая да ме придружите. Виждам един затворник, когото познаваме, да идва към нас, Сам — рече мистър Пикуик с усмивка.

— Кой, сър? — запита мистър Уелър. — Джентълменът с чорлавата глава или чудатият пленник в чорапите?

— Нито единият, нито другият, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Той е по-отдавнашен ваш приятел, Сам.

— Мой приятел? — недоумяваше Сам.

— Бих казал, че помните джентълмена много добре, Сам — отвърна мистър Пикуик. — Ако ли не, тогава забравяте вашите стари познати по-бързо, отколкото аз предполагам. Шт! Нито дума, Сам, нито сричка. Ето го!

Докато мистър Пикуик говореше, Джингл се приближи. Изглеждаше по-малко окаян от преди, облечен в полуизтъркан костюм, който бе взет обратно от заложната къща благодарение на помощта от мистър Пикуик. Той носеше също чиста риза и косата му беше сносно подстригана. Но все пак беше много блед и слаб; движеше се съвсем бавно, опирайки се на бастун, и веднага се виждаше, че тъй ужасно е страдал от болест и оскъдица, щото едва се държеше на крака. Той сне шапка при поздрава на мистър Пикуик и изглеждаше безспорно засрамен и смутен при вида на Сам Уелър.

Съвсем близо зад него вървеше мистър Джоб Тротър, в чийто списък на пороци все пак не стоеше липсата на вярност и привързаност към неговия другар. Той все още бе дрипав и мръсен, но лицето му не беше тъй изпито, както при първата му среща с мистър Пикуик няколко дена по-рано. Докато сваляше шапка на нашия добросърдечен стар приятел, той промълви няколко несвързани благодарствени думи и неясно добави нещо за спасение от гладна смърт.

— Добре, добре — нетърпеливо го прекъсна мистър Пикуик, — най-добре последвайте ни със Сам. Искам да говоря с вас, мистър Джингл. Може ли да се движите без негова подкрепа?

— Разбира се, сър — готов съм — не много бързо — краката треперят — главата не е в ред — все се върти — прилича на земетресение — много.

— Хайде, ето ви ръката ми — рече мистър Пикуик.

— Не, не — отвърна Джингл, — няма защо наистина — по-добре не.

— Глупости — отвърна мистър Пикуик. — Облегнете се на мене. Настоявам, сър.

Виждайки, че е объркан, развълнуван и несигурен какво да направи, мистър Пикуик бързо разреши въпроса, като взе под ръка болния странствуващ актьор и го отведе, без да каже нищо повече.

През цялото това време по лицето на мистър Самюъл Уелър се четеше такова неимоверно и безгранично изумление, че само въображението би могло да го опише. След като погледна от Джоб към Джингл и от Джингл към Джоб в пълно мълчание, той тихичко възкликна „ех, дявол да го вземе“, които думи повтори поне десетина пъти; подир това усилие сякаш бе изгубил способността да говори и отново очите му се спряха най-напред на единия, после на другия, напълно онемял и смаян от почуда.

— Хайде, Сам! — рече мистър Пикуик, поглеждайки назад.

— Идвам, сър — отвърна мистър Уелър и механично последва господаря си, но без да измества поглед от мистър Джоб Тротър, който вървеше мълчаливо до него.

Джоб държеше очите си сведени към земята за известно време. Сам, приковал своите в лицето на Джоб, започна да се блъска в разхождащи се наоколо хора, да се препъва в малки деца, да се чука о стъпала и прегради, като че ли съвсем не ги забелязваше, докато най-после Джоб погледна крадешком нагоре и каза:

— Здравейте, мистър Уелър.

— Това е той — извика Сам; и установил самоличността на Джоб с пълна сигурност, той се удари по бедрото и изля чувствата си в остро продължително подсвирване.

— Много промени настъпиха с мене, сър — рече Джоб.

— И на мен тъй ми се струва! — възкликна Сам, оглеждайки с неприкрита почуда дрипите на своя спътник. — Тази смяна е по-скоро лоша, както казал джентълменът, когат’ му дали два съмнителни шилинга и шест пенса в дребна пара за една хубава половин крона.

— Да, наистина — рече Джоб и поклати глава. — Не е никаква измама сега, мистър Уелър. Сълзите — и за миг очите му светнаха лукаво, — сълзите не са единствено доказателство за неволята, нито пък са най-доброто средство.

— Не, не са — изразително подчерта Сам.

— Те може и да са преструвка, мистър Уелър — рече Джоб.

— Знам добре това — потвърди Сам. — Някои хора си ги носят винаги готови и току отпушват тапата, щом им скимне.

— Да — отвърна Джоб, — но за този вид неща не може тъй лесно да се мами, мистър Уелър; пък и процесът е доста мъчителен, докато се получи резултат. — Докато говореше, той посочи своите бледи, хлътнали бузи и придърпвайки ръкава на жакета, показа горната част на ръката си: костта сякаш би могла да се счупи при докосване, толкова крехка и чуплива изглеждаше под тънкия пласт мускули.

— К’во си правил, за да се наредиш тъй? — запита Сам, като се отдръпна.

— Нищо — отвърна Джоб.

— Нищо! — повтори Сам.

— Нищо не съм правил от доста седмици вече — рече Джоб. — Същото се отнася и до ядене и пиене, почти нищо.

Сам изгледа внимателно изтънялото лице и мизерните дрехи на мистър Тротър; после го сграбчи за лакътя и го затегли нанякъде много стремително.

— Къде отивате, мистър Уелър? — рече Джоб, правейки напразни усилия да се отскубне от мощната хватка на отколешния си неприятел.

— Идвай — рече Сам, — идвай! — Той не благоволи да даде повече обяснения, докато не стигнаха пивницата; там поръча кана портер, която биде тутакси донесена.

— Сега — рече Сам — изпий това до капка; а после обърни камата наопаки, за да съм сигурен, че си си взел лекарството.

— Но, драги ми мистър Уелър — възрази Джоб.

— Хайде, до дъно! — повелително му рече Сам.

При тези увещания мистър Тротър поднесе каната към устните си, като постепенно, почти незабелязано повдигаше нагоре долната й част. Той спря веднъж само за да поеме дълбоко въздух, но без да вдигне лице от съда, който няколко мига по-късно вече държеше с дъното нагоре в протегнатата си ръка. Нищо не капна на земята освен мъничко пяна: тя бавно се отдели от ръба на каната и лениво се свлече надолу.

— Чиста работа! — одобри Сам. — Как се чувствуваш сега?

— По-добре, сър. Смятам, че съм по-добре — отговори Джоб.

— Ама разбира се — започна да го убеждава Сам, — то е кат да надуваш балон. С просто око мога да видя как ставаш по-пълен и по-пълен при таз операция. К’во ще кажеш за още една от същия размер?

— Не повече, много съм ви задължен — отвърна Джоб. — Но не повече.

— Добре тогава, к’во ще кажеш на нещо за хапване, а? — покани го Сам.

— Благодарение на вашето началство, вашия прекрасен господар, сър — рече мистър Тротър, — днес в три без четвърт обядвахме с овнешка плешка, печена на картофи.

— К’во! Ама той ли ви нахрани? — натъртено запита мистър Уелър.

— Да, сър — отвърна Джоб. — И нещо повече, мистър Уелър; тъй като моят господар е много болен, той ни взе стая (бяхме в една кочина преди) и плати наема, сър; и дойде да ни навести вечерта, когато никой не може да го види. Мистър Уелър — рече Джоб с истински сълзи на очите този път, — бих могъл да служа на този джентълмен, докато падна мъртъв в краката му.

— Ехей! — рече Сам. — Ще си имаме разправии, приятелю! Да ги нямаме такива.

Джоб Тротър погледна изненадано.

— Да ги нямаме такива, казвам ти, млади момко — повтори с твърдост Сам, — никой няма да му прислужва освен мене. А щом става дума за тези работи, ще ти открия друга тайна освен тая — продължи Сам, докато плащаше бирата. — Никога не съм чувал, помнѝ това, и в приказки не съм чел, и на картинки не съм виждал ни един ангел с прилепнали панталони и гетри (нито пък си спомням за някой ангел с очила, а мож’ и да има такива и аз да не знам), но не забравяй к’во ще ти кажа, Джоб Тротър: той е чистокръвен ангел, въпреки всичко, и никой да не е посмял да ми каже, че е виждал някой по-добър от него. — След това предизвикателно изявление мистър Уелър прибра рестото си в един страничен джоб и с многобройни кимания и движения в подкрепа на уверението си тръгна да търси темата на техния разговор.

Намериха мистър Пикуик заедно с Джингл, на когото говореше много съсредоточено, без да поглежда към стълпените на групички хора в игрището за топка; пъстър свят се бе събрал там и заслужаваше човек да го поразгледа, ако ще би само от празно любопитство.

— И тъй — говореше мистър Пикуик, когато Сам и придружителят му ги наближиха, — ще видите как върви здравето ви, а междувременно си помислете по този въпрос. Направете ми едно изложение, щом се почувствувате по-добре, и това няма да ви затрудни, а щом го прегледам, ще поговорим отново. Сега се приберете в стаята си. Уморихте се, силите ви не позволяват още да оставате дълго навън.

Мистър Алфред Джингл без искрица от предишната си жизнерадост, без дори мъничко от онази мрачна веселост, която показа, когато мистър Пикуик се натъкна на него при крайно бедственото му положение, се поклони дълбоко, без да каже нито дума, направи знак на Джоб да не го последва веднага и бавно се затътри, отдалечавайки се.

— Любопитна картина, нали, Сам? — рече мистър Пикуик, като погледна добродушно около себе си.

— Много любопитна, сър — отвърна Сам. — Няма край на чудесата — добави Сам, говорейки на себе си. — Или съвсем не познавам, или този Джингл наистина е отишъл да отпуши поливачката.

Пространството, образувано от стената в тази част на затвора, гдето беше застанал мистър Пикуик, беше широко, тъкмо да стане добро игрище за топка; от едната страна естествено го ограждаше самият зид, а от другата — онази част на тъмницата, която гледаше (или би трябвало да гледа, ако не беше стената) към катедралата „Свети Павел“. Във всевъзможни пози — отпуснати и безделни — седяха или се маеха множество длъжници, по-голямата част от които очакваха в затвора настъпването на деня, когато щяха „да минат“ през Съда за несъстоятелност; други пък бяха отново върнати за известен срок и се стараеха това време на бездействие да мине възможно най-леко. Някои бяха опърпани, никои — добре облечени, много — мръсни, а малко от тях — чисти; но всичките се разтакаваха, мотаеха се и се мъкнеха без цел и без подтик, като зверове в менажерия.

От прозорците към двора се бяха надвесили множество затворници: някои разговаряха с познатите си долу, други хвърляха обратно смело отправени им топки отвън, трети наблюдаваха играещите или гледаха момчетата, които викаха за играта. Мръсни, размъкнати жени сновяха нагоре-надолу към готварницата на единия край на двора; деца пищяха, биеха се или играеха заедно на другия край; трополене на кегли и крясъци на играчи се смесваха непрестанно със стотици други звуци — навсякъде цареше шум и суета, с изключение на жалкия малък навес няколко ярда по-нататък, гдето лежеше неподвижно и страшно, в очакване на някаква пародия на следствие, тялото на затворника от Върховния съд, умрял предишната нощ. Тялото! Това е юридическият термин за неспокойната, попаднала във въртоп купчина от грижи, тревоги, привързаност, надежда и мъки, които образуват живия човек. Законът беше сложил ръка на неговото тяло; а сега то лежеше там, завито в мъртвешки покров, като зловещ свидетел на неговото преголямо милосърдие.

— Искате ли да видите „подсвирвалнята“, сър? — запита Джоб Тротър.

— Какво искате да кажете? — отвърна на въпроса с въпрос мистър Пикуик.

— Ами подсвирвалня, сър — намеси се мистър Уелър.

— Какво е това, Сам? Птички ли продават там? — полюбопитствува мистър Пикуик.

— Да ви благослови бог, не, сър — отвърна Джоб. — Подсвирвалня е място, дето продават силен алкохол, сър. — Мистър Джоб Тротър обясни накратко, че тъй като било строго забранено и тежко наказуемо да се носи силен алкохол в затвора за длъжници, а това благо било много ценено от дамите и господата, задържани там, на някой тъмничар-спекулант му дошло на ума да си затваря очите по известни печалбарски причини пред търгуващите на дребно с любимата стока (джин) двама-трима затворници.

— Видите ли, този номер се въведе постепенно във всички затвори за длъжници — рече мистър Тротър.

— И има туй голямо преимущество — добави Сам, — че ключарите много внимават да пипнат всички освен тези, дет вършат туй мошеничество, защото те им плащат; после пишат във вестниците и им ръкопляскат за тяхната бдителност; тъй че с един куршум — два заека: хем другите ги е страх от таз търговия, хем тъмничарите печелят добро име.

— Точно така, мистър Уелър — потвърди Джоб.

— Но нима никога не претърсват тези стаи, за да се уверят, че там няма скрити силни напитки? — запита мистър Пикуик.

— Разбира се, че ги претърсват, сър — отвърна Сам, — но тъмничарите знаят от преди и пращат хабер на „подсвиркачите“ и след туй си свиркайте, колкото си искате, ама нищо няма да намерите.

Междувременно Джоб бе похлопал на вратата: джентълмен с несресана коса я отвори, залости я след тях, щом влязоха вътре, и се ухили; в отговор на това Джоб се ухили, също и Сам; а мистър Пикуик, предполагайки, че това се очаква и от него, не престана да се усмихва до края на срещата.

Джентълменът с несресаната коса, изглежда, бе напълно задоволен от безмълвния начин на тяхната поръчка, защото измъкна изпод кревата плоска глинена бутилка, с вместимост около две кварти, и наля три чаши джин, с които Джоб Тротър и Сам се справиха много майсторски.

— Още малко? — предложи несресаният джентълмен.

— Стига толкова — отвърна Джоб Тротър.

Мистър Пикуик плати, вратата биде отворена и те излязоха; несресаният джентълмен кимна дружески на мистър Рокър, минаващ случайно тъдява в този момент.

Оттам мистър Пикуик обиколи всички галерии, качи и слезе всички стълбища и още веднъж премина цялото пространство на двора. Голямото мнозинство от обитателите на затвора сякаш се състоеше от Майвинс, Смангл, свещеника, месаря и пунгаша: от безброй техни двойници. Навсякъде същата мръсотия, същата суетня, същият шум; във всяко кътче — от най-хубавото до най-лошото — все същото и същото. В цялата тъмница цареше загриженост и неспокойствие и хората се тълпяха и се носеха от едно място на друго като сенки в мъчителен сън.

— Достатъчно видях — рече мистър Пикуик, като се отпусна на един стол в малкото си жилище. — Главата ми ще се пръсне от картините, които зърнах, сърцето ми — също. Отсега нататък ще бъда арестант в моята стая.

И мистър Пикуик упорито се придържаше о своето решение. Три дълги месеца остана той затворен по цял ден; прокрадваше се навън да подиша въздух само вечер, когато по-голямата част от неговите събратя по съдба си бяха вече легнали или пък гуляеха по стаите си. Здравето му започна да страда от суровото затворничество, но нито често повтаряните молби на Пъркър и на приятелите му, нито още по-често повтаряните предупреждения и увещания на мистър Самюъл Уелър не можаха да го накарат да промени и на йота непоколебимото си становище.