Чарлз Дикенс
Посмъртните записки на клуба „Пикуик“ (23)

Глава двадесета

Гдето виждаме Додсън и Фог като делови хора, а техните чиновници — като весели хора; също и една трогателна среща между мистър Уелър и за дълго време изгубения, от погледа му родител; виждаме тоже духовния елит, събран в „Свраката и пънът“ и колко знаменита ще бъде следващата глава

В приземния етаж на мрачно здание, в най-долния край на Фриймънс Крот, Корнхил, седяха четиримата чиновници на господата Додсън и Фог, двама от адвокатите на негово величество при съда Кинг’с Бенч и съда за дребни граждански дела в Уестминстър, но също с право на защитници в отдела Чансъри^[1] при върховния съд; гореупоменатите чиновници имаха възможност да зърнат светъл божи ден и слънчев лъч, колкото човек, поставен на дъното на порядъчно дълбок кладенец; но те нямаха възможност да видят звезди през деня, каквато възможност съществуваше при второто положение.

Помещението за чиновниците на господата Додсън и Фог беше тъмна, влажна, миришеща на мухъл стая с висока дървена преграда, затуляща чиновниците от погледа на простолюдието; няколко дървени стола, много шумно цъкащ стенен часовник, календар, стойка за чадъри, закачалка и полици, върху които се мъдреха номерирани връзки от замърсени книжа, стари дървени касетки с хартиени етикети и какви ли не изпонащърбени глинени мастилници с най-разнообразна форма и големина. Стъклена врата водеше към коридора, отгдето се влизаше в съда, и пред външната страна на тази врата се появи мистър Пикуик с мистър Уелър по петите му — беше утрото на онзи петък, що настъпи след събитията, описани най-точно в предидущата глава.

— Е, влизайте де! — извика един глас иззад преградата в отговор на лекото почукване на мистър Пикуик по вратата. И така мистър Пикуик и Сам влязоха.

— Търся мистър Додсън или мистър Фог, сър — вежливо каза мистър Пикуик, приближавайки се към преградата с шапка в ръка.

— Мистър Додсън не е тука, а мистър Фог е страшно зает — отвърна гласът; същевременно главата с перо зад ухото, на която принадлежеше гласът, погледна над преградата към мистър Пикуик.

Беше безформена глава, чиято червеникава коса, грижливо причесана на крив път и загладена с помада, завършваше в два извити дълги кичура от всяка страна на плосковато лице, разкрасено от чифт мънички очи, цъфнало над много замърсена яка на риза и черна връзка с ръждив оттенък.

— Мистър Додсън не е тука, а мистър Фог е страшно зает — рече човекът, на когото принадлежеше главата.

— Кога ще се завърне мистър Додсън, сър? — попита мистър Пикуик.

— Не мога да кажа.

— Скоро ли ще се освободи мистър Фог?

— Не знам.

Тук човекът захвана да оправя перото си с преднамерена мудност, а друг от чиновниците, който размесваше един прах седлиц^[2] зад капака на своето писалище, се захили одобрително.

— Тогава ще почакам — рече мистър Пикуик. Не последва никакъв отговор, тъй че мистър Пикуик седна, без да го поканят, и се заслуша в шумното цъкане на стенния часовник и в полугласния разговор на чиновниците.

— Голям майтап, какво ще кажете? — рече един от господата, облечен в зацапано с мастило кафяво сако с пиринчени копчета, сиви панталони и ниски ботуши, завършвайки тъй потайното повествование на своите приключения от предишната вечер.

— Майтап и половина, майтап и половина — съгласи се нуждаещият се от седлиц писар.

— Том Къминс председателствуваше събранието — продължи оня с кафявото сако. — Стана четири и половина, додето стигна до Съмърс Таун, пък бях се натряскал тъй здравата, та не можах да улуча ключалката и се принудих да събудя бабичката. Право да ви кажа, чудя се какво ли ще направи старият Фог, ако узнае; като нищо ще ме изхвърли, а?

При тази духовита забележка целият квартет прихна да се смее.

— Ама каква шмекерия направи и Фог тая заран — рече чиновникът с кафявото сако, — когато Джак беше горе да подрежда книжата, а вие двамата бяхте отишли до пощата. Фог беше тук и отваряше писмата, когато влезе оня симпатяга, срещу когото подадохме тъжба в Камбъруел, сещате се де, как му беше името?

— Рамзи — подхвърли чиновникът, който беше говорил с мистър Пикуик.

— Да, Рамзи, ужасно опърпан човечец. „Е, сър — подхвана старият Фог и го гледа най-свирепо, знаете му номера. — Е, сър, значи, дошли сте да приключим тази работа?“ — „Да, затуй съм дошъл, сър — казва Рамзи и пъха ръка в джоба си за парите. — Дългът ми е две лири и десет шилинга, разноските — три лири и пет шилинга, ето ви ги всичките, сър“ — и въздъхна кротичко, докато вадеше парите, загънати в парче попивателна. Старият Фог погледна най-първо парите, след туй него, а после се покашля свойски, тъй че веднага разбрах, че нещо се мъти. „Вие, струва ми се, не знаете, че сме подали тъжба за закъснението, а това значително увеличава разноските“ — рече Фог. „Какво приказвате, сър — рече Рамзи и се отдръпна стреснат. — Та срокът беше до снощи.“ — „И все пак е изтекъл — отвърна му Фог. — Моят чиновник току-що излезе да подаде тъжбата. Мистър Джаксън излезе да подаде тъжбата по делото Булмън-Рамзи, нали, мистър Уикс?“ Аз, разбира се, казах „да“, а след това Фог пак се покашля и погледна Рамзи. „Боже мой — извика Рамзи. — Аз пък направо щях да се побъркам, докато събера толкова много пари, а всичко било напразно.“ — „Съвсем напразно — хладно отвърна Фог, — и най-добре би било да се върнете обратно, да посъберете още и да ги донесете навреме.“ — „От’де да ги взема, за бога!“ — извика Рамзи и удари с юмрук по писалището. „Не ме заплашвайте, сър!“ — отвърна Фог, като нарочно се правеше на ядосан. „Аз не ви заплашвам, сър“ — рече Рамзи. „Да, заплашвате ме — рече Фог. — Махайте се оттук, сър; махайте се от тази кантора и се върнете обратно, когато се научите на прилично държане.“ Рамзи се опита да каже нещо, но Фог не му даде, така че той си сложи парите в джоба и се измъкна. Едва-що се затвори вратата, и Фог се обърна към мен с любезно усмихнато лице, като изваждаше въпросната тъжба от външния си джоб. „Уикс — вика, — вземете файтон, за да стигнете колкото може по-скоро до Темпл и подайте ето тази тъжба. Разноските по делото са в кърпа вързани, защото той е улегнал човек с голямо семейство и заплата от двадесет и пет шилинга на седмица и ако ни даде адвокатска гаранция — а няма как да не го стори най-накрая, — работодателите му ще съблюдават да се разплати, сигурен съм; тъй че трябва да изстискаме колкото се може повече от него; ние действуваме съвсем по християнски, мистър Уикс, защото за човек с неговото голямо семейство и малък доход един добър урок ще бъде само от полза, да не затъва пак в дългове, нали, мистър Уикс, нали?“ — и се усмихна тъй добродушно, като излизаше, да ти е драго да го гледаш. Знаменит делови човек е той — заключи Уикс с тон, пропит с възхищение. — Знаменит е, нали?

Останалите трима радушно се присъединиха към неговото мнение и този разказ им достави безкрайно удоволствие.

— Добри хора са тез тука, сър — пошепна мистър Уелър на господаря си. — Много им са хубави смешките, сър.

Мистър Пикуик кимна в знак на съгласие и се покашля, за да привлече вниманието на младите джентълмени зад преградата, които, след като си поначесаха езиците в малкия си задушевен разговор, благоволиха най-после да обърнат внимание на новодошлия клиент.

— Може би Фог е вече свободен — рече Джаксън.

— Сега ще проверя — рече Уикс, като лениво слезе от високата си табуретка. — Кой да доложа, че търси мистър Фог?

— Пикуик — отговори прославеният герой на тези записки.

Мистър Джаксън тръгна за горния етаж да свърши тази задача и веднага се върна да съобщи, че мистър Фог щял да приеме мистър Пикуик след пет минути; и като направи това съобщение, чиновникът се върна на писалището си.

— Как, каза, му било името? — пошепна Уикс.

— Пикуик — отвърна Джаксън, — той е ответник до делото Бардел-Пикуик.

Отведнъж зад преградата се чу приглушен смях, придружен от потропване на нозе.

— Онези ви скиват, сър — пошепна мистър Уелър.

— Скиват ли ме, Сам? Какво означава това „скиват ме“? — запита мистър Пикуик.

Вместо отговор мистър Уелър посочи с палец през рамото си и мистър Пикуик, поглеждайки нагоре, си даде сметка за приятното обстоятелство, че и четиримата явно извънредно развеселени чиновници бяха проточили шии над дървената преграда и най-внимателно изучаваха фигурата и общия вид на предполагаемия съблазнител на женски сърца и рушител на женско щастие. Щом той повдигна очи, редицата глави тутакси изчезна и веднага се дочу звукът от пера, скърцащи по хартия с бясна скорост.

Внезапно издрънча звънчето, провесено в кантората, призоваващо мистър Джаксън в стаята на мистър Фог, отгдето той се върна, за да съобщи, че „той“ (Фог) бил готов да види мистър Пикуик, ако би се качил на горния етаж.

И тъй мистър Пикуик се качи на горния етаж, оставяйки Сам на долния. На вратата, водеща към двете задни стаи, имаше много четлив надпис с внушителните думи „Мистър Фог“ и след като почука и съответно получи отговор да влезе, Джаксън въведе мистър Пикуик вътре.

— Върна ли се мистър Додсън? — запита мистър Фог.

— Току-що се върна, сър — отговори Джаксън.

— Помолете го да дойде тук.

— Да, сър.

Джаксън излезе.

— Седнете, моля, сър — рече Фог. — Ето ви днешния вестник, сър; моят съдружник сега ще бъде тук и ще можем да поговорим по вашия въпрос, сър.

Мистър Пикуик седна и взе вестника, но вместо да чете, надзърна над разгънатия вестник и заоглежда деловия мъж: беше възстар пъпчив човек, явно привърженик на растителна храна, с черен жакет, тъмни меланж панталони и къси черни гетри; от онзи вид хора, що изглеждат тъй сраснали с писалището, на което работят, че и мислите, и чувствата им сякаш са от същата материя.

След няколкоминутно мълчание се появи мистър Додсън, пълен, внушителен човек с остър поглед и висок глас; и разговорът започна.

— Това е мистър Пикуик — рече Фог.

— А! Вие ли, сър, бяхте ответникът по делото Бардел-Пикуик? — запита мистър Додсън.

— Да, сър — отвърна мистър Пикуик.

— Е, сър — поде Додсън, — какво предлагате?

— Да, да! — намеси се Фог, като пъхна ръце в джобовете на панталоните си и рязко се отметна назад на стола си. — Какво предлагате, мистър Пикуик?

— Мълчете, Фог — рече Додсън. — Нека чуя какво има да ми каже мистър Пикуик.

— Аз дойдох тук, господа — рече мистър Пикуик, поглеждайки спокойно двамата съдружници, — аз дойдох тук да изразя учудването си от писмото, което получих от вас онзи ден, и да запитам какви основания бихте могли да имате, за да заведете дело срещу мене.

— Основания за… — Фог бе изрекъл толкова, когато биде прекъснат от Додсън.

— Мистър Фог — рече Додсън, — ще говоря аз.

— Извинявайте, мистър Додсън — рече Фог.

— Колкото до основанията за съдебно преследване — продължи Додсън с приповдигнат нравоучителен тон, — вие ще трябва да запитате собствената си съвест, собствените си чувства. Ние, сър, ние се ръководим единствено от показанията на нашата довереница. Тези показания може да са истински, сър, може и да са лъжливи; може да са правдиви, а може и да са неправдоподобни; но ако са истински и правдиви, аз мога без колебание да ви уведомя, сър, че нашите основания за съдебен иск са сериозни, сър, и са непоклатими. Вие може да сте нещастна жертва, сър, а може и да сте просто измамник; но ако аз бих бил съдебен заседател, сезиран да се произнеса върху вашето поведение, сър, мога да се закълна, че не бих взел друго освен едно-единствено решение.

Тук Додсън се изправи с вид на човек, чиято добродетел е била накърнена, и погледна Фог, който пъхна още по-дълбоко ръце в джобовете и кимайки премъдро, потвърди по най-убедителен начин:

— Без всякакво съмнение.

— Ето какво, сър — рече мистър Пикуик с голямо огорчение, изписано по лицето му, — позволете да ви уверя, че аз наистина съм много нещастна жертва, що се отнася до този случай.

— Надявам се, че е така, сър — отвърна Додсън. — Ще ми се да вярвам, че е така, сър. Ако вие наистина не сте виновен за това, за което сте обвинен, вие, мисля, сте по-нещастен, отколкото може въобще да си представите. Какво ще кажете вие, мистър Фог?

— Аз казвам точно каквото вие казвате — отвърна Фог с двусмислена усмивка.

— Съдебното разпореждане, въз основа на което ще почнем делото, сър, е напълно законно — продължи Додсън. — Мистър Фог, къде е изходящият дневник?

— Ето го — рече Фог и му подаде четвъртита голяма тетрадка, подвързана в пергамент.

— Ето тук е вписано — потвърди Додсън. — „Мидлсекс, иск на Марта Бардел, вдовица, ответник — Самюъл Пикуик. Щети: 1500 лири. Додсън и Фог — адвокати на ищеца, 28 авг. 1827“ — всичко е редовно, сър, напълно редовно. — Додсън се покашля и погледна Фог, който също каза „напълно“. А после и двамата погледнаха мистър Пикуик.

— От това аз вадя заключение, че вие наистина възнамерявате да дадете ход на делото — рече мистър Пикуик.

— Това заключение, сър, е съвършено правилно — отвърна Додсън с някаква сянка от усмивка, допустима за неговото достойнство.

— И също, че искът действително възлиза на 1500 лири? — запита мистър Пикуик.

— Към това трябва да добавя моето уверение, че ако нашата довереница ни беше послушала, сумата щеше да е тройно по-голяма, сър — отвърна Додсън.

— Струва ми се все пак — заяви Фог, хвърляйки поглед към Додсън, — че мисис Бардел изрично настоя да не се прави отстъпка нито с един фардинг^[3].

— Несъмнено — строго потвърди Додсън; защото искът бе отскоро предявен и съвсем не им бе изгодно мистър Пикуик да се съгласи на някакво споразумение, дори да беше склонен да го стори.

— Тъй като не правите предложение за спогодба — рече Додсън с документа в дясната ръка, а с лявата любезно подаде на мистър Пикуик препис от него, — остава ми само да ви връча копие от съдебното разпореждане, сър. Ето и оригинала, сър.

— Отлично, господа, отлично — рече мистър Пикуик, чието негодувание и тяло се надигнаха едновременно. — Ще се разправяте вече с моя адвокат, господа.

— Много ще ни е приятно — отвърна Фог, потривайки ръце.

— Много — рече Додсън и отвори вратата.

— А преди да си отида, господа — обърна се към тях разгневеният мистър Пикуик от площадката на стълбището, — позволете ми да кажа, че от всички безсрамни и подли дела…

— Почакайте, сър, почакайте — прекъсна го Додсън много учтиво. — Мистър Джаксън! Мистър Уикс!

— Сър — отзоваха се двамата чиновници от долната площадка.

— Исках само да чуете какво казва този джентълмен. Продължавайте, моля, сър, мисля, че казахте безсрамни и подли дела?

— Да, казах — потвърди мистър Пикуик съвсем вбесен. — Казах, сър, че от всички безсрамни и подли дела, замислени някога, това надминава всичките! Повтарям го, сър!

— Чувате, нали, мистър Уикс? — рече Додсън.

— Не ще забравите тези изрази, нали, мистър Джаксън? — рече Фог.

— Може би желаете да ни наречете изнудвачи, сър — рече Додсън. — Моля, не се стеснявайте да ни наречете изнудвачи, ако ви се иска. Моля, сър, моля.

— Да, изнудвачи сте — рече мистър Пикуик.

— Отлично — отвърна Додсън. — Чувате ли всичко там долу, Уикс?

— О, да, сър — рече Уикс.

— Ако ли не, качете се едно-две стъпала по-горе — добави Фог.

— Продължавайте, сър, продължавайте, моля; бихте могли да ни наречете разбойници, сър; или може би искате да набиете един от нас. Моля, направете го, сър; няма да окажем ни най-малка съпротива. Моля, заповядайте, сър.

Тъй като Фог се приближи на съблазнително близко разстояние до свития юмрук на мистър Пикуик, почти е сигурно, че този джентълмен щеше да изпълни неговата гореща молба, ако не бе намесата на Сам, който, щом чу кавгата, дотърча от кантората, изкачи стълбите и сграбчи господаря си за лакътя.

— Да се махаме вече оттук — рече мистър Уелър. — Хубаво е да се играе с хилки и пернати топчици, ама не когато вие сте топката, а двама адвокати — хилките: тогаз играта става прекалено разпалена, за да е приятна. Хайде да си отиваме, сър. Ако искате да ви олекне на душата, като ударите някого, да излезем на двора и си го изкарайте на мене; ама доста солено ще ви излезе, ако речете да си го изкарате тука.

И без всякакви церемонии мистър Уелър помъкна господаря си надолу по стълбите, след туй през двора, а когато го заведе здрав и читав до Корнхил, той се отдръпна назад, готов да го следва накъдето той пожелае.

Мистър Пикуик вървеше разсеяно, прекоси улицата срещу Маншън Хаус и отправи стъпките си към Чийпсайд. Сам започна да се чуди накъде се бяха отправили, когато господарят му се обърна и рече:

— Сам, веднага ще ида при мистър Пъркър.

— Точно там трябваше да идете още снощи, сър — отвърна мистър Уелър.

— Наистина, наистина, Сам — рече мистър Пикуик.

— Истина е, разбира се — рече мистър Уелър.

— Добре, добре, Сам — отвърна мистър Пикуик. Отиваме там незабавно, само че съм тъй потресен, та бих искал най-напред да пия чаша топъл грог. Но къде, Сам?

Познанията на мистър Уелър за Лондон бяха широки и своеобразни. Той отвърна, без и най-малко да се замисли:

— Втората уличка надясно, сър, предпоследната къща на същата страна; седнете в сепарето до първата камина, щото няма крак по средата на масата като при другите и е по-удобно.

Мистър Пикуик изпълни заръката на прислужника си най-точно и след като кимна на Сам да го следва, влезе в посочената му пивница, гдето топла вода и бренди бидоха мигом поставени пред него, а на мистър Уелър, седнал на почтително разстояние, но на същата маса със своя господар, донесоха половинка портер.

Заведението беше съвсем скромно и, изглежда, особено много се посещаваше от кочияши на дилижанси, защото доста джентълмени, явно принадлежащи към тази хуманна професия, пиеха и пушеха в разните сепарета. Между всички тях особено се открояваше един пълен, червенолик възстар човек, седнал на отсрещната маса, и той привлече вниманието на мистър Пикуик. Пълният човек пушеше най-ожесточено, но изпуснеше ли половин дузина кълба дим, изваждаше лулата от устата си и се заглеждаше най-напред в мистър Уелър, след това в мистър Пикуик. След това скриваше с пръстената чаша — размер четвъртинка — толкова от лицето си, колкото позволяваше обемът на чашата, а после пак поглеждаше към Сам и мистър Пикуик. После пак ще изпусне половин дузина кълба дим, по видимому дълбоко замислен, и отново ще погледне към тях. Най-накрая той вдигна краката си на скамейката, облегна гръб о стената и захвана без прекъсване едновременно да изпуска кълба дим и да ги зяпа през пушека, сякаш бе твърдо решил да ги изучи най-подробно.

Отначало мистър Уелър не забеляза играта на пълния човек, но постепенно, виждайки мистър Пикуик доста често да надзърта нататък, започна да хвърля погледи в същата посока, после засени очи с ръка, сякаш бе разпознал обекта на тяхното внимание и искаше да се увери в неговата самоличност. Скоро съмненията му се разсеяха, защото пълният човек изхвърли гъст облак дим от лулата си, подаде се напълно изпод широките шалове, увити около гърлото му, и с хриплив глас, който сякаш идваше от стомаха му, бавно изговори следните думи:

— Я гледай, Сами!

— Кой е този човек, Сам? — запита мистър Пикуик.

— Я гледай, просто не ми се вярва, сър — отвърна Сам с изумен поглед. — Това е старият.

— Старият? — рече мистър Пикуик. — Как тъй „старият“?

— Баща ми, сър — отговори мистър Уелър. — Как си, древни мой? — И с тази изява на синовна любов мистър Уелър се отдръпна, за да стори място на пейката до себе си за пълния човек, тръгнал с лула в уста и чаша в ръка да го поздрави.

— Я гледай ти, Сами! Става две години и повечко, откакто не съм те видял.

— Май повечко, дядка — отвърна синът. — Как е мащехата?

— Виж к’во ще ти кажа, Сами — рече мистър Уелър старши, придобил много тържествен вид. — По цял свят е нямало по-добра вдовица от таз моя втора госпожа. Сладък човек беше тя, Сами, само туй мога да кажа сега за нея: беше такава една страшно мила вдовичка и много е жалко, че взе, та си смени положението. Кат ми е вече жена, инаква стана, Сами.

— Така ли? — запита мистър Уелър младши.

По-възрастният мистър Уелър поклати глава и отговори с въздишка:

— Направих го прибързано, Сами; направих го прибързано. Вземай пример от баща си, момчето ми, и бъди нащрек с вдовиците през целия си живот, Сами, още по-нащрек, ако са кръчмарки.

След като даде тъй прочувствено родителските си наставления, мистър Уелър отново си напълни лулата от една тенекиена кутийка, що държеше в джоба си, и припалвайки новия тютюн от пепелта на догорелия, отново запуши като комин.

— Моля, прощавайте, сър — обърна се мистър Уелър старши към мистър Пикуик, подновявайки въпроса след доста продължително мълчание, — дано не съм ви обидил, сър, дано и вие не сте взели вдовица.

— Не, не — отговори мистър Пикуик и се засмя; а докато мистър Пикуик се смееше, Сам Уелър осведоми шепнешком родителя си относно своето положение спрямо този джентълмен.

— Моля, прощавайте, сър — рече мистър Уелър старши, снемайки шапка, — дано нямате оплаквания от моя Сами, сър.

— О, не — отвърна мистър Пикуик.

— Драго ми е да го чуя, сър — подхвана пак възрастният човек. — Доста се старах да го възпитам както трябва, сър; оставих го да тича по улиците, когат’ беше малък, и самичък да се оправя. Само тъй едно момче може да се отрака, сър.

— Доста опасна възпитателна система — подхвърли мистър Пикуик с усмивка.

— Нито пък е много сигурна — добави мистър Уелър. — Хубавичко ме метнаха оня ден.

— Не думай! — рече баща му.

— Тъй беше — продължи синът; и той разказа по възможно най-краткия начин как лесно се бе хванал на въдицата на хитрия Джоб Тротър.

Мистър Уелър старши слушаше с най-голямо внимание и попита, когато синът му завърши:

— Единият от тези симпатяги не е ли тънък и висок, с дълга коса, и я кара галоп, кат плямпа?

Мистър Пикуик не разбра напълно последната част от описанието, но тъй като бе разбрал началото, каза „да“ малко наслуки.

— Другият пък с черна коса, черничеви дрехи и много голяма глава?

— Да, да, той е — извикаха мистър Пикуик и Сам много развълнувани.

— Тогаз зная де са и туйто — рече мистър Уелър. — Те са в Ипсуич и двамата, без грешка.

— Не може да бъде! — възкликна мистър Пикуик.

— Факт — рече мистър Уелър. — И ще ви кажа как го знам. Аз карам от време на време Ипсуичкия дилижанс вместо един приятел. На работа бях точно тоз ден вечерта, когат’ сте хванали ревматиз; и при „Арабчето“ в Челмсфорд — точно дето си върви да се качат — ги вземам и ги карам право в Ипсуич, дето пък прислужникът, оня, Черницата, ми разправи, че щели да останат там доста време.

— Тръгвам по следите му — рече мистър Пикуик. — Можем да посетим Ипсуич вместо някое друго място. Тръгвам по следите му!

— Съвсем ли си сигурен, че това са те, началство? — запита мистър Уелър младши.

— Съвсем, Сами, съвсем — отвърна бащата, — щот’ са много особени на вид, пък на туй отгоре им се чудех: уж джентълмен, пък прислужникът му е близък приятел; и още повече, додето стояха отпред, точно зад капрата, чух ги, кат се кикотеха и разправяха как метнали „стария запалянко“.

— Стария какъв? — запита мистър Пикуик.

— Стария запалянко, сър; лично аз не се съмнявам, че са говорили за вас, сър.

Всъщност прозвището „стар запалянко“ не е чак толкова противно или ужасно, но в никакъв случай не е нито почтително, нито ласкателно название. Възпоминанието за всички обиди, нанесени му от Джингл, възкръснаха отведнъж в мисълта на мистър Пикуик, щом мистър Уелър заговори; нужно беше само едно перце, за да натежат везните, а това се оказа „стария запалянко“.

— Тръгвам по следите му! — отсече мистър Пикуик, стоварвайки юмрук върху масата.

— Ще карам за Ипсуич вдругиден, сър — рече мистър Уелър старши, — потеглям от „Бикът“, Уайтчапъл; ако смятате да ходите, най-добре аз да ви закарам.

— Тъй е най-добре — рече мистър Пикуик. — Напълно сте прав; мога да пиша на другите в Бери да ме догонят в Ипсуич. Ще отидем с вас. Но защо бързате, мистър Уелър, няма ли да вземете нещо?

— Много мило, сър — съгласи се мистър Уелър и пак седна. — Едно бренди за ваше здраве и за успех на Сами ще дойде съвсем на място.

— Разбира се — отвърна мистър Пикуик. — Чаша бренди, моля!

Донесоха чаша бренди; мистър Уелър се поклони на мистър Пикуик, кимна на Сам и изля чашата в обемистото си гърло, сякаш беше някакво напръстниче.

— Браво, баща ми — рече Сам. — Внимавай, дядка, инак пак ще те хване старата ти болест, подаграта.

— Намерих си царски лек за туй, Сами — рече мистър Уелър, като остави чашата.

— Царски лек за подагра? — запита мистър Пикуик и бързо извади своя бележник. — Какво е това лекарство?

— Таз болежка, сър — отвърна мистър Уелър, — таз болежка идва от повечко спокойствие и удобство. Ако някога ви дойде до главата, сър, просто си вземете една вдовичка, дет’ има хубаво силно гласче и знае как да го пуска, и… казвате сбогом завинаги на подаграта. Знаменит лек, сър. Вземам си го редовно и гаранция давам, че пропъжда всякакви болести, дет’ идват от много весел живот.

След като разкри тази ценна тайна, мистър Уелър пресуши чашата си до капка, намигна извънредно изискано, въздъхна дълбоко и бавно тръгна към вратата.

— Е, Сам, какво мислите за всичко казано от баща ви? — с усмивка запита мистър Пикуик.

— Какво мисля ли, сър! — отговори мистър Уелър. — Мисля, че той е жертва на съпружеството, както казал при погребението на Синята брада^[4] местният свещеник с просълзени от жалост очи.

Нищо не можеше да се отвърне на това тъй уместно заключение — следователно мистър Пикуик заплати сметката и отново се упъти към Грей’с Ин. Минаваше осем часът, когато стигнаха добре залесения усамотен квартал и непрекъснатият поток от джентълмени — с окаляни ботуши, нечисти бели шапки и поизносено облекло, — стичащ се обратно по разните улици, беше предупреждение, че повечето кантори бяха вече затворени.

Опасенията им се оказаха съвсем основателни, когато се изкачиха до втория етаж по стръмни мръсни стълби: „главният вход“ на мистър Пъркър беше заключен и пълното мълчание, последвало многократните ритници на мистър Уелър по вратата, свидетелствуваше, че чиновниците си бяха отишли след завършека на работния ден.

— Хубаво се наредих, Сам — рече мистър Пикуик. — Трябва да го видя час по-скоро; цяла нощ не ще мога да мигна, ако ме тормози мисълта, че не съм поверил това дело на компетентно лице.

— Ето една бабка, идва нагоре по стълбата, сър — отвърна мистър Уелър. — Може да знае де да намерим някой от тях. — Хей, стара майко, де са хората на мистър Пъркър?

— Всички от кантората на мистър Пъркър си отидоха — рече мършава, окаяна наглед старица, спирайки се да си поеме дъх след изкачването на стълбите. — Отидоха си всички, пък аз дойдох да почистя кантората.

— Да не сте прислужница на мистър Пъркър? — запита мистър Пикуик.

— Аз съм му перачка — отвърна старата жена.

— Странно — обърна се мистър Пикуик към Сам полугласно. — Странно обстоятелство, Сам, че по тези места наричат подобни старици перачки. Чудя се защо!

— Мисля, че защото те страшно мразят всякакво пране и миене, сър — заключи мистър Уелър.

— Възможно е — рече мистър Пикуик, оглеждайки старата жена, чиято външност, подобно на вида на току-що отворената от нея кантора, явно сочеше дълбоко вкоренената й неприязън към употребата на вода и сапун. — Знаете ли къде бих могъл да намеря мистър Пъркър, добра ми госпожо?

— Не знам — троснато отговори старицата. — Мистър Пъркър не е сега в града.

— Това е много неприятно — рече мистър Пикуик. — А къде е секретарят му? Знаете ли?

— Да, знам де е, ама той няма да е доволен, ако ви го кажа — отвърна перачката.

— Имам много важна работа с него — настоя мистър Пикуик.

— Не може ли да я свършите утре заран? — запита старицата.

— Не съвсем — отвърна мистър Пикуик.

— Е, добре — рече старата жена, — щом работата е толкова важна, ще ви кажа де е, няма да е беля, ако ви обадя. Просто идете в „Свраката и пънът“ и попитайте за мистър Лоутън — веднага ще ви заведат при него, той е секретарят на мистър Пъркър.

Упътени по този начин и след допълнителни сведения, че въпросната пивница се намирала в някаква задънена улица, щастливо съчетавайки двойното преимущество да е близо до пазарището Клеър и също на гърба на Ню Ин, мистър Пикуик и Сам слязоха по рахитичната стълба здрави и читави и тръгнаха да търсят „Свраката и пънът“.

Това любимо заведение на мистър Лоутън (свещено място за неговите вечерни оргии с другарите му) би било наречено направо кръчма от простолюдието. Съдържателят явно беше от хората, които умеят да печелят пари: за това свидетелствуваше фактът, че намиращата се под прозореца на общата зала мъничка барачка, прилична на стол-носилка по форма и обем, беше пренаета от някакъв обущар-кърпач; а това, че имаше склонности на филантроп, се доказваше от попадналия под закрилата му баничар, който без страх от забрана продаваше своите лакомства пред прага на пивницата. На разкрасените с жълти пердета долни прозорци висяха две-три печатни обявления със сведения за девъншърския сайдер и данцингското пиво, докато голямо черно табло осведомяваше с белите си букви уважаемата публика, че имало 500 000 бъчви екстра силна черна бира в избите на заведението, оставяйки в душата някакво доста приятно съмнение и неувереност относно точното направление, в което би могла да се разпростре тази гигантска пещера в недрата на земята. Като добавим и похабената от времето табела, изобразяваща полуизтрито подобие на сврака, впила поглед в крива ивица кафява боя, която живеещите наоколо от най-ранното си детство бяха свикнали да виждат като „пън“, вече сме казали всичко, що сме имали да кажем за външния вид на сградата.

Когато мистър Пикуик се приближи към тезгяха, иззад преградата се появи възстара особа от женски пол.

— Тук ли е мистър Лоутън, госпожо? — осведоми се мистър Пикуик.

— Да, тук е, сър — отвърна съдържателката. — Ей, Чарли, заведи джентълмена при мистър Лоутън.

— Джентълменът не може сега точно да иде при него — рече тромав слуга с рижа коса, — щот’ мистър Лоутън сега им пее онази смешна песен и направо ще го изхвърли. Той ей сегичка ще свърши, сър.

Рижавото момче едва бе затворило уста, когато всеобщо тропане по маси и чукане на чаши възвести, че песента бе свършила; мистър Пикуик настоя Сам да остане и да се развлича при тезгяха, а той тръгна след слугата, който го поведе при мистър Лоутън.

При думите „един джентълмен иска да говори с вас, сър“ седналият на председателското място на масата млад мъж с подпухнало лице погледна доста учудено в посоката, отдето идваше гласът, и учудването му съвсем не намаля, когато очите му се спряха върху човек, когото никога не бе виждал дотогава.

— Извинете, моля, сър — рече мистър Пикуик. — Много съжалявам, че безпокоя и другите господа, но идвам по важна работа; и ще ви бъда много благодарен, ако позволите да ви отнема пет минути в този край на стаята.

Младият човек с подпухналото лице стана от мястото си, придърпа стол близо до мистър Пикуик в един тъмен ъгъл на стаята и внимателно изслуша горестната му история.

— А — каза младият човек, когато мистър Пикуик млъкна. — Додсън и Фог са ловки адвокати — знаменити делови хора са Додсън и Фог, сър.

Мистър Пикуик се съгласи, че Додсън и Фог са ловки адвокати, а Лоутън продължи:

— Пъркър не е в Лондон и няма да си дойде до края на идната седмица; но ако искате защита по това дело, оставете ми копието и аз ще сторя всичко необходимо, докато той се върне.

— Точно за това дойдох тук — рече мистър Пикуик и му предаде документа. — Ако се случи нещо извънредно, може да ми пишете в Ипсуич, пощата, до поискване.

— Отлично — отвърна секретарят на мистър Пъркър; а виждайки любопитния поглед, който мистър Пикуик отправи към масата, той добави: — Няма ли да поседнете за малко при нас? Компанията е знаменита тази вечер. Тук е главният чиновник на „Самкин и Грийн“, завеждащият канцеларията при „Смидърс и Прайс“, чиновникът за справки при „Пимкин и Томас“ — пее една знаменита песен — и Джек Бамбър, и кой ли не още. Вие, струва ми се, сте били известно време вън от града. Поседнете при нас, ако обичате.

Мистър Пикуик не можеше да устои на такава една съблазнителна възможност за проучване на човешката природа. Той се остави да го заведат на масата и след като биде надлежно представен на компанията, настаниха го на стол близо до председателствуващия и му поръчаха чаша от неговата любима напитка.

Настъпи дълбока тишина, съвсем обратно на очакванията на мистър Пикуик.

— Надявам се, че това не ви безпокои, сър — заприказва го съседът му отдясно — джентълмен с карирана риза, с копчета, имитация на злато, и с пура в уста.

— Ни най-малко — отвърна мистър Пикуик, — дори много ми се нрави, макар че аз самият не пуша.

— Аз пък щях да съжалявам, ако не пушех — намеси се друг джентълмен от отсрещната страна на масата. — За мене пушенето е като храна и жилище.

Мистър Пикуик погледна говорещия и си помисли, че ако към тази си страст би прибавил и миенето, щеше да е решително в негова полза.

И пак настъпи мълчание. Мистър Пикуик им беше чужд и неговото идване явно бе предизвикало спадане в настроението на компанията.

— Мистър Грънди сега ще ни направи удоволствието да ни изпее нещо — рече председателствуващият.

— Не, той няма да пее — рече мистър Грънди.

— Защо? — запита председателствуващият.

— Защото не можете — рече мистър Грънди.

— Кажете по-скоро, че не иска — отвърна председателствуващият.

— Добре тогава, не иска — отсече мистър Грънди. Неговият отказ да развесели масата предизвика ново мълчание.

— Никой ли няма да ни поосвежи — унило запита председателят.

— А защо сам вие не ни поосвежите, господин председателю? — обади се от другия край на масата младеж с бакенбарди, кривогледи очи и разкопчана риза (мръсна).

— Браво, браво — рече пушещият джентълмен с копчетата — имитация на злато.

— Защото знам само една песен и вече я изпях — отвърна председателят. — А знаете, че една песен изпее ли се два пъти същата вечер, глобата е почерпка за всички.

Нямаше какво да се възрази на този отговор и отново настъпи мълчание.

— Тази вечер, господа — поде мистър Пикуик, с надежда да се натъкне на въпрос, по който всички присъствуващи биха казали по нещо, — тази вечер посетих едно място, което не бях посещавал от няколко години; аз едва го познавам, но вие всички добре го знаете: става дума за Грейс’Ин, господа. Странни кътчета в големия град Лондон са тези стари сгради.

— Дявол да го вземе — обърна се полугласно председателят през масата към мистър Пикуик, — налучкахте нещо, за което един от нас във всеки случаи може да говори до безкрайност. Ще накарате стария Джак Бамбър да си развърже езика; никой не го е чувал да говори за друго освен за тези места и той едва не е пощурял, защото е живял самичък ту в един, ту в друг Ин.

Субектът, за когото загатна Лоутън, беше дребен човек с жълтеникава кожа и остри рамене, и мистър Пикуик не бе го забелязал дотогава поради навика му да стои прегърбен, когато мълчи. Но когато възрастният човек повдигна сбърченото си лице и насочи към него сивите си очи с изпитателен поглед, мистър Пикуик остана поразен как е могъл да убегне дори за миг от вниманието му образ с такива необикновени черти. Мрачна усмивка не слизаше от устните му; той облегна брадичка о дългата си костелива ръка с необикновено дълги нокти; и когато извърна леко глава на една страна и хвърли пронизителен поглед изпод рошавите си вежди, той се бе захилил тъй странно и лукаво, че представляваше наистина отвратителна гледка.

Тази особа изведнъж изпъкна измежду всички и от устата му захвана да се лее поток от думи. Но тъй като тази глава се оказа доста дълга, а и възрастният човек се оказа забележителна особа, би било по-почтително към него и по-удобно за нас да го оставим да говори в следващата глава.