Федерико де Роберто
Вицекралете (23)

5

— Кмет на двайсет и шест години?… Где се е чуло и видяло?… Ще трябва да му намерим и гувернантка… Ще ни управляват дечурлига!…

Но привържениците на Консалво Уседа бяха толкова ентусиазирани, че тия остри подигравки не намираха никаква почва. Та за една година, докато младият принц беше в общинската управа, не се ли извършваха непрекъснато такива подобрения, каквито неговите предшественици не бяха съумели да направят за осемнадесет години? Градските стражари, които по-рано се мъкнеха разпасани, мазни и мръсни, влачейки ръждивите си саби като стари ръжени, сега благодарение на него се перчеха в нови-новенички униформи, целите в ширити, нашивки и пискюлчета, та приличаха досущ на адмирали. Ами създаването на пожарната команда, с лъскавите шлемове с червени плюмажи като на римските стражи пред божия гроб, не беше ли негово дело?…

— Дайте път на младите! Дайте път на младите, дето са образовани като принц ди Мирабела!…

Смятайки, че е достатъчно подготвен, сега той вече не учеше; впрочем даваше си сметка, че в основната наука — сиреч да хвърля прах в очите — е вече майстор. Знаеше, че широката известност на неговия род се дължеше на външния блясък, на яркочервените ливреи, на лъскавите карети и внушителния портиер; и макар и да разправяха, че времената са се променили, всички тия неща — видимите знаци на богатството и властта — не бяха загубили, никога нямаше да загубят своето значение поради промяната на времената. Затова мероприятията, които провеждаше в „моето управление“ — както той казваше, въпреки че беше само съветник, — се въртяха все около това, което бие на очи, което може да бъде оценено веднага от тълпата. Затова най-усърдно се бе заел да организира и да облече в униформа общинските команди — пазачите, метачите и кучкарите, на които беше началник и на които правеше преглед като някой генерал. След като бе напуснал бащиния си дом, едно от малките му притеснения, което впрочем той понасяше търпеливо, както и всички останали, беше това, че нямаше вече свита от камериери, миячи, кочияши и слуги, които да се покланят при неговото минаване; но ето че вече държеше под своя команда една малка армия.

И все пак най-голямото му мъчение беше допирът с хората и предметите. Той приемаше с ръце в джоба, за да не се ръкува, или се ръкуваше с ръкавици, които после хвърляше; подписваше книжата, държейки перото с два пръста, докато един чиновник натискаше листовете, за да не се изплъзнат, а когато напускаше Общинската палата, нареждаше да заключат креслото му в един килер, за да не сяда никой на него. Един ден стоя шест часа на крака, защото не можаха да намерят ключа. Голям ужас бяха за него някои нечистоплътни чиновници с дълги коси и черни нокти. И докато те му говореха по служба или му докладваха за състоянието на текущите преписки, той пухтеше и току възкликваше: „Не се навирайте в гърба на хората!“; и вместо да отговори на техните въпроси, най-неочаквано изтърсваше: „Вземете, че подстрижете тази грива!“ или: „Почистете си малко ноктите!“

— Като че всички могат да стоят по цял ден пред огледалото като него! — негодуваха мъмрените, като го наричаха аристократ, горделивец и лицемер, защото ако го слушал човек какво приказва, то всички хора били братя, родени, за да седят един до друг на една и съща скамейка… Но тия недоволства заглъхваха сред хвалебствения хор на другите чиновници, които той бе назначил на служба и на които бе увеличил заплатата, на които бе дал възнаграждения и отпуски или опростил провинения — всички ония, които заставаха най-покорно пред него като слуги и го наричаха ваше превъзходителство. Така че партията, която искаше да го издигне на най-високия пост, ако в града беше силна, то в Общината беше много по-силна. При все това той се дърпаше, като изтъкваше незрялата си възраст и липсата на опит; а на Джуленте, който още по-наивно продължаваше да му върви по гайдата, бе доверил, че се страхува да не се провали и да убие бъдещето си.

— Няма да се провалиш — уверяваше го Бенедето с покровителствен вид, — ще те подкрепяме ние, цялата партия на чичо дук.

Но той не отстъпваше, караше префекта да го моли, благодареше „от все сърце“ на депутациите, които ходеха да го канят, и заявяваше, че това бреме е твърде голямо за неговите плещи. Продължаваше да се колебае, защото знаеше, че съществува опозиция — постоянните мърморковци, завистливите недоволници, всички ония, които искаха да скъсат веднъж завинаги с обичайните господари, с вечните Уседовци. И понеже общинските чиновници всеки ден му повтаряха: „Вие трябва да станете кмет, ваше превъзходителство: градът желае това…“, веднъж той отговори:

— Аз отгде да знам? Градът не ми е казал нищо!…

Тогава бе устроена демонстрация с музика и знамена, за да отидат да изразят единодушното си желание той да бъде кмет. Консалво бе принуден да отговори с някакво полуобещание, „ако префектът предложи да ме назначат…“. Демонстрантите отидоха да викат под балконите на префектурата: „Да живее кметът Мирабела!“ А когато бе изготвен декретът за назначаването му, той постави друго условие: в състава на управителното тяло да влязат всички фракции на Общинския съвет, от бурбонствуващите клерикали до републиканците. Дадоха му пълна свобода той самият да издиктува листата на членовете на управителното тяло: начело сложи Бенедето Джуленте, който обаче почна да протестира силно. Тогава Консалво му рече:

— Ако не приемете, всичко ще се осуети. Аз ще бъда кмет само формално, фактически ще вършим всичко заедно. Разбирам, че искам от вас жертва, но вие и без това сте направили толкова други жертви!

Представете си как посрещна това Лукреция! Тя наистина не можа да се помири.

— От кмет — член на управата! Напредва рачешката. Скоро ще го назначат за разсилен! Нали затова е роден! И се остави на онова малкото езуитче да го баламоса! За да му служи за параван, да му бъде слуга! Нали за друго не е годен!

Тя ходеше да излива яда си при леля Фердинанда и двете бяха ужасно нервни, сърдити, защото тъкмо по това време всеки момент се очакваше решението на апелативния съд по делото за завещанието. В деня, когато то бе оповестено и даде право на принца, като анулира първата експертиза и назначи нова, лелята и племенницата, позеленели от злоба, побесняха съвсем; нещастният Джуленте, съкрушен от техните викове и упреци, побягна от къщи като обезумял. Принцът обаче, който напоследък пак беше зле, оздравя като по чудо и показа своето доволство, разговаряйки почти вежливо с хората, питайки дори за здравето на Сохрани боже.

Няколко седмици по-късно, въпреки горещото време, принцесата излезе на пазар с дъщеря си и закупи много плат за бельо; после повика работнички, които почнаха да шият и бродират всякакви видове комплекти. „Стягаме чеиза на принцеската“ — казваха те с одобрителен тон, който все пак искаше да предизвика потвърждение; ала принцесата не казваше нищо; само още по-често прегръщаше дъщерята и я галеше някак особено, сякаш искаше да каже: „Почакай и ще видиш!…“ Тереза не я питаше нищо, но подразбираше, че наближава най-щастливият за нея ден. Балдасаре ликуваше и без недомлъвки открито разправяше за предстоящия брак: работата беше вече сигурна; та нали принцът всеки ден ходеше в дома на дукесата, за да уреждат материалните въпроси? Може би само след няколко седмици всички роднини щяха да получат известие за радостното събитие.

И ето че един ден, когато разглеждаха някакви покривки за легла, Тереза не можеше да избере и каза на мащехата:

— Изберете вие, ваша светлост, за мене всичките са хубави…

— Че аз ли ще ги употребявам? Не разбираш ли, че са за тебе? — отвърна принцесата.

Силна руменина обля челото на Тереза, дъхът й спря и тя сведе очи.

— Ела тук! — И като я притисна до сърцето си, дона Грациела започна: — Та това е за тебе, за твоята сватба… Дойде време да те направим щастлива… Ти мислеше, че баща ти няма да се погрижи за теб? Толкова усилия, толкова грижи!… Но сега ще приготвим бързо всичко, ще видиш!… — И като й залепи една целувка на челото, както бе хванала главата й с две ръце, възкликна: — Доволна ли си, че ще станеш дукеса?

За миг Тереза помисли, че не е разбрала добре. Попримигна, погледна мащехата в очите и повтори като ехо:

— Дукеса?

— Разбира се, дукеса Радали и баронеса ди Филичи, защото твоят втори син ще носи тази титла! Дукеса, и то с много дукати! Една от най-богатите! Понеже Консалво се отнесе зле с баща ти, той ще възнагради тебе… Вече е уговорил всичко с леля ти… Пък и моето имущество нали е пак за тебе! А ти какво? Преструваш се, че не знаеш?… Защо ме гледаш така?…

— Мамо… мамо…

Побледнявайки все повече, докато мащехата изричаше тия думи, съвсем объркана и разтреперана, сякаш виждаше пред себе си нещо страшно, Тереза притисна с ръка слепоочието си, а с другата сграбчи ръката на принцесата.

— Не, мамо… аз не вярвах…

— Какво?… Дете мое, довери се на мен!… Не вярваше ли? Но аз бях сигурна… Той идваше тук почти всеки ден! Е добре, сега вече знаеш!… Не?… Не си съгласни?… А защо? По каква причина?… Баща ти не жали нищо, за да ти осигури този кандидат!… Трийсет хиляди унции, разбираш ли?… Дава ти трийсет хиляди унции, разбираш ли?… Дава ти зестра трийсет хиляди унции!… И Микеле има четворно повече… А ти отказваш!… Ах, защо?

— Защото мислех… не мислех… че ще бъде той.

— Че кой тогава?… Някой друг? — Принцесата даде вид, че се мъчи да си опомни; после сякаш изведнъж се сети и добави: — Да не би брат му?

Тереза се свлече на един стол, закри лицето си с ръце и зарида. Още от първия миг тя бе почувствувала със свито сърце, че всичките й откази ще бъдат напразни; че щом са решили да я дадат на първородния, тя трябва на всяка цена да го приеме; тази безнадеждна увереност се потвърждаваше и от лицемерните думи на мащехата, която, сключвайки ръце, й казваше: „Ах, ако знаех!… Защо не си казала?… Сега баща ти е уредил вече всичко!“ и това засилваше мъката й… Да каже? На кого и за какво? След като в тази къща не съществуваше доверие, след като всички враждуваха помежду си и гледаха само собствения си интерес? След като най-напред я бяха привикнали да вярва на всичко, а после я залъгваха, че ще я направят щастлива? Нима можеше да предполага, че те ще направят избора, без да я питат, и един ден ще дойдат да й кажат: „Знаеш ли, ти трябва да се омъжиш за тоя, когото не харесваш…“ И защо? Защо искаха да й натрапят другия, а не тоя, който бе грабнал сърцето й?

— За твое добро! — възкликна мащехата. — Решихме така за твое добро! Той е първороден, ще бъдеш дукеса, синовете ти ще имат да си поделят две титли, докато с другия за тях няма да остане нито една… Пък и той е по-богат; ех, вярно, не много повече, но все пак има разлика!… А дъщерята на принц ди Франкаланца не бива да се жени за някакъв си невзрачен втори син, както която и да е друга!…

Какво я интересуваше нея това, след като тя бе отдала сърцето си на Джованино? След като никога не бе и помисляла, че другият брат, такъв недодялан, такъв грозен, може да стане неин съпруг?

— Но ти не знаеш ли — продължи принцесата, — че и дукесата няма да се съгласи Джованино да се ожени, дори ние да сме съгласни, както аз бих искала да се съглася, за да бъдеш доволна? Не знаеш ли, че леля ти иска да задоми само първородния? Това е закон в нашите фамилии; че ако не се бяха променили времената, Джованино нямаше и да помисли да безпокои момиче като тебе, след като знае, че не може да се ожени!

— Не, не! — промълви тогава през сълзи Тереза. — Не го обвинявайте; и аз бях… и аз го обичам…

— Хайде, хайде! — рече мащехата със снизходителна усмивка. — Младежки фантазии, тия неща минават!… Нали? — продължи тя с друг тон, като видя, че Тереза пак зарида тихо. — Упорствуваш, за да създаваш тревоги на баща си? Като че той си няма други!… Тогава иди кажи на него, че не го искаш!

— Аз ли, мамо?

— Значи, искаш аз да му съобщя тази приятна новина?… Така да бъде! Но трябва да знаеш, че и на мен ми е неприятно, дето отказваш… Но, но, но… нали не съм ти майка!… Пък и естествено е да не те интересува и тебе, като брат ти, какво на мен ми е приятно и какво не!

— Мамо!… Защо говорите така? Нали знаете, че винаги съм ви уважавала и обичала като моя майка!

— Така да бъде! Така да бъде!

Ах, защо в този тъжен час, когато се нуждаеше най-много от искрена обич, от грижовна закрила, нямаше до себе си своята истинска майка! Майка й не би я оставила сама и разплакана, както я остави мащехата с единствените утешителни думи:

— Така да бъде; ще кажа всичко на баща ти. В края на краищата това е негова грижа!…

Принцесата не заговори вече на Тереза за брака, сякаш никога не бе отваряла дума за това. И принцът не й каза нищо; но от промяната в държанието на баща си тя разбра, че той знае всичко и й се сърди. Полека-лека той спря да й говори, не я наричаше вече по име, сякаш не забелязваше присъствието й; от лицето му изчезна доволството от добрите новини по делото, стана по-мрачен от всякога и пак почна да избухва за най-дребното нещо. От уста на уста новината се разнесе между роднините; повечето от тях смятаха Тереза за глупава, задето предпочита барона пред дука; други я защищаваха, в това число беше и Консалво. Той не даваше пет пари за сестра си, но само да покаже, че е начетен и е демократ, възкликваше: „Виждате ли силата на предразсъдъка? Искат да дадат сестра ми на един братовчед — и изнасяше набързо цяла лекция за браковете между еднокръвни роднини. — И й налагат този от двамата, когото тя не иска, а не онзи, който й харесва; и защо? Заради някакво си различие в думите! Дук или барон!… Поне зад тези титли да имаше дукство или баронство!“

Ненавистта на леля Фердинанда и на Лукреция се засили; ами че тая глупачка предпочита втория син пред първородния! Противопоставя се на волята на баща си! Ама и баща й не бе съумял да я възпита да му се покорява както трябва!… Чичото дук, както винаги между два стола, се люшкаше ту насам, ту натам, но в себе си одобряваше избрания от принца кандидат, като по-достоен за фамилията. Впрочем нали и без това дукесата не искаше да задомява втория си син!

Действително дукесата се бе хванала за главата. След като бе погубила целия си живот заради първородния си син, за да осигури голямо състояние на него и на потомството му, след като толкова време бе чакала да го ожени, защото според нея никоя не го заслужаваше, сега, когато му бе намерила братовчедката Тереза, когато беше на път да увенчае с успех трийсетгодишното си дело, любовното увлечение на Джованино из един път разрушаваше нейните планове. Не бе и подозирала такова нещо, дотолкова вярваше, че Джованино трябва да се чувствува длъжен да остане ерген, за да може само първородният да продължи рода. „Когато Микеле се ожени… Когато Микеле има деца…“ Самият Джованино бе говорил само за брака на Микеле, на дука. Двамата братя се обичаха и винаги се бяха разбирали; и ако сега й се струваше, че Джованино иска да сложи прът между колелата, виновна бе само тя, че не го бе предупредила за замисления брак. Виновен беше и Микеле. Равнодушен към всичко, неспособен да се въодушеви от нещо, любител само на хубавия лов и хубавото ядене, когато майка му не бързаше да го задоми, и той не бе поискал да се ожени; а сега, когато му предлагаше братовчедката Тереза, той се съгласи да се ожени за нея без охота, без желание, така както би извършил каквото и да било друго. Държеше се с братовчедка си като с роднина, шегуваше се с нея, както се шегуваше и с другите — малко грубовато, не умееше да й каже една нежна дума: следователно кой би могъл да предположи, че той ще е бъдещият годеник на момичето? Такова нещо не подозираше дори и Балдасаре, който се изуми, като чу, че годеникът не е неговият любимец, а другият брат. Как? Принцът иска да ожени тогова за младата господарка? След като госпожицата не го иска! След като той самият, Балдасаре, е разгласил на всички, че годеникът е барон Джованино! „Хайде де! Значи, принцът не знае, че младата господарка обича малкия брат. Когато се убеди, че тя говори истината, ще склони и той…“

Но тъй като Тереза беше все със зачервени от плач очи заради неприязненото отношение на баща й, заради хладността, проявена демонстративно от мащехата, заради новата вражда, избухнала в семейството, докато тя искаше да помири всички, един ден принцесата й рече:

— Ще кажеш ли най-сетне какво ти е?

— Нищо, мамо, няма ми нищо.

— Тогава защо се цупиш непрекъснато? Още ли държиш на твоето?… Време е вече да говорим открито. Баща ти заяви, че ако не се омъжиш за Микеле, няма да се омъжиш въобще. Не исках да ти го кажа по-рано, защото мислех, че той ще склони, но ти го познаваш по-добре от мен… Пък и тъкмо сега ли искаш да му създаваш такава голяма неприятност? Не знаеш ли, че е болен, много по-сериозно, отколкото изглежда?… И не само баща ти, ами и дукесата. Две семейства! Разтревожихте две семейства!… Сега, като знаеш как стоят нещата, продължавай, щом ти е приятно… Разбира се, в днешно време волята на родителите не е закон за чедата им. Щом толкова го искаш, можеш да избягаш от къщи, както правят момичетата, дето нямат ни уважение, ни свян… — Докато изтъкваше всички тези доводи, тонът на дона Грациела се смекчаваше все повече, сякаш самата тя не можеше да повярва на предположенията, които изреждаше. — Можете да сключите и брак, но при други условия, да ти е ясно, без благословията на родителите ви… и ако мислиш, че по този начин можете да бъдете щастливи, направи го!

Сега Тереза вече не плачеше: толкова сълзи беше проляла скришом, обливайки възглавницата си всяка нощ! Гледаше втренчено пред себе си, без да вижда нещо, челюстта й потръпваше нервно, а край устните й се бе врязала дълбока горчива гънка… И като остави строгостта, принцесата пак почна да я убеждава с добро, с благи думи, да й внушава, че родителите най-добре могат да преценят кой й подхожда; че тя може да се излъже, както се бе излъгала например леля й Лукреция, която бе искала на всяка цена да се омъжи за Джуленте, а сега какво говореше? Вярно е, че случаите са различни, защото между Микеле и Джованино няма такава разлика, та да се смята единият достоен за нея, а другият не; но има една сериозна причина, която ги кара да я задомят за по-големия брат, една причина, която все пак трябва да й каже.

— Ако и Микеле да не е такъв хубавец като Джованино, здрав е като камък; докато брат му е слабичък, хилав… Пък да не говорим и за нещо друго, още по-сериозно — прекалено неспокойния му дух… Не знаеш ли, че когато той се роди, баща му беше вече луд? Ами ако някой ден, не дай боже, полудее и той?… Добре ще се наредиш тогава!… Виждаш ли, че баща ти има основания, а не проявява капризи. Ако му противоречиш, значи да му създадеш неприятност, която може да се окаже фатална за него, още повече, че не се знае каква му е болестта… Толкова много плаках преди няколко дена, когато докторът ми довери, че трябва да помислим за неговото здраве!… Не исках да ти казвам за това, но ти трябва да знаеш каква отговорност носиш, като се противопоставяш на неговите желания, а пък той желае само твоето добро…

На следващия ден и на по-следващия тя почна пак отново, и все така с добро, с разсъждения, на които Тереза не смееше да възрази с обратните разсъждения, които гъмжаха в нейната глава. Що за пример е тоя с леля Лукреция, след като тя е променила чувствата си безпричинно, от каприз, както разправяха всички!… И щом се страхуват за душевното здраве на Джованино, защо я съветват да му нанесе такъв жесток удар, да го отблъсне, след като той й беше казал, че обича само нея?… Не, тя не казваше нито това, нито още много други неща, които мислеше; защото, ако трябваше да разкрие душата си, би могла да каже, че баща й иска да я пожертвува заради един глупав предразсъдък, че мащехата проявява тази престорена обич, за да я накара да направи това, което иска мъжът й; би трябвало да каже, че в никое друго семейство заболяването на бащата не е било причина да се пречи на щастието на дъщерите; би трябвало да каже още, че бунтът на Консалво се оказва оправдан, тя самата би трябвало да се възбунтува… Но това е грях! Изповедникът се стараеше да я предпази от него, като я съветваше да прояви разум, послушание, саможертва — все християнски добродетели, за които тя имала в семейството си блестящи примери: сестра Крочифиса, която от дете била в „Сан Плачидо“, като се отказала с безпримерно себеотрицание от злия свят, за да се отдаде на Небесния Жених, и сега като заслужена награда за своите християнски добродетели е вече игуменка на манастира; монсеньор Лодовико, който също презрял мястото, което му се полагало в светския живот, за да стане монах. Ами Блажената Химена в старо време? Точно тази година се падаше тристагодишнината от нейното въздигане сред Избраните: нима нейната потомка искаше да се покаже недостойна тъкмо сега, когато Тя бдеше над нея от Рая с още повече обич и преданост?… Същите неща й повтаряше и леля й игуменката, в „Сан Плачидо“, където принцесата, по заповед на мъжа си, сега я водеше всеки неделен ден.

Игуменката, с восъчно бледо лице под бялото покривало, беше съвсем оглупяла и само повтаряше на племенничката си зад решетките на приемната онова, което й бяха заръчали: „Трябва да изпълниш волята на баща си и на майка си… Така заповядва нашият господ-бог, така заповядва непорочната Дева Мария, така заповядва патриархът свети Йосиф…“ Гласът й звучеше така, сякаш четеше литании; и там, сред стените на манастира, Тереза си спомняше за отминалото детство, за някогашния страх, който изпитваше, когато я поставяха в руотата, за да я вкарат в непристъпната обител; но си спомняше и за похвалите на монахините, когато им помагаше да обкичат с цветя олтарите и да запалят свещите пред разпятието: „Мъничка свята монахинка! Свята монахинка!…“ И у нея отново се пробуждаха инстинктивната жертвоготовност, поривите на смиреност, жаждата да бъде възнаградена, които я владееха като малка. Изповедникът всяваше в душата й и друго угризение: че тласка към прегрешение още една душа; защото — тя не го знаела, но така било — по-малкият Радали заплашвал да се възпротиви открито на майка си…

Това беше лъжа: Джованино съвсем не мислеше да се бунтува, само при известието за уговорения годеж на брат му бе загубил своята жизнерадост. А Балдасаре, заинатен да уреди брака на втория син, не проумяваше вече нищо от това, което ставаше. Я да видим сега: дон Джованино ухажваше ли, или не братовчедка си? Госпожицата показваше ли, или не, че това й е приятно? Дук Микеле беше ли, или не съвсем равнодушен към братовчедка си, както към всяка друга, и обичаше ли, или не брат си? Тогава откъде идваше цялата тази бъркотия? От принца, който беше дебелоглав като всички Уседа — но в някои моменти Балдасаре си запушваше устата, за да не повтаря хорските преценки за тоя род, — и от дукесата, която ненапразно принадлежеше до известна степен към рода на Уседа!…

Годишнината на Блажена Химена бе чествувана с необичайна тържественост. За тридневното богослужение църквата на капуцините, цялата в червени драперии, сърмени ресни и пъстроцветни килими, бе ярко осветена; камбаните биеха празнично, литургиите следваха една след друга пред всички олтари и призоваваха безкрайна върволица богомолци от всички съсловия. Дойдоха и потомците на светицата, но в различни часове, за да не се срещат — толкова много се обичаха. Първия ден принцесата и Тереза останаха за малко, за да измолят от преславната роднина изцеление за принц Джакомо, от две седмици прикован на легло от неясни страдания. Но най-голямото тържество бе определено за третия ден, когато след тържественото богослужение народът щеше да бъде допуснат да види тленните останки.

Под редакцията на отеца игумен, подпомогнат от отец Камило и монсеньор викария, бе издадена една книжка, озаглавена: По случай тристагодишнината от канонизацията на Блажена Уседа, и отпечатана с разкошни цветове и големи бели полета. Всички родственици бяха получили по един екземпляр и Тереза, която се бе изповядала и чакаше да се причести в деня на големия празник, разглеждаше своя. Легендата за светицата, която тя бе чувала откъслечно и по различни начини, бе разказана в тази книжка от начало до край.

„Химена, от знатния род Уседа — така започваше първата глава, — била дъщеря на вицекраля Консалво и на благородната Катерина, от рода на бароните Марсанезе. Още от ранно детство Тя дала поучителен пример на семейството си, като превърнала светите образи и богослужението в своя наслада и радост. И макар че по природно влечение Тя пожелала да посвети живота си на Небесния Жених, политически причини накарали баща й да я даде за невяста на граф Мота-Реале, могъщ испански владетел, но човек с жестока душа и без страх от Бога.“ След това се описваха упоритите откази на Химена, дългите й плачове, борбата между синовната обич и любовта към бога. Но един ден, когато девойката била на петнадесет години, станало небивало чудо: ангел божи се явил на Химена и й рекъл: „Бог те е избрал да спасиш една душа: покори се!“ Тогава девойката склонила да приеме жениха.

Във втората глава се описваше замъкът на графа, разположен на една височина, „над много пътища, кръстосвани от търговци“, и се разказваха злодеянията на неговия господар. „Нападал пътниците, оставял ги голи, завързани за някое дърво насред пътя; или ги вземал в плен, или ги удушавал сред жестоки мъки. Животът му бил оргия: той безчестял жени, пирувал от зори до мрак, хулел Бога и Светиите и се гаврел с небесните служители“. Мъченията, които причинявал на жена си, бяха предмет на третата глава. „Осмивана по цял ден за своето благочестие и набожност, принудена да слуша скверните думи на този злодей и на неговата дружина, да гледа техните престъпления, да присъствува на оргиите им, Химена се отбранявала с яката броня на своята вяра, молейки Всемогъщия да прости на тия блудници. Но престъпната низост на нейния зъл съпруг, който бил раздразнен от безпримерната й святост и от това, че Тя подкрепяла нещастниците, попаднали в неговите лапи, поставила Химена на такова изпитание, че дори перото червенее от срам, като го описва. Една вечер, след като погълнал голямо, количество вино, пиян, той вкарал приятелите си в съпружеските покои, където почивала Химена след цял ден молитви и благодеяния. Стресната в съня си, ужасена от нечистите погледи на тези пияници, нещастницата скочила от брачното ложе и паднала на колене пред иконата Пресвета Дева Мария, която най-благоговейно държала винаги над леглото; и ето че станало ново чудо: обсебените от беса се спрели, сякаш омагьосан кръг им пречел да се доближат до жената; опомнили се тозчас и се отдръпнали, кръстейки се пред иконата.“

И ето че един прекрасен ден, когато графът отпътувал за своите владения в Испания и съпругата останала сама в Сицилия, из един път всичко в замъка на Мота-Реале се променило. „Там, дето преди ехтели срамни песни, звън на шпаги и гърмежи, и диви викове, и скръбни ридания, сега към небето се издигали хвалебни химни на Всевишния. Това място, нявга страшилище за пътниците, се превърнало в убежище на низвергнати и болни, привлечени от мълвата за милосърдието на графинята. Тя приютявала странниците, осиновявала сираците, подкрепяла нуждаещите се, грижела се за болните и със своите ръце промивала раните и язвите и като по чудо ги изцелявала. По тия места, където паднали толкова нещастни жертви на графа, се издигнали олтари и кръстове за опрощение на предишните престъпления, за просветление на неверниците. Всички богатства на Химена били поделени на църквите; Тя живеела прост и въздържан живот, като казвала: «Малкото ми е излишно, многото ме плаши.» И не се задоволявала с това, че бедните отивали при нея, но и тя ходела при бедните, без да се страхува от лошото време и опасностите, закриляна, види се, от Небето“.

А през това време никаква вест от графа. Какво прави? Къде е? „Една бурна нощ, когато проблясвали светкавици и тътнели гръмотевици, графинята станала, събудила своята прислужница и й рекла: «Иди да отвориш, някой хлопа.» Жената отговорила: «Не хлопа никой, това е гръмотевица.» Графинята станала втори път и пак рекла на жената: «Иди отвори, някой хлопа», а жената отговорила: «Не хлопа никой, това е вятърът.» Графинята станала и трети път и пак рекла на жената: «Иди отвори, някой хлопа», а жената отвърнала: «Никой не хлопа, това е дъждът.» Но господарката й заповядала да събуди слугите, прислужницата станала и като отворили вратите на замъка, един клетник попитал за господарката. Той бил дрипав, бос старец, върху чието лице личали белезите на порока; тялото му било разядено от ужасна болест, която е справедливо наказание за разпътните, а очите му били затворени за дневната светлина. От глад той едва се крепял на краката си и можело да го повали дори едно дете. Кой бил този старец?“

Това бил граф Мота-Реале. „Пропилял всичките си богатства в пиршества и хазарт, загубил здравето си, изоставен от някогашните си разпътни другари, отритнат от всички заради ужасната болест, която го разяждала, той се влачел от едно място на друго, ругаейки и проклинайки; докато най-сетне се завърнал в Сицилия и чул за безкрайното милосърдие на една жена, която приютявала всякакви болни, дори и прокажени. А когато се изкачил до замъка и влязъл вътре, угасналите му очи не могли да познаят неговото старо леговище, нито окапалите му уши да различат гласа на неговата съпруга. Ала Тя добре го познала. И като му дала да яде и да утоли жаждата си, Химена превързала раните му, измила краката му и го сложила да почива в нейната постеля… И клетникът, който до преди няколко часа ругаел от отчаяние, за пръв път почувствувал нежна топлина да се разнася по вените му и благодатен огън да сгрява вкамененото му сърце… Но неговият час бил ударил, Бог бил отредил да му дари не мимолетно здраве на тялото, а спасение на душата… Старецът, под грижите на Блажената и шепота на нейните молитви, изпаднал в агония. Но в неговата агония нямало нищо страшно; напротив, нему дори се струвало, че е оздравял напълно и че чува неземни звуци и вдишва сладки аромати, докато доскоро тънел във воня и тялото му гниело… Радостна усмивка озарила устата му, докато устните му шептели: «Коя си ти, дето не ме отритна и ми възвърна живота?» А Блажената отговорила: «Погледни ме в лицето.»

Тогава станало най-голямото чудо. Очите на слепеца се отворили: той познал съпругата си, жената, която някога измъчвал и оскърбявал и която единствена му помогнала в мизерията и болестта; и в мига, когато душата му, пречистена и опростена, отлитала на небето, от устата му се отронили следните думи: «Светица е, Господи! Светица!»“

От вълнение очите на Тереза бяха плувнали в сълзи, но книжката още не бе свършила. В последната глава се разказваха новите, по-големи и по-ярки примери на милосърдие и святост, които Блажената дала след смъртта на съпруга си; накрая се описваха нейната смърт и нейните чудеса. „Още не била издъхнала дори, когато ята птички се спуснали над покрива на нейния дом, кацнали на нейния балкон и влезли в стаичката като небесни пратеници, дошли да посрещнат Святата душа. От тялото й се разнесъл нежен аромат на рози, ясмин и зюмбюл, като тамян; и множество болни, докретали, за да я видят за последен път на смъртния одър, оздравели веднага само като целунали края на дрехата й. По божие чудо земната обвивка на тази Избрана се запазила от тление; след толкова века тялото на Блажената е запазило още свежестта си и цвета, каквито е имало приживе, и изглежда тъй, сякаш Тя е заспала божествен сън. В случай на чумни епидемии и други обществени и лични бедствия Блажената Уседа е извършвала безброй чудеса, както е доказано пред Светите Трибунали в Рим. За тази цел публикуваме тук за първи път протокола за нейната канонизация, до който имахме достъп благодарение височайшето застъпничество на Негово Високопреосвещенство Кардинал Лодовико Уседа, преблагороден потомък на Блажената.“

И това четиво, тържествената годишнина, словата на изповедника, на мащехата и на лелята монахиня, болестта на бащата, дори въздигането на чичото Лодовико във висшия духовен сан, станало тъкмо през тези дни — всичко това спомогна да огъне като восък сърцето на Тереза… Та нима искат да я принудят да се омъжи за чудовище, както на времето са принудили светицата? Микеле не е чудовище, а добър момък; пък и роднините й не я принуждават, само я убеждават, съветват я да прояви послушание, говорят й за нейно добро, за да има мир в две семейства, заради здравето на баща й, поболял се — както казваха — от толкова неприятности. Насърчаваха я да не следва лошия пример на Консалво; обещаваха й всякаква земна и небесна отплата… И после тази тържественост на годишнината, церемонията на третия ден, поклонението пред тленните останки! Тереза пристъпи към олтара за причастие и взе комка, докато наоколо се носеше дъх на тамян, ароматът на огромните букети цветя изпълваше въздуха, камбаните звъняха празнично, а органът свиреше тържествено и мощно. Колко сведени чела, колко молитви, отправени към светицата, с която я сравняваха! Но при мисълта, че трябва да види мъртвата, да види вековния труп, още от отдавна, от много години я сковаваше неописуем страх, сякаш по някакво ново ужасно чудо бездиханното тяло можеше да се надигне от ковчега, да строши стъклата и да се вкопчи в живите, разнасяйки около себе си отвратителната миризма на развалени балсами… И сред тълпата, която почтително се отдръпваше при тяхното минаване, докато тя се приближаваше към блесналата капела, страхът й се засилваше, смразяваше я цялата, краката й се подгъваха, студени тръпки лазеха по гърба й… Ах, този ковчег!

Стиснала очи, тя падна на колене зашеметена, трепереща, обезумяла от страх. Един глас до нея пошепна:

— Помоли я за баща си… обещай й, че ще бъдеш добра като нея…

От страх, за да излезе веднага навън, за да не гледа този ужас, тя отвърна със стиснати очи:

— Да…

Измина още време. Принцът се пооправи и пак легна болен, дукесата дойде в двореца само с първородния си син; кръгът от съвети, убеждавания и насърчения се стегна около Тереза. Мащехата й каза, че Джованино дал пример на послушание и за да не пречи на щастието на брат си, отишъл да живее в Аугуста, да се грижи за имота си. Тереза се считаше обвързана с обещанието пред Блажената и се съгласи. Постави само едно условие.

— Ще направя каквото искате — рече тя на мащехата, — ако татко ми обещае нещо. Че ще се помири с брат ми и ще се съгласи поне да го вижда, след като не го иска да се върне да живее тук. Че ще прекрати делото с лелите ми и ще се споразумее с тях. Няма да бъде трудно да постигнат съгласие, стига всеки да отстъпи по малко. Ако искате, аз самата ще говоря с лелите. — Гласът й беше тържествен, погледът прибулен.

— Ти си светица! — възкликна дона Грациела. — Види се, майка ти те вдъхновява! Така отново ще зацари мир между всички… Веднага ще говоря с баща ти и ще постигнем това, което ти искаш.

Действително на другия ден тя й извести:

— Баща ти е съгласен. Консалво ще дойде тук в деня, когато дойде годеникът ти. Ние самите ще отидем да поканим лелите; надяваме се, че ще се постигне споразумение по делото.

Три месеца по-късно дукесата дойде да представи дука в дома на годеницата. Консалво бе пристигнал вече в двореца; Тереза го хвана за ръка и го отведе в стаята на баща им.

— Татко — рече тя, — вашият син е дошъл да ви целуне ръка.

Принцът, пъхнал лявата си ръка в джоба, му поднесе десницата си да я целуне и на въпроса на сина: „Как сте, ваше превъзходителство?“ отвърна малко сопнато: „Отлично“, без да го попита: „А ти?“ Още не бяха разменили четири-пет думи, когато каретата на дона Фердинанда влезе с трясък в двора. Принцесата целуна ръка на старицата и прегърна зълва си Лукреция, която беше в разкошен тоалет — кайсиевожълта коприна с фастъченокафяви гарнитури… Тя бе разгласила навред, че делото с брат й отива към благополучен край и че сега трябва да си поръча много неща при шивачката за сватбата на „моята племенница, младата принцеса, с моя племенник, дука“. Беше затънала в дългове: при шивачката, при шапкарката, при бижутера; съвсем бе оплела сметките на мъжа си, но със своята част от наследството на дон Бласко щеше да оправи всичко.

Неочаквано дойдоха и другите роднини: дук д’Орагуа, Джуленте, маркизът без жена си, която не искаше да се върне от Белведере, където незаконното дете, вече порасло и порядъчно разглезено от нея, я биеше здравата. Докато поздравяваше роднините си, принцът поглеждаше крадешком Консалво и не смееше да извади лявата си ръка от джоба. Най-после пристигна годеникът с майка си. Облечен почти елегантно, дукът не беше чак толкова грозен и изглеждаше наистина щастлив. Майката му бе обяснила, че Тереза е влюбена в него, а Джованино се сърди, защото си бил втълпил да се жени за братовчедка си без съгласието нито на девойката, нито на семейството, нито на нея самата, която му е майка и трябва да бъде зачитана за някои неща. Затова отишъл в Аугуста; там щял да размисли и да разбере, че не е прав. Така че дукесата ликуваше: делото, на което бе посветила целия си живот, се увенчаваше с щастлив край — първородният се женеше и щеше да продължи рода, а вторият син след тази забранена любов сигурно нямаше да посмее да й създава други неприятности. Що се отнася до принцесата, тя сияеше от радост, защото бракът на Терезина се дължеше изключително на нейните усилия. Вярно е, че момичето се бе оказало много податливо и затова тя неспирно я възнаграждаваше с целувки, мляскайки я на всеки петнайсет минути пред всички; ами добрите съвети, убедителните разсъждения, с които я бе накарала да се съгласи? Щастието на скъпата й дъщеря, доволството на мъжа й, мирът в семейството се дължеше на нея!… И принцът изглеждаше ведър въпреки безпокойството, което всяваше у него синът му, и следите от неотдавнашното боледуване. Спогодбата за наследството на дон Бласко беше задоволителна: къщата — за дона Фердинанда, облигациите — за дука, който направи две големи дарения на Лукреция и на Киара; сто и двадесет унции годишно за Гарино; а Кавалера, заедно с новото имение — най-тлъстия пай — за него.

Така настъпи всеобщо помирение и само дона Фердинанда гледаше злобно Консалво заради вероотстъпничеството, с което се бе опетнил. Но Тереза, след като бе помирила баща си и брат си, отново хвана Консалво за ръка и го отведе при лелята.

— Лельо, Консалво иска да ви целуне ръка.

Той се наведе веднага да поеме набръчканата лапа, за да скрие смеха, който гъделичкаше гърлото му. Тази старица, грабнала без много угризения нещичко от църковните имоти, след като бе крещяла срещу вероломниците, се сърдеше на него, защото той, само на думи, бе сменил политическите си убеждения!… И докато с неимоверни усилия над себе си се мъчеше да доближи до устните си нейната ръка, тя я дърпаше, смятайки, че по този начин ще го уязви; после промълви хладно: „Добре, добре!“ Той обърна гръб на тая побъркана старица. Но как би могъл да нарече Тереза? Консалво са смееше вътрешно, като гледаше с какво усърдие сестра му събира упоритите роднини. За да помири хора, които утре пак щяха да почнат да се карат, за да засвидетелствува покорството си пред тия мошеници — баща му и мащехата, — за да се каже, че е примерна дъщеря, тя се бе отказала от любовта на Джованино и се женеше за този тъпак дука!

— Доволна ли си? — не можа да се сдържи да не я запита той насаме.

— Да — отвърна тя; тъгата на саможертвата изчезна от челото й, за да отстъпи място на ведрото спокойствие за изпълнен дълг.

И тъй, докато това ставаше в Жълтия салон, в преддверието Балдасаре, излязъл от кожата си от яд, си говореше сам:

— Я гледай ти!… А пък аз не вярвах!… Ето сега, че и тя… Тогава, значи, всичките са луди?… Не биваше да ми погаждат тая шега! Не биваше!

Не, до последния момент той не можеше да повярва на това, което му разправяше целият град: „За дука! Ще се жени за дука!“ — „Ами!“ — отвръщаше той със снизходителна усмивка, като човек, който знае повече от другите… Сега, като видя събрани всички тия хора, като видя, че дукът седи до младата господарка, а младата господарка приема поздравления, главата му се замая. Пробуди се уседовската кръв у него. След като петдесет години бе проявявал безкрайна преданост и сляпо подчинение, след като петдесет години бе потъпквал волята си, най-сетне бе изразил едно свое мнение, бе разгласил едно събитие. Всичко го караше да вярва, че работата е сигурна; и когато принцът се противопостави, той разчиташе на волята на младите. А то — баронът бе заминал за Аугуста, принцеската се усмихваше на дука! Значи, заради техния каприз, заради тяхното чудачество неговата дума, на Балдасаре, не чини пукнат грош? Значи, в тая къща не го бръснат за нищо?… Той си говореше сам и не чуваше звънеца, забравяше какво са му заповядали, объркваше сервирането. Но когато хората почнаха да се разотиват, из един път го обзе трескава нетърпеливост. Гонеше гостите с поглед, не се спираше нито миг и накрая, когато мислеше, че няма вече никой, влезе в Червения салон.

— Ваша светлост…

Младият принц още беше тук. Като видя майордома, Консалво стана и целуна ръка на баща си. Придружен от Тереза и принцесата, той едва бе обърнал гръб, когато принцът измъкна най-сетне лявата си ръка от джоба и замахна с амулета след урочасника.

— Ваша светлост — стресна го гласът на Балдасаре.

— А ти какво искаш?

— Ваша светлост — рече майордомът, — аз си отивам.

— Къде? — запита принцът, като помисли, че му е дал някакво поръчение, за което е забравил.

— Отивам си. Искам да ме освободите, ваша светлост.

Господарят го загледа недоумяващ:

— Да те освободя ли? Защо?

— Ей така, ваша светлост. Четирийсет години съм на служба в дома на ваша светлост, сега искам да си отида. Можете ли да ме задържите насила, ваша светлост? В своя дом ваша светлост командува както си иска; кой може да ви каже нещо?… И аз в моя дом съм си господар. Ваша светлост може да си потърси друг майордом, по-добър от мене; намират се такива, на първо число аз си отивам…

— Да не си полудял?

— Намират се такива… В своя дом ваша светлост е господар… правете каквото щете… Аз си отивам… На първо число…