Джовани Верга
Семейство Малаволя (5)

V

Мена изобщо не знаеше, че е ставало дума да я задомят за сина на бай Чипола за утеха на майка й; тя научи това след време от компаре Алфио Моска, а той й го каза пред вратата на градинката, като се връщаше от Ачи Кастело с магарешката си каручка.

— Не е вярно, не е вярно — повтаряше Мена, но се смути и докато той й обясняваше, че чул това от Осата в дома на вуйчо Разпети, тя изведнъж почервеня като божур.

Компаре Моска също се чувствуваше неудобно, гледаше момичето, което бе увило около врата си черна кърпа, подръпваше копчетата на елека си, накланяше се ту наляво, ту надясно и беше готов да плати каквото му поискат, само и само да може да се махне.

— Разберете, аз не съм виновен; чух го в двора на Оглушката, докато цепех рожкова, дето го повали бурята на празника на света Киара, нали си спомняте? Сега работя при вуйчо Разпети, защото той не иска да види сина на Щурата, след като неговият брат загина с лупината.

Мена държеше резето на вратичката, но не се решаваше да отвори.

— Като не е вярно, защо се изчервихте?

Тя наистина не знаеше защо и продължаваше да си играе с резето. Знаеше кой е Брази, виждала го беше, но друго за него не знаеше. А пък Алфио й изброяваше богатствата на Брази Чипола, който минаваше за най-добрата партия в селото след компаре Назо, месаря, и момичетата го изяждаха с очи. Мена го слушаше с широко разтворени очи, после изведнъж го заряза, каза му довиждане и влезе в градината. Алфио побесня и хукна да се кара на Осата, задето му разправяла разни лъжи, а той после се карал с хората.

— Каза ми го вуйчо Разпети — отвърна Осата. — Аз не лъжа!

— Какви ти лъжи! — избоботи вуйчо Разпети. — Да не съм луд заради тях да осъждам душата си на мъки. Чух го ей с тия уши! Чух също, че „Провиденца“ е получена като зестра, че годишният данък за къщата е пет тарѝ.

— Ще видим! Ще видим! Един ден все ще разберем дали лъжете, или не — съскаше Осата, която се бе подпряла на рамката на вратата, сложила ръце отзад, и се полюляваше, поглеждайки го прелъстително. — Всички мъже сте от един дол дренки, не бива да ви се вярва.

Не му ли изнасяше, вуйчо Разпети се правеше, че недочува, та вместо да се хване на въдицата, заговори за друго — за тия Малаволя, дето мислели само да се женят, а за четирийсетте унции хич не ги било грижа.

Най-сетне Осата не издържа и възкликна:

— Ама че работа! Ако рекат да ви послушат, хората трябва да престанат да се женят!

— Хич не ме е еня дали ще се женят, или не. Аз си искам стоката. Останалото не ме интересува.

— Та ако вие не се интересувате, кой друг трябва да се интересува? Я го виж ти! Да не мислите, че всички са като вас, да протакат нещата!

— А ти защо си се разбързала?

— Ще бързам, разбира се! Ех, да, вие имате време, но ако си въобразявате, че другите ще чакат да станат на годините на свети Йосиф, па тогава да се женят…

— Годината е лоша, сега не му е времето да мислим за тия работи… — рече Оглушката.

Тогава Осата опря ръце на хълбоци и занарежда с острото си езиче:

— Чуйте какво ще ви кажа! В края на краищата аз си имам имот, слава богу още не съм толкова изпаднала, та да трябва да си търся съпруг. Какво си въобразявате? Ако не ме бяхте объркали с вашите задиряния, досега да съм си намерила не един, ами сто мъже: и Вани Пицуто, и Алфио Моска, и братовчедът Кола, който, преди да отиде войник, така ми се беше лепнал за фустата, че не ме оставяше и чорапа да си вържа. Всички ме искаха, никой нямаше да ме мотае толкова време, както правите вие!

Сега вуйчо Разпети долепи ръка до ухото си, за да чува по-добре, и започна да я котка с благи думи:

— Добре де, добре. Знам, че си разумно момиче; затова те обичам, аз не съм като тия, дето те гонят, за да ти лапнат нивата и да я пропият в кръчмата на Сантуца.

Тя го отблъсна с лакът и рече:

— Ами, обичате ме! Ако беше вярно, щяхте да знаете как да постъпите, щяхте да разберете, че не поглеждам никого освен вас.

Обърна му гръб намръщена и без да ще, го докосна с рамото си.

— А вие хич и не мислите за мен!

Вуйчото се засегна от това клеветническо подозрение.

— Казваш тия думи, за да ме вкараш в грях! — заоплаква се той. Защо тя не помисли за него? Та нали са кръвни роднини; нивата — и тя е семейна собственост и щеше да остане такава, ако брат му, бог да го прости, не бе рекъл да се задоми и да създаде Осата; та нали той винаги я е пазил като зеницата на окото си и мислел само за нейното добруване.

— Я слушай какво съм намислил! — рече той. — Срещу нивата ще ти прехвърля дълга на Малаволя; това са цели четирийсет унции, с разноските и лихвите ще станат петдесет; хем ще получиш къщата с мушмулата, от нея ще имаш по-голяма полза, отколкото от нивата.

Осата кипна:

— Дръжте си къщата с мушмулата, много ми е притрябвала! Аз ще си държа нивата, знам какво да правя с нея!

Сега пък вуйчо Разпети побесня от яд и каза, че знаел много добре за какво й трябвала нивата — искала да я даде на оня дрипльо Алфио Моска, той да я лапне; та нали затова я задирял. Ама той, вуйчо Разпети, нямало да позволи на Алфио Моска да стъпи нито в двора, нито в дома му, защото в края на краищата и той бил мъж, и той имал чест.

— Охо, вие комай се правите, че ревнувате! — възкликна Осата.

— Разбира се, че ревнувам! — викна вуйчо Разпети. — Беснея от ревност! — После се развика, че бил готов да плати пет лири на тоя, дето се съгласи да строши кокалите на Алфио Моска.

Но нямало да го стори, защото бил християнин и се боял от бога; лошото е, че днес, който е честен, все го мамят, доверчив ли си — спукана ти е работата; той минавал честичко край къщата на Малаволя, а хората почнали да му се присмиват и да разправят, че ходел там на поклонение, също като ония, дето отиват да се покланят на Богородицата в Онина. За отплата Малаволя му сваляли шапка, а децата, щом го зърнели в горния край на уличката, хуквали да бягат, сякаш змей виждали; но досега никой от тях не му бил казал нито дума за парите за лупината, ето на, наближава задушница, а бай Нтони се канел да задомява внучката си.

Вуйчо Разпети се отбиваше при Пачи крак, за да си излее болката, нали — както разправяше на другите — Пачи крак го бил забъркал в тая каша; другите обаче твърдяха, че той отивал при Пачи крак, за да хвърли още един поглед на къщата с мушмулата; а Щурата, която се навърташе натам, защото й бяха казали, че нейният Менико бил отишъл с лодката на Малаволя и тя мислеше, че ще го намери у тях, видеше ли брат си Разпети, почваше да крещи като злокобна птица и той побесняваше от яд.

— Тая проклетница ще ме вкара в грях! — мърмореше Оглушката.

— До задушница има време — успокояваше го Пачи крак. — Имайте малко търпение. Да не сте си наумили да изпиете кръвчицата на бай Нтони? Та вие нищо не губите, нали знаете, че лупината беше мухлясала.

Не, той нищо не знаел, знаел само, че животът му е в божите ръце. А когато минавал пред портата на Пачи крак, децата на Малаволя не смеели да се покажат на пруста.

Щом срещнеше Алфио Моска с магарешката каручка — Алфио го поздравяваше най-нахално и сваляше шапка, — вуйчо Разпети побесняваше от яд и от ревност заради нивата.

— Седнал да примамва племенницата ми заради тая нива! — мърмореше той на Пачи крак. — Голтак! Цял ден се разхожда с магарешката си каручка, само това прави, само това има. Гладник с гладник! Разбойник неден! Лъже оная вещица, моята племенница, че е влюбен в свинската й зурла, за да й лапне имота!

А когато нямаше друга работа, заставаше до чичо Санторо, пред кръчмата на Сантуца, сякаш и той беше клетник като него; не влизаше да изпие поне чаша вино, ами почваше да се вайка също като чичо Санторо, като че ли и той просеше:

— Компаре Санторо, ако племенницата ми Осата се завърти насам, когато Алфио Моска кара виното на дъщеря ви Сантуца, внимавайте какво правят двамата.

А чичо Санторо, който седеше с угаснали очи и с броеница в ръце, му отвръщаше да бъде спокоен, той щял да изпълни заръката, нали тъкмо затуй стоял тук, и муха да прехвръкне, пак щял да я усети. Затова дъщеря му Марианджела го укоряваше:

— Тебе какво те засяга? Защо се бъркаш в работите на Оглушката? И без това не харчи пукната пара в кръчмата, само виси пред вратата.

Алфио Моска изобщо не мислеше за Осата; той мислеше само за Мена, внучката на бай Нтони. Виждаше я всеки ден — кога на двора, кога на пруста или пък когато отиваше да наглежда пилците в кокошарника; чуеше ли да кудкудякат кокошките, които й бе подарил, вълнуваше се и все му се струваше, че самият той е там, в двора на къщата с мушмулата, и ако не беше само един беден колар с магарешка каручка, щеше да поиска Света Агата за жена и щеше да я откара с каручката. Почнеше ли да мисли така, в главата му нахлуваха рой слова, които искаше да й каже, ала като я срещнеше, езикът му се вдървяваше и Алфио почваше да се върти насам-натам и да й говори за виното, което караше на Сантуца, и за своето магаре — клетото животинче, то можело да тегли товар от четири квинтала, по-добре и от муле.

Мена галеше клетото добиче, а Алфио се усмихваше, сякаш тия ласки бяха предназначени за него.

— Ех, компаре Мена, ако моето магаре беше и ваше!

Мена въздишаше, поклащайки глава, и си мислеше колко по-добре щеше да бъде, ако Малаволя бяха каруцари — така поне баща й нямаше да загине както си отиде.

— Морето е горчиво — повтаряше тя, — морякът умира в морето.

Алфио бързаше да закара виното на Сантуца, ала не се решаваше да си тръгне и продължаваше да разправя колко е хубаво човек да е кръчмар, защото от тоя занаят винаги се печели, а пък ако цената на ширата се покачи, достатъчно е да налееш повече вода в буретата.

Чичо Санторо така натрупа пари, а сега проси, за да убива времето.

— Изкарвате ли добри пари, като пренасяте виното? — запита го Мена.

— Да, но през лятото, когато може да се пътува и нощем. Тогава си изкарвам добра надница. Това клето добиче си изкарва хляба. Щом успея да посъбера малко пари, ще си купя муле и ще се замогна. Ще стана истински колар като компаре Чингиалента.

Момичето слушаше захласнато компаре Алфио, а посивялата маслина шушнеше като ромон на дъжд и сееше по улицата сухи, сгърчени листа.

— Ето на, зимата иде и ще трябва да дочакам лятото, за да сторя каквото съм намислил.

Мена следеше с поглед сянката на облаците, която бягаше по нивята; стори й се, че това е посивялата маслина, тръгнала нанякъде; така се гонеха и мислите в нейната глава и тя каза на Алфио;

— Компаре Алфио, да знаете, че онова, дето се говори за сина на бай Фортунато Чипола, няма да го бъде, защото най-напред трябва да изплатим дълга за лупината.

— Радвам се. Значи, ще си останем съседи — отвърна Моска.

— Сега, като се върне Нтони от казармата, всички, заедно с дядо, ще се запретнем да си изплатим дълга. Мама взе да тъче платно за Госпожата.

— Ех, не е лошо и да си дрогерист! — въздъхна Моска.

В тоя миг на уличката се показа комаре Венера Кьопчовица с вретеното в ръка.

— Ой, боже господи! Някой идва! — възкликна Мена и влезе в къщи.

Алфио също понечи да си тръгне и шибна магарето с камшика.

Кьопчовица му викна:

— Хей, компаре Алфио, къде сте се забързали? Искам да ви попитам дали това вино, дето го карате на Сантуца, е от същата бъчва като миналата седмица.

— Не знам. Аз получавам виното в буретата.

— Та то е като оцет, става само за салата! — рече Кьопчовица. — Същинска отрова. Така забогатя Сантуца, а за да лъже хората, взе, че окачи на гърдите си иконката на „Дъщеря на Мария“. Ех, какви неща се крият под тази иконка! Днес, ако искаш да си добре, трябва да се заловиш с тоя занаят, иначе ще ти върви рачешката, също като на Малаволя. Чухте ли, че са намерили „Провиденца“?

— Не. Нямаше ме, а и комаре Мена не знаеше нищо.

— Току-що съобщиха новината; бай Нтони хукна към Ротоло, за да види как я влачат към селото. Старецът препускаше като младо момче. Сега, като имат „Провиденца“, Малаволя пак ще се замогнат и Мена пак ще стане добра партия за женитба.

Алфио замълча, защото Кьопчовица бе втренчила в него жълтите си очички, а след малко рече, че бързал да закара виното на Сантуца.

— Нищо не иска да ми каже! — измърмори Кьопчовица. — Седнал да ми се прави на три и половина. Като че ли не съм те виждала с очите си!

„Провиденца“ бе докарана на брега така, както я бяха намерили отвъд Нос дей Мулини: разбита, склещена между скалите, с кила нагоре. На брега се бяха скупчили всички мъже и жени от селото, сред тях стърчеше и бай Нтони. Някои дори подритваха „Провиденца“, за да й опитат здравината. Подритваха я, сякаш не принадлежеше на никого, а клетият старец се чувствуваше така, като че ли го ритаха него в корема.

— Ама и вие имате едно провидение! — му каза дон Франко, който беше дошъл по риза, с широкополата си шапка и димеше със своята лула.

— Ех, става за огъня — заключи бай Фортунато Чипола, а компаре Зурлата, който разбираше от тия работи, добави, че лодката сигурно е потънала изведнъж, без тия, дето са били вътре, да могат да извикат: „Исусе, спаси ни!“, защото морето беше отнесло и мачтите, и веслата, и платната — всичко, до последното дървено клинче.

— Татко сядаше тук, дето е новият ключ — разправяше Лука, който се беше покатерил на лодката. — Тук, отдолу, беше поставена лупината.

От лупината обаче нямаше и помен, защото морето я беше отнесло всичката. Тъкмо за това Маруца остана в къщи и не искаше да види „Провиденца“, докато е жива.

— Дъното се е запазило, може да се закърпи — отсече майстор Кьопчо калафатаджията, като подритваше „Провиденца“ със своите крачища. — Ще сменя няколко дъски от обшивката, ще я позакърпя и ще ви я пусна отново на вода. Ех, няма да може да издържа на голямо вълнение, удари ли я някоя вълна отстрани, ще я разбие като гнила бъчва. Но ще става за риболов край брега или при тихо море.

Бай Чипола, компаре Зурлата и компаре Кола слушаха и си мълчаха.

Накрай бай Фортунато заключи важно:

— Да, разбира се! Така е по-добре, отколкото да я хвърлят в огъня.

А вуйчо Разпети, който зяпаше, сложил ръце отзад, добави:

— Много се радвам! Хора сме, трябва да се радваме на щастието на другите; нали поговорката казва: „Пожелай добро на съседа си, че и на тебе да ти се връща“.

Децата се бяха настанили в „Провиденца“ заедно с други хлапетии, които също пожелаха да се покатерят в лодката.

— Като я поправят, „Провиденца“ ще стане също като „Кончета“ на чичо Кола — рече Алеси.

Децата пъшкаха, пухтяха и се напъваха и те да издърпат и избутат лодката към вратата на майстор Кьопчо калафатаджията, където бяха наредени големи камъни, върху които поставяха лодките; там беше и казанът за смолата, а край зида бяха струпани цял куп ребра и обшивки.

Алеси блъскаше децата, които искаха да се покатерят на лодката или да помагат, за да запалят огъня под казана с катран. Те го удряха, а той хленчеше и заплашваше:

— Ще видите вие, като се върне брат ми Нтони от казармата…

Наистина Нтони писа да му пратят документите и бе освободен от служба, макар и секретарят дон Силвестро да ги уверяваше, че ако послужел още шест месеца, щели да освободят от казармата и брат му Лука. Но Нтони не искаше да служи нито ден повече след смъртта на баща си; Лука трябваше да направи като него; когато узна, че баща му е загинал, той изплака мъката си там, където служеше, и ако не бяха ония кучета, неговите началници, не би се и помръднал.

— Нямам нищо против да служа вместо Нтони — каза Лука. — Като се прибере той, ще можете да пуснете „Провиденца“ в морето и няма да имате нужда от помощници.

Бай Нтони сияеше от радост и все говореше:

— Ето един истински Малаволя! Досущ като баща си Бастианацо, чието сърце беше безкрайно добро като божието милосърдие!

Една вечер, когато лодките се прибраха на брега, бай Нтони дотича запъхтян в къщи и рече:

— Ето писмото! Даде ми го майстор Чирино, когато отивах да нося кошовете у Папафаве.

Дългата пребледня от радост и всички се втурнаха в кухнята да видят писмото.

Нтони пристигна с накривена моряшка шапка, с рубашка със звездички и майка му не се насищаше да я опипва, докато ситнеше след него сред приятелите и роднините, който бяха дошли да го посрещнат на гарата; къщата и дворът се изпълниха с народ също както преди, когато загина Бастианацо, само че сега никой не мислеше за него. Само старѝте хора помнят някои неща така, сякаш са станали вчера; ето на, Щурата продължаваше да седи край зида пред къщата на Малаволя, чакаше Менико и щом чуеше стъпки, почваше да върти глава и да оглежда уличката.