Джовани Верга
Семейство Малаволя (13)

XIII

Вечер, когато внукът му се прибираше пиян, бай Нтони правеше всичко възможно да го прати да си легне, без другите да го забележат, защото в дома на Малаволя никога не беше се случвало подобно нещо, та му идеше да се разплаче. Нощем, като ставаше и будеше Алеси, за да излязат в морето, той оставяше Нтони да спи, и без това нямаше да може да свърши никаква работа. Отначало Нтони се срамуваше, отиваше да ги чака на брега, като се връщаха, и стоеше с наведена глава. Но постепенно свикна и почна да си казва:

— Утре пак няма да се работи.

За да го трогне, клетият старец опита какво ли не; дори накара дон Джамария да му побае скришом над ризата, за което плати три тарѝ.

— Виж какво — казваше му той, — в нашето семейство никога не се е случвало такова нещо! Тръгнеш ли по лошия път на Роко Спату, брат ти и сестрите ти ще те последват. Една гнила ябълка разваля всички останали. А тия пари, дето ги събрахме с такава мъка, ще отидат по дяволите. Заради един рибар цяла лодка потъва. Какво ще правим тогава?

Нтони стоеше с наведена глава или мърмореше, а на следния ден всичко почваше отначало. Веднъж той се осмели да каже на дядо си:

— Какво да правя? Като ме замае виното, поне не мисля за злата си орис.

— Каква ти зла орис! Ти си здрав, млад си, знаеш си занаята, какво ти липсва? Аз, дето съм стар, и брат ти, дето е още дете, че пак смогнахме да се изправим на крака. Ако речеш да помогнеш, пак ще станем онова, което бяхме; ех, няма да сме щастливи, защото мъртвите няма да се върнат, ала поне няма да имаме други грижи; ще бъдем едно — като петте пръста на ръката, ще имаме хляб. Какво ще стане с вас, ако умра? Ето на̀, сега почнах да се боя всеки път, когато се качвам на лодката, за да излезем навътре в морето. Остарях!…

Когато дядо му успяваше да го трогне, Нтони започваше да плаче. Алеси и сестрите му, които знаеха всичко, щом го усетеха, че се прибира, се свиваха в някое ъгълче, сякаш той беше чужд човек или се бояха от него, а дядото седеше с броеница в ръка и мърмореше:

— О, блажена душо на Бастианацо! О, блажена душо на снаха ми Маруца! Смилете се, сторете чудо!

Мена, щом го зърнеше да се прибира с пребледняло лице и блеснали очи, бързаше да му каже:

— Мини оттук, да не те види дядо! — и го прекарваше през вратичката на кухнята; сетне сядаше край огнището и почваше да плаче.

Най-после веднъж Нтони рече:

— Да пукна, ако стъпя в кръчмата!

Започна да работи отново с желание както преди; дори ставаше по-рано от другите и отиваше на брега, два часа преди да се зазори, за да чака дядо си; Тримата влъхви бяха още високо над селската камбанария, а песента на щурците в нивите беше толкова силна, сякаш бяха съвсем наблизо. Дядото не можеше да се побере в кожата си от радост, говореше му какво ли не, за да му покаже колко му е мил, и си мислеше: „Да бъдат благословени душите на баща му и майка му, дето сториха това чудо!“

„Чудото“ трая цяла седмица, а в неделя Нтони не пожела да отиде дори и на площада, за да не гледа макар и отдалеч кръчмата, да не би приятелите му да го викнат. Ала тоя ден сякаш нямаше край, Нтони просто не знаеше какво да прави, та устата му се разчекна от прозевки. Не беше малък, за да тръгне да събира жълтуга из пущинака и да пее като брат си Алеси или Нунциата, или да се залови да мете из къщи, както правеше Мена; не беше и стар като дядо си, та да му е приятно да поправя продънените буренца и скъсаните кошове. Седеше на прага, към улицата, където не се мяркаше и кокошка, и слушаше виковете и смеховете, долитащи откъм кръчмата. Понеже не знаеше какво да прави, прибра се да си легне, а в понеделник стана намусен.

— За теб е по-добре да няма недели, защото на следния ден приличаш на луд — рече дядо му.

Виж ти какво било добре за него — да нямало недели! Помислеше ли си, че всеки ден е понеделник, сърцето му се свиваше. Затова, като се прибереше вечер от морето, не му се щеше да си легне и тръгваше да скита накъдето му видят очите заедно с мъката си, та дано му олекне, докато най-сетне попадна отново в кръчмата.

По-рано, когато се прибираше пиян и не можеше да се държи на краката си, беше от кротък по-кротък, свиваше се, измърморваше нещо за извинение или поне си мълчеше. А сега, завареше ли сестра си, която го чакаше до вратата с подпухнали от плач очи и му шепнеше да мине през кухнята, за да не го види дядото, той почваше да вика и да й се кара.

— Хич не ме интересува! — отвръщаше той. На следния ден ставаше с размътена глава, в лошо настроение и продължаваше да вика и псува от сутрин до вечер.

Веднъж се случи нещо много лошо. Дядото, който вече не знаеше какво да му каже, за да го трогне, го повика в стаичката, затвори вратата да не слушат съседите и почна да му говори, плачейки като малко дете:

— Ех, Нтони, не помниш ли, че тук умря майка ти? Защо искаш да наскърбиш паметта й, като си тръгнал по пътя на Роко Спату? Не виждаш ли какво тегло тегли братовчедката Ана, как се мъчи заради оня пияница, сина си? Не виждаш ли как плаче, когато няма с какво да нахрани другите си деца, не виждаш ли, че от мъка дори не може да се усмихне? С какъвто се събереш, такъв ще станеш, лете царува, зиме гладува. Забрави ли оная нощ, по време на холерата, когато всички стоехме пред тази постеля и майка ти заръча да се грижиш за Мена и за децата?

Нтони плачеше като отбито теленце, викаше, че предпочитал да умре, ала пак се върна в кръчмата; нощем, вместо да се прибере у дома, скиташе по улиците с Роко Спату и Чингиалента, спираше край вратите, облягаше се по зидовете, пребит от умора, и за да прогони мъката си, почваше да пее заедно с тях.

От срам клетият бай Нтони не смееше да се покаже на улицата. А внукът му, за да не му четат напътствия, се прибираше все намусен и никой не смееше да му каже нещо. И без това, каквото трябваше да се казва, той си го казваше сам, като мърмореше полугласно, че за всичко била виновна злата му орис, дето се е родил такъв.

Той ходеше да си излее мъката при дрогериста и другите, които имаха време да поговорят за тая проклета несправедливост, дето се шири по света: ако някой прескочи при Сантуца, за да забрави нещастието си, той е пияница; а другите, дето се напиват у дома си с хубаво вино и си нямат никакви грижи, никой не ги укорява, никой не ги кара да ходят на работа, макар че не похващат нищо и са се наклали като шопари; а нали уж всички сме чада божи, равни сме, и всеки би трябвало да си има своя пай.

— У това момче има мая! — разправяше дрогеристът на дон Силвестро, на бай Чипола и на другите, които го слушаха. — Вижда нещата, ех, вярно, малко през куп за грош, но у него има мая; не е виновен той, че не може да се изразява добре, виновна е властта, дето го държи в невежество.

За да го просвещава, той му носеше „Секоло“ и „Гадзета ди Катания“. Но Нтони нямаше ищах да чете, защото беше трудна работа, а в казармата го бяха научили да чете насила; сега можеше да прави каквото си поиска, пък и беше позабравил как се пишат думите. Освен това, от всички тия дрънканици, дето бяха напечатани там, той не печелеше нито петак. Какво го засягаше тая работа? Дон Франко му обясняваше защо именно той е засегнатият, а когато се случеше на площада да мине дон Микеле, той намигаше, сочеше го с голямата си брада и шушнеше на Нтони, че тоя тип почнал да минава заради дона Розолина, защото бил научил, че дона Розолина има пари и ги давала на мъжете, за да се оженят за нея.

— Най-напред ще трябва да изхвърлим тия с фуражките с ширити. Трябва да направим революция. Така да знаеш!

— Какво ще ми дадете, за да направя революция?

Тогава дон Франко свиваше рамене, разсърдваше се и отиваше да бърка помия в хаванчето, защото да се разправяш с такива хора, е все едно да преливаш от пусто в празно, викаше той. Щом Нтони си тръгнеше, Пачи крак добавяше шепнешком:

— Ако той иска да види сметката на дон Микеле, ще трябва да го стори за друго: оня се опитва да прелъсти сестра му; ала Нтони е такова говедо, че се е наредил при Сантуца да го хрантути.

Откакто дон Микеле бе почнал да хвърля свирепи погледи и на него, и на Роко Спату, и на Чингиалента, Пачи крак просто не можеше да го понася и искаше да се отърве от него.

По вина на брат си клетите сестри Малаволя бяха влезли в устата на цялото село; ето докъде бяха изпаднали Малаволя. Сега всички знаеха, че дон Микеле снове по улица Неро напук на Кьопчовица, която пазеше дъщеря си с хурка в ръка. А за да не се разхожда за тоя, що духа, дон Микеле бе хвърлил око на Лия, която бе пораснала и бе станала хубавица, пък и нямаше кой да я пази освен сестра й, която се червеше заради нея и й казваше:

— Лия, хайде да се приберем! Сирачета сме, не е прилично да висим на вратата.

Но Лия беше по-празноглава и от брат си Нтони, харесваше й да стои на вратата и да се кипри със забрадката с розите, защото всички й казваха:

— Комаре Лия, колко сте хубава с тая забрадка! — А дон Микеле я изяждаше с поглед.

Клетата Мена стоеше на вратата, за да дочака брат си, който се прибираше пиян, и беше толкова изморена и съкрушена, че когато се зададеше дон Микеле, просто нямаше сили да накара Лия да влезе в къщи; а сестра й отвръщаше:

— Не се бой! Няма да ме изяде! Нали сме бедни, никой не ни иска! Видя ли какво стана с нашия брат? Дори кучетата се отвръщат от него!

— Ако Нтони беше мъж на място — разправяше Пачи крак, — щеше да види сметката на дон Микеле!

Ала Нтони искаше да види сметката на дон Микеле заради съвсем друго. След като скъса с дон Микеле, Сантуца хареса Нтони затуй, че ходеше с накривена шапка и кършеше снага, както се бе научил в казармата; запазваше му под тезгяха чиниите с остатъците от храната, дето бяха яли клиентите, и по същия начин му пълнеше и чашата. Хранеше го и го угояваше като касапски пес. При нужда той й се отплащаше, като се биеше с ония клиенти, които, щом дойде ред до сметката, почват да търсят под вола теле и преди да платят, викат и псуват. Но с тия, дето бяха свои хора в кръчмата, той се държеше добре, смееше се, приказваше, а когато Сантуца ходеше да се изповядва, наглеждаше тезгяха. Всички го обичаха и той се чувствуваше като у дома си; всички, с изключение на чичо Санторо, който не го гледаше с добро око и мърмореше между молитвите, че Нтони си живеел като поп на гърба на дъщеря му; Сантуца отвръщаше, че кръчмата е нейна и щом иска да храни Нтони Малаволя и да го угоява като поп, това значи, че й е приятно да го прави и че не й трябва друг.

— Да, да! — мърмореше чичо Санторо, щом останеше с нея на четири очи. — Ти винаги ще имаш нужда от дон Микеле. Масаро Филипо ми напомни най-малко десет пъти, че е време да сложиш край на тая история, че той не може повече да държи виното в избата, че трябвало да го прекара контрабанда в селото.

— Масаро Филипо си гледа интереса. Ала аз вече не искам и да знам за тоя дон Микеле, та ако ще да плащам и двоен акциз, и глоба за контрабандата!

Тя не можеше да прости на дон Микеле обидата, която й бе нанесъл с оная история с Кьопчовица, след като го бе гледала толкова време като писано яйце заради ширитите му; а Нтони Малаволя, макар и без ширити, струваше колкото десетина като дон Микеле и каквото му даваше, му го даваше от сърце. Нтони си изкарваше хляба, та когато дядо му почваше да го кори, задето безделничи, а сестра му го гледаше тъжно, той им отвръщаше:

— Добре де, нали не живея на ваш гръб? Не харча пари от къщи, сам си изкарвам хляба.

— По-добре да беше умрял от глад! — казваше дядо му. — По-добре да можехме да умрем всички, още днес!

После млъкваха, оставаха по местата си, ала си обръщаха гръб. За да не се кара с внука си, бай Нтони бе принуден да си мълчи, а Нтони, когато му идваше до гуша от напътствия, зарязваше всичко, оставяше ги да си мърморят и тръгваше да търси Роко или компаре Вани, с които можеше да се повесели — нали винаги измисляха нещо.

Веднъж намислиха да направят серенада на вуйчо Разпети; това стана през нощта след сватбата му с Осата. Заведоха под прозорците му всички, на които вуйчо Разпети бе престанал да дава заеми, донесоха стари грънци, тенджери, хлопатари от месаря и свирки, вдигнаха страшна олелия; крещяха и викаха до полунощ, а на следната утрин Осата стана позеленяла от яд, ама повече от друг път, и почна да ругае оная негодница Сантуца; цялата тая олелия била замислена в нейната кръчма, от завист, загдето тя, Осата, си била намерила мъж и можела да разчита на божията благословия, докато някои други вършели непрекъснато грехове и какви ли не мръсотии и ги прикривали с иконката на Богородица.

Като видяха вуйчо Разпети на площада, вече младоженец, с нови дрехи, с пожълтяло от яд лице заради новата рокля на Осата, дето му струваше сума ти пари, хората му се изсмяха в лицето. Осата харчеше и пилееше наляво и надясно; ако я оставеше, можеше да му изпразни кесията за една седмица; викаше му, че сега тя била господарка, та всеки ден в дома на вуйчо Разпети се вдигаше олелия до бога. Съпругата щеше да му издере очите: викаше, че искала тя да държи ключовете, за да не се моли непрекъснато за къшей хляб или нова забрадка, че преди й било по-добре; ако знаела какво ще излезе от брака й с тоя хубостник, дето й се паднал за съпруг, щяла да си запази и нивата, и медальона на дъщеря на Мария, впрочем можела и сега да продължи да си го носи! Вуйчо Разпети пък крещеше, че го разорила, че той не бил вече господар на имота си, че къщата му била нападната от холера, че искали да го уморят преждевременно, за да могат да се веселят и да пропилеят имота, който той бил събрал с такива големи мъки! Ако знаел какво го очаква, щял да прати по дяволите и нивата, и съпругата, той нямал нужда от жена; били го измамили, като го накарали да повярва, че Осата уж примамила Брази Чипола и се канела да му се изплъзне от ръцете заедно с нивата. Проклета да е тая нива!

Точно по това време се разчу, че Брази Чипола пък се бил хванал на въдицата на Зурлата, нали си беше будала, и бай Фортунато се разтича да ги търси из пущинака, из оврага, под моста; беснееше и се кълнеше, че ако ги пипнел, щял да ги пребие, а на сина си щял да откъсне ушите. Щом разбра тая работа, вуйчо Разпети почна да си скубе косите от яд и се развика, че го била разорила Зурлата, защото подмамила Брази една седмица по-рано.

— Божа работа! — викаше той, като се удряше в гърдите. — Бог е отредил да взема Осата, за да ме накаже за моите грехове!

Трябва да имаше много грехове, и то твърде големи, защото Осата му тровеше всеки залък и го измъчваше като душа в чистилището и денем и нощем. На всичко отгоре се перчеше, че му била вярна, че за нищо на света не би погледнала друг мъж, ако ще да е млад и хубавец като Нтони Малаволя или Вани Пицуто, макар че мъжете се въртели около нея, сякаш фустата й била намазана с мед.

— Ех, де да беше вярно! — мърмореше вуйчо Разпети. — Сам щях да го повикам тоя, само и само да ме отърве от нея!

Разправяше също, че бил готов да плати на Вани Пицуто или на Нтони Малаволя да му сложат рога, нали Нтони не се занимавал с друго.

— Само така ще мога да я изгоня тая вещица, дето сам си я заврях в къщата!

Но Нтони вършеше тия работи там, дето можеше да има полза; ядеше и пиеше, да му се ненагледаш. Беше вирнал глава и се подиграваше на дядо си, когато той се осмеляваше да му прошепне някоя и друга дума, та дядо му почна да се свива, сякаш той беше виновният. Нтони викаше, че ако не го искали в къщи, щял да намери къде да спи — в обора на Сантуца. И без това не харчели за него пукната пара да го хранят. А пък бай Нтони, Алеси и Мена нека си скътват всичко, каквото изкарват от рибата, от стана и на пералището, за да купят лодка — пуста да остане! — та да може после да се претрепват от работа за кило риба; или за да си откупят къщата с мушмулата, дето щели да се пренесат и да изпопукат от глад! Нямало от какво да се боят, той не щял да им поиска нито петак, така и така бил клетник, предпочитал да си поживее, докато е млад, а не да вие насън като дядо си. Ето на̀, слънцето грее за всички, искаш ли да се излегнеш на хлад — ето ти сянката на маслиновите дръвчета, доще ли ти се да се поразходиш — ето ти площада, искаш ли да седнеш да си побъбриш — ето ти стълбището на църквата; излезеш ли на главната улица, и хора ще видиш, и новини ще чуеш, а ако ти се доще да си хапнеш и пийнеш с приятелите — ето ти и кръчмата. Ако почнеш да се прозяваш от скука, можеш да поиграеш на мора^[1] или брискола^[2]; доспи ли ти се — наблизо е ливадата, дето пасат овните на компаре Назо, там можеш да си полегнеш през деня, а нощем — в обора на сестра Марианджела.

— Не те ли е срам да я караш така? — запита го най-сетне дядо му; той бе дошъл нарочно за него, стоеше прегърбен на две, с наведена глава, и докато му говореше, го дърпаше за ръкава зад обора на Сантуца, та да не ги види никой, и плачеше като малко дете.

— Не те ли е грижа за дома? Не те ли е грижа за брат ти и сестрите ти? Ех, Нтони, Нтони! Ако бяха живи баща ти и майка ти…

— Какво, да не би да живеете по-добре от мен, като се претрепвате от работа за тоя, що духа? Ех, тая наша зла орис! Тя е виновна за всичко! Не виждате ли на какво сте заприличали — превили сте се като лък, стар сте, а продължавате да се съсипвате от работа! Е, и какво? Никой от вас не е видял свят, слепи сте като котета! Ами рибата, дето я ловите, да не би да я ядете вие? Знаете ли за кого се трепете от понеделник до събота, за кого сте се съсипали дотам, че няма да ви вземат и в болница? За ония, дето не похващат нищо, а имат пари — с лопата да ги рине човек. Ето за кого работите!

— Но ние нямаме пари, нито ти, нито аз! Никога не сме имали пари, винаги сме си изкарвали хляба както дал господ; затова трябва да си плюем на ръцете и да печелим, за да не изпопукаме от глад.

— Кажете по-добре: както дал дяволът! Защото нашата неволя е работа на сатаната! Знаете ли какво ви чака, когато няма да можете да си плюете на ръцете, защото ще са станали като корени на лоза от разни ревматизми? Чака ви оврагът под моста, там ще пукнете!

— Не, не! — възкликна радостно дядото и го прегърна с възлестите си като лозови корени ръце. — Ние вече събрахме парите за къщата и ако ти ни помогнеш…

— Пак тая къща с мушмулата! Нали не сте виждали друго, мислите, че е най-хубавият палат на тоя свят.

— Знам, че не е най-хубавият палат. Ала ти си се родил там и не бива да говориш така, още повече, че майка ти не можа да склопи очи в нея.

— И баща ми не умря в къщи. Нашата орис е да си оставяме костите ей там, в устата на акулите. Затова, докато съм на тоя свят, искам да си поживея колкото мога, защото няма смисъл да се трепя за тоя, що духа! А какво ще стане, като откупите къщата? Като купите и лодка? А? Ами зестрата на Мена? А зестрата на Лия? Ах, дявол да го вземе, каква зла орис ни гони!

Старецът си отиде съкрушен, поклащайки глава, сгърбен целият — скала да бе паднала върху него, пак нямаше да се чувствува толкова смазан, колкото от горчивите слова на внука си. Просто нямаше сили да каже повече нито дума, беше съвсем отпаднал, насмалко да се разплаче. Мислеше само за едно: че и на Бастианацо, и на Лука и през ум не им бяха минавали мисли като тия, които бръмчаха сега в главата на Нтони, и че винаги бяха изпълнявали задълженията си, без да роптаят; мислеше също, че няма смисъл да събират зестра за Мена и Лия, защото и без това нямаше да успеят.

Мена, клетата, комай знаеше това, защото изглеждаше съсипана. Съседките заобикаляха далеч от вратнята на Малаволя, сякаш холерата още не бе отминала, и Мена стоеше сама със сестра си, която не сваляше забрадката с розите, или с Нунциата и братовчедката Ана, когато те прескачаха да си поприказват ей така, от състрадание, защото всички знаеха, че й братовчедката Ана си има грижи с оня пияница Роко, а пък Нунциата бе съвсем малка, когато онзи непрокопсаник баща й я бе зарязал, за да си търси късмета другаде. Именно поради това тия клети жени се разбираха, когато разговаряха шепнешком, навели глава, с ръце под престилката; разбираха се и когато мълчаха, без да се поглеждат и всяка една бе заета със собствените си грижи.

— Изпадне ли човек, както сме изпаднали ние — твърдеше Лия, която говореше също като зряла жена, — трябва да си помага сам, защото всеки гледа собствения си интерес.

От време на време при тях се отбиваше и дон Микеле — за да ги поздрави или да им разкаже някоя смешка; жените свикнаха с неговата фуражка с ширити и престанаха да се боят от него; дори Лия се престрашаваше да разкаже и тя някоя смешка и да се посмее, а Мена не се осмеляваше да й се скара или да се прибере в кухнята и да я остави сама — нали бе останала без майка. Мена продължаваше да седи превита на две и оглеждаше улицата с уморения си поглед. След като стана ясно, че съседките са им обърнали гръб, сърцето й се изпълваше с признателност всеки път, когато дон Микеле, въпреки обшитата си с ширити фуражка, не се стесняваше да спре пред вратата на Малаволя и да поприказва с тях. Завареше ли Лия сама, дон Микеле я поглеждаше право в очите, засукваше мустак, накривяше фуражката си и казваше:

— Колко сте хубава, комаре Малаволя!

А тя пламваше цялата, защото никой не й бе казвал подобно нещо.

— Защо още не сте се задомили? — питаше я дон Микеле.

Тя свиваше рамене и отвръщаше, че не знае.

— На вас би ви приличало да носите рокли от вълна и коприна и дълги обици; защото, честно слово, тогава ще ударите в земята много градски дами.

— Тия вълнени и копринени рокли не са за мен, дон Микеле — отвръщаше Лия.

— Защо? Нали и Кьопчовица има такава рокля? Ами Зурлата, и тя ще има такава рокля, нали успя да хване Брази Чипола. Пък и Осата, стига да поиска, и тя може да си направи.

— Да, ама те са богати.

— Ех, проклета орис! — възкликваше дон Микеле, като удряше с юмрук по сабята си. — Бих искал да спечеля тройка на лотото, комаре Лия, за да ви докажа на какво съм способен!

Друг път, когато нямаше какво да прави, дон Микеле допираше ръка до козирката, казваше: „Разрешавате ли?“ и сядаше край тях на камъните. Мена мислеше, че той стои при тях заради Барбара и не казваше нищо. Ала дон Микеле се кълнеше на Лия, че не идвал заради Барбара, не бил и помислял за нея, честно слово! Мислел си за друга, така да знае комаре Лия!…

Той си потъркваше брадичката или сучеше мустак и гледаше Лия като змей. Момичето ту почервеняваше, ту побледняваше и се надигаше да се прибере, ала дон Микеле я улавяше за ръка и казваше:

— Защо ме обиждате, комаре Лия? Останете, никой няма да ви изяде!

Така минаваше времето, докато чакаха мъжете да се приберат от морето: тя седеше пред вратата, дон Микеле — на камъните, скубейки по някое и друго стръкче трева, като не знаеше какво друго да прави, и току я питаше:

— Бихте ли отишли да живеете в града?

— Какво ще правя там?

— Там ви е мястото! Честна дума, вие не сте родена, за да живеете тук, между тия простаци! Вие сте толкова фина, толкова изискана. На вас ви се полага да живеете в хубава къща, да се разхождате край морския бряг или в парка, когато свири музика, ама облечена така, както аз си знам! С хубава копринена забрадка на главата и с гердан от кехлибар! Честно слово, тук все ми се струва, че съм попаднал сред свине и чакам с нетърпение да се махна — за догодина са ми обещали да ме преместят в града.

Лия прихваше да се смее — мислеше, че й се подиграват и свиваше рамене, защото през живота си не бе виждала нито гердани от кехлибар, нито копринени забрадки. Веднъж дон Микеле измъкна скришом една хубава забрадка в жълто и червено, както си беше обвита в хартия — взел я беше от една контрабанда, — и искаше да я подари на Лия.

— Не! Не! — викаше тя с пламнало лице. — Убийте ме, но няма да я взема.

Дон Микеле настояваше:

— Комаре Лия, не очаквах такова нещо от вас. Не го заслужавам. — Но се наложи да свие забрадката в хартията и да я пъхне в джоба си.

Оттогава, зърнеше ли дон Микеле, Лия хукваше и се криеше в къщи, защото се боеше, че дон Микеле ще настоява да й даде забрадката. А той току сновеше из улицата, за да накара Кьопчовица да беснее от яд, и все протягаше врат през вратата на Малаволя, защото никой от тях не се показваше; най-сетне един ден се реши и влезе. Щом го видяха, момичетата зяпнаха от изненада, разтрепериха се, сякаш бяха болни от малария, и не знаеха какво да правят.

— Комаре Лия, вие не пожелахте да приемете копринената забрадка — обърна се той към момичето, което бе почервеняло като божур, — но аз дойдох, защото имам добри чувства към вас. С какво се занимава брат ви Нтони?

Тъй като Нтони не се занимаваше с нищо, Мена също пламваше от срам, колчем й зададяха тоя въпрос. Дон Микеле продължи:

— Боя се, че вашият брат Нтони може да причини някоя неприятност на всички ви. Аз съм ви приятел и се правя, че не виждам, ала дойде ли другият старши, който ще ме замести, той ще пожелае да разбере какво търси брат ви заедно с Чингиалента и оня другия нехранимайко Роко Спату към Ротоло, когато привечер тръгват да се разхождат из пущинака, като че ли имат много обувки, та да ги късат. Комаре Мена, слушайте внимателно какво ще ви кажа сега: кажете му да не се забърква с оня мошеник Пачи крак там, в дюкяна на Пицуто, защото всичко се знае, а пък накрая той ще загази. Другите са стари лисици, затова няма да е зле дядо ви да не му дава да скита из пущинака, защото там не е място за разходка; кажете му също, че от скалите край Ротоло всичко се чува и вижда, оттам се виждат и без далекоглед лодките, дето вечер се промъкват скришом край брега, сякаш са тръгнали на лов за прилепи. Кажете му го, комаре Мена, кажете му също, че този, който го предупреждава, е ваш приятел и не ви мрази. А що се отнася до компаре Чингиалента и до Роко Спату, че и до Вани Пицуто, ние ги наблюдаваме. Брат ви има вяра на Пачи крак, ала не знае, че митничарите получават процент за всяка заловена контрабанда и че за да заловим контрабандистите, трябва да дадем нещо на някой от шайката, за да издаде другите. А за Пачи крак напомнете на брат си онова, което Исус Христос е казал на свети Йоан: „Пази се от белязани люде“. Казва го и поговорката.

Мена блещеше очи и бледнееше и не можеше да проумее напълно какво й казваха; но успя да схване едно: че брат й ще си има разправии с хората с ширити на фуражките. За да я успокои, дон Микеле я хвана за ръката и рече:

— Ако някой узнае, че съм ви казал това, спукана ми е работата. Ала аз рискувам службата си, защото имам добри чувства към всички ви. Не бих искал брат ви да загази. Не! Не искам да го срещна нощем в някое потайно място дори ако трябва да заловя контрабанда за хиляди лири, честно слово!

Откакто дон Микеле им пусна тая муха, двете момичета просто нямаха покой. Нощем не можеха да мигнат, седяха зад вратата, треперейки от студ и страх, и чакаха до късно брат си, докато той се разхождаше и пееше с Роко Спату и с другите от тайфата, а на клетите момичета все им се струваше, че чуват викове и стрелба, като оная нощ, когато разправяха, че били излезли на лов за пъдпъдъци, ама на два крака.

— Легни си — повтаряше Мена на сестра си. — Ти си още млада и не бива да знаеш някои неща.

Тя не каза нищо на дядо си, за да му спести още едно огорчение, което можеше да го довърши; веднъж, когато Нтони се бе поуспокоил и седна замислен пред вратата, подпрял глава с ръце, тя се престраши и му каза:

— Защо скиташ непрекъснато с Роко Спату и компаре Чингиалента? Пази се, видели са те из пущинака и към Ротоло. Пази се и от Пачи крак. Нали знаеш какво е казал Исус Христос на свети Йоан: „Пази се от белязани люде!“

— Кой ти каза? — попита Нтони и скочи като ужилен. — Кажи ми, кой ти каза?

— Дон Микеле — отвърна тя със сълзи на очи. — Каза ми да се пазиш от Пачи крак, защото, за да заловят някоя контрабанда, трябвало да дадат нещо на някого от шайката.

— Не ти ли каза друго?

— Не.

Нтони почна да се кълне, че не било вярно, и я зарече да не казва на дядото. После побърза да стане и тръгна към кръчмата да си оправи настроението; и ако насреща му се зададеше някой от ония, с фуражките с ширити, гледаше да ги заобикаля колкото може по-далеч. Той си мислеше, че дон Микеле не знае нищо и си приказва ей така, наслука, за да го сплаши, нали му имаше зъб заради Сантуца, която го бе изгонила като краставо псе. В края на краищата той не се боеше нито от дон Микеле, на когото плащаха, за да пие кръвчицата на бедняците, нито от неговите ширити. Ама че работа! Дон Микеле нямаше за какво да се трепе, нали си беше дебел и охранен, работата му беше да залови някой клетник, дето се претрепва, докато изкара дванайсет тарѝ. Ама че работа, да трябва да се плаща мито за стоки, внесени отвън, сякаш са крадени! Защо в тая работа трябваше да се месят дон Микеле и неговите копои? Те имаха право да слагат ръка на всичко, да вземат каквото рекат, а другите, дето рискуваха кожата си, за да разтоварят стоката, както те си искат бяха смятани за крадци и ги гонеха с пищови и с карабини, сякаш са вълци. „Да откраднеш от крадец, не е грях!“ Нали и дон Джамария казваше същото в дюкяна на дрогериста.

А дон Франко кимаше и с глава, и с брадата си, хилеше се и викаше, че като направят републиката, нямало да има такива мръсотии.

— Няма да ги има и тия служители на сатаната! — добавяше викарият. Дон Джамария още не можеше да забрави двайсет и петте унции, дето му ги бяха измъкнали от къщи.

А дона Розолина заедно с тия двайсет и пет унции бе загубила и разсъдъка си и беше подгонила дон Микеле, за да загуби и онова, което й бе останало. Зърнеше ли го да се задава по улица Неро, въобразяваше си, че идва да види нея и заставаше на тераската, облягайки се на парапета, дето бяха наредени консервите с домати и чушки, за да покаже какво може да прави; наумила си бе и нищо не беше в състояние да я разубеди, че след като бе престанал да съгрешава със Сантуца, дебелият дон Микеле е тръгнал да си търси жена разумна и домакиня, за каквато се смяташе тя; затова, когато брат й заговореше против властта и против готованците, тя го защищаваше и викаше:

— За дон Силвестро съм съгласна! Готованците като него могат да оберат цяло село, без да си мръднат пръста! Но данъците са необходими за издръжка на военните, те имат хубави униформи, пък и без тях ще се изядем помежду си като вълци.

— Ами! На тия готованци им плащат, за да носят пушки, за какво друго! — хилеше се дрогеристът. — Също като свещениците, дето пък получават по три тарѝ на литургия. Я ми кажете истината, дон Джамария, какъв капитал влагате във всяка литургия, за която ви плащат по три тарѝ?

— А вие? Какъв капитал влагате в тая помия, дето я продавате на безбожни цени? — отвръщаше му викарият с пяна на уста.

За да ядосва дон Джамария, дон Франко се беше научил да се смее като дон Силвестро, затова не му обръщаше внимание и продължаваше — това бе изпитано вече средство да го накара да излезе от кожата си:

— Изкарват си надницата за половин час, а после скитат по цял ден; също като дон Микеле, дето, откакто престана да топли пейките на Сантуца, се мотае по цял ден из селото, все у него ще се препънеш.

— Затова го е яд на мен — намесваше се Нтони. — Побеснял е от яд и седнал да се фука, защото носи сабя. Ала, бог ми е свидетел, някой ден ще го халосам със сабята му по мутрата, за да му покажа, че хич не ме е страх от него!

— Браво! — възкликна дрогеристът. — Така трябва. Народът трябва да се озъби. Само че по-далеч оттук, не искам да си имам неприятности в моята дрогерия. Властта ще помисли, че най-после е успяла да ме хване натясно, а аз не обичам да си имам работа със съдии и с цялата тази сбирщина негодници.

Нтони Малаволя ръкомахаше, показваше юмрук, псуваше и се кълнеше в Христа и Богородица, че щял да си оправи сметките веднъж завинаги, па ако ще да отиде в дранголника, и без това нямало какво да губи. Сантуца вече не гледаше на него с добро око както преди, нали оня непрокопсаник, баща й, беше наговорил какви ли не приказки, хленчейки между молитвите си, откакто масаро Филипо престана да праща вино в кръчмата! Разправяше й, че откакто не можели вече да пият виното на масаро Филипо, с което били свикнали като сукалчета с майчиното мляко, клиентите били почнали да редеят като мухите по Андреев ден. Чичо Санторо натякваше на дъщеря си:

— Какво смяташ да правиш с оня гладник Нтони Малаволя? Не виждаш ли, че го хрантутиш за тоя, що духа? Ти го угояваш като свиня, а той се навърта около Осата и Зурлата, нали сега са богати.

Казваше й още:

— Клиентите си отиват, защото той не се отлепя от фустата ти, не те оставя дори за минутка, да не може човек да се пошегува с теб.

Или:

— Цяла свинщина, мотае се из кръчмата одърпан, мръсен, та кръчмата е заприличала на кочина и хората ги е гнус да пият от чашите. Виж, с дон Микеле беше друга работа, като застанеше на вратата със своята фуражка с ширити. Хората плащат и искат да си пият виното на спокойствие; като гледат пред себе си човек със сабя на пояса, са доволни. А освен това всички му сваляха шапка и ако някой ти дължеше макар и петак и беше отбелязан с въглен на стената, винаги си плащаше. Ала сега го няма, затуй престана да идва и масаро Филипо. Онзи ден, кога мина оттук, рекох му да влезе, а той отвърна, че нямало смисъл да се отбива, защото си се скарала с дон Микеле и той не можел да прекара ширата контрабанда. Напаст, и за душата, и за тялото! Хората говорят, че откакто го няма масаро Филипо, си почнала да съгрешаваш с Нтони, и ще видиш какво ще стане! Ще видиш, че ще стигне и до ушите на викария, а той ще ти отнеме и медальона на дъщеря на Мария!

Сантуца продължаваше да упорствува, защото държеше в къщи да се чува нейната дума; ала и тя почна да си отваря очите, понеже всичко онова, което говореше баща й, беше чиста истина; затова престана да се отнася към Нтони както преди. Останеше ли ядене по чиниите, не му го даваше и наливаше в чашата му мръсна вода; Нтони почна да се сърди, а Сантуца отвърна, че не обичала лентяите, че и тя, и баща й си изкарвали хляба, че и той трябвало да върши същото и да й помага, да цепи дърва и да разпалва огъня, а не да седи като безделник, да крещи или да спи на масата и да плюе по пода където свърне — ставали такива локви, че човек нямало къде да стъпи.

Нтони почна да мърмори, поцепи малко дърва, после, за да не се мъчи много, седна да разпалва огъня. Ала му беше тежко да работи по цял ден като вол, повече, отколкото работеше преди у дома си, защото се отнасяха с него по-зле и от куче и го обиждаха и ругаеха заради това, че му даваха да облизва мръсните чинии. Най-сетне един ден, когато Сантуца се върна от изповед с броеница в ръка, той вдигна голям скандал и се развика, че тя се държала така с него, защото дон Микеле взел пак да се навърта около кръчмата, причаквал я на площада, когато отивала на изповед, а чичо Санторо, щом чуел гласа му, викал след него, за да го поздрави, ходел да го търси чак и в дюкяна на Пицуто, почуквайки с бастуна си по стените, за да намери пътя. Тогава Сантуца кипна и отвърна, че той бил дошъл нарочно, за да я вкара в грях, комката била още в устата й, щял да обезсили опрощението, което била получила.

— Върви си, щом не ти харесва! — кресна тя. — Не искам да изпадам в грях заради теб; пък и не ти казах нищо, кога научих, че си хукнал след ония проклетници Осата и Зурлата, дето се омъжиха за такива негодници. Нейсе, тичай при тях, нали си имат в къщи корито, само свиня им липсва.

Ала Нтони се кълнеше, че не било вярно, че не се интересувал от такива работи, изобщо не мислел за жени; и ако го видела да говори с други жени, можела да го заплюе в лицето.

— Не, така не ще се отървеш от него — настояваше чичо Санторо. — Не виждаш ли как се е лепнал за хляба, дето му даваш? Трябва да сложиш край, трябва да го изриташ. Масаро Филипо ми рече, че не можел повече да държи ширата в бъчвите и ако не се помириш с дон Микеле и той не успее да прекара виното контрабанда както преди, щял да го продаде другиму.

И тръгваше да търси масаро Филипо в дюкяна на Пицуто, като почукваше с бастуна си по стените. Дъщеря му се преструваше на възмутена и заявяваше, че нямало да преклони глава пред дон Микеле след оная обида, дето й бил нанесъл.

— Остави на мен тая работа, аз ще я оправя — уверяваше я чичо Санторо. — Всичко ще уредя. Няма да те накарам да ближеш ботушите на дон Микеле; баща ли съм ти, или не, дявол да го вземе!

Откакто Сантуца почна да се държи грубо, Нтони трябваше да се погрижи да намира пари, за да си плаща хляба в кръчмата, защото не смееше да се весне у дома си, а ония клетници, докато сърбаха чорбата си без всякакъв ищах, мислеха за него като за покойник, та не слагаха дори и масата, ами се хранеха кой където свари, с паницата на колене.

— Това ще ме довърши на стари години! — повтаряше дядото.

Видеха ли го да нарами мрежите и да тръгне да работи на надница, хората разправяха:

— Тази му е последната зима на бай Нтони. Още малко и ония сирачета ще останат на улицата.

Когато се зададеше дон Микеле и Мена казваше на Лия да се прибере, тя се цупеше и отговаряше:

— Има си хас! Да се крия, сякаш съм някаква скъпоценност! Не се бой, такива скъпоценности като нас не ги искат дори и кучетата!

— Ех, ако мама беше жива, нямаше да говориш така! — мърмореше Мена.

— Ако мама беше жива, нямаше да съм сираче, нямаше да си блъскам главата как да се оправям. А и Нтони нямаше да скита по улиците, та ни е срам да кажем, че сме негови сестри, и никой не ще пожелае да се омъжи за сестра на Нтони Малаволя.

След като остана без всякаква издръжка, Нтони почна да излиза съвсем открито с Роко Спату и Чингиалента из пущинака и към Ротоло; тримата си шушукаха и бяха мрачни като освирепели вълци. Дон Микеле предупреди отново Мена:

— Комаре Мена, тоя ваш брат ще ви докара някоя беля на главата!

Мена се принуди да тръгне да търси брат си из пущинака, към Ротоло и в кръчмата; тя хлипаше, плачеше, дърпаше го за ръкава, а той й отвръщаше:

— Не! Нали ти казах, че дон Микеле ме мрази. Той и чичо Санторо кроят непрекъснато нещо против мен. Чух го с ушите си в дюкяна на Пицуто. Оня копой му казваше: „Как така ще се върна при дъщеря ви, нали ще се изложа?“ А чичо Санторо рече: „Ами! Повярвайте ми, цялото село ще се пукне от завист!“

— А ти какво мислиш да правиш? — питаше го Мена с пребледняло лице. — Нтони, спомни си за мама, помисли и за нас, ще останем сам-сами!

— Дума да не става! Ще направя за смях и него, и Сантуца пред цялото село, като отиват на църква! Знам какво ще им кажа, хората ще изпопукат от смях! Аз не се боя от никого, тъкмо ще чуе и дрогеристът.

Мена плачеше, молеше го, ала напразно — той повтаряше едно и също: нямал какво да губи, да му мислели другите, той нямало за какво да се бои, тоя живот му бил дошъл до гуша, искал да сложи край на всичко — нали така разправял и дон Франко. Понеже в кръчмата не го гледаха с добро око, той взе да се навърта по площада и най-вече в неделя сядаше на стълбището, за да види мутрите на ония безсрамници, дето ходеха на църква да мамят и ближния си, и господа, и Богородица, и то пред очите им.

След като Нтони почна да стои като часови пред вратата на църквата, Сантуца ходеше да се черкува чак в Ачи Кастело, и то рано, за да не се изкуши да стори някой грях. Нтони проследяваше с поглед Зурлата, която, след като бе успяла да си намери съпруг, сега пристъпяше забила нос в наметалото си и не поглеждаше никого. Осата, цялата накипрена, с броеница в ръка, идваше да моли бога да я отърве от мъжа й — тази напаст божия; а Нтони се подхилваше зад гърба им:

— Нали се омъжиха, друго не им трябва! Има кой да се грижи за тях, кой да ги храни!

Откак си бе взел белята да се ожени за Осата, вуйчо Разпети изгуби вяра в бога и не стъпваше в църквата, за да не бъдат заедно поне докато трае службата; така погубваше душата си.

— Тази година ми е последна, край! — хленчеше той; сега все гледаше да се събере с бай Нтони и с другите, дето бяха изпаднали като него в беда. — Бягаме от дъжд, сполетя ни град — казваше им той.

— Я кажете, вуйчо Разпети — отвръщаше му бай Нтони, — кога ще отидем при нотариуса за къщата? Аз съм готов, събрах парите.

Ама че човек, мислеше само за къщата си, хич не се и интересуваше за грижите на другите хора!

— Не ми говорете за тоя нотариус, бай Нтони! Споменат ли ми за нотариуса, тозчас си спомням деня, когато се оставих на Осата да ме заведе при него! Проклет да е тоя ден!

Ала компаре Пачи крак, който бе надушил, че може да изкара нещо от посредничество, рече:

— Ако умрете, оная вещица Осата е способна да му продаде къщата с мушмулата на безценица; я по-добре си свършете сам работата, докато е време.

Тогава вуйчо Разпети отвърна:

— Добре де, добре, ще отидем при нотариуса, ала ще трябва да ми дадете горница, та и аз да спечеля нещо, нали виждате какво загубих.

Преструвайки се, че уж гледа да го убеди, Пачи крак добави:

— Ако онази вещица, жена ви, разбере, че сте си получили обратно парите за къщата, може да ви удуши, за да си накупи гердани и копринени забрадки. — И продължи: — Зурлата, откакто си хвана съпруг, поне престана да купува гердани и копринени забрадки. Нали я виждате как идва в църква — с обикновена басмена рокля.

— А бе какво ме интересува мене Зурлата! И нея трябва да я изгорят жива, заедно с всички останали жени, дето ни тровят живота. Наистина ли мислите, че не купува нищо? Прави го нарочно, за да хвърля прах в очите на бай Фортунато, който разправя, че предпочитал да вземе някоя от улицата, вместо да остави имота си в ръцете на тази дрипла, дето е успяла да впримчи сина му. Ако рече, ще му харижа Осата! Всички са от един дол дренки! Горко томува, който им падне в ръцете! Бог ни заслепява! Ето на̀, виждате ли дон Микеле? Тръгнал по улица Неро, за да намига на дона Розолина. Какво му липсва на него? Почитат го, плащат му добре, шкембе пуснал… А той какво? Хукнал подир жените, търси си белята със свещ! Заради грошовете на викария.

— Ами! Той не минава оттам заради дона Розолина! — рече Пачи крак и му намигна скришом. — Дона Розолина може да пусне корени на тераската, сред своите домати, и да си го гледа влюбено колкото си ще, ала нищо няма да излезе! Дон Микеле хич и не мисли за парите на викария. Знам аз какво търси той на улица Неро!

— Е, колко искате за къщата? — настоя бай Нтони.

— Пак ще си поговорим, пак ще си поговорим — отвърна вуйчо Разпети. — Сега искам да послушам литургията — и го отпрати с подвита опашка.

— Дон Микеле си е наумил нещо друго — повтори Пачи крак, като се изплези зад гърба на бай Нтони и намигна към Нтони, който се местеше от зид на зид, наметнат с едно старо палто, и току поглеждаше кръвнишки чичо Санторо, който бе почнал пак да идва на църква, за да проси милостиня от богомолците, мърморейки молитва след молитва; той познаваше всички до един и като излизаха от църквата, викаше на едни:

— Бог да ви благослови! — на други: — Бъдете живи и здрави! — А когато край него мина дон Микеле, той му каза: — Вървете, тя ви чака в градината зад навеса… Пресвета Дево, моли се за нас! Господи боже, прости ми!

Щом дон Микеле почна да се навърта пак около Сантуца, хората заговориха:

— Виж ти, кучето и котката се сдобрили! Щом са били сърдити, имало е нещо!

А когато в кръчмата се появи и масаро Филипо, всички се зачудиха.

— Я, и оня се върна! Сякаш не може да диша без дон Микеле! Тогава не е влюбен в Сантуца, ами в дон Микеле! Някои хора не могат да седят сами и в рая.

Нтони Малаволя се пукаше от яд, защото го бяха изритали от кръчмата като краставо псе, а той нямаше пукната пара в джоба си, та да влезе и да пие напук на дон Микеле, да се застои там цял ден и да опре лакти на масата, че ония да се изядат от гняв. Вместо това трябваше да се мотае из улиците като дръгливо псе, с подвита опашка и клепнали уши, и да мърмори:

— Дявол да го вземе! Някой ден ще видят бял вълк по пладне!

Роко Спату и Чингиалента, нали все намираха отнякъде пари, му се подиграваха от вратата на кръчмата, че станал рогоносец; после идваха при него, почваха да го дърпат към пущинака и да му шушнат на ухото. А той, какъвто си беше будала, се колебаеше да каже „да“. Тогава те му се присмиваха:

— Щом си такъв келеш, така ти се пада! Да пукаш от глад пред кръчмата и да гледаш как дон Микеле ти слага рога под носа ти.

— По дяволите! Не говорете така — викаше Нтони и размахваше юмрук, — че някой ден ще ми причернее пред очите!

Ала те свиваха рамене, почваха да се хилят и го зарязваха. Най-сетне един ден на Нтони наистина му причерня, влезе, изправи се насред кръчмата, жълт-зелен като мъртвец, опря ръка на хълбок, наметнал старото си палто, сякаш беше от кадифе, и се загледа кръвнишки в тоя, когото бе нарочил. Дон Микеле, заради униформата си, се правеше, че не го вижда и гледаше как да се измъкне; но Нтони, щом видя, че дон Микеле се преструва на глупак, се раздразни още повече, почна да се хили и на него, и на Сантуца; плюеше във виното, което пиеше, и разправяше, че било отровно, като онова, дето били дали на Исус; а на всичко отгоре Сантуца го била кръстила с водица, та било голяма щуротия човек да идва в тая мръсна кръчма, за да му обират парите; той бил престанал да идва именно заради тая работа! Тогава Сантуца — нали я засегна на болното място — не можа да се сдържи и отвърна, че бил престанал да влиза тук, защото на тях им дошло до гуша да го хрантутят; той бил такъв гладник, че се наложило да го изритат от кръчмата. Нтони пък се разбесня, почна да чупи чашите и се развика, че го били изгонили, за да докарат оня другия будала с фуражката, но той не се страхувал от него, можел да направи така, че виното да му излезе през носа, защото не се боял от никого. Дон Микеле стана жълт-зелен, както седеше с килната фуражка, и изръмжа:

— Честно слово, сега ще стане, каквото ще стане!

В това време Сантуца взе да хвърля чаши и шишета и по двамата. Най-сетне те се вкопчиха един в друг, почнаха да се налагат с юмруци и се затъркаляха под пейките — искаха да си изпохапят носовете, а хората ги ритаха и удряха, за да ги разтърват; накрая Пепи Назо успя да стори това, като отпаса кожения си колан, който оставяше следа, където удареше.

Дон Микеле си изтупа униформата, наведе се да си прибере сабята, която бе паднала на пода, и си излезе, мърморейки, че постъпва така, защото бил в униформа. От носа на Нтони Малаволя шуртеше кръв като из чешма, ала щом видя, че дон Микеле се измъква, той отиде до вратата и никой не можа да му попречи да го обсипе с ругатни и да го заплашва с юмрук, докато бършеше с ръкав окървавения си нос; викаше, че като го срещнел, щял да му го върне с лихвата.