Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Bury My Heart at Wounded Knee, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Историография
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 6гласа)

Информация

Сканиране
zearendil
Корекция
Златомира Костадинова

Обработка на карти и снимки: elemagan

 

Издание:

Ди Браун. Погребете сърцето ми в Ундид Ний

Американска. Първо издание

Рецензент: Людмил Димитров Станчев

Завеждащ редакция: Вилиана Семерджиева

Редактор: Галина Кръстева

Библиотечно оформление: Жеко АЛЕКСИЕВ

Художник на корицата: Текла Алексиева

Художник на илюстрациите: Николай Пекарев

Художествен редактор: Петър Кръстев

Технически редактор: Пенка Гроздева

Коректор: Снежина Кокенова

 

Дадена за набор октомври 1988 г.

Подписана за печат юли 1989 г.

Излязла от печат август 1989 г.

Формат 32/84/108.

Печатни коли 30,50. Издателски коля 25,62.

УИК 25,72.

Поръчка на издателството Еко 367/88.

 

Цена 2,60 лв.

 

Държавно издателство „Земиздат“, София

ДП „Георги Димитров“ — София

История

  1. —Добавяне

Глава шеста
Войната на Червения облак

1866 г.

27 март. Президентът Джонсън упражнява правото си на вето по законопроекта за гражданските права. 1 април. Конгресът отменя ветото на президента по законопроекта за гражданските права и дава равни права на всички лица, родени в Съединените щати (с изключение на индианците). Президентът бива упълномощен да използува армията за принудително прилагане на закона. 13 юни. Четиринадесетата поправка на Конституцията на САЩ, с която негрите получават право на гражданство, е представена за ратифициране. 21 юли. Няколкостотин души умират в Лондон от холерна епидемия. 30 юли. Расови бунтове в Ню Орлиънс. Вернер фон Сименс изобретява динамото. Излизат „Престъпление и наказание“ на Достоевски и „Блокиран в снеговете“ на Уитпър.

 

1867 г.

9 февруари. Небраска приета в САЩ като тридесет и седми щат. 17 февруари. Първият кораб преминава през Суецкия канал. 12 март. Последните френски войски напускат Мексико. 30 март. САЩ купуват Аляска от Русия за 7 200 000 долара. 20 май. В Лондон Парламентът отхвърля законопроекта на Джон Стюарт Мил за даване право на глас на жените. 19 юни. Мексиканците екзекутират император Максимилиан. 1 юли. Канада получава статут на доминион. 27 октомври. Гарибалди напредва към Рим. 25 ноември. Комисията на Конгреса решава президентът Джонсън „да бъде обвинен в държавни престъпления и противозаконни простъпки“. Алфред Нобел изобретява динамита. Кристофър Шолс конструира първата приложима на практика пишеща машина. Иохан Щраус написва „Синия Дунав“. Карл Маркс издава първия том на „Капитала“.

Тази воина не избухна тук, на наша земя. Тази война ни навлякоха децата на Великия баща, които дойдоха;, за да вземат нашата земя, без да плащат, и които извършиха в нашата земя страшно много лоши дела. Великия баща и децата му са виновни за тези беди… Нашето желание беше да живеем тук в страната си в мир и да вършим такива дела, които да са за благоденствието и доброто на нашия народ, ала Великия баща я напълни с войници, които мислят само за нашата смърт. Някои от нашите хора, които си бяха заминали оттук за промяна, и други, които бяха отишли да ловуват на север, бяха нападнати от войниците от тази посока, а като отидоха на север, бяха нападнати от войниците от другата посока и сега, когато искат да се върнат обратно, войниците са застанали между тях и не им разрешават да си дойдат у дома. Струва ми се, че има по-добър начин от този. Когато хората стигнат до размирици, по-добре е двете страни да се съберат без оръжия, да обсъдят положението и да намерят някакъв мирен начин за оправянето му.

Синте Галешка (Петнистата Опашка) от сиуксите брюле

wounded_knee_karta06.png

 

 

В края на лятото и през есента на 1865 г., когато индианците от земите край река Паудър показваха военната си сила, една комисия, на Съединените щати за сключване на договори пътуваше по горното течение на Мисури. Комисарите спираха във всяко сиукско село близо до реката, за да преговарят с вождовете, които можеха да открият. Новоназначеният губернатор на територията Дакота Нютън Едмъндс беше главната движеща сила в комисията. Друг неин член бе Дългия търговец Хенри Сибли, който три години преди това бе прогонил сиуксите сантии от щат Минесота, Едмъндс и Сибли раздаваха одеяла, меласа, бисквити и други подаръци на посещаваните от тях индианци и лесно убеждаваха домакините си да подпишат нови договори. Те изпратиха вестоносци към Блак Хилс и земите край река Паудър с покани до военните вождове да се явят и подпишат, но индианците бяха твърде заети със сраженията срещу нашествието на генерал Конър и никой не се отзова.

През пролетта на същата година Гражданската война на белите беше завършила и тънката струйка на бялата емиграция към Запада заплашваше да се превърне в потоп. Комисарите по договорите искаха право за прокарване на пътеки, пътища и железопътни линии през индианската територия.

Преди края на есента комисарите сключиха девет договора със сиуксите, включително и с брюле, хънкпапа, оглала и минеконжу, но повечето от военните вождове на тези племена бяха далеч от селищата на Мисури. Държавната власт във Вашингтон приветствува договорите като край на стълкновенията с индианците.

Говореше се, че най-сетне прерийните индианци са умиротворени, че вече няма да има нужда от скъпи кампании като похода на Конър по река Паудър, организиран за убиване на индианци. „… С разходи повече от един милион долара на човек стотици от нашите войници изгубиха живота си, много от заселниците по границите бяха изклани, а ценни имущества — унищожени.“

Губернаторът Едмъндс и другите членове на комисията много добре знаеха, че договорите са невалидни, защото нито един военен вожд не беше ги подписал. Макар че изпратиха във Вашингтон екземпляри за ратифициране от Конгреса, комисарите продължиха усилията си да убедят Червения облак и другите вождове от река Паудър да се срещнат с тях на подходящо място за допълнително подписване на договорите. Понеже Боузмън Трайъл беше главната пътна артерия от форт Ларами до Монтана, офицерите от форта бяха подложени на силен натиск да убедят Червения облак и другите военни вождове да изоставят блокадата на пътя и да се явят в Ларами колкото е възможно по-скоро.

Полковник Хенри Мейнейдиър, назначен за командир: на един от полковете галванизирани янки, се опита да убеди някои доверени хора от граничната област, като Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, да станат посредници между него и Червения облак, но никой не искаше да отиде в земите край река Паудър толкова скоро след нашествието, с което Конър бе разгневил племената. Накрая Мейнейдиър реши да използува като пратеници петима сиукси, които прекарваха повечето от времето си около форта — Голямата уста, Големите ребра, Орловия крак, Вихрушката и Малката врана. Наричани с презрение „готованците от Ларами“, тези индиански търговци всъщност бяха хитри предприемачи. Ако бял човек искаше първокласно бизонско наметало на ниска цена или на индианец от горното течение на Тонг бяха необходими стоки от военния магазин на форта, „готованците от Ларами“ уреждаха размяната. Те щяха да играят важна роля като доставчици на муниции на индианците по време на войната на Червения облак.

Голямата уста и спътниците му бяха вече от два месеца на път и разпространяваха новината, че хубави подаръци очакват всички военни вождове, които се явят във форт Ларами и подпишат нови договори. На 16 януари 1866 г., пратениците се върнаха, придружени от две изпаднали групи сиукси брюле с предводители Стоящия лос и Пъргавата мечка. Стоящия лос каза, че хората му са загубили много мустанги по време на снежна буря и че на Рипъбликън почти няма дивеч. Петнистата опашка, водачът на брюле, щял да дойде веднага, щом дъщеря му бъде в състояние да пътува. Тя страдала от болест с кашлица. Стоящия лос и Пъргавата мечка нямаха търпение да подпишат договора и да получат дрехи и провизии за хората си.

— А какво става с Червения облак — поиска да разбере полковник Мениейдиър, — Къде са Червения облак, Мъжа, който се страхува от конете си, Тъпия нож — вождовете, които се сражаваха с войниците на Конър?

Голямата уста и другите „готованци от Ларами“ го увериха, че военните вождове скоро ще бъдат тук. Не трябва да ги караме да бързат, особено през Луната на силния студ.[1]

Минаха седмици и в началото на март пристигна пратеник от Петнистата опашка, който съобщи на полковник Мейнейдиър, че вождът на брюле идва да обсъди договора. Дъщерята на Петнистата опашка, Бързоногата, била много болна и той се надявал, че войнишкият доктор ще я направи отново здрава. Няколко дни по-късно Мейнейдиър научи, че Бързоногата е умряла по време на пътуването, и напусна форта, придружен от рота войници и един санитарен фургон, за да посрещне траурната процесия на сиуксите брюле. Денят беше студен, валеше лапавица, пейзажът на Уайоминг беше мрачен със скованите си в лед потоци и покритите със сняг кафяви хълмове. Мъртвото момиче беше обвито в кожа от елен, здраво свързана с ремъци и опушена от огън. Грубият покров беше окачен между любимите коне на покойната — чифт бели мустанги.

Прехвърлиха тялото на Бързоногата във фургона, отзад завързаха белите мустанги и процесията продължи към форт Ларами. Когато групата на Петнистата опашка достигна форта, полковник Мейнейдиър изведе целия гарнизон, за да отдаде военни почести на опечалените индианци.

Полковникът покани Петнистата опашка в щаба си и изрази съболезнованията си по повод загубата на дъщеря му.

Вождът отговори, че по времето, когато белите и индианците са били в мир, той многократно бил водил дъщеря си във форт Ларами, че тя обичала форта и той би искал погребалното й скеле[2] да бъде издигнато в гробището на поста. Полковник Мейнейдиър незабавно даде исканото разрешение. Той беше изненадан от сълзите в очите на Петнистата опашка, защото не знаеше, че индианците могат да плачат. Доста несръчно полковникът промени темата на разговора. Великия баща във Вашингтон щял да изпрати нова комисия за мир през пролетта. Той изрази надежда, че Петнистата опашка ще се установи близо до форта, за да изчака пристигането на комисията — наложително било да се направи Боузмън Роуд безопасен за пътуване. „Уведомен съм, че през следващата пролет ще има голямо движение към мините на Айдахо и Монтана“ — каза полковникът.

„Ние смятаме, че ни бяха причинени много злини — отговори Петнистата опашка — и че имаме право на компенсация за вредите от прокарването на толкова много пътища през страната ни, от прогонването и унищожаването на бизоните и дивеча. Сърцето ми тъне в тъга и не мога да говоря сега по работа. Ще почакам, за да видя съветниците, които Великия баща ще изпрати.“

На следващия ден Мейнейднър уреди на Бързоногата погребение с военни почести. Малко преди залез-слънце към гробището на форта се отправи процесията зад покрития с червен плат ковчег, поставен на оръдеен лафет. Според обичая на сиуксите брюле жените качиха ковчега върху погребалното скеле, покриха го с прясно одрана бизонска кожа и го завързаха с ремъци. Небето бе оловносиво и буреносно и с падането на здрача заваля лапавица. По дадена команда войниците се построиха с гръб към ковчега и дадоха три последователни залпа. След това всички се върнаха във форта. През нощта до скелето остана само отделение артилеристи, които запалиха голям огън от борови дървета и до сутринта стреляха с гаубиците си всеки половин час.

Четири дни по-късно Червения облак и голям отряд сиукси оглала неочаквано се появиха извън форта. Те първо спряха в лагера на Петнистата опашка. Двамата тетонски водачи още се радваха на срещата си, когато Мейнейдиър се яви с ескорт от войници, за да ги заведе в щаба си с тържествена церемония, барабанен бой и свирене на бойни тръби.

Когато Мейнейдиър съобщи на Червения облак, че новата мирна комисия няма да дойде във форт Ларами, преди да изминат няколко седмици, вождът на оглалите се ядоса. Голямата уста и другите пратеници му бяха казали, че ако се яви да подпише мирен договор, ще получи подаръци. Трябваха му пушки, барут и провизии. Мейнейдиър отговори, че може да отпусне на посетителите си оглали храна от армейските складове, но няма пълномощия да раздава пушки и барут. Тогава Червения облак поиска да узнае какво ще получа народът му от договора — те бяха подписвали договора и преди и все индианците отстъпваха пред белите. Този път белите трябва да дадат нещо на индианците.

Като си спомни, че председателят на новата комисия Тейлър се намира в Омаха, Мейнейдиър предложи Червения облак да изпрати послание до Тейлър по телеграфа. Червения облак бе настроен скептично — той не вярваше много в магията на говорещите жици. След известно отлагане той се съгласи да отиде с полковника в телеграфната служба на форта и с помощта на преводач продиктува послание за мир и дружба до намиращия се в Омаха съветник на Великия баща.

Машината изтрака отговора на комисаря Тейлър: „Великия баща във Вашингтон… иска от вас да бъдете негови приятели и приятели на белия човек. Ако сключите мирен договор, той иска да възнагради вас и народа ви в знак на приятелство. Керванът с припаси и подаръци няма да стигне до форт Ларами от река Мисури преди 1 юни, а Великия баща настоява по това време вече да е постигнато съгласие за датата, на която комисарите ще се срещнат с вас, за да се сключи договорът.“

Червения облак бе впечатлен. Харесваше му и откровеността на полковник Мейнейдиър. За подписването на договора той можеше да почака до Луната, когато тревата е поникнала. Това щеше да му даде възможност да се върне обратно на Паудър и да изпрати вестоносци до всички разпръснати отряди на сиуксите, шайените и арапахите. Индианците щяха да имат достатъчно време да съберат повече бизонски и боброви кожи, за да търгуват, когато се върнат във форт Ларами.

Като жест на добра воля Мейнейдиър отпусна на заминаващите оглали малко барут и олово и те отпътуваха в добро настроение. Мейнейдиър не бе казал нищо относно откриването на движение по Боузмън Роуд; Червения облак не бе споменал за форт Рино на река Паудър, който продължаваше да бъде в обсада. Тези въпроси можеха да почакат до свикването на съвета за сключване на договора.

wounded_knee_p1012.jpgПетнистата опашка или Синте Голешка от сиуксите брюле

 

 

Червения облак не изчака поникването на зелената трева. Той се върна във форт Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят. Той водеше със себе и първия си помощник, Мъжа, който се страхува, и повече от хиляда оглали. Тъпия нож доведе няколко вигвама шайени, а Червеното листо пристигна с отряд сиукси брюле. Заедно с хората на Петнистата опашка и другите брюле те построиха обширен лагер край река Плат. Търговските агенции и лавките станаха център на трескава дейност. Никога Голямата уста и „готованците от Ларами“ не бяха имали толкова много работа по уреждането на сделки.

Няколко дни по-късно пристигна комисията за мирния договор и на 5 юни започнаха формалните преговори, съпроводени с обичайните дълги речи на комисарите и на индианските вождове. Неочаквано Червения облак поиска отлагане с няколко дни, за да се изчака идването на други тетони, които също искали да участвуват в разискванията. Комисарят Тейлър се съгласи да отсрочи съвета до 13 юни. По ирония на съдбата 13 юни бе денят, в който полковник Хенри Керингтън и седемстотин офицери и войници от 18-и пехотен полк достигнаха околностите на форт Ларами. Походът на полка бе започнал във форт Кърпи, Небраска, и задачата му бе да изгради поредица фортове покрай Боузмън Роуд в подготовка за очакваното през лятото голямо движение към Монтана. Макар че походът бе подготвян в продължение на седмици, никой от поканените за подписването на договора индианци не беше уведомен за тази военна окупация на земите по река Паудър.

За да избегне евентуални търкания с двете хиляди индианци, намиращи се на лагер около форт Ларами, Керингтън спря полка си на четири мили източно от военния пост. Стоящия лос, един от вождовете брюле, който беше тук още от зимата, наблюдаваше от вигвама си как войниците подредиха кервана от фургони във формата на квадрат. Той се метна на мустанга си, отиде до лагера и войнишките постове го заведоха при полковник Керингтън. Полковникът повика един от водачите си за преводач и след като изпушиха ритуалната лула, Стоящия лос запита остро:

— Къде сте тръгнали?

Керингтън отговори откровено, че води войските си към земите по Паудър, за да охранява пътя за Монтана.

— В Ларами се сключва договор със сиуксите от земите, където отивате — каза Стоящия лос. — Ако стигнете там, ще трябва да се сражавате с воините сиукси.

Керингтън заяви, че задачата му е да охранява пътя, а не да воюва със сиуксите.

— Те няма да продадат ловните си полета на белите, за да се прави път — настоя Стоящия лос. — И няма да ви дадат пътя, освен ако не ги победите.

Той побърза да поясни, че е сиукс брюле, че той и Петнистата опашка са приятели на белите, но че оглалите и минеконжуите на Червения облак ще се бият с всеки бял на север от Плат.

Преди да започне заседанието по договора на следващия ден, присъствието и намеренията на полка сини куртки бяха известни на всеки намиращ се около форт Ларами индианец. Когато на другия ден Керингтън пристигна във форта, комисарят Тейлър реши да го представи на вождовете и спокойно им съобщи това, което те вече знаеха — правителството на Съединените щати има намерение да открие път през земите им по река Паудър независимо от договора.

Хор недоволни индиански гласове заглуши първите думи на Керингтън. Когато той възобнови речта си, индианците продължиха да мърморят помежду си и да се къртят неспокойно по направените от борови дъски пейки, върху които седяха на плаца на форта. Преводачът на Керингтън тихо подсказа, че може би ще е по-добре да оставят вождовете да говорят първи.

Мъжа, който се страхува, се изкачи на подиума. С поток от думи той даде ясно да се разбере, че ако войниците навлязат в страната на сиуксите, хората му ще се сражават с тях. „След два месеца няма да ви остане дори едно копито“ — заяви той.

Дойде ред и на Червения облак. Стройната му фигура, наметната с леко одеяло и обута в мокасини, се придвижи към центъра на подиума. Разделена на път, правата му черна коса падаше чак до кръста. Под орловия нос широката му уста изразяваше решителност. Очите му святкаха, когато започна да упреква членовете на комисията в това, че се отнасят с индианците като с деца. Той ги обвини, че си играят на преговори за една страна, която се канят да завоюват със сила. „Година след година белите избутваха индианците — каза той, — докато не ги принудиха да живеят в малка територия на север от Плат, и сега последните ловни полета и домашните огнища на народа ни ще бъдат отнети. Нашите жени и деца ще гладуват, що се отнася до мен — предпочитам да умра в бой, отколкото от глад… Великия баща ни изпраща подаръци и иска нов път, но Белия вожд отива с войници да открадне пътя, преди индианците да са казали «да» или «не»!“

Докато преводачът се опитваше да преведе сиукските думи на английски, слушателите индианци станаха толкова неспокойни, че комисарят Тейлър внезапно прекъсна заседанието за деня. Червения облак премина покрай Керингтън като че той не съществуваше и продължи по плаца към лагера на оглалите. Преди да се съмне, оглалите бяха напуснали форт Дараци.

През следващите няколко седмици, докато керванът на Керингтън се движеше на север по Боузмън Роуд, индианците имаха възможност да преценят неговите размери и силата му. Двестате фургони бяха натоварени догоре с косачки, чакъл и машини за тухли, дървени врати, рамки за прозорци, брави, гвоздеи, музикални инструменти за оркестър от двадесет и пет души, люлеещи се столове, буталки, консерви и семе за посев, както и с обичайния запас от храна и бойни материали. Сините куртки явно смятаха да останат в земите по река Паудър — някои от тях водеха със себе си жените и децата си, домашни животни и прислуга. Войниците бяха въоръжени със старомодни пушки (които се зареждаха през цевта), с няколко карабини Спенсър, с пълнене от затворената част, и с четири артилерийски оръдия. За водачи те си бяха осигурили Одеялото Джим Бриджър и Жреческото теле Бекуърт, които знаеха, че индианците следят ежедневно движението на кервана по пътя край Паудър.

На 28 юни полкът стигна до форт Рино и двете роти галванизирани янки, които през зимата и пролетта станаха затворници в собственото си укрепление, бяха сменени. За гарнизон на форта Керингтън остави около една четвърт от полка си, след което продължи на север да търси място за главната си квартира. Сега стотици воини от индианските лагери по Паудър и Тонг започнаха да се събират край фланговете на военния керван.

На 13 юли колоната спря при разклонението на реките Литъл Пини и Биг Пини. Тук, в сърцето на тучните ливади, близо до покритите с борове склонове на Бигхорн, в най-добрите ловни полета на прерийните индианци, сините куртки издигнаха армейските си палатки и започнаха строителството на форт Фил Кърни.

Три дни по-късно голям отряд шайени се приближи до лагера. Две луни, Черния кон и Тъпия нож бяха между водачите, но последният се държеше настрана, защото другите вождове го смъмриха строго загдето останал във форт Ларами и подписал документа и хартията, която дава право на войниците да строят фортове и да открият пътя край река Паудър. Тъпия нож твърдеше, че се е докоснал до писалката в Ларами, за да му подарят одеяла и муниции и че не е знаел какво е написано на документа. Въпреки това останалите го упрекваха, че е подписал, след като Червения облак обърна гръб на белите, пренебрегна подаръците им и събра воините си, за да даде отпор на бледоликите.

Под закрилата на бялото знаме шайените уредиха преговори с Малкия бял вожд Керингтън. На четиридесет вождове и воини бе дадено разрешение да посетят лагера на войниците. Керингтън ги посрещна с военния оркестър, доведен чак от форт Кърни, Небраска. Музикантите приветстваха гостите си с бодри маршове. Тук бе Одеялото Джим Бриджър и индианците знаеха, че няма да могат да го измамят, но те заблудиха Малкия бял вожд да смята, че са дошли да преговарят за мир. По време на пушенето на лулата и встъпителните речи вождовете проучваха силата на войниците.

Преди индианците да си тръгнат, Малкия бял вожд качи една от гаубиците си на един хълм и изстреля от нея гюле с картеч.

„Гръмна два пъти — каза Черния кон, като едва се сдържаше сериозен. — Белия вожд гръмна веднъж, после Великия дух на Белия вожд гръмна повторно за белите си деца.“

Силата на голямото оръдие впечатли индианците; това беше и целта на Керингтън, но той не подозираше, че Черния кон му се присмя с ироничната си забележка относно Великия дух, гръмнал „повторно за белите си деца.“ Когато шайените се приготвиха за заминаване, Малкия бял вожд им раздаде парчета хартия, според които те се бяха съгласили на „траен мир с белите и с всички минаващи по пътя“, и те си тръгнаха. За няколко часа селищата по Тонг и Паудър получиха съобщение от шайените, че новият форт е прекалено мощен, за да бъде завладян без големи загуби. Те трябваше да примамят войниците на открито, където биха могли да ги нападнат по-лесно.

Призори отряд оглали на Червения облак подплаши и разпръсна 175 коня и мулета от стадото на Керингтън. Когато войниците препуснаха да ги преследват, индианците ги увлякоха в гонитба цели петнадесет, мили и тук паднаха първите жертви на облечените в сини куртки нашественици в земите край Паудър.

От този ден насетне и през цялото лято на 1866 г. Малкия бял вожд бе въвлечен в безмилостна партизанска война. Никой от многобройните кервани с фургони, цивилни или военни, които се движеха по Боузмън Роуд, не бе предпазен от внезапно нападение. Конната охрана трябваше да покрива големи разстояния и войниците скоро свикнаха със смъртоносните засади. А изпратените да секат дървета на няколко мили от форта бяха постоянно изложени на смъртоносни атаки.

Докато лятото си отиваше, индианците организираха по горното течение на Паудър снабдителна база и скоро тяхната основна стратегия стана ясна — да направят пътуването по пътя трудно и опасно, да прекъснат снабдяването на войските на Керингтън, да ги изолират и да ги нападат.

Червения облак бе навсякъде, а съюзниците му се увеличаваха с всеки изминат ден. Черната мечка — вождът на арапахите, чието село бе разрушено от генерал Конър предното лято, уведоми Червения облак, че воините му горят от нетърпение да участвуват в сраженията. Дорестия кон, друг арапах, също се присъедини с воините си към съюза. Петнистата опашка, който все още вярваше в мира, отиде да лови бизони край Рипъбликън, но много от неговите воини брюле дойдоха на север, за да се присъединят към Червения облак. Там прекара лятото и Седящия бик. По-късно той нарисува пиктограма за залавянето на един принадлежащ на бели пътници покрай Паудър кон с разцепени уши. Там беше и Гал, един от по-младите хънкпапи. Заедно с индианеца минеконжу Гърбица и младия оглала Лудия кон той измисляше различни хитрости, за да дразни, ядосва и примамва войниците и преселниците в грижливо подготвени клопки.

В началото на август Керингтън реши, че форт Фил Кърни е достатъчно защитен и може да рискува отново да раздели силите си. По тази причина и в съответствие с инструкциите на Министерството на войната той отдели 150 души и ги изпрати на 90 мили северно, за да построят третия форт по Боузмън Роуд — форт С. Ф. Смит. По същото време той изпрати водачите Бриджър и Бекуърт да се свържат с Червения облак. Задачата беше трудна, но двамата ветерани от границата тръгнаха да търсят някой благосклонен посредник.

Бриджър получи изненадващи сведения от едно село на индианци кроу на север от Бигхорн. Въпреки че сиуксите бяха от няколко поколения насам врагове на кроу и ги бяха изместили от богатите им ловни полета, самият Червен облак им бе направил мирно посещение с надежда да ги убеди да се присъединят към индианския съюз. „Ние искаме да ни помогнете да унищожим белите“ — бил казал Червения облак. После вождът на сиуксите се похвалил, че когато падне снегът, ще блокира доставките на припаси за войниците, ще ги накара да напуснат фортовете си от глад и ще ги избие всичките. Бриджър дочу, че няколко индианци кроу са се съгласили да се присъединят към воините на Червения облак, но когато намери Бекуърт в друго село, той му каза, че вербува индианци кроу, желаещи да се бият срещу сиуксите на страната на войниците на Керингтън. (Жреческото теле Бекуърт не успя да се върне във форт Фил Кърни. Той умря внезапно в едно село на кроу, може би отровен от някой ревнив съпруг, но по-вероятно е от естествена смърт.)

В края на лятото силите на Червения облак бяха сто хиляди души. С помощта на приятелите си „готованците от Ларами“, те успяха да съберат малък запас от карабини и муниции, но мнозинството воини имаха само лъкове и стрели. Рано през есента Червения облак и другите вождове решиха да съсредоточат силите си срещу Малкия бял вожд и омразния форт на Пини. И тъй преди настъпването на студените луни те се придвижиха към Бигхорн и построиха лагерите си близо до горното течение на Тонг. Оттук беше лесно да се нападне форт Фил Кърпи.

По време на летните набези двама оглали, Високия гръбнак и Жълтия орел, се прочуха с добре обмислени бойни хитрости за измама на войниците, както и с дръзка езда и смелост при ръкопашните схватки, когато войниците попадаха в клопките им. Понякога Високия гръбнак и Жълтия орел обмисляха заедно с Лудия кон сложните си клопки. В началото на Луната на пукащите дървета те започнаха да тормозят дърварите в боровата гора и войниците, които охраняваха фургоните за превоза на дърва към форт Фил Кърни.

На 6 декември, когато студените въздушни течения нахлуваха надолу по склоновете на Бигхорн, Високия гръбнак и Жълтия орел взеха стотина воини и ги разпръснаха на различни места из пътя за боровата гора. Червения облак бе с друга група воини, които заеха позиции по хребетите на хълмовете. Те святкаха с огледалца и развяваха знамена, за да показват на Високия гръбнак и на причакващите му воини движението на войската. Преди края на деня индианците накараха сините куртки да се мятат във всички страни. По едно време Малкия бял вожд Керингтън излезе от форта и започна преследване. Като избра подходящия момент, Лудия кон слезе от коня си и се показа на пътеката непосредствено пред един от разгорещените кавалерийски офицери на Керингтън, който подгони индианеца с галопираща група ездачи. Щом войниците се проточиха в колона по един по тясната пътека, Жълтия орел и воините му изскочиха от своите скривалища в тила им. За секунди индианците се нахвърлиха като рояк пчели върху войниците. (В този бой бяха убити лейтенант Хорейшио Бингъм и сержант Дж. Боуърс, а няколко войници — тежко ранени.)

През нощта и през следващите няколко дни вождовете и воините коментираха в лагерите си колко глупаво бяха действували сините куртки. Червения облак бе уверен, че ако успеят да измъкнат от форта голям брой войници, хиляда индианци, въоръжени само с копия и стрели, ще могат да избият всички. През седмицата вождовете се съгласиха, че след началото на следващото пълнолуние ще подготвят голяма клопка на Малкия бял вожд и неговите войници.

Към третата седмица на декември всичко беше готово и около две хиляди воини напуснаха вигвамите си край Тонг и се отправиха на юг. Времето беше много студено и те носеха бизонски наметала с козината навътре, гамаши от тъмен вълнен плат, високи мокасини от бизонска кожа и червени одеяла, прикрепени към седлата им. Повечето яздеха товарни коне и водеха бързоногите си бойни мустанги завързани с въжета. Някои имаха карабини, но повечето бяха въоръжени с лъкове, стрели, ножове и копия. Те носеха достатъчно пемикан, а при удобен случай малки групи щяха да се отклоняват от пътя, да убиват по някой елен и да вземат толкова месо, колкото може да се носи под седлата.

На около десет мили северно от форт Фил Кърни те построиха временен лагер в три кръга — за сиуксите, шайените и арапахите. Между лагера и форта бе мястото, избрано за засадата — малката долина на Пино Крийк.

На 21 декември сутринта вождовете и племенните заклинатели решиха, че денят е благоприятен за победа. С първия сив лъч на утрото отряд воини потегли по много заобиколен път към пътеката за превоз на дърва, където щеше да се осъществи лъжливо нападение срещу фургоните. Десет младежи бяха вече избрани за опасната задача да привлекат вниманието на войниците — двама шайени, двама арапахи и по двама от трите сиукски клана (оглала, минеконжу и брюле). Командуваха ги Лудия кон, Гърбица и Малкия вълк. Докато воините „примамки“ яхнаха мустангите и се отправиха към Лодж Трайъл Ридж, основното ядро воини потегли надолу по Боузмън Роуд. Сенчестите страни на хребетите тук-там бяха покрити със сняг и лед, денят беше ясен, а въздухът — студен и сух. На около три мили от форта, където пътят вървеше по един тесен хребет и слизаше към Пино Крийк, те започнаха да подготвят голямата засада. Шайените и арапахите взеха западната страна. Една част от сиуксите се скриха в тревистата равнина на отсрещната страна; другите останаха на конете си, прикрити от два скалисти хребета. Към 10 часа сутринта почти две хиляди воини очакваха воините „примамки“ да доведат сините куртки в капана.

Докато бойният отряд извършваше лъжливото си нападение срещу кервана с дърва, Лудия кон и воините „примамки“ слязоха от конете си и в очакване се скриха на един склон срещу форта. При първите звуци на стрелбата рота войници изскочи от форта и се отправи в галоп да спасява дърварите. След като сините куртки се скриха от погледа им, воините „примамки“ се показаха на склона и тръгнаха надолу по посока на форта. Лудия кон размахваше червеното си одеяло и ту се показваше, ту се скриваше зад храсталаците, по бреговете на замръзналата река Пини. Това продължи няколко минути, после Малкия войнишки вожд във форта гръмна със своя голям топ. Воините „примамки“ се разпръснаха по склона, като подскачаха, бягаха в зигзаг и крещяха, за да накарат войниците да мислят, че са уплашени. По същото време бойната група се бе отдалечила от кервана с дърва и се връщаше обратно към Лодж Трайъл Ридж. След няколко минути войниците се впуснаха в преследване, някои на коне, други пеша. (Командваше ги капитан Уилям Фетерман, който имаше категорична заповед да не преследва отвъд Лодж Трайъл Ридж.)

Лудия кон и другите воини „примамки“ се метнаха на мустангите си и препускаха напред-назад по склона на Лодж Трайъл Ридж, като дразнеха войниците и ги разгневиха до такава степен, че те започнаха да стрелят безразборно. Куршумите рикошираха в скалите, а воините „примамки“ се оттеглиха бавно. Когато войниците забавяха хода си или спираха, Лудия кон слизаше от коня си и се преструваше, че поправя седлото или оглежда копитата му. Куршумите свистяха навсякъде около него, а после войниците се изкачиха на върха на хребета, за да прогонят воините „примамки“ надолу към Пино Крийк. „Примамките“, десет на брой, бяха единствените индианци, които се виждаха, и войниците пришпорваха конете си, за да ги заловят.

Когато воините „примамки“ прекосиха Пино Крийн, всичките осемдесет и един кавалеристи и пехотинци бяха вече в клопката. Сега „примамките“ се разделиха на две групи, всяка от които бързо пресече пътя на другата. Това бе сигналът за атака.

Малкия кон — шайенът, който преди година беше предупредил арапахите за приближаването на генерал Копър, имаше честта първи да даде сигнал на хората си, скрити в сухите дерета от западната страна. Той вдигна копието си и всички конни шайени и арапахи атакуваха — внезапният тропот на копитата им проехтя като гръмотевична буря.

От отсрещната страна се спуснаха сиуксите и за няколко минути индианците и пешите войници се смесиха в объркан ръкопашен бой. Скоро всички пехотинци бяха убити, но кавалеристите се оттеглиха в една скалиста височина към края на хребета. Те пуснаха конете си да избягат и се опитаха да се прикрият между заледените каменни блокове.

Него ден Малкия кон спечели слава, защото стигна на 40 фута от обсадените кавалеристи, като ловко прескачаше камъните и се криеше из деретата. Индианецът минеконжу Белия бик също се отличи в кървавото сражение на склона на хълма. Въоръжен само с лък и копие, той нападна един спешен кавалерист, който стреляше по него с карабината си. В пиктограмата, която Белия бик по-късно нарисува за събитието, той се изобразява облечен в червено бойно наметало в момента, когато изпраща стрела в сърцето на войника и го удря по главата с копието си, за да ознаменува победата си.

Към края на сражението шайените и арапахите, от едната страна, и сиуксите, от другата, бяха толкова близо едни до други, че започнаха да се обстрелват с рояци стрели. След това всичко свърши. Нито един войник не остана жив. Измежду мъртвите изскочи куче и един сиукс понечи да го улови, за да го вземе вкъщи, но шайенът Големия измамник каза: „Не оставяй кучето да избяга!“ — и някой прониза животното със стрела. Това беше сражението, което белите нарекоха фетермановото клане, а индианците — Битката на стоте убити.

Загубите на индианците бяха тежки — почти двеста убити и ранени. Поради силния студ те решиха да отнесат ранените обратно във временния лагер, където щяха да ги предпазят от замръзване. На следващия ден силна виелица задържа воините там във временни заслони, а когато утихна, те се върнаха в селищата си на Тонг.

Беше Луната на силния студ и за известно време нямаше да има повече сражения. Останалите живи войници във форта щяха да преглъщат горчивината от поражението. А ако те не вземеха от дума и продължаваха да стоят там до позеленяването на тревата напролет, войната щеше да продължи.

Фетермановото клане направи дълбоко впечатление на полковник Керингтън. Той бе ужасен, от обезобразяванията — изкормванията, отсечените крайници, „половите органи, отрязани и неприлично поставени върху труповете“. Полковникът размишляваше върху причините за тази диващина и накрая написа едно есе, като философстваше, че индианците са подтиквани от езическите си вярвания да извършват ужасяващи деяния, които остават завинаги врязани в паметта. Ако Керингтън беше огледал мястото на клането в Сенд Крийк, станало само две години преди фетермановото, щеше да види същите обезобразявания, извършени от войниците на полковник Чивингтън. Индианците, които устроиха засада на Фетерман, само подражаваха на враговете си — практика, която по време на война, пък и в мирно време, се смята за открита форма на ласкателство.

Фетермановото клане направи дълбоко впечатление и на правителството на Съединените щати. Това беше най-тежкото поражение, което армията бе понесла до момента в индианските войни, и второто в американската история, от което нямаше останали живи. Керинггън бе сменен от командния му пост, във фортовете из земите край река Паудър бяха изпратени подкрепления и нова комисия за мир тръгна от Вашингтон за форт Ларами.

Новата комисия се оглавяваше от Черните мустаци Джон Санбърн, който през 1865 г. убеди южните шайени на Черния котел да напуснат ловните си полета в Канзас и да живеят на юг от река Арканзас. Сайбърн и генерал Алфред Съли пристигнаха във форт Ларами през април 1867 г. и този път задачата им бе да накарат Червения облак и сиуксите да изоставят ловните си полета в земите край Паудър и да заживеят в резерват. Както и предната година, първи дойдоха сиуксите брюле — Петнистата опашка, Бързата мечка, Стоящия лос и Желязната черупка.

Малката врана и Убиеца на поните, които бяха повели отрядите си оглала надолу по Плат с надежда да намерят бизони, дойдоха да видят какви подаръци ще раздават комисарите. Мъжа, който се страхува, се яви като представител на Червения облак. Когато комисарите го запитаха дали Червения облак ще дойде да преговаря за мир, Мъжа, който се страхува, отговори, че вождът на оглалите няма да направи това, докато всички войници не напуснат земите край река Паудър.

По време на тези преговори Санбърн помоли Петнистата опашка да произнесе реч пред събраните индианци. Петнистата опашка посъветва слушателите си да прекратят войната срещу белите и да живеят в мир и щастие. За това той и неговите сиукси брюле получиха достатъчно барут и олово, за да ловуват за бизони по река Рипъбликън. Враждебно настроените оглали не получиха нищо. Мъжа, който се страхува, се върна при Червения облак, възобновил нападенията си по Боузмън Роуд. Малката рана и Убиеца на поните последваха сиуксите брюле в ловните полета за бизони и се присъединиха към стария си шайенски приятел Пуйчия крак. Мирната комисия на Черните мустаци Санбърн не постигна нищо.

Преди края на лятото Пуйчия крак и Убиеца на поните се свързаха с един военен командир, когото те нарекоха Твърдия задник, защото ги преследваше на големи разстояния в продължение на много часове, без да слиза от седлото. По-късно те щяха да го нарекат Дългата коса Къстър. Когато Къстър ги покани на преговори във форт Макферсън, те се явиха и приеха захар и кафе. Индианците казаха на Твърдия задник, че са приятели на белите, но не харесват Железния кон, който се движи по железни релси, свири, изпуска дим и плаши всичкия дивеч по долината на Плат. (Релсите на железопътната линия Юниън Пасифик бяха прокарани в територията на Западна Небраска през 1867 г.)

Това лято оглалите и шайените на няколко пъти прекосиха железопътната линия, докато търсеха бизони и антилопи. Понякога те виждаха железни коне да теглят с голяма скорост по линията дървени къщи на колела. Те се чудеха какво ли има в къщите и веднъж един шайен реши да улови с ласо Железния кон и да го свали от релсите. Вместо това Железния кон дръпна индианеца рязко от мустанга му и го повлече безмилостно, преди той да успее да се освободи от въжето си.

Спящия заек предложи друг начин да бъде уловен един от железните коне: „Ако можем да извием релсите и да ги раздалечим, Железния кон може да падне — каза той. — Тогава ще можем да видим какво има в дървените къщи на колела“. Така и сториха и зачакаха идването на влака. Разбира се, Железния кон падна на една страна и от него излезе много пушек. От влака изскочиха хора и индианците убиха всички с изключение на двама, които се измъкнаха и избягаха. След това индианците разбиха къщите на колела и намериха чували с брашно, захар и кафе, сандъци с обувки и бъчви с уиски. Те изпиха част от уискито и взеха да връзват краищата на топовете плат за опашките на конете си. Мустангите препускаха през прерията с дълги ленти от плат, които се разгъваха и развяваха след тях. След известно време индианците извадиха горещи въглища от повредения локомотив, подпалиха товарните вагони и се отдалечиха, преди войниците да дойдат, за да ги накажат.

Такива инциденти заедно с продължаващата война на Червения облак, която бе сложила край на пътуването на цивилни през земите край река Паудър, направиха голямо впечатление на правителството на Съединените щати и на висшето му военно командуване.

Правителството бе решено да охранява трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, но дори такива ветерани като генерал Шърман започнаха да се питат дали не е по-добре да се оставят земите по Паудър на индианците в замяна на мира по долината на Плат.

Към края на юли, след като приключиха танците на слънцето и ритуалите на вълшебната стрела, сиуксите и шайените решиха да изтрият от лицето на земята фортовете по Боузмън Роуд. Червения облак искаше да нападне форт Фил Кърни, но Тъпия нож и Две луни смятаха, че ще бъде по-лесно да бъде превзет форт С. Ф. Смит, тъй като воините шайени вече бяха убили или пленили почти всички коне на намиращите се там войници. Накрая, след като не бе постигнато съгласие, сиуксите заявиха, че ще атакуват форт Фил Кърни, а шайените отидоха на север към форт С. Ф. Смит.

На 1 август петстотин или шестстотин шайенски воини направиха клопка на тридесет войници и цивилни в една ливада на около две мили от форт С. Ф. Смит. Шайените не знаеха, че защитниците са въоръжени с новите магазинни пушки и когато атакуваха дървеното укрепление на войниците, бяха посрещнати с такъв унищожителен огън, че само един воин успя да проникне зад оградата, където бе убит. Тогава шайените подпалиха високата суха трева около укреплението. („Огънят идваше на талази, като вълните на океана — казва впоследствие един от войниците. — Когато се приближи на около двадесет фута от барикадата, той се спря като че под въздействието на свръхестествена сила. Пламъците се издигнаха перпендикулярно нагоре до височина от поне четиридесет фута, направиха едно или две вълнообразни движения и загаснаха със звук, наподобяващ плясъка на голямо платно при силна буря. В следващия момент вятърът отнесе дима… в лицата на атакуващите индианци, които под неговата закрила се възползуваха от случая да отнесат своите мъртви и ранени.“)

На шайените им стигаше толкова за този ден. Много воини бяха получили тежки рани от бързо стрелящите пушки, а около двадесет бяха мъртви. Индианците поеха обратно на юг, за да видят дали сиуксите бяха направили нещо при форт Фил Кърни.

Сиуксите не бяха направили нищо. След като проведе няколко лъжливи атаки около форта, Червения облак реши да използува клопката с воините „примамки“, която бе имала такъв ефект срещу капитан Фетерман. Лудия кон щеше да атакува лагера на дърварите и когато войниците напуснеха форта, Високия гръбнак щеше да се нахвърли върху им с осемстотин воини. Лудия кон и „примамките“ изпълниха задачата си съвършено, но по някаква причина неколкостотин воини преждевременно напуснаха укритията си, за да предизвикат паника сред конете от стадото близо до форта, и така разкриха присъствието си на войниците.

За да постигне поне нещо в схватката, Червения облак насочи атаката срещу дърварите, които се бяха скрили зад укрепление от четиринадесет фургона, наредени в кръг, подсилено с отрязани дървета. Неколкостотин воини на коне се приближиха с кръгообразно движение, но неговите защитници, както и във форт С. Ф. Смит бяха въоръжени с карабини Спрингфийлд с пълнител. Посрещнати от бързия и непрекъсващ огън на новите оръжия, сиуксите веднага изтеглиха мустангите си извън обсега им. „После ние оставихме конете в една клисура и атакувахме пеша — разказва по-късно един воин на име Огнената гръмотевица, — но сякаш огън ни попари като зелена трева. После събрахме ранените и се оттеглихме. Не зная колко от нашите бяха убити, но бяха страшно много. Това беше лошо.“

(Белите нарекоха двете стълкновения битките при ливадата и при товарните фургони и създадоха много легенди за тях. Един летописец с богато въображение обяснява, че товарните фургони били обкръжени от трупове на индианци. Друг посочи броя на убитите индианци като 1737, макар по-малко от хиляда да бяха участвували в сражението.)

Индианците не сметнаха нито едно от сраженията за поражение, и макар че някои военни приемаха битките при ливадата и товарните фургони за победни, правителството на Съединените щати също не бе на това мнение. Само седмица по-късно генерал Шърман пътуваше на запад с нова мирна комисия. Този път военните власти бяха решили да сложат край на войната на Червения облак с всякакви средства освен капитулацията.

В края на лятото на 1867 г. Петнистата опашка получи послание от новия комисар по индианските въпроси Натаниъл Тейлър. Сиуксите брюле кръстосваха мирно на юг от Плат и комисарят поиска от Петнистата опашка да съобщи на колкото е възможно повече прерийни вождове, че на всички приятелски настроени индианци ще бъдат отпуснати муниции през Луната на изсъхващата трева. Вождовете трябваше да се съберат на края на трасето на железопътната линия Юниън Пасифик, което тогава достигаше до западна Небраска. Великия воин Шърман и шестима нови мирни комисари щяха да дойдат там на Железния кон да преговарят с вождовете за слагане край на войната на Червения облак.

Петнистата опашка покани Червения облак, но вождът на оглалите отново отказа да дойде, като изпрати за представител Мъжа, който се страхува. Явиха се Убиеца на поните, Пуйчия крак, Голямата уста и „готованците от Ларами“. Бързата мечка, Стоящия лос и няколко други вождове брюле също се отзоваха на поканата.

На 19 септември на гарата в Плат Сити пристигна лъскав железопътен вагон, от който слязоха Великия воин Шърман, комисарят Тейлър, Белите мустаци Харни, Черните мустаци Санбърн, Джон Хендерсън, Самюъл Тапан и генерал Алфред Тери. Тези хора бяха добре известни на индианците, с изключение на дългокракия мъж с тъжни очи, наричан генерал Тери. Някои от тях щяха да се изправят срещу силата на Еднозвездния Тери при съвсем различни обстоятелства, девет години по-късно, при Литъл Бигхорн.

Комисарят Тейлър откри заседанията:

— Ние сме изпратени тук, за да разследваме и да изясним какви са причините за размириците. Искаме да чуем от вашите уста оплакванията ви за причинените ви неправди. Приятели, говорете подробно, говорете свободно и кажете цялата истина… Войната е зло, мирът е благо. Ние трябва да изберем благото, а не злото… Аз чакам да чуя какво имате да кажете.

Петнистата опашка отговори:

— Великия баща построи пътища, простиращи, се на изток и запад. Тези пътища са причината за всички беди… Страната, в която живеем, гъмжи от бели. Дивечът ни изчезна. Това е причината за големите размирици. Аз бях приятел на белите и сега съм такъв… Ако премахнете пътищата си, дивечът ще се върне. Земите по река Паудър принадлежат на сиуксите. Приятели, помогнете ни! Пожалете ни!

По време на заседанието през първия ден другите вождове повтаряха думите на Петнистата опашка. Макар че само малка част от тези индианци смятаха земите край Паудър за свой дом (те предпочитаха прериите на Небраска и Канзас), те всички подкрепяха решимостта на Червения облак да запази ненакърнени тези последни големи ловни полета.

— Пътищата прогониха надалеч дивеча ни — каза един от вождовете. — Искам да премахнете пътя край река Паудър!

— Оставете дивеча ни на мира — каза друг. — Не го плашете и тогава ще има живот за вас.

— Кой е нашият Велик баща? — запита искрено учуден Убиеца на поните. — Какъв е той? Верно ли е, че той ви е изпратил тук, за да оправите положението ни. Причината за нашите беди е пътят край река Паудър… Ако Великия баща затвори този път, аз съм сигурен, че вашите хора ще могат да пътуват по железния път, без да бъдат обезпокоявани.

На следващия ден Великия воин Шърман се обърна към вождовете и рязко заяви, че е мислил над думите им цяла нощ и е готов да отговори:

— Пътят край река Паудър бе построен, за да снабдяваме нашите хора с провизии — каза той. — Великия баща мислеше, че миналата пролет в Ларами вие сте се съгласили да дадете разрешение за прокарването му, но изглежда някои от индианците не са били там и започнаха война.

Приглушеният смях на вождовете вероятно изненада Шърман, но той продължи да говори и гласът му стана още по-суров:

— Докато индианците са във война заради пътя, няма да се откажем от него. Но, ако след обсъждането на въпроса в Ларами през ноември стигнем до извода, че пътят ви вреди, ние ще го изоставим или ще ви платим за него. Ако имате претенции към нас, предявете ги в Ларами!

Шърман се впусна да обсъжда необходимостта на индианците да имат собствена земя, посъветва ги да скъсат със зависимостта си от дивеча и накрая каза нещо, което дойде като гръм от ясно небе:

— Ние, следователно, предлагаме целият народ на сиуксите да си избере територия нагоре по Мисури, включително и около реките Уайт Ърт и Шайен и да запазят тези свои земи завинаги, както правят белите хора; предлагаме във вашата територия да не се допускат бели, освен тези агенти и търговци, които вие сами си изберете.

Когато тези думи бяха преведени, индианците се изненадаха и зашушукаха. Значи това искаха от тях новите комисари! Да си съберат багажа и да отидат надалеч, към река Мисури. Дълги години сиуксите тетони се бяха придвижвали подир дивеча в западна посока. Защо сега трябва да се връщат на Мисури и да гладуват? Защо да не могат да живеят в мир там, където все още може да се намери дивеч? Дали алчните очи на белите хора вече не са избрали тези благодатни земи за свои?

През останалата част от разискванията индианците бяха неспокойни. Бързата мечка и Убиеца на поните произнесоха дружелюбни речи, в които поискаха барут и олово, но заседанието завърши с шум и безредие, когато Великия воин Шърман предложи да дадат муниции само на брюле. Тогава комисарят Тейлър и Белите мустаци Харни изтъкнаха, че вождовете са били поканени на съвета с обещанието за отпускане на муниции за лов. Великия воин оттегли възраженията си и раздаде малко барут и олово на индианците.

Без да губи никакво време Мъжа, който се страхува, се върна в лагера на Червения облак на Паудър. Ако и да имаше някакво намерение да се срещне с новите мирни комисари в Ларами през Луната на падащите листа, Червения облак се отказа, щом изслуша разказа на Мъжа, който се страхува, за наглото държане на Великия воин Шърман и забележката му относно преместването на народа му към Мисури.

Когато на 9 ноември комисарите пристигнаха във форт Ларами, намериха само няколко вождове кроу, които очакваха срещата с тях. Индианците кроу бяха настроени дружески, но един от тях — Мечешкия зъб, произнесе изненадваща реч, в която осъди всички бели хора, че безразсъдно унищожават дивите животни и природата:

— Бащи, бащи, бащи, чуйте ме добре! Приберете младежите си от планините на големорогите овни! Те преминаха през страната ни, унищожиха растящите гори и зелената трева и подпалиха земите ни. Бащи, вашите младежи опустошиха страната и избиха животните ми — лосовете, елените, антилопите, моите бизони. Те не ги убиват, за да ги ядат, а ги оставят да изгният там, където са паднали. Бащи, какво ще кажете, ако отида в страната ви, за да избивам вашите животни? Няма ли да сгреша и няма ли да водите война срещу мен?

Няколко дни след срещата на комисарите с индианците кроу пристигнаха пратеници на Червения облак. Той им съобщаваше, че ще дойде в Ларами да преговаря за мир, веднага щом войниците се оттеглят от фортовете по пътя край река Паудър. Войната, повтори той, се води само за да бъде спасена долината на Паудър, единственото ловно поле, останало на племето му, от нашествието на белите хора. „Великия баща изпрати войниците си тук, за да проливат кръв. Аз не започнах пръв кръвопролитието… Ако Великия баща държи войниците си вън от страната ми, мирът ще трае вечно, но ако ме смущават, няма да има мир… Великия дух ме отгледа в тази страна, а вас отгледа в друга страна. Аз наистина мисля това, което казах. Имам намерение да запазя тази земя.“

Трети път за две години поредната мирна комисия не постигна успех. Преди да се върнат във Вашингтон обаче, комисарите изпратиха на Червения облак товар тютюн с нова молба да се яви в Ларами напролет, щом зимните снегове се стопят. Червения облак учтиво отговори, че е получил тютюна на мира и ще го изпуши, но ще отиде в Ларами, след като войниците напуснат неговите земи.

През пролетта на 1868 г. Великия воин Шърман и мирната му комисия се върнаха във форт Ларами. Сега те имаха твърди нареждания от нетърпеливото правителство да предадат фортовете по пътя край река Паудър и да сключат мирен договор с Червения облак. Този път те изпратиха специален агент на Бюрото по индианските въпроси да покани лично вожда на оглалите за сключването на мира. Червения облак каза на агента, че му трябват десет дни, за да се посъветва със съюзниците си, и вероятно ще отиде в Ларами през май, Луната, когато мустангите линеят.

Само няколко дни след завръщането на агента в Ларами обаче пристигна послание от Червения облак: „Ние сме в планините и наблюдаваме войниците и фортовете долу. Когато видим войниците да се оттеглят, а фортовете — изоставени, ще слезем да разговаряме.“

Всичко това бе извънредно унизително и обидно за Великия воин Шърман и неговите комисари. Те събраха някак подписите на неколцина незначителни вождове, които дойдоха заради подаръците. Но докато дните се нижеха, безсилните комисари един по един тихомълком заминаха на Изток. Към края на пролетта само Черните мустаци Санбърн и Белите мустаци Харни останаха да преговарят, но Червения облак и съюзниците му прекараха цялото лято на Паудър, като държаха под непосредствено наблюдение фортовете и пътя за Монтана.

Накрая Министерството на войната против волята си издаде заповед за напускане на земите по река Паудър. На 29 юли войските във форт С. Ф. Смит събраха багажа си и потеглиха в южна посока. Рано на следната сутрин Червения облак поведе отряд ликуващи воини към форта и те подпалиха всички сгради. Един месец по-късно форт Фил Кърни бе изоставен и честта за подпалването бе предоставена на шайените под командуването на Малкия вълк. Няколко дни по-късно и последният войник напусна форт Рино и пътя край река Паудър бе официално закрит.

След двегодишна съпротива Червения облак спечели войната. Той накара авторите на договора да го чакат още няколко седмици и накрая, на 6 ноември, обкръжен от своите ликуващи воини, той влезе на кон във форт Ларами. Сега като герой победител той можеше да подпише договора: „От този ден нататък всякакви военни действия между страните по настоящето съглашение ще бъдат завинаги прекратени. Правителството на Съединените щати желае мир и следователно, честта му е обвързана със спазването му. Индианците желаят мир и те залагат честта си за поддържането му.“

През следващите двадесет години обаче съдържанието на останалите шестнадесет члена от договора от 1868 г. щеше да бъде предмет на спорове между индианците и правителството на Съединените щати. Това, което много от вождовете смятаха за включено в договора, и това, което всъщност бе написано в него след ратифицирането му от Конгреса, бе като два коня, чиито цветове са съвсем различни.

(Петнистата опашка, девет години по-късно: „Тези обещания не бяха изпълнени… Всички думи се оказаха лъжливи… Имаше договор, направен от генерал Шърман, генерал Санбърн и генерал Харни. По него време генералът ни каза, че ще получаваме ренти и стоки по договора цели тридесет и пет години. Така рече той, но въпреки това не ни каза истината.“)

Песен на Танца на слънцето

Вижте този младеж.

Той се чувства добре,

Защото любимата му

Го гледа.

Бележки

[1] Месец февруари (бел.прев.).

[2] Съгласно индианския обичай телата на покойниците се поставят върху дървено скеле (бел.прев.).