Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (5)

Глава трета
Войната на Малката врана

1862 г.

6 април. Генерал Гранд побеждава войските на Конфедерацията в битката при Шило. 6 май. Хенри Торо умира на 45-годишна възраст. 20 май. Конгресът приема Закон за поземлените участъци, с който се предоставят по 160 акра земя на заселниците на Запада по цена 1,25 долара на акър. 2 юли. Конгресът приема Закона Морил за създаването на корпорации за поземлени заеми. 10 юли. Започва строителството на жп линията Сентръл Пасифик. 30 август. Армията на Съюза победена при втората битка при Бул Рън. 17 септември. Армията на Конфедерацията победена при Антиетъм. 22 септември. Линкълн обявява освобождаването на всички роби от 1 януари 1863 г. 13 октомври. В Германия Бисмарк произнася своята реч „Кръв и желязо“. 13 декември. Армията на Съюза понася тежки загуби и претърпява поражение при Фредериксбърг; народът потъва в скръб; някои арменски подразделения почти се бунтуват при прехвърлянето им в зимни квартири. 29 декември. Генерал Шърман победен при Чикасо Байу. Излизат „Клетниците“ на Виктор Юго и „Бащи и деца“ на Тургенев.

 

1863 г.

2 април. „Хлебни“ бунтове в Ричмънд, Вирджиния. 4 май. Армията на Конфедерацията печели победа при Чансълърсвил. 1–3 юли. Армията на Съюза побеждава войските на Конфедерацията при Гетисбърг. 4 юли. Армията на Грант превзема Виксбърг. 11 юли. Въвеждане на задължителна военна повинност в армията на Съюза. 13–17 юли. Неколкостотин души биват убити в „наборните“ бунтове в Ню Йорк. Подобни бунтове избухват и в много други градове. 15 юли. Президентът Дейвис заповядва въвеждането на наборна система в армията на Конфедерацията. 5 септември. „Хлебни“ бунтове в Мобил; стойността на конфедеративния долар спада до осем цента. 1 октомври. Пет руски военни кораба влизат в пристанището на Ню Йорк и биват топло посрещнати. 24–25 ноември. Войските на Конфедерацията победени при Чатануга. 8 декември. Президентът Линкълн предлага амнистия на войниците на Конфедерацията, готови да положат клетва за вярност към Съюза.

Белите винаги са се опитвали да накарат индианците да изоставят начина си на живот и да заживеят като бели — да обработват земята, да работят много и да вършат всичко като тях, а индианците не знаят как да правят това, пък и не искат… Ако индианците се опитат да накарат белите да живеят като тях, белите ще се съпротивляват, както сега постъпват много индианци.

Уамдитанка (Големия Орел) от суиксите сантии

 

 

Почти хиляда мили на север от страната на навахите и как по времето на великата Гражданска война на белите, сиуксите сантии бяха на път да изгубят завинаги родната си земя. Сантиите се деляха на четири клона — мдевкаптони, вахпетони, вахпекути и сисетони. Те бяха горски сиукси, но поддържаха тесни връзки с кръвните си братя от прериите — янктоните и тетоните, и като тях държаха на племенното достойнство. Сантиите бяха хора от „най-далечния край“, пазители на границите на владенията на сиуксите.

През десетте години преди Гражданската война повече от 150 000 бели заселници навлязоха в страната на сантиите и по този начин нарушиха левия край на някогашната „постоянна индианска граница“. В резултат на два измамни договора горските сиукси предадоха десет десети от територията си и бяха изтикани в една ивица земя покрай река Минесота. От самото начало около тях се завъртяха посредници и търговци като мишелови около трупа на бизон и редовно с лъжи им отнемаха по-голямата част от годишната рента, заради която сантиите бяха склонили да се откажат от земите си.

„Много от белите хора често обиждат индианците и се отнасят враждебно с тях — казва Големия орел. — Може би те имат някакви основания, но индианците не мислят така. Щом видят индианец, много от белите като че искат да кажат с държането си: «Аз съм по-добър от теб», а на индианците това не им харесва. Белите сигурно могат да бъдат оправдани, но дакота не вярват, че на света има по-добри мъже от тях. После някои от белите оскърбиха индианските жени и ги обезчестиха — а е сигурно, че за това няма оправдание.

Всички тези неща накараха много индианци да намразят белите“.

През лятото на 1862 г. между сантиите и белите всичко вървеше зле. Повечето от дивеча бе напуснал земята на резервата и когато индианците преминаваха в старите си ловни територии, сега принадлежащи на белите заселници, често възникваха неприятности. За втора поредна година реколтата на индианците беше лоша и много от тях трябваше да се обърнат към търговците от агенцията, за да получат храна на кредит Сантиите бяха намразили системата на кредита, защото нямаха контрол върху сметките. Когато техните ренти идваха от Вашингтон, търговците първи предявяваха паричните си претенции и представителите на правителството им плащаха желаното. Някои от сантиите се бяха научили да водят сметки и въпреки че според тях дълговете им бяха с много долари по-малко в сравнение със сметките на търговците, представителите на правителството не ги признаваха.

През лятото на 1862 г. Та-ойа-те-дута (Малката врана) се разгневи много на търговците. Той бе вожд на мдевкантоните като баща си и дядо си. Беше шестдесетгодишен и винаги носеше дрехи с дълги ръкави, за да прикрива долната част на ръцете и китките си/които бяха изсъхнали от лошо зараснали рани, получени по време на сражения през младите му години. Малката врана бе подписал двата договора, които с измама лишиха народа му от земята и от парите, обещани срещу тази земя. Той беше посетил Вашингтон, за да се срещне с Великия баща, президентът Бюканън Бе сменил кожените панталони и наметалата с платнен панталон и сако с пиринчени копчета, беше се присъединил към Англиканската църква^[1], построил си бе къща и притежаваше ферма. Но през лятото на 1862 г. разочарованието на Малката Врана се превърна в гняв.

През юли няколко хиляди саитии се събраха в Горната агенция на река Иелоу Медисин, за да си получат рентите според договорите и да ги разменят срещу храна. Парите не бяха пристигнали и се носеха слухове, че Великия съвет (Конгресът) във Вашингтон е изразходвал всичкото си злато във великата Гражданска война и не може да изпрати никакви пари на индианците.

Тъй като хората им гладуваха, Малката врана и някои други вождове отидоха при агента си Томас Гълбрейт и попитаха дали не може да им бъде отпусната храна от складовете на агенцията, които бяха пълни. Гълбрейт отговори, че не може да направи това, преди да дойдат парите, и повика стотина войници, за да пазят складовете. На 4 август петстотин сантии обградиха войниците, докато други проникнаха в складовете и започнаха да изнасят чували с брашно. Командирът на белите войници Тимоти Шийхън съчувствуваше на сантиите. Вместо да открие огън, той убеди Гълбрейт да раздаде свинско месо и брашно на индианците и да почака за плащането до пристигането на парите. След като Гълбрейт направи това, сантиите се разотидоха мирно. Малката врана обаче не си отиде, докато агентът не обеща да отпусне същото количество храна и на сантиите от Долната агенция, намираща се на тридесет мили надолу по реката, в Редууд.

Въпреки, че селото на Малката врана бе близо до Долната агенция, Гълбрейт го накара да чака няколко дни преди да насрочи съвет в Редууд на 15 август. Рано сутринта на този ден Малката врана и неколкостотин гладни мдевкантони се събраха, но бързо стана ясно, че Гълбрейт и четиримата търговци от Долната агенция нямат намерение да отпускат храна от складовете си, преди да пристигнат рентите.

Разгневен от поредното нарушено обещание, Малката врана се изправи срещу Гълбрейт и каза от името на народа си:

„Чакахме дълго. Парите са наши, само че не можем да ги получим. Нямаме храна, а тук складовете са пълни. Искаме от вас да уредите нещата така, че да получим храна от складовете, защото инак ще направим това сами, за да се спасим от глада. Когато хората са гладни, те си вземат храна сами.“

Вместо да отговори, Гълбрейт се обърна към търговците и ги запита какво смятат да правят. Андрю Мирик презрително заяви:

„Ако питате мен, щом са гладни, да ядат трева или собствените си изпражнения.“

За миг групата индианци потъна в мълчание. След това избухнаха сърдити викове и сантиите като едни станаха и напуснаха съвета.

 

 

Думите на Андрю Мирик разгневиха всички сантии, но за ожесточената душа на Малката врана те бяха като искра на суха слама. С години той се бе старал да спазва договорите, да изпълнява съветите на белите и да води своите хора по техния път. Сега му се струваше, че е загубил всичко. Собственият му народ губеше вяра в него и го упрекваше за своите нещастия, а сега и търговците се обърнаха против него. По-рано през същото лято мдевкантоните от Долната агенция бяха обвинили Малката врана, че ги е предал, като подписал договорите и се отказал от земите им. Вместо Малката врана те бяха избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Ако Малката врана бе убедил Гълбрейт да дадат храна на хората му, те щяха да го уважават отново, но той не успя.

В старите времена той би могъл да си възвърне водачеството като тръгне на война, но сега договорите го задължаваха да се въздържа от военни действия както с белите, така и с другите племена. Защо става така, чудеше се той, че американците говорят толкова много за мир между белите и индианците и между индианците и индианците, а самите водят такава жестока война със сивите куртки, та сега нямат пари да изплатят скромния си дълг към сантиите? Той знаеше, че някои младежи от неговия отряд говорят открито за война срещу Гюлите, война за прогонването им от долината на Минесота. Сега е подходящо време за борба срещу белите, казваха те, защото голям брой сини куртки са отишли да се бият със сивите куртки. Малката врана смяташе подобни приказки за глупави — той бе пътувал на изток и познаваше силата на американците. Те бяха навсякъде като скакалци и унищожаваха враговете си с големи, оглушително гърмящи оръдия. Войната с белите беше немислима.

В неделя, 17 август, Малката врана присъства на службата в англиканската църква в Долната агенция и изслуша проповедта на преподобния Самюъл Хинман. След завършването на службата той се ръкува с другите богомолци и се върна в дома си, който се намираше нагоре по реката на две мили от агенцията.

Късно през нощта Малката врана бе събуден от шума на множество гласове. Няколко сантии нахълтаха в спалнята му. Той разпозна гласа на Шакъпий. Станало бе нещо много важно и много лошо. Шакъпий, Манкато, Жреческата бутилка и Големия орел бяха дошли да му съобщят, че скоро пристига Уабаша, за да се свика съвет.

Четирима гладни младежи от отряда на Шакъпий пресекли реката в слънчевия следобед, за да ловуват в Голямата гора, където станало нещо много лошо. Големия орел разказа за това:

„Те достигнали оградата на един заселник и открили гнездо на кокошки с няколко яйца. Един от тях взел яйцата, а друг казал: «Не ги вземай, защото принадлежат на бял човек и може да имаме неприятности.» Първият бил ядосан, защото бил много гладен и искал да изяде яйцата. Той ги хвърлил на земята и отговорила «Ти си страхливец. Ти се страхуваш от белия човек. Страхуваш се да вземеш дори едно яйце от него, макар и да си полумъртъв от глад. Да, ти си страхливец и аз ще кажа това на всички». Другият отговорил: «Не съм страхливец и не се боя от белия човек и за да ти докажа това, ще вляза в къщата и ще го застрелям. Имаш ли смелост да дойдеш с мен?» Този, който го бил нарекъл страхливец, отговорил: «Да, ще дойда с теб и тогава ще видиш кой от нас е по-храбър.» Двамата им спътници казали: «И ние ще дойдем с вас и също ще бъдем храбри.» Всички те влезли в дома на белия човек, но той се уплашил и избягал в съседната къща, където имало други бели мъже и жени. Четиримата индианци го последвали и убили трима мъже и две жени. След това те взели един впряг, принадлежащ на друг заселник, върнали се в лагера на Шакъпий и разказали какво са направили.“

Като научи за убийството на белите, Малката врана осъди четиримата младежи и саркастично запита Шакъпий и останалите защо са дошли за съвет при него, след като са избрали Пътуващата градушка за свой говорител. Вождовете увериха Малката врана, че той продължава да е техният военен вожд. Животът на никой сантии няма да бъде в безопасност сега, след тези убийства, казаха те. Обичаят на белите е да наказват всички индианци за престъпленията на един или няколко. Сантиите могат да ударят първи, вместо да чакат войниците да дойдат и да ги избият. По-добре е да се сражават с белите хора сега, когато те се бият помежду си далеч на юг.

Малката врана отхвърли доводите им. Белите са прекалено могъщи, каза той. Но той призна, че заселниците ще настояват за жестоко отмъщение, тъй като между убитите има и жени. Синът на Малката врана, който присъствувал на разговора, разказва по-късно, че лицето на баща му изглеждало измъчено и едри капки пот се стичали по челото му.

Накрая един от младите воини се провикнал: „Та-ойа-те-дута (Малката врана) е страхливец!“ Думата страхливец, станала причина за убийствата, бе предизвикателството към младежа, който дори гладен се страхуваше да вземе яйцата на белия. Страхливец не беше дума, която един вожд на сиуксите можеше да приеме спокойно, макар и да бе тръгнал по пътя на белите.

Малката врана отговорил (според думите на сина му):

„Та-ойа-те-дута не е страхливец, но не е и глупак. Кога е бягал той от враговете си? Кога е изоставял воините си на пътеката на войната и се е връщал във вигвама си? Когато побягна от враговете ви, той вървеше след вас по вашата пътека с лице към оджибуеите и прикриваше гърба ви както мечката пази мечетата си. Няма ли Та-ойа-те-дута скалпове? Погледнете бойните му пера! Вижте скалповете на вашите врагове, които висят по коловете на вигвама му! Можете ли да го наречете страхливец? Та-ойа-те-дута не е страхливец и не е глупак. Воини, вие сте като малките деца и не знаете какво вършите.

Вие сте пълни с дяволската вода на белия човек. Вие сте като кучета по време на Горещата луна (пълнолуние — бел.прев.), които бягат като луди и се опитват да захапят собствената си сянка. Ние сме като малко стадо разпръснати бизони; големите стада, които някога покриваха прерията, вече не съществуват. Погледнете — белите са като скакалци, които летят толкова нагъсто, че небето е като по време на снежна буря. Вие можете да убиете един, двама, десет, толкова, колкото са листата на ей онази гора и братята им няма дори да тъгуват за тях. Убийте един, двама, десет и десет пъти по десет ще дойдат, за да ви убият. Бройте пръстите на ръцете си един цял ден и бели хора с пушки ще дойдат по-бързо, отколкото можете да броите.

Да, те се сражават помежду си далеч от тук. Чувам ли тътена на големите им топове? Не! Ще трябва да бягате две луни, за да стигнете до мястото, където те се бият и през цялото време пътят ви ще минава през бели войници, стоящи толкова нагъсто, колкото са листвениците в блатата на оджибуеите. Да, те се бият помежду си, но ако ги нападнете, те всички ще се обърнат срещу вас и ще ви погълнат — вас самите, жените и малките ви деца, така, както скакалците нападат дърветата и поглъщат всички листа за един ден.

Глупци сте вие. Не можете да видите лицето на вожда си — очите ви са пълни с дим. Не можете да чуете гласа му — ушите ви са пълни с ревящи води. Воини, вие сте като малките деца — вие сте глупци. Ще умрете като зайци, преследвани от гладни вълци през Твърдата луна (януари).

Та-ойа-те-дута не е страхливец. Той ще умре с вас.“ След това Големия орел говори в полза на мира, но с викове го накараха да млъкне. Десет години белите ги унижаваха, оскърбяваха. Нарушените договори, изгубените ловни полета, неизпълнените обещания, неизплатените ренти, гладът, когато складовете на агенцията пращяха от храна, оскърбителните думи на Андрю Мирик — всичко това бе припомнено и убийствата на белите заселници останаха на заден план.

Малката врана изпрати вестоносци нагоре по реката, за да приканят вахпетоните и сисетоните да се присъединят към войната. Събудените жени започнаха да леят куршуми, докато воините чистеха пушките си.

„Малката врана заповяда агенцията да бъде нападната рано на следващата сутрин и всички търговци да бъдат убити — каза по-късно Големия орел. — Когато на сутринта воините започнаха да атакуват агенцията, аз отидех с тях. Не предвождах отряда си и не взех участие в убийствата. Отидох, за да спася, ако е възможно, живота на двама приятели. Мисля, че и други отиваха по същата причина, защото почти всеки индианец имаше приятел, когото не искаше да види убит. Разбира се, никой не се грижеше за приятелите на другите. Когато пристигнах там, бяха почти приключили с убийствата. Малката врана се биеше и ръководеше операцията…“ Малко преди това г-н Андрю Мирик, търговец с жена индианка, беше отказал на няколко гладни индианци, когато те му поискали малко храна. Той им казал: „Вървете и яжте трева!“ Сега той лежеше мъртъв на земята и устата му бе натъпкана с трева. Индианците казваха подигравателно: „Сега Мирях яде трева“.

Сантиите убиха двадесет мъже, заловиха десет жени и деца, нападаха храните от складовете и запалиха другите сгради. Останалите четиридесет и седем обитатели избягаха (някои с помощта на приятели сантии) през реката във форт Риджли на тридесет мили надолу по течението.

По пътя си към форт Риджли останалите живи срещу отряд от четиридесет и пет войника да отиват на помощ в агенцията. Преподобният Хинман, който предния ден беше произнесъл последната проповед, чута от Малката врана, предупреди войниците да се върнат обратно. Командирът на войниците Джон Марч не обърна внимание на предупреждението и попадна в устроена от сантиите засада. Само двадесет и четирима от хората му останаха живи и се върнаха във форта.

Окуражен от първоначалния успех, Малката врана реши да атакува самия войнишки дом, форт Риджли. Уабаша и отрядът му бяха пристигнали. Силите на Манкато бяха нараснали с нови воини, съобщено бе, че откъм Горната агенция идват свежи подкрепления — Големия орел не можеше повече да остава неутрален, след като народът му беше във война.

През нощта тези вождове и техните неколкостотин воини се придвижиха надолу по долината на Минесота и рано сутринта на 19 август, започнаха да се събират в прерията, западно от форта.

„Всички младежи бяха нетърпеливи да вървят напред — казва Светкавичното одеяло, един от участниците, — а ние, облечени като воини и с боядисани лица, слагахме кожени панталони и навои и по един широк колан, за да държим в него храната и амунициите си.“ Когато някои от неопитните младежи видяха солидните каменни сгради на Войнишкия дом и въоръжените сини куртки, те започнаха да се съмняват дали да атакуват. По пътя си от Долната агенция насам те бяха обсъждали колко лесно ще е да се нападне разположеното на Котънууд селище Ню Улм. Градчето отвъд реката беше пълно с магазини, чакащи да бъдат разграбени и там нямаше войници. Защо да не направят битката си в Ню Улм? Малката врана отговори, че сантиите са във война и ако искат да победят, ще трябва да разбият сините куртки. Ако войниците бъдат изгонени от долината, всички бели заселници ще си отидат. Сантиите няма да спечелят нищо от убийството на няколко бели в Ню Улм.

Въпреки упреците и увещанията на Малката врана младежите започнаха да се отклоняват към реката. Малката врана се посъветва с другите вождове и бе решено да се отложи атаката на форт Риджли за следващия ден.

Същата вечер младежите се върнаха от Ню Улм. По думите им, те бяха изплашили хората там, но градът бил прекалено добре укрепен, а освен това следобед избухнала внезапно силна гръмотевична буря. Големия орел ги нарече „индианци хищници“, без вожд, който да ги оглавява. Всички се съгласиха тази нощ да стоят заедно и да нападнат форт Риджли на следващата сутрин. „Тръгнахме на разсъмване — казва Светкавичното одеяло, — пресякохме реката при агенцията с ферибота и продължихме по пътя към върха на хълма, който се намира под река Ферибоутс Крийк, където спряхме на кратка почивка. Там Малката врана ни съобщи плана си за нападението на форта.

След като стигнахме форта, сигналът от три залпа трябваше да бъде даден от хората на Жреческата бутилка, за да се привлекат вниманието и огънят на войниците и да могат хората от източната страна (на Големия орел) и от западната страна (на Малката врана и Ша-къпий) да нападнат и превземат форта.

Стигнахме при река Три Майл Крийк преди обяд и приготвихме нещо за ядене. След това се разделихме — аз отидох с пешите воини на север и след като Малката врана не беше с нас, ние не слушахме вождовете — всеки правеше каквото си иска. Двете групи стигнаха до форта почти едновременно — видяхме другата група да преминава от запад, Малката врана на черен мустанг. Сигнала, три изстрела, дадохме ние — хората на Жреческата бутилка. След сигнала воините от изток, юг и запад се придвижваха бавно. Като стреляхме, ние хукнахме към сградата до голямото каменно здание. Докато бягахме, видяхме човека с големите оръдия, когото всички познавахме, и тъй като бяхме единствените, които се виждаха, той започна да стреля по нас, бе се подготвил, след като чул да се стреля от нашата страна. Ако хората на Малката врана бяха започнали да стрелят, след като ние дадохме сигнала, войниците, които сега ни обстрелваха, щяха да бъдат убити. Двама от нашите бяха убити и трима — ранени, двама от тях умряха по-късно. Побягнахме обратно към рекичката, без да знаем дали другите воини ще се доближат до форта или не, но те се доближиха и големите топове ги отблъснаха от онази страна. Ако знаехме, че нашите ще нападнат, щяхме да стреляме в същото време и да убием всички войници, защото те бяха навън в тъмното открито пространство между сградите. Ние не се бихме като белите хора под командата на офицер и всички стреляха както си искат. Отказахме се от плана за нахлуване в сградите и обстрелвахме главно прозорците на голямото каменно здание, тъй като мислехме, че повечето бели са вътре.

Не можехме да ги видим и не бяхме сигурни дали убиваме някого. По време на престрелката се опитахме да запалим сградата с горящи стрели, но тя не се запали и трябваше да вземем още барут и куршуми. Слънцето беше на височина два часа преди залез, когато обиколихме форта от западната му страна решихме да се върнем в селото на Малката врана, за да дойдем отново да се бием на следващия ден.

В тази атака участваха около четиристотин индианци. С нас нямаше жени — всички останаха в селото на Малката врана. Ядене ни сготвиха момчетата на възраст от десет до петнадесет години — твърде малки, за да се бият.“

Същата вечер в селото на Малката врана, и Големия орел с понижен дух, защото не успяха да превземат Войнишкия дом. Големия орел беше против друго нападение. Сантиите нямат достатъчно воини, за да атакуват големите топове на войниците, каза той. Ако нападнат отново, те ще загубят прекалено много хора. Малката врана каза, че ще реши по-късно какво да се прави. Междувременно всеки се залови за работа, за да се направят колкото е възможно повече куршуми — барутът, взет от складовете на агенцията, беше в голямо количество.

По-късно същата вечер положението се промени. Четиристотин воини вахпетони и сисетони дойдоха от Горната агенция и предложиха да се присъединят към мдевхантоните във войната им срещу белите. Малката врана се въодушеви. Сиуксите сантии бяха отново обединени — осемстотин души, сила, която може да превземе форт Риджли. Той свика военен съвет и даде точни нареждания за сражението през следващия ден. Този път трябваше да успеят.

„Тръгнахме рано на 22 август — казва Светкавичното одеяло, — но тревата беше по-мокра от росата, отколкото предния ден. Затова слънцето беше доста високо, преди да сме изминали много път, и стигнахме до форта малко преди пладне… Този път не спряхме да ядем, а всеки носеше храна в навоите и хапнахме през деня, по време на сражението.“

Големия орел твърди, че втората битка за форт Риджли е била голямо зрелище:

„Слизахме, решени да превземем форта, защото съзнавахме колко е важно да го владеем. Ако сполучехме да го превземем, скоро цялата долина на Минесота щеше да бъде наша.“

Този път, вместо да се приближат до форта самоуверено, воините сантии прикрепиха за маскировка прерийна трева и цветя на превръзките на главите си, запълзяха нагоре по сухите дерета и се запромъкваха през храсталаците, докато се приближиха достатъчно, за да стрелят по защитниците. Дъжд от горящи стрели подпали покрива и тогава сантиите щурмуваха конюшните. „По време на боя — казва Уаконкдайамане — се приближих от южната страна на конюшните и се опитах да взема един кон. Докато го извеждах навън, в конюшнята близо до нас избухна снаряд и конят ме прескочи избяга, като ме събори на земята. Когато станах, видях едно муле да бяга и бях толкова ядосан, че го застрелях.“

Ръкопашният бой около конюшните трая няколко минути, но сантиите отново трябваше да отстъпят пред страшния огън на войнишката артилерия.

 

 

Малката врана беше ранен — леко, но загубата на кръв го бе отслабила. Когато той се оттегли от бойното поле, за да възстанови силите си, Манкато поведе нова атака. Шрапнелите поваляха нападащите воини и атаката не успя.

„Мисля, че този път щяхме да превземем форта, ако не бяха оръдията — казва Големия орел. — Войниците се биха толкова храбро, че ние ги взехме за повече, отколкото бяха всъщност.“ (Около 150 войници и 25 съоръжени цивилни защитаваха форт Риджли на 22 август.)

Големия орел загуби най-много хора в сражението. Късно следобед вождовете на сантиите прекъснаха атаката.

„Слънцето беше слязло ниско — казва Светкавичното одеяло — и след като видяхме големите оръдия да разпръскват хората от юг и запад, а воините на Малката врана да се отправят на северозапад, решихме да се приближим към тях, за да видим какво ще правим… Като ги настигнахме, предположихме, че отиваме в селото при Малката врана за още воини… Малката врана ни каза, че няма повече воини и хората заспориха. Някои искаха да се поднови атаката на форта на следващата сутрин и след това да се отиде в Ню Улм, а други предпочитаха да нападнем Ню Улм рано сутринта и след това да се върнем обратно и да превземем форта. Страхувахме се, че войниците ще достигнат Ню Улм преди нас.“ Войниците, за които говори Светкавичното одеяло, бяха 1400 души от Шести минесотски полк и се приближаваха откъм Сейнт Пол. Водеше ги командир, добре познат на сиуксите сантии. Той бе Дългия търговец, полковник Хенри Сибли. При изплащането на 475 000 долара, обещани на сантиите в първия им договор. Дългият търговец Сибли беше предявил от името на неговата Америкън феър къмпани претенции за 145 000 долара като сума, която индианците дължали за надплащания. Сантиите смятаха, че фирмата за кожи им дължи, но техният агент Александър Ремзн прие претенцията на Сибли, както и претенциите на другите търговци и сантиите, не получиха нищо за земите си. (Сега Ремзи бе губернатор на Минесота и той бе назначил Дългия търговец за Орлов вожд на Минесотския полк.)

На 23 август сутринта, сантиите нападнаха Ню Улм. Те изскочиха от гората, образуваха полукръг в прерията и се понесоха към града. Гражданите на Ню Улм бяха готови да ги посрещнат. След неуспешната атака на младите воини на 19 август жителите бяха построили барикади, докарали повече оръжия и осигурили помощта на опълчението от градовете в долината.

Когато сантиите достигнаха на миля и половина от предната линия на белите защитници, те започнаха да се разгъват като ветрило. В същото време воините увеличиха скоростта си и започнаха да издават бойни викове, за да изплашат белите. Боен предводител този ден бе Манкато (Малката врана лежеше ранен в селото) и планът му бе да се обкръжи града.

Стрелбата от двете страни беше рязка и бърза, но гражданите забавиха устрема на индианците, като използваха за защитни позиции сгради с бойници. Рано следобед сантиите запалиха няколко постройки в Ню Улм откъм страната на вятъра, за да напредват под димната завеса. Шестдесет воини на коне и пеша нападнаха една барикада, но бяха отблъснати от силния огън. Битката бе дълга и ожесточена — тя се водеше по улици, жилища, стопански постройки и хамбари. При падането на нощта сантиите се оттеглиха, без да успеят да победят, но оставиха зад себе си димящите развалини на 190 сгради и повече от сто жертви измежду упоритите защитници на Ню Улм.

Три дни по-късно предната колона на полка на Дългия търговец Сибли достигна форт Риджли и сантиите започнаха да се оттеглят нагоре по долината на Минесота. Те водеха със себе си над 200 пленници — повечето жени и деца, и значителен брой метиси, симпатизиращи на белите. След като построи временен лагер на около четиридесет мили над Горната агенция, Малката врана започна преговори с другите вождове на сиуксите в областта и се надяваше да получи подкрепата им. Той не успя. Една от причините за липсата на ентусиазъм бе неуспешният опит на Малката врана да изтласка войниците от форт Риджли. Друга причина бяха безразборните убийства на бели заселници на север от река Минесота — кървава касапница, дело на озверели банди недисциплинирани младежи, докато Малката врана обсаждаше форт Риджли. Неколкостотин заселници бяха затворени в домовете си като в капан. Много от тях бяха брутално убити. Други избягаха в безопасност, някои в селата на сиуксите, с които сега Малката врана се надяваше да се съюзи.

Макар Малката врана да презираше тези, които се сражаваха с беззащитните заселници, той съзнаваше, че неговото решение да започне война бе дало сигнал за набезите. Сега нямаше връщане назад. Войната с войниците щеше да продължи дотогава, докато имаше воини, за да се сражават.

На 1 септември той реши да изпрати разузнавателни отряди надолу по реката, за да изпробва силата на армията на Дългия търговец Сибли. Сантиите се разделиха на две — Малката врана предвождаше 110 воини по северната страна на Минесота, докато Големия орел и Манкато разучаваха южния бряг с повече хора. Планът на Малката врана бе да избягва фронтално разпръскване с войниците, да се промъкне в тила на хората на Сибли и да се опита да плени обоза на армията. За да осъществи това, той направи широк завой на север и приближи воините си до няколко поселища, които през предните две седмици бяха издържали на нападенията на индианците. Изкушението да се нападнат някои от по-малките селища доведе до разцепление сред последователите на Малката врана. На втория ден от разузнаването един второстепенен вожд свика военен съвет и предложи да се нападнат поселищата за плячка. Малката врана се възпротиви. Техни врагове са войниците, настоя той, значи трябва да се сражават с тях. В края на съвета седемдесет и пет воини се присъединиха към второстепенния вожд за грабеж, общо тридесет и пет верни последователи останаха с Малката врана.

На сутринта малобройният отряд на Малката врана неочаквано срещна група от седемдесет и пет войници. Последва сражение и изстрелите накараха сантиите, които се бяха отклонили предния ден, да се върнат обратно в помощ на Малката врана. В кръвопролития ръкопашен бой войниците използуваха щиковете ги, но сантиите убиха шестима и раниха петнадесет от праговете си, преди те да се измъкнат бързешката към Хътчинсън. През следващите два дни сантиите разузнаваха около Хътчинсън и Форест Сити, но войниците останаха в укрепленията. На 5 септември пратеници понесоха вестта за битка, състояла се на няколко мили в югозападна посока. Големия орел и Манкато бяха задържали войниците на Дългия търговец при Бърч Кулей. През нощта преди битката при Бърч Кулей Големия орел и Манкато безшумно бяха обградили лагера на войниците така, че те да не могат да се измъкнат.

„Битката започна с пукването на зората — казва Големия орел — Тя продължи целия ден и през следващата нощ, до късно на другата сутрин. Двете страни се биха добре. Поради начина си на воюване белите изгубиха много хора. Поради начина си на воюване индианците загубиха само няколко… В средата на следобеда нашите хора бяха много недоволни от бавния развой на битката и от упоритостта на белите и по бойната линия бе съобщено да се готвим за атака на лагера. Храбрият Манкато искаше да нападнем още след първия час…

Тъкмо щяхме да атакуваме, когато бе съобщено, че голям брой войници на коне се приближават от изток към форт Риджли. Това спря нападението и ни разтревожи. Манкато веднага събра част от воините си от пресъхналото речно корито и се отправи, за да пресрещнат, кавалеристите. Манкато разгърна хората си и те всички вдигнаха голям шум. Белите отстъпиха — оттеглиха се на около две мили разстояние и започнаха да копаят окопи. Манкато ги последва и остави около тридесет души да ги наблюдават, след което се върна с останалите при речното корито, за да се сражава. Когато дойдоха, индианците се смееха, че бяха заблудили белите и всички бяха доволни, че войниците не ни нападнаха, за да ни отблъснат.

На сутринта генерал^[2] Сибли пристигна с много голям отряд и ни изтласка от бойното поле. Ние не бързахме да отстъпим. Някои от нашите твърдяха, че са се задържали до идването на Сибли и стреляли по неговите хора, когато те се ръкували с белите от лагера. Онези от нас, които бяха в прерията, се оттеглиха обратно на запад и надолу по долината… Преследване нямаше. Белите стреляха с оръдията си по нас, когато напускахме бойното поле, но ако вместо това бяха били голям тъпан, щяха да ни причинят същата вреда. Те само вдигаха голям шум. Върнахме се обратно през реката в старото селище, а след това нагоре по нея към Йелоу Медисин и устието на Чипева, където Малката врана се присъедини към нас… След това дойде вест, че Сибли и армията му са отново в поход срещу нас… Той беше оставил писмо за Малката врана в една разцепена пръчка на бойното поле при Бърч Кулей — някои от нашите го намериха и го донесоха.“

Писмото, оставено от Дългия търговец, бе кратко и уклончиво:

Ако Малката врана има да ми предлага нещо, нека изпрати един метис, който ще бъде под закрилата ми при пристигането си и докато напусне лагера.

Полковник Х. Х. Сибли — командир на опълчението.

Естествено, Малката врана не повярва на човека, който бе достатъчно хитър, за да измъкне толкова много от парите, дължими на сантиите по договорите. Но той реши да отговори, като мислеше, че може би Дългия търговец, който до неотдавна си беше стоял в Бялата скала (Сейнт Пол) не знае защо сантиите започнаха войната. Много от неутралните сантии бяха уплашени от думите, произнесени от Ремзи пред белите жители на Минесота: „Сиуксите трябва да бъдат унищожени или завинаги прогонени отвъд границите на щата.“

Писмото на Малката врана до генерал Сибли от 7 септември:

Ще ти кажа защо започнахме тази война. Това стана заради майор Гълбрейт. Ние сключихме договор с правителството, а просим това, което ни се полага, и пак не го получаваме, докато децата ни умират от глад. Търговците започнаха това. Г-н А. Мирик каза на индианците да ядат трева или мръсотии. После г-н Форбс каза на долните сиукси, че не са мъже. После Робъртс и приятелите му се потрудиха да ни вземат парите с измама^[3]. Ако младите воини нападнаха белите, все едно, че аз съм го сторил. И тъй, искам да съобщиш това на губернатора Ремзи. При мен има голям брой пленници — жени и деца… Искам да ми изпратиш отговор на приносителя.

Отговорът на генерал Сибли:

Малка врано, ти уби много от нашите хора без достатъчно основание. Върни ми пленниците под бял флаг и тогава ще разговарям с теб като с мъж.

Малката врана нямаше намерение да връща пленниците, преди Дългия търговец да покаже дали има намерение да изпълни указанията на губернатора Ремзи за унищожаване или прогонване на сантиите. Той искаше да използува пленниците като разменна монета. На съветите на различните отряди обаче нямаше съгласие относно това, което сантиите трябва да направят, преди армията на Сибли да достигне Йелоу Медисин. Пол Мазакутемане сисетон от Горната агенция осъди Малката врана за започването на войната.

„Дай ми всички бели пленници! — поиска той. — Аз ще ги предам на приятелите им… Спри боевете! Никой, който се сражава с белите, не забогатява, не остава два дни на едно и също място, а все бяга и гладува.“

Уабаша, който участвува в сраженията при форт Риджли и Ню Улм, също поддържаше откриването на пътя към мира чрез освобождаване на пленниците, но зет му Рда-ин-ян-ка отговори от името на Малката врана и мнозинството воини:

„Аз съм за продължаване на войната и се противопоставям на връщането на пленниците. Не вярвам, че ако им ги предадем, белите ще спазят каквото и да е споразумение. Откакто имаме отношения с тях, търговците им ни ограбват и мамят. Някои от нашите бяха разстреляни, други — обесени, трети — оставени върху плуващи ледове, се удавиха, а голям брой бяха уморени от глад в затворите им. Народът ни нямаше намерение да убива никого от белите, докато четиримата мъже не се завърнаха от Ъкгън и не разказаха какво са сторили. Когато те направиха това, всички младежи изпаднаха във възбуда и клането започна. По-старите щяха да предотвратят това, ако можеха, но след договорите бяха загубили цялото си влияние. Ние може и да съжаляваме за случилото се, но нещата отидоха твърде далеч и не могат да се поправят. Ние трябва да умрем. Нека тогава убием колкото се може повече бели и нека пленниците умрат с нас.“

На 12 септември Малката врана даде на Дългия търговец още една възможност да завърши войната без по-нататъшни кръвопролития. В своето писмо той увери Сибли, че с пленниците се отнасят добре. „Искам да науча от вас като от приятел — добави той — какво трябва да направя, за да има мир за моя народ.“

Без знанието на Малката врана Уабаша изпрати същия ден тайно писмо до Сибли, в което хвърляше вината за започването на войната върху Малката врана и твърдеше, че той (Уабаша) е приятел на добрите бели. В писмото не се споменаваше, че преди няколко седмици Уабаша се е бил срещу тях при форт Риджли и Ню Улм. „Заплашваха ме и сигурно ще ме убият, ако направя нещо, за да помогна на белите — пише той, — но ако ми посочите някое място, където можем да се срещнем, аз и няколко мои приятели ще вземем със себе и колкото е възможно повече пленници със семействата си ще се явим на посоченото от вас място.“ Сибли незабавно отговори и на двете писма. Той укори Малката врана, че не е освободил пленниците, и им изтъкна, че по този начин няма да се стигне до мир. Обаче той избегна да отговори на молбата на бойкия вожд да се сложи край на сраженията. Вместо това Сибли написа дълго писмо на Уабаша — човекът, който предаде Малката врана, като му даде подробни указания как да използува бяло знаме за предаване на пленниците. „Ще бъда радостен да приема всички истински приятели на белите — обеща Сибли — с такъв брой пленници, какъвто могат да доведат. Аз съм достатъчно могъщ, за да смажа всички опити за съпротива срещу похода ми и да накажа онези, които окъпаха ръцете си в кръвта на невинните.“

След като на настойчивата си молба Малката врана получи хладния отговор на Сибли, той разбра, че освен пълната капитулация няма друга надежда за мир. Щом войниците не могат да бъдат победени, за сиуксите сантии оставаше или смъртта, или изгнанието.

На 22 септември разузнавачите съобщиха, че войниците на Сибли са построили лагера си в Уд Лейк. Малката врана реши да им даде сражение, преди да са стигнали йелоу Медисин.

„Всички бойни вождове и най-добрите ни бойци бяха налице — казва Големия орел. — Чувствувахме, че това ще бъде решаващото сражение.“

Отново, както при Бърч Кулей, сантиите без шум подготвиха засада на войниците.

„Чувахме ги как се смеят и пеят. Когато завършихме приготовленията си, Малката врана, аз и някои други вождове се качихме на една могила или хълм на запад, за да виждаме по-добре боя, когато започне…

На сутринта една случайност обърка плановете ни. По някаква причина Сибли не тръгна рано, както очаквахме. Хората ни лежаха скрити и чакаха търпеливо. Някои бяха близо до лагера в един дол, но белите не можеха да видят никого от тях. Не мисля, че щяха да открият засадата ни. Изглежда, бе минало доста време, когато четирите фургона войници потеглиха от лагера по посока на старата агенция Иелоу Медисин. По-късно разбрахме, че те са отивали да копаят картофи в агенцията, на пет мили оттук, без да имат заповед за това. Те вървяха по прерията право към мястото, където беше разположена част от нашата бойна линия. Някои от колите бяха извън пътя и ако бяха продължили в същата посока, щяха да минат направо върху нашите хора, които лежаха в тревата. Те се приближиха дотолкова, че хората ни бяха принудени да се вдигнат и да стрелят. Това, естествено, даде началото на боя, но не по начина, по който го бяхме планирали. Малката врана разбра това и се обезсърчи…

Индианците, които участвуваха в сражението, се биха добре, но стотици от нашите не влязоха в боя и не успяха да дадат нито един изстрел. Те бяха твърде далеч. Хората в дола и тези от бойната верига, която ги свързваше с воините от пътя, изнесоха почти цялото сражение. Ние, които бяхме на хълма, направихме всичко възможно, но скоро бяхме отблъснати. Там убиха Манкато и ние загубихме един много добър и много храбър боен вожд. Той беше убит от едно гюле, загубило силата си дотолкова, че Манкато не се уплаши от него. А гюлето го удари в гърба, докато вождът лежеше в тревата, и го уби. Белите атакуваха и изтласкаха нашите хора от дола. Така битката завърши. Ние се изтеглихме доста безпорядъчно, макар белите да не ни преследваха. Загубихме четиринадесет или петнадесет убити и доста ранени. Някои от ранените умряха по-късно, ме зная точно колко бяха. Ние не взехме труповете на убитите, но отнесохме всичките си ранени. Белите скалпирали всички убити, поне така чух.“ (След като войниците обезобразяха мъртвите сантии, Сибли издаде заповед, с която забрани подобни действия: „Телата на мъртвите, дори на неприятелите диваци, не бива да бъдат подлагани на недостойни действия от хора цивилизовани християни…“)

Същата вечер в лагера на сантиите на дванадесет мили над Иелоу Медисин вождовете свикаха последния си съвет. Сега повечето от тях бяха убедени, че Дългия търговец е твърде силен за тях. Горските индианци трябваше да се предадат или да избягат при братовчедите си — прерийните сиукси от Дакота. Тези, които не бяха взели участие в сраженията, решиха да останат и да се предадат. Те бяха сигурни, че връщането на белите пленници ще им осигури завинаги приятелството на Дългия търговец Сибли. Към тях се присъедини Уабаша, който убеди зет си Рда-ин-ян-ка да остане. В последния момент и Големия орел също реши да остане. Той щеше да съжалява за това.

На следващата сутрин, огорчен от поражението и чувствуващ тежестта на шестдесетте си години, Малката врана произнесе пред своите последователи последната си реч:

„Аз се срамувам да се наричам сиукс — каза той. — Седемстотин от най-добрите ни воини бяха победени вчера от белите. Сега най-добре ще е да избягаме и да се пръснем като бизони и вълци. Наистина, белите имат топове и по-добри оръжия от нас, а и са много повече. Това не е причина да не можем да ги смажем, защото ние сме храбри сиукси, а белите — страхливи жени. Не мога да си обясня позорното поражение. То трябва да е дело на предатели измежду нас.“

Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заповядаха на хората си да развалят вигвамите си. Те натовариха вещите и провизиите, жените и децата в няколко фургона, взети от агенцията, и поеха на запад. Луната на Дивия ориз (септември) завършваше — наближаваха студените луни.

На 26 септември с помощта на Уабаша и Пол Мазакутемане, които вдигнаха бели знамена, Сибли влезе в лагера на сантиите и поиска незабавното освобождаване на пленниците. 107 бели и 162 метиси бяха предадени на войниците. На последвалия съвет Сибли съобщи, че сантиите трябва да се смятат за военнопленници, докато той открие и обеси виновните измежду тях. Мирните вождове отговориха с почтителни уверения в приятелство, като това на Пол Мазакутемане:

„Аз съм израснал като ваше дете. Благодарение на вас пораснах и сега поемам ръката ви като ръка на баща… Отнасял съм се с белите като с приятел и разбрах, не от тях идва благото.“

В отговор Сибли разположи кордон артилерийски оръдия около лагера. След това изпрати пратеници метиси да предупредят всички сантии от долината на Минесота да се явят в Кемп Рилийс^[4] (както той нарече лагера). Тези, които откажат да се предадат доброволно, ще бъдат преследвани, заловени или убити. Докато траеше излавянето и обезоръжаването на сантиите, войниците отсякоха дървета и построиха грамадна сграда от греди. Предназначението й стана ясно, когато повечето сантии мъже — около 600 от двете хиляди индианци в лагера — бяха оковани по двойки и затворени там.

Междувременно Сибли посочи петима от офицерите си, които щяха да съдят сантиите, обвинени, че са участвували във въстанието. Тъй като индианците нямаха законни права, той не намери за необходимо да им определи защита.

Първият обвиняем, изправен пред съда, беше мулат на име Годфри, които бе женен за индианка от отряда на Уабаша и от четири години живееше в Долната агенция. Свидетелки бяха три бели жени измежду бившите пленнички. Никой не го обвини в изнасилване, никой не го беше видял да извършва убийство, но те казаха, че са чули Годфри да се хвали с убийството на седем бели в Ню Улм. При тези доказателства военният съд намери Годфри за виновен в убийство и го осъди на смърт чрез обесване.

Когато по-късно Годфри разбра, че съдът би могъл да смекчи смъртната му присъда, ако посочи сантиите, участвували в нападенията, той набързо стана доносник. Процесът тръгна гладко и средно по четиридесет сантии дневно бяха осъждани на затвор или на смърт. На 5 ноември делото завърши — 303 сантии бяха осъдени на смърт, шестнадесет — на дълги срокове затвор.

Отговорността за унищожаване на толкова много човешки същества, макар и на „дяволи в човешки образ“, бе по-голяма от тази, която Дългия търговец Сибли би желал да носи сам. Той прехвърли този товар на командира на Щатското военно управление, генерал Джон Поуп. На свой ред Поуп преотстъпи окончателното решение на президента на Съединените щати Ейбрахам Линкълн. „Затворниците сиукси ще бъдат екзекутирани, освен ако президентът забрани това — съобщи генерал Поуп на губернатора Ремзи, — което, аз съм сигурен, той няма да направи.“

Като съвестен човек обаче Ейбрахам Линкълн поиска „пълно и цялостно досие на присъдите; ако досието не съдържа достатъчно данни за по-виновните и влиятелните измежду осъдените, моля внимателно подгответе изложение по тези пунктове и ми го изпратете“. След като получи досието на процеса, президентът възложи на двама юристи да го прегледат, за да се направи разграничение между убийците и тези, които само бяха участвали в сражения.

Отказът на Линкълн да разреши незабавното обесване на 303-мата осъдени сантии разгневи генерал Поуп и губернатора Ремзи. Поуп възрази, че „осъдените престъпници, от всяка гледна точка трябва веднага и без изключение да бъдат екзекутирани… Човечността изисква незабавно да приключим случая.“ Ремзи поиска пълномощия от президента да заповяда спешното екзекутиране на 303-мата осъдени мъже и предупреждава, че жителите на Минесота ще „устроят частно отмъщение“ на затворниците, ако Линкълн не действува бързо.

Докато президентът Линкълн преглеждаше досието на процеса, Сибли премести осъдените индианци в затворнически лагер в Саут Бенд на река Минесота. Когато те преминаваха край Ню Улм под охрана, тълпа граждани, включително и много жени, се опита да „устрои частно отмъщение“ на затворниците с вили, вряла вода и камъни. Преди войниците да успеят да ги изведат далеч от града, петнадесет затворници бяха ранени, един от които със счупена челюст. През нощта на 4 декември тълпа граждани отново щурмува затворническия лагер с намерение да линчува индианците. Войниците успяха да удържат тълпата и на следващия ден преместиха индианците в един по-добре укрепен затвор близо до град Манкато.

Междувременно Сибли реши да задържи и останалите 1700 сантии — предимно жени и деца — като затворници, макар единствената им вина да бе, че са се родили индианци. Той заповяда да ги прехвърлят по суша във форт Сислинг и по пътя те също бяха нападнати от разярени бели граждани. Мнозина бяха удряни с камъни и тояги, а едно дете бе изтръгнато от ръцете на майка му и пребито до смърт. Във форт Снелинг дългата четири мили процесия беше наблъскана в едно оградено пространство върху още влажната от пролетното пълноводие долина. Там, под охраната на войниците, настанени в порутени заслони и хранени с оскъдни: дажби, останките от гордите някога сиукси очакваха съдбата си.

На 6 декември президентът Линкълн съобщи на Сибли, че разрешава екзекутирането на тридесет и девет от 303-мата осъдени сантии. „Останалите осъдени затворници ще задържите до второ нареждане, като вземете мерки те да не избягат и да не бъдат подлагани на незаконно насилие.“

Денят на екзекуцията беше 26 декември (Луната, когато елените сменят рогата си). От сутринта град Манкато беше пълен с жадни за мъст и болезнено любопитни граждани. Един полк войници пристигна, за да пази реда. В последния момент един от индианците беше помилван. Към десет часа сутринта тридесет и осемте осъдени мъже бяха преведени от затвора до бесилката. Те пяха предсмъртните песни на сиуксите дотогава, докато войниците не покриха главите им с бели качулки и не сложиха примки около вратовете им. По даден от един армейски офицер сигнал въжето бе прерязано и тридесет и осемте сиукси увиснаха безжизнени във въздуха. Ако не беше намесата на Ейбрахам Линкълн, те щяха да бъдат триста дори и при това положение един зрител се похвали, че това е била „най-голямата масова екзекуция в Америка.“

След няколко часа официалните лица откриха, че двама от обесените не са включени в списъка на Линкълн, но това бе признато публично едва девет години по-късно. „Жалко е, че се допуснаха грешки — заяви един от отговорните за случилото се, — но аз съм сигурен, че те не бяха направени съзнателно“. Един от обесените невинни хора беше спасил живота на бяла жена по време на нападенията.

Някои от другите екзекутирани до последния момент настояваха, че са невинни. Рда-ин-ян-ка се бе опитал в началото да спре войната, но впоследствие се бе присъединил към Малката врана. Когато Малката врана и изследователите му се оттеглиха в Дакота, Уабаша бе убедил Рда-ин-ян-ка да не отива с тях.

Малко преди екзекуцията Рда-ин-ян-ка продиктува прощално писмо до вожда си:

Уабаша, ти ме измами. Ти ми каза, че ако послушаме съветите на генерал Сибли и се предадем на белите, всичко ще бъде добре и никой невинен няма да пострада. Аз не съм убил, ранил или осакатил бял мъж или други бели. Не съм участвувал в разграбване на имоти, а днес съм определен за екзекутиране и трябва да умра след няколко дни, докато виновните ще останат в затвора. Жена ми е твоя дъщеря, децата ми са твои внуци. Всички тях оставям на твоята грижа и под твоя защита. Не ги оставяй да страдат и когато децата ми пораснат, кажи им, че баща им е загинал, защото е послушал съвета на вожда си, без да трябва да отговаря пред Великия дух за кръвта на нито един бял.

Жена ми и децата ми са ми скъпи. Нека не скърбят за мен. Напомни им, че войнът трябва да бъде подготвен да срещне смъртта и аз ще я посрещна, както подобава на един дакота.

Твой зет Рда-ин-ян-ка

Тези, които избегнаха екзекуцията, бяха осъдени на затвор. Един от тях бе Големия орел, който с готовност призна, че е участвувал в сраженията.

„Ако знаех, че ще ме изпратят в затвора — каза той, — нямаше да се предам, но след като бях прекарал в затвора три години и се готвеха да ме освобождават, казах, че ако желаят могат да ме държат там още една година и бях съвсем искрен. Аз не харесах начина, по който се отнесоха с мен. Предадох се добросъвестно, защото много от белите ме познават и знаеха, че не съм убиец и не съм присъствувал при извършването на убийства. Ако съм убивал или ранявал хора, това е било при честен и открит бой.“

Много от останалите индианци съжаляваха, че не са избягали от Минесота заедно с воините.

По време на екзекуциите Малката врана и последователите му стануваха край езерото Девилс Лейк — място за зимуване на някои сиукски племена. През зимата той се опита да обедини вождовете във военен съюз, като ги предупреждаваше, че ако не са готови да се сражават, ще бъдат стъпкани от белите завоеватели. Те му съчувствуваха, но малко от прерийните индианци смятаха, че за тях има някаква опасност. Ако белите настъпеха в земите на дакотите, индианците просто щяха да се изместят по-далеч на запад. Земята беше достатъчно голяма за всички.

През пролетта Малката врана, Шакъпий и Жреческата бутилка заведоха отрядите, си на север в Канада.

Във форт Гари (Уинипег) Малката врана се опита да убеди британските власти да помогнат на сантиите. За първата си среща с тях той облече най-хубавите си дрехи — черно палто с кадифена яка, панталони от син плат и навои от еленова кожа. Той припомни на англичаните, че дядо му е бил техен съюзник в миналите войни с американците и че по време на войната от 1812 г. сантиите пленили едно американско оръдие и го предали на англичаните. При този случай, каза Малката врана, англичаните обещали на сантиите, че ако някога изпаднат в затруднение и се нуждаят от помощ, англичаните ще им върнат оръдието с хора, които да го обслужват. Сега сантиите са изпаднали в трудно положение и искат оръдието обратно.

Единственото, което Малката врана успя да получи от британските канадци, бяха малко храни. Те нямаха оръдие за сантиите, нямаха дори боеприпаси за оръжията им.

През Ягодовата луна (юни) 1863 г. Малката врана реши какво да прави. Щом той и семейството му са принудени да станат прерийни индианци, те поне трябва да се сдобият с коне. Белите, които ги бяха прогонили от земите им, имаха коне — той щеше да вземе конете в замяна на земите си. Малката врана реши да се върне в Минесота с малък отряд, за да плени коне.

Неговият шестнадесетгодишен син Вовинпапа по-късно разказва за това:

„Баща ми каза, че не може да се бие с белите, но ще отиде на юг и ще открадне коне от тях, ще ги даде на децата си, за да им бъде удобно, и после ще се оттегли.

Той каза още, че е вече стар и иска да съм с него, за да нося дисагите му. Той не взе със себе си ясените си и другите си деца. В групата, която тръгна на юг с нас, имаше шестнадесет мъже и една жена. Ние нямахме коне и вървяхме през целия път надолу до поселищата.“

През Луната на червените цъфтящи лилии те достигнаха Голямата гора (Биг Удс), която само преди няколко години беше в страната на сантиите, а сега беше изпълнена с ферми и поселища. На 3 юли следобед Малката врана и Вовинпапа напуснаха скрития си лагер и отидоха да берат малини близо до селището Хътчисън. На залез-слънце те бяха забелязани от двама заселници, които се връщаха вкъщи от лов на елени. Сега като щат Минесота отскоро бе започнал да изплаща по двадесет и пет долара награда за скалпове на сиукси, заселниците незабавно откриха огън.

Малката врана бе прострелян в страната точно над хълбока.

„Пушките ни лежаха на земята — казва Вовинпапа. — Той взе моята и стреля първо с нея, след това стреля и с неговата. Куршумът засегна приклада на пушката му и го удари отстрани близо до рамото. Това бе изстрелът, който го уби. Той ми каза, че е убит и ми поиска вода — аз му дадох. Той умря веднага след това. Още щом чух първия изстрел, залегнах и мъжете не ме видяха, преди да бъде убит баща ми.“

Вовинпапа набързо обу мъртвия си баща с нови мокасини за пътешествието му до Страната на духовете. Той покри трупа с наметало и побягна към лагера. След като предупреди другите членове на групата да се разпръснат, той се отправи обратно към Девилс Лейк. „Движех се само нощем и тъй като нямах боеприпаси, за да убия нещо за ядене, силите ми не стигаха да пътувам бързо.“ В едно изоставено село до Биг Стоун Лейк той намери един-единствен патрон и успя да застреля вълк.

„Аз ядох от него и събрах сили да пътувам. Движех се нагоре покрай езерото до деня, в който ме заловиха.“

Вовинпапа бе пленен от войниците на Дългия търговец Сибли, които това лято бяха навлезли в страната на дакотите, за да убиват сиукси. Войниците отведоха шестнадесетгодишното момче в Минесота, където го изправиха пред военен съд и го осъдиха на смърт чрез обесване. То научи, че скалпът и черепът на баща му са били запазени и изложени в Сейнт Пол. Щат Минесота даде на заселниците, които убиха Малката врана, редовната награда за скалпа му плюс премия от петстотин долара.

Когато досието на делото срещу Вовинпапа бе изпратено във Вашингтон, военните власти възразиха срещу процедурата и замениха присъдата на момчето със затвор. (Няколко години по-късно, след излизането си от затвора, Вовинпапа смени името си на Томас Уейкман, стана дякон и основа първия Младежки християнски съюз сред сиуксите.)

Междувременно Шакъпий и Жреческата бутилка стояха в Канада и смятаха, че са извън обсега на отмъстителните жители на Мннесота. През декември 1863 г. обаче едни от малките вождове на Дългия търговец — майор Едуин Хач, придвижи един батальон от Минесотската кавалерия до Пембина, точно под канадската граница.

Оттам Хач изпрати през границата до форт Кери един лейтенант, който се срещна тайно с американския гражданин Джон Макензи. С помощта на Макензи и двама канадци лейтенантът организира залавянето на Шакъпий и Жреческата бутилка. По време на приятелска среща с двамата бойни вождове на сантиите заговорниците им дадоха вино, смесено с лаудан^[5], а след като заспаха, ги упоиха допълнително с хлороформ, вързаха им ръцете и краката, а самите тях привързаха към шейна, теглена от кучета. При пълно незачитане на международното право лейтенантът преведе пленниците си през границата и ги предаде на майор Хач в Пембина. Няколко месеца по-късно Сибли организира нов зрелищен процес и Шакъпий и Жреческата бутилка бяха осъдени на смърт чрез обесване. Вестник „Сейнт Пол найъниър“ писа за присъдата следното: „Ние не смятаме, че с утрешните екзекуции се извършва някаква особена несправедливост, но присъдата би била по-правдоподобна, ако съществуваха конкретни доказателства за вина… Никой бял човек, съден от равни нему съдебни заседатели, не би бил екзекутиран при подобни доказателства.“ След обесването законодателите на Минесота с благодарност отпуснаха награда от хиляда долара на Джо Макензи за услугите му в Канада.

Дните на сиуксите сантии в Мннесота бяха преброени. Въпреки че повечето бойни вождове и воини бяха мъртви, в затвора или далеч отвъд границите на щата, въстанието даде на белите граждани възможност да отнемат на сантиите останалите им земи, без дори и да се преструват, че плащат. Предходните договори бяха анулирани, а на останалите живи индианци съобщиха, че ще бъдат преместени в резерват в територията Дакота. Дори вождовете, които бяха сътрудничили с белите трябваше да си вървят. „Унищожавай или прогонвай“ — това бе девизът на алчните за земя заселници. Първата група от 770 сантии напусна Сейнт Пол с параход на 4 май 1863 г. Белите минесотци бяха обкръжили речния пристан и ги изпратиха с подигравателни викове и дъжд от камъни.

Кроу Крийк на река Мисури бе мястото, избрано за резерват на сантиите. Почвата беше безплодна, валежите — недостатъчни, дивечът — малко, а съдържащата алкални съединения вода — негодна за пиене. Скоро околните хълмове се покриха с гробове. От 1300 сантии, докарани тук през 1863 г., по-малко от хиляда преживяха първата зима.

Между посетителите в Кроу Крийк през онази година беше и един млад сиукс тетони. Той гледаше със съжаление братовчедите си сантии и слушаше разказите им за американците, които бяха отнели земите, им и ги бяха прогонили. Наистина! Народът на белите е като пълноводен поток — си мислеше той, — който залива бреговете си и унищожава всичко по пътя си. Скоро те ще завладеят земята на бизоните, ако сърцата на индианците не са достатъчно смели, за да я защитят. Той реши, че ще се бори за запазването й. Името му беше Татанка Йотанка, Седящия бик.