Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (18)

Глава шестнадесета
„Ютите да се махат!“

Армията победи сиуксите. Вие можете да ги изпратите тук. Но ние, ютите, никога не сме ви закачали вас, белите. Затова трябва да почакате, докато се научим правим нещата като вас.

Урай стрелата, вожд на ютите

Казах на офицера, че това е нещо много лошо, много лошо от страна на комисаря да издава заповед. Казах, че е много лошо, и че ние не трябва да се сражаваме, защото сме братя, а офицерът каза, че това няма никакво значение — американците биха се сражавали, дори ако са родени от една и съща майка.

Никаагат (Джак) от ютите на река уайт

 

 

Ютите бяха индианци от Скалистите планини и тяхно поколение наблюдаваше нахлуването на бея нашественици в земята им по река Колорадо. Белите нямаха свършване — като безбройни рояци скакалци ютите видяха как белите мъже изместваха старите им врагове шайените от прериите на Колорадо. Няколко воини юти се присъединиха към Хвърляча на ласо Карсън във войната му срещу навахите. По това ме ютите вярваха, че белите са техни съюзници и обичаха да посещават Денвър и да разменят бизонски кожи срещу евтини стоки в магазините. Но с всяка измината година странните хора от Изтока ставаха все повече и нахлуваха в планините на ютите, за да копаят жълтия и белия метал.

През 1863 г. губернаторът на територията Колорадо (Джон Евънс) и други правителствени чиновници дойдоха в Конехос в планините Сан Хуан, за да се срещнат с Урай Стрелата и с деветима вожда на ютите. Там бе подписан договор, който даваше на белите хора цялата земя на Колорадо на изток от планинските върхове (Континенталния вододел)^[1], а оставяше на ютите територията на запад от вододела. Срещу десет хиляди долара в стоки и десет хиляди долара в провизии (разпределени на десет години) ютите се съгласиха да се откажат от правата върху полезните изкопаеми в цялата си територия и обещаха да не безпокоят гражданите на Съединените щати, които идват в планините им да копаят.

Пет години по-късно белите хора от Колорадо решиха, че са оставили на ютите прекалено много земя. Чрез политически натиск те убедиха Бюрото по индианските въпроси, че ютите постоянно създават неприятности — скитат навсякъде, посещават градовете и миньорските лагери и крадат добитъка на заселниците. Те заявиха, че искат ютите да бъдат поставени в резерват с точно определени граници, но в действителност искаха още от земята, принадлежаща на ютите.

В началото на 1868 г. Бюрото по индианските въпроси с голяма шумотевица покани Урай, Никаагат (Джак) и осем души вождове във Вашингтон. Придружаваше ги Хвърляча на ласо Карсън в качеството си на доверен приятел и съветник. Във Вашингтон ги настаниха в хубав хотел, сервираха им чудесна храна и им даваха тютюн, сладкиши и медали в изобилие.

Когато дойде време да се пише договорът, длъжностните лица настояха един от вождовете гости да поеме отговорността за представените там седем клона на племето. Урай Стрелата бе избран единодушно за вожд на всички юти. Той бе наполовина апач, наполовина ют ънкомпагър, красив индианец, с кръгло лице и остър поглед. Говореше английски и испански така добре, както и двата индиански езика, които владееше. Когато алчните за земя политици се опитаха да я притиснат, Урай се показа достатъчно опитен, за да представи позицията на ютите пред репортьорите от вестниците: „Споразумението, което постигат индианците със Съединените щати в един договор — каза прилича на споразумението между бизона и ловците, които са го пронизали със стрелите си. Единственото, което може да направи, е да легне и да се предаде.“

Чиновниците не можаха да заблудят Урай със сините оцветени карти и с мазните фрази за гранични линии. Вместо да приеме един малък ъгъл от западно Колорадо, той държеше на шестнадесет милиона акра гори и ливади по западните склонове — територия, значително по-малка от принадлежащата на народа му в миналото, но много повече от това, което политиците от Колорадо искаха да им отпуснат. Трябваше да бъдат основани две агенции, една в Лос Пинос за ъникомпагрите и другите южни отряди и една на река Уайт за северните отряди. Освен това Урай поиска в нов договор да се включат някои защитни клаузи, целящи да държат миньорите и заселниците извън резервата на ютите. Според договора, на белите се забраняваше „да преминават през, да се заселват или пребивават в територията, заделена за ютите“ без съответно разрешение.

 

 

Въпреки това ограничение миньорите продължаваха да извършват нарушения. Между тях бе Фредерик Питкин, янки от Нова Англия, който се подвизаваше в планините Сан Хуан и бързо спечели богатство чрез добив на сребро. През 1872 г. Питкин стана водеща фигура сред собствениците на големи и богати дялове в рудодобива. Тези хора искаха да прибавят областта Сан Хуан — една четвърт от резервата на ютите — към територията Колорадо. Като се преклони пред желанията на собствениците, Бюрото по индианските въпроси изпрати специална комисия, ръководена от Феликс Брунът, да преговаря с ютите за отнемането тези земи.

В агенцията Лос Пинос през септември 1873 г., комисията на Брунът се срещна с Урай и с представителите на седемте племена на ютите. Брунът каза на вождовете, че Великия баща го помолил да дойде и да разговаря с тях да се откажат от правата върху някои от земите в резервата им. Той ги увери, че не иска земята за себе си и че не е дошъл да им диктува какво да правят, а да ги чуе какво имат да кажат по въпроса. „Понякога е много по-добре да направим нещо, което не ни се харесва точно сега — посъветва ги Брунът, — щом смятаме, че то ще е добро за децата ни.“

Вождовете искаха да знаят как децата им ще бъдат облагодетелствувани, ако се откажат от земите си. Брунът обясни, че правителството ще задели голяма парична сума за ютите и всяка година племето ще получава нейните лихви заради отстъпената земя.

„Не ми харесва частта от съглашението относно лихвата — заяви Урай. — По-добре е да имам парите в банката“ След това той се оплака, че правителството не е спазило договорното си обещание да отстранява белите хора, заловени да прекосяват резервата на ютите.

Брунът отговори откровено, че ако правителството се опита да прогони миньорите, това ще доведе до война и ютите ще загубят земята си, без да получат каквото и да е в замяна. „Най-добре ще е, ако можете да задържите планините, да ги продадете и да получавай за тях всяка година по нещо“ — каза той.

— Миньорите малко ги е грижа за правителството и не се подчиняват на законите — съгласи се Урай. — Те сами казват, че не ги е грижа за правителството. То се намира далеч в Щатите и те твърдят, че човекът, който ще дойде да сключи договора, ще се върне в Щатите и всичко ще бъде отново така, както те искат.

— Да предположим, че продадете планините продължи Брунът — и в тях няма злато, тогава вие ще спечелите. Ютите ще получават пари за тях, а американците ще се махнат. Но ако тук има мини, няма начин да се избегнат неприятностите. Ние не можем да спрем хората.

— Защо да не можете да ги спрете? — заши Урай. — Не е ли правителството достатъчно силно, за да спазва съглашението си с нас?

— Аз бих желал да ги спра — каза Брунът. — Урай знае, че това е трудно.

Урай заяви, че е склонен да продаде планините, но не и цялата хубава ловна територия около тях.

Белите могат да дойдат, да вземат златото и да си отидат. Ние не искаме те да строят къщи там.

Брунът отговори, че не вярва това да стане. Ни начин да се накарат миньорите да напуснат територията на ютите след като веднъж са дошли и изкопали мините си там.

— Ще поискам от Великия баща да прогони миньорите — обеща той, — но хиляда други мъже ще му кажат да ги остави на мира. Може би той ще направи това, което му кажа, а може би няма.

След седемдневни разисквания вождовете се съгласиха да приемат предложението на правителството за двадесет и пет хиляди долара годишно срещу четири милиона акра съкровища. Като добавка Урай щеше да получава годишна заплата от хиляда долара в продължение на десет години „или толкова дълго, колкото той бъде главен вожд на ютите и запазва мира със Съединените щати“. Така Урай стана един от елита и трябваше да запази статуквото.

Тъй като живееха в района на великолепни ливади и гори, пълни с дивеч, ягоди и орехи, ютите можеха изцяло да съществуват без провизиите, отпускани от агентите им в Лос Пинос и при река Уайт. През 1875 г. агентът в Лос Пинос Ф. Бонд отговори на едно искане за преброяване на ютите: „Преброяването е почти невъзможно. Със същия успех можете да се опитате да преброите рояк пчели по време на полет. Те пътуват навсякъде по страната също като елените, които убиват.“

Агентът на река Уайт Е. Данфорт прецени, че около деветстотин юти използуват агенцията му като база, но той призна, че не може да ги склони да се заселят в долината около нея. И на двете агенции ютите от снизхождение и за да направят удоволствие на агентите си, държаха малки стада едър рогат добитък и бяха посадили по няколко реда царевица, картофи и слънчоглед, макар че нямаше особена нужда от подобни начинания.

Началото на края на свободата им в собствения им резерват настъпи през пролетта на 1878 г., когато нов агент зае поста на река Уайт. Името му бе Нейтън Мийкър, бивш поет, автор на романи, вестникарски репортьор и организатор на обединени земеделски колонии. Повечето от начинанията на Мийкър бяха пропаднали и въпреки че бе кандидатствувал за службата в агенцията, защото му трябваха пари, той бе обладан от мисионерски плам и искрено вярваше, че е негов дълг като човек от по-висша раса да „издигне и просвети“ ютите. По неговите думи той бе решен да изведе индианците от дивачеството, от пасторалния и варварския период до „просветения, научен и религиозен етап“. Мийкър бе уверен, че ще може да осъществи това за „пет, десет или двадесет години“.

Властно, методично и без чувство за хумор Мийкър се зае да унищожи всичко, което бе скъпо на ютите, за да ги направи като него, защото той вярваше, че е създаден по божие подобие. Първото му действие, което не се хареса, бе преместването на агенцията петнадесет мили надолу по река. Уайт, където имаше хубави пасища, подходящи за оран. Там Мийкър планираше да изгради земеделска колония за индианците юти, но бе пренебрегнал факта, че от много отдавна те използуваха района за лов и за паша на конете си. Мястото, което той избра за строителство на сградата на агенцията, бе пистата за надбягвания с мустанги, където ютите упражняваха любимия си спорт и залагаха на конни състезания.

Мийкър откри, че Куинкент (Дъглас) е най-приятелски настроеният вожд на река Уайт. Той бе ют янпа, около шестдесетгодишен, с все още тъмна коса и побеляващи увиснали мустаци. Дъглас притежаваше повече от сто мустанга, а това го правеше богат по стандартите на ютите, но той бе загубил повечето от последователите си сред младежите, които предпочитаха Никаагат (Джак).

Както и Урай, Джак бе наполовина апач. Като момче той научи няколко думи английски, докато живя в едно мормонско семейство и служи като разузнавач при генерал Крук по време на сиукските войни. Когато за първи път се срещна с Мийкър, Джак бе облечен в разузнаваческата си униформа — типичните за преселниците панталони от еленова кожа, армейски ботуши и широкопола шапка. Той винаги носеше сребърния медал, който му даде Великия баща по време на посещението във Вашингтон през 1868 г. заедно с Урай.

Джак и хората му бяха на лов за бизони през периода, когато Мийкър бе преместил агенцията и когато се върнаха на първоначалното място, видяха, че всичко е изнесено. Все пак те си направиха лагер там, а след няколко дни Мийкър пристигна и заповяда на Джак да се премести на новото място.

„Аз му казах (на Мийкър), че мястото на старата агенция е определено с договор — казва впоследствие Джак — и че не зная за закон или договор, който да упоменава новото място. Агентът ми отговори, че за всички ще е по-добре ние да се преместим там надолу и ако не го сторим, ще ни принудят — за тази цел имали на разположение войници“. Мийкър се опита да успокои Джак, като му обеща да достави дойни крави за отряда му, но Джак отговори, че ютите нямат нужда от крави, нито от мляко.

Колороу бе третият по важност вожд, един ют муаче, прехвърлил шестдесетте. В продължение на няколко години след договора от 1868 г. Колороу и хората му живяха в малък временен резерват близо до Денвър. Когато искаха, те кръстосваха града, хранеха се в ресторантите, посещаваха театрите и разсмиваха белите граждани. През 1875 г. резерватът бе затворен и Колороу доведе своите муачи нагоре по река Уайт, за да се присъединят към хората на Джак. Липсваше им оживлението на Денвър, но те се радваха на хубавия лов в земите край река Уайт. Муачите не проявяваха интерес към земеделското дружество на Мийкър и посещаваха агенцията само за някой и друг чувал брашно или за малко кафе и захар.

Каналя (Джонсън) бе главен заклинател, зет на Урай и уредник на конните надбягвания по пистите, където Мийкър искаше да построи сградите на новата агенция. Джонсън обичаше да носи цилиндъра, който имаше от Денвър. Неизвестно защо, Мийкър сметна, че Джонсън е човекът, който ще му помогне да изведе ютите от дивачеството.

А освен това Мийкър доведе в агенцията жена си Арвила и дъщеря си Джоузи да му помагат в големия „кръстоносен поход“. Той беше наел седем бели работници, включително и един надзирател, за строителството на напоителен канал, един строител на мостове, един дърводелец и един зидар. От тези мъже се очакваше да научат ютите на своите занаяти, докато изграждат новия земеделски рай.

Мийкър горещо желаеше ютите да се обръщат към него с „татко Мийкър“ (тъй като бяха диваци, той ги смяташе за деца), но за голямо негово неудоволствие повечето го наричаха Ник.

През пролетта на 1879 г. Мийкър бе започнал строителството на няколко сгради в агенцията, а четиридесет акра земя бяха изорани. Повечето от работата бе извършена от белите наемни работници, които получаваха за труда си пари. Мийкър не можеше да разбере защо ютите също очакват пари за изграждането на собствената си кооперативна земеделска община, но за изкопаването на напоителните канали той се съгласи да плаща пари на тридесет юти. Те работеха с желание, докато средствата на Мийкър се изчерпаха, после си отидоха, за да ловуват и да гледат конни състезания. „Техните потребности са толкова ограничени, че те не искат да възприемат цивилизованите навици — оплаква се Мийкър на комисаря по индианските въпроси. — Това, което ние наричаме удобство и комфорт, няма за тях достатъчна стойност и не може да ги накара да предприемат нещо, за да го получат със собствени усилия… Повечето от тях гледат на начина на живот на белия човек с безразличие и презрение.“ Той предложи програма за действия, които ще променят това варварско състояние. Първо, да се отнемат стотиците мустанги на ютите, за да спрат да кръстосват и да ловуват; да се заменят мустангите с няколко товарни и впрегатни коне и когато бъдат принудени да изоставят лова и да останат край агенцията, да се спрат дажбите на онези, които не работят. „Аз ще доведа до пълно изгладняване всеки индианец — писа той до сенатора от Колорадо Хенри Телър, — който не работи“.

Неизлечимата мания на Мийкър да записва своите идеи и наблюдения и да ги изпраща за отпечатване доведе до пълен разрив между него и ютите. През пролетта на 1879 г. той написа един въображаем диалог с една жена от племето, опитвайки се да докаже, че индианците не могат да разберат радостта от работата и стойността на вещите. В диалога си Мийкър заявява, че земята в резерватите принадлежи на правителството и само е заделена за ютите, та да я използуват. „Ако вие не я използувате и не работите — предупреждава той, — белите хора ще дойдат от далечни места и постепенно няма да ви остане нищо.“

 

 

Това малко съчинение бе публикувано за първи път в Грийли (Колорадо) трибюн, където то бе прочетено от Уилям Викърс, издател и политик от Денвър, който презираше всички индианци и особено ютите. По това време Викърс служеше като секретар при Фредерик Питкин — богатият собственик на мини, който през 1873 г. бе начело на движението за откъсване на планините Сан Хуан от владенията на ютите. Питкин бе използувал богатството си, за да стане губернатор на Колорадо, когато територията стана щат през 1875 г. След края на сиукските войни през 1877 г. Питкин и Викърс започнаха шумна пропагандна кампания за изселването на всички юти в Индианската територия, защото така огромно количество ценна земя би се освободила за завземане. Викърс се хвана за вестникарското есе на Нейтън Мийкър като аргумент за прогонването на ютите от Колорадо и написа за това статия в Денвър трибюн:

Ютите са истински действуващи комунисти и правителството трябва да се засрами, че поощрява и насърчава техния мързел и че напразно пилее средства. Като живеят за сметка на бащински неясното и глупаво Бюро по индианските въпроси, те са толкова мързеливи, че вместо да получават дажбите си по установения ред, те вземат това, което им трябва, където го намерят. Ако бъдат изселени в Индианската територия, ютите ще бъдат хранени и обличани за половината от средствата, които струват на правителството сега.

Достопочтеният Мийкър, известен ръководител на агенцията на река Уайт, е бил преди близък приятел и почитател на индианците. Той дойде в агенцията твърдо убеден, че ще ги управлява успешно с меко отношение, търпеливо разбиране и добър пример. Усилията му обаче пропаднаха напълно и в края на краищата той без желание възприе като верен труизма от границата, че само мъртвите индианци са добри индианци.

Викърс писа значително повече и статията му бе препечатвана из Колорадо под наслова „Ютите да се махат!“ Към края на лятото на 1879 г. повечето от белите оратори (а в граничния щат Колорадо те бяха много) използуваха често предизвикващия овации лозунг „Ютите да се махат!“, когато произнасяха публични речи.

По различни пътища ютите научиха, че „Ник“ Мийкър ги е предал в писанията си. Те бяха особено разгневени, защото агентът сочел, че земята в резервата не им принадлежи и чрез преводача на агенцията те отправиха до него нещо като официален протест. Мийкър повтори изявлението си и добави, че има право да оре в резервата навсякъде, където си избере, тъй като това е правителствена земя, а той е агент на правителството.

Междувременно Уилям Викърс ускоряваше своята кампания „Ютите да се махат!“, като измисляше истории за индиански престъпления и безчинства. Той приписа на ютите дори многобройните горски пожари, избухнали през онази незапомнено сушава година. На 5 юли той подготви и поднесе за подпис от губернатора Питкин следната телеграма до комисаря по индианските въпроси:

Всекидневно до мен достигат съобщения, че банда юти от река Уайт е извън резервата си и унищожава горите… Те вече са опожарили дървен материал на стойност милиони долари и заплашват заселниците и миньорите… Аз съм убеден, че е налице организирано усилие от страна на индианците за опожаряване горите в Колорадо. Тези диваци трябва да бъдат изселени в Индианската територията, където повече няма да могат да унищожават най-хубавите гори на този щат.

Комисарят отговори на губернатора с обещание, че ще вземе мерки и изпрати до Мийкър нареждане да държи ютите в резервата. Когато Мийкър прати да повикат вождовете, той откри, че те са организирали протестно събрание. Те вече бяха научили за фалшивите обвинения на губернатора и за заплахите му да ги изпрати в Индианската територия. Един техен бял приятел на име Пек, който държеше снабдителен склад на река Беър северно от резервата, бе прочел историята в денвърския вестник и я бе преразказал на Никаагат (Джак).

Според съобщението във вестника ютите бяха подпалили огньове по река Беър и бяха опожарили къщата на бившия им агент Джеймс Томпсън. Джак бе много разтревожен от чутото и Пек се съгласи да отиде с него в Денвър, за да кажат на губернатора Питкин, че то не е вярно. Те избраха път, който минаваше край къщата на Томпсън. „Ние минахме оттам — казва впоследствие Джак — и видяхме къщата на Томпсън невредима. Тя изобщо не беше опожарявана.“

След доста трудности Джак получи аудиенция при губернатора Питкин. „Губернаторът ме запита как вървят работите в земите ми по река Уайт и заяви, че вестниците казват много лоши неща за нас. Отговорих, че и аз мисля така и затова съм дошъл в Денвър. Казах, че не разбирам защо нещата са в такова състояние… После той каза: «Ето писмо от вашия индиански агент.» Отговорих му, че след като индианският агент (Мийкър) може да пише, той е написал това писмо, а аз не мога да пиша и затова съм дошъл да се срещна с него лично и да отговоря на писмото. Толкова си говорихме, а после му казах, че не искам да вярва на написаното в писмото… Той ме попита дали е вярно, че къщата на Томпсън е опожарена. Отговорих му, че съм видял къщата и тя не е изгоряла. След това говорих с губернатора за индианския агент и му казах, че ще е добре той да пише във Вашингтон и да препоръча да поставят някой друг агент на негово място и той обеща да пише на следващия ден“.

Разбира се Питкин нямаше намерение да препоръчва смяната на Мийкър. От гледна точка на губернатора всичко се движеше в желаната посока. Оставаше му да изчака сблъсъка между Мийкър и ютите, след което, може би щеше да се наложи „Ютите да се махат“.

По това време Мийкър подготвяше месечния си доклад до комисаря по индианските въпроси. Той писа, че планира създаването на полицейски сили измежду ютите. „Те са лошо настроени“ — добави агентът, но само след няколко дни сложи началото на действия, които (той не можеше да не се досеща) щяха да засилят войнствеността на ютите.

Макар да нямаше преки доказателства, че симпатизира на кампанията „Ютите да се махат!“ на губернатора Питкин, всяка стъпка на Мийкър сякаш бе насочена да предизвиква въстание сред индианците.

Мийкър може и да не е искал ютите да си вървят, но със сигурност искаше да им отнеме мустангите. В началото на септември той нареди на един от белите си работници, Шедрах Прайс, да започне да оре част от ливадите, където ютите водеха мустангите си ма паша. Някои от тях протестираха незабавно и запитаха Мийкър защо не оре някъде другаде — тревата бе необходима за мустангите им. На запад от пасището имаше парче земя, обрасло с пелин, и Куинкент (Дъглас) предложи да го разчистят за оран, но Мийкър упорито настояваше да се оре в тревата. В отговор ютите изпратиха няколко младежи с карабини. Те се приближиха до орача и му заповядаха да спре. Шедрах Прайс се подчини, но когато съобщи на Мийкър за заплахите, агентът го върна да си завърши работата. Този път ютите дадоха предупредителни изстрели над главата на Прайс и орачът набързо разпрегна конете и напусна пасището.

Мийкър побесня и съчини възмутено писмо до комисаря по индианските въпроси: „Това е индианска сган — писа той. — Много дълго време те получаваха безплатни дажби; глезехме ги и им угаждахме, поради което се смятат за господари на всичко.“

Същият следобед заклинателя Каналя (Джонсън) се яви в агенцията и поиска да се срещне с Мийкър. Той каза на агента, че земята, която се разорана, му е предоставена за паша на конете. Сега, когато оранта е спряна, той иска да не я започват отново.

Мийкър прекъсна възбудената реч на Джонсън: „Бедата е там, Джонсън, че имаш прекалено много мустанги. По-добре ще е да убиеш част от тях.“

За малко Джонсън изгледа Мийкър с недоумение. После внезапно се втурна към агента, хвана го за раменете, избута го от верандата и го блъсна в кола за връзване на коне. Без да каже дума, Джонсън важно се отдалечи.

Впоследствие Джонсън разказва своята версия за инцидента: „Казах на агента, че неправилно нарежда на хората си да орат моята земя. Агентът ми отговори, че съм човек, който създава неприятности и вероятно ще попадна в дранголника. Отговорих му, че не знам защо ще трябва да отивам в затвора. Казах на агента, че ще е по-добре да дойде друг агент, който да е добър човек и да не приказва такива неща. След това го хванах за раменете и му казах, че по-добре ще е, ако той си отиде. Не му направих нищо друго — нито съм го удрял, нито нищо. Само го хванах за раменете. Не му бях ядосан. След това си отидох в къщи.“

Преди да започне да действува, Мийкър повика на разговор Никаагат (Джак) в канцеларията си. Джак впоследствие си припомня за срещата: „Мийкър ми каза, че Джонсън се е държал лошо с него. Отговорих му, че това не е нищо, дребна работа — по-добре ще е да си затвори очите. Мийкър каза, че това не променя нещата — той ще помни случката и ще се оплаче. Аз продължих да твърдя, че ще е много лошо, ако се вдигне голям шум за нищо. Мийкър каза, че ме му харесва младеж да го сграбчва така, че е стар човек и няма сили да се отбранява и не иска един младеж да го сграбчва по този начин. Той повтори, че е стар, че Джонсън се държал лошо и че няма да му каже нищо повече, ще поиска войници от комисаря и ще прогони ютите от земята им. Казах му, че би било много лошо, ако го направи. Мийкър заяви, че и така земята не принадлежи на ютите. Отговорих му, че земята е на ютите и че правителството има агенция тук, защото земята принадлежи на ютите и му повторих, че инцидентът между него и Джонсън е дреболия и по-добре ще е той да не се занимава повече с нея и да не вдига такъв шум.“

Още един ден и една нощ Мийкър размишлява върху влошените си отношения с ютите, след което взе окончателно решение, че трябва да им даде урок. Той изпрати две телеграми — една до губернатора Питкин молба за военна охрана и друга до комисаря по индианските въпроси:

Нападна ме един от главните вождове, Джонсън, който насила ме избута от собствения ми дом и ме нарани лошо. Сега стана ясно, че Джонсън е в основата на всички неприятности… Синът му стреля по орача, а оранта среща голяма съпротива. Оранта спряна. Моят живот, животът на семейството ми и на служителите ми е в опасност. Пратете охрана незабавно. Помолих губернатора Питкин да обсъди въпроса с генерал Поуп.

През следващата седмица тромавите машини на министерствата на вътрешните работи и войната бавно се задействуваха. На 15 септември Мийкър получи съобщение, че са дадени заповеди на кавалерийски части да тръгнат на поход до река Уайт и агентът има право „да арестува водачите на станалите напоследък смущения“.

Министерството на войната изпрати заповед до майор Томас Торнбъро, командир на форт Фред Стийл, „да се придвижи с достатъчен брой войски до агенцията на ютите на река Уайт, Колорадо, със специална задача“. Тъй като Торнбъро бе на лов за лосове, заповедта стигна до него късно и той тръгна едва на 21 септември. За похода от 150 мили до река Уайт той подготви около двеста кавалеристи и пехотинци на коне.

На 25 септември Торнбъро достигна малката река Фортификейшън Крийк. Колоната бе преполовила пътя до агенцията на река Уайт и майорът реши да изпрати водачите си напред, за да уведомят Мийкър, че войниците пристигат в агенцията след четири дни и да получат от Мийкър информация за положението там. Същия ден Колороу и Никаагат (Джак) се бяха запътили с хората си към река Милк за обичайното есенно ловуване и научиха за приближаването на войниците.

Джак препусна на север към река Беър и посрещна войските там. „Какво става? — запита ги той. — Защо идвате? Ние не искаме да се бием с войниците, имаме с тях един и същ баща. Не искаме да се бием тях.“

Торнбъро и офицерите му отговориха на Джак, са получили телеграма да отидат в агенцията, че индианците опожарявали горите наоколо и изгорили къщата на господин Томпсън, Джак заяви, че това е лъжа — ютите не са палили гори и къщи. „Остави войниците си тук — каза той на Торнбъро. — Аз съм добър човек. Аз съм Никаагат. Остави войниците си тук и ще слезем до агенцията.“

Торнбъро отговори, че му е заповядано да придвижи войниците си до агенцията. Ако не получи съобщение от агента Мийкър да спре колоната, той ще трябва да отведе войниците си до река Уайт.

Джак отново настоя, че ютите не искат да се сражават. Той каза, че не е хубаво, дето войниците идват в резервата им. След това той остави Торнбъро и се върна бързо в агенцията, за да предупреди „Ник“ Мийкър, че ако войниците дойдат на река Уайт, ще се случат лоши неща.

По пътя си към канцеларията на Мийкър Джак се отби да се срещне с Куинкент (Дъглас). Те бяха вождове съперници, но сега, когато всички юти от река Уайт бяха в опасност, Джак чувствуваше, че водачите не трябва да бъдат разединени. Младите юти се бяха наслушали за изселването им в Индианската територия и някои казаха, че Мийкър се хвали, че войниците водят цял фургон, пълен с белезници, вериги и въжета, и че няколко юти ще бъдат обесени, а други взети в плен. Ако са сигурни, че войниците идват, и да им отнемат родната земя, те ще се бият с тях до смърт и дори вождовете няма да могат да предотвратят сраженията. Дъглас заяви, че не желае да има нищо общо с това. След като Джак си отиде, той закачи своето американско знаме на един прът и го издигна над колибата си (сигурно той не бе чувал, че Черния котел от шайените бе издигнал американското знаме в Сенд Крийк през 1864 г.).

„Аз казах на агента (Мийкър), че войниците идват — казва Джак — и че се надявам той да направи нещо, за да предотврати пристигането им в агенцията. Той отговори, че това не е негова работа и че няма нито общо с това. Тогава казах на агента, че бих желал да отидем с него там, където са войниците, и да се срещнем с тях. Агентът отговори, че през цялото време съм му досаждал и че няма да дойде. Това той ми каза в канцеларията си и след като ми отговори окончателно, стана и отиде в другата стая, като затвори и заключи вратата. Тогава го видях за последен път.“

По-късно същия ден Мийкър очевидно измени мнението си и реши да последва съвета на Джак. Той изпрати писмо до майор Торнбъро, в което му предлагаше да спре колоната си и да дойде в агенцията с охрани от петима войници. „Изглежда индианците смятат пристигането на войската за обявяване на истинска война“ — писа той.

На следващия ден (28 септември), когато писмото стигна до лагера на Торнбъро при река Диър Крийк, там пристигна и Колороу, за да се опита да убеди майора да не продължава по-нататък. „Казах му, че изобщо не знам защо е дошла войската — споделя впоследствие Колороу — и защо трябва да има война.“ По това време колоната бе само на тридесет и пет мили от агенцията на река Уайт.

След като прочете писмото на Мийкър, Торнбъро каза на Колороу, че ще придвижи войските си до река Милк на границата на резервата на ютите, където войниците му ще се установят в лагер, а той ще отиде с пет души в агенцията да се срещне с Мийкър.

Скоро след като Колороу и воините му напуснаха лагера на Торнбъро, майорът свика офицерите си на съвещание, по време на което реши да промени плана си. Вместо да спира на края на резервата, колоната щеше да премине през каньона Коул Крийк. Това е необходимо за боя, обясни Торнбъро, тъй като лагерите на Колороу и Джак са точно под каньона. Ако войската спре на река Милк и ютите решат да блокират каньона, те ще попречат на войниците да достигнат агенцията. А в южния край на каньона само няколко мили открита местност ще отделят белите от река Уайт.

 

 

Като яздеше начело на колона воини, Колороу пристигна в лагера си към девет часа сутринта на двадесет и девети. Хората му бяха много разтревожени от приближаването на войниците. „Видях няколко души да тръгват към пътя, където бяха войниците — каза той. — После аз също отидох там, където се бяха събрали моите.“ Там той срещна Джак и около шестдесет от неговите воини. Двамата вождове обмениха сведения. Джак разказа на Колороу за безрезултатната си среща с Мийкър, а Колороу съобщи на Джак, че майор Торнбъро е обещал да спре войниците си на река Милк. „После казах на Джак, че ще е добре да посъветва младежите си да не показват никаква войнственост, а той отговори, че ще е по-добре да ги отдалечи малко от пътя. Оттам, където бяхме, все още не се виждаха войници и ние се оттеглихме на известно разстояние от пътя. Тогава Джак каза, че когато войниците стигнат до река Милк (границата на резервата), той ще отиде да се срещне с тях.“

Нито Колороу, нито Джак знаеха, че колоната на Торнбъро бе пресякла река Милк. След като напои там конете си, Торнбъро реши да изпрати фургоните си с охрана по пътя в каньона, а той да поведе останалата част от войската си по един по-пряк път през високия скат. По ирония на съдбата така те щяха да се срещнат лице в лице с разгневените юти, които Джак бе изтеглил от пътя, за да избегне всякакъв сблъсък.

По същото време един млад ют, който бе отишъл напред на разузнаване, се върна обратно в галоп. „Войските не са спрели там, където бяха обещали да спрат вчера, а идват насам“ — каза той на Джак.

Вече много разтревожен, Джак пое нагоре по пътя с малкия си отряд воини. След малко той видя фургоните на войниците, проточили се по пътя, който се извиваше между пелиновите храсти към каньона. „Застанах на хълма с двадесет-тридесет от моите хора и изведнъж забелязах тридесет-четиридесет войници пред мен и точно в момента, когато те ме видяха, започнаха да се разгъват един след друг. Предната година бях с генерал Крук, за да се бия срещу сиуксите, и веднага разбрах, че щом офицерът разгъва хората си по този начин, ще има сражение, и затова казах на моите хора също да се разгънат.“

 

 

Офицерът, който командуваше кавалерийския авангард, бе лейтенант Самюел Чери. След като заповяда на хората си да се разгънат, Чери ги спря в подножието на ската и изчака майор Торнбъро да излезе напред. Торнбъро язди няколко ярда и размаха шапката си към индианците, които наблюдаваха от ската. Някой му махна в отговор.

Четири-пет минути Джак чакаше някой от офицерите да даде знак за съвет, но те стояха по местата си, като че очакваха индианците да вземат инициативата. „И тогава — казва впоследствие Джак — аз и един друг индианец излязохме напред, за да се срещнем с тях.“ Лейтенант Чери слезе от коня и тръгна към ютите. След като направи няколко стъпки, той размаха шапката си. Секунда по-късно един-единствен изстрел от карабина наруши тишината. „Докато бяхме на известно разстояние едни от други, между бойните линии — каза Джак — бе даден един изстрел.“ Не зная от коя страна, но след секунда прозвучаха много изстрели и и разбрах, че няма да мога да спра сражението, макар че размахах шапката си към моите хора и виках: „Не стреляйте, ние искаме само да преговаряме“. Те мислеха, че ги окуражавам да се бият.

Докато боят набираше сила и обхвана кервана фургони, който премина в кръгова отбрана, вестта за стълкновението достигна до Куинкент (Дъглас) в агенцията. Той незабавно отиде в канцеларията на „Ник“ Мийкър и му каза, че войниците са навлезли в резервата. Дъглас бе сигурен, че воините юти ще се бият с тях. Мийкър отговори, че не вярва да има някакви неприятности и покани Дъглас да дойде с него сутринта да посрещнат войниците.

Рано следобед всички юти на река Уайт бяха научили, че войниците се бият със съплеменниците им на река Милк. Около дузина индианци взеха пушките си и тръгнаха между сградите на агенцията, стреляйки по всеки бял работник, когото срещаха. Преди края на деня те убиха Нейтан Мийкър и всичките му бели служители мъже. Те плениха трите бели жени, след което избягаха към стария лагер на ютите при реки Пайсънс Крийк. По пътя трите бели жени бяха изнасилени.

Боят при река Милк продължи почти цяла седмица. Тристате воини юти бяха обкръжили двестате войници. Майор Торнбъро бе убит при първата схватка. Когато сражението завърши, колоната му бе загубила дванадесет убити и четиридесет и трима ранени. Тридесет и седем юти загинаха, като вярваха, че с отчаяния отпор ще спасят резервата си от военна окупация и ще предотвратят откарването им като пленници в Индианската територия.

В агенцията Лос Пинос на 150 мили на юг вождът Урай се смая от вестта за сражението. Той разбра, че само незабавни действия могат да спасят властта му и резервата на ютите. По куриер той изпрати на 2 октомври следното послание:

До главните водачи, ръководители юти в агенцията на реки Уайт.

С настоящото от вас се иска и ви се нарежда да спрете враждебните действия срещу белите, да не наранявате невинни и всякакви други лица, освен ако не защитавате живота и собствеността си от незаконни групи конекрадци, защото, ако продължавате, бунтовете ще завършат в края на краищата с нещастие за всички.

Посланието на Урай и пристигането на кавалерийски подкрепления сложиха край на боя, но беше вече много късно, за да бъдат спасени ютите от бедата. Губернаторът Питкин и Уилям Викърс наводниха Колорадо с фантастични разкази за жестокости, като замесваха в тях дори невинните ънкомпагри в Лос Пинос, повечето от които продължаваха мирно да си гледат работата, без да знаят за случилото се на реки Уайт. Викърс призова белите граждани на Колорадо да се вдигнат и да унищожат „червените дяволи“ и вдъхновяваше трескавото организиране на доброволни отряди в градовете и селата на целия щат. За да отразят тази нова и вълнуваща „индианска война“, от Изток пристигнаха толкова много вестникарски репортьори, че губернаторът Питкин реши да им поднесе специално изявление:

„Смятам, че в резултат на тази история ще се сложи край на проблемите в Колорадо. Отсега нататък ще бъде невъзможно индианците и белите да живеят заедно в мир. Това нападение бе без повод и сега белите знаят, че могат да бъдат атакувани във всяка част на щата, където индианците съберат достатъчни сили.

Моето схващане е, че ако не бъдат изселени от правителството, те трябва по необходимост да бъдат унищожени. Аз мога да мобилизирам за двадесет и четири часа 25 000 души да охраняват заселниците. Щатът ще бъде готов да уреди разногласията си с индианците за своя сметка. Предимствата, които ще получим, като предоставим на миньорите и заселниците 12 милиона акра земя, ще компенсират повече от задоволително направените разходи.“

Ютите от река Уайт предадоха трите жени пленнички, а после бе образувана неизбежната комисия, за да се отсеят причините, да се определят отговорностите и наказанията. Боят при река Милк бе обявен за засада (каквато той не беше), а случилото се в агенцията на река Уайт бе наречено клане (както си беше). Джак, Колороу и последователите им в края на краищата бяха освободени от наказание на основанието, че са били воини, въвлечени в равностоен бой. Дъглас и хората от агенцията бяха съдени като убийци, но нямаше никой, който да е в състояние да посочи ютите, които бяха убили Нейтан Мийкър и служителите му.

Дъглас даде показания, че се е намирал в склада на агенцията, когато е чул първия изстрел: „Аз излязох от склада и повървях малко навън. След това от мястото, където бях, отидох направо вкъщи. Когато се прибрах у дома, аз се разплаках, защото си мислех в какво състояние са изпаднали приятелите ми.“ По на закрито съдебно заседание Арвила Мийкър свидетелствува под клетва, че Дъглас насилствено е установил сексуална връзка с нея и шестдесетгодишният вожд бе изпратен в затвора в Левънуърт. Той не бе обвинен или осъден за някакво престъпление — публичното обвинение в изнасилване би поставило госпожа Мийкър в неудобно положение, а в онази епоха на сексуална сдържаност фактът, че в акта е участвувал индианец, го правеше двойно по-отблъскващ.

Индивидуалните наказания обаче не представляваха голям интерес за собствениците на мини и за политиците. Те искаха да накажат всички седем племена на ютите, да ги изтикат от тези дванадесет милиони акра земя, които очакваха да бъдат прокопани, преградени с бентове и обезлесени по подходящ начин, та в процеса на тези промени да могат да се натрупат богатства.

Когато през 1880 г. Бюрото по индианските въпроси доведе Урай във Вашингтон, за да защитава бъдещето на народа си, той бе един умиращ човек. Болен от нефрит, той отстъпи пред исканията на Големите очи Шурц и на другите чиновници, които решиха „ютите да се махат“ в един нов резерват в Юта — върху земя, която мормоните не желаеха. Урай умря преди армията да събере, народа му през август 1881 г. за прехода (350 мили) от Колорадо до Юта. С изключение на ивицата в югозападния ъгъл на Колорадо, където малки група южни юти получиха разрешение да живеят, щатът бе напълно изчистен от индианци. Шайени и арапахи, кайови и команчи, хикариля и юти — всички те познаваха добре планините и равнините на Колорадо, но сега, освен имената им по земята на белия човек, от тях не бе останала и следа.