Ди Браун
Погребете сърцето ми в Ундид Ний (14)

Глава дванадесета
Войната за Блак Хилс

1875 г.

1 май. Обвинени са 238 членове на Кръга на уискито, тъй като чрез измама са лишавали държавното съкровище от приходни данъци. Забъркани са висши правителствени чиновници. 6 декември. Четиридесет и четвъртият Конгрес се събира на първа сесия. За първи път след 1859 г. демократите контролират Камарата на представителите.

 

1575 г.

7 февруари. Личният секретар на президента Грант, Орвил Бабкок, е намерен за невинен в съучастие в злоупотребите на Кръга на уискито, но Грант го уволнява от длъжността му. 4 март. Конгресът решава да предаде министъра на войната Белнап за съучастие в злоупотребите на Индианския кръг. 10 май. Във Филаделфия се открива изложение по случай стогодишнината на страната. 1 юни. Републиканците избират Ръдърфорд Хейс за кандидат за президентския пост. 27 юни. Демократите избират Самюел Тилдън за кандидат за президент. 9 юли. Клане на негри от опълчението в Хамбург, Южна Каролина. 1 август. Колорадо е приет в Съюза като тридесет и осми щат. Септември. Томас Едисън създава лаборатория в Менло Парк, Ню Джърси. 17 септември. И двете политически партии твърдят, че са спечелили президентските избори. Тилдън е победител по брой на гласовете. 6 декември. Изборната колегия се събира и дава на Хейс 185 изборни гласа, а на Тилдън — 184.

Нито един бял или бели нямат право да се заселват или да заемат каквато и да е част от територията, или без съгласие на индианците да преминават през нея.

Договор от 1868 г.

 

Ние не искаме бели хора тук. Блак Хилс ми принадлежат. Ако белите се опитат да ми ги отнемат, аз ще се сражавам.

Татанка Йотанка (Седящия Бик)

 

Човек не продава земята, върху която ходи.

Ташунка Уитко (Лудия Кон)

 

Белите хора си в Блак Хилс като личинки и аз искам да се махнете оттам колкото може по-бързо. Вождът на всички крадци (генерал Къстър) направи път през Блак Хилс миналото лято и аз искам Великия баща да заплати щетите за това, което Къстър направи.

Баптист Гуд

 

Местността, известна като Блак Хилс, се смята от индианците за център на земите им. Десетте сиукски племена гледат на него като на център на земите им.

Татоке Инянке (Бягащата Антилопа)

 

Младежите на Великия баща ще отнасят злато от хълмовете. Предполагам, че ще напълнят с него няколко къщи. Като имам предвид това, искам хората ми да бъдат осигурени материално дотогава, докато са живи.

Мато Ноупа (Две Мечки)

 

Великия баща каза на комисарите, че всички индианци имат права над Блак Хилс и всяко заключение, до което индианците стигнат, трябва да бъде уважено… Аз съм индианец и белите ме смятат за глупав човек, но вероятно е така, защото следвам съветите на белите хора.

Шунка Уитко (Глупавото Куче)

 

Нашият Велик баща има голяма каса и ние също. Хълмът е нашата каса… Ние искаме седемдесет милиона долара за Блак Хилс. Вложете парите някъде с лихва, за да можем да купим добитък. Така постъпват белите хора.

Мато Глеска (Петнистата Мечка)

 

Пие събрахте главите ни и ги покрихте с одеяло. Този хълм е наше богатство, но вие ни го искате… Вие, белите хора, дойдохте всички в нашия резерват и си взехте от нашата собственост и пак не сте доволни — вие отидохте по-далеч и искате да вземете цялата ни каса.

Мъртвите Очи

 

Никога няма да поискам да напусна тази страна. Всички мои близки лежат тук, в земята, и когато аз се разпадна на части, ще се разпадна на части тук.

Шункаха Напис (Вълчата Огърлица)

 

Ние седяхме и ги гледахме как отиват да търсят злата и си мълчахме… Приятели, когато отидох във Вашингтон, аз отидох във вашата парична къща и бях с няколко младежи, но никой не взе пари от тази къща, щом бях с тях. В същото време, когато хората на Великия баща идват в страната ми, те отиват в моята парична къща (Блак Хилс) и вземат парите ми.

Мауатани Ханска

 

Приятели мои, дълги години сме били в тази страна и никога не сме отивали в страната на Великия баща и не сме го безпокоили за нищо. Неговите хора са тези, които идват в нашата страна и ни безпокоят, правят много лоши неща и учат хората ни да бъдат лоши… Преди вашите хора да прекосят океана, за да дойдат в тази страна, и оттогава досега, вие никога не сте предлагали да купите земи, равни на тези по богатство. Приятели мои, тези земи, които дойдохте да купите, са най-добрите, които имаме… Тези земи са мои, аз израснах в тях. Моите прадеди живяха и умряха в тях и аз искам да остана тук.

Канги Уияка (Врановото Перо)

 

Вие прогонихте от страната дивеча ни; досега не ни остана нищо ценно, освен хълмовете, от които сега искате да се откажем… Земята е пълна с всякакви полезни изкопаеми, а почвата е покрита с гори от стари борове и когато ги отстъпим на Великия баща, ще знаем, че сме дали и последното нещо, което е ценно както за нас, така и за белите хора.

Уаниги Ска (Белия Призрак)

 

Когато в прерията има пожар, виждаш животни, обградени от огъня. Виждаш ги да бягат и да се опитват да се скрият, за да не изгорят. Това е положението, в което се намираме тук.

Найнянупи (Обграденият)

 

 

Скоро след като Червения облак, Петнистата опашка и техните тетони се установиха в резервата си в северозападна Небраска, из белите поселища тръгнаха слухове, че огромни количества злато се крият в Блак Хилс (Черните хълмове). Паха Сапа, или Блак Хилс, бяха центърът на света, място на богове и свещени планини, където воините отиваха, за да говорят с Великия дух и да имат видения. През 1868 г. Великия баща смяташе хълмовете за безполезни и с договор ги даде завинаги на индианците. Четири години по-късно полите златотърсачи нарушиха договора. Те нахлуха в Паха Сапа, като претърсваха скалистите проходи и бистрите потоци, за да търсят жълтия метал, който ги подлудяваше. Когато индианците откриваха тези луди бели мъже в своите свещени хълмове, те ги убиваха или ги прогонваха. Към 1874 г. от алчните за злато американци бе вдигната такава врява, че армията получи заповед да извърши разузнаване в Блак Хилс. Правителството на Съединените щати не си направи труда да получи съгласието на индианците, преди да започне въоръженото нашествие, макар че договорът от 1868 г. забраняваше влизането на бели хора без позволението на индианците.

По време на Луната на червените череши повече от хиляда кавалеристи прекосиха прериите от форт Ейбрахам Линкълн до Блак Хилс. Това бе Седми кавалерийски полк, начело яздеше генерал Джордж Армстронг Къстър, същия Звезден вожд, който през 1868 г. бе избил южните шайени на Черния котел при Уашита. Сиуксите го наричаха Пахуска, Дългата коса, и понеже не бяха предупредени за неговото идване, те само наблюдаваха от разстояние как дългите колони кавалеристи в сини униформи и покритите с брезенти обозни фургони нахлуваха в свещената им страна.

Когато Червения облак научи за експедицията на Дългата коса, той протестира: „Аз не одобрявам навлизането на генерал Къстър и всичките му войници в Блак Хилс, защото това е страната на сиуксите оглала.“

Това бе също страната на шайените, арапахите и на другите сиукски племена. Гневът на индианците бе толкова силен, че Великия баща Юлисис Грант твърдо реши „да предотврати всяко нахлуване в тази страна, докато по закон и договор тя принадлежи на индианците.“

Но когато Къстър докладва, че хълмовете са пълни със злато „от корените на тревата надолу“, започнаха да се събират като летни скакалци групи от бели мъже, бесни да започнат копането и промиването. Пътеката, която обозните фургони на Къстър бяха прорязали в сърцето на Паха Сапа, скоро стана Пътя на крадците.

През онова лято Червения облак имаше неприятности с агента на резервата Дж. Савил за лошото качество на дажбите и доставките, които се отпускаха на оглалите. Червения облак бе потънал в грижи и не успя да схване какво всъщност значеше нахлуването на Къстър в Блак Хилс за сиуксите и по-специално за тези от тях, които напускаха всяка пролет резервата, за да ловуват и стануват до хълмовете. Като повечето остаряващи водачи Червения облак бе прекалено зает с дребни подробности и загубваше връзката си с по-младите от племето.

През есента след похода на Къстър сиуксите, които ловуваха на север, започнаха да се връщат в агенцията на Червения облак. Те бяха ядосани като стършели от нашествието в Паха Сапа. Някои говореха да се формира боен отряд против златотърсачите, които пъплеха по хълмовете. Червения облак изслуша тези думи, но посъветва младежите да бъдат търпеливи — той бе сигурен, че Великия баща ще изпълни обещанията си и ще изпрати войници да прогонят златотърсачите. През Луната на капещите листа обаче се случи нещо, което накара Червения облак да разбере колко ядосани бяха младежите му на войниците на Дългата коса. На 22 октомври агентът Савил изпрати няколко от своите бели работници да отсекат някой висок бор и да донесат дървото обратно в укреплението. Когато индианците видяха ствола да лежи на земята, те попитаха Савил за какво ще го използува. Пилон за знаме, отговори агентът — щеше да издигне знаме над укреплението. Индианците се възпротивиха. Дългата коса развява знамена в лагерите си в Блак Хилс — те не искат в агенцията си нито знамена, нито нещо друго, което да им напомня за войниците.

Савил не обърна внимание на протестите и на следващата сутрин разпореди на хората си да изкопаят дупка за пилона. След няколко минути се появи група млади воини с брадви, която започна да сече стълба на парчета. Савил им заповяда да спрат, но те не му обърнаха внимание и агентът отиде в канцеларията на Червения облак и го помоли да спре воините. Червения облак отказа — той знаеше, че воините само изразяват яда си по повод нахлуването на Дългата коса в Блак Хилс.

Савил кипна и нареди на един от работниците си да отиде на кон във Войнишкия град (форт Робинсън) и да повика рота кавалеристи на помощ. Когато видяха мъжа да язди към форта, демонстриращите воини отгатнаха намеренията му. Те се спуснаха към вигвамите си, въоръжиха се, боядисаха се за война и тръгнаха да пресрещнат кавалеристите. Сините куртки бяха само двадесет и шест, водени от един лейтенант. Воините ги обкръжиха, стреляха с пушките си във въздуха и издадоха няколко бойни викове. Лейтенантът (Емет Кроуфорд) не се изплаши. През големия облак прах, вдигнат от обикалящите воини, той продължи да води хората си към агенцията. Някои от по-младите воини започнаха да яздят съвсем близо, като блъскаха мустангите си в конете на войниците, за да предизвикат бой.

Този път към лейтенант Кроуфорд галопира за подкрепление не друга кавалерийска част, а един отряд сиукси от агенцията, водени от Младежа, който се страхува от конете си, син на Стареца, който се страхува от конете си. Индианците от агенцията разкъсаха обръча воини, образуваха защитен пръстен около сините куртки и ги отведоха до укреплението. Настроените за бой обаче се опитаха да подпалят укреплението и само убедителното красноречие на Червеното куче и на Стареца, който се страхува от конете си, спря безредиците.

Червения облак отново отказа да се намеси. Той не се изненада, когато много от протестиращите си събраха багажа, вдигнаха вигвамите си и потеглиха на север, за да прекарат зимата извън резервата. Те му доказаха, че все още са сиукски воини, които, не приемат нашествието в Паха Сана, Червения облак обаче все още не разбираше, че губи завинаги тези младежи. Те отхвърлиха водачеството му и щяха да го сменят със Седящия бик и Лудия кон, които никога не бяха живели в резерват и не бяха приемали подаянията на белия човек.

До пролетта на 1875 г. разказите за златото в Блак Хилс доведоха стотици златотърсачи нагоре по река Мисури и по Пътя на крадците. Армията изпрати войници да спрат хорския поток. Няколко бели бяха изгонени от хълмовете, но срещу тях не бяха приложени санкции съгласно закона и скоро те се върнаха, за да разработват участъците си. Генерал Крук (прерийните индианци го наричаха Трите звезди вместо Сивия вълк) претърси района на Блак Хилс и намери там повече от хиляда златотърсачи. Трите звезди учтиво ги осведоми, че нарушават закона и им нареди да се махат, но не положи усилия да осигури изпълнението на заповедта.

Разтревожени от златната лудост на белите мъже на несполуката на армията да опази територията им, Червения облак и Петнистата опашка отправиха сериозни протести пред държавните служители във Вашингтон. В отговор Великия баща изпрати комисия, за да преговаря с индианците „да се откажат от праната си върху Блак Хилс“. С други думи, дойде време да се отнеме още един къс земя, който беше отреден на индианците за вечни времена. Както обикновено комисията бе съставена от политици, мисионери, търговци и офицери. Сенаторът от Айова Уилям Алисън бе председател. Преподобният Самюел Хинмън, който от дълго време се опитваше да смени религията и културата на сантиите с християнството, бе главният мисионер. Генерал Алфред Тери представляваше военните. Джон Колинс, търговец във форт Ларами — търговските интереси.

За да е сигурно, че ще са представени всички индианци — и от агенцията, и другите, вестоносци бяха изпратени да поканят на съвета Седящия бик, Лудия кои и други „диви“ вождове. Метисът Луис Ричард занесе правителственото писмо на Седящия бик и му го прочете. „Искам да отидеш и да кажеш на Великия баща — отговори Седящия бик, че не искам да продавам никаква земя на правителството“ Той взе щипка прах и добави: „Дори толкова, колкото тази.“

Лудия кон също се противопостави на продажбата на сиукски земи, особено на Блак Хилс. Той отказа да присъствува на съвета, но Малкият голям човек щеше да присъствува като наблюдател от името на свободните оглали.

Ако комисарите разчитаха да се срещнат спокойно с няколко сговорчиви вождове и да уредят евтина сделка, то ги очакваше горчиво разочарование. Когато те пристигнаха на мястото на срещата, на река Уайт, между агенциите на Червения облак и Петнистата опашка, по прериите на мили околовръст бяха пръснати сиукски лагери и огромни стада пасящи мустанги. От река Мисури на изток до земите край Биг Хорн на запад всички сиукски племена и много от техните шайенски и арапахски приятели се бяха събрали тук — повече от двадесет хиляди индианци.

Малко от тях бяха виждали някога копие от договора от 1868 г., но мнозина знаеха значението на една известна клауза в този свещен документ: „Никакъв договор за прехвърляне на каквато и да е част от описания тук резерват… няма да има валидност й сила… освен ако не е потвърден и подписан най-малко от три четвърти от всички възрастни индианци от мъжки пол, които живеят в тези земи или са заинтересовани от тях“… Дори ако комисарите успееха да заплашат или подкупят всеки от присъствуващите вождове, те не биха могли да получат повече от няколко дузини подписи от хилядите разгневени, добре въоръжени воини, които бяха решени да запазят всяка щипка прах и всеки стрък трева в своята територия.

На 20 септември комисията се събра под сянката на голям насмолен брезент, който бе опънат в хълмистата прерия до една самотна топола. Комисарите седяха с лице към хилядите индианци, които неспокойно се движеха. Отряд от 120 кавалеристи на бели коне пристигна от форт Робинсън и се подреди в редица зад брезентовия заслон. Петнистата опашка пристигна от агенцията си с фургон, но Червения облак изпрати съобщение, че няма да се яви. Бяха дошли и няколко други вождове, когато облак прах се издигна изведнъж от билото на един далечен хълм. Отряд индианци препускаше в галон надолу към заслона на съвета. Воините бяха облечени за бой и когато се приближиха, направиха завой и обкръжиха комисарите, стреляха с карабините си във въздуха и нададоха няколко бойни викове. После обърнаха в тръс и направиха редица непосредствено зад кавалеристите. По това време вече се приближаваше втори отряд индианци… Така племе след племе сиукските воини пристигаха и демонстрираха силата си, докато голям кръг от няколко хиляди индианци не обкръжи съвета. Тогава вождовете излязоха напред, доволни, че са дали на комисарите сериозен материал за размисъл. Те насядаха в полукръг с лице към неспокойните бели мъже и нямаха търпение да чуят какво ще им кажат те за Блак Хилс.

През няколкото дни, които комисарите прекараха във форт Робинсън и наблюдаваха настроенията на индианците, те разбраха, че е безсмислено да се опитват да закупят хълмовете и вместо това решиха да преговарят за права върху разработването на мини. „Трябва да ви попитаме сега дали сте готови да предоставите на нашите хора права за рудодобив в Блак Хилс — започна сенаторът Алисън, — докато намират там злато и друга полезни изкопаеми, в замяна на една справедлива и подходяща сума. Ако вие сте готови, ние ще се споразумеем за това право. Когато отнесем златото и извадим другите полезни изкопаеми, земята отново ще бъде ваша и ще разполагате с нея както желаете.“

 

 

Петнистата опашка прие това предложение като абсурдна шега. Нима комисарят иска от индианците да дадат за известно време назаем Блак Хилс на белите мъже? Вместо отговор той запита сенатора Алисън дали той би му дал един впряг мулета при подобни условия.

— За нашето правителство ще е трудно да държи белите хора извън хълмовете — продължи Алисън. — Ако се опита да направи това, то ще си навлече големи неприятности, защото белите, които искат да отидат там, са извънредно много.

Сенаторът показа, че изобщо не е наясно с чувствата на индианците към земите край река Паудър с изречението: „Има друга страна, далеч към залязващото слънце, където вие бродите и ловувате. Тези земи засега не са отстъпени — простират се до върховете на планините Биг Хорн. Те не изглежда да са от особена стойност и полза за вас и нашите хора биха желали да получат тази част от тях, която току-що описах.“

Докато превеждаха невероятните искания на сенатора Алисън, пристигна на кон Червеното куче и съобщи, че носи послание от Червения облак. Отсъствуващият вожд на оглалите, вероятно предвидил алчността на комисарите, искаше отлагане с една седмица, за да имат племената време да проведат свои съвети, на които да обсъдят всички предложения относно земите им. Комисарите разгледаха въпроса и решиха да дадат на индианците три дни за племенни съвети. На 23 септември вождовете трябваше да дадат окончателни отговори.

Идеята да отстъпят своите последни големи ловни полета бе толкова абсурдна, че никой от вождовете дори не си направи труда да я обсъжда по време на съветите. Те разискваха много сериозно въпроса за Блак Хилс. Някои стигнаха до извода, че ако правителството на Съединените щати няма намерение да изпълнява договора и да държи белите златотърсачи извън територията им, то може би индианците трябва да поискат пари, много пари за жълтия метал, добиван от хълмовете. Други бяха твърдо решени да не продават на никаква цена. Блак Хилс принадлежат на индианците, твърдяха те, и ако войниците със сини куртки не искат да прогонят златотърсачите, воините трябва да го сторят.

На 23 септември комисарите, натоварени на санитарни фургони във форт Робинсън и охранявани от подсилен кавалерийски отряд, отново пристигнаха при заслона на съвета. Червения облак беше дошъл преди това и енергично протестира срещу големия брой войници. Точно когато той се подготвяше да произнесе встъпителната си реч пред комисарите, в далечината воините изведнъж се раздвижиха. Около триста оглали, дошли от земите край Паудър, се спуснаха в тръс надолу по наклона, като стреляха от време на време с карабините си. Някои пееха една сиукска песен:

Блак Хилс са моя земя и аз я обичам

И който се бърка там

Ще чуе тази пушка.

Един индианец на сив кон си проби път сред редиците на воините, събрани около брезентовия заслон. Това бе пратеникът на Лудия кон, Малкия голям човек, готов за бой, с два револвера, препасани на кръста му. „Ще убия първия вожд, който проговори за продаване на Блак Хилс!“ — извика той. След това той разигра коня си в свободното пространство между комисарите и вождовете.

Младежа, който се страхува от конете си, и група официални сиукски пазители на реда бързо наобиколиха Малкия голям човек и го отведоха настрана. Вождовете и комисарите обаче навярно схванаха, че Малкия голям човек изразява чувствата на повечето от присъствуващите воини. Генерал Тери предложи на своите събратя комисари да се качат на санитарните фургони и да се върнат на сигурно място във форт Робинсън.

Комисарите дадоха на индианците няколко дни, за да се успокоят, и безшумно уредиха среща с двадесет вожда в главната сграда на агенцията на Червения облак. По време на трите дни речи вождовете дадоха на представителите на Великия баща да разберат добре, ме Блак Хилс няма да струват евтино, ако изобщо се продават. Петнистата опашка накрая изгуби търпение от комисарите и поиска да му представят окончателно писмено предложение.

Предложението бе за четиристотин хиляди долара годишно срещу даване на права за рудодобив или ако сиуксите искаха направо да продадат хълмовете, цената би била шест милиона долара, платими в петнадесет годишни вноски. (Това бе една крайно занижена цена, като се вземе предвид, че само една от мините в Блак Хилс даде злато за повече от петстотин милиона долара.)

Червения облак дори не се появи на последното заседание, като остави Петнистата опашка да говори от името на всички сиукси. Петнистата опашка твърдо отхвърли и двете предложения. „Блак Хилс — заяви той — нито се дават под наем, нито се продават.“

Комисарите си събраха багажа, върнаха се във Вашингтон, докладваха, че не са успели да убедят сиуксите да се откажат от Блак Хилс, и препоръчаха конгресът да пренебрегне желанията на индианците и да задели една сума „като справедлив еквивалент на стойността на хълмовете“. Тази насилствена сделка с Блак Хилс трябва да бъде „представена на индианците като окончателна“, казаха те.

Така започна поредица събития, които щяха да доведат до най-голямото поражение на армията на Съединените щати във войната й с индианците. Тези събития в крайна сметка щяха да унищожат завинаги свободата на индианците от северните прерии.

9 ноември 1875 г.: Е. Уоткинс, извънреден инспектор към Бюрото по индианските въпроси, докладва на комисаря си, че прерийните индианци, които живеят извън резерватите, са добре хранени и въоръжени, поведението им е надменно и независимо и следователно те са заплаха за системата на резерватите. Инспектор Уоткинс препоръча да се изпратят войски срещу тези нецивилизовани индианци „през зимата, колкото може по-скоро, и да бъдат те насилствено подчинени“.

22 ноември 1875 г.: Министърът на войната У. Белнап предупреждава за неприятности в Блак Хилс, „ако не се направи нещо, за да се установи контрол върху този район и белите златотърсачи, които нахлуват там, привлечени от съобщенията за богати залежи от скъпоценния метал“.

З декември 1875 г.: Комисарят по индианските въпроси Едуард Смит заповядва на сиукските и шайенските агенти да съобщят на всички индианци извън резерватите да дойдат и да се представят в агенциите си до 31 януари 1876 г., иначе „военна част ще бъде изпратена да ги принуди.“

1 февруари 1876 г.: Министърът на вътрешните работи съобщава на министъра на войната, че срокът, даден на „враждебните индианци“ за явяване в резерватите, е изтекъл и той предава червенокожите на военните власти. Армията може да предприеме такива действия, каквито смята за подходящи при дадените обстоятелства.

7 февруари 1876 г.: Министерството на войната упълномощава, генерал Шеридан, командуващ военния окръг в Мисури, да започне операции срещу „враждебните сиукси“, включително срещу отрядите на Седящия бик и Лудия кон.

8 февруари 1876 г.: Генерал Шеридан заповядва на генералите Крук и Тери да започнат подготовка за военни операции по притоците в горната част на реките Паудър, Тонг, Роузбъд и Бигхорн, „където се подвизават Лудия кон и съюзниците му“.

Веднъж пусната в действие, правителствената машина се превръща в безжалостна сила, безконтролна и безумна. Когато в края на декември куриери напуснаха агенциите, за да предупредят „дивите“ вождове да се явят там, северните прерии бяха покрити с дълбоки снегове. Виелици и силни студове попречиха на някои от куриерите да се върнат, преди да изминат седмици след крайния срок — 31 януари. Би било невъзможно да се придвижват жени и деца на мустанги и травои. Дори да успееха по някакъв начин да пристигнат в агенциите, хилядите „враждебни индианци“ щяха да гладуват там. Към края на зимата запасите от храна в резерватите бяха толкова малко, че стотици индианци избягаха през март и отидоха на север да търсят дивеч, за да попълнят оскъдните правителствени дажби.

През януари един куриер намери Седящия бик на лагер близо до устието на Паудър. Вождът на хънкпапите върна куриера при агента със съобщение, че ще помисли върху заповедта да се яви, но не може да го направи преди Луната, когато зелената трева е поникнала.

Оглалите на Лудия кон зимуваха близо до Беър Бют, където Пътя на крадците навлизаше в Блак Хилс от север. През пролетта щеше да е удобно да изпращат от това място отряди за набези срещу златотърсачите, нахлуващи в Паха Сапа. Когато куриерите на агенцията стигнаха през снеговете до Лудия кои, той им каза учтиво, че не може да се яви, докато студът не си отиде. „Беше много студено — си спомня впоследствие един млад оглала — и много от нашите хора и мустанги щяха да умрат в снега. Освен това бяхме в собствената си страна и не вредяхме никому.“

Ултиматумът за 31 януари беше нещо като обявяване на война на независимите индианци и много от тях го приеха точно така. Но те не очакваха, че сините куртки ще ударят толкова скоро. През Луната на заслепяващия сняг Трите звезди Крук се спусна от север, от форт Фетерман, край стария път Боузман Роуд, където преди десет години Червения облак започна своята упорита борба, за да запази земите по река Паудър ненакърнени.

Горе-долу по същото време смесен отряд от северни шайени и сиукси оглала напусна агенцията на Червения облак, за да отиде в земите край Паудър, където индианците се надяваха да намерят бизони и антилопи. Към средата на март те се присъединиха към няколко индианци, които не принадлежаха на агенцията и стануваха на няколко мили от мястото, където Литъл Паудър се влива в Паудър. Две луни, Малкия вълк, Старата мечка, Кленовото дърво и Белия бик бяха водачи на шайените, Ниското куче бе вожд на оглалите, а някои от войните бяха от селото на Лудия кон, намиращо се по-далеч на север.

Без предупреждение на разсъмване на 17 март челната колона Крук под командуването на полковник Джоузеф Рейнолдс нападна този мирен лагер. Понеже не се страхуваха от нищо в собствената си страна, индианците спяха, когато кавалеристите на бели коне на капитан Джеймс Еган, построени за бой, нахлуха в лагера от вигвами, като стреляха с пистолети и карабини. По същото време втори отряд кавалеристи се появи на левия фланг, а трети подбра конното стадо на индианците.

Първата реакция на воините бе да отведат колкото може повече жени и деца далеч от пътя на войниците, които стреляха безразборно във всички посоки. „Старите хора залитаха и куцукаха, като се мъчеха да се измъкнат извън обсега на куршумите, които свиреха между вигвамите казва по-късно Дървения крак. — Воините грабнаха каквито оръжия имаха и се опитаха да посрещнат атаката.“

Щом несражаващите се поеха по един неравен планински склон, воините заеха позиции по хребетите и зад големите скали. От тези места те задържаха войниците, докато жените и децата успяха да избягат отвъд Паудър.

„Отдалеч видяхме разрушаването на нашето село — казва Дървения крак. — Вигвамите ни бяха изгорени с всичко в тях… Не ми остана нищо, освен дрехите на гърба.“ Сините куртки унищожиха пемикана и всички седла в лагера и отведоха почти всички мустанги, които индианците притежаваха — 1200–1500 глави. Щом падна нощта, воините отидоха при мястото, където сините куртки бяха на лагер. Индианците твърдо решиха да си върнат откраднатите коне. Две Луни описва кратко какво се случило: „Нея нощ войниците спяха и бяха оставили конете на една страна — и така ние пропълзяхме и си ги взехме обратно, след което се отдалечихме.“

Трите звезди Крук бе толкова разгневен на полковник Рейнолдс за това, че е допуснал индианците да избягат от селото и да си вземат конете обратно, че заповяда да го предадат на военен съд. Армията съобщи за набега като за „нападение срещу селото на Лудия кон“, но Лудия кон стануваше ма доста мили разстояние на североизток. Там бе убежището, където. Две луни и другите вождове заведоха своите хора с надежда да намерят храна и подслон. Пътуването трая повече от три дни. През нощта температурата падаше под нулата, само няколко души имаха облекла от бизонска кожа, а храната бе съвсем малко.

Лудия кон посрещна бегълците гостоприемно, даде им храна и дрехи и намери място за тях във вигвамите на оглалите. „Радваме се, че дойдохте — каза той на Две луни, след като изслуша разказа за плячкосването на селото от сините куртки. — Ще трябва отново да се бием с белия човек.“

„Добре — отговори Две луни. — Готов съм да се сражавам;. Мои хора бяха убити, а конете ми — откраднати. Ще съм доволен да се бия.“

През Луната, когато гъските снасят яйца, когато тревата е висока, а конете — силни, Лудия кон вдигна етана си и поведе оглалите и шайените на север към устието на река Тонг, където зимуваха Седящия бик и спукайте хънкпапа. Скоро след това Куция елен пристигна с отряд минеконжуи и поиска разрешение да лагерува наблизо. Те бяха чули за сините куртки, които кръстосваха ловните полета на сиуксите, и искаха да бъдат близо до мощния отряд хънкпапа на Седящия бик в случай, че възникнат неприятности.

Когато времето се затопли, племената започнаха да се придвижват на север да търсят дивеч и прясна зелена трева. По пътя към тях се присъединиха отряди брюле, санс аркс, чернокраки, сиукси и още шайени. Повечето от тези индианци бяха напуснали резерватите си в съответствие с договорните си права за ловуване и тези, които бяха чули за ултиматума на 31 януари, или го смятаха за още една празна заплаха от агентите на Великия баща, или пък не вярваха, че той се прилага по отношение на мирните индианци. „Много младежи нямаха търпение да отидат да се бият с войниците — казва шайенският воин Дървения крак, — по всички вождове и стари хора ни караха да стоим настрана от белите мъже.“

Докато тези няколко хиляди индианци стануваха на Роузбъд, много млади воини от резерватите се присъединиха към тях. Те донесоха мълвата, че големи групировки сини куртки настъпват от три посоки. Трите звезди Крук идваше от юг. Този, който куца (полковник Джон Гибън), настъпваше от запад. Едната звезда Тери и Дългата коса Къстър се предвижваха от изток.

В началото на Луната на угояването сиуксите хънкпапа проведоха ежегодния си танц на слънцето. В продължение на три дни Седящия бик танцува, пуска си кръв и гледа към слънцето, докато изпадна в транс. Когато се изправи отново, той говори на народа си. Въз виденията си той бе чул глас да вика: „Давам ви тези, защото те нямат уши.“ Когато погледнал към небето, той видял войници да падат като скакалци, с главите надолу и шапките им да падат. Те се изсипваха право в лагера на индианците. Тъй като белите мъже нямаха уши и не искаха да слушат, Уакантанка — Великия дух, даваше тези войници на индианците, за да ги убият.

Няколко дни по-късно група шайенски ловци видя колона сини куртки да нощува в долината на Роузбъд. Ловците се върнаха обратно в лагера, като надаваха вълчия вой — сигнал за опасност. Трите звезди се приближаваше и използуваше наемници кроу и шошони, за да прочистват пътя пред войските му.

Различните вождове изпратиха глашатаи по селата си и след това набързо свикаха съвети. Решиха да оставят около половината воини да защитават селата, докато останалите се придвижат през нощта, за да атакуват войниците на Трите звезди на сутринта. Около хиляда сиукси и шайени формираха този отряд. С тях отидоха и няколко жени, за да помагат със запасните коне. Седящия бик, Лудия кон и Две луни бяха между водачите. Точно преди изгрев-слънце те слязоха от конете си и си починаха малко, после потеглиха през хълмовете, като се отдалечаваха от реката.

Разузнавачите кроу на Трите звезди му съобщиха, че има голямо сиукско село надолу по Роузбъд, и рано сутринта генералът изпрати нататък тези наемници. Когато индианците кроу се изкачиха на хребета на един хълм и тръгнаха надолу, те се озоваха срещу сиукските и шайенските воини. В началото сиуксите и шайените разгониха наемниците във всички посоки, но сините куртки започнаха бързо да прииждат и воините се оттеглиха.

Дълго време Лудия кон бе очаквал случая да изпита силите си в битка със сините куртки. През години годините след Фетермановия бой при форт Фил Кърни, той изучаваше начините, по които войниците се биеха. Всеки път, когато отиваше в Блак Хилс да търси видения, той молеше Уакантанка да му даде тайна сила, за да знае как да води оглалите към победа, ако белите мъже дойдат отново да воюват срещу народа му. От времето на своята младост Лудия кон знаеше, че светът, в който хората живеят, е само сянка на реалния свят. За да влезе в истинския свят, той трябваше да сънува, и когато се намираше в реалния свят, всичко там сякаш се носеше или танцуваше. В този реален свят конят му танцуваше, като че е див или подлудял, и за това той се бе нарекъл Лудия кои. Той бе разбрал, че ако преди битка успее чрез сън да стигне до реалния свят, придобива способността да издържа на всичко.

На този ден, 17 юни 1876 г., Лудия кон се видя в (мълния свят и показа на сиуксите много неща, които те никога не бяха правили в сраженията с белите войници. Когато Крук изпращаше конниците си в кавалерийски атаки, вместо да се впускат напред срещу огъня на карабините им, сиуксите се оттегляха към фланговете и удряха слабите места във войнишките редици. Лудия кон държеше бойците си на конете и те непрекъснато се движеха от едно място на друго. Когато слънцето бе на върха на небето, той бе накарал обърканите войници да участвуват в три отделни сражения. Сините куртки бяха свикнали да се сражават в редици и да формират мощни бойни линии и когато Лудия кон им попречи да се бият по този начин, те се объркаха. Като атакуваха дръзко на бързите си мустанги, сиуксите държаха войниците далеч едни от други и винаги в отбрана. Когато огънят на сините куртки ставаше прекалено силен, сиуксите се оттегляха, увличаха няколко войници в преследване, след което яростно ги нападаха.

Шайените също се отличиха в този ден, особено при опасните атаки. Вожда, който се вижда, бе най-храбрият от всички, но когато изви коня си след едно нападение във фланга на войниците, животното бе убито пред една пехотна редица на сините куртки. Изведнъж от позицията на шайените в галоп изскочи друг ездач и изви така, че да прикрие Вожда, който се вижда, от огъня на войниците. Спасителят беше неговата сестра, Жената от пътя на бизончетата, която бе дошла с воините, за да помага в конните стада. Затова шайените запомниха този бой като Битката, където момичето спаси брат си. Белите мъже го нарекоха Битката при Роузбъд.

Сражението завърши след залез-слънце. Индианците чувствуваха, че са дали достоен отпор на Трите звезди, но чак на следващия ден разбраха, че са го победили. При първите лъчи на новия ден разузнавачите сиукси и шайени се изкачиха на хребетите на хълмовете и видяха колоната на сините куртки да се оттегля далеч на юг. Генерал Крук се връщаше в базата си при река Гуус Крийк, за да чака подкрепления или съобщение от Гибсън, Тери или Къстър. Индианците при Роузбъд бяха прекалено силни за една колона войници.

След битката при Роузбъд вождовете решиха да се изтеглят на запад към долината на Сочната трева (на Литъл Бигхорн). Разузнавачите донесоха сведения, че има големи стада антилопи на запад оттам и че по близките тераси има много трева за конете. Скоро лагерните кръгове бяха разположени край десния бряг на Литъл Бигхорн в разстояние на почти три мили. Никой не знаеше със сигурност колко индианци имаше там, но не бяха по-малко от десет хиляди души, включително три-четири хиляди воини. „Това беше много голямо село и човек трудно би могъл да преброи вигвамите“ — казва Черния лос.

Нагоре по течението в южна посока бе лагерът на хънкпапите, а близо до него — на чернокраките сиукси. Хънкпапите винаги стануваха при входа, или в челния край на кръга, което бе и значението на името им. Под тях бяха санс аркс, минеконжуите, оглалите и брюле. На северния край бяха шайените.

Беше началото на Луната на зрелите череши и дните бяха достатъчно горещи, за да могат момчетата да плуват във водите на Литъл Бигхорн. Ловни отряди отиваха към планините Бигхорн и се връщаха оттам — те бяха открили малко бизони и антилопи. Жените изравяха от прерията диви репи. Всяка нощ в един или в няколко племенни кръга имаше танци, а някои нощи вождовете се събираха на съвети. „Вождовете на различните племена се събираха заедно като равни — казва Дървения крак. — Имаше само едни, когото поставяха над всички. Това бе Седящия бик. Той бе признат за старши вожд на събраните лагери.“

Седящия бик не вярваше, че с победата при Роузбъд се е изпълнило пророчеството за падащите в индианския лагер войници. След отстъплението на Трите звезди обаче ловните отряди не забелязваха сини куртки между Паудър и Бигхорн.

До сутринта на 24 юни те не знаеха, че Дългата коса Къстър дебне край Роузбъд. Но на следващата сутрин разузнавачите съобщиха, че войниците са преминали последния висок хребет между Роузбъд и индианския лагер и се движат към Литъл Бигхорн.

Новините за приближаването на Къстър дойдоха мри индианците по различни пътища: „Бях с четири жени близо до лагера да вадим дива ряпа — казва Червения кон (един от сиукските вождове с право да участвува на съвети). — Изведнъж една от жените ми показа облак прах, който се издигаше наблизо до лагера. Скоро след това видях, че войниците нападат селото. Побягнахме натам. Когато пристигнах, един човек ми каза да бързам към вигвама на съвета. Войниците атакуваха толкова бързо, че нямаше време за приказни. Ние излязохме от вигвама на съвета и викахме във всички посоки. Сиуксите се качваха на конете, вземаха пушки и започваха да се бият с войниците. Жените и децата се качваха на конете и потегляха с намерение да се отдалечат.“

Пте-Сан-Уасте-Уин — братовчедка на Седящия бик, бе една от младите жени, които същата сутрин вадели ряпа. Тя казва, че войниците са били на шест-осем мили, когато индианците ги забелязали за първи път. „Пие различавахме проблясването на сабите им и видяхме, че в отряда има твърде много войници.“ Войници, видени от Пте-Сан-Уасте-Уин и от другите индианци от средата на лагера, бяха от батальона на Къстър. Тези индианци не знаеха за изненадващата атака на майор Маркъс Рино срещу южния край на лагера, докато не чуха стрелбата откъм вигвамите на чернокраките сиукси. „Така беше, когато войниците ни връхлетяха. Куршумите им свистяха в коловете на вигвамите… Жените и децата пищяха, защото се страхуваха, че ще ги убият, но мъжете — хънкпапите и чернокраките, оглалите и минеконжу, се метнаха на конете си и препуснаха към вигвамите на чернокраките. Ние все още виждахме войниците на Дългата коса да напредват в далечината и нашите мъже, макар и изненадани, нападнати от неочаквана посока, да влизат в бой зад селото на чернокраките, като пееха бойната си песен.“

Черния лос, едно тринадесетгодишно момче оглала, плуваше с приятелите си в Литъл Бигхорн. Слънцето печеше право над главите им и беше много топло, когато чу глашатаят да вика в лагера на хънкпапите: „Нападателите идват! Те идват! Нападателите идват!“ Предупреждението бе повторено от един глашатай оглала и Черния лос чуваше как викът се носеше от лагер на лагер, на север, чак до шайенското село.

Ниското куче, един от вождовете на оглала, чу същия предупредителен вик.

„Не повярвах. Мислех, че е лъжлива тревога. Не мислех, че е възможно бели хора да ни нападнат, толкова бяхме силни… Макар и да не вярвах, че тревогата е истинска, се приготвих, без да губя време. Когато взех пушката си и излязох от вигвама, нападението бе започнало в този край на лагера, където бяха хънкпапите и Седящия бик.“

Желязната гръмотевица бе в лагера на минеконжу: „Не знаех нищо за атаката на Рино, докато хората му не дойдоха толкова близо, че куршумите им минаваха през лагера и всичко се обърка. Конете бяха толкова подплашени, че не можехме да ги уловим.“

Краля на враните, който бе в лагера на хънкпапите, казва, че конниците на Рино започнали да стрелят от около четиристотин ярда разстояние. Хънкпапите и чернокраките сиукси се оттеглили бавно пеша, за да дадат на жените и децата време да избягат на сигурно място. „Други индианци взеха конете ни. По това време ние вече имахме достатъчно воини, за да отблъснем белите.“

Близо до лагера на шайените, на три мили на север, Две луни поеше конете си: „Измих ги със студена вода, после поплувах. В лагера се върнах пеша. Когато стигнах до вигвама си, погледнах нагоре по Литъл Бигхорн към лагера на Седящия бик. Видях да се издига голям облак прах. Изглеждаше като вихрушка. Скоро един конник сиукс се втурна в лагера, като викаше: «Войниците идват! Много бели войници!»

Две луни заповяда на воините шайени да вземат конете си и каза на жените да се скрият вън от селото. «Препуснах бързо към лагера на Седящия бик. Там видях белите войници (хората на Рино) да се бият в редица. Индианците прикриваха низината. Те започнаха да изтласкват войниците. Всички се бяха смесили — сиукси, после войници, после още сиукси, и всички стреляха. Въздухът беше пълен с дим и прах. Аз видях войниците да се оттеглят и да се спускат към речното корито като бягащи бизони.»

Бойният вожд, който събра около себе си индианците и отби атаката на Рино, бе един мускулест, тридесет и шест годишен хънкпапа, с развит гръден кош, наречен Писи или Гал. Гал бе израснал с племето като сирак. Още като млад той се отличи като ловец и воин и Седящия бик го прие като по-малък свой брат. Няколко години преди битката при Бигхорн, комисарите се бяха опитали да убедят сиуксите да възприемат земеделския поминък като част от договора от 1868 г. Гал бе отишъл във форт Райе, за да говори от името на хънкпапите: «Родени сме голи — бе казал тон — и сме научени да ловуваме и да живеем от дивеча. Вие ни казвате, че трябва да се научим да обработваме земята, да живеем в къща и да приемем вашите навици. Да предположим, че хората, които живеят зад голямата вода, дойдат и ви кажат, че трябва да спрете да обработвате земята и убият добитъка ви и отнемат къщите и земите ви, какво ще направите? Няма ли да се биете с тях?» Десет години след тази реч нищо не промени мнението на Гал за самодоволната надменност на белия човек, а към лятото на 1876 г. той бе всеобщо признат от хънкпапите като заместник на Седящия бик и боен вожд на племето.

Първоначалният щурм на Рино свари няколко жени и деца на открито и куршумите на кавалеристите избиха семейството на Гал. «Това направи сърцето ми зло — каза той на един журналист няколко години по-късно. — След това аз убивах всичките си неприятели с томахавка.» Съвсем сбито описва Гал и тактиката, която използува, за да спре Рино. «Седящия бик и аз бяхме на мястото, където Рино атакува. Седящия бик беше кадемът. Набързо изпратихме жените и децата надолу по реката… Жените и децата хващаха конете, за да се качват мъжете на тях. Мъжете се качиха, отвърнаха на атаката на Рино, спряха го и го отблъснаха към гората.»

Или казано с военни термини, Гал нападна Рино във фланг и го накара да се изтегли в гората. После той подплаши Рино и го принуди да отстъпи набързо, а индианците превърнаха отстъплението му в безредно бягство. Това даде възможност на Гал да отклони стотици воини за фронтална атака срещу колоната на Къстър, докато Лудия кон и Две луни го удариха във фланг и тил.

Междувременно Пте-Сан-Уасте-Уин и другите жени наблюдаваха с тревога войниците на Дългата коса оттатък реката. «Аз чух звука на тръбата и видях колоната войници да завива наляво и да тръгва надолу по реката, където трябваше да стане атаката… Скоро видях няколко шайени да навлизат в реката, след това някои младежи от моя отряд, после и други, докато реката се изпълни със стотици воини, които отиваха нагоре към дефилето. Когато неколкостотин преминаха реката и стигнаха дефилето, другите, които бяха останали (все още доста многобройни), се изтеглиха от реката и зачакаха нападение. Аз знаех, че мъжете бойци на сиу, много стотици на брой, бяха скрити в дефилето зад хълма, към който се насочи Дългата коса, и че ще го нападнат от две страни.»

Убий орела, един от вождовете на чернокраките сиукси, по-късно каза, че нападението на индианците срещу колоната на Къстър е било «като ураган… като ядосани пчели, излитащи от кошер». Гърбицата, приятелят минеконжу на Гал и Лудия кон от времето на боевете за река Паудър казва, че първата силна индианска атака накарала дългокосия вожд и неговите войници да се объркат. «При първия удар на индианците конят ми бе убит и аз бях ранен — простреляха ме над коляното и куршумът излезе през бедрото; паднах и останах там.»

Краля на враните, който беше със сиуксите хънкпапа, казва: «Повечето наши воини се събраха точно срещу войниците, а после ние препуснахме срещу белите. В същото време воини препускаха от двете им прани и обикаляха около тях, докато ги обградиха напълно.» Тринадесетгодишният Черен лос, който наблюдаваше от другата страна на реката, виждаше голям облак прах да се извива над хълма и коне, които излизаха от него с празни седла.

 

 

«Димът от изстрелите и вдигнатият от конете прах забулиха хълма — казва Пте-Сан-Уасте-Уин — и войниците дадоха много изстрели, но сиуксите стреляха право в целта и войниците падаха мъртви. Жените прекосиха реката след мъжете от нашето село и когато се изкачихме на хълма, там нямаше живи войници, а Дългата коса лежеше мъртъв между останалите… Кръвта на нашите хора беше гореща, а сърцата им — зли, и този ден те не вземаха пленници.»

Краля на враните казва, че всички войници слезли от конете, когато индианците ги обградили: «Те се опитаха да се задържат на конете си, но когато започнахме да ги притискаме все повече, те пуснаха конете. Ние ги избутахме към нашия главен лагер и ги убихме всичките. Те не се отпуснаха и се биха храбро до последния воин.»

Според Червения кон към края на сражението с Къстър «тези войници започнаха да се държат глупаво, хвърляха си пушките и вдигаха ръце, като казваха: „Сиукси, имайте милост! Вземете ни в плен!“ Сиуксите не взеха нито един войник в плен, а ги избиха всичките. Само за няколко минути не остана жив войник.»

Дълго време след сражението Белия бик от минеконжу нарисува четири пиктограми, на които той бе вкопчен в един войник (според него Къстър). Между другите, които претендираха, че са убили Къстър, бяха Дъжд в лицето, Плоското бедро и Храбрата мечка. Червения кон твърди, че един неизвестен воин сантий с убил Къстър. Повечето индианци, които разказват за битката, заявяват, че никога не са виждали Къстър и не знаят кой го е убил. Ниското куче казва: «Преди да завърши битката, ние не знаехме, че той е белият вожд.»

В едно интервю, дадено в Канада година след битката, Седящия бик казва, че никога не е виждал Къстър, но други индианци го били видели и го познали точно преди да бъде убит. «Косата му не беше дълга както обикновено — казва Седящия бик. — Беше къса, с цвета на изгоряла от студа трева… Когато войниците оказваха последния отпор, Дългата коса стоеше като царевичина с нападали около нея кочани.» Но Седящия бик не казва кой е убил Къстър.

Един арапахски воин, който яздил с шайените, казва, че Къстър е бил убит от няколко индианци. «Той беше облечен в еленови кожи — блуза и панталони, и беше на колене, с ръце, опрени в земята. Бе прострелян в хълбока, а от устата му течеше кръв. Той сякаш наблюдаваше индианците, които се движеха около него. Четирима войници седяха наоколо му, но всички те бяха тежко ранени. Всички други войници бяха паднали. Тогава индианците стесниха кръга около него и аз не видях нищо повече.»

Независимо от това, кой го бе убил, Дългата коса, прокарал Пътя на крадците в Блак Хилс, бе мъртъв с всичките си хора. Войниците на Рино обаче, подсилени от частта на майор Фредерик Бентин, се окопаха на един хълм надолу по реката. Индианците обградиха хълма и наблюдаваха войниците през нощта, а на сутринта отново започнаха сражението. През деня изпратените от вождовете разузнавачи се върнаха и предупредиха, че още много войници вървят по посока на Литъл Бигхорн.

След съвет бе решено да се вдигне лагера. Воините бяха изразходвали повечето от боеприпасите си знаеха, че ще е глупаво да се опитат да се сражават с лъкове и стрели срещу толкова много войници. Казаха на жените да събират багажите и преди залез-слънце всички потеглиха нагоре по долината към планините Бигхорн. По пътя племената се разделяха и поемаха в различни посоки.

Когато белите хора на Изток научиха за поражението на Дългата коса, те го обявиха за клане и полудяха от яд. Те искаха да накажат всички индианци от Запада. Тъй като не можеше да отмъсти на Седящия бик и на бойните вождове, Великия съвет във Вашингтон реши да накаже тези индианци, които им бяха под ръка — хората, които си бяха стояли в резерватите и не бяха взели участие в сраженията. На 22 юли Великия воин Шърман бе упълномощен да установи военен контрол над всички резервати в страната на сиуксите и да се отнася към индианците като към военнопленници. На 15 август Великия съвет прие нов закон, съгласно който индианците трябваше ни се откажат от правата си върху земите по река Паудър и върху Блак Хилс. Белите направиха това, без да се съобразяват с договора от 1868 г., като твърдяха, че Индианците са го нарушили, като са започнали война със Съединените щати. Индианците от резерватите не разбираха обвиненията, защото не бяха нападнали войниците на Съединените щати. Същото се отнасяше и за хората на Седящия бик, които нападнаха, след като Къстър изпрати Рино да атакува индианските села. Аа да държи индианците от резерватите в мир, Великият баща изпрати през септември нова комисия, която трябваше чрез измами да накара вождовете, да подпишат юридическите документи за прехвърлянето на безмерните богатства на Блак Хилс в собственост на Яслите. Някои от членовете на комисията имаха голям опит в кражбата на индиански земи. По-специално Нютън Едмъндс, епископ Хенри Уипъл и преподобният Самюел Хинмън. В агенцията на Червения облак епископ Уипъл откри заседанието с молитва, след което председателят Джордж Менипени прочете условията, поставени от Конгреса. Тъй като условията бяха написани на обичайния мъгляв език на законодателите, епископ Уипъл се опита да ги предаде с изречения, които могат да бъдат преведени:

— От много години сърцето ми е пълно с топлина за чернения човек. Ние дойдохме, за да ви донесем послание от вашия Велик баща. Ето някои неща, които ни предаваме точно с неговите думи. Ние не можем да ги променим, дори една чертичка не можем да добавим… Когато тази година Великия съвет гласува родствата за продължаване на вашите доставки, той прие някои условия, три на брой, и докато не ги изпълните, Конгресът няма да гласува нови средства. Тези три условия са: първо, да се откажете от Блак Хилс и от земите на север от тези хълмове; второ, да получавате дажбите си на река Мисури и трето, да разрешите на Великия баща да прекара три пътя от река Мисури, през резервата, до новата страна, където се намират Блак Хилс… Великия баща каза, че сърцето му е пълно с нежност за неговите червени деца, и избра тази комисия от приятели на индианците, за да се създаде план по неговите указания, с оглед индианските племена да бъдат спасени и вместо да стават все по-малко и по-малко, докато и последният индианец не се изпрани пред собствения си гроб, да станат като белите хора, един голям и могъщ народ.“

Слушателите на епископ Уипъл смятаха, че отнемането на техните Блак Хилс и на ловните им полета и изместването им далеч по река Мисури е доста странен начин за спасяване на индианските племена. Повечето от вождовете съзнаваха, че вече е твърде късно да се спасят Блак Хилс, но те остро протестираха срещу преместването на резервата им на Мисури. „Аз мисля, ако хората ми бъдат преместени там — каза Червения облак, — всички те ще загинат. Там има страшно много зли хора и лошо уиски, затова не искам да отивам.“

Безчувствения каза, че белите мъже вече са разорили земите по река Мисури и индианците няма да могат да живеят там. „Човек пътува нагоре и надолу пой река Мисури и не вижда дървета — заяви той. — Може би ще види само къде е имало гори, които хората на Великия баща са унищожили.“

„Шест години изминаха, откакто дойдохме при реката, където живеем сега — каза Червеното куче, — но нищо от това, което ни бе обещано, не бе изпълнено.“ Друг вожд припомни, че откакто Великия баща обеща, че вече никога няма да ги местят, те са премествани пет пъти: „Мисля, че по-добре ще е да поставите индианците на колела — каза язвително той, — та да можете да ги местите нагоре-надолу, когато поискате.“

Петнистата опашка обвини правителството и комисарите в предателство спрямо индианците, в нарушени обещания и лъжливи думи: „Тази война не избухна тук, на наша земя. Натрапиха ни я децата на Великия баща, които дойдоха, за да ни отнемат земята, без да платят, и като влязоха в нея, извършиха много злини… Войната избухна от грабежа — от кражбата на земята ни.“ Що се отнася до преместването на Мисури, Петнистата опашка бе абсолютно против и заяви на комисарите, че няма да подпише отказа от Блак Хилс, докато не отиде във Вашингтон, за да разговаря с Великия баща.

Комисарите дадоха на индианците една седмица да обсъдят условията и скоро стана ясно, че те няма да подпишат нищо. Вождовете изтъкваха, че договорът от 1868 г. предвижда всяка промяна в него да е закрепени с подписите на три четвърти от възрастното мъжко население на сиукските племена, а повече от половината воини бяха на север със Седящия бик и Лудия кон. В отговор комисарите обясниха, че индианците извън резерватите са врагове — само приятелски настроените индианци ще имат отношение към договора. Повечето от вождовете не приеха това. За да прекършат съпротивата им, комисарите намекнаха, че ако индианците не подпишат, Великия съвет в гнева си ще спре незабавно отпускането на всякакви дажби, ще ги премести на юг в Индианската територия и армията ще им отнеме пушките и конете.

Нямаше изход. Отнеха им Блак Хилс, нямаше ги земите край Паудър и стадата дивеч. Без дивеч или дажби хората щяха да гладуват. Мисълта за преместването им далеч в чуждата страна на юг бе непоносима, а ако армията им вземеше пушките и конете, те повече нямаше да бъдат мъже.

Червения облак и заместниците му подписаха първи, след тях Петнистата опашка и хората му. После комисарите отидоха в агенциите Стендинг Рок, Шайен Ривър, Кроу Крийк, Лоуър Брюле и Сантии и принудиха другите сиукски племена да подпишат. Така Паха Сапа, нейните духове и тайни, обширните й борови гори и милиардите долари злато завинаги преминаха от ръцете на индианците във владение на Съединените щати.

Четири седмици след като Червения облак и Петнистата опашка докоснаха с писалки хартията, осем роти от кавалерията на Съединените щати под командуването на Трите пръста Макензи (Орловия вожд, който изби кайовите и команчите в каньона Пало Дуро) напуснаха форт Робинсън и тръгнаха към лагерите при агенциите. По заповед на Министерството на войната Макензи дойде да отнеме мустангите и пушките на индианците от резерватите. Всички мъже бяха арестувани, вигвамите — претърсени и разрушени, пушките — конфискувани, а конете — събрани от войниците. Макензи разреши на жените да използуват конете за пренасяне на багажа си до форт Робинсън. Мъжете (включително Червения облак и другите вождове) бяха принудени да вървят пеша до форта. Отсега нататък племето трябваше да живее до форт Робинсън под дулата на войнишките топове.

На сутринта, за да унижи още повече победените си пленници, Макензи подари на една рота наемни разузнавачи пони (същите пони, които сиуксите навремето бяха прогонили от своите земи край река Паудър) конете, които войниците отнеха от сиуксите.

 

 

Междувременно армията на Съединените щати, жадна за мъст, кръстосваше страната на север и на запад от Блак Хилс, като убиваше индианците, където можеше да ги намери. В края на лятото на 1876 г. подсилената колона на Трите звезди Крук остана без провизии в областта на река Харт в Дакота и се насочи във форсиран поход на юг, за да получи хранителни продукти от лагерите на златотърсачите в Блак Хилс. На 9 септември близо до Слим Бют едно от предните подразделения под командуването на капитан Ансън Милс попадна на селото на Американския кон, в което имаше оглали и минеконжуи. Тези индианци бяха напуснали лагера на Лудия кон на река Гранд преди няколко дни и се придвижваха на юг, за да прекарат зимата своя резерват. Капитан Милс атакува, но сиуксите го отблъснаха и докато той очакваше идването на Трите звезди, всички индианци избягаха, с изключение на Американския кон, четирима воини и петнадесет жени и деца, които бяха в една пещера на края на малък каньон.

Когато пристигна с главната колона, Крук заповяда на войниците да се разположат така, че да могат да стрелят в отвора на пещерата. Американския кон и четиримата му воини отговориха на огъня и след няколко часа непрекъсната престрелка двама сини куртки бяха мъртви, а девет — ранени. Тогава Крук изпрати един разузнавач, Франк Груърд, да поиска капитулацията на индианците. Груърд, който бе живял със сиуксите, говори с тях на техния език. „Те ми казаха, че ще излязат, ако не стреляме, и излязоха, когато получиха обещанието ми.“ Американския кон, двама воини, пет жени и няколко деца изпълзяха от пещерата, настаналите бяха мъртви или толкова тежко ранени, че не можеха да се движат. Слабините на Американския йон бяха разкъсани от едри сачми. „Той държеше вътрешностите си с ръце, когато излизаше навън — казва Груърд. — Като протегна изцапаната си с кръв ръка, той се здрависа с мен.“

Капитан Милс откри едно малко момиченце на три или четири години, което се криеше в селото. „То изскочи и побягна като млада яребица — казва той. — Конниците го хванаха и го доведоха при мен.“

Милс го успокои, даде му малко храна и нареди на ординареца си да го вземе с тях, след което слезе в пещерата, където войниците измъкваха мъртвите индианци. Две от мъртвите бяха жени, целите в рани. „Момиченцето започна да крещи и удря ординареца — казва Милс, — докато той не го пусна на земята, а то побягна и прегърна една от онези жени, която се оказа майка му. Аз казах на адютанта Лемли, че имам намерите да осиновя момиченцето, понеже съм убил майка му.“

Един военен лекар дойде и прегледа раната на Американския кон. Той я обяви за смъртоносна, а вождът седна пред огъня, като покри с одеяло разкъсания си от куршумите стомах и стоя така, докато загуби съзнание и умря.

Крук нареди на капитан Милс да подготви хората си за възстановяване на похода към Блак Хилс. „Пречи да тръгнем — каза Милс, — адютантът Лемли ме попита дали наистина имам намерение да взема момиченцето. Когато му отговорих утвърдително, той запита: «Е добре, мислите ли, че това ще се хареса на госпожа Милс?» За първи път се замислих за тази страна на нещата и реших да оставя детето там, където го намерих.“

Докато Трите звезди Крук разрушаваше селото на Американския кон, някои от избягалите сиукси стигнаха до лагера на Седящия бик и му разказаха за нападението. Седящия бик и Гал с около шестстотин воини незабавно се притекоха на помощ на Американския кон, но пристигнаха късно. Макар че Седящия бик се хвърли в атака срещу войниците на Крук, воините му имаха толкова малко куршуми, че сините куртки ги задържаха, докато основната колона се придвижваше към Блак Хилс.

Когато всички войници си отидоха, Седящия бик и воините му влязоха в опустошеното село на Американския кон, помогнаха на останалите живи безпомощни хора и погребаха мъртвите. „Какво сме сторили, че белите хора искат от нас да спрем? — запита Седящия бик. — Ние бягаме нагоре-надолу из тази страна, а те ни гонят от място на място.“

В стремежа си да бъде колкото може по-далеч от войниците, Седящия бик отведе хората си на север край река Йелоустоун, където можеха да се намерят бизони. През Луната на падащите листа Гал бе с отряд ловци, който се натъкна на армейски керван от фургони, пътуваш, през земите по Йелоустоун. Войниците превозваха храни за новия форт, който се строеше на мястото, където река Тонг се влива в Йелоустоун (форт Кю, наречен на името на капитан Майлс Кю, който бе убит при Литъл Бигхорн).

Войниците на Гал направиха засада на кервана близо до река Глендайв Крийк и плениха шестдесет мулета. Щом научи за кервана фургони и новия форт, Седящия бик изпрати да доведат Джони Брюгиър, метиса, който се бе присъединил към неговия лагер. Брюгиър умееше да пише и Седящия бик му заръча да напише на лист хартия няколко думи, които вождът искаше да каже на командира на войниците:

Искам да зная какво правиш на този път. Ти прогонваш бизоните. Аз искам да ловувам в това място. Искам да се върнеш обратно. Ако не го направиш, аз ще се бия с теб отново. Искам да върнеш това, което си взел оттук, и да се махнеш.

Аз съм твой приятел.

Седящия бик

Когато получи писмото, подполковник Елуел Отис, командир на кервана фургони, изпрати един разузнавач с отговор до Седящия бик. Войниците отиват във форт Кю, каза Отис, и много още войници идват, за да се присъединят към тях. Ако Седящия бик иска да се бие, войниците ще му дадат тази възможност.

Седящия бик не искаше да се бие; искаше само да го оставят на мира да лови бизони. Той изпрати воин с бяло знаме да моли за преговори с войнишкия вожд. (Междувременно полковник Нелсън Майлс и още войници се присъединиха към кервана. Тъй като Майлс търсеше Седящия бик още от края на лятото, той незабавни прие да преговаря.

Те се срещнаха на 22 октомври между една редица индианци и една редица воини. Майлс бе придружен от един офицер и петима войници, Седящия бик — от един заместник-вожд и петима воини. Денят беше много студен и Майлс носеше дълъг шинел с меча кожа по краищата. От появяването си той бе за индианците Мечото палто.

Нямаше встъпителни речи, нито приятелско пушене на лула. Чрез преводача Джони Брюгиър Мечото палто започна преговорите, като обвини Седящия бик, че винаги е бил противник на белия човек и неговите обичаи. Седящия бик призна, че не е за белите, но няма да им е враг, ако го оставят на мира. Мечото палто искаше да разбере какво прави Седящия бик в земите край Йелоустоун. Въпросът беше глупав, но индианецът хънкпапа отговори учтиво — лови бизони, за да храни и облича хората си. Между другото Мечото палто спомена и за резерват на хънкпапа, но Седящия бик не му обърна внимание. Той каза, че ще прекара зимата в Блак Хилс. Преговорите завършиха без някакво решение, но двамата мъже се съгласиха да се срещнат отново на следващия ден.

Втората среща бързо разкри редица различия. Седящия бик започна разговорите, като каза, че не се е бил с войниците, докато те не дошли да се бият с него, и обеща, че няма да има повече сражения, ако белите изтеглят хората и махнат фортовете си от страната на индианците. Мечото палто отговори, че за сиуксите няма да има мир, докато всички не отидат в резерват. Тогава Седящия бик се разгневи. Той заяви, че Великия дух го е направил индианец, но не и индианец от агенция и той няма намерение да става такъв. Той внезапно прекрати срещата, върна се при воините си и им нареди да се разпръснат, защото подозираше, че войниците на Мечото палто ще се опитат да ги нападнат. Войниците откриха огън и хънкпапа отново трябваше да побегнат из страната.

Към пролетта на 1877 г. Седящия бик се умори да бяга и реши, че в страната на Великия баща няма достатъчно място, за да живеят белите мъже и сиуксите заедно. Той щеше да заведе народа си в Канада, в страната на Бабата, кралица Виктория. Преди да тръгне, той се опита да се свърже с Лудия кон, като се надяваше да го убеди да доведе оглалите в страната на Бабата. Но хората на Лудия кон бягаха нагоре-надолу из страната, за да се изплъзнат от войниците, и Седящия бик не можа да го намери.

По време на тези студени луни генерал Крук също търсеше Лудия кон. Крук бе събрал огромна армия от пехота, кавалерия и артилерия. Този път той бе взел провизии, за да напълни 168 фургона, и достатъчно муниции и барут, за да натовари 400 товарни мулета. Могъщата колона на Трите звезди нахлу в земите край река Паудър подобно на стадо сиви мечки, като тормозеше и унищожаваше всички индианци по пътя си.

Войниците търсеха Лудия кон, но първо намериха шайенското село на Тъпия нож. Повечето от тези шайени не бяха участвували в сражението при Литъл Бигхорн, но те бяха напуснали агенцията на Червения облак, за да търсят храна, след като армията бе установила контрол там и бе спряла дажбите им. Генерал Крук изпрати Трите пръста Макензи срещу това село от 150 вигвама.

Беше през Луната на разтопените елени и беше много студено. По сенчестите места снегът беше дълбок, а по откритите имаше ледена кора отгоре. Макензи изведе войниците си на изходни позиции през нощта и удари шайените при изгрев-слънце. Първи нападнаха наемниците пони с бързите мустанги, които Макензи отне от сиуксите в резерватите. Те изненадаха шайените във вигвамите им и докато те се събудят, убиха много от тях. Други изскачаха навън голи в хапещия студ. Воините се мъчеха да задържат поните и атакуващите войници достатъчно дълго, за да могат жените и децата да избягат.

Някои от най-добрите воини на северните шайени пожертвуваха живота си в началото на това яростно сражение. Един от тях бе най-големият син на Тъпия нож. В края на краищата Тъпия нож и Малкия вълк успяха да строят ариергарда си край високите склонове на един каньон, но оскъдните им запаси муниции скоро свършиха. Малкия вълк получи седем огнестрелни рани преди да изпреварят с Тъпия нож преследвачите си и да се присъединят към жените и децата в бягството към Бигхорн. Зад тях Макензи подпалваше вигвамите им и като приключи с това, подгони пленените мустанги към стената на каньона и заповяда на хората си дп ги застрелят точно така, както бе постъпил с мустангите на команчите и кайовите в каньона Пало Дуро.

За шайените на Тъпия нож това бягство бе повторение на бягството на шайените на Две луни след изненадващото нападение на Орловия вожд Рейнолд през март. Но времето беше по-студено, те разполагаха само с няколко коня и почти нямаха одеяла, дрехи и дори мокасини. Както и хората на Две луни, те знаеха само едно убежище — селото на Лудия кон на река Бокс Елдър Крийк.

През първата нощ на бягството дванадесет бебета и няколко стари хора умряха от студ. Следващата нощ мъжете убиха няколко мустанга, изкормиха ги и сложиха малките деца вътре, за да ги предпазят от измръзване. Старците затопляха краката и ръцете си при децата. В продължение на три дни те пътуваха по замръзналия сняг, а босите им крака оставяха кървави следи. Накрая бегълците стигнаха до лагера на Лудия кон.

Лудия кон раздели храна, одеяла и подслон с хората на Тъпия нож, но ги предупреди да бъдат готови за бягство. Оглалите нямаха достатъчно муниции, за да дадат отпор в сражение. Мечото палто Майлс търсеше Лудия кон на север, а сега пък Трите звезди Крук идвате от юг.

За да преживеят, индианците трябваше да продължат да бягат нагоре-надолу из страната.

През Луната, когато дърветата се пукат, Лудия кон премести лагера си на север, край река Тонг, в едно скрито място недалеч от форт Кю, където зимуваха войниците на Мечото палто. Студът и гладът станаха толкова непоносими за децата и старците, че някои вождове казаха на Лудия кон, че е време да се отиде на преговори с Мечото палто, за да се види какво иска той от тях. Жените и децата им плачеха за храна и се нуждаеха от топли убежища, които да не напускат. Лудия Кон знаеше, че Мечото палто иска да направи от тях затворници в някой резерват, но се съгласи вождовете да отидат, щом искат. Той заведе отряд от около тридесет вожда и воини на един хълм недалеч от форта. Осем вождове и воини изразиха готовност да яздят до форта, а един от тях да носи на копието си голямо парче бял плат. Докато те се приближаваха до форта, група наемници на Мечото палто — индианци кроу, изскочи и ги нападна. Без да обръщат внимание на бялото знаме, индианците кроу стреляха в упор срещу сиуксите. Само трима от осемте останаха живи и се измъкнаха. Някои от сиуксите, които наблюдаваха от хълма, искаха да препуснат и да отмъстят на наемниците, но Лудия кон настоя да побързат обратно към лагера. Те трябваше да си съберат багажа и да побегнат отново. Сега, когато знаеше, че наблизо има сиукси, Мечото палто щеше да тръгне през снеговете да ги търси.

Мечото палто ги откри на сутринта на 8 януари 1877 г. в Батъл Бют и изпрати войниците си в атака през дълбокия три фута сняг. Лудия кон разполагаше с малко муниции, за да защитава хората си, но имаше няколко добри бойни вождове, които знаеха достатъчно трикове, за да заблудят войниците, докато основната група индианци се изплъзнеше през Уулф Маунтинс към Бигхорн. Малкия голям човек, Две луни и Гърбицата се разбраха да подмамят войските в един каньон. В продължение на четири часа те караха войниците, облечени в тежки зимни униформи, да се плъзгат и падат по заледените скали. По време на сражението започна да вали сняг и в началото на следобеда вече беснееше снежна буря. На Мечото палто това му стигаше. Той отведе хората си обратно в топлите помещения на форт Кю.

През завесата на лапавицата Лудия кон и хората му поеха към познатите земи по река Литъл Паудър. През февруари те останаха на лагер там, като живееха от дивеча, който намираха. Тогава вестоносци съобщиха, че Петнистата опашка и отряд брюле се приближават от юг. Някои от индианците в лагера смятаха, че може би на Петнистата опашка най-сетне му е омръзнало да му диктуват какво да прави в резервата си и че е избягал от войниците, но Лудия кон знаеше истината.

През студените луни Трите звезди Крук бе приютил хората си от снеговете във форт Фетерман. Докато чакаше пролетта, той посети Петнистата опашка и обеща, че сиуксите от резерватите няма да бъдат изгонени на река Мисури, ако вождът на брюле отиде с мирен пратеник при Лудия кон и го убеди да се предаде. Това бе целта на посещението на Петнистата опашка.

Точно преди пристигането на Петнистата опашка Лудия кон каза на баща си, че ще замине. Той поиска него да се ръкува с Петнистата опашка и да му съобщи, че оглалите ще дойдат веднага, щом времето позволи жените и децата да пътуват. След това той се запъти сам към Бигхорн. Лудия кои все още не бе решил да се предаде. Може би щеше да изчака народът му да го стори, а той да остане в земите край Паудър сам като стар бизон, отхвърлен от стадото.

Когато пристигна, Петнистата опашка сметна, че Лудия кон го отбягва. Той изпрати хора да намерят вожда на оглалите, ала Лудия кон беше изчезнал в дълбоките снегове. Но преди да се върне в Небраска, Петнистата опашка убеди Големия крак, че трябва да се предаде със своите минеконжуи и получи обещание от Докосналия облаците и от трима други вождове, че ще доведат хората си в агенцията рано през пролетта.

На 14 април Докосналия облаците и голям брой минеконжуи и санс аркс от селото на Лудия кон пристигнаха в агенцията на Петнистата опашка и се предадоха. Няколко дни преди това Трите звезди Крук изпрати Червения облак да намери Лудия кон и да му обещае, че ако се предаде, ще получи резерват в земите по река Паудър. На 27 април Червения облак се срещна с Лудия Кон и му съобщи за обещанието на Трите звезди. Деветстотинте оглали на Лудия кон гладуваха, индианците нямаха муниции, а конете им бяха станали кожа и кости. Обещанието на Трите звезди за резерват в земите на река Паудър беше всичко, заради което Лудия Кон бе готов да отиде във форт Робинсън и да се предаде.

 

 

Така последният от сиукските бойни вождове стана индианец от резерват, обезоръжен, лишен от коня си, без власт над народа си, пленник на армията, която никога не можа да го победи в сражение. И все пак той беше герой за младежите и техните хвалебствия предизвикаха ревност между по-старите вождове от агенцията. Лудия кон се държеше настрана — той и хората му живееха само за деня, в който Трите звезди щеше да изпълни обещанието си за техен резерват в земите на река Паудър.

Към края на лятото Лудия кон научи, че Трите звезди иска да го изпрати във Вашингтон за съвет с Великия баща. Лудия кон отговори с отказ. Той не виждаше смисъл да разговаря за обещания резерват. Лудия кон знаеше какво става с вождовете, които отиваха в къщата на Великия баща във Вашингтон — те се връщаха затлъстели от начина на живот на белия човек и твърдостта им се изпаряваше. Той видя промяната в Червения облак и Петнистата опашка, а те от своя страна знаеха, че той ги е разбрал, и затова не го обичаха.

През август дойде новината, че не персе, които жив вееха зад планините Шайнинг, са във война със сините куртки. В агенциите войнишките вождове започнаха да набират воини за разузнавачи срещу не персе. Лудия кон каза на младежите да не отиват против тези чуждя и далечни индианци, но някои не го послушаха и се продадоха на войниците. На 31 август, деня, в който тези бивши сиукски воини сложиха сините си униформи, преди да отпътуват, Лудия кон се поболя от погнуса и заяви, че ще вземе народа си и ще се върне на север в земите край Паудър.

Когато Трите звезди научи за това от шпионите сия тон заповяда на осем роти кавалеристи да отидат в лагера на Лудия кон при форт Робинсън и да го арестуват. Но преди да се появят войниците, приятелите на Лудия кон го предупредиха. Като не знаеше за какво идват войниците, Лудия кон нареди на хората си да се разпръснат и после тръгна сам за агенцията на Петнистата опашка, за да търси убежище при стария си приятел Докосналия облаците.

Войниците го намериха там, арестуваха го и му съобщиха, че ще го отведат обратно във форт Робинсън, за да се срещне с Трите звезди. Във форта казаха на Лудия кон, че е твърде късно да разговаря с Трите звезди този ден. Тъй като го предаваха на капитан Джеймс Кенингтън и на един от полицаите на агенцията, Лудия кон се взря в полицая. Това бе Малкия голям човек, който неотдавна се противопоставяше на комисарите, дошли да откраднат Паха Сапа, същият Малък голям човек, който заплашваше, че ще убие първия вожд, който се обяви в полза на продажбата на Блак Хилс, храбрият Малък голям човек, който се сражаваше заедно с Лудия кон по ледените склонове на Уулф Маунтинс срещу Мечото палто Майлс. Сега белите хора бяха купили Малкия голям човек и го бяха превърнали в полицай от агенцията.

 

 

Докато вървеше между тях и се оставяше войнишкият вожд и Малкия голям човек да го водят, където искат, Лудия кон сигурно се бе опитал да „избяга“ чрез видения в „реалния“ свят, за да се спаси от мрака на „света на сенките“, в който всичко бе лудост. Групата мина край един войник с пушка с щик на рамо и спря при входа на някаква сграда. Прозорците й бяха преградени с железни пръчки, а зад тях Лудия кон видя хора с вериги на краката.

Това бе капан за животни и той се метна настрана като уловен звяр, докато Малкия голям човек го държеше за ръката.

Боричкането продължи само няколко секунди. Някой изкомандва и намиращият се на пост войник, редник Уилям Джентълс, заби щика си дълбоко в стомаха на Лудия кон.

Лудия кон умря същата нощ, 5 септември 1877 г., на тридесет и пет години. На сутринта войниците предадоха мъртвия вожд на майка му и баща му. Те поставиха тялото на Лудия кон в дървен ковчег, привързаха го за теглен от мустанги травой и го пренесоха в агенцията на Петнистата опашка, където го качиха на погребално скеле. През Луната на съхнещата трева оплаквачите не напуснаха мястото на погребението. А после, през Луната на падащите листа, дойде съкрушителната вест — резерватът на сиуксите в Небраска трябва да се унищожи, а те трябва да се изселят в нов резерват на река Мисури.

През хладната суха есен на 1877 г. върволици заточени индианци, охранявани от войници, вървяха на североизток към безплодната земя на Мисури. По време на прехода няколко отряда се изплъзнаха от колоната и се насочиха в северозападна посока, решени да избягат в Канада, за да се присъединят към Седящия бик. С тях бяха и бащата и майката на Лудия кон, които носеха сърцето и костите на сина ей. На едно място, известно само на тях, те погребаха Лудия кои, близо до Чанкпе Опи Уакпала, потока, наречен Ундид Ний (Раненото коляно).

Песента на Седящия Бик

Бях воин

аз.

Сега

не съм.

Тежко ми,

тежко ми.