Хейли Норт
Очи в спалнята (6)

6.

Оръжие! Пенелопа се втурна след двамата мъже. Това, че Мъжът със страстните очи извади пистолет, не я изненада. Но Дейвид? Толкова не беше в негов стил, че тя не можеше съвсем да възприеме факта, дето той измъкна пистолет, който изглеждаше дори по-голям и по-смъртоносен от този на Олано.

— Вие да не сте мръднали? — Горката госпожа Мерлин! Сърцето й може да се пръсне от страх. Хрумвайки й, че никога няма да може да обясни на семейството на жената, че ще им трябва ковчег шест инча, Пенелопа преглътна истеричен смях.

Бяха отворили широко вратите на дрешника и на банята. Олано пълзеше на колене до леглото. Дейвид беше дръпнал пердетата и проверяваше прозорците, които гледаха към балкона.

Готварската книга и дистанционното лежаха на леглото, където ги беше оставила, но нямаше и следа от миниатюрната госпожа Мерлин. Пенелопа сбърчи вежди и опипа килима с пръстите на домашните си чехли. Дали не си беше въобразила цялата случка? Толкова ли беше изгубила контрол върху света на фантазиите си, че да си измисли женицата и да я проектира в коша с халки за салфетки?

Олано се изправи и я зяпна с изражение, което тя не можеше да разгадае. Дейвид също се бе обърнал и вървеше към нея. Пенелопа започна да отстъпва към вратата на стаята. Не можеха да се гневят на нея. Те бяха тези, които преиграха.

Но й се искаше да не е в стаята. Дейвид, пребледнял и с опасен блясък в очите, тръгна към Олано и каза:

— Доволен си от себе си, нали? Опитваш да се издокараш пред Пенелопа, опитваш се да й покажеш какво напористо и амбициозно ченге беше някога.

Олано, който се занимаваше с пистолета си, дори не го погледна, докато не прибра оръжието обратно в джоба. След това хвърли поглед на Дейвид и заяви:

— Забрави го.

После се обърна към нея и тя изведнъж осъзна с кристална яснота, че не иска Олано да си тръгва.

— По-добре проверка на безопасността, отколкото да съжаляваме по-късно — обяви афористично непознатият, след това вдигна ръка за поздрав и излезе от апартамента.

Излезе от живота й.

Дейвид пъхна своя пистолет в сакото и Пенелопа потръпна. Докато вървеше към нея, попита тихо, а суровият тон противоречеше на усмивката, изписана на лицето му:

— Искаш ли да ми кажеш откъде познаваш Тони Олано?

Значи малкото му име беше Тони. Пенелопа го прехвърли няколко пъти в главата си. Хареса го. И отиваше на Мъжът със страстните очи.

Дейвид я прегърна и привлече да седне до него на леглото.

Пенелопа се зачуди дали Тони е съкратеното от Антъни. Разбира се, че е така. Антъни Олано. Тя направи гримаса, като си помисли, че й звучи като гангстерско име. Може би затова излъчваше опасност, а пък Дейвид го беше нарекъл бивше ченге.

Допир до рамото й, по-силен от притискане, я върна към реалността. Дейвид не само че я държеше прекалено здраво, за да се почувства удобно, но и седяха върху антиквариата й кувертюра. Тя се опита да се отдръпне, но той я държеше плътно до себе си.

Хинсън повдигна брадичката й и я погледна вторачено по начин, който я накара да се почувства неприятно, като че ли можеше да прочете всяка мисъл, завъртяла се в главата й.

— Олано — продължи той, без да я пуска — е много опасен мъж. Не е човек, с когото жена, особено адвокат като теб, трябва да общува.

Значи беше опасен. Пенелопа с изненада откри, че тази негова черта я привлича, а не я отблъсва.

— Какво е направил?

Хинсън пусна брадичката й. Тя продължи да го гледа съсредоточено, видя как изражението му се промени и очите му се присвиха, когато каза:

— Олано беше ченге, което се бъркаше в чуждите работи. Винаги се намесваше, никога не следваше процедурите. — Дейвид посочи с ръка спалнята. — Виж какво направи днес. Действа импулсивно. Помисли си, че е попаднал на престъпление, и нахълта. Не е ченге, което следи за истинския ред и закон.

Пенелопа мислеше да изкоментира, че Дейвид също се втурна в спалнята й заедно с Олано, но реши, да си държи езика зад зъбите. В момента Хинсън не изглеждаше склонен да търпи критика.

— А най-странното нещо е, че го хванаха да бърка в буркана с меда и най-позорно го изхвърлиха от полицията.

— Какво… — Пенелопа реши да попита за подробностите, тъй като адвокатът в нея не се задоволи с толкова мъгляво описание.

— Забрави за Олано — прекъсна я Дейвид и обви раменете й с две ръце.

Пенелопа знаеше, че иска да я целуне. Веднъж вече му беше позволила да го направи, но да я целува, докато седят на леглото, й се струваше прекалено голяма покана към Дейвид, която все още не беше готова да направи и не знаеше дали някога ще бъде.

Той прокара ръка през косата й:

— Какво стана с онази елегантна френска плитка?

Пенелопа изтръпна. Разбира се, че беше забелязал колко необичайно размъкната изглежда. Опита се да подреди косата си назад и обясни:

— След припадък човек не изглежда много добре.

— Да, виждам — кимна той и протегна ръка към деколтето на блузата й. — Може би трябва да се преоблечеш.

Тя хвана ръката му.

— Дейвид…

— Да?

Дейвид наведе глава надолу към нея и покри устните й със своите. Те бяха горещи й търсещи и Пенелопа знаеше, че трябва да им отвърне. Но всичко, за което можеше да мисли, бяха изпотените й подмишници. И пистолета, който той носеше в кобура под сакото.

Езикът му преодоля бариерата на нейните устни и Пенелопа се извъртя. Сигурно нещо не беше наред с нея, от години тя таеше в себе си един страх. Мъжете, които я желаеха, тя не искаше. Мъжете, които тя искаше, не я поглеждаха втори път.

Пенелопа потисна въздишката си и се опита да отвърне на целувките на Дейвид.

Той изглежда не забеляза липсата на желание у нея. С една ръка разкопчаваше блузата й и я побутна назад на леглото, стройното му тяло върху нея не й тежеше толкова, колкото влудяващата мисъл, че ако не го накара да престане в този миг, няма да може да го спре по-късно.

С две ръце тя отблъсна раменете му. Той разкопча горното копче, а след това и другото под него и промуши ръката си под блузата, пресегна се към гърдите й. Тя изви лицето си настрани:

— Дейвид, недей! Не сега! Моментът не е подходящ…

Мъжът се повдигна и я погледна, като дишаше тежко. Преди той да успее да каже нещо, Пенелопа подуши с нос и каза разтревожено:

— Усещаш ли дим?

Дейвид продължи да я гледа, като че ли искаше да пренебрегне въпроса, да пренебрегне молбата й да спре. Пенелопа потръпна. Миризмата на дим ставаше все по-доловима.

Най-накрая той се изправи и седна на ръба на леглото.

— Съвсем определено нещо гори. — После се засмя и добави: — Освен мен, разбира се.

Пенелопа се изчерви. Е, не беше виновна, че той се възбуди толкова. Тя скочи от леглото и затича към кухнята. Дали не беше оставила нещо на котлона или във фурната? Едва ли.

Както и да е, пламъци танцуваха над печката. Фишеци и смокини! Тя забърза за пожарогасителя, който държеше под мивката, дръпна щифтчето и насочи струята към огъня.

Дейвид бавно влезе след нея.

Пенелопа вече беше потушила огъня. Отиде на пръсти към печката. Дейвид също се приближи и погледна над рамото й. Върху печката имаше тиган, а в него остатъци от нещо, което приличаше на купчина клечки за зъби. И, разбира се, бурканчето, в което си държеше клечките да са й подръка за изпробването на сладкишите, беше празно.

Дейвид погледна от тигана към нея, а после пак към тигана.

Пенелопа вдигна ръце, съвсем невинна. Със сигурност не тя беше причинила пожара в тигана.

Но знаеше кой. И знаеше защо. Магическата пръчица вероятно помага не само за овчарските скокове.

— Дейвид — тя се помъчи да придаде на гласа си ласкавост и приветливост, — имаш ли нещо против да отложим вечерята за друг път? Днес имах прекалено много вълнения, с това припадане и този опасен мъж, дето ме проследи до вкъщи, а сега и това… това самозапалване…

Тя не прибави и ти, които се хвърли върху мен, без дори да си свалиш първо пистолета! Искаше той да си тръгне, а очевидно същото искаше и госпожа Мерлин.

А Пенелопа не беше човек, който пренебрегва помощ, ако се появи. Какво каза госпожа Мерлин преди известно време? Нещо като да не задаваме въпроси, когато получаваме дарове от богинята.

— Разбира се, че не, Пенелопа. — Дейвид оправи сакото си и закопча маншетите. — Може би си права. Вероятно не е най-подходящото време за нас. Ще ти се обадя утре.

Пенелопа се усмихна, доволна, че той прие неочаквания обрат толкова добре.

Дейвид се наведе и я целуна по устните. Тя пак не почувства трепета, който си мислеше, че би трябвало да изпита. Но може би не се очаква да има водопад от падащи звезди при всяка целувка.

Все пак във фантазиите й това усещане беше толкова живо, че не можеше да повярва, че то не съществува в действителност. Пенелопа въздъхна, изпрати Дейвид до вратата и му помаха за довиждане.

Затвори вратата след него, после се облегна на солидната й повърхност, благодарна на факта, че е сама. Или почти сама.

— Благодаря ти, госпожа Мерлин — извика тя. — Можеш да се покажеш вече и ти обещавам да приготвя каквото си поискаш за вечеря.

— Е, това е музика за моите уши! — долетя гласът на госпожа Мерлин от кухнята.

Пенелопа изтича и видя кутията си за брашно да се отблъсва от стената. Буташе я госпожа Мерлин, с магьосническата пръчица в ръка.

Жената продължи:

— Честно, някои мъже просто не знаят кога да спрат, нали?

Пенелопа се усмихна на новооткрития си съюзник.

— Благодаря, че ми се притече на помощ. Но Дейвид щеше да спре.

Госпожа Мерлин изсумтя:

— Мила, когато поживееш на тази земя толкова, колкото и аз съм живяла, може би ще започнеш да разбираш човешката природа по-добре.

На Пенелопа й се искаше да вярва, че Дейвид щеше да спре, и затова не продължи спора.

— Как успя?

Госпожа Мерлин потупа тамяновата си пръчица.

— Най-големият скок, който някога съм правила. С това, скъпа, мога да поставя олимпийски рекорд — тя намигна. — А тези клечки за зъби се оказаха на доста, доста удобно място.

— Е, благодаря, но можеше да изгориш къщата ми.

— Пфю! По-добре да рискувам, отколкото да оставя този мъж да те излапа за вечеря.

Пенелопа кимна:

— Добър довод.

— Освен това — продължи госпожа Мерлин, — само моите заклинания със свещи предотвратяват неприятностите.

Пенелопа сложи да заври вода и разбърка съставките за соса, които беше приготвила по-рано.

— О, имаш предвид като да се смалиш до шест инча по погрешка?

— Да. Но съм съвсем сигурна, че ако ме премериш, ще установиш, че съм шест инча и четвърт — Госпожа Мерлин беше избутала капака на захарницата и мушна пръст в нея, за да опита. — Колко съм гладна… — Докато смучеше пръста си и бърбореше, тя добави: — Твоят Тони не би ти се натрапил така.

— Откъде… — Пенелопа погледна от мястото си до печката, където бъркаше соса. — Той не е моят Тони. Но ти откъде знаеш?

— Аурата му е много по-виолетова и освен това има много стари очи.

— Ти си го видяла?

Госпожа Мерлин кимна:

— Когато погледна под леглото.

Лъжицата рязко спря да се върти.

— Той те е видял под леглото и не каза нито дума?

— Както споменах, той е мъж, който ще спре още първия път, когато му кажеш, независимо колко му се иска да продължи.

Пенелопа скръсти ръце, неизмеримо доволна от думите на госпожа Мерлин.

— При това аз само му намигнах.

— Добре. — Телта за разбиване забави движението си в ръцете на Пенелопа. — Сигурна съм, че си е помислил, че ти си някаква вуду кукла.

Госпожа Мерлин се усмихна с превъзходство:

— Предполагам, че за това и той ми намигна в отговор.

— Направил е какво? — Телта престана да се движи.

— Ужасно съм гладна. — Госпожа Мерлин потри коремчето си с ръка.

Пенелопа се намръщи и се опита да си спомни изражението на лицето на Олано при изправянето му до леглото, но не успя. В онзи момент се беше концентрирала върху движението, по-грациозно от на пантера, готова за скок. Мъжът със страстните очи се движеше със скоростта и грацията на голяма котка и тъй като Пенелопа беше тогава разсеяна, не бе успяла да разгадае изражението на лицето му.

Сосът бълбукаше под невиждащия й поглед, докато си представяше Мъжът със страстните очи.

Тони Олано.

Тя въздъхна и за момент забрави колко я дразни той. За момент се превърна в мъжа, за когото си беше мечтала по-рано, който стоеше зад нея, когато тя приемаше наградата за Новия Най-добър Готвач. Почувства топлината на неговото докосване, когато взе ръцете й в своите, топлина, която премина по тялото й и стигна до сърцето. Тя блестеше от завоеванието, но най-вече от чувствата, които той разпалваше в нея.

— Никога няма да ме нахраниш, а? — Госпожа Мерлин изтупа ръцете си.

Пенелопа сепнато се върна към заобикалящата я действителност.

— Защо говориш така?

— Само погледни соса.

— О, не! — Доскоро хубавият сос Алфредо сега беше прегорял и се беше сгъстил като лепило под напълно неподвижната тел. Кога най-сетне ще се научи да държи ума си здраво стъпил на планетата Земя?

— Предполагам, че имаш овесена каша?

— Овесена каша със салата Цезар?

Госпожа Мерлин вдигна умолително ръце:

— Ти яж салата, а аз овесена каша.

— Разбира се.

Пенелопа имаше една кутия в шкафа. От време на време се опитваше да се накара да яде подобни храни, защото си мислеше, че е добре да компенсира за всичките богати кремове и сосове, които обичаше да сътворява в кухнята. Така че понякога купуваше по някоя кутия от тези храни заедно с другите неща, след това дълго време те седяха в дъното на шкафа, докато остарееха толкова, че се налагаше да ги изхвърли.

Овесените каши прекалено много й напомняха за детството.

— А стафиди?

— Нямам стафиди. — Пенелопа сбърчи нос. Майка й поръсваше стафиди върху сутрешната овесена каша и й казваше, че е добра храна за мозъка. Нейната майка толкова много искаше детето да преуспее, че Пенелопа понякога си мислеше, че е цяло чудо, дето е постигнала такива резултати. Повечето деца, доста често размишляваше тя, щяха да престанат да се подчиняват напълно.

— За теб стафидите означават тъга? — деликатно попита госпожа Мерлин.

Изненадана, Пенелопа кимна.

— Ти си много проницателна. Но предполагам, че го знаеш.

Госпожа Мерлин се засмя, звънтене, което напомняше звука на камбанки, полюшвани от вятъра.

— О, аз работя упорита по моите дела. Знаеш ли, тези умения се отдаваха на баба ми много леко. — Тя въздъхна и приседна на ръба на салфетника. — А аз трябва да се упражнявам, упражнявам, упражнявам, за да се получат нещата. И дори тогава…

— Не ми казвай — прекъсна я Пенелопа. — Всичко е още толкова объркано.

Госпожа Мерлин подпря брадичката си с ръка.

— Веднага щом приготвиш овесената каша, трябва да си поговорим как ще ми помогнеш да се измъкна от тази бъркотия.

Пенелопа започна да обяснява, че няма намерение да помага. Но само още един поглед към решителната дребосъчка и разбра, че госпожа Мерлин няма да търпи възражения. А колкото по-скоро госпожа Мерлин се върне към предишния си вид, толкова по-бързо ще напусне живота, едно време подреден, на Пенелопа.

Въпреки че Олано не беше казал нищо, какво можеше да се случи, ако започне да размишлява относно шестинчовата женица под леглото й? Той е бивше ченге. Без съмнение е в природата му да разследва неща, които не се връзват съвсем.

Пенелопа сложи малко вода да заври и намери овесената каша, скрита зад бутилките с маслиново олио, сладък гроздов оцет и естрагонов оцет, зад много ценените шафран и чубрица.

Госпожа Мерлин отново беше започнала да си мърмори нещо. Пенелопа се усмихна, въпреки опасенията си относно помощта със заклинанието, което ще освободи дребничката жена. Да се занимава с магьосничество й беше съвсем чуждо. Като прибавим и знаенето от първа ръка за последното неуспешно заклинание на госпожа Мерлин, здравият разум на Пенелопа не можеше да не я предупреди да стои настрана. Ами всичко може да се обърка.

Тя намери купа за овесената каша и чиния за салатата, след това сложи малко овесено брашно във врящата вода и си помисли как си бе мечтала животът й да се промени към по-добро.

Беше изтърпяла всички тези години в училище, съсипвайки се от работа, за да осъществи мечтите на майка си за нея. Сега, след нейната смърт, тя беше свободна да следва собствените си мечти.

Когато служителят й се обади за първи път в Чикаго и разказа за доходна работа в юридическа фирма с богат опит в Ню Орлийнс, мълчаливата реакция на Пенелопа беше не мога да направя това. Не можеше да напусне фирма, където щеше да стане съдружник скоро, и то на рекордно млада възраст. Не можеше да се премести в нов град, особено южен, където кракът й никога не е стъпвал.

Пенелопа разбърка кашата и се усмихна.

Беше го направила.

Тогава защо сега да обръща гръб на едно малко приключение?