Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Bedroom Eyes, 1998 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Ваня Кацарска, 2000 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 3,7 (× 9гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Хейли Норт. Очи в спалнята
Американска. Първо издание
ИК „Компас“, Варна, 2000
Редактор: Любен Любенов
Коректор: Любен Любенов
ISBN: 954-701-104-9
История
- —Добавяне
22.
Всичко е толкова чудато, помисли си Пенелопа, докато гледаше как тротоарът подскача, заела удобна позиция в ухото на охранена и доста сприхава рижа котка; котка, за която можеше да се обзаложи, че принадлежи на госпожа Мерлин.
Без съмнение господарката на неуспехите в магията има котка с характер.
Пенелопа предположи, че е загубила часове в някакво магическо изкривяване на времето, защото следобедното слънце, ярко и горещо, жареше тротоара пред ловния дом, където котката бе спряла.
Когато за последно бе самата тя, часовникът показваше полунощ. Пенелопа поклати глава и се прилепи по-здраво към вътрешната част на ухото на рижата котка. Честно, да бъде смалена до една бълха, беше по-обидно за егото й, отколкото можеше да понесе!
Но още при минаването на тази мисъл през ума и, Пенелопа я отхвърли. Спомни си за господин Гото и идеята, която се опитваше да й внуши, и някак си разбра, че въобще не е подходящ моментът да иска от вселената по-различни обстоятелства, касаещи нейното его.
Не, точно сега се нуждаеше от съобразителност за самата себе си, без да се разсейва с мисли за гордост, високомерие или както и да го бе назовал брадатият магьосник.
Надяваше се преди няколко минути да не си е въобразила, че вижда как Тони излиза на верандата на къщата, избрана от котката за визитата им. Надяваше се да не е попаднала в една от своите фантазии. Но не можеше да е сигурна, защото няколко къдрави косъмчета й пречеха да наблюдава добре.
Или пък можеше?
Пенелопа въздъхна. Дълбоко в сърцето си знаеше, че ще разпознае Мъжът със страстните очи, дори и да е с вързани очи. Не настояваше ли госпожа Мерлин, че при магията със свещи няма съвпадения? Както със сигурност Пенелопа бе изхвърлена от своето царство, така, като по чудо се бе озовала близо до помощта.
В ухото на котка, напомни си тя, и почувства заливащата я вълна възмущение. Всичко, което се опита да направи, бе да помогне на госпожа Мерлин да се върне към обичайния си размер, а виж какво получи за усилията си!
Вероятно котката обърна рязко глава, защото Пенелопа се залюля и изпързаля така, че загуби ориентация. След това усети, че е запратена през обширен мрак, точно както предишната нощ по време на заклинанието.
Усещането продължи само няколко мига, но каквото и да се бе случило, при установяването на нещата тя можеше да види мъжа на верандата съвсем ясно. Вече не бе необходимо да наднича зад пухести косъмчета от ушите на котка.
Тя затаи дъх при вида му.
Мускулести крака, силни и издръжливи. Както винаги, изглежда, носеше къси панталони, но тези бяха по-къси от предишните и на Пенелопа направо и потекоха лигите при вида на изваяните, здрави бедра, които се скриваха от одобрителния й поглед под тънки найлонови панталони.
— Иди на верандата — подтикна тя котката. Не знаеше как точно, но бе сигурна, че трябва да накара Тони да й помогне да развали фалшивото заклинание на госпожа Мерлин.
Котката не помръдна.
Беше й говорила и преди и котката бе намирала начин да отговори или чрез жест, или на котешки език. Но сега стоеше на четирите си лапи кажи-речи замръзнала.
Пенелопа погледна нагоре. Тони се наведе към горното стъпало на верандата. Странно, колко добре можеше да вижда сега, като че ли гледаше със собствените си очи…
Мисълта се настани в ума й. Вече не гледаше през дребните косъмчета отвътре на ухото на котарака. Това е само за опит, каза си тя, желая съзнанието ми да изкомандва предните лапи на котето да тръгнат.
При насочването на лапата погледна надолу и видя, че тя наистина тръгва напред. Сега дясната, каза и усети как се приближава до верандата.
Крила и мустачки — промълви Пенелопа.
Беше се превърнала в котка!
В друга част на града, в сърцето на Френския квартал, в дъното на Магазин магия Байу иззвъня телефон.
Алистер Гото тъкмо тръгваше за ежедневната си тренировка в клуба по атлетика на Ню Орлийнс. Той погледна към предната част да види дали помощничката му ще вдигне телефона. Трима клиенти се бяха скупчили на щанда; телефонът продължаваше да звъни. Без да оставя сака си, той се пресегна, за да превключи линията на изчакване за асистентката.
В този момент забеляза, че блести светлинка на втора линия, което показваше, че бе набран неговият нерегистриран телефонен номер.
С въздишка вдигна слушалката:
— Гото на телефона.
— Зная, каза ми, че си измиваш ръцете от мен, но ще бъде съвсем, съвсем нечестно към Пенелопа да ме отпишеш точно сега, така че не затваряй. Моля те! Знаех, че господин М е някак си свързан с Пенелопа и само се опитвах да оправя нещата, но имам ужасното чувство, че сега наистина ги обърках лошо! — Думите на госпожа Мерлин се лееха по телефонната линия, връхлитаха го и му напомняха за нежелан роднина, дошъл на гости за продължителен период от време.
— Ааа, госпожа Мерлин, как си?
— Как можеш да ми задаваш такъв въпрос? След всичко, което току-що ти казах! Може ли положението да е по-зле?
Алистер Гото пусна сака на пода, настани се на един стол зад щанда и вдигна гирата, която пазеше за подобни случаи. Доколкото познаваше госпожа Мерлин, днес най-много това можеше да си позволи за тренировка.
— Може би да, може би не — отвърна объркано той. — Например, ти върна ли се към нормалната си големина?
— Благодаря на звездите, да.
— Няма защо — измърмори Алистър, като си помисли за купа стоки, които й бе изпратил, за да развали тя неподходящото заклинание, но госпожа Мерлин не обърна внимание на коментара му. — Да разбирам ли, че не си спазила думата си да практикуваш само най-простата употреба на магията със свещи?
Гото не знаеше защо си хаби думите да задава този въпрос; очевидно тя се нуждаеше от още една спасителна операция.
— Ами…
— Да? — Той се опита да звучи строго, но му бе доста трудно да играе този номер на някой на възрастта на собствената му баба.
— Не съвсем. Но исках да сторя добро.
Алистър прехвърли слушалката в лявата ръка и гирата в дясната.
— Нека стигнем до същността тогава, хммм?
Тя се засмя, нервен звук, който прозвуча по телефонната линия подобно на гърмяща змия, готвеща се за удар.
— Де да можех! Но аз дори не знам какво се случи с Пенелопа. Тя ми помогна да се върна към себе си и тогава, еее, господин Гото, може би ще ти е трудно да повярваш…
— Опитай… — От госпожа Мерлин той би очаквал почти всичко.
— Не се вълнувай. Сега ще разкажа. Както споменах, може би ще ти е трудно да повярваш, но щом се прибрах здрава, читава, с нормална големина и форма у дома, открих, че котаракът ми е изчезнал.
Алистър кимна. Вероятно котката бе избягала. Той погледна с копнеж към сака, но госпожа Мерлин заговори отново и вниманието му се прикова.
— Герданчето му се бе увило около свещта на моя олтар.
— Имаш ли някаква идея къде може да е?
— Не. Но трябва да го намеря.
— Нещо друго? — попита той не само от любопитство, но и за да има време да помисли.
— Е, има още един малък проблем.
Знаеше си. Изчака тя да си признае всичко за бъркотията.
— Обувките на Пенелопа са тук до гердана.
— Тези, с които бе обута, когато ти помагаше със заклинанието за връщането ти в собственото тяло?
Тишина. Той почака, накрая повтори въпроса си.
— Какво става? Не можеш ли да видиш, че ти кимам?
Алистър поклати глава.
— А ти виждаш ли това?
— Не, разбира се, но ти имаш сили, които аз не мога и да се надявам да притежавам някога.
— Е, няма да стане, ако продължаваш да смущаваш небесата и да затъмняваш кармата си — успя да й каже строго той този път. — Знаеш ли, застрашила си невинна жена и невинна котка, като си се втурнала безразсъдно в заклинания, които не ти е било работа да опитваш.
— О, зная, господин Гото! — зарида тя по телефона. — Обещавам, че ако ми помогнеш да оправя това, аз никога, никога няма да върша подобни неща отново.
Не я накара да се закълне пред богинята за това й обещание. Само щеше да си хаби думите.
Гото тъкмо се накани да заговори, когато тя продължи:
— Има още един малък детайл и ще бъда нехайна, ако не го изясня.
— Нехайна? — Алистър се зачуди откъде ли бабата бе придобила такъв речник. Все пак по-добре да не пита. — Какъв детайл?
— Не само веднъж опитах да оправя нещата…
— Да не си извършила две заклинания! — Алистър се плесна по челото. Госпожа Мерлин наистина бе забъркала този път голяма каша.
— Спомням си, че ми каза щом веднъж заклинанието тръгне накриво, най-добре да не се опитвам да го поправя, но си помислих, че със сигурност ще мога да върна господин М.
— Мисля — изохка Алистър и се опита да не скърца със зъби, — че е най-добре да дойда веднага.
— О, ще го направиш ли? — Гласът на госпожа Мерлин се оживи. — Ще извадя малко кейк, който случайно имам във фризера, и ще сложа да направя кафе.
Алистър поклати глава, но после процеди:
— Чудесно… — Каквото и да е, но да задържи тази жена да не пали нова свещ. — Идвам незабавно.
Тони предположи, че вероятно е минал проверката по безопасност на котката, защото изведнъж голямата рижа котка престана да стои надалеч и тръгна право към верандата. Тони винаги бе харесвал котки, но откакто старият Бруно умря миналата година, а Кейти се изнесе заедно с двете малки котенца, не си бе осиновявал нова.
— Загубила ли си се, или си новодошла в квартала? — тихо попита той и се пресегна внимателно към нея.
— Хей, много приличаш на Бруно.
Котката се спря на стълбите до краката му и вдигна глава.
Тони се вгледа в очите й. Удивително сини, дълбоки и блестящи. Котката измяука и Тони я погали лекичко по главата. Сякаш й хареса, защото се приближи и се отърка в крака му.
Той никога не бе виждал подобен цвят очи на котка. Кобалтовото синьо беше същия нюанс като на Пенелопа, а това бе необикновено рядък и красив цвят дори и за хората. Помилва нежно главата и гърба на котката, подпря брадичка на другата си ръка и се зачуди какво ли прави тя.
Вероятно е на работа, прекалено заета, за да мисли за Тони Олано, мъжа, който открадна девствеността й и след това я отблъсна. Тъкмо бе тръгнал към баскетболното игрище, за да се справи с безсилието си.
За негова изненада котката скочи на скута му.
— Дружелюбна си, нали? — Докато гладеше копринената и козина, Тони не можеше да не си мисли за сатенената кожа на Пенелопа и как тя мъркаше при докосванията му, когато правеха любов.
Беше забелязал загатнатия огън в очите й, усетил бе, че под скованата външност се крие страстна жена, вчерашното любене само потвърди подозренията му. Не можеше да разбере как бе останала толкова дълго време девствена. Да не би другите мъже, които е срещала, да бяха слепи?
Мяууууу! — Котката измяука жаловито и допря глава до ръката му.
Тони осъзна, че бе престанал да я гали.
— Лакомо малко същество си ти, а?
Ръката му започна отново да милва котката, а съзнанието му рисуваше образа на Пенелопа. Проблемът беше, че колкото повече мислеше за нея, толкова се вълнуваше. Не можеше да повярва, че наистина бе събрал сили да спре онази нощ във вилата. И да бъде толкова жесток към нея вчера.
Котката започна да мърка и да го масажира точно над коленете. За щастие животинката нямаше нокти.
Тони плъзна пръст под главичката, погали тясната брадичка, спомни си Хинсън да казва, че Пенелопа ще бъде негова съпруга. Имаше ли намерение тя да се омъжи за Хинсън? Ръката му замря, когато му хрумна обезпокоителната идея. Дали Пенелопа беше излъгала? Да не би да играеше някаква игра с него и Хинсън, така, както бе изиграла открадването на стока от магазина?
Котката престана да масажира крака му и обърна глава да го погледне.
Вперил поглед в тези сини очи, така странно подобни на очите на Пенелопа, Тони почти се почувства така, сякаш котката се опитва да отговори на въпроса му.
— Значи е невинна? За това ли гласуваш?
Котката измяука и близна пръста му. Мекото, грапаво езиче го погъделичка и го накара да си пожелае да държи Пенелопа в скута си и да я прегръща по същия начин.
Би започнал с невероятно нежната кожа на меката част на ухото, после леко ще навлезе с езика си навътре, така че да предизвика едно от онези задъхани стенания, които тя издаваше така често вчера.
Котката се настани на скута му и силно замърка. Поне някой получаваше някакво удовлетворение, помисли си той и се размърда, изви, за да почувства Пенелопа под себе си.
Тони галеше котката под брадичката и внезапно усети сред пухкавата козина една тънка сребърна верижка да обвива шията й. Внимателно я повдигна, за да види дали няма идентификационна плочка. Котката се държеше така кротко и дружелюбно към напълно непознатия за нея Тони, че вероятно принадлежеше на някого и просто се бе отдалечила от вкъщи.
— Не че имам нещо против да те задържа, котенце — промърмори Тони и обърна миниатюрния сребърен овал.
Мравки полазиха врата му, когато видя гравираното П на сребърния медальон, медальон съвсем същия като на Пенелопа.
— Надявам се да разбираш колко ужасно сложно е да оправя проблема, след като си направила толкова много прехвърляния — строго каза господин Гото и отвори вратата пред госпожа Мерлин в полицейското управление на Вю Каре дистрикт.
— Няма нужда да ме поучаваш — отговори тя и се спря, за да затвори пурпурния чадър, който носеше за слънчобран.
— Предполагам, че не — промърмори той, защото знаеше съвсем добре, макар тя да твърдеше, че се вслушва в съветите му, че всъщност винаги действа импулсивно, на момента.
Група туристи, облечени с къси панталони и тениски, украсени с мотиви от Френския квартал, излязоха от полицейското управление, което служеше и за бюро за туристическа информация.
Докато минаваха, госпожа Мерлин успя да затвори чадъра и започна да мърмори под носа си:
— Трябва да бързаме.
Тя настоя да отидат направо в полицията близо до Роял стрийт и да потърсят Тони Олано, твърдеше, че има предчувствието как трябва да направят това. Когато открият този мъж Тони, ще открият и господин М и Пенелопа, почти на един дъх го бе информирала госпожа Мерлин.
Алистър би предпочел по-внимателен подход към въпроса. Не можеше да разбере защо бъркотията в заклинанието на госпожа Мерлин непременно включва Олано. Но въпреки навика на дамата да се забърква в магически каши, тя имаше безпогрешно шесто чувство за определени неща.
Така че я последва; след получаването на необходимата информация някой трябва да развали магията.
Някой квалифициран.
Според добре развит инстинкт да очаква неочакваното, що се отнася до госпожа Мерлин, Алистър бе грабнал малката магическа чанта, приготвена за спешни случаи.
— Какво искате да кажете с това, че никога не сте чували за Тони Олано? — Госпожа Мерлин размаха сгънатия чадър подобно на жезъл към полицая с бирено коремче, който стоеше зад бюрото.
Мъжът пъхна палците си в колана.
— Бивше ченге.
— Аха. — Тя разсече въздуха. — А каза, че никога не си чувал за него. Хванах те. А сега бъди добро момче и ми кажи как да го намеря. Въпросът е на живот и смърт.
Той вдигна вежди. Очевидно мислеше госпожа Мерлин за втора Рути, ексцентричка от Френския квартал, която местните редовно оправдаваха, а туристите й подхвърляха монети.
— Не ме карай да извикам адвокат. Единственият, който познавам е… — Тя се запъна, после й дойде наум — Хинсън. И няма да ви е приятно да се срещнете с него.
Полицаят я гледаше намусено, но не реагира нито на името, нито на заплахата.
— Ако търсите някого, защо не проверите в телефонния указател?
Точно както и Алистър смяташе. Той пристъпи напред.
— Благодаря ви — каза на полицая, после хвана леко госпожа Мерлин за лакътя. — Защо не…
Тя го плесна по кокалчетата, добре че само с ръка, а не с чадъра. Хвърли му заплашителен поглед и изрече с тон, който баба му използваше, когато го хващаше да си изстъргва не навреме пралини от восъчната хартия:
— Не бъди нагъл! Ще тръгна, когато получа това, за което съм дошла.
Алистър я пусна. Полицаят се захили, но скри усмивката си, когато тя се обърна към него.
Точно тогава друг полицай, наполовина на възрастта и една трета от килограмите на мъжа зад бюрото, се приближи от дъното на стаята. Като не обърна никакво внимание на колегата си с биреното коремче, той каза:
— Нека да уточня. Вие двамата търсите Олано и Хинсън?
Нещо в начина, по който полицаят комбинира двете имена, накара Алистър да застане нащрек, въпреки че нямаше представа каква роля, ако въобще имаше такава, играе Хинсън в бъркотията на госпожа Мерлин.
Госпожа Мерлин се втренчи в полицая и кимна.
— Нещо подобно.
Полицаят отвори едното крило на дървената врата, която водеше към дъното на полицейския участък.
— Мисля, че трябва да дойдете с мен. Ще видя какво мога да направя за вас.
— О, слава на звездите! — Госпожа Мерлин хвърли поглед на името върху картата на джоба. — Стив, нали?
Тя мина покрай мъжа с биреното коремче и се спря само за да вирне носа си пред него.
Мъжът не изглеждаше чак толкова впечатлен. Той поклати глава и посочи към табелата ВХОД САМО ЗА СЛУЖИТЕЛИ ИЛИ ЗАТВОРНИЦИ и хвърли особен поглед към Стив, което наведе Алистър на мисълта, че госпожа Мерлин може би бе благодарила на звездите малко преждевременно.