Хейли Норт
Очи в спалнята (20)

20.

Пенелопа стоеше неподвижна, докато Тони й слагаше сутиена и я обгръщаше, за да го закопчае. Докосването на пръстите му изгаряше кожата й, но дори и този огън не можеше да стопи лошото й настроение.

Все пак докосването му я запрати обратно при здравия разум, грабна от ръката му останалите дрехи и без да го поглежда, бързо нахлузи чорапогащника и костюма си.

Опасна смесица от унижение и гордост я ръководеха, когато Тони я избутваше към вратата и после в колата. Беше започнала да спори с него. На двадесет и девет години бе достатъчно голяма, за да може да реши сама. След като бе избрала да прави секс с него, какво значение има за Тони, че не го е правила никога?

Но думите, които той използва, я смразиха.

Гадже за една нощ.

Забравяйки, че беше отишла в Олано с убеждението, че точно това търси, Пенелопа скъта унижението до гърдите си. Въпреки че кожата й още пламтеше от докосванията на устните и ръцете на Тони, егото й бе разтърсено.

Не трябваше да се отдава на надеждата, дори и за секунда, че означава нещо за мъж така очевидно опитен и врял и кипял в живота.

Когато стигнаха до паркинга на ресторанта, Тони хвана ръката й. Против убежденията си, тя се остави на нежното докосване, заля я вълна от емоции и се впечатли колко приятно се почувства.

Той я погледна в очите.

— Искам да запомниш, че спрях, защото държа на теб. Не обратното, не и поради глупавите причини, които ти се въртят в главата — той леко докосна с устни кокалчетата на ръката й. — Ти си сексапилна, желана жена и ако обстоятелствата бяха по-различни, ние все още щяхме да лежим на онова легло.

Звучеше толкова искрено. Пенелопа омекна малко. Тогава той нежно повдигна брадичката й и докосна леко като с перце устните й. Тя въздъхна. Можеше ли да му вярва?

Устните му бавно се преместиха към ухото й и той прошепна:

— Когато мога, бих искал да те видя отново.

Тя не отговори. Не знаеше какво да каже. Тялото й, събудено за чувствени наслади и буйни емоции, за които досега дори не знаеше достатъчно, че да ги включи във въображаемия си живот, трепереше и тръпнеше и искаше още от Тони Олано. Разумът й обаче я съветваше да бъде предпазлива.

Тя си спомни за статиите от глупавите женски списания, в които се потопяваше, осмиваше ги, дори и когато предпочиташе да живее като героините от онези разкази, а не само със сухите юридически списания.

Подобни статии винаги съветваха жените да избягват да се показват прекалено копнеещи. Миналата седмица прочете една, озаглавена Позволете му да ви преследва — и двамата ще сте доволни, когато най-накрая се оставите да ви хване.

Пенелопа си пое дълбоко дъх, освободи се от прегръдката на Тони и отвори вратата на колата. Обърна се към него, проследи с пръст извивката на устните му, сърцето й вероятно биеше по-яростно, отколкото бе полезно. Макар че се почувства като бедняк, който рискува последния си долар за лотариен билет, тя си наложи да подхвърли небрежно:

— Обади ми се, когато мислиш, че можеш да се справиш с мен, мъжаго.

После изхвърча от колата му и влезе в своята.

Докато я гледаше как бърза към колата си, Тони подсвирна, почувства едновременно възхищение и безпомощност. Възхити се на хладнокръвното й поведение. Веднага след като изхвърли Хинсън от картинката, той ще знае как да се справи със своята безпомощност.

 

 

— И къде беше? — Госпожа Мерлин, все още с размера на маркер на книга и подпряна на мястото си на кухненската маса, я погледна гневно. — О божичко, приличаш на алигатор, който е изял егрета.

Пенелопа докосна с ръка бузата си.

— Толкова ли съм прозрачна?

— Да, да, да. И какво от това? Ти може и да си прозрачна, а аз съм прозираща. Крайно време е да успее заклинанието, така че ми се иска да престанеш да се мотаеш и да се заемаш с работа. Необходима ми е всяка частица магия, която може да се събере тази нощ, за да изляза от това нещастно положение, и няма да ни помогне, ако объркаме определеното от небесата време.

Пенелопа се поспря при прекосяването на всекидневната си, за да захвърли обувките, и съвсем не обърна внимание на гълченето на госпожа Мерлин. Вместо това си помисли как Тони й каза, че му е направила магия. Въпреки нетърпението на гостенката си се позабави, за да избере съответстващ на настроението й компактдиск.

На масата, освен госпожа Мерлин стоеше и олтарът от снощи. Спомни си инструкциите на магьосницата колко е важен балансът за магията със свещи, затова легна на ориенталския си килим на пода и се изпъна. Ако тя, Пенелопа Сю Фийлдс, която живее живота си, потопена в готическия шрифт на данъчните закони, трябва да извърши свръхестествен ритуал, то със сигурност ще го направи по правилата.

Постави първо едната си ръка, после другата над главата и започна да извиква в съзнанието си образа на своя кът на покоя. Звуците на плискаща се по брега на реката вода се прокраднаха в съзнанието й, но бяха грубо прекъснати.

— Нямаме време за това.

— Какво? — Пенелопа вдигна глава, въобще не й се искаше да се размърдва. След огъня, който Тони бе разпалил в нея, тя имаше нужда от малко време, за да се върне към собственото си аз. А докато лежеше долу на пода и ритмичната музика изпълваше стаята, й се щеше да я оставят на спокойствие, за да съживи невероятно сладките и страстни усещания, които Олано бе предизвикал у нея.

— Ставай. Ставай! — Госпожа Мерлин залюля едномерното си тяло напред, после назад, подобно на житен клас. — Ти си единствената ми надежда.

Пенелопа се изправи бавно. Наистина се надяваше да се е балансирала достатъчно, че да помогне на госпожа Мерлин. Когато свърши работата, ще бъде свободна да се сгуши под завивките и да помечтае за Тони.

— Между другото, онзи, твоят мъж, се обади. Три пъти.

— Наистина ли? — Не успя да скрие надеждата в гласа си.

— Да. Не знаех как се използва ултрамодерният ти телефон, но чух всяка дума на секретаря.

— И какво каза?

— Ами последния път каза, че знае, че ще приемеш предложението му, така че започва да придвижва въпроса със сватбата.

— Какво! — Разбира се, госпожа Мерлин не говореше за Тони. — Ама че нахалство!

— Каза също, че ти нямаш семейство, което да уведомиш, но той има много бизнес партньори и трябва да разпространи новината.

Пенелопа заплашително се приближи към масата с ръце на кръста.

— Хей, недей да убиваш куриера — изписка госпожа Мерлин.

— Извинявай, но той е такъв подлизурко… А изглеждаше толкова приятен в началото…

— С такива трябва да се внимава. Слушай, намери някой мъж, който има трески за дялане, после се оттегли и гледай как се опитва да ги изглади, за да те спечели. — Невероятно, но магьосницата й намигна. — Готова ли си вече да ми помогнеш?

Пенелопа кимна, докато си преповтаряше думите на гостенката.

— Аз искам да ти помогна, но сигурна ли си, че не трябва да повикаме господин Гото или някой друг?

— Ха! — Госпожа Мерлин отново разлюля тялото си. — Забрави Гото. Миналия месец ми каза, цитирам: Следващия път, когато загазиш, недей да тичаш при мен за помощ. Този път те спасявам за последно.

Тази новина със сигурност не можа да подкрепи увереността на Пенелопа.

— Какво сгреши тогава?

— Адвокатът в теб ли те кара да задаваш всичките тези въпроси?

— Откъде да знам? — Пенелопа прикри усмивка, вдигна тамяновата пръчица от мястото й на олтара, занесе я до печката и я запали от пламъка на газовия котлон. Госпожа Мерлин й бе внушила, че кибритите носят лоша карма за всичко магическо.

Пенелопа не беше сигурна защо газовият котлон е от такова значение, но го бе запомнила от снощното заклинание, така че прие гледната точка на госпожа Мерлин. Все пак жената бе нейна гостенка и въпреки че бе направила на пух и прах реда в дома й, тя бе донесла със себе си и стимулиращия усет към приключения.

Бялата свещ от заклинанието от предната вечер стоеше в средата на олтара. Пенелопа погледна черешовочервената свещ, за която госпожа Мерлин бе казала, че представлява същината на любовта и желанието.

Без да го е обмисляла предварително, тя се пресегна и докосна гладката права свещ.

— Какво ще стане, ако запалим двете свещи едновременно? — небрежно попита Пенелопа, като че ли само за информация.

— Магията със свещи е въпрос на лично усещане. Ако инстинктите ти подсказват да прибавиш втора свещ, значи така трябва да бъде. — Госпожа Мерлин изговори тези думи, като че ли четеше от някакъв наръчник, но Пенелопа забеляза, че плоската магьосница погледна към черешовочервената свещ и отговори на въпроса с прикрита усмивка.

Преди да има време да промени решението си, Пенелопа взе черешовочервената свещ и със сръчно движение я постави в центъра на олтара до бялата. После запали двата фитила, използвайки все още горящата тамянова пръчица.

— Постави ме пред пламъка — изкомандва развълнувано госпожа Мерлин. — Но внимавай, не прекалено близо.

Пенелопа потисна безпокойството си и бързо постави маркера за книга пред бялата свещ. Тревогата й бе предизвикана от съзнателни и от подсъзнателни източници. Добрата ученичка не можеше да не си спомни как едва вчера госпожа Мерлин неведнъж наблегна на значимостта на кътчето на покоя, колко е важно да се посети това място, преди да се предприеме каквато и да е магия със свещи.

А пък тази вечер госпожа Мерлин я бе накарала да бърза.

Пенелопа преглътна, не можеше да обуздае нервността си. Впери поглед в гостенката и попита:

— Какво да правя? Как ще помогна със заклинание, което не разбирам, да не говорим, че въобще не вярвам? Снощи ти извърши всичко, а аз само гледах. — Докато говореше, тя бутна черешовочервената свещ и капка восък цопна върху ръката й.

— Оох! — Пенелопа вдигна ръка до устните си, за да охлади изгореното място с дъха си. После спря, вперила поглед във формата, която восъкът бе образувал.

— Ти сънуваш — прошепна тя на глас.

— Не, не сънуваш — отговори си Пенелопа. — Съвсем здравомислеща си и напълно съзнаваш заобикалящата те действителност.

Но тогава защо — попита тя себе си — виждам формата на котка в тази капка восък?

Госпожа Мерлин се намеси:

— Прилича ми на котка.

Пенелопа вдигна рамене.

— Само свръхвъзбуденото ми въображение ме кара да виждам котка.

Освен това котката не излизаше от съзнанието й заради недоразумението с Тони, който сметна, че госпожа Мерлин е нейната писана. Това беше единствената причина, поради която петното й заприлича на разфучала се котка с извит гръб и широко отворена уста.

— Ако си свършила с опита си да дадеш рационално обяснение на езика на магията, ще можем ли да продължим нататък със заклинанието? Тук до свещите става горещо.

Пенелопа се опита да не поглежда към котката и кимна. Трябва да изстърже восъка, но като че ли той не бе изгорил кожата й. Изглеждаше й удивително хладна.

Госпожа Мерлин бе започнала да си мърмори под нос. Гласът й се извиси:

— Сега се концентрирай върху пламъка. Представи си ме в цял ръст. Представи си, че съм закръглена, висока и похапвам от ястието, което ти приготви снощи.

Представи си, че ям каквото и да е друго, но не и овесена каша.

— Мислех, че обичаш овесена каша — промърмори Пенелопа, съсредоточена върху хипнотизиращото въздействие на пламъка, съчетан с въображаемите образи, които изпълваха съзнанието и.

Тони доминираше в мислите й, заменяше измисления й свят, изпращайки го в забрава. Повече не можеше да си спомни годините, в които си фантазираше за Раул, някогашния съвършен герой. Сега само Олано можеше да я задоволи.

Тя сякаш усещаше как той я прегръща, пожелава, прави я своя жена. Представи си как я обладава и при мисълта за съединените им тела тя потърка основата на черешовочервената свещ, без да обръща внимание на процеждащата се през восъка горещина.

Сигурно бе изстенала, защото госпожа Мерлин се обади със своя хаплив тон:

— Не знаех, че магията те вълнува толкова много.

— Просто се опитвам да се обвържа с процеса.

Всъщност искаше да се обвърже с Тони, да се обвърже така, че следващия път, когато легнат заедно, той да не я изхвърли от ръцете си и от къщата си. Докато следеше с очи двата потрепващи жълто-бяло-сини пламъка, тя се надяваше да има следващ път.

Госпожа Мерлин се размърда леко, после по-силно.

— Обвързването — гласът й се издигаше и снижаваше заедно с полюляването на плоското й тяло — изисква да се отървеш от страховете си, да отвориш сърцето си за какъвто и да е резултат от процеса. В това отношение магията много прилича на любовта.

— Сърцето ми е отворено — прошепна Пенелопа и си спомни за изражението на лицето на Тони, когато тя потвърди истината за пълната липса на опит в секса. Той наистина беше шокиран, но тя видя и нещо подобно на възхищение да изгрява в очите му. Мислейки за това, Пенелопа осъзна, че той беше спрял от уважение и загриженост за нея.

А тези чувства й даваха надежда — надежда, че Тони не я смята за гадже за една нощ.

Пламъкът на черешовочервената свещ се издигна по-високо, после затанцува в кръг около фитила.

Госпожа Мерлин се усмихна и извика:

— Към луната, звездите и богинята горе…

Думите звучаха доста мелодично. Пенелопа се наслаждаваше на мига и започна леко да се поклаща в такт с танцуващия пламък на свещта.

— Повтаряй — нареди госпожа Мерлин, — снощи аз изричах заклинанието, но днес трябва да повтаряш след мен. Опасявам се, че няма да имам достатъчно мощ, за да извикам необходимите сили.

Пенелопа повтори фразата, не така мелодично, но ефектът я зарадва. Отдавна бе забравила какво е да се чувстваш неловко или нелепо. Някак си ритуалът на госпожа Мерлин беше съвсем подходящ за такава чудна нощ.

— Даряваме тези пламъци…

Пенелопа притвори очи и не знаеше защо, но се пресегна и хвана с върха на пръстите плоската си нова приятелка, преди да повтори:

— Даряваме тези пламъци…

— Молим звездите да направят пътека, луната да освети пътя и богинята да осъществи следното желание…

Очите на госпожа Мерлин бяха затворени. Плоското й тяло тръпнеше и се олюляваше, после хлътна под ръката на Пенелопа, предизвиквайки едно изключително особено усещане, като че ли същността на госпожа Мерлин напуска маркера за книга.

Гласът на госпожа Мерлин се чу отново да мърмори:

— Чуйте това мое желание да бъда пак цяла.

Пламъците залудуваха, след това запращяха и постепенно се извиха в две спирали тъмносив дим.

Госпожа Мерлин отвори очи: Милостиви божества!

— Какво стана?

— Нищо. И нищо повече няма да стане тази нощ. — Устните на госпожа Мерлин потрепериха. — А аз съм толкова гладна…

— Не можем ли да опитаме отново? — Пенелопа й съчувстваше. — Може би полъх от климатика е духнал свещта.

— Опасявам се, че само така ни се иска. Може да правя грешки от време на време при магията със свещи, но разбирам, когато звездите ми казват, че съм провалила всичко.

— О! — Пенелопа се чувстваше виновна. Ако се бе прибрала у дома по-рано, заклинанието можеше да стане.

— И няма нужда да обвиняваш себе си — додаде госпожа Мерлин, сякаш прочела мислите й. Въздъхна.

— Всичко си има причина. Хайде да спим и ще опитаме пак утре вечер. Точно в единадесет и единадесет.

Пенелопа настани плоската госпожа Мерлин на една възглавница, хвърли последен поглед на черешовочервената свещ, изгаси лампата и отиде на пръсти в спалнята си.

 

 

В квартала на Тони Ривърбенд празните парцели бяха буренясали и зацапани с празни бирени бутилки, изхвърлени тасове и автомобилни гуми, срещаха се и използвани презервативи.

На ъгловия парцел до жилището на Олано обаче нямаше бурени и боклуци. На страната откъм железопътната линия гъст жив плет от олеандър отделяше мястото от минаващите влакове. Децата от квартала се редуваха да косят тревата, засадена по краищата.

Но истинският интерес бе предизвикан от средата на парцела, където Тони бе направил баскетболно игрище. Един братовчед, който работеше в строителството, поддържаше игрището добре асфалтирано и осветено. Друг братовчед беше насадил олеандъра и тревата.

Трябваше да отдаде заслуженото на своята фамилия: може всички да се бяха преместили в покрайнините, но когато им поискаше помощ за подобряването на стария квартал, те се отзоваваха.

Преди четири години Тони смени мрежата, открадната от коша само седмица след като той и децата откриха игрището. Махалата се съюзи, откри умника, който я бе задигнал, и децата му хвърлиха един заслужен бой.

Оттогава никой не беше крал мрежа.

Игрището затваряше в единадесет, когато вечерният нас изпращаше всички младежи от квартала у дома. Доста по-късно Тони стана объркан от леглото, грабна баскетболната топка и излезе навън да удари няколко коша на светлината от уличната лампа.

По това време на нощта повечето от съседите си стояха у дома, зад заключени врати, барикадирани срещу престъпленията. Тони също мразеше смазващите града престъпления, но за разлика от другите беше решил да направи нещо по проблема. Като полицай и като съсед опитваше се да различава двете.

С топка под мишница той излезе от къщата си и отиде на игрището. Там тича, хвърля топката към коша от средата на баскетболното поле, подскача, въртя се и забива удари.

Движението освободи част от задържаната енергия. Знаеше, че е постъпил правилно с Пенелопа тази вечер, спря точно когато трябваше. Единственият проблем бе, че тялото му не приемаше доводите на разума.

Каква невероятно прелестна изненада се оказа тя — нежна и с красиви форми и отзивчива — скрита наслада, закътана зад нейната не ме докосвай, дори не смей да ме погледнеш втори път външна страна! Още първия път, когато я видя, усети скритата страст, но колко приятно бе да потвърди своите подозрения…

Тони отстъпи няколко крачки назад и запрати топката доста по-силно от необходимото. Леко приведен, заел поза за удара, той си представи Пенелопа под себе си, едри гърди, зърна, набраздени и лъскави от милувките на езика му.

Когато хвърли топката, тя се удари в ръба на коша, отскочи в неочаквана посока и се търколи към улицата.

Чудо! — трябва да престане да мисли за Пенелопа. Споменът за нея само го караше да я желае още по-силно. А не може да я има.

— Поне все още не — произнесе на глас и се затича след топката.

Тъмна кола със затъмнени прозорци зави зад ъгъла, движеше се като охлюв.

Тони веднага застана нащрек и забави движението си към бордюра. Инстинктите му напомниха да извади пистолета.

Но, разбира се, той нямаше.

Накараха го да върне служебното си оръжие в деня, когато му свалиха униформата, значката и добрата обществена репутация.

Веднага на следващия ден си купи друг от услужлив младеж на една тъмна задна уличка близо до реката. Само двадесет и пет долара и без пробен период. Също и непроследим.

Тази вечер обаче, залисан в мисли за Пенелопа, го бе оставил в къщата.

Колата спря срещу него. Задният прозорец плавно се отвори.

Подсвирквайки си тихо, Тони се наведе да вземе топката.

— Движи се бавно и правилно и няма да пострадаш — чу се глас от задната седалка.

Тони бутна топката към крака си и със светкавично движение я подхвърли в ръцете си. Започна да я премята и каза:

— Хубаво, че наминаваш, Роло Поло.

— Млъкни и се качи в колата.

Добре, значи дебелакът не искаше да си говорят нехайно. Тони отбеляза това, а вратата се отвори. Излезе един от хората на Роло. Докато го набутваха в колата, основната мисъл на Тони бе радост, че не доведе Пенелопа тук.

Обърна глава към другия мъж на задната седалка.

— До късно не си лягаш, Хинсън.

Адвокатът се усмихна с присвити устни, а близо до дясното му око се появи лекият спазъм.

— Никога не е прекалено късно за бизнес, нали, Тони, момчето ми?

Тони си помисли, докато оглеждаше Хинсън, че злото има много лица. По време на службата си в полицията бе виждал маската на тъпия веселяк, който намираше жестокостта за забавна. Бил е свидетел на зло, предизвикано от безсилна немощ и подклаждано от яростта на домашни свади. Ставал е свидетел на изхода от много повече престрелки, отколкото се опитваше да помни, повечето от тях бяха резултат от провалени сделки с наркотици.

Наркотици, контролирани до голяма степен от шефа на Хинсън.

Отидоха недалеч от баскетболното игрище, колата се раздруса при преминаването през релсите, после по неравния и тесен път над дигата. Един влекач свиреше внимание, докато буташе шлепове по реката. Тони погледна покрай Хинсън и видя блещукащи светлинки в далечината, опита се да се съсредоточи, така че да изиграе картите си точно както трябва.

В колата се чуваха единствено звуците от Роло Поло, който дъвчеше незапалена пура. Лакеят, дето бе набутал Тони в колата, излезе веднага щом спряха.

Спазъмът на бузата на Хинсън се засили. Тони реши, че това е добър знак. Колкото по-напрегнат е Хинсън, толкова по-бързо ще се пречупи.

— Е — наруши мълчанието Хинсън, — вероятно парите не ти достигат, след като си без работа от няколко месеца.

Тони присви рамене.

— Намирам си някоя и друга работа.

— Така ли? — Хинсън се усмихна слабо и се размърда. Диамантеният пръстен на малкия му пръст блесна. — Упълномощен съм да те уведомя, че ако кандидатстваш за възстановяване на работа в полицията, то най-вероятно ще получиш благоприятен отговор.

Тони знаеше, че не трябва да изглежда прекалено ентусиазиран.

— Е, за какво ще ме наемат? Да обикалям улиците, изпълнявайки някой жилищен проект? Или ще прехвърлям листи зад някое бюро?

Хинсън махна мъничко мъхче от панталоните си.

— Ще се върнеш и ще получиш извинения, съжаления и шампанско от всички, от шефа до портиера. Ще получиш и повишение.

Тони вдигна изненадано вежди, зачуди се колко високо бе стигнал шефът на Хинсън в полицията. Очевидно много по-високо, отколкото предполагаха.

— Твоят шеф има приятели на високи постове.

— Не се тормози да мислиш кои са те. Не ти плащаме да мислиш. Плащаме ти да движиш подробностите, да пазиш стоките и да помагаш, когато някой има нужда от малко извън законна помощ.

Тони изтъркаля баскетболната топка по бедрото си, направи се на дълбоко замислен. Най-накрая сякаш извади думите дълбоко от гърлото си.

— А аз какво ще дължа?

Хинсън се усмихна.

— Ще те уведомим.

— С отворен край? — Тони подхвърли топката. — Що за сделка е това?

— Ако искаш да си наемаш адвокат, действай.

Тони си представи единствения адвокат, който искаше, но бързо изхвърли образа на Пенелопа от съзнанието си.

— Трябва да си върна работата — изрече бавно той, — но ми трябва и още нещо.

Хинсън вдигна въпросително вежди.

На Тони му се стори, че чу как Роло Поло грубо се прокашля.

— Пари в брой — Тони посочи към пръстена на Хинсън. — Ти разбираш стойността на парите. Една нова кола е добре дошла за мен. Може би и някои нови дрехи.

Хинсън изпъна пръсти.

— И когато ти възложим някаква работа, ще я свършиш?

Тони присви рамене.

— Хей, не питая любов към отдел, който ме изрита най-позорно. Никога не съм взимал пари от никого, но къде бяха силните, когато имах нужда от подкрепа? — Той присви очи. — Ще им се присмивам на път за банката.

— Ако ти платим.

— Без пари няма сделка.

Роло Поло захапа здраво пурата и се полуобърна към него.

— Господин Хинсън не обича да му казват не.

— Вярно е, Роло, вярно е — каза Хинсън напрегнато.

— Освен това какво ще загубиш? — Дебелакът се пресегна през седалката и повдигна брадичката на Тони нагоре. — Погледни се, живееш в този коптор, заобиколен от всички тези чернилки. Трябва ти по-добър живот. Свърши добра работа и парите ще дойдат по-късно. Тогава ще получиш нови дрехи, прилична кола, кубински пури. — Той превъртя пурата между зъбите си и намигна. — А като работиш за нас, ще можеш да си позволиш всяка жена, която поискаш.

Тони остави интересът да заблести в очите му.

— Всяка жена?

Бузата на Хинсън започна да потреперва по-бързо.

— Роло, когато имам нужда, ще те помоля да ми помогнеш. Вероятно не разбираш положението си, Олано. След като веднъж дадеш да се разбере, че имаш желание да работиш за моя шеф, ти повече няма да дърпаш конците. Не дори и за човек с гореща кръв като твоята.

Тони си помисли как бе чул по жиците Хинсън да пита стареца дали ще може някога да получи развод, след като се ожени за Пенелопа. Хинсън със сигурност се опитваше да дърпа конците в организацията и ако не внимава, щеше да свърши в устата на лъва.

Хинсън погледна през прозореца, после пак към Тони.

— Никога не съм те харесвал и ако бях на мястото на шефа, никога нямаше да ти дам този шанс. Но тъй като ще работиш за нас, можеш поне да не ни смущаваш с облеклото си.

Адвокатът извади портфейл и хвърли пачка банкноти на Тони.

— В период от две седмици ще получиш обаждане относно възстановяването ти на работа. Върни се разкаян. После си дръж задника чист. Когато имаме нужда от нещо, ще ти се обадим.

Тони кимна, след това се наведе и хвана Хинсън за рамото.

— Винаги съм знаел, че си чешит — каза той, събра парите и ги пъхна в джоба на спортните къси панталони.

Роло се обърна. Извади пурата от устата си и каза:

— Запомни, Олано, в този брак няма развод.

— Много добре казано, Роло — сухо се съгласи Хинсън. Отвори своя прозорец, нареди нещо на човека отвън, който влезе в колата, вперил зъл поглед в Тони като змия, събудена от дълбок сън. — Сега млъквай и потегляй.

— Добре, шефе.

Тони кимна веднъж, после втори път. Пое си дълбоко дъх и каза:

— Значи съм вътре, а?

Хинсън наведе глава, принц, който благоволява да разпознае свой поданик.

— Мръсното ченге си остава ченге, нали разбираш — промърмори Тони.

— Не е необходимо да ми се оправдаваш — изсумтя Хинсън. После погледна Тони право в очите и добави: — Стига да не се подиграваш с мен.

Тони вдигна ръце.

— Или с нещо, което е мое — добави Хинсън.

— Да, шефът ще се жени — подхвърли Роло Поло през рамо, докато колата трополеше по тесния път и после задруса по релсите.

— Да те поздравя ли? — небрежно зададе въпроса си Тони, показа само бегло любопитство. Или поне така се надяваше.

Хинсън се засмя.

— Може би първата ти работа ще е да играеш на сватбата ми. Може дори да танцуваш с булката. Ще е добре да има зрелище, изнесено от полицаи. А ти ще си главнокомандващ, което ще зарадва стареца.

— Главнокомандващ? — Тони искаше да попита за булката, но новината го изненада. — Толкова ли ще се издигна?

Хинсън сви рамене.

— Шефът винаги е искал да има син. — Окото му яростно потрепваше.

Докато гледаше лицето на адвоката, Тони неочаквано разгада една черта на Хинсън, която не бе доогледал. Сирачето Хинсън копнееше за ролята на син. Но въпреки факта, че е мозъкът на операцията, той никога нямаше да бъде нещо повече от адвокат, говорител, човек от първата редица.

С наемането на Тони, Хинсън щеше да загуби още от своите позиции. Друга причина никога да не обръща гръб на този мъж.

— Е, коя е късметлийката? — попита Тони.

Роло се засмя, гаден звук, от който мравки полазиха Тони. Смехът, разбира се, потвърждаваше подозренията на Тони: булката на Хинсън не можеше да бъде късметлийка. Олано се стегна, знаеше, че не може да реагира на името, което щеше да чуе.

— Мисля, че я познаваш добре — изсъска Хинсън, гласът му беше неприятен като мазно петно на повърхността на чиста река. — Адвокатката, която спаси онзи ден.

Тони отказа да произнесе името й. Не искаше да го чува в този контекст.

— Ами?

— Тя не е първата ми избраница, но шефът иска това. — Той вдигна друго мъхче от панталоните си. — Той ще иска и ти да се ожениш, така че трябва да свикнеш с идеята.

— А какво става с всички тези жени, които новите ми пари щяха да купят? — Тони не можа да скрие сарказма си.

Роло Поло се изкикоти.

Хинсън вдигна вежди.

— Какво общо има бракът? Научих урока от общуването си с вас, италианците, които трябва да поздравя за доброто подреждане на света.

— Какъв ред?

— Да кажем никога не оставяй съпругата ти да пречи на любовницата.

Тони си спомни, че се предполагаше да играе ролята на един от мъжагите, тупна баскетболната топка и се засмя от сърце.

— Правилно си разбрал — съгласи се той, забелязвайки, че Роло беше обиколил вече няколко пъти квартала. — Кога е сватбата?

Хинсън сви рамене.

— Веднага щом я уредим.

— Предполагам, че възлюбената ти е обзета от голяма радост?

Роло Поло се засмя отново.

— Тя малко бавно схваща, че шефът не обича да му казват не.

— Тази вечер много говориш — сряза го Хинсън, спазъмът му не се скриваше.

Роло престана да се смее.

— Тя е възхитена — отговори Хинсън. — Тръгвай, Олано, и продължавай да се занимаваш със същото като досега, докато не ти се обадя пак.

— О, да, така ще е — отвърна Тони, плъзна се по седалката след едрия мъж, който излезе от колата.

Той затупа топката по тротоара и се надяваше съседката госпожа Сандерсън да не е много недоволна от това. Вървеше, подсвиркваше си и знаеше, че хората от колата го държат под око.