Хейли Норт
Очи в спалнята (12)

12.

Досега Скуийк не го бе подвеждал.

Понеделник вечер, Тони наблюдаваше от малко по-далеч как отвратително безупречната кола Линкълн на Хинсън спира пред един от най-добрите ресторанти във Френския квартал на Ню Орлийнс.

„При Примо“ беше малко ресторантче, чиято слава не можеше да се сравни с тази на национално известните „При Бренан“, „При Галатоар“ или „При Арно“, но хората, които се гордееха, че вечерят там, където и местните, знаеха, че „При Примо“ беше най-доброто място за вечери със специален повод и за значими бизнес обяди.

Хинсън използваше всякакви начини, за да ухажва Пенелопа. Все пак нещо не беше наред. Тони се намръщи и внимателно разгледа затворените с капаци прозорци на „При Примо“, забеляза, че го няма и пиколото. Разбира се! Всеки, който имаше и най-малките претенции за любител на изисканата кухня, знаеше, че в понеделник „При Примо“ е затворен.

Хинсън вероятно също знаеше.

Той работеше за собственика на ресторантчето.

Е, истината за това лежеше затрупана под много фиктивни корпорации, но и Хинсън, и шефът му редовно посещаваха „При Примо“. Бог знае, вероятно двамата бяха създали прикриващите компании, собственици на ресторанта.

Не че Тони някога беше вечерял в тази светиня, но братовчед му Лио ръководеше кухнята. Лио — който все искаше да се помири със семейството, от което се бе отчуждил, откакто напусна работата си в „Морски дар Олано“, за да заеме челното място „При Примо“ — информираше Тони какво става там. Та Лио му бе казал, че никога не отварят в понеделник, дори не и за собственика.

До тази вечер Тони не можеше да си спомни да е открил поне едно добро нещо относно отиването на братовчед му при врага. Но сега, тъй като имаше нужда да погледне вътре в „При Примо“, реши, че е голям късмет дето Лио се интересува само от създаване на ястия, които да блестят като звездици, и не иска да има нищо общо със семейната политика.

Най-накрая хората в линкълна се раздвижиха. Вратата на шофьора се отвори; излезе Хинсън, той заобиколи колата и отвори задната врата.

Излезе Пенелопа.

Какво, по дяволите… — не можа да се въздържи Тони. Какво бе направила с косата си? А дрехите! Досега винаги носеше малко старомодни, благоприлични дрехи, заради които му се искаше да се пошегува с нея, че се облича като мама, но в същото време я уважаваше, че ги носи. Професионалистка, говореше преди облеклото й. Уважавай ме и спазвай дистанция.

Това му бе харесало. Много повече от съвременния стил ела-тук на Бренда-от-39 Б.

Тази вечер, сякаш за училищна пиеса, Пенелопа беше приела ролята на доброто момиче, което става лошо.

Тони преглътна с мъка и се зачуди дали Хинсън се задавя от яд. Ето го него, кара с цялото си величие към един прекрасен ресторант, който дори не беше отворен за други клиенти, а от изключително скъпата му кола излиза жена, облечена като уличница.

Тони се изсмя, докато се чудеше дали Пенелопа се беше облякла така, за да покаже на Хинсън какъв задник е. После бързо се отрезви, като му хрумна, че може той самият да й беше повлиял по някакъв начин.

Тя го хвана, че флиртува с Бренда. Не си ли бе помислила, че трябва да се облича като проститутка, за да привлече вниманието му? Господи, каквото и да бе направил, за да създаде подобно впечатление у нея, сега съжаляваше, дълбоко съжаляваше.

След това Тони я погледна отново и не успя да се въздържи да не отбележи, че прилепналата рокля с цепка до бедрото разкриваше добре оформените й крака, за разлика от онези прилични, порядъчни панталони, които успешно ги скриваха. Той облиза устни и пръстите му го засърбяха от желанието да проследи нагоре по крака й линията на цепката.

Роклята беше с изрязано, надиплено деколте, чиито гънки танцуваха и заемаха причудливи форми. Той инстинктивно се досети, че причината е издигането и спускането на гърдите й. Конвулсивно, Тони преглътна. Ставаше му твърд като дъб и след две минути щеше да е готов да изскочи от колата, да събори Хинсън на земята и да си опита късмета с Пенелопа.

Трябваше да се овладее.

Не знаеше за Хинсън, но Пенелопа определено беше привлякла неговото внимание.

Само един проблем, Олано, говореше си той, докато се измъкваше от колата и, придържайки се в сенките, вървеше към ресторанта. Тя не прави това за теб, а за Хинсън.

Мисълта му хареса толкова, колкото някога в колежа му харесваше миризмата на печен салам след пиянска нощ.

Тони се приближи, тъй като не искаше да изпусне изражението на лицето на Хинсън, когато открие, че вратите на „При Примо“ са заключени.

Хинсън спря, обгърна с ръка раменете на Пенелопа така собственически, че накара Тони да скръцне със зъби. Тя вдигна очи към него и Олано можеше да се закълне, че видя как миглите й изпърхаха.

Двойните врати на ресторанта се отвориха.

По дяволите! Тони ритна цимента на площадката, където се бе спрял, доволен, че Хинсън не може да види неговото лице. Веднага щом вратата се затвори, той забърза покрай ресторанта, като съкрати алеята между „При Примо“ и съседната сграда, магазин, в който се продаваха всякакви възможни сувенири от Ню Орлийнс.

Магазин, за който Тони знаеше, че служи на шефа на Хинсън да пере пари.

Магазин, който Тони би искал да разбие.

Някой ден, обеща си той, съвсем скоро някой ден.

Но тази вечер приоритетът беше друг.

Желязната порта в края на алеята беше отворена, катинарът — накриво. Тони забеляза небрежната охрана, нещо, което очакваше в така наречената охраняема сграда, където живееше Пенелопа, но определено не го очакваше „При Примо“.

Напълно в стила на братовчед му Лио е да остави вратата незаключена и да свърши с изстрел в гърба. Тони поклати глава, затвори портата след себе си и нагласи катинара така, че случаен минувач да си помисли, че е здраво заключена.

Олано се обърна и се блъсна в редица празни кофи за боклук. Три от тях се прекатуриха и затрополяха по настилката на двора.

Той изруга тихо. Пенелопа го беше развълнувала, а това не се случваше често на Тони Олано. Разтърси глава като боксьор, който се отърсва от паяжини, и внимателно мина покрай другите кофи, струпани кашони и празни бутилки, които блестяха на процеждащата се над кухненската врата светлина.

Вратата беше отворена, персоналът вътре явно се опитваше да хване и лекия ветрец, който можеше да дойде откъм близката река. Тони се спря на прага. Ако ресторантът работеше за Хинсън, кухнята вероятно щеше да е ужасно гореща, макар и да не работеха на пълни обороти. Повечето от местните кухни нямаха климатици, а големите съдове бяха пълни с вряща вода, масивните котлони бяха включени едновременно; в ресторантьорския бизнес потенето беше начин на живот.

Преди да успее да прекрачи по-навътре, един нисък, оплешивяващ мъж с кухненска униформа — бяла риза, черни карирани панталони ч. престилка, която някога е била бяла — се появи пред него.

— Ресторантът е затворен — изскърца той, като препречи пътя на Тони.

Олано се усмихна и обясни:

— Търся Лио, братовчед ми.

Мъжът не помръдна, а извика през рамо:

— Лио, имаш посетител.

— Не и по време на супата — дочу се ужасеният протест на Лио. — Кой е?

— Тони — извика Олано достатъчно силно, за да може Лио да го чуе сред дрънченето на тенджери и тигани и воя на сопрано, който идваше от монтираните на тавана високоговорители.

— О, ти ли си?

Ниският мъж очевидно прие това като разрешение за Тони да влезе, защото кимна и изчезна обратно в незнайния си ъгъл, от който се беше появил.

Лио поддържаше кухнята си чиста. Тони призна това на братовчед си, докато пресичаше ярко осветената, почти антисептична зала. Блестящи тигани висяха от горните рафтове, пет или шест помощници работеха в различни ъгли, а в центъра на стаята, пред печка с двойна ширина, царуваше Лио.

Към сопраното се присъедини баритон и Тони примигна. От детските години операта и готвенето заемаха цялото внимание на братовчед му. Лио беше израснал в къщата срещу дома на Тони, техните семейства прекарваха всеки празник или в едната, или в другата къща заедно с безбройните шумни членове на фамилията.

Още отрано Лио започна да приготвя ястия за тези събирания; Тони се отличи като пускаше жаби в блузките на братовчедките и хвърляше пиратки.

Очевидно Лио беше приключил с най-важния етап от приготвянето на супата, защото подаде голямата си лъжица на един помощник и с разтворени обятия тръгна към Тони. Прегърна го мечешката и като допълнение го целуна по двете бузи.

Тони издържа на поздрава. Имаше нужда от помощта му, освен това, въпреки семейните недоразумения относно решението на Лио да отиде да работи за Примо, той обичаше братовчед си.

Когато Лио го освободи от прегръдката си, Тони попита небрежно:

— Хей, братовчеде, какво се готви тук?

— Дошъл си, за да си поговорим за ястия? — Той се усмихна. — Въпреки всичко има надежда за теб, малки ми братовчеде.

Тони отвърна на усмивката му. Лио винаги бе имал два инча и поне двадесет фунта в повече.

— Е, помислих си, че е време да дойда да видя къде работиш. Да съм сигурен, че се отнасят добре с теб.

Лио се стегна. Тони разбра, че е сгрешил с думите си.

Братовчед му отмахна засъхваща капка мляко от иначе безупречно чистата престилка.

— Семейството те изпрати, значи?

Тони поклати глава:

— Не. Съвсем не.

Само това му липсваше — братовчедът да му обърне гръб, когато Тони има нужда от услуга.

Той постави ръце на раменете на братовчед си. Лио оцени драматичния жест.

— Заклевам се на теб, Лио Олано, върху гроба на нашата баба Анна, че съм тук по свое собствено желание.

Лио отвърна на погледа му, очите му изразяваха безпокойство.

После, след един много дълъг миг, в който Тони знаеше, че не си е поел дъх, Лио каза:

— Тогава сядай и хапвай. Само кожа и кости си.

Тони се засмя и отпусна ръце. Подуши въздуха.

— Какво има за вечеря?

Лио вдигна набожно ръце.

— Само най-доброто тази вечер. Да започнем със специалната салата с цикория и охлюви, последвана от супа артишок, нали знаеш, тази, която мама изобрети, само че аз я правя гъста и със скариди…

— Звучи чудесно, Лио — прекъсна го Тони. Братовчед му можеше да говори цяла нощ за едно ястие, а какво остава за пълното меню. — Какъв е поводът?

Лио направи гримаса и сви рамене, приличаше повече на келтски потомък, отколкото на италиански.

— Един мъж и една жена. Не зная нищо за вкуса им.

Тони потисна усмивката си и започна да си играе с кутията на големите готварски лъжици.

— Кога започнахте да отваряте в понеделник вечер?

Лио се обърна, върна се, където помощникът му разбъркваше супата артишок.

— Разочароваш ме, Тони — каза той и изпрати по задачи помощника и другия млад мъж, който работеше наблизо.

Вече нямаше никой наоколо, той взе дистанционното, увеличи звука на стереото и погледна Тони право в очите.

— Та какво всъщност искаш от мен?

Тони напипа малкия, суперчувствителен предавател в джоба на дънките си. Бъди внимателен, Олано, не бързай, не се бави. Попита:

— Ще ми направиш ли услуга?

— Услуга — Лио мрачно поклати глава. — Не можеш просто да дойдеш и да ме видиш, нали? Не е в стила на моя братовчед Тони. Ти си човек с цел, винаги си бил. — Бузите на Лио се зачервиха, започна да разбърква супата по-бързо. — Е, каква е целта ти днес?

— Хей, Лио, аз съм тиквеник. — Тони се размърда неспокойно, после пъхна ръце в джобовете на дънките.

— Ти си ми братовчед и аз те обичам. Трябваше да дойда по-рано. Само че… — Той махна с ръка.

Лио наведе глава.

— Това, което ти и другите не разбирате, е, че след като работя тук, мога да работя къде да е. Аз сам определям. — Той се нацупи.

Тони се зачуди колко други хора си бяха мислили, че като сключат своя собствена сделка със своя личен дявол, ще избягнат плащането на цената, когато му дойде времето. Лио се лъжеше. Докато собственикът на „При Примо“ го искаше за главен готвач, нито един друг ресторант в града няма да му предложи работа. Но ако Лио му помогне тази вечер и ако Тони спечели своята война, Лио ще бъде свободен.

Влезе друг помощник-готвач. Лио го изпрати до подвижната масичка, за да вземе охлювите.

Тони направи гримаса, като се чудеше как някой може да яде охлюви, същества, които той обикновено взимаше от своите бегонии и ги смачкваше с крак. Олано се наведе надолу сякаш изучаваше супата, защото знаеше, че ниският, плешив мъж на задната врата го наблюдава, и каза:

— Трябва да занесеш един много мъничък предмет на масата на Хинсън.

Лио пребледня и погледна през рамо.

— Не мога да си навличам неприятности. Знаеш го.

— Чуй ме, Лио! Изключително важно е, иначе нямаше да те моля. Никога не бих те изложил на опасност. Това е лична услуга, огромна услуга, но вероятно можеш да ми помогнеш? — Докато говореше, Тони разгледа за някакъв предмет, който да е правдоподобно да се занесе до масата на Хинсън.

Не видя нищо.

Лио проследи погледа му и каза, като започна по-бавно да разбърква супата.

— Не можеш да отидеш там.

— Аз не, но ти можеш. Главният готвач поздравява важните гости, нещо подобно.

Лъжицата на Лио престана съвсем да се движи.

Тони посочи надолу:

— Хей, по-добре бъркай, че ще получиш пюре от артишок и пак ще обвиниш мен за това.

Лио хвърли поглед на супата, после намали котлона. С подобие на усмивка каза:

— Дължиш ми повече от една провалена супа. Това нещо, то през цялата вечер ли трябва да остане на масата?

Тони кимна.

Лио прехапа устни:

— Правя това само защото не ме издаде, когато счупих прозореца на госпожа Каламуза.

Тони сграбчи братовчеда си и го разцелува по двете бузи. А в ухото му каза:

— Не използвай ваза. Ще заподозре.

Лио се намръщи.

Но Тони знаеше, че братовчед му обича главоблъсканиците:

Лио подаде лъжицата си на Тони, след това бързо отиде до един шкаф, извади малък бял предмет и се върна да провери супата.

— Ще разбия сърцето си като сложа такъв грозен предмет на красивата си маса, но ще го направя заради теб — възкликна той и показа малка керамична купа, натъпкана с пакетчета подсладител. — По една случайност дамата си поръча чай с лед. Друго престъпление, което ще разбие сърцето ми. Поне Хинсън, независимо от недостатъците си, цени хубавото вино с прекрасна вечеря.

Лио постави дебеличката си ръка върху купата и я обърна, показа се широка вдлъбнатина в дъното.

— Ще свърши ли работа, братовчеде?

— Ти си гениален, Лио — възкликна Тони с усмивка, закрепи малкия предавател на мястото, благодарен на дизайнера, който го бе покрил с бяла пластмаса. Дори някой случайно да обърне купата, вероятно няма да забележи устройството.

Лио сложи още няколко пакетчета в керамичния съд и извика един помощник да го занесе заедно с чинийка лимонови резенчета и да го постави на масата до дамата.

След това грабна супената лъжица от Тони и каза:

— Следващия път, когато дойдеш да ме посетиш, го направи заради самия мен.

Тони го потупа по рамото. Заради плешивеца, който се появи отново, изрече високо:

— Е, исках само да ти кажа щастливата новина. Вече не съм свободен човек.

Лио успя да се усмихне:

— Ще танцувам на сватбата ти.

— Да танцуваш? По дяволите, ти ще бъдеш в кухнята! — Тони вдигна палец за поздрав, захили се на кучето пазач и излезе.

Точно пред вратата се спря и подхвърли на ниския мъж, който го последва:

— Трябва да проверите катинара. Не достатъчна охрана имате тук, момчета.

След това бързо премина през алеята, нетърпелив да стигне до колата си, преди почетните гости на „При Примо“ да започнат с ордьовъра.