Джасмин Кресуел
Задъхано нашепвам твоето име (8)

VІІІ

Кейт влезе тихо в огромната спалня и спря на две-три крачки от голямото дъбово легло. Дори и сега тежко болен — Юджийн Роситър не желаеше да го преместят в болнична стая. Наоколо не кръжаха медицински сестри и на пръв поглед Кейт не откри нищо от обичайните за стая на болен предмети. Сърцето й сви от необяснимо състрадание. Беше й невъзможно да повярва, че този блед, парализиран човек, легнал сред куп снежнобели възглавници, е чудовището, което я измъчваше безмилостно през последните месеци от краткия й брак с Трент. Старецът — сигурно наближаваше деветдесет — беше със затворени очи. Трент седеше до него и му разказваше за всички по-важни решения, взети през деня. От неподвижната фигура в леглото не можеше да се съди дали разбира какво му се говори, но Кейт стигна до заключението, че това резюме на събитията през деня даваше на Юджийн Роситър усещането, че все още продължава да движи лично той империята „Роситър“.

Джени, която не бе свикнала да гледа стари хора, а особено пък тежко болни, стискаше уплашено ръката на майка си. Като че бе си глътнала езика.

Трент леко поклати глава, като видя, че са в стаята и с две-три изречения свърши рапорта си. Кимна на Джени и тя доверчиво се изкачи на коленете му. Трент докосна почти прозрачната ръка на дядо си.

— Тази вечер имаш необикновена посетителка. По-точно две.

Юджийн Роситър отвори очи. По мършавото му, сбръчкано лице тъмнокафявите очи имаха младежки блясък и особена невероятна сила. Макар че беше на осемдесет и осем години, в погледа му се четеше изключителният ум на човек, постигнал необикновено много, а в променената му външност се бе запазило нещо от предишното му очарование. Гледайки го в очите, Кейт почувства как я обзема предишната омраза, загнездена в сърцето й. Сега, когато Юджийн Роситър беше буден, не й бе трудно да си припомни цялата горчивина от последната им среща. С нечовешко усилие се приближи до леглото и леко докосна с ръка дланта му.

— Добър вечер, господин Роситър. Надявам се, че се чувствате достатъчно добре, за да ни приемете.

— Чувствам се отвратително. — Гласът му беше все така силен, но се забелязваше характерното потреперване, което се появява при много старите хора. — Но се радвам, че те виждам. Къде беше изчезнала през последните месеци?

Кейт не се нуждаеше от предупредителния поглед на Трент, който й напомняше, че Юджийн Роситър е тежко болен и че не трябва да го обременява с дълги и сложни обяснения.

— Отсъствах, господин Роситър. Чета за държавните изпити в Университета и трябва от време на време да оставам за малко сама, за да се съсредоточа по-добре.

— Жените не трябва да са много образовани — каза господин Роситър. — Всичко това, в края на краищата, не излиза на добро. Вземи за пример себе си и Трент. Непрекъснато се карате.

Кейт си пое дълбоко въздух и преброи наум до десет, преди да отговори колкото се може по-хладнокръвно:

— В днешно време повечето жени предпочитат да следват, за да могат да направят кариера, господин Роситър. А искам да ви уверя, че с Трент никога не сме имали неприятности относно следването ми в Университета.

Джени, нервирана от бездействието си в този непонятен за нея разговор, се премести от коленете на Трент по-наблизо, за да вижда по-добре лицето на дядо си.

— Мама ще стане голям психолог — каза сериозно. — Не се ли гордеете с нея?

С голямо усилие Юджийн Роситър обърна поглед към малката. Тя стоеше пред Трент и тъмнокестенявите им очи бяха вперени в очите на стареца. Трент изчака, докато старецът възприеме изключителната прилика между тях, и каза меко:

— Това е Дженифер, дядо. Това е дъщеря ми — моята и на Кейт. — Наведе глава и каза тихо в ухото на дъщеря си: — Джени, подай, моля те, ръка на прадядо си. Много ще го зарадваш.

Джени послушно отиде до стареца и някак нерешително постави нежните си пръстчета в сбръчканата шепа на дядо си.

— Как сте? — каза любезно и както преди седмица постъпи и с Трент, добави: — Аз съм Дженифер Трентън Мелъри. Мелъри е името на мама, а Трентън — на баща ми.

Юджийн Роситър я наблюдаваше с внезапно потъмнели, остарели очи. Ако преди малко изглеждаше мършав, то сега, когато от очите му изчезна младежкият блясък, създаваше впечатление на скелет и Кейт се уплаши, че шокът, който старецът получи от срещата си с Джени, надвишаваше границата на издръжливостта му.

— Трент — прошепна, — не го ли подготви за идването на Джени?

— Естествено. Снощи му казах. Но не е възможно да види първата си правнучка, без да се развълнува. — Разтвори полека-лека пръстите на дядо си, които бяха стиснали конвулсивно ръчичката на Джени. — Джени вече ще живее при нас, дядо. През деня ходи на училище, но след това ще бъде винаги тук и ако поискаш да я видиш, просто трябва да кажеш аз или Кейт да ти я доведем. Джени вече ни обясни, че искала да опознае всички от семейството ни и съм сигурен, че няма търпение да ти разкаже за училището и приятелите си, нали, Джени?

— Да — промърмори някак несигурно Джени. — Трябва да е изминало много време, откакто… прадядо ми… е ходил на училище.

Неочаквано дрезгав смях се чу от сухите устни на господин Роситър.

— Изминаха осемдесет години — каза. — Наложи се да напусна училище, когато бях в трети клас, защото баща ми почина и трябваше да помагам на майка си в издръжката на семейството. Започнах първата си работа на осем и половина години.

Думите му направиха впечатление на Джени.

— И аз скоро ще стана на осем — заяви тя, прикривайки малко истината. — И какво можеш да работиш, когато си на осем години?

— Аз работех при един месар и трябваше да разнасям поръчките из къщите. За тази работа са нужни бързи крака. Ще ти хареса ли такава работа?

— Не особено — отговори искрено Джени. — Мисля да поостана още малко в училище и да следвам за психолог. А може пък да стана президент на фирма като баща си.

Кейт подскочи изненадана.

— Това пак е нещо ново. Кога го измисли?

Джени се оправда:

— Още не съм решила окончателно.

Юджийн Роситър се отпусна на възглавниците и затвори очи.

— Имаш още много години на разположение, за да решиш окончателно — прошепна.

Трент се изправи.

— Мисля, че вече трябва да оставим дядо. Виждам, че сестра Грахам чака на вратата. Хайде, Джени. Утре ще поговориш с дядо.

Джени се сбогува любезно, а Кейт пожела на болния спокойна нощ. Но внезапно Юджийн Роситър протегна бързо треперещите си ръце, като че искаше да я задържи.

— Не си отивай, Кейт — произнесе с мъка. — Искам да поговорим насаме.

Кейт погледна неспокойно Трент.

— Мога ли да остана? — попита тихо. — Изглежда много уморен.

— Спрете с шушуканията — заповяда Юджийн Роситър. — Отивай си, Трент. Имам да говоря с Кейт.

Трент му каза внимателно:

— Кейт ще се радва да поговори още малко с теб, дядо. Но не бива да я задържаш много. Трябва да окъпе Джени и да я подготви за лягане. — Обърна се към Кейт и добави шепнешком, съучастнически: — Ще взема Джени в стаята си. Гледай да не му позволиш да говори повече от пет минути. Сестра Грахам ще дойде в пет и половина за инжекцията и не трябва да го намери изтощен.

Кейт поклати глава.

— Смятам, че е по-добре да изпълним желанието му. Ако се е развълнувал от срещата ни, може би този петминутен разговор ще му помогне да се успокои. — Изчака търпеливо Трент и Джени отново да кажат на стареца лека нощ и когато те излязоха от стаята, седна предпазливо в края на леглото. — И така, господин Роситър — започна меко, — какви тайни искате да ми поверите тази вечер?

Говореше спокойно, стараейки се да успокои един умиращ човек, на когото умът — така поне й казаха — не беше вече в ред. За голямо нейно учудване обаче видя, че се движи неспокойно в леглото, като мършавите му ръце се мъчеха да придърпат завивките на леглото, без да успеят. Очите му, отново придобили младежкия си блясък, отбягваха погледа й и блуждаеха из стаята, докато се спряха на една семейна снимка от времето, когато Трент е бил бебе. Кейт уплашено се наведе над него и покри с длани ръцете му, за да спре нервните тръпки.

— Какво се е случило, господин Роситър? — попита тихо. — Кажете ми какво ви измъчва, иначе се страхувам, че трябва да повикам сестра Грахам.

Мършавите му рамене потреперваха под бялата болнична пижама, но Юджийн Роситър успя все пак да откъсне очи от снимката и да ги прикове в Кейт.

— Зная, че с Трент сте разведени — измърмори накрая. — Преструвах се, че не помня, за да накарам Трент да те доведе. Да… зная за развода ви, защото той е мое дело. Не беше подходяща съпруга за внука ми. Трент трябва да поеме всичко, след като си отида. Това се знаеше отдавна. Още когато почина баща му, а чичо му замина за Южна Америка, за всички беше ясно, че отговорността за империята „Роситър“ ще падне върху Трент. Затова имаше нужда от съпруга, която да изпълнява всичко, което се нареди, а ти не беше подходяща за тази роля.

Облегна глава на възглавниците, явно изтощен и Кейт се насили да забрави горчивините, наслоени в сърцето й от старите им разногласия.

— Зная, господин Роситър — каза спокойно. — Зная, че не одобрявахте брака ми с Трент. И все пак не трябва да се смятате отговорен за решения, взети от другите. С Трент не се разведохме просто защото вие не ме харесвахте. Имаше… други причини.

Кейт изхвърли от главата си безполезните картини от миналото й, сама изненадана от себе си — от искрения си интерес към един човек, който винаги е бил враг. Притисна ледената ръка в топлите си длани.

— Радвам се, че на Джени се удаде възможността да се запознае с вас, господин Роситър. Както виждате, все пак излезе и нещо хубаво от брака ми с Трент.

Главата на болния едва доловимо се раздвижи на възглавницата и това бе единственият знак, че е чул думите й.

— Продължавам да мисля, че не си подходяща съпруга за Трент. Трябваше да се ожени за Елена Сондърс. Само тя беше достойна за него. Прадедите й са били едни от първите заселници в Америка. Тя е истинска американка.

Със завидно спокойствие Кейт оправи със свободната си ръка завивката около раменете му.

— Разбира се, господин Роситър. Това го казахте и преди години. Може би обаче Елена Сондърс не е искала да се омъжи за него?

— Не, не! — Юджийн Роситър ядосано освободи ръката си. — Той не я искаше. Нито пък изобщо е имал намерение да се ожени за нея. Сега го зная. Не трябваше да се намесвам. Искам да кажа, че все още те намирам за неподходяща съпруга на Трент, но разбирам, че трябваше да ви оставя сами да уредите живота си. — При последните думи гласът му се пропука, а в същото време се чу шум от отваряща се врата.

— Донесох ви вечерята, господин Роситър — обяви женски глас.

— Махай се оттук. Веднага. И гледай да не се върнеш, преди да са изминали две минути — каза ядосано той.

Сестра Грахам — вероятно беше тя — погледна с безпокойство болния.

— Моля ви, господин Роситър. Не трябва да се преуморявате повече тази вечер, защото ще се наложи да помоля доктор Ротстайн да ви забрани посещенията.

Кейт реши да се намеси.

— Ще му пожелая лека нощ и веднага си тръгвам, сестра. Разбирам, че господин Роситър има нужда от спокойствие.

Щом като сестрата затвори вратата след себе си, Юджийн Роситър протегна треперещите си ръце и дръпна Кейт, заставяйки я да седне отново до него.

— Ще ти кажа истината. Трент никога не е бил влюбен в Елена Сондърс. Нито пък е имал някаква връзка с нея. — Тъмните му очи се впиха в лицето на Кейт с отчаяние. — Тогава ти казах, че Трент иска да се ожени за нея. Не беше истина. Аз исках да се ожени за нея. Той никога не си е мислил за подобно нещо.

— Разбирам — промълви Кейт. Погледна го сериозно няколко секунди, но напрежението й бързо премина, оставяйки на негово място отново състраданието. Каква полза имаше да кара този човек да се измъчва за старите си прегрешения, които може би тогава й нанесоха някаква вреда, но които в никакъв случай не биха предизвикали развода, ако Трент не го желаеше. — Не се измъчвайте, господин Роситър — каза нежно. — Не оставих Трент заради Елена Сондърс. Имаше други причини, които ни доведоха до развода.

Кой знае защо, успокоителните й думи не доведоха до очаквания резултат и Кейт изпита безкрайно облекчение, когато на вратата отново се появи сестра Грахам.

— О, много се радвам, че дойдохте — каза тя тихо. — Страхувам се, че господин Роситър се развълнува прекалено за една семейна история, която днес вече няма никакво значение. Ще му дадете ли нещо успокоително?

Сестрата се доближи до леглото и провери пулса на болния:

— Научих за срещата ви с малката Дженифер Роситър. А сега, ако искате утре следобед отново да видите красивата си правнучка, не трябва да противоречите на това, което ще ви кажа. — Намигна на Кейт и тя тихо се измъкна от стаята.

Когато се намери в коридора, облегна се на стената, като че бе изживяла ужасно изпитание, защото краката й отказваха да я слушат. Повдигна треперещата си ръка и нетърпеливо махна кичура от челото си. Ако господин Роситър казваше истината — а нямаше никаква причина да я лъже един умиращ човек — значи Трент никога не е имал намерение да се жени за Елена Сондърс и настойчивостта му да се разведе изглеждаше още по-необичайна.

Наистина господин Роситър действително имаше вина за несполучливия им брак. Ако Кейт знаеше, че между Трент и Елена Сондърс няма сериозна връзка, сигурно щеше да се опита да задържи мъжа си. Все пак, когато отиде на летището за последната им драматична среща, вече бе научила от лекаря си, че очаква дете. Беше отишла, защото нямаше търпение да му съобщи приятната новина. Надяваше се, че перспективата да стане баща ще смекчи сърцето му и ще помогне да изчезне отчуждението, настъпило между тях. Сега, когато разсъждаваше по-трезво върху тези събития, разбираше, че ако Юджийн Роситър не беше й напълнил предварително главата с куп лъжи за връзката между Трент и Елена, никога нямаше да му даде развод, без да поиска обяснения. Не беше изключено дори да потъпче гордостта си, като му напомни, че трябва да уважава повече жена си и бъдещата майка на детето си.

„Да — разсъждаваше Кейт. — Без съмнение машинациите на господин Роситър направиха така, че бе изключена всяка надежда за помирение с Трент и явно угризенията за тази несправедливост гнетяха съвестта на умиращия.“

Повдигна рамене. Минало — забравено.

Кой знае, ако причината за развода не беше Елена, то може би имаше друга, много по-сериозна, която е подтикнала Трент да поиска свободата си. А оттогава изминаха цели шест години, без да направи опит да се срещне с бившата си жена. Това показваше явно, че няма никакво намерение да се свързва с нея отново и да започнат нов живот. Какво значение имаше дали причината за развода е била Елена Сондърс или друга жена — може пък просто да му бе омръзнала неопитността на незрялата, повърхностна тогава Кейт?

Нервирана от собствените си мисли, Кейт влезе в стаята си и нетърпеливо съблече всичките си дрехи. Самостоятелната баня в тази гостна беше обширна и луксозна. Огромна светложълта вана бе отлята дълбоко в мраморния под. Над голямата мраморна мивка имаше грамаден шкаф, пълен с меки хавлиени кърпи.

Кейт не можа да издържи на изкушението и реши да се наслади поне веднъж на удобствата, които й предлагаше богатата обстановка.

От години не беше пълнила вана с топла ароматизирана вода. Времето й беше ценно и обикновено се ограничаваше с един душ. Днес обаче в напрегнатото психично състояние, в което се намираше, чувстваше необходимостта да се потопи в топлата вода, да отпусне напрегнатите си мускули и да изхвърли от себе си напрежението, предизвикано от въпроси, на които не можеше да даде отговор.

Джени се намираше в добри ръце, след като беше с баща си. На Кейт не й се искаше да си признае, че в действителност чувстваше облекчение, защото поне за малко можеше да подели с някого непрекъснатия надзор над дъщеря си. Протегна сладострастно крайниците си, вдишвайки с наслада аромата на скъпия шампоан. Когато излезе от ваната, намаза цялото си тяло с някакъв специален лосион, който намери в едно от шкафчетата. После се изправи пред голямото огледало и с удовлетворение огледа кожата си, блестяща от здраве.

След топлата атмосфера в стаята спалнята й се стори някак студена и бързо се наметна с тънък пеньоар, докато реши какво ще облече за вечерята. Независимо от дръзкия отговор, който даде на Сарон предишната вечер, знаеше колко е беден гардеробът й и много й се искаше да има нещо по-официално от дългите памучни поли, за да не стане отново прицел на злъчните забележки на бившата си балдъза. Понеже с пожелания нямаше да стигне доникъде, извади от шкафа една копринена пола и я просна на леглото заедно с небесносинята си блуза. Това бяха най-официалните й дрехи, а сега ги гледаше с недоволство. Успокояваше я мисълта, че пребиваването в Тимберич няма да е за дълго.

— Мамо! Чакай да ти кажа! — Джени се втурна зачервена в стаята. — Татко ми позволи да поиграя с влакчето му. И, разбира се, ми го подари. Бил е на татко, когато е бил малък. — Така сладко казваше думата „татко“, като че смучеше карамел, и гърдичките й щяха да се пръснат от гордост.

— Радвам се, че си се забавлявала. Беше ли послушна, докато беше с… с… баща си?

— И той е тук — обяви Джени, отбягвайки да отговори пряко на колебливия въпрос на майка си. — Изпрати първо мен, за да е сигурен, че си облечена, преди да влезе. — Обърна се и извика през рамо: — Можеш да влезеш. Мама е облечена!

Кейт сметна за излишно да обяснява на дъщеря си, че един тънък пеньоар не може да се нарече „облекло“. Само стегна още малко колана около кръста си и придаде на лицето си равнодушен израз. Трябваше да се примири, че ще има подобни епизоди, докато са в Тимберич. В края на краищата не можеш да искаш от едно пет и половина годишно момиченце да прилага правилата за добро възпитание, които определят отношенията между разведените.

Трент се показа на прага и рязко спря, като видя, че Кейт е облечена само в тънък пеньоар. За пръв път загуби самообладание и остана неподвижен на вратата, явно затруднен.

— Джени беше сигурна, че ще ти е приятно да те посетим — каза накрая. — Тя ме накара.

— Джени знае, че присъствието й винаги ми доставя удоволствие — отговори Кейт. — Благодаря ти, че остана с нея толкова време. Признавам, изпитвах необходимостта да бъда за малко сама.

Джени погледна полата и блузата, проснати на леглото.

— Тези са най-хубавите дрехи на мама — обясни на Трент. — Беше облечена с тях миналото лято, когато бяхме на почивка през ваканцията в дома на професор Трим, близо до езерата. Професор Трим намира, че мама е много красива. Ти какво ще кажеш?

Без да поглежда към Трент, Кейт усети рязката промяна у него след думите на Джени. Почувства се приятно поласкана и реши да не му казва, че професор Трим е на седемдесет и я наричаше „една много красива млада госпожа“ по такъв начин, както би го казал и на Джени. За човек, на чийто гръб тежат толкова години, разликата във възрастта между майка и дъщеря изглеждаше незначителна.

Джени се обезпокои от мълчанието на Трент.

— Ти не намираш ли мама за хубава? — попита отново с болка. — Затова ли не си искал да бъдеш повече женен за нея?

Чувайки тъжното гласче на дъщеря си, Кейт съжали, че предизвика ревността на Трент. Обърна се към Джени и каза меко:

— Миличко, опитай се да разбереш, че не само баща ти има вина за развода. И двамата решихме да живеем разделени. — Заради Джени гласът й прозвуча без капчица упрек към Трент. — Не трябва да обвиняваш баща си за развода, нито пък да го караш да казва неща, които не иска. И двамата те обичаме, Джени, и само това трябва да има значение за теб.

— Да, добре — съгласи се неохотно Джени. — Но след като аз те намирам толкова красива, защото той не го разбира?

Трент взе Джени в прегръдките си.

— Мама ти каза да спреш с въпросите си, красива госпожице. Но щом непременно искаш да знаеш мнението ми, заявявам ти, че също я намирам за много красива. В действителност за мен тя е най-красивата жена, която съм срещал… Естествено, преди да се запозная с теб. — Натисна с пръст нослето на Джени и я отведе до огледалото в банята. Джени погледна разрешените си косици, кафявите си очички и по средата на лицето грозно, смачкано носле. — Виж сама — извика Трент, махайки пръста си от нослето й. — Има ли в света по-красиво момиченце от теб?

Джени се засмя с глас, забравяйки предишната си „мъка“, а Кейт наведе глава, чувствайки остра болка в сърцето. Трент съвсем ясно й показа, че е готов да каже и направи каквото и да е, само и само Джени да е доволна, докато самата Кейт не трябваше да взема на сериозно комплиментите му.

— Късно е — заяви тя накрая. — Може ли да ме оставите на спокойствие, за да се облека? Джени, наближава времето за лягане. Трябва да заспиш рано, защото утре тръгваме на разсъмване, за да стигнеш навреме в училище.

Джени се притисна към Трент.

— Не искам да спя. Искам да остана с татко.

— Не. — Гласът на Трент прозвуча необичайно строго. — Занесох влакчето в стаята ти и ти позволявам да си поиграеш още малко. Достатъчно умничка ли си, за да намериш сама стаята си, или ще се изгубиш по пътя?

— Но какво говориш? Нали стаята е тук наблизо.

— Бягай тогава. Ще дойдем да те видим след малко.

Джени изчезна, доволна, че отново й позволяват да поиграе с влакчето, и то без да виси някой от големите на главата й. Кейт очакваше, че Трент ще последва примера на дъщеря си, но той се приближи и нетърпеливо попита:

— Какво имаше да ти казва дядо?

— Не е нещо особено. Каза ми, че знаел за развода ни, но се преструвал, че е забравил, за да те принуди да ме доведеш тук?

— Не може да бъде. И защо е била цялата тази комедия?

Кейт повдигна рамене.

— Изглежда, се чувства виновен за несполучливия ни брак. Когато беше в Мексико по работа, тоест малко преди да ми поискаш развод, беше ми казал, че имаш връзка с Елена Сондърс и че искаш да се ожениш за нея, а аз ти преча. — Забеляза помръкналото му лице и добави иронично. — О, не се страхувай! Бях олицетворение на тактичността. Успокоих го — или поне се опитах. Обясних му, че Елена Сондърс не е единствената причина за развода ни. — Засмя се горчиво. — Напоследък времето ми минава да успокоявам другите, не смяташ ли? Когато не казвам на Джени колко добър и внимателен си, убеждавам дядо ти, че независимо от развода с теб сме си останали най-добрите приятели на света.

— Благодаря ти за тактичността във връзка с Джени, а още повече за внимателното ти отношение към дядо. Естествено, права си, че Елена Сондърс няма нищо общо с развода ни и искрено съжалявам, че те е накарал да повярваш в несъществуващата ми връзка с тази жена. Тя никога нищо не е означавала за мен, Кейт, а дядо би трябвало да знае, че в никакъв случай няма да се оженя за нея.

— И според теб това трябва да ме накара да се чувствам по-добре ли? — извика Кейт. — Все пак Елена Сондърс беше нещо истинско — една красива жена, която можех да приема като причина за всичките си неприятности. Да не мислиш, че сега се чувствам по-щастлива, като зная, че си настоявал за развод само защото не отговарям на претенциите на семейство Роситър? Или пък се опитваш да ми кажеш, че в живота ти е имало друга жена, а дядо ти си е въобразил, че е Елена?

— Не зная каква роля разиграваш сега, Кейт. Но имай предвид, че не ти отива да се представяш за невинно оскърбена.

Кейт нямаше сили да продължи този разговор, който я караше да недоумява все повече.

— Ако нямаш нищо против, Трент, бих искала да се облека. Сигурно наближава времето за „свещената“ семейна вечеря.

— Може членовете на семейството ми да са непоносими, неприемливи, богати и свикнали да правят каквото си искат, може понякога да говорят недопустимо грубо, но това е единственото семейство, което имам, и по принцип не би трябвало да намираш за нелогично изискването ми да се държиш любезно с тях само един-два часа всяка вечер. Все пак не си осъдена на доживотно съжителство с тях. Може да имаш щастието дядо да умре още утре и тогава веднага ще бъдеш освободена от „затвора“ за добро поведение.

— Трент… не исках да те огорча… — заекна Кейт. Постави ръка в дланта му, молейки мълчаливо за прошка.

Той прекара пръсти в гъстата си коса, а после пъхна ръце в джобовете.

— Забрави го, Кейт! Ще те видя на вечеря. Ако искаш, не идвай за аперитива. Може Джени да очаква приказка, преди да заспи.

— Да — измърмори Кейт. — Да й кажа ли, че след малко и ти ще се качиш да й пожелаеш лека нощ?

— Ако това не те кара да мислиш, че се опитвам да монополизирам обичта й.

— Трент… — Беше ужасно трудно да произнесе думите, които спонтанно дойдоха на устните й. — Бих искала да й пожелаеш лека нощ. Джени има нужда от баща си.

Трент я погледна смаяно.

— Ако живеем с теб още хиляда години, може да започна и да те разбирам — промълви.

Бледа усмивка се появи по лицето на Кейт.

— Ако успееш, моля те да ми кажеш какво си открил, защото, признавам, в този момент и аз самата не се разбирам.

— Ето че все пак постигнахме съгласие в нещо и ние двамата — каза Трент и затвори вратата след себе си.