Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Wise Heart, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Олга Цонева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- vens(2013)
- Начална корекция
- gerrygenova(2013)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2014)
Издание:
Джасмин Кресуел. Задъхано нашепвам твоето име
ИК „Слово“, Велико Търново, 1993
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-095-2
История
- —Добавяне
IV
Джени, търкайки подутите си от сън очички, тръгна с несигурни стъпки към кухнята. Ароматът на току-що опържена наденичка й отвори апетита. Изкачи се на столчето си до мъничката масичка и попита весело:
— Защо ще ядем наденички днес? Да не е събота?
— Не. — Кейт стисна пръсти, за да прикрие нервността си. — Не. Приготвила съм ти голяма изненада. Ще ходим на почивка и трябва да тръгнем веднага след закуска.
— Разбрах. — Джени сбръчка носле в старанието да си обясни внезапното решение на майка й, а Кейт с тревога следеше сериозното й личице. — Но нали сме в средата на срока — измърмори най-накрая. — Приятелките ми не са във ваканция. Защо ние трябва да заминем?
— Е, помислих, че е време да се запознаеш с баба и дядо в Англия. Изобщо не са те виждали и с нетърпение очакват да видят какво голямо момиче си станала.
Джени като че ли не повярва.
— Аз от доста време съм голямо момиче, но никога не си ми казвала, че трябва да ходим в Англия.
Кейт рязко постави чинията пред дъщеря си.
— Хайде яж по-бързо — каза. — Трябва да минем през банката, за да изтегля пари, а после ще идем с колата до аерогарата. Ще говорим в самолета. Сега нямам време.
— Но аз не познавам баба и дядо от Америка — заинати се Джени. — Защо не останем тук и не им покажем колко голяма съм станала?
— Защото това няма да го бъде — извика Кейт, която не можеше вече да се сдържа.
Цяла нощ подреждаше куфарите, почистваше жилището, телефонира и до летището, за да провери кога има самолет до Лондон. А сега непринудената реакция на Джени бе капката, от която чашата на търпението преля. Така се беше огорчила от решението да прекъсне следването, и то в момент, когато просто трябваше да протегне ръка и грабне дългоочакваната диплома! Нямаше сили да изтърпи и нежеланието на дъщеря си, което й даваше да разбере колко безполезна беше жертвата й.
Джени лапна парченце хляб и наденица.
— А кой ще се грижи за къщата ни, докато отсъстваме? — попита сърдито. — Да помоля ли госпожа Марфи да храни рибките ми?
— Не! — избухна Кейт, но си даде сметка, че не постъпва правилно, и се опита да говори по-спокойно. — Аз… хм… се споразумях с госпожа Марфи и с хазайката. Не трябва да ги безпокоим толкова рано сутринта.
Джени помълча и в същото време разбъркваше храната в чинията си с явно нежелание. С голямо усилие успя да преглътне и последното парченце наденица и изпи портокаловия сок.
— Отивам да се облека — заяви спокойно и се отправи към спалнята.
Кейт я проследи с поглед и въздъхна. Като че ли точно въпросите на дъщеря й й даваха да разбере колко необмислен бе планът й да напуснат Чикаго. Кейт беше пресметнала, че парите на Трент едва щяха да стигнат за самолетните билети до Лондон и за пътуването й до родната й къща в Херфорндсайр. А изобщо не беше сигурна дали родителите й ще я приемат с отворени обятия. Сега съжали, че не поиска от Трент по-голяма сума, но предишния ден така се срамуваше от постъпката си, че се стараеше да вземе колкото се може по-малко пари.
Това, което я притесняваше повече и от мисълта, че ще пристигне в Англия без пукнат грош, беше, че не можеше да си плати наема за жилището. Опитваше се да се утеши с мисълта, че цената на мебелите и електрическите съоръжения, които оставяше, надвишават наема, но дълбоко в себе си знаеше, че не постъпва честно с хазайката, която беше винаги много любезна с нея. Дори рибката на Джени, спокойно плуваща в аквариума, като че ли я гледаше укоряващо и с едно детинско желание да я умилостиви, Кейт хвърли във водата храна, надвишаваща многократно дневната й порция. Нещастната Джени! Кейт се чувстваше неловко, че я излъга за рибката, но не можеше да рискува, като съобщи на госпожа Марфи, че заминава. Страхуваше се, че Трент много скоро ще открие следите им.
За щастие, родителите й не одобряваха този брак и беше почти сигурно, че няма да съобщят на Трент за пристигането им. Въпреки това Кейт потрепери при мисълта, че скоро отново ще се върне в студената, задушна атмосфера на бащината си къща, колкото и да се опитваше да не мисли за това. Всъщност съществуваше възможността родителите й да не ги приемат у дома си. Колкото и твърдо да се бяха обявили против брака й с един чужденец, много повече ги обезпокои разводът. Дори раждането на Джени не успя да смекчи сърцата им и да подобри отношенията им с Кейт. Господин и госпожа Мелъри не бяха от хората, които биха забравили стари разправии заради милата усмивка на едно бебе.
Майката на Кейт принадлежеше към едно поколение, което смяташе, че мястото на жената е вкъщи, за да прислужва първо на баща си, а после на мъжа си. След развода на Кейт госпожа Мелъри й беше писала дълги писма, обвинявайки я за решението й да остане в САЩ, за да учи, и хвърли цялата отговорност върху нея.
Кейт тъжно поклати глава, докато поставяше последната измита чиния в кухненския шкаф, а после вдигна философски рамене. В най-лошия случай би трябвало да се подготви психически да изслуша търпеливо безкрайните й лекции за неизменната съдба на момичетата, които не се вслушват в съветите на родителите си и се развеждат. За сметка на това обаче ще си е осигурила поне още няколко години настойничество над Джени и това щеше да я обезщети за жертвите и огорченията.
После Кейт отиде в спалнята и подаде на дъщеря си един сак.
— Ако искаш, можеш да си вземеш в него някои неща, Джени. Ще пътуваме със самолет дълго и ще имаш нужда от книги и играчки.
По лицето на детето се изписа интерес.
— Голям ли е самолетът? — попита.
— Разбира се. „Боинг 747“.
Думите й направиха впечатление на Джени.
— Обзалагам се, че никой от приятелите ми не е пътувал с такъв самолет. — Каза ентусиазирано. — Всичко ще им разкажа, като се върна.
— Естествено — отговори Кейт, искайки мислено прошка от дъщеря си за лъжата. — Я, гледай! Забравила си да вземеш мечето.
Изгаси лампите, затвори термостата за централното отопление и вдигна двата тежки куфара.
— По-добре да слезем по другата стълба, Джени — каза, преструвайки се на равнодушна. — Не е правилно да събуждаме хората толкова рано.
— Не е чак толкова рано — отбеляза Джени. — Защо не си вземем довиждане с госпожа Марфи и хазайката, както правим през лятото, когато отиваме на почивка?
— Сега нещата са по-различни, милата ми — промърмори Кейт. — Моля те, Джени, не ми противоречи. Много те моля.
Джени почувства безнадеждността в гласа на майка си и направи последен оглед, за да прибере в сака още няколко книги и играчки. Кейт чакаше на външната врата с нарастващо нетърпение.
— Идвай вече, Джени — извика накрая. — Трябва незабавно да тръгваме!
Когато излязоха на улицата, Кейт хвърли набързо куфарите в багажника на колата и потегли с голяма скорост. След като мина ъгъла и къщата се изгуби от погледа им, въздъхна с облекчение. Джени я погледна строго.
— Забравила си да сложиш предпазния колан — скара й се. — Мислиш ли, че някой ще ни попречи да заминем? Затова ли караше толкова бързо?
— Не точно затова. — Кейт махна кичура коса от лицето си, изненадана от проницателността на дъщеря си. — Постъпих така, защото исках да те имам за още известно време само за себе си. — Засмя се нервно. — Досега винаги хленчеше, щом се налагаше да те оставям сама, когато отивах в университета, а сега се мръщиш, че искам да прекараме няколко дни заедно. Боже мой! Има си хас, като пораснеш, да станеш мърмореща стара мома.
Джени се засмя от сърце.
— Няма да стана стара мома — заяви решително. — Ще стана психолог като теб.
Кейт нежно погледна дъщеря си.
— Приятно ми е да го чуя. Обаче ако добре си спомням, миналата седмица каза, че искаш да станеш космонавт, а по-миналата — телевизионна звезда. Не смяташ ли, че ще бъде по-добре, ако почакаш още известно време, преди да вземеш окончателно решение?
— Добре — съгласи се Джени. — Може ли да дойда с теб в банката?
— Не, ще ме чакаш в колата. Трябва да осребря един чек, а формалностите може да ме забавят.
Кейт помисли, че за щастие много хора теглят големи суми с такъв чек и в банката никой няма да се усъмни в нея. Ненапразно дойде толкова рано сутринта, когато обикновено в банката е многолюдно. Мислено се убеждаваше, че колкото и солидна да бе сумата в чека, не би предизвикала любопитството на касиера.
В основни линии бягството им от Чикаго мина нормално, без изненади, и Кейт не можеше да повярва на щастието си, особено след ужасните минути, които изживя, преди да влязат в самолета. Беше разбрала, че има директен полет за Лондон чак в седем часа вечерта, но вместо да прекара цял ден в Чикаго с усещането, че всеки момент ще я открие някоя от хрътките на Трент, предпочете да отидат първо до Ню Йорк, а оттам да продължат с друг самолет за Лондон. Сърцето й щеше да се пръсне, докато купуваше билетите. Напразен страх. Никой не ги спря, когато влизаха в самолета, и никой от екипажа не им обърна внимание, когато седнаха на местата си и завързаха предпазните колани.
Джени, която си възвърна нормалното весело настроение, следеше с интерес движението на самолета и дори се запозна с две от стюардесите. За пръв път пътуваше със самолет и когато стюардесата постави пред нея таблата с храна, остана с отворена уста от изненада. По-късно прикова очички в екрана и проследи филма до края, макар нищо да не разбра от него. После спа два часа и се събуди свежа и жизнерадостна, за да се наслаждава на прекрасната гледка навън, докато самолетът правеше кръгове над града, очаквайки разрешение да се приземи.
Кейт, изтощена от двете безсънни нощи и четиринадесетчасовото пътуване, правеше усилия да сподели ентусиазма на дъщеря си, но чувстваше, че силите полека-лека я напускат. Все пак успя да помогне на Джени да натъпче в препълнения вече сак сладките и играчките, които й подариха стюардесите, и духът й малко се повдигна, като видя, че в Лондон ги очаква прекрасен слънчев пролетен ден. Нямаше по-добро лекарство за един измъчен пътник като нея от този светъл и топъл ден, с който ги посрещна Англия. Почувства се щастлива. А когато чу около себе си познатото английско произношение, с изненада установи, че се е затъжила изключително много за обкръжението от младежките си години. Докато живееше в Чикаго, рядко се сещаше за родината си. Сега обаче, щом отново се намери в Лондон, разбра колко й е липсвала страната, в която се е родила.
Задълбочила се в сантиментални спомени, Кейт се остави морето от хора да я понесе, без да обръща внимание на никого около себе си. В един момент усети, че Джени й дърпа настойчиво ръката и спря, за да чуе въпроса й.
— Знаеш ли какво, мамо?
— Как ще зная, ако не ми кажеш?
— Спомняш ли си онзи господин, който дойде да ни види в квартирата? Онзи с красивите кестеняви очи? Е, и той е тук. Ето го, малко по-нататък. Не го ли виждаш? Маха ни с ръка.
Кейт изтръпна. Погледна в посоката, накъдето сочеше Джени, и видя Трент, който се опитваше да си проправи път в тълпата. Стисна ръката на дъщеря си и остана като вкаменена. За момент помисли да избяга, но се сети, че щом Трент успя да я намери в Лондон, абсолютно е безсмислено да прави опит, за да му се изплъзне отново. За сетен път бе принудена да приеме, че не разполага нито с икономически средства, нито с душевна устойчивост, за да устои поне малко на всемогъществото на империята Роситър. Пипалата й стигаха толкова далече, че Трент е могъл само с едно обаждане по телефона да разгадае това, което тя дни наред бе обмисляла.
Джени подскачаше от един на друг крак, без да скрива колко е щастлива. Ясно, че Трент й е харесал, а само като си помисли човек за колко кратко време го бе видяла! Кейт вдигна двата тежки куфара и бавно тръгна към изхода на аерогарата. Спря и зачака Трент със спокойствието на човек, който се подчинява на съдбата си. Когато той приближи, целият му вид подсказваше, че едва скриваше гнева си.
Кейт подпря изтощена гръб на стената, защото краката й отказваха да я слушат. Беше прекалено уморена, за да издържи сцената, която непременно щеше да последва.
Трент нервно премина между последната група пътници, която го делеше от Кейт и Джени. В същото време скри ръце дълбоко в джобовете, като че ли не се доверяваше на себе си — може би предчувстваше, че би използвал насилие, ако са свободни.
Джени вдигна очички към него и той с нечовешко усилие успя да възвърне самообладанието си, кимна й с глава и се усмихна. После рязко се обърна към Кейт:
— Защо? Защо постъпи така, след като ми обеща? Бях ти предложил самолетен билет до Англия, а ти отказа. Какво се случи между събота и вторник, за да промениш мнението си?
— Би трябвало да знаеш отговора — уморено каза Кейт. — До събота не знаеше за Джени и смятах, че сме в безопасност. Но когато ме принуди да обещая, че ще отидем в къщата на дядо ти, разбрах, че повече няма да има спокойствие за нас, освен ако изпълнявам сляпо заповедите ти. Затова избягах.
— Не ти ли стигнаха шестте години, в които ме мамеше? Трябваше ли отново да ме лъжеш, лишавайки ме от възможността да опозная дъ… — Сведе поглед и видя, че Джени го гледа с очи, пълни с тревога. — Тук не можем да говорим — каза нетърпеливо. — На паркинга ме чака наета кола. Можете да дойдете с мен и ще поговорим в апартамента ми.
Джени накрая схвана нещо от разговора им и попита:
— При вас ли ще останем, господин Роситър? Мислех, че ще ходим при баба и дядо тук, в Англия, за да им покажем какво голямо момиче съм станала…
Трент явно вътрешно се преборваше с противоречиви, неприятни чувства, но когато отвори уста, рече спокойно:
— Не ми казвай господин Роситър. Аз съм, разбираш ли… стар… приятел на мама. Ако искаш, можеш да ме наричаш Трент.
— Няма ли все пак да видя дядо и баба, Трент? Искам да ги видя, защото досега си имах само мама, а това не представлява голямо семейство, нали?
Кейт усети силна болка в стомаха. Като че ли Джени инстинктивно усещаше, че връзката й с Трент е по-особена… Никога досега не се бе оплаквала от липса на роднини. Но и Кейт за пръв път почувства угризения, че егоистичното й желание да задържи Джени само за себе си бе лишило дъщеричката й от многото малки радости в детската й възраст. Лицето на Трент представляваше ледена маска, но Кейт от опит знаеше каква дива страст кипи под тази непроницаема външност. Видя го да хваща ръчичката на Джени, като в същото време й говореше нежно:
— Не смятам, че ще имаме време при това пътуване да видиш дядо и баба, момичето ми. Но, знаеш ли, дойдох със специален самолет, за да те върна в Чикаго и да се срещнеш с един друг дядо. Какво ще кажеш, ако се срещнеш с американския си дядо?
Джени го погледна с недоверие.
— Ще ми хареса — промърмори. — Сигурен ли си, че ще можеш да го намериш? Защото ми се струва, че и той се е загубил заедно с баща ми. — Последните си думи произнесе тъжно, а Кейт не забеляза гневния блясък в очите на Трент, защото гледаше изненадано дъщеря си.
— Какви ги говориш, Джени? Татко ти не се е загубил. Никога не съм ти казвала подобно нещо.
— Е, тогава сигурно той ме е загубил — отговори много логично Джени. — Тогава защо никога не е идвал да ме види? — Погледна тъжно Кейт. — Дори бащата на Сали отива да я види, а се е отнасял толкова зле с майка й, че преди да се разделят, тя отишла да вика полицията, за да го изведат насила от дома им.
Кейт щеше да припадне.
— Училището й се намира в един от бедните квартали, но повечето деца са добре възпитани — произнесе с мъка.
— Мога да си представя — иронизира Трент и отново се обърна към Джени: — Не се безпокой! Зная къде се намира дядо ти! Я да видим сега дали можеш да вървиш бързо, като носиш чантата си. Аз трябва да помогна на мама да пренесем куфарите.
— О, да — извика Джени, като направи малка крачка. — Мога дори да тичам. Мама обаче не може, защото носи глупави обувки.
Погледът на Трент се спря на сандалите с високи токове на Кейт. Тя се почувства засегната и каза решително:
— Много добре дори си вървя. А понеже много съм изморена, приемам за най-разумно да отидем по-бързо в апартамента ти, Трент.
Той не отговори. Повдигна с лекота тежките куфари и тръгна. Личеше, че познава добре аеродрума в Хитроуд, защото уверено подминаваше различни сгради и пресичаше улички, без да попита никого. Колата — един спортен ягуар — беше спряна пред малък парк.
— Не знаех, че може да се наеме ягуар — отбеляза Кейт в стремежа си да започне разговор на безопасна тема.
— Права си — отговори направо Трент. — Такива коли се дават под наем само на едрите бизнесмени. Преди да тръгна от Чикаго, наредих на секретаря си да се свърже с директора. Ще отседнем в апартамента на главния директор на предприятията Роситър в Англия. Той и семейството му ще прекарат следващите четири дни в Сасекс.
— Разбрах. Много е удобно! — иронизира го Кейт, която с вперени в пътя очи за кой ли път се питаше как можа дори за миг да си въобрази, че би се преборила със съкрушителната сила на Роситър, ако решат да поставят в действие огромната си мрежа, за да открият дирите й. Не можеше обаче да си обясни как Трент я откри толкова бързо.
— Как успя да ни откриеш? — произнесе на глас мислите си.
— Дойдох със самолет на компанията и отложих едно важно съвещание на управителния съвет. По някаква случайност ти телефонирах сутринта, за да потвърдя срещата ни вечерта, и когато не те намерих вкъщи, потърсих те в университета. Само няколко минути ми бяха необходими, за да установя, че те няма там. Джени не беше на училище, а чекът — изтеглен. В този миг разбрах, че си избягала, а не бе трудно да се досетя, че си тръгнала за Англия. Къде другаде би могла да отидеш? Обикновено авиокомпаниите не съобщават имената на пътниците си, но ако намериш подходящия човек, все някой ще престъпи правилото.
— О, в това не се и съмнявам — горчиво каза Кейт. — Само дето аз, кой знае защо, никога не съм успявала да се запознавам с подходящи хора.
Чу се хленчещо гласче от седалката помежду им.
— Ще повърна — изплака Джени. — Не ми харесва Англия. Искам да се върна в Чикаго. Там мама не вика. — Погледна Трент с искрящи очи. — А ти си лош като бащата на Сали. Защо мама не те обича, щом си й приятел?
Кейт си пое дълбоко въздух.
— Скоро ще пристигнем в апартамента на Трент, миличко. Потърпи малко. — Погледна Трент и продължи, обръщайки се към Джени: — Разбира се, че обичам Трент. Само че понякога големите си говорят глупости един на друг — нещо като игра е. Няма никакво значение.
Трент пъхна свободната си ръка в джоба си и извади голяма, бяла кърпа.
— Накарай мама да я разпростре върху краката ти. Тя е магическа. Когато коленете ти са покрити с нея, веднага ще ти мине неразположението и ще ти стане добре. Да тръгваме. — Подаде кърпата в протегната ръка на Кейт, а тя покри внимателно краката на Джени и започна да оправя гънките.
Това отклони вниманието на Джени, а в това време колата стигна центъра на Лондон, където за Кейт бе по-лесно да я забавлява, показвайки й големите червени автобуси и сградите.
Апартаментът на компанията се намираше в Челси, близо до брега на Темза. Кейт бе прекалено уморена, за да разгледа сградата. Изкачиха се с асансьора до последния етаж. Сградата не бе особено висока, поне ако се сравни с американските мащаби, но специално в този квартал на Лондон шестият етаж предлагаше прекрасна гледка към моста на Челси и извивката на Темза, движеща се стремително към Уестминстър.
Джени забрави неразположението и дрямката си и изтича към балконската врата, за да се полюбува на гледката.
— Харесва ми къщата ти, Трент — заяви накрая сериозно. — И тук, и в Чикаго ли живееш?
— Повечето време живея в Чикаго. — Трент й се усмихна мило. — Само че работата ме задължава да пътувам често. Имам много приятели, които ме приемат в домовете си, когато посещавам града им. Господин Бархамторп — собственикът на това жилище — има две момиченца, малко по-големи от теб. Искаш ли да видиш стаята им? Дори мисля, че е добре да поспиш малко, преди да се приготвим за връщане в Чикаго.
Кейт се отпусна безсилна в едно кресло.
— Но, Трент, толкова ли е наложително да тръгнем веднага? Току-що слизаме от самолета.
— Много съжалявам — рязко отговори Трент. — Вече ти обясних, че дядо е тежко болен. Това означава не само че прекарвам колкото ми е възможно повече време при него, но и че съм поел отговорността за едно огромно предприятие, което досега се ръководеше изцяло от него. Необмислената ти „екскурзия“ до Англия ме накара да се забавя много повече, отколкото бих могъл да си позволя.
— Добре — процеди през зъби Кейт. — Ще заведа Джени в спалнята. А ако там има и второ легло, мисля и аз да си полегна малко, с твое позволение, разбира се.
— Когато имам нужда от теб, ще те повикам — заяви високомерно Трент. — Детската стая е втората врата вляво. Лесно ще я намериш.
Кейт бързо премина обкования със скъпо дърво коридор, отвори вратата и остана като мумия на прага, гледайки с широко отворени очи вълните от розова и бяла дантела пред себе си. Мислейки, че сънува, примигна няколко пъти, но първоначалното й впечатление остана. Пристъпи внимателно по дебелия бял килим, в който кракът й потъна до глезена, разгърна бялата муселинена завивка и видя креватче, цялото покрито в розова коприна. Розови панделки украсяваха цялото легло и същата розова хармония продължаваше с ленените чаршафи и възглавници. Второ, абсолютно същото легло, имаше до отсрещната стена. Майка и дъщеря гледаха изплашено наоколо и не можеха да произнесат нито дума. Кейт се питаше как е възможно да живеят в такава обстановка деца, родени през двадесетия век, а Джени като че сънуваше.
Кейт, свикнала да вижда дъщеря си да приема по-реалистично живота, очакваше да чуе впечатленията й.
— Фантастично! — промълви накрая Джени.
— Фантастично ли?! — не повярва на ушите си Кейт. Обгърна с поглед нежния силует на дъщеря си, облечена в избелели джинси и удобен пуловер. — Мислех, че презираш този род неща — каза с дрезгав глас, който и сама не можеше да познае.
— Е, не бих ги искала в истинския живот… Това обаче прилича на приказка…
Кейт изостави усилията си. След четиридесет и осем часа безсъние й бе невъзможно да се оправя с бърборенето на дъщеря си.
— По-добре да видим къде е банята, та да се поизмием малко след такова пътуване. На теб може и да не ти се спи, но аз умирам за сън.
И в банята продължаваше същата феерия в розово и бяло, както в спалнята. Кейт се съблече с бързи движения и с въздишка на облекчение се пъхна в мраморната вана, където приятно ароматизираната, хладка вода поотпусна опънатите й нерви.
Спомни си за Джени едва когато бе легнала в едно от креватчетата.
— Измий си зъбите и ела да си починеш, Джени — бяха последните й думи и потъна в дълбок сън.