Джасмин Кресуел
Задъхано нашепвам твоето име (2)

II

Кейт отвори докрай крана, за да се образува повече пяна във ваната. Изми с гъба личицето на дъщеря си, изтърка надве-натри крачетата й и се изправи.

— Хайде, Джени. Можеш да си поиграеш малко сама. Само не пипай крана на топлата вода.

Детето я изгледа подозрително. Не можеше да повярва, че така бързо ще се отърве от неприятното изтриване, което обикновено придружаваше всекидневната й баня. Сложи няколко от пластмасовите си играчки във ваната и отново погледна майка си да не би да е променила мнението си. Но Кейт вече излизаше от банята.

Отпусна се в едно кресло и впери поглед в разтворения отпреде си учебник по психология, без да направи и минимално усилие да се съсредоточи в трудния текст. След няколкото кошмарни дни в тревоги и мисли трябваше да приеме поражението си и да се изправи лице в лице с жестоката, неизбежна действителност — без финансовата помощ на Трент тя и дъщеря й бяха загубени! Изминаха три седмици от деня, в който години наред получаваше редовната месечна издръжка. Сега се проклинаше, че глупавата й гордост й попречи да поиска още в началото по-голяма сума, която би й позволила да отделя по малко пари за трудни моменти. А сега нямаха никакви средства.

От събота сутринта, след категоричния отказ на Трент да продължи издръжката, правеше опити да се утеши с мисълта, че би могла да поиска помощ от университета. Не беше обаче толкова глупава, че да не разбира какви щяха да бъдат последиците от една такава стъпка. Ако разкриеше пред някое социално учреждение тежкото си икономическо положение, сигурно щяха да отнесат въпроса до Емигрантския отдел. Защото, колкото и да им се искаше да разрешат проблемите на студентите, нямаха право да престъпят закона, който беше особено строг към чуждестранните студенти. От друга страна пък, не беше й останал и петак, за да плати наема, сметката за водата и тока и ако това положение продължаваше, виждаше себе си и дъщеря си умиращи от глад.

Отвори нерешително студентския вестник и започна да го разлиства, докато стигна до страницата с малки обяви. Работата не я плашеше. Беше готова да работи каквото и да е, независимо от това с какви трудности ще е свързана. Плашеше я само законът, който не й позволяваше да работи в САЩ. Ако властите откриеха, че е започнала работа, щяха незабавно да я върнат в Англия. Това, разбира се, веднага би решило икономическите й проблеми, защото никой нямаше да й попречи да работи в Англия, но щяха да бъдат загубени пет години обучение.

Кейт тъжно повдигна рамене. В този момент нямаше друг избор. Или трябваше да работи незаконно, или да умре от глад с благословията на държавата. Четеше обявите с надежда да намери работа, за която да не й поискат удостоверение за самоличност или друг подобен документ.

Звънецът на вратата я прекъсна в момента, когато мислеше дали ще издържи да работи като сервитьорка в нощен клуб. Отиде до вратата и изненадано попита кой е, мислено молейки се да не е хазяйката, идваща за закъснелия наем.

— Аз съм — Трент. Искам да поговорим.

— Нямаме какво да си кажем — твърдо отговори Кейт. — В събота се разбрахме за всичко. Отивай си, моля те. — Хвана се уплашено за рамката на вратата, за да не се строполи на пода. „Как Трент откри адреса ми? И ако има някаква основателна причина да влезе, как ще скрия от него Джени?“ — разсъждаваше тя.

— Кейт, загубих вече доста от ценното си време, докато разбера къде живееш и няма да си тръгна, преди да сме говорили — чу заплашителния глас на бившия си съпруг. — Ако не отвориш веднага, ще продължа да звъня и ще видим кой ще отстъпи пръв.

Кейт нерешително отвори вратата.

— Не изчерпахме ли вече всички въпроси, Трент? Защо продължаваш да ме безпокоиш?

Той протегна ръка и леко отмести Кейт, за да мине. После отиде в хола и огледа бедната мебелировка. Не коментира обстановката и застана мълчаливо по средата на стаята.

Кейт затвори външната врата и се обърна към него.

— Как откри адреса ми? — попита остро, но усещаше, че грешката беше нейна. Ако не бе поискала среща с Трент, сега нямаше да е срещу нея.

— Не аз намерих адреса ти. Банката ти отказа да ми го даде, а в университета ми отговориха, че пазят архивите в тайна. Принудих се да възложа задачата на Таумън — наистина бих го избегнал, ако можех. Предполагам, че Таумън е наел частен детектив, за да те проследи.

— Разбрах — каза подигравателно Кейт. — Всичко е толкова просто, когато имаш пари, за да купиш хората. Не ти ли мина обаче през ума, че може би аз не желая да разбереш къде живея?

— Мина ми, разбира се. Точно заради това поисках от адвоката да те намери на всяка цена. Дори, да ти призная, нарочно ти спрях издръжката, защото знаех, че това ще те принуди да се покажеш от скривалището си. От мига, в който изхвърча от кабинета на Таумън, не ми оставаше нищо друго, освен да те търся, докато те намеря. Да си призная, бях много любопитен да разбера какво се стараеш да скриеш от мен.

Кейт несъзнателно хвърли поглед на почти празната стая, а Трент, проследявайки погледа й, прибави:

— Открих все пак, че не криеш някакво богатство.

Кейт вдигна рамене.

— И сега, като установи, че не се къпя в злато, би ли ми обяснил какво те доведе тук?

— Дойдох да ти направя предложението, с което не успях да те запозная в събота.

Смътна надежда припламна в сърцето й.

— За… издръжката ми ли? — попита с треперещ глас.

— Да, донякъде. Сигурно си разбрала, че в събота исках да те изплаша. Исках да се убедя, че осъзнаваш каква е истината — мога да те изгоня от Чикаго, когато поискам. — Внезапно сведе поглед и продължи: — Трябва да ти поискам една услуга и понеже не би ми помогнала доброволно, налага се да те принудя. Затова реших да използвам единственото нещо, което притежавам — икономическия натиск.

— Ти поиска да се разведем, Трент, но това не означава, че съм се превърнала в чудовище. След като си имал нужда от помощта ми, не е било необходимо да прибягваш до насилие. Би трябвало да знаеш, че ще ти услужа, без да поискам нищо в замяна. И какъв е проблемът ти?

— Дядо е много болен и не вярвам да живее още дълго. Обикновено е с бистър ум — и си е деспотичен като преди, — но понякога губи връзка с действителността. Беше много притеснен около развода ни, не зная дали го знаеш, та сега му е влязла в главата фиксидеята, че все още сме женени. Преди две седмици непрекъснато питаше за теб и когато разбра, че не си вкъщи, изпадна в истерия. — Трент задържа поглед в лицето на Кейт. — Зная, че не се разбирахте особено двамата, но ще ти бъда задължен, ако приемеш да дойдеш и прекараш една-две седмици при него. Естествено ще се погрижа да имаш кола на разположение, която ще те води и взема от университета. — Забеляза намръщеното й лице и побърза да прибави: — Ще ти плащам по петстотин долара за всяка седмица, прекарана в дома на дядо ми. Това може малко да ти подслади хапа.

Кейт се обърна гърбом и с тревога гледаше вратата на банята. Водата сигурно вече е изстинала и дъщеря й всеки миг щеше да се покаже на вратата…

— Съжалявам, Трент — каза твърдо. — Бих искала да ти помогна, но ми е абсолютно невъзможно. Имам причини, много сериозни причини, които не ми позволяват да ти помогна.

— Зная, че присъствието ми ти е неприятно — продължи Трент, — затова ще се погрижа да не ме виждаш често. Ще бъдем заедно само за малко — в стаята на дядо. Всъщност ще се наложи много скоро да го закарам в болница, така че всичко ще свърши.

— Не става въпрос за това — прекъсна го нервно тя. Единственото, което я интересуваше в този момент, беше да си отиде колкото се може по-бързо! Преди да стане непоправимото, преди Джени да излезе от банята. — Остави ме да си помисля — добави ядосано. — Ще… ще… те видя утре в университета. Ако искаш… можем да обядваме заедно.

— Кейт? — Гласът му стана невероятно твърд. — Какво става? Какво се опитваш да скриеш от мен? — Забеляза опънато й като струна тяло, напрегнатото й лице. — Сега разбирам — добави бавно. — Извинявай. Не би трябвало да те питам какво, а кого криеш. Хайде, Кейт, осъзнай се. Вече не ме интересуват любовните ти истории, но ако съдя по състоянието на жилището ти, сегашният ти приятел, както и ти, спешно имате нужда от пари. След двуседмична раздяла ще се върнеш при него с хиляда долара и тогава ще те цени повече.

— Да — спокойно отговори тя. — Наистина добре ще ни дойдат парите. — Чу клокоченето на водата, докато Джени излизаше от ваната, и се постара да се подготви за сцената, която щеше да последва. Закова очи във вратата на банята. Точно в този миг тя се отвори и се показа мъничкото телце на Джени. Беше увита в голяма зелена хавлия и с упрек гледаше майка си.

— Забави се. Пяната изчезна и пръстчетата ми се сбръчкаха. — Готвеше се да каже още нещо, но внезапно видя госта и спря рязко, ококорвайки кестенявите си очички.

Кейт чу зад себе си острото, дълбоко дишане на Трент. Придърпа леко Джени към себе си и започна да бърше мократа, руса косица и посивялото й от студ личице.

— Имаме гостенин, Джени — измърмори, целувайки нежно дъщеря си по бузата.

Джени бързо отиде по средата на хола и протегна ръчица в комично благоприличие.

— Аз съм Дженифер Трентън Мелъри — произнесе любезно, притискайки със свободната си ръка хавлията към гърдите си. — А вие кой сте?

Кейт почувства как изтръпва цяла и погледна умолително към Трент.

— Аз… съм господин Роситър — каза той накрая, като взе ръчичката на Джени в своята. — Някога бях много близък приятел на твоята мамми.

— Трябва да кажете „мами“ — поправи го Джени. — Тя е англичанка и в родината й не се казва мамми.

— Няма повече да греша — каза Трент сериозно. — А защо живееш в Америка, след като мамми… мама е англичанка?

— Мама учи, за да стане известен психолог. Когато порасна и стана на десет години, всички ще я познават. Учи тук, защото баща ми е бил американец. Затова и аз съм американка, тоест половин американка.

— Разбрах. — Трент наблюдаваше Кейт над главицата й. От очите му излизаха мълнии и тя разбра, че едва сдържа гнева си. Сведе бързо поглед и протегна ръка на дъщеря си. — Джени, да идем да облечем пижамата. Време е да си лягаш.

Последните две-три нощи само при думата легло Джени започваше да плаче. А тази вечер държанието й беше безупречно.

— Лека нощ, господин Роситър — каза мило. — Надявам се да се срещнем скоро.

Кейт нервно си помисли, че точно сега никак не й се искаше дъщеря й да повтаря като папагал изречения, чути от разговора на възрастните. Облече розовата й пижамка. Джени, като почти всички единствени деца, беше преждевременно развита и веднага усети нервността на майка си.

— Не ти ли харесва господин Роситър? — попита. — Забеляза ли, че очите му са като моите?

— Да — отговори Кейт. — Оправи завивката и строго каза: — Моля те да заспиш веднага, защото се налага утре да те заведа по-рано в училище.

— Как ми се иска да съм вече на десет години — измърмори Джени.

— Защо? — попита замислено Кейт.

— Защото тогава вече ще си известна — търпеливо обясни Джени. — И вече ще можеш да си стоиш по цял ден вкъщи и да пишеш книги, вместо да ходиш на изпити в университета.

— Боже мой! — Кейт почувства угризения. — Не е много сигурно, че дотогава ще стана известна. А освен това не забравяй, че и най-добрите психолози трябва понякога да ходят сутрин рано на работа.

— Жалко — прошепна Джени и заспа.

Кейт нежно я помилва по бузката и помисли, че много би дала да може и тя да заспива като децата — веднага щом си легне в леглото. Внезапно вдигна очи и видя Трент, облегнат на касата на вратата с очи, приковани в личицето на Джени.

— Ела в другата стая — каза грубо. — Тук не можем да говорим свободно.

Кейт с неохота напусна относителната сигурност, която й осигуряваше, макар и заспала, дъщеричката й и тръгна към хола. Трент я хвана ръката и я издърпа в средата на стаята, точно под светлината.

— Тук, за да те виждам по-добре! — извика. — А сега казвай! Защо постъпи така? Защо запази в тайна съществуването на Джени? — Скръцна диво със зъби в усилието да задържа гнева си и гласът му прозвуча необичайно твърдо, когато отново проговори: — Моя дъщеря е, нали? — попита и без да чака отговор, продължи: — Колкото и любовници да си имала оттогава, достатъчно ми е да погледна Джени, за да разбера, че е мое дете. С какво право я държа далеч от баща й?

Кейт рязко се освободи от клещите на ръцете му.

— Да, нямах право да пазя в тайна съществуването й — призна. — Но ти имаше толкова много, докато аз — само нея. Тя е моя дъщеря и я обожавам. Не исках да бъде като другите деца, чиито разведени родители ги влачат по съдилища и всеки от родителите се старае на всяка цена да му стане настойник. Смятах да й разкажа всичко за теб, но когато порасне достатъчно, за да ме разбере правилно. Страхувах се да не ми я вземеш. Ти, разбира се, имаш материалната възможност да наемеш толкова и такива адвокати, че аз не бих могла дори на въпросите им да отговоря. Може да съм майка на Джени, но в един американски съд със съдия американец, в един град, в който за семейството ви работят стотици хора и всеки от тях би могъл да вземеш за свидетел, наистина ли смяташ за възможно да определят мен за настойник на Джени? Аз съм англичанка, намирам се в Чикаго само защото уча и съм без възможности за кариера в тази страна, без възможност да предложа комфорта, който ти би й осигурил. Какви шансове смяташ, че бих имала, ако застана пред съдиите и започна да викам, че трябва да присъдят Джени на мен, защото я обичам и мога да й осигуря майчини грижи, от които ще бъде лишена, ако я дадат на теб?

Трент се отдръпна леко и с необичайно тих глас каза:

— А не ти ли мина изобщо през ум, че можеше да оставя Джени на твоите грижи? Че можеше просто да ви обезпеча материално по-добре, че можеше да ми е достатъчно само да виждам от време на време детето си?

— Не — отговори искрено Кейт. — За това и през ум не ми мина.

Трент все по-трудно успяваше да запази самообладание.

— Доколкото зная, преди ми имаше доверие — каза като че на себе си. — Как успя да стигнеш дотам — да смяташ, че само ако скриеш от мен собствената ми дъщеря, би могла да я имаш!

Кейт стоеше до библиотеката и механично милваше с пръсти наредените по полицата университетски учебници.

— Поиска да ти дам развод в същия ден, в който лекарят ми каза, че съм бременна. Моментът ми се стори неподходящ да те уведомявам, че ще ставаш баща.

— А по-късно? — не издържа Трент. — Имала си почти шест години, за да промениш първоначалното си мнение.

Кейт въздъхна.

— Бях много млада, когато се запознах с теб, Трент. На седемнадесет може би доста момичета са готови за семеен живот, аз обаче още бях дете. Не твърдя, че всички решения, които вземах тогава, бяха правилни, но когато ги вземах, смятах, че са такива. — Пресече нервно стаята и се отпусна изтощена на канапето. — Обърках се, когато ми заяви, че ще напуснем апартамента в Лондон и ще дойдем да живеем в Чикаго. Кой зае защо си бях помислила, че си готов да прекараш целия си живот там, при мен, в развлечения и ще работиш само ако ти остане свободно време! Когато ми обясни, че трябва да се върнем в Чикаго, защото е време да започнеш работа, установих, че изобщо не познавам истинския Трентън Роситър. — Усмихна се, като че се присмиваше на себе си. — Мислех, че съм се омъжила за един весел и красив младеж, но скоро открих, че съпругът ми е единственият наследник на огромна търговска империя. А докато живеехме в Тимберич, често ми се струваше, че семейството ти е особено. Баба ти и дядо ти правеха всичко възможно, за да ми покажат колко съм неподходяща за твоя съпруга. Да, Трент. Просто нямахме възможност да спасим брака си.

— Така говориш, сякаш съжаляваш за пропуснатите възможности — промърмори той.

— Не — извика Кейт. — В никакъв случай. Пораснах, станах жена, когато се роди Джени. Сега съм съвсем различна от момичето, за което се ожени. Приятно ми е, че отново станах Кейт Мелъри, и не съжалявам, че госпожа Трентън Роситър изчезна от лицето на земята, преди още да е започнала да съществува. Името Роситър е много тежко в този град, поне за моите рамене.

— Сега вече мимолетният ни брак е просто една забравена история — каза Трент, докато крачеше нетърпеливо напред-назад из малката стая. — Не би трябвало да се мразим. Видях Джени, вече знам, че съществува. Няма причина да не искаш да останеш няколко седмици с дядо.

Кейт тъкмо го погледна.

— Не мисля, че ще издържа, Трент. Дядо ти и аз… той не ме хареса още от първия момент… Не мога да се върна в тази къща, Трент. Само при мисълта за това цяла се обливам в пот.

Внезапно Трент стана безразличен като че ли към всичко… което накара Кейт да се усъмни, защото не можеше да повярва, че така бързо ще приеме отказа й.

— Мисля, че ще поговорим още веднъж — каза накрая, — но не сега. В този момент би трябвало да съм на много важно съвещание в центъра на града и както се стекоха обстоятелствата, доста ще закъснея. Бих ли могъл да те видя утре?

Кейт нервно отхвърли един кичур коса зад ухото си.

— Добре — колебливо отговори. — Но не тук. По-добре е да се срещнем в кафето, което е в партера на университета. Удобно ли ти е по обед? Имам два свободни часа.

Трент помисли за миг и пак мислено анулира обяда си с трима от най-големите банкери в града.

— Ще бъда там точно в дванадесет — каза решително.