Джасмин Кресуел
Задъхано нашепвам твоето име (12)

XII

С въздишка на облекчение Трент изви по тесния път за Тимберич и остави напрегнатите си нерви да се поуспокоят, докато мощната кола с лекота се движеше по алеята към имението. Беше ядосан на себе си, че си тръгна по-рано от определеното време, и то само защото искаше да бъде колкото се може по-скоро с Кейт. По време на пътуването от Чикаго се опитваше да залъже сам себе си, че бърза заради дъщеря си, но един вътрешен глас му казваше, че това не е истина.

През годините след развода направи всичко възможно да не мисли за Кейт и да я смята просто като една младежка лудост, която лесно ще забрави, щом не я вижда. Въпреки това обаче, не успя да прогони нито образа й, нито сладките спомени от първите месеци на краткия им брак. Те бяха толкова настойчиви, така силни, че му пречеха да създаде трайна връзка с която и да е жена.

Затова почувства голямо облекчение, когато дядо му нареди да намери на всяка цена Кейт и да я заведе в Тимберич. Адвокатът на семейство Роситър уреди онази среща в кабинета си и Трент отиде със садистичното намерение да я принуди да се върне в Тимберич. Тогава обаче удивен установи, че пред него стоеше една нова Кейт! Хиляди пъти по-привлекателна от момичето, което бе познавал някога! Неочакваната паника и откритието, че причина за нея беше собствената му дъщеря, не смекчи душата му.

От години го смущаваше обстоятелството, че едно осемнадесетгодишно момиченце — дори на седемнадесет, когато се запознаха — му оказва влияние до такава степен, че да не погледне към друга жена не само по време на краткия им брак, но и след раздялата. Много скоро установи, че ревността е отвратително, мъчително чувство. И все пак, когато Кейт пристигна със самолет в Чикаго, за да го посрещне, беше решил да направи всичко, което зависеше от него, за да успее бракът им.

Откритието на дядо му, че Кейт е любовница на Грахам Бунтън, го разтърси. В началото категорично отказа да повярва в обвиненията на Юджийн Роситър, но почувства безкрайно отвращение, когато едно частно детективско бюро, към което се обърна дядо му, представи информация за връзката на Кейт.

Гневът от измяната скоро бе изместен от мрачна безнадеждност, че щеше да загуби жената, която обичаше. За да се успокои, се отдаде изцяло на работата си, като следеше с ледена апатия нарастващото отчуждение между него и Кейт.

Когато накрая се убеди, че е невъзможно да отбягва повече разговора с нея за отчайващото състояние на брака им, установи, че няма смелостта да произнесе ужасните думи на обвинение — може би от страх, че Кейт в старанието да покаже невинността си, ще му изброи куп оправдания, за които той знаеше, че не отговарят на истината. Задуши го ярост, спомняйки си колко безразлично бе изслушала решението му да се разведат. А най-неприятно от всичко беше, че все още страстно желаеше бившата си жена. Достатъчно бе да е до нея, за да се разхвърчат всичките му намерения.

Трент взе бързо и последния завой и рязко натисна клаксона няколко пъти. Дори сега, след шест години, усещаше да го обзема същият гняв при мисълта за Кейт в леглото на Грахам Бунтън. „Един бог знае колко ли любовници е имала от тогава“ — помисли си цинично. Нямаше никакво съмнение, че крехкото чувствително личице на Кейт крие много прегрешения зад невинното си изражение и лекото изчервяване.

Повдигна нетърпеливо рамене и погледна към гаража, търсейки някого от шофьорите. Накрая откри Джейк, който миеше в момента една кола.

— Оставям ти ключовете — извика му и ги постави на капака. — Провери, ако обичаш, маслото и карбуратора.

Влезе вкъщи, явно настроен агресивно. Докато се изкачваше бързо по стълбите, подмина госпожа Делагуер и я поздрави с кимване на глава, без да забележи изненадата по обикновено спокойното й лице. Премина като циклон по коридора и бързо отвори вратата на Кейт, без дори да почука. Беше настроен за един дълъг разговор, който би внесъл яснота в съмненията, които го измъчваха.

В стаята цареше невероятно безредие. Чифт сандали бяха хвърлени в средата на стаята, една чанта — на леглото, а съдържанието й беше изсипано на земята. Трент се спря до полуотворената врата на банята, а после я бутна нетърпеливо, но установи, че Кейт не беше там.

Предположи, че сигурно е при Джени, но веригата от мисли по време на пътуването до Тимберич така го бе разстроила, че не се осмели да се яви пред дъщеря си в такова душевно състояние. Изпитваше нужда да поговори с Кейт насаме. В никакъв случай не трябваше да го чуе Джени, която беше много умна и веднага щеше да разбере, че нещо не е наред при родителите й.

Излезе нервно от стаята на Кейт и отново слезе по стълбата. Нуждаеше се от едно питие, а знаеше, че по това време няма никой в хола, понеже бе още рано за вечерното събиране.

Обаче желанието му да остане за малко сам не се сбъдна. На един от високите столове до барчето беше седнала Сарон и на малки глътки отпиваше от някакъв коктейл, потънала в мисли. Поздрави брат си равнодушно, без да се опита да го заговори, защото от години и двамата бяха установили, мълчаливо, разбира се, че нямат общи теми на разговор. Сарон бе най-малката от сестрите му и разликата от десет години между тях винаги беше спомагала да се чувстват като двама чужденци, които просто съжителстват под един покрив в огромната къща. Ако бяха отгледани от нежни родители, може би семейството щеше да бъде по-сплотено, но един стар дядо и цяла поредица от гувернантки и учители не бяха успели да развият чувството на обич между брат и сестри.

Трент си приготви уиски, сложи си няколко кубчета лед и седна на един стол до прозореца, гледайки намръщено в градината.

— Започна ли вече да ти липсва Кейт? — попита със съмнителен интерес Сарон.

— Смятам, че мога да преживея един ден в кантората си, без да мисля постоянно за жена си — отговори намръщено Трент.

— Бившата ти жена — поправи го Сарон.

— Правилно — процеди през зъби Трент. — За да ти отговоря обаче искрено… не, не ми липсва бившата ми жена. — „Де да беше истина?“ — каза на себе си.

— Радвам се да го чуя — измърмори Сарон. — Знаеш ли, когато я видях да тръгва, като че ли я гонят, помислих, че сигурно сте се скарали за нещо.

— Не съм виждал Кейт от снощната вечеря, Сарон. И изобщо не разбирам намеците ти. Може ли да ми обясниш какво искаш да ми кажеш точно?

Сарон повдигна едната си вежда.

— Мило братче, нищо особено не се опитвам да ти кажа. Не зная какво се е случило. Просто ти казах, че видях Кейт да тръгва като подплашена с куфарче в ръка и беше естествено да стигна до заключението, че сте се скарали, както обикновено. Ако обаче съм сгрешила, ако и двамата сте решили, че трябва да си отиде, не ми остава друго, освен да ти поискам извинение, че се бъркам в работи, които не ме засягат.

Студеният поглед на Трент се сведе към лицето й.

— Много добре знаеш, Сарон, че Кейт ми даде категорично обещание да не се отделя от Тимберич, докато дядо си е у дома. Кога, мислиш, че си я видяла да си тръгва?

— Не мисля, че съм я видяла да си тръгва. Наистина я видях да тръгва. Потегли с вехторията си към четири и половина следобед. Може би е казала на някого от шофьорите да те уведоми къде отива. Не ти остава друго, освен да попиташ. Аз обаче смятам, че е решила да се махне оттук, докато е още време.

Трент остави спокойно чашата си на масичката.

— Благодаря за информацията — каза подигравателно.

— О, винаги съм готова да ти услужа — в същия тон отговори Сарон.

— В това изобщо не се съмнявам — подхвърли Трент. — Злобата ти преминава всякакви граници, Сарон.

Сестра му не си направи труда да отговори. Съсредоточи вниманието си върху виното в чашата и с грациозно движение я поднесе към устните си.

Преди да излезе от стаята, Трент обгърна с поглед елегантната фигура на Сарон и поклати глава. Сестра му не беше негов проблем, но искрено съжаляваше Марсел Конърс.

Джейк все още беше в гаража с глава, пъхната в отвора на капака на колата. Трент само с един поглед установи, че вехторията на Кейт наистина я нямаше. Сляпа, студена ярост го обхвана и беше двойно по-горчива, защото междувременно си беше казал, че Кейт никога повече няма да го измами.

Като видя господаря си, Джейк се изправи и му се усмихна любезно.

— Къде е госпожа Роситър? — попита ядосано Трент. — Не каза ли на някого къде отива?

Джейк погледна тъжно към ъгъла, където обикновено стоеше паркирана колата на Кейт.

— Не, господине. Госпожа Роситър нищо не ми каза. А за да съм искрен, бях толкова зает целия следобед, че дори не съм разбрал кога е тръгнала.

— Разбрах. Благодаря — подхвърли през рамо Трент.

Изкачи се на бегом по стълбите и отиде в стаята на Джени, надявайки се нещата да не са толкова зле, колкото се опасяваше. Стаята на дъщеря му беше почистена и подредена, за разлика от хаоса в спалнята на Кейт. Трент спря нерешително на прага, като се питаше дали трябва да тръгне по дирите на бившата си жена. Полека-лека гневът му премина, отстъпвайки мястото си на твърда, спокойна решителност. Този път нямаше да остави Кейт да го отдалечи от детето му, дори ако се наложи да наеме адвокатите на целия Чикаго, за да му осигурят настойничество над Джени!

След един студен душ се почувства достатъчно спокоен, за да посети, както обикновено, дядо си. Това бе задължение, което не пренебрегваше, независимо от това колко сериозни семейни проблеми има.

До вратата на стаята го прие сестра Грахам.

— Радвам се, че се върнахте, господин Роситър. Дядо ви се разтревожи, че не видя днес Джени. Ще се зарадва, когато разбере, че сте я върнали така бързо вкъщи. Икономката ми каза, че сте отишли с дъщеричката си на малка разходка.

Трент се опита да говори спокойно. Сестрата не беше виновна, че не е разбрала какво точно се бе случило.

— Джени не беше с мен, сестра Грахам — каза търпеливо, — майка й я… взе със себе си… за малко.

Сестрата нищо не му каза, но го погледна неспокойно. После се усмихна насила и предложи да събудят господин Роситър.

— Смятам, че предпочита да поговори с вас, вместо да поспи още няколко минути, а и се страхувам, че наближава моментът, в който няма да има щастието да се наслаждава на тези посещения.

Обикновено Трент би поискал повече подробности във връзка със здравословното състояние на дядо си, но сега бързаше да приключи с посещението, за да му остане свободно време и да реши как да постъпи, за да открие Джени и Кейт.

Дядо му го поздрави сърдечно и сведе очи към умореното лице на внука си. Правеше напразни усилия да се съсредоточи върху новините, които му съобщаваше Трент. С болка в сърцето Трент установи, че този ден дядо му не беше в състояние да предложи както обикновено съвета си. Ограничаваше се само да слуша без коментар.

Внезапно прекъсна Трент.

— Би трябвало да ти призная по-рано — каза Юджийн Роситър. — Намесих се в нещо, което не беше моя работа, и това тежи на съвестта ми. Кейт никога не е имала любовна връзка с Грахам Бунтън. Цялата тази история си я измислих аз. Същото важи и за доказателствата, които ти представи детективът. Исках да се ожениш за онази жена… забравих как се казваше. Богата. От доброто семейство с важно обществено положение. — Усмихна се с болка. — Толкова труд положих, за да те принудя да се ожениш за нея, а сега дори не мога да си спомня името й.

— Имаш предвид Елена Сондърс, нали? — каза спокойно Трент.

— Сондърс… Да, така беше. Беше подходяща жена за теб.

— Освен една малка подробност. Не я обичах. Обичах Кейт.

Юджийн Роситър въздъхна тежко и за миг си възвърна нещо от предишния си горчив хумор.

— Някои мъже правят глупости на младини. Но аз на двадесет и пет така се бях отдал на работата и се борех да стана милионер, че нямах време за глупави постъпки. Трябваше да стана на осемдесет, за да започна да се бъркам в живота на другите, мислейки, че всичко зная. Провалих Лиза. Не й дадох да се омъжи за младежа, когото обичаше, и виж докъде я докара и какви мъже все си избира. Направих всичко възможно, за да ви разделя с Кейт. Поне това искам да поправя. — После добави замечтано, без никаква връзка с предишното: — Джени е хубаво дете. Прилича на баба ти, Трент. Остави ме да си почина. Иди при Кейт.

— Да, това ще направя, дядо. Надявам се да те посетим утре всички заедно.

Трент видя сестра Грахам в отвора на вратата, но остана още няколко минути до болния, стараейки се да вникне в смисъла на изповедта, която току-що беше чул.

След малко сестрата влезе в стаята и докато приготвяше инжекция с морфин, тихо му прошепна:

— Госпожа Делагуер ви чака в коридора, господине. Смятам, че има да говори с вас за нещо важно.

Трент се изненада. Икономката беше сдържана и енергична жена и избягваше да влиза в контакт с мъжете от семейство Роситър. Трент можеше да преброи на пръстите на едната си ръка колко пъти е говорила с него. С изненада, отпечатана по лицето му, излезе бързо от стаята и любезно я попита:

— Искали сте да ми кажете нещо, госпожо Делагуер.

— Отнася се до госпожа Роситър.

Трент целият се превърна в слух.

— Дойде си вкъщи в обичайното време, но беше ужасно разстроена. Тичаше от стая в стая, викайки Джени, и се спря да ме попита дали сте се прибрали вкъщи. Преди да успея да отговоря, се втурна в стаята си. Не зная какво откри и с кого говори. Обаче половин час по-късно ме намери в кухнята и поиска да предам на сестра Грахам, че днес Джени няма да посети дядо си, та да го предупреди, за да не се притеснява напразно болният господин Роситър. Добави също, че малката е с вас, господине. Останах с впечатлението, че имаше намерение да отиде с колата си някъде, за да се срещнете.

Гласът на Трент затрепери от безпокойство.

— Сигурна ли сте, че Джени не чакаше… жена ми… в колата?

— Не мога да кажа със сигурност, господине. Когато обаче казахте на сестра Грахам, че госпожа Роситър е взела Джени със себе си, докато ние знаехме, че детето е с вас, се почувствах задължена да ви съобщя това, което зная.

— И много добре сте направили, госпожо Делагуер — отговори решително. — Трябва веднага да се сложи някакъв край на тази объркана история. Попитайте, моля ви, камериерките дали някоя от тях е видяла Джени да тръгва с майка си. Как се казва шофьорът, който обикновено довежда Джени от училище? Мисля, че името му е Ли, нали? Ако още не си е отишъл, предайте му да ме намери в библиотеката. През това време аз ще попитам останалите членове от семейството ми дали знаят нещо по въпроса. Много ви благодаря, госпожо Делагуер.

— Незабавно ще говоря с момичетата, господин Роситър. — Икономката постоя за миг нерешително и попита неспокойно: — Да не би да се страхувате… че може… да се е случило нещо с Джени?

— Не, разбира се — не много убедено рече Трент. — А сега, госпожо Делагуер, трябва да поговоря с близките си.

Втурна се в хола, където всички членове от семейство Роситър пиеха аперитива си преди вечеря, и обяви високо:

— Джени изчезна. А както изглежда, Кейт се е отправила, един бог знае накъде, с надеждата да я открие. Имал ли е някой от вас възможност днес следобед да види едната или другата?

Думите му бяха последвани от неспокойни въпроси, но никой не бе в състояние да даде някаква информация. Трент се опита да не се паникьосва.

— Ще бъда за малко в библиотеката — каза колкото се може по-хладнокръвно. — Ако някой си спомни и най-дребната подробност, да ме уведоми веднага. В противен случай ще бъда принуден да повикам полицията.

Трент, луд от безпокойство, крачеше напред-назад из библиотеката и почувства огромно облекчение, когато в рамката на вратата се показа Ли.

— Ли, жена ми и дъщеря ми са изчезнали. Какво точно се случи, когато отидохте днес в училище?

— Джени я нямаше, господине. Госпожа Роситър поиска да се върнем по-бързо и да си призная, карах като стрела надвишавайки много позволената скорост. Видях отново госпожа Роситър, когато тръгваше с колата си около четиридесет минути по-късно. Свирна ми с клаксона, за да ми каже, че всичко е наред и отива да се срещне с вас и с малката. Надявам се да не е станало нещо лошо, господин Роситър. Ако знаех, че има някакъв проблем, щях веднага да дойда и ви уведомя.

— Не можеше да го знаеш, Ли. — Трент протегна уморена ръка към телефона. — Трябва да се обадя в полицията. Джени е изчезнала от следобед — не можем да стоим със скръстени ръце и да чакаме да я открие майка й. Само не мога да разбера как й е дошла на ум идеята, че Джени е с мен.

Ли стоеше до вратата и нервно чупеше пръсти, докато господарят му набираше номера на полицията. В същия миг в стаята се втурна Марсел Конърс и каза с нисък, треперещ глас:

— Може ли да поговорим за малко, Трент? Разбрах къде се намират Джени и Кейт.

Трент постави обратно слушалката с явно облекчение.

— Слава богу! Къде са, Марсел?

Зет му се размърда неспокойно, избягвайки да го погледне в очите.

— Ли — рече накрая. — Бих искал да поговоря насаме с господин Роситър. Не се безпокой! С Джени и с госпожа Роситър нищо лошо не се е случило.

— Е, щом го казвате вие…

Шофьорът явно нямаше желание да излезе от стаята, преди да разбере къде точно се намират двамата най-скъпи за него членове от семейство Роситър, но Марсел Конърс повтори нетърпеливо:

— Обясних ти, че и двете са много добре. Обещавам ти да ги видиш утре.

Марсел затвори вратата зад Ли и се обърна към Трент с измъчено лице.

— Джени е у нас, в града — заяви. — А Кейт сигурно вече е стигнала къщата ти в Уисконсин — добави безлично.

— Но какво търси Джени у вас? И защо не ми каза по-рано в хола, когато попитах кой знае къде са дъщеря ми и Кейт?

Марсел изтощен се строполи в коженото кресло.

— Не можех да ти кажа, защото допреди петнадесет минути и аз не знаех нищо. Проследих обаче лицето на Сарон, докато ти говореше. — Поклати глава и се усмихна горчиво. — Напоследък голяма част от свободното ми време минава в изучаване реакциите на Сарон. Затова веднага разбрах, че е забъркала нещо. — Пъхна ръце в джобовете си, за да прикрие треперенето им. — Грешката е моя. Наскоро забелязах, че познатата на всички злоба у Сарон се превръща полека-лека в истинска невроза, но се надявах, че нещата ще се оправят. — Повдигна нещастно рамене. — Когато доведе Кейт обратно, стана направо бясна. Не знам дали можеш да си представиш колко дълбоко мрази Кейт, защото е успяла в следването си и може да си осигури независима кариера. А най-вече, че е довела на бял свят Джени. Знаех, разбира се, какво чувства към нея, но не предполагах, че ще я доведат чак дотам.

Трент гледаше учуден съкрушения човек пред себе си.

— Искаш да кажеш, че Сарон е взела Джени от училище и я е скрила у вас. Правилно ли те разбрах? Че е скроила целия този план от омраза към Кейт и за да ни изплаши, като си помислим, че са похитили дъщеря ни?

— Трент… тя е много болна. Напоследък има истерични кризи и не може да разсъждава нормално. Но, доколкото знам, мисълта за отвличане не е минала нито за миг през ума й. Дори не е допускала, че с Кейт ще сметнете изчезването на Джени за отвличане. Живее, разбираш ли, в някакъв неин, измислен свят. Просто се е надявала да създаде недоразумение между вас. Казала на Кейт, че ти си взел Джени, а на теб — че Кейт е избягала от Тимберич. Смятала да доведе Джени, когато вие двамата се скарате до такава степен, че да няма никаква надежда за помирение.

Трент вдигна слушалката.

— Какъв е номерът на домашния ти телефон? Искам да се уверя, че Джени е добре, преди да започна да се безпокоя за душевното състояние на Сарон.

Марсел тъжно отговори:

— Вече се обадих вкъщи и се уверих, че Джени е добре. Играе с икономката ни, която е жена със златно сърце. За щастие, Сарон се е погрижила да не се безпокои изобщо малката. Казала й, че ти и Кейт трябва да отидете някъде по работа и през това време за нея ще се грижи госпожа Россо, икономката ни. Чакай, ей сега ще набера номера.

Икономката веднага отговори и след малко Трент чу в другия край на линията радостното гласче на дъщеря си. Насили се да говори спокойно, но скоро разбра, че Джени е много щастлива в кухнята на семейство Конърс, откъдето гледала по телевизията всички любими предавания на госпожа Россо. Каза му кои програми вече е гледала и Трент установи, че повечето от тях са забранени за деца и затова за Джени бяха двойно по-приятни.

Трент сложи слушалката на мястото й и се обърна към Марсел:

— Хубаво. Относно Джени ме успокои. Сега ми обясни какво прави Кейт в Уисконсин.

Марсел Конърс прекара изпотена ръка по пребледнялото си лице.

— Сарон казала на Кейт, че си отишъл там. И понеже нямаш телефон в къщата, Кейт не е имала възможност да се свърже с теб и тръгнала с колата си, за да дойде при вас. Помолила Сарон да съобщи на всички къде отива, без естествено да си представи, че сестра ти ще се погрижи никой да не научи затова… Съжалявам искрено, Трент. Чувствам, че голяма част от отговорността тежи върху мен. Знаех, че Сарон е душевно болна, но отказвах да го приема. А един бог знае колко пъти съм имал възможността да открия, че може да бъде така жестока!

Трент реши да не обръща внимание на последните му думи.

— Извинявай, Марсел, но в този момент ми е невъзможно да мисля по въпроса за Сарон. Трябва да намеря начин, за да предупредя Кейт. Сигурно е полудяла от тревога, ако е стигнала до къщичката ми и я е намерила празна. — Трент тръгна към вратата, но преди да излезе от стаята, се обърна и прибави: — По-добре е тази вечер Джени да остане там, където се намира. Можеш ли да изпратиш веднага едно доверено лице, за да се грижи за дъщеря ми? Аз тръгвам за Уисконсин да намеря Кейт. Обади се в кантората, че ще отсъствам два дни.

— Не се безпокой! Ще се погрижа за всичко, Трент, а между другото ще потърся и някой добър психиатър за Сарон. Ти гледай да намериш Кейт. Моля се на бога да не й се е случило нещо лошо.

— И аз също — намръщено каза Трент и подминавайки всички членове от семейството си, събрани в хола, тръгна бързо към външната врата.