Джасмин Кресуел
Задъхано нашепвам твоето име (11)

XI

Кейт се намести удобно на задната седалка в луксозния автомобил и се загледа в шофьора, който караше майсторски из задръстените с коли улици. Без съмнение, да живееш в къщата на Роситър си имаше своите преимущества и Кейт се усмихна при мисълта, че при други обстоятелства щеше да бъде принудена сама да се справя с движението по улиците.

Автомобилът се приближи до училището, в което учеше Джени, и Кейт неохотно излезе от приятно хладната кола. Училищният двор светеше окъпан от жарките слънчеви лъчи. Джени не се виждаше никъде и Кейт прекоси целия двор, викайки силно името на дъщеря си.

Когато се върна до колата след напразните усилия да я намери, Ли — шофьорът — се показа на прозорчето.

— Искате ли проверя в училището, госпожо? — предложи.

— Не, благодаря — отговори Кейт. — Аз ще погледна в класа на Джени. Зная къде е и ще стане по-бързо.

Но в класната стая на Джени беше тихо. Дори учителката не беше там. Кейт усети, че я обзема паника. Отиде бързо в кабинета на директора. Там я прие госпожица Найлс, секретарката му.

— Здравейте, госпожице Мелъри. Каква приятна изненада! Надявам се, че нямате лична работа с директора, защото си отиде. — Забеляза неспокойното лице на Кейт и добави: — Не ви очаквахме днес. Получихме обаче бележката ви и изпратихме Джени вкъщи с шофьора, когото бяхте изпратила. — Добродушните й очи я гледаха с любопитство. За нея беше много необичайно да вижда госпожица Мелъри да пристига с разкошен автомобил за дъщеря си, и то каран от шофьор, докато преди идваше с някаква стара кола. Тази промяна явно си имаше причина, която тя не можеше да си обясни.

Кейт се опита да говори спокойно:

— Бележка ли, госпожице Найлс? Но аз не съм изпращала никаква бележка.

По добродушното лице на госпожица Найлс се изписа безпокойство.

— Преди двадесет минути дойде една лимузина и взе Джени, госпожице Мелъри… Шофьорът ни показа ваша бележка, на която пишеше да позволим на Джени да си отиде. — С треперещите ръце започна да търси по бюрото бележката и накрая даде на Кейт бял лист хартия, на който беше написано съобщението и отдолу подписът — „Кейт Мелъри“.

Със стиснати устни Кейт подаде обратно бележката на секретарката.

— Това не е моят подпис — проговори едва-едва. — Нямам представа кой е написал бележката.

— О, госпожице Мелъри! Искрено съжалявам! Но как можехме да знаем? Кой има интерес да отвлече Джени? — с мъка произнесе госпожица Найлс. В същия миг си припомни задълженията си като служителка в училището. — Трябва незабавно да се обадим в полицията. Не виждам друг изход.

Кейт се опита да запази самообладание.

— Може би е станало недоразумение — каза накрая. — Дядото на Джени е тежко болен и навярно е поискал спешно да я види. Моля ви, не викайте полицията, госпожице Найлс. Нека най-напред се върна вкъщи и проверя дали се е върнала Джени. Ще ви се обадя по телефона веднага щом пристигна в Тимберич… щом пристигна вкъщи.

— Разбирам ви. Мислите, че някой от семейството ви може да е изпратил да вземат Джени. — Огромно облекчение се изписа по лицето на госпожица Найлс. — Да не би все пак да е по-добре да предупредим полицията. Може да решат после, че училището не си е изпълнило задълженията. Ако беше тук директорът, щеше да ни каже как да постъпим…

— Обадете се на директора, щом мислите, че се е прибрал вкъщи — каза Кейт. — Ако е необходимо да направи нещо училището, ще се свържа с вас по телефона. Ако не позвъня, знайте, че въпросът е приключен и просто е станало някакво недоразумение в семейството.

Госпожица Найлс продължаваше да настоява да извика полицията, но Кейт вече нямаше търпение да излезе от кабинета и се прибере вкъщи. Намесата на властите в този случай щеше да направи така, че Джени и семейство Роситър да се появят на първите страници на вестниците, а Кейт точно това искаше да избегне. Не желаеше подобно нещо, освен ако това се налагаше за сигурността на дъщеря й.

Изтича към колата и се хвърли нетърпеливо в нея.

— Моля те, Ли, закарай ме колкото се може по-бързо в Тимберич — каза като замаяна. — Изглежда не сме се разбрали добре кой трябва да вземе Джени от училище.

Шофьорът нямаше нищо напротив да покаже способностите си в каране на високи скорости. Ако Кейт не беше толкова разстроена, щеше да изтръпне, очаквайки всеки миг да ги сполети някакво нещастие или пък да ги спре полицията за превишена скорост. Обаче мислите й бяха заети изцяло с Джени. От душа се молеше дъщеря й да бъде първото лице, което да види в Тимберич.

Но Джени не беше вкъщи. Кейт прекоси, тичайки, хола и започна да отваря една след друга вратите, като викаше името на дъщеря си с глас, близък до истеричен. В стаята на Джени по нищо не можеше да се разбере, че детето е било там. Играчките й бяха подредени по рафтовете, покривката на леглото беше недокосната. Кейт видя, че икономката се изкачва по стълбата и я гледа особено, но нямаше време за обяснения.

— Джени върна ли се вкъщи? — попита рязко, а когато икономката поклати отрицателно глава, я прекъсна нетърпеливо. — Къде е Трент? В стаята ли си е?

Икономката дори не успя да й отговори, а Кейт вече хвърчеше по коридора. Стигна до вратата на Трент и я блъсна с всички сили. Без да чака отговор, отвори бързо. Трент не беше в стаята и от реда, който царуваше в нея, се подразбираше, че не е влизал никой след камериерката, която беше почистила стаята.

Кейт излезе от стаята на Трент и се облегна изтощена на стената. Надеждата, която я поддържаше до този момент, изчезна и на нейно място идваше отчаянието. Дженифер Мелъри никога не се бе намирала в опасност, но Дженифер Роситър беше вече много важна личност, обект на отвличане и Кейт трябва да приеме ужасната възможност дъщеря й да се намира в ръцете на престъпници. Притисна отчаяно с ръце очите си, опитвайки се да реши как да постъпи. Най-напред трябваше да се свърже с Трент и да му обясни положението и опасенията си за Джени. Без да вижда каквото и да било пред себе си, механично се отправи към стаята си, за да се обади на Трент по телефона. Докато пресичаше ъгъла на коридора, почти се блъсна в Сарон и измърмори едно бързо извинение, преди да продължи. Нямаше никакво настроение в този толкова критичен момент да слуша злъчните забележки на балдъзата си.

Сарон вдигна ръка, за да й попречи да мине.

— Накъде си се разбързала, Кейт? — попита. — Изглеждаш много разтревожена.

— Джени изчезна — бързо отговори Кейт. Не й се искаше да споделя страховете си с нея. — Трябва да се обадя на Трент.

Лицето на Сарон придоби учудено изражение.

— Джени ли се загуби? Не те разбирам. Беше тук следобед с Трент. Видях ги, като идваха с колата.

Краката на Кейт се подкосиха и за малко да се строполи на земята. Хвана се за облегалката на едно кресло…

— Джени е била с Трент ли каза? — попита с усилие. — А спомена ли ти къде мислят да ходят?

— Какви ги говориш, Кейт? От къде на къде ще питам Трент? А защо ти не знаеш къде са отишли бившият ти съпруг и дъщеря ти?

Кейт загуби самообладание.

— Наистина не зная — отговори ядосано. — Затова те и питам.

За пръв прът в живота си Кейти видя в Сарон някакво чувство на разбиране.

— Не трябваше да я взема със себе си, без да те предупреждава. Я се виж на какво приличаш! По-добре иди в стаята си и се поосвежи малко, а аз ще отида до гаража да попитам дали Трент е казал нещо. — И вярна на себе си, Сарон не можа да устои на изкушението и подхвърли язвително: — Все пак шофьорите ще говорят с мен по-свободно, отколкото с теб, нали разбираш?

— Не се и съмнявам — пророни Кейт. — Побързай да разбереш, моля те. — Беше й унизително да моли Сарон за помощ, но в момента единственото, което я интересуваше, беше да се намери Джени. — Ще изчакам в стаята си — добави с треперещ глас. — Междувременно ще се преоблека в нещо по-леко в случай, че се наложи отново да излизам.

Сарон я придружи до вратата на стаята.

— Не се безпокой! Все някой ще знае къде са отишли. Но защо ли Трент е постъпил така необичайно?

Без да чака отговор, Сарон слезе бързо по стъпалата, явно решила да получи нужната информация колкото се може по-бързо. Кейт се прибра в стаята, отиде в банята и наплиска със студена вода лицето си. Среса се, без да се погледне в огледалото, и започна да се движи напред-назад из стаята като звяр в клетка. Последният въпрос на Сарон би трябвало да има някакъв отговор. Защо Трент бе взел Джени от училище, а после я е отдалечил от къщи? И то без да се обади на някого? Може би го е направил, за да накаже бившата си жена, понеже бе държала в тайна съществуването на Джени? Естествено, по-успокояващо беше да си мисли, че Джени е с баща си, отколкото в ръцете на банда престъпници, но това не пречеше на Кейт да се чувства предадена. Та нали точно предишния ден Трент я заплаши, че ще й даде да опита от същата отрова, с която тя го бе напоила? Въпреки това обаче Кейт не можеше да си представи, че избликът на гняв ще го доведе до такава пресметлива жестокост. Трент положително беше наясно каква ужасна мъка й причиняваше с тази си постъпка — оставяйки я да си въобразява хиляди странни неща, които биха могли да се случат на Джени. Кейт не можеше да повярва, че той е толкова безчувствен и отмъстителен…

Опита се да приеме болезнената констатация, че Трент — човекът, когото обичаше — беше решил да я накаже безмилостно. Безпокойството за Джени, обърканите й чувства към Трент й причиниха такава остра болка, че загуби способността да разсъждава хладнокръвно. Седна на края на леглото и зачака връщането на Сарон.

Балдъзата й скоро се появи. Влезе в стаята спокойно, като че ли нищо особено не се е случило, и това още повече раздразни и без това опънатите до скъсване нерви на Кейт, макар да си даваше сметка, че от момента, в който разбра, че Джени е с Трент, безпокойството й малко понамаля.

— Говорих с Джейк — съобщи Сарон. — Познаваш ли го? Той е един от градинарите и понякога го използваме като шофьор. Та Джейк почиствал една от колите, когато в гаража влязъл Трент да вземе мерцедеса. Джейк каза, че Трент и Джени тръгнали за къщичката на брат ми в Уисконсин. Намира се до езерото Уинбанго, южно от Оскос. — Докато говореше, Сарон извади от джоба на жилетката си малък пътеводител. — За нещастие там няма телефон, защото брат ми отива само когато иска да избяга далеч от хората. И затова, ако държиш да говориш с него, трябва да отпътуваш.

Гледаше Кейт някак странно, но тя нямаше време да се занимава с подбудите на Сарон в момент, когато умът й беше зает с много по-сериозни неща. Поблагодари й за помощта, без да се замисля кое караше балдъзата й да бъде толкова услужлива — нещо абсолютно необичайно за нея.

Сарон отбеляза на картата най-краткия път.

— Има около сто мили път — увери я. — По-голямата част от пътя е по магистралата. Ще стигнеш за два-три часа.

— Да — въздъхна с болка Кейт. Докато откриеше Джени, часовете щяха да й сторят безкрайни. Непрекъснато щеше да се пита какво да каже на Трент. Щеше да й бъде трудно да прости нечовешката постъпка, но заради дъщеря си би трябвало да преглътне жестокото усещане, че е предадена. Видя пронизващия поглед на Сарон и с неимоверно усилие успя да се съвземе. — Ще се обадя на икономката, че заминавам. Не е необходимо да приготвя вечеря за всички, след като половината от семейството се намира на някаква си магистрала.

— Не губи време да търсиш госпожа Делагуер — бързо каза Сарон. — Тръгвай веднага, ако искаш да стигнеш, преди да се стъмни. Аз ще се погрижа да информирам къде си отишла.

— Благодаря. — Кейт нервно грабна чантата си. — Благодаря ти за помощта, Сарон. Ако не беше ти, щях да полудея от тревога.

— Няма нищо — отговори безизразно Сарон. — Дължах ти… го.

— Може би — измърмори Кейт. — И все пак ти благодаря.

Върза набързо една кърпа на косите си и на бегом слезе по стълбите. Сарон беше права. Трябваше да побърза, ако искаше да намери къщата на Трент на дневна светлина. Щеше да бъде трудно, да не кажем невъзможно, да открие в тъмното малката къщичка в тази непозната област.

Вече навън си спомни внезапно за стария господин Роситър. Опита се да не мисли за мършавия старец, който така храбро посрещаше мъките на смъртоносната болест. Обърна се и влезе обратно вкъщи. Не можеше да напусне Тимберич, без да помоли някого да съобщи на болния господин Роситър, че днес Джени нямаше да го посети както всеки следобед. Съществуваше вероятността Трент да е уредил дядо му навреме да бъде предупреден, но Кейт все пак искаше да се убеди, че старецът няма да се разтревожи — нещо, което щеше да бъде смъртоносно при болестта му.

За щастие намери госпожа Делагуер в кухнята.

— Бихте ли казала на сестра Грахам, че Джени днес няма да отиде при прадядо си? — рече на икономката. — Баща й… баща й е решил да я поразходи. Искам да съм сигурна, че господин Роситър ще бъде навреме уведомен и няма да се безпокои от отсъствието на Джени.

— Добре, госпожо Роситър. — Ще се постарая сестра Грахам да бъде навреме информирана.

Кейт поблагодари набързо и почти на бегом излезе от кухнята. До този момент икономката винаги я наричаше „госпожо Мелъри“ и Кейт се питаше кое ли я накара да я почете с титлата „госпожа Роситър“. Но умът й беше така изпълнен с мисли по предстоящото пътуване, че нямаше в излишък време да разсъждава за незначителни неща.

Червената й кола беше в ъгъла на огромния гараж — един от шофьорите я бе докарал в Тимберич от паркинга на летището, където бе я оставила. Колата изглеждаше много по-добре от последния път, когато я използва. Като я подкара, Кейт с удоволствие установи, че някой си бе направил труда да я ремонтира.

Тимберич беше на четиридесет мили северно от Чикаго и четиридесет и първа магистрала се пресичаше с един от местните пътища на десет мили по-нататък — на границата между Илинойс и Уисконсин. Кейт караше внимателно, без да й прави впечатление пейзажът навън, с единствената мисъл да стигне колкото се може по-бързо при дъщеричката си. Преди време бяха прекарали с Джени лятната си ваканция в Уисконсин, така че пътищата й бяха малко познати и чак когато стигна до южния бряг на езерото Уинбанго, й се наложи да спре и прочете отново указанията, които бе написала Сарон.

Намери лесно къщата на Трент. Въпреки че бе построена в края на малкото езерце и я скриваха дърветата наоколо, всички в областта я знаеха. В централния магазин, където Кейт спря да поиска информация, много хора си предложиха услугите да я заведат до там.

Кейт леко подкара колата по тесния селски път, чувствайки как сърцето й ще се пръсне от напрежение. Пред дървената къщичка не се виждаше колата на Трент и тази констатация я обезпокои. Остави колата на едно място, където бяха изсекли дърветата явно с цел да се използва като паркинг, и продължи към входната врата.

Не се виждаше звънец, а вратата бе затворена с дървено резе и здрав метален катинар. Кейт започна да удря с юмруци и когато това не даде желания резултат, вдигна резето. Само за няколко минути установи, че вратата е добре заключена и не можеше да се влезе, освен ако вътре има някой, който иска да отвори.

Тишината наоколо започна да й действа на нервите. Фактът, че колата на Трент не беше отвън, придобиваше голямо значение сега, когато разбра, че вратата е заключена. Кейт бавно обиколи къщата, опитвайки се да надзърне вътре през малките без пердета прозорци. Явно беше, че къщата е празна. Спря пред прозореца на кухнята и облегна чело на хладното стъкло, стараейки се да разсъждава логично. Трент може би е отишъл да купи храна и сигурно е взел Джени със себе си. Но тогава Кейт би трябвало да ги срещне по единствения път към селото. Имаше само един голям магазин и бе изключено Трент да иде по-далеч, след като имаше възможност да си достави всичко, което му е нужно, от селото.

Желанието й да влезе в къщичката ставаше все по-настойчиво. Трябваше със собствените си очи да установи, че Трент не е бил там. Кейт се огледа наоколо и когато намери едно голямо дърво, без колебание го занесе до прозореца. След два-три удара стъклото се счупи и парчетата нападаха в стаята. Почисти добре рамката, за да може да прекара оттам ръка и да отвори прозореца, без да се нарани. После, без изобщо да я интересува дали постъпката й е законна или не, се покачи на прозореца и влезе в стаята.

Къщата се състоеше само от една голяма гостна, малка кухня и една още по-малка баня. Кейт завъртя крановете в кухнята и банята, но не потече и капка вода. Явно беше спряна централно, защото къщата е необитаема. Малкото прости мебели бяха вградени в стената. Имаше няколко дървени стола, диван и маса в центъра на гостната. Един огромен шкаф заемаше една от стените и беше пълен с възглавници, чаршафи, калъфи за възглавници, цветни завивки и много кърпи. Лека миризма на кедър се усещаше, когато го отвори, и това показваше, че през последните седмици никой не го е ползвал.

Констатацията нямаше да бъде по-категорична, ако някой бе написал на голям лист хартия и бе закачил на стената, за да го намери Кейт: кракът на Трент не бе стъпвал в тази къща!

Кейт се строполи на един от столовете, гледайки наоколо с невиждащи очи. След като Трент и Джени не бяха тук, тогава къде са? Да не би да са станали жертви на автомобилна катастрофа? Или пък може би са се забавили поради някаква незначителна причина — може Джени да е накарала баща си да спрат в някой ресторант, за да й купи шишчета или сладолед?

Съмнения заглождиха Кейт и тя започна трескаво да обмисля каква да бъде следващата й стъпка. Преди да осъзнае промяната в ситуацията, започна методично да си припомня информацията, която я подтикна да тръгне като обезумяла към това пусто място. Колко странна бе Сарон с бързината си да я изпрати в откъснатата от света къщичка на Трент! А също и необяснимото й желание да помогне, след като се стараеше да й създава непрекъснато проблеми!

Сега, когато истината започна да проблясва в измъчения й ум, Кейт почувства как изстива сърцето й. Да, всичко е ясно! Каква престъпна наивност да не разбере още в първия миг, че Сарон лъже! Да повярва на Сарон, че Джени е отишла с Трент в тази къща! А самата Кейт допусна глупостта да не говори с никого, за да провери информацията, и едва в необитаемата къщичка разбра, че цялата история е дело на извратената фантазия на балдъзата й. Опита се да се пребори с вълната на гадене, която я обхвана. Джени бе изчезнала от три следобед, когато някой я бе взел от училище. Вече минаваше осем, а полицията още не бе осведомена за изчезването. И това се случи, защото майка й имаше глупостта да повярва в думите на Сарон и да подцени честността на Трент!

Кейт подскочи като ужилена и изтича до колата. По-късно щеше да има достатъчно време на разположение, за да анализира извратеността на Сарон, когато… ако… Джени се завърне жива и здрава в обятията на родителите си. Засега най-важното беше да намери телефон и разкаже всичко на полицията.

Разбира се, на семейство Роситър нямаше да се хареса тази публичност, но Кейт реши, че нищо не е в състояние да й попречи да спаси детето си. Вече беше загубено много ценно време…