Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- A Wise Heart, ???? (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Олга Цонева, 1993 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 46гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране и разпознаване
- vens(2013)
- Начална корекция
- gerrygenova(2013)
- Допълнителна корекция
- ganinka(2014)
Издание:
Джасмин Кресуел. Задъхано нашепвам твоето име
ИК „Слово“, Велико Търново, 1993
Редактор: Йордан Дачев
ISBN: 954-439-095-2
История
- —Добавяне
X
Кейт четкаше косата на Джени много старателно, стараейки се да сложи в ред немирните й руси букли. За съжаление обаче старанията й останаха без резултат и гъстите коси продължаваха да падат непослушно по слабичкото личице на дъщеря й. Накрая на Джени й омръзна и започна да протестира, като заяви, че нито минута повече няма да приеме това мъчение.
— На нищо не приличам — извика. — Приличам на онова дебело, грозно момиченце от старите телевизионни филми.
Кейт се сети кого имаше предвид Джени и се засмя.
— Намирам лицето ти прекалено слабо, за да те вземе някой за Шърли Темпл — обясни й търпеливо. — Освен това много хора те смятат за красива.
— Но роклята ми е смешна… цялата е в плисета и дантели.
— Как може да говориш така пренебрежително за нещо, което ми отне толкова време, за да го избера между хиляди? — каза Трент, влизайки в стаята.
Джени отново се погледна в огледалото.
— Хм, не изглеждам чак толкова зле — промърмори нерешително.
— Мисля, че дори изглеждаш много добре — намеси се Кейт. — Нали се бяхме разбрали, че няма през целия си живот да носиш само джинси? А, както виждам, има само една малка дантела около врата. Не смятам, че това прави роклята ти… смешна.
Трент побърза да смени темата на разговор, преди Джени да започне отново с протестите.
— Помниш ли как се казват лелите ти, Джени? А чичо ти? Нямат търпение отново да те видят на обеда.
— Леля Лиза има кестеняви коси и все се усмихва. Чичо Марсел е много висок и се държи важно, като директора на училището ни. Другата леля е Сарон.
На Трент му бе забавен начинът, по който ги описваше.
— И какво ще ни кажеш за леля Сарон?
— Тя е лоша — отговори простичко Джени.
Трент се обърна към Кейт и й намигна.
— Каквото си търсих — намерих го — констатира.
— Защо всички лели и чичовци живеят в една къща? — внезапно попита Джени. — В която и стая да отида, винаги има една камара хора.
— Сестрите и братовчедите ми не живеят постоянно в Тимберич, Джени. Сега са се събрали тук, защото дядо е много болен. Обаче всички си имат къщи — близо до града. В действителност и аз живея там, а идвам тук само за уикендите.
— И аз, значи, сега имам две къщи, така ли? Едната е жилището, в което живея с мама. А сега, като имам теб, ще имам и твоята. Ще ми позволиш ли да идвам при теб, когато с мама си заминем от Тимберич?
— Разбира се — отговори Трент, поглеждайки предизвикателно Кейт, която бързо отмести поглед встрани.
Никак не беше изненадана, ме Джени жадуваше да бъде с баща си. Дори го намираше за съвсем нормално. Въпреки това сърцето й потрепери от болка.
— Ще закъснеем за обяда — каза Кейт. — Джени трябва да бъде точна за първия си обяд със семейството.
Обедът в неделя беше нещо свещено за семейство Роситър, защото даваше възможност на всички негови членове да бъдат заедно поне няколко часа. Днес бяха поканени и други личности, които рядко вземаха участие в тези събирания. Лайонел Роситър, братовчед им, който наскоро пристигна с жена си Памела. Тук беше и Марк Таумън — семейният адвокат, с когото Кейт се запозна в деня на първата си, катастрофална среща с Трент.
Кейт разбра защо Трент държеше да присъстват на всяка цена на този обяд с Джени. Това беше най-разумният начин да обяви на семейството си, че отсега нататък Джени трябва да бъде приета като негово дете. Тя беше Дженифер Трентън Роситър — правнучка на Юджийн Роситър и наследник на част от състоянието му. Колкото и да разбираше обаче подбудите му, това не й помагаше да изтърпи омразата, прикрита зад любезните забележки по време на обяда.
След мъчителната тишина по време на закуската в апартамента на Трент и от начина, по който той поиска да дойде с Джени на този обяд, мъката й беше двойно по-голяма. Ако имаше поне моралната подкрепа на Трент, можеше да й бъде малко по-леко да се появи пред всички от семейство Роситър. А сега колко по-трудно пише да й бъде, когато той я гледаше с неприкрита враждебност.
С облекчение забеляза, че Джени се държи безупречно на масата. Изобщо не се впечатли от огромната трапезария, от кристалните и сребърни съдове и от двете камериерки, които сервираха по време на обяда. „Тя е — тъжно си мислеше Кейт — образец на добре възпитано дете.“ Джени отговаряше любезно на въпросите и не се намесваше в разговорите, ако не й дадяха думата. Трент, въпреки старанието си да изглежда равнодушен, целият блестеше от бащинска гордост и Кейт почувства как сърцето й омеква, когато забеляза скритите му, пълни с нежност погледи, които хвърляше към зачервеното личице на дъщеря си.
Естествено не се говореше само за Джени. Лайонел Роситър обясняваше причините за лошото състояние на италианската икономика. Марсел Конърс слушаше внимателно коментарите на Лайонел и от време на време го прекъсваше, за да му постави въпроси, като с това показваше познанията си за икономическата политика на Италия. Кейт реши, че предпочита да вижда Марсел Конърс повече като политик, отколкото като съпруг на Сарон, защото втората му роля го караше да говори раболепни баналности, с които да прикрива хапливия сарказъм на жена си.
В същото време на Лиза взе да й става скучен този сериозен разговор, който нито я забавляваше, нито я интересуваше. Затова, без да изчака Лайонел и Марсел да обобщят мненията си по паричните проблеми, рязко се обърна към Кейт:
— Прекарахте ли приятно снощи? — попита весело. — Боже мой! Струва ми се, че са минали векове, откакто съм ходила за последен път на нещо толкова приятно като студентските балове. Е, хубави са и приемите във висшето общество, разбира се. Обаче, след като посетиш първите сто, започват да ти изглеждат ужасно уморителни.
Кейт й се усмихна нежно.
— Хайде, Лиза. На студентските събирания никой не може да срещне някой очарователен южноамерикански плейбой. Да не би да искаш да ме убедиш, че копнееш за среща с безличен американски студент?
Кой знае защо, Лиза като че се затрудни с отговора си.
— Знаеш ли, като ви гледам с Трент колко сте щастливи в ролята си на родители, питам се дали не трябва да си потърся нов съпруг. Но какво ли бих могла да му предложа? На тридесет и една години съм, имам цяла сюрия от глупави психиатри и едно почерняло от слънцето тяло. Мисля, че бих предпочела да си имам една Джени.
Трент я погледна сериозно.
— Джени е наша — каза спокойно. — Обаче ако наистина искаш, можеш да си доведеш на бял свят син! Кой знае? Може би Филипе копнее да стане баща?
Лиза се засмя малко насила, но Кейт забеляза, че от думите на Трент й стана приятно.
— Както и да е — каза, променяйки темата на разговор. — Как мина балът? Трябва да сте се върнали много късно. Не чух колата ви до един, когато си лягах.
Кейт се приготви да отговори, като вътрешно се надяваше гласът й да не я издаде, но я изпревари Трент.
— Останахме в града. Нямаше смисъл да шофирам през нощта, за да се върнем тук. Балът, разбираш ли, продължи до малките часове.
— Я виж ти! — чу се изведнъж подигравателният глас на Сарон. — Не мога да си представя претенциозното ми братче да подскача с часове в някаква студентска среда. Истина е обаче, че Кейт винаги е оказвала необичайно въздействие върху държанието му.
— Така е — съгласи се Трент. — Това се случва често, когато обичаш истински. С Кейт много се забавлявахме снощи. — Очите му се спряха на лицето на Кейт и тя почувства, че се изчервява. Знаеше, че силното физическо привличане помежду им в този миг усетиха всички, намиращи се в стаята. Тишината след думите на Трент беше нарушена от Марк Таумън.
— Когато видях сутринта господин Юджийн Роситър, беше много доволен. Каза ми, Джени, че си имала намерение да празнуваш рождения си ден през следващия месец при него, в стаята му.
— Да — отговори весело Джени. — Ще поканя четири приятелки от училище, а той ще им разкаже историята за сестра си, починала от скарлатина на шест годинки. Точно на толкова ще стана и аз — на шест. Ще имам шоколадов сладкиш. Дядо не обича шоколад, но това не пречи, защото и бездруго няма да му позволя да яде от него. — След толкова време, в което мълчаливо изслушваше големите, Джени не можеше вече да задържи вълната от детски ентусиазъм. — Миналата година имах осем деца на рождения си ден, но тази година ще бъде по-хубаво, защото ще бъдат мама, татко и дядо. Тогава с мен беше само мама, а не знаех нищо за татко. Сега повече ми харесва.
— Е, това да се чува, детето ми! — саркастично се обади Сарон, преди Кейт да спре неудържимото бърборене на дъщеря си.
Джени гледаше с недоверие леля си, не разбирайки сарказма в думите й.
— Радвам се, че вече познавам всичките си роднини — промълви стеснително. — Леля Лиза, чичо Марсел… и… теб, лельо Сарон.
Трент побърза да се намеси, за да спаси дъщеря си.
— Видях те да си вземаш два пъти сладолед, красива госпожице. Мисля, че трябва да те поразходя из градината, преди да посетиш дядо си. Не е хубаво да изцапаме с повърнато завивките му.
Джени се засмя с глас.
— Нуждая се от повече от два сладоледа, за да ме заболи стомахът — заяви самохвално. После се обърна към майка си и попита с копнеж в гласа: — Ще дойдеш ли и ти с нас?
— О, да. С удоволствие! — Кейт се усмихна на останалите. — Извинете ни, че ще вземем Джени. Надявам се да ви е по-приятно, че ще си пиете кафето на спокойствие — няма да е сред вас дете, което да ви пречи с бърборенето си.
— Типична картина на щастливо семейство — иронизира ги Сарон. В гласа й се чувстваше нотка на омраза, граничеща с истерия. — Не забравяйте да се ожените, преди да подарите на Джени едно братче или сестриче, което да й прави компания в играта.
Марсел Конърс докосна предупредително ръката на жена си и обръщайки се към нея, започна да й шепне нещо. Трент, абсолютно спокоен, се обърна към Памела и продължи започнатия разговор, като че не е чул злъчните думи на сестра си. След няколко минути бутна стола си назад и като се извини, стана.
— Ще дойдеш ли, Кейт? — попита.
Двамата напуснаха стаята, а Джени помежду им подскачаше от радост.
Повървяха малко из алеята в парка. Градините в Тимберич винаги са били красиви, но сега, огрени от топлото лятно слънце, бяха придобили направо магически вид. Спряха до малко езерце в западния край на имението. Джени от скука се опиташе да хвърля камъчета над спокойната водна повърхност. Тогава Трент извади ножче от джоба си, взе едно клонче от бреза и изработи малка лодчица, а после сложи и мачта.
Джени с удоволствие започна да си играе с нея. Сложи лодчицата на повърхността на водата и се изправи встрани, наблюдавайки движенията на дървеното корабче, безразлична към всичко около себе си, дори към изцапаната си с трева и кал рокличка.
— Сега разбираш ли защо я обличам все в джинси? — каза Кейт на Трент с престорено възмутен тон. — Смяташ ли, че в скъпия бутик, откъдето си купил тази чудесна рокля, са имали предвид такива жизнерадостни деца като Джени? Представяш ли си мъките на майките на подобни деца, които трябва постоянно да перат мръсните им дрехи?
— Кой знае? — промърмори замислено Трент, без да откъсва очи от личицето на дъщеря си. — Пък и какво ли значение има? Ще й купя пълен шкаф с рокли, ако това ти доставя удоволствие. Или пък — цял куп джинси, ако предпочиташ. — Протегна ръка и помилва дългите й кестеняви коси. — Как така се е получило Джени да има руса и много къдрава коса, докато твоята е кестенява и права?
Кейт се опитваше да преодолее вълнението, предизвикано от милувките му, но не успя.
— Не съм специалист по генетичните проблеми — с мъка произнесе. — Но ти и сестрите ти сте с руси коси. Ако… ако… си родим друго дете… може би ще има цвета на моите коси?
— А ще стане ли това, Кейт? — Хвана я рязко през раменете. — Погледни ме в очите! Попитах те дали ще имаме и друго дете?
— Не зная — промълви тя, продължавайки да държи главата си наведена. — Не смятам, че бих искала да стана машина за излюпване на наследници на Роситър.
Пръстите му стиснаха зверски раменете й.
— Когато говориш така, ми идва да те удуша — процеди през зъби.
Кейт нервно се помръдна, за да се отърве от болезнената му хватка. Вече съжаляваше, че наранената й гордост я накара да изрече тези думи.
— Не ме гледай така — каза дрезгаво Трент. — Когато виждам очите ти, налети със сълзи, се чувствам загубен… Отново започвам да вярвам, че си невинна. — Гласът му стана още по-дрезгав и той явно полагаше нечовешки усилия, за да прикрие дълбокото си вълнение. — Какво толкова ти предложи Грахам Бунтън, което аз не можах да ти дам? Обеща ти, че никога няма да се отдели от теб ли? Или че никога няма да постави работата си на първо място? Или че никога няма да си позволи да го виждаш уморен и разочарован, както става често с обикновените хора като мен?
Кейт погледна учудена измъченото му лице.
— Какво искаш да кажеш, Трент? Грахам Бунтън никога не е представлявал нищо за мен. Дори не мога да си спомня кой беше.
Трент я отблъсна ядосано.
— Значи дори не можеш да си го припомниш? Значи оттогава са минали толкова любовника през теб, че си забравила името на първия, така ли? — Усмихна се горчиво. — Или може би не ти е бил първият? Може би просто е бил първият, за чието съществуване научих аз?
Кейт подскочи като ужилена от оса.
— Осмеляваш се да ме питаш дали искам да имаме и друго дете, а после ми хвърляш в лицето такова обвинение! Трябва да си полудял, Трент. Грахам Бунтън никога не ми е бил любовник. Ще се затрудня дори да го позная, ако внезапно влезе в стая, където се намирам и аз. Ако добре си спомням, срещала съм го два или три пъти. Не можеш ли да разбереш, че този тип никога не ми е правил впечатление? За мен просто беше служител в кабинета на дядо ти. — Обгърна с поглед Джени, която си играеше с лодчицата. После отново го погледна. — Хората не могат да живеят заедно, ако не си вярват, Трент — промълви с болка.
— А начинът, по който постъпи с Джени, дава ли ми право да ти имам доверие? — избухна Трент. Обърна се и видя, че Джени се приближава към тях и сдържа гнева си. — Понякога ми се иска да ти дам от отровата, с която ме напои… Да разбереш какво значи да се събуждаш всяка сутрин с мисълта, че съществото, което обичаш повече от всичко на света, ти го е откраднал друг.
— Трент — помоли го Кейт. — Да не проваляме повече днешния си ден. Стига сме предъвквали неща, които така ни огорчават! — С движение на ръка показа прекрасната гледка наоколо. — Всичко е толкова чудесно! Такова рядко щастие за мен е… да се намирам сред такава природа, сред толкова цветя, зеленина и пеперуди заедно с Джени… и с теб. Да сключим примирие, моля те.
Той я победна странно.
— Добре тогава — каза, като поклати глава. — Примирие. Не забравяй обаче, че съвсем наскоро ще обсъдим обширно този въпрос.
— Да — съгласи се тъжно Кейт. — Разбирам. Ще се намесят адвокати, съветници и кой знае още кой. Но не и днес. Днешният ден принадлежи на Джени… и на нас с теб…
Трент я погледна особено. А думите му проникнаха дълбоко в сърцето й.
— Има моменти, в които си мисля, че не ме познаваш добре, Кейт — каза тъжно. — Не говоря за въпроса, който бих искал да разреша с помощта на адвокати. Хората прибягват до тях, когато не успеят да намерят средство да се разберат помежду си. Не е възможно да сме стигнали чак дотам. Нали, Кейт?
Не издържа на погледа му.
— Не — отговори, — убедена съм, че има и друг начин, за да се споразумеят двама души, без да се прибягва до адвокатите.
— Ще ти го напомня, когато му дойде времето — каза Трент. После се наведе, взе Джени в прегръдките си, повдигна я високо и я сложи на раменете си.