Вера Коуи
Блясъкът на славата (7)

Глава седма

Швейцария, 1988 година

Макс трябваше да употреби цялото си влияние, за да не се разтръби в медиите за внезапната смърт на единствения син на мадам Ева Черни. Публикуваха само кратко съобщение, но това не попречи на репортерите и фотографите да заемат позиция пред вратите на вилата й. Макс се бе разбрал с местното полицейско управление и полицаите — отлично осведомени за влиянието на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“ като една от най-престижните и печеливши швейцарски компании — се погрижиха никой, освен най-близките, да не присъства на церемонията по пренасянето на тленните останки на Кристофър от погребалното бюро до църквата в съседното село. Пак Макс уреди подробностите около кремацията, а Алекс се зае да намери каменоделец за надгробната плоча и бял мрамор за урната, според изричното желание на Ева. Алекс реши, че ще е най-добре и плочата да бъде от бял мрамор, чист, без пукнатини и други дефекти. Помоли Джоунс да запита Ева какво иска да гравират на мраморната плоча. „Няма да се учудя, ако пожелае да издялат само смокинов лист, като онзи от етикетите на нейните парфюми“, помисли си Алекс. Знаеше, че Крис би одобрил подобно екстравагантно хрумване.

Ева не желаеше никой да нарушава уединението й. Не допускаше никого, освен Джоунс, до себе си и когато Макс я попита дали не желае още нещо около погребението, тя само поклати глава, плътно стиснала устни, но от очите й не се отрони нито една сълза. Алекс повече въобще не бе допусната в спалнята на мадам. Очевидно Ева не можеше да прости дръзкото, независимо поведение на единствената си дъщеря.

Погребението бе насрочено за вторник по обед. След като приключи с приготовленията, Алекс остави на Памела грижата за църковната украса, за цветята и венците, още повече че Памела сама настояваше за тази привилегия.

Времето бе влажно и мъгливо. Едва сега, през последните дни, Алекс разполагаше със свободно време — Макс непрекъснато прескачаше до офиса на компанията в Женева или до фабриката в едно от предградията на големия космополитичен град, в който официално се говореше на пет езика: френски, немски, италиански, английски и романьолски.

Алекс реши да разгледа вилата по-подробно — в повечето от стаите въобще не беше влизала. Сега бавно преминаваше от стая в стая, оглеждаше мебелите и вещите, пред някои се спираше с възхищение, но пред повечето от тях обръщаше гръб с неодобрение. Мебелите бяха много скъпи, картините — автентични, а освен тях се срещаха и други безценни произведения на изкуството, но като цяло оставаше впечатлението от претрупан филмов декор. Алекс очакваше във всеки момент на вратата да се появи Ева, току-що приключила с поредния сеанс при маникюристката си или фризьорката си, облякла някой от пищните си тоалети и готова за следващата сцена. От погледа й не убегна изобилието на цветя във всички помещения — на няколко пъти срещаше прислужницата, която се занимаваше само с цветята, което й подсказа, че всеки ден в огромната вила се сменят цветята в десетките вази.

Единствената стая, която познаваше по-добре, беше библиотеката — веднъж майка й я бе заварила там, заровена в старите фотографии. Вниманието на Алекс бе привлечено от една пожълтяла снимка, на която се виждаха двама души. На преден план изпъкваше непозната жена, облечена според модата на тридесетте години, във вечерна рокля, с чудесна коса с едри къдрици, с властно лице, издаващо благородно потекло, гордо изправила гръб, седяща на диван с богато украсена драперия, в ръка с ветрило от щраусови пера, обкичена с перли и диаманти. До дивана стоеше изправен мъж във военна униформа, каквато Алекс бе виждала само в някакъв стар, романтичен филм отпреди войната, с опънати мустаци и коса, лъщяща от брилянтин, с монокъл пред дясното око. Алекс обърна снимката и прочете името на фотографското ателие, изписано с красиви букви в долния десен ъгъл и заобиколена със сребриста рамка: ателие „Кароли“, Будапеща. Алекс попита единствения сред познатите си, който би могъл да знае нещо за хората от снимката.

— Това е дядото на твоята майка, граф Тибор Черни, и съпругата му Магда.

Досега Алекс нищо не знаеше за другите си предшественици, освен за Мери Брент, майката на баща й, затова повярва на Макс, още повече че думите му се потвърждаваха от всичките разкази за миналото в Унгария, които бе чувала.

Но странно… никъде не откри семеен албум, никакви скъпоценни спомени под формата на моментални снимки на фамилията по време на някой излет или тържество. Нито писма, пожълтели, но пазени с години, макар че попадна на няколко статуетки в стил артдеко, толкова модерен след Първата световна война, дребни украшения от планински кристал и картини, носещи отпечатъка на онази епоха. Нямаше и повече снимки за годините преди 1960, когато е започнала да изгрява звездата на Ева. Намери снимки с Хенри Бейли или други лица, с които Ева се бе срещала по онова време. Откри и фотографии с „първия“ съпруг на Ева — Кристофър Бингъм IV, както и на сина й, Кристофър Бингъм V, от които гледаше усмихнатото, добре поддържано лице на Ева Черни.

„Е — помисли си Алекс, — липсата на фотографии от Унгария от периода преди 1960 година лесно може да се обясни: кому е било до стари снимки във вихъра на политическите събития. Само едно не мога да разбера: защо имам чувството, че Ева и тук се е опитала да прикрие нещо?“ Алекс помнеше думите, които Ева не пропускаше да споменава във всяко интервю, когато ставаше дума за онзи отдавнашен период от живота й: „Загубих всичко, освен самоличността си“. „Тогава откъде е задигнала тези фотографии?“ — запита се Алекс.

Самата тя притежаваше само няколко снимки от детството си, когато Джон Брент я разхождаше из парковете на Лондон, в зоологическата градина или на някоя улица. Имаше и една от площад „Трафалгар“, където Алекс обичаше да храни гълъбите. Джон старателно криеше тези снимки от майка си, защото на тях бяха снимани само Джон и Алекс.

— Тези снимки са нашата тайна — казваше Джон на Алекс. — Пази ги, но не казвай на никого за тях. Явно имаше предвид майка си, Мери Брент, която с удоволствие би ги накъсала, ако й бяха попаднали в ръцете.

Първите пет години от живота на Алекс изтекоха бързо, безгрижни като часовете от топъл и слънчев следобед, въпреки леденото отношение на майката на баща й, която не се стараеше да прикрива омразата си към нея и често я наричаше „копеле“. Но смъртта на Джон Брент връхлетя в живота на Алекс като буря, разпръснала спокойствието на летния следобед. Алекс не откри нито една от снимките, които бе изпратила от колежа „Челтънхем“ — на края на всяка учебна година се правеха снимки на класа и се изпращаха на родителите, въпреки че сигурно Макс ги е получил. Но ако ги е дал на майка й, тя вероятно ги е изхвърлила, тъй като не се интересуваше от дъщеря си.

В кабинета на Ева нищо не напомняше за дейността на компанията и снимките по стените бяха от кориците на различни списания, но всички бяха след 1961 година, когато бе започнал възходът на мадам Черни. „Коя си ти? — питаше се младата жена. — Откъде си дошла? И защо си станала такава? Кой те е създал?“

И тогава попадна на първата следа. Ева не приемаше посетители, въпреки че бяха пристигнали многобройни съболезнователни писма и телеграми. Една сутрин Жак донесе на Алекс картичка, подписана от мисис Уилям Рандолф. Алекс я обърна и прочете на гърба думите: „Помниш ли Виена?“.

— Аз ще я приема, Жак — каза Алекс. — Мисля, че тя е стара приятелка на мадам.

— Много добре, мис.

Мисис Рандолф се оказа американка, около шестдесет годишна, много представителна, с интелигентно лице. Алекс й обясни, че мадам не приема никого.

— Всъщност тя вероятно не ме помни. Все пак изминаха тридесет години, откакто не сме се виждали.

— От Виена ли се познавате?

— Аз бях една от първите й клиентки, още от времето, когато тя бе бедна емигрантка от Унгария. Оттогава следя кариерата й и тъй като се озовах в Цюрих — моят съпруг е банкер, помислих си, че мога да я посетя, да поднеса съболезнованията си и да си припомним отминалите дни.

— Добре ли я познавахте?

— Не бяхме приятелки, но аз й бях редовна клиентка. Спомням си, че по цял ден обикаляше Виена с малка червена чанта в ръка. Още първият сеанс имаше поразителен ефект върху кожата ми и оттогава не използвам друга козметика, освен тази на Ева Черни, независимо къде се намирам, а аз непрекъснато пътувам по целия свят. Тя наистина измина дълъг път до върха. — Устните й, намазани с най-хубавото червило на Ева Черни, се извиха в усмивка. Сетне жената тъжно въздъхна. — Съчувствам й за загубата на сина й. Аз изгубих моя син във Виетнам и напълно я разбирам. Затова именно съм дошла… Тя винаги е била толкова смела, въпреки че изглеждаше беззащитна и бе уплашена да не я открият и да не я върнат обратно в Унгария, за да я изправят пред съда.

— За какво? — попита Алекс.

— Е, не знам всички подробности, но чух да се говори за един кореспондент, който й помогнал да избяга от Унгария. Именно този журналист я бе запознал с Джон Брент. Носеха се слухове, че била двоен агент, привидно близка с руснаците, но всъщност работела за унгарската съпротива. Разбира се, всичко това може би са само клюки. Не вярвам да е била двоен агент, но знае ли човек? Около Ева Черни винаги са се носели какви ли не слухове. Една красива жена като нея не може да не възбужда хорското любопитство.

— Познавахте ли съпруга й?

— Джон Брент? Срещала съм го веднъж. Беше висок, прегърбен и болезнено срамежлив. Никой не можа да си обясни какво, за бога, намери тя в него. Можеше да има всеки мъж, който си пожелаеше, но хората приказваха, че се е омъжила за него само заради бленувания британски паспорт. По онова време това беше нещо обичайно… Аз и съпругът ми напуснахме Виена малко след тяхната сватба и повече не съм я виждала, като се изключи една случайна среща в Ню Йорк преди години, но тогава тя вече бе омъжена за Кристофър Бингъм. Срещнахме се в театъра… Аз й махнах с ръка. Сигурна съм, че тя ме видя, но докато си пробия път до нея през тълпата, беше изчезнала. На другия ден отлетяхме за Рим и повече не съм я виждала, освен по кориците на списанията и първите страници на вестниците. Предайте й, че съм идвала, и й кажете, че не съм я забравила. Тя е от тези личности, които не могат да бъдат забравени. — Жената се надигна от стола. — Вие нейната секретарка ли сте?

— Да — излъга Алекс.

Мисис Рандолф посегна към палтото си от норка.

— Може би някой път ще се видя с нея. Много бих искала да си поговорим.

Алекс я изпрати до входа и се върна като замаяна в кабинета. Нейната майка да е била двоен агент? Никога! Дори мисълта за това бе абсурдна! Ами ако е истина? Още едно от нейните превъплъщения. „Само ако можех да разбера истината — помисли си тя. — Но откъде да започна? Ако мога да открия онзи кореспондент. Кой е бил той? За кой вестник е работел? И дали е още жив? Дали са били приятели с баща ми?“ Многобройните въпроси се рояха в съзнанието й и не й даваха покой.

Много малко хора посещаваха дома на Мери Брент в Саут Уимбълдън и повечето от тях бяха нейни познати от местната църква, която беше центърът на живота на Мери Брент. Ала нещо отдавна забравено се раздвижи в спомените й. Алекс се опита да го улови, но то изчезна. Цял ден безуспешно се опитваше да си припомни първите пет най-щастливи години от живота си и накрая си легна, уморена и недоволна от неуспеха си. Обаче през нощта нещо й се присъни и когато се събуди, Алекс се изправи в леглото и тържествуващо извика:

— Спомних си!

Беше няколко месеца преди смъртта на баща й. В един съботен ден той я бе извел за тяхната обичайна разходка сред историческите забележителности на Лондон. Бяха отишли в Сити и разглеждаха паметника до Падинг Лейн, откъдето бе започнал големият пожар през седемнадесети век. Накрая посетиха катедралата „Сейнт Пол“ и се спуснаха надолу по Флийт стрийт към Лъдгейт Хил. Алекс притвори очи и споменът от миналото изплува пред очите й като сцени от стар филм. Баща й й обясняваше, че на тази улица се намират редакциите на всички големи вестници, и тъкмо гледаха остъклената сграда на „Дейли експрес“, когато един мъж извика от отсрещния тротоар:

— Джон… Джон Брент! — Непознатият се спусна към тях, заобикаляйки такситата и автобусите по улицата. Как му беше името? Спомняше си, че баща й го нарече: „Питър! — извика Алекс. — Питър Брюстър, нима това си ти!“. Сякаш чу гласа на баща си, преливащ от радост, но нищо повече не можа да си спомни. Докато баща й и непознатият мъж оживено разговаряха, тя зяпаше в захлас витрината на един сладкарски магазин. Алекс си спомни. След това баща й й купи за награда едно пликче желирани бонбони.

Алекс се облегна на възглавниците и облекчено въздъхна, благославяйки баща си, който бе тренирал паметта й. След всяка подобна разходка из града той й задаваше въпроси, за да провери какво е запомнила. Години по-късно, когато спомените за баща й избледняха, тя все още си спомняше всяка подробност от тези разходки из Лондон. Питър Брюстър. Знаеше името. Оставаше да го открие.