Вера Коуи
Блясъкът на славата (6)

Глава шеста

Лондон, 1957–1961 година

Александра-Мери Брент се роди в една душна вечер, точно в часа, когато потискащата жега на знойния августовски ден отстъпи пред напора на бурята, отприщила страхотния дъжд, който се изля от мрачните облаци, надвиснали над Лондон. Новороденото изплака едновременно с екота на първата гръмотевица, като че ли провъзгласяваща появата на Алекс на белия свят.

— Само четири часа от първата контракция до раждането? При това за първо раждане! Та това е нечувано! — извика Мери Брент.

Синът й току-що се бе върнал от работа. Още от вратата на спалнята им Ева го посрещна с думите:

— Джон, раждането наближава.

Беше спокойна, още помнеше уроците, усвоени в онези тежки дни в скромната им къща в унгарската пуста, когато, вече поотраснала, Ева помагаше на майка си. Повикаха акушерка, Джон неспокойно крачеше из цялата къща, пушеше цигара след цигара, а възмутената му майка разтвори всички прозорци и редовно изтръскваше пепелника след всяка загасена угарка. Акушерката пристигна и веднага нахълта в кухнята, за да получи чиния с бульон или поне една чаша чай, след което им заяви:

— Няма да се наложи да чакаме още много. Ще роди лесно като котка.

Бебето тежеше четири килограма и половина, доста едро, но с много красиви очи. Увиха го в одеяло и го подадоха на Ева, но тя уморено махна с ръка:

— Не сега, моля ви, сестра… прекалено съм уморена, за да го взема на ръце.

Джон бе възхитен от бебето. Тайно се бе надявал за дъщеря, но нищо не посмя да каже на Ева, която очевидно не се вълнуваше от пола на новороденото. Когато акушерката подаде „дъщеря му“, той пое вързопчето с трепет. Не знаеше какво да очаква. Но остана много приятно изненадан, когато видя лицето на бебето, миниатюрно като на порцеланова статуетка, с кичур тъмна коса и мигли, дълги и фини като миглите на майка си. Стори му се, че бебето го гледаше замислено. Джон, развълнуван както никога досега, си каза, че тя дори е много красива…

По-късно той отново се качи в спалнята при Ева. Бебето лежеше в креватчето си и смучеше две от пръстчетата си. Джон го докосна с показалеца и за негова изненада след миг дребните пръстчета здраво стиснаха показалеца му.

— Я виж! — извика той. — Виж как стисна пръста ми. И освен това е много красива.

— Не и с този нос — озъби се Ева. Това бе носът на Лаело Ковач, едър и грозен. Ева беше като побесняла. Може би е била прокълната за цял живот това нежелано дете да й напомня за мъжа, когото искаше да изтръгне от спомените си. И нямаше никакво намерение да го кърми. Колкото по-малко се претоварва с грижи около бебето, толкова повече сили ще й остават, за да печели пари. За тази цел си има кърмачки. Тази работа не е за нея. И колкото по-рано се отърве от бебето, толкова по-добре. Плановете й не включваха време за гледане на бебета. Защото бе разработила такива подробни планове за бъдещето си, че дори и най-опитните мениджъри биха могли да й завиждат. Реши да остави Джон да се суети около бебето. За тази работа той е подходящ. Джон, разбира се, с радост прие предложението й. „О, не само носът е наследила от Лаело Ковач, но и очите. Наистина сега те са тъмнопурпурни, но ще променят цвета си и ще станат светлокафяви като на баща й. Това вече не може да се търпи!“ Лаело Ковач отдавна бе излязъл от живота й и тя не искаше нищо да й напомня за онзи мрачен период от миналото й.

Именно Джон измисли да го нарекат с две имена, Александра-Мери — второто име Мери бе избрано, за да подкупят майка му. Ева въобще не се намеси в избора на името, защото мислеше само за бизнеса си.

— Какво? Ще наемеш бавачка? — изкрещя Мери Брент.

— Да не би да си готова да поемеш сама всички грижи около бебето?

— Е, естествено, че няма да мога да се справя. Ти си майката на това дете. Никога няма да повярвам, че моят син е баща му, особено като виждам този едър нос. Твоята работа е да стоиш вкъщи и да се грижиш за детето си. А къде ще спи тази бавачка?

— Тя ще се грижи за детето само през деня. Джон и аз ще го наглеждаме през нощта. — „По-скоро само Джон“ — помисли си Ева.

— Джон се връща много уморен от работа. Няма да може да се грижи за бебето.

— Но той сам заяви, че иска да се грижи за него.

— Този глупак въобще не е проумял, че тя не е негова дъщеря.

Така че накрая Джон пое задачата да разхожда бебето. Стараеше се всяка свободна минута да посвещава единствено на детето. Зае се с храненето му — Ева настояваше отрано да го свикнат с бибероните — сменяше пюретата, къпеше го, носеше го в креватчето му. Детето беше кротко, рядко плачеше, но когато нещо го измъчваше, къщата кънтеше от писъците му. Обаче, и това бе най-важното, бързо наддаваше на тегло.

Междувременно Ева печелеше нови и нови клиентки. По времето, когато Макмилън бе премиер на Англия, салоните за разкрасяване процъфтяваха както никога досега. Промишлеността преуспяваше, пазарът поглъщаше всяка нова стока, ако не отстъпваше по качество на досегашните, и от предприемчивите производители, към които се причисляваше и Ева Черни, се изискваха незначителни начални усилия, за да се включат в надпреварата за печалби, още повече че мадам Черни бе надарена с рядко срещаната способност да отгатва желанията на всеки клиент. В родилното отделение Ева се запозна със съпругата на един борсов агент, който я посъветва да си поръча рекламни листовки и да ги изпрати по пощата на адресите на търговците на козметични изделия, с които той работеше. Тя послуша съвета му и изпрати стотици пликове. Само след три седмици получи десетки поръчки за доставка на кремове и лосиони. Освен това пусна луксозни обяви в универсалните магазини и жените започнаха да питат за нейните изделия на парфюмерийните щандове. Когато от магазините й предложиха да купят от стоките й, тя отвърна, че предпочита сама да ги продава. Трябваха й манекенки, които да демонстрират и продават стоката й. Бе убедена, че лесно ще може да намери кандидатки, защото повечето от младите момичета смятаха, че тази работа е много привлекателна и интересна. Те не знаеха, че ще трябва с часове да стоят прави и да се усмихват, а освен това и да спазват строгите й изисквания. Ева възнамеряваше да подбере няколко момичета с приятни маниери и хубава кожа на лицето, за да рекламират кремовете и лосионите й срещу скромно заплащане.

Когато нейният приятел бе уволнен, защото незаконно бе разпространил рекламните листовки на Ева Черни, тя веднага му предложи да работи за нея. Неговите познанства се оказаха неоценими и тя му плащаше щедро възнаграждение, срещу което той работеше още по-усърдно.

Той откри две момичета от една агенция за поръчки по пощата, които бяха употребявали кремовете и лосионите на Ева и бяха във възторг от тях. Те с охота се заеха с продажбите. Едната работеше на щанд в местния универсален магазин, а другата — в оживения търговски център в Съри.

Освен това Ева намери една малка фабрика, която произвеждаше козметични изделия за няколко модни къщи. Химиците се съгласиха да изработят продуктите й според строгите й изисквания, но тя скоро установи, че в нейно отсъствие качеството рязко спада. Трябваше да има собствена фабрика, а това означаваше да намери някой мъж с повече пари, който да финансира покупката на фабриката.

В началото на 1959 година бизнесът й вървеше много добре, но тя все още не можеше да се добере до най-скъпите магазини — като „Хед Байър“ в Уест Енд. Ева реши, че трябва да се свърже с някой от големите разпространители в козметичната индустрия, от онези, които работеха само на едро. С часове обикаляше из търговските агенции на Оксфорд стрийт и предлагаше мострите си. Обаче щом чуеха непознатото име, всички любезно, но твърдо я отпращаха. Един ден, след дълги и уморителни обиколки, Ева влезе в един от търговските офиси и когато видя жената зад бюрото, си каза, че това е нейният шанс. Жената имаше ужасна кожа на лицето, с лишеи и петна. Тя изслуша добре заученото въведение на Ева, огледа мострите, дори отвори три опаковки, вдъхна аромата, задържа ги малко в ръце, но не изглеждаше заинтересувана.

— Никой не се интересува от вашите изделия — сухо отвърна тя. — Ако си осигурите търсене на стоките, аз с удоволствие ще се погрижа за по-нататъшното разпространение.

— А ще се заинтересувате ли от предложението ми да докажа първо на вас, лично на вас, че кремовете ми са извън всякаква конкуренция? — попита Ева.

— Как ще стане това?

— Позволете ми да намажа лицето ви с този крем.

Жената почервеня и закри бузата си с лявата ръка.

— Посещавала съм най-добрите дерматолози в Лондон. Не виждам какво можете да постигнете, след като те не успяха да ми помогнат.

— Имам крем, който е създаден от гениален дерматолог — прошепна й Ева на ухото, — специално разработен за кожа като вашата. Ако ви дам едно бурканче, ще ми обещаете ли да го използвате редовно, като точно спазвате указанията ми, поне една седмица? Ако дотогава няма подобрения, повече нима да ви безпокоя.

Беше толкова убедителна, че жената се съгласи. Беше опитала толкова много кремове, нищо нямаше да загуби, ако опита с още един…

Ала Ева й даде три. Единият, светлозелен лосион — „билков“, както обясни Ева, за почистване на кожата.

— Вашата кожа не е суха, а мазна.

— Но винаги са ми казвали обратното.

— Не ме интересува какво са ви казвали. Лишеите се дължат на запушени пори, а този лосион ще ги разтвори и едновременно с това ще отстрани и петната. После измийте лицето си с този сапун. Търкайте здраво кожата си — колкото по-силно, толкова по-добре — и накрая се измийте с топла вода, но да не е студена, нито пък гореща.

— Казали са ми никога да не използвам сапун.

— Този сапун е специален, трябва да се миете с него всяка сутрин и всяка вечер, без да пропускате нито ден. След всяко измиване трябва да намажете лицето си с този крем. Той лекува кожата и възстановява еластичността й. Изпробвайте този метод само една седмица. Разбирам, че сега не ми вярвате, но съм убедена в качеството на моите продукти. На пазара няма подобни.

Тя говореше толкова убедително, че жената не можа да устои на изкушението.

Ева се върна в Уимбълдън, изпълнена с надежда. Беше намерила своята пазарна ниша, скоро щеше да се появи на пазара и да се наложи. Междувременно трябваше да обучи момичето, което бе избрала сред двадесет кандидатки, за да поеме салона, тъй като Ева смяташе лично да се заеме с продажбата на козметичната си серия.

Когато след една седмица Ева влезе в офиса на търговската компания „Хед Байър“, жената зад бюрото я посрещна с отворени обятия. Беше на седмото небе от щастие. Ева я заведе до прозореца и внимателно огледа лицето й — петната и лишеите почти бяха изчезнали, кожата бе гладка и розова.

— Ще трябва да продължите лечението поне още една седмица — посъветва я тя. — Не всички пори са отпушени…

— Никога не съм изглеждала така добре! Никога не съм виждала подобни препарати. Те са истинско чудо!

— Нали ви казах — рече Ева и сви рамене.

— Ще ги вземем за пробен срок от три месеца. Ще подбера най-добрите си продавачки…

— Не — отсече Ева, — никакви момичета! Аз сама ще застана зад щанда.

— Но досега сме разрешавали само на утвърдените модни къщи да използват свои демонстратори.

— Сега може и да не съм от тях, но един ден ще притежавам най-прочутата компания в козметичния бизнес.

Жената я изгледа изпитателно и кимна:

— Да, сигурна съм, че ще успеете.

Така Ева се озова зад щанда в най-отдалечения ъгъл на салона за козметика, но благодарение на чара и обаянието й там се трупаха най-много клиентки. Тя много лесно установяваше контакт с всяка от посетителките — „Трябва да напипаш слабото място на клиента и той е в ръцете ти“, обичаше да казва тя години по-късно — и те винаги напускаха магазина, понесли в ръка една от малките торбички на Ева с името й, изписано върху тях в курсив, в нейните тонове — само черно и златно.

Стараеше се да запомня имената на клиентките си, разпитваше за децата им и съчувствено изслушваше оплакванията им. Поне два пъти на ден правеше пълна демонстрация на козметичната си серия: избираше една клиентка, настаняваше я в голямото кресло пред огледалото и преобразяваше лицето й. Неизменно следваше лавина от поръчки. На тези, които не можеха да си позволят да купят от продуктите й, защото бяха доста скъпи, тя просто пъхваше в ръката им по едно рекламно флаконче и пленително се усмихваше:

— Трябва само да го изпробвате и скоро ще се убедите, че отсега нататък няма да можете без него.

Помощникът й, който от отговорник за продажбите по пощата се бе издигнал до ръководител на производството, клатеше неодобрително глава и не спираше да мърмори:

— Не бива да сте толкова щедра, мадам Черни. Това се отразява пагубно на печалбите ни.

— За да уловиш едрата риба, трябва да сложиш за стръв от по-дребната. А аз искам да уловя най-едрата.

Не след дълго Лондон бе залят от слухове за козметиката на предприемчивата и прелестна унгарка и тя неусетно проникна до щандовете на най-известните магазини, обсаждани от купувачки, които недоумяваха как е възможно да не предлагат възхитителните изделия на мадам Черни. Веригата от универсални магазини „Хед Байър“ вече купуваха козметика само от компанията на Ева Черни и дори прекратиха доставките си от конкурентния производител „Брендън енд Пъри“. Примерът на „Хед Байър“ бе последван от представителите на редица доставчици на едро. Шест от най-добрите продавачки на „Хед Байър“ работеха вече само за мадам Черни. Тя организира за тях интензивен тридневен курс в Уимбълдън за продажба на изделията си. Поръча да им ушият специални униформи: снежнобели блузи с високи якички и елегантни поли.

— Най-важното е винаги да сте чисти и спретнати — подчертаваше Ева. — Маникюрът ви винаги трябва да бъде изряден, използвайте само светлорозов лак и дрехи в дискретни и ненатрапващи се цветове.

Работният й ден беше от осем сутринта до седем вечерта, без значение дали е делник или празник. Ако не беше в салона или на обиколка из козметичните щандове на големите магазини — Ева винаги се появяваше в най-неочакваните моменти и продавачките с трепет очакваха проверките — тогава се консултираше с химика, който съставяше технологичните рецептури, за да постигне още по-добро качество на кремовете си или по-нежен оттенък на червилата си.

Почти не й оставаше време за дъщеря й — бавачката я поемаше от сутринта, след като Ева тръгваше към салона си, а вечерта я заварваше заспала в детското креватче. С Джон разменяше по няколко фрази вечерта в кухнята или в спалнята, но той поне разбираше, че жена му сега е увлечена във вихъра на рекламната си кампания и няма време за него и за детето. Ева поръча още мостри, по един образец за всяка козметична гама, и ги разпрати на потенциалните си клиенти, придружени с безупречно отпечатани брошури на гланцова хартия, с много илюстрации, в които уведомяваше бъдещите си купувачки, че за всяка от тях, която купи цялата гама от нейните изделия, е приготвен специален подарък. Този трик отдавна се прилагаше в търговията, но никога с такъв размах, затова не бе чудно, че за броени дни козметиката на мадам Черни заля щандовете на най-добрите лондонски магазини. Ева продаваше, демонстрираше, рекламираше, учеше жените как да подбират козметичните препарати, поучаваше ги да не се поддават на прехвалените, но некачествени чуждестранни стоки, не пропускаше и най-скромната възможност да увеличи продажбите, но не успя да се добере до най-изискания магазин в Лондон — прочутия „Хародс“. Успя да проникне доста по-късно, и то само благодарение на „Парфюмът на Ева“.

От дълго време Ева се опитваше да открие нов аромат, нещо съвсем различно, нещо, което не приличаше на нито един от известните парфюми. Парфюмът трябваше да бъде уникален, траен и още с първото вдъхване да напомня за нейната марка: Ева Черни.

Ева отлично съзнаваше, че може да се наложи на пазара само с парфюм, който рязко се отличава от всички останали. Елизабет Арден бе станала известна със своя парфюм Blue Grass^[1], Елена Рубинщайн — с Heaven Scent^[2], а Есте Лаудер — с Youth Dew^[3].

Сега усетът й подсказваше, че вече е готова да създаде собствен аромат. Не знаеше много за състава и формулите на парфюмите, но отлично разбираше, че ще трябва да вложи огромни средства, ала бе решена да се изкачи на върха. За целта трябваше да се срещне с Хенри Бейли, собственик на най-голямата парфюмерийна компания извън САЩ. Самият той бе започнал като парфюмерист и се бе обучавал при прочутия Франсоа Коти. Сега Бейли беше шестдесетгодишен, известен като един от най-добрите „носове“ на своето време. Хенри Бейли отблизо следеше всяка новост на пазара, познаваше изделията на Ева Черни и бе впечатлен от бързия й възход. Когато тя му написа писмо с молбата да се срещне с него, той без колебание се съгласи.

Ева предварително бе направила проучвания за личността на Хенри Бейли — милионерът живееше в Швейцария, където бяха повечето от фабриките му, макар че притежаваше и парфюмерийна компания в Англия, снабдяваща най-големите козметични къщи. Освен това бе вложил много капитали в бизнеса с хранителни продукти, особено за производството на оцветители и изкуствени подправки.

От двадесет и осем години бе женен, не се бе развеждал и имаше две дъщери. От снимката му я гледаше мъж с едро, отпуснато лице на типичен швейцарски буржоа, но Ева бе убедена, че зад тази външност се крие остър ум и сила. Съпругата му беше ниска, пълна, обикновена домакиня, а двете й дъщери приличаха на нея. Съпрузите им работеха при Бейли. Имаше четири внуци. Привидно Хенри Бейли приличаше на мъж, изцяло отдаден на семейството си. Когато се срещне с него и види реакцията му, ще разбере дали зад обикновената фасада се крие още нещо, но в началото трябваше да играе по неговите правила.

Приготви се много старателно за срещата и когато влезе в офиса му, знаеше, че никога не е изглеждала по-добре. Една жена, която търгува с красотата, трябва да бъде подвижна реклама на изделията си. Синята й рокля хармонизираше с очите й, а под малката кокетна шапка със сини пера се подаваха златисточервените й къдрици. Лицето й бе старателно гримирано, а парфюмът й — упоителен, но не можеше да се сравнява с този, за който трябваше да убеди Хенри Бейли да вложи парите си.

Той стана от стола зад бюрото, за да я посрещне, ръкува се с нея и я настани в едно кресло. Дори с най-високите си токчета тя не бе по-висока от него.

Той се върна зад бюрото, усмихна й се и заговори на безупречен английски:

— И така, мадам Черни, какво искате от мен?

Още преди месеци Ева бе взела решение да се откаже от името Брент и от всичко, с което то бе свързано, и бе прибавила пред името Черни и „мадам“, подобно на Елена Рубинщайн. Тя се усмихна и тихо, но уверено попита:

— Кажете ми какво мислите за моите изделия?

Мострите й бяха подредени на бюрото. Хенри Бейли взе шишенце с нейния освежител за кожа, задържа го в ръка и промърмори:

— Мисля, че с това сте спечелили доста пари.

Очевидно този мъж знаеше цената на парите. Освежителят се състоеше от вода, спирт, борова киселина и аромат на есенция, но много внимателно балансирани. Производствената себестойност на един флакон бе два шилинга и шест пенса, а на дребно се продаваше по дванадесет шилинга и шест пенса. След като се приспаднат разходите за труд, разпространение, опаковка и реклама, й оставаше чиста печалба от 25 процента за всеки флакон.

— Това е нищо в сравнение с новата ми идея — прямо отвърна тя.

— И каква е тя?

— Нов парфюм. Нещо, което веднага ще покори пазара. Надявам се, че ще го създадете за мен.

Той замислено я изгледа.

— Мадам, това е изключително скъпо.

— Именно затова съм дошла при вас.

— Имате ли представа какъв аромат искате да постигнете?

— Жасмин, тубероза, цвят на портокалово дърво, сандалово дърво, кардамон, есенция от кора на бергамот…

— Жасминът се продава за двеста и петдесет лири за фунт, а розите и бергамотът са още по-скъпи. Само за една унция висококачествен парфюм се изразходва есенция, добита от десет хиляди жасминови цветчета, стотици специални рози от Франция, две хиляди цветчета от портокалови дървета, сандалово дърво и кардамоново дърво от Индия. Допълнително трябва да се включат разходите за химическата лаборатория, защото се налага извършването на сложни и бавни анализи, преди да се достигне желаната чистота на изделието.

— Моят парфюм многократно ще възвърне вложените разходи. Не преувеличавам, като ви обещавам, мосю Бейли, че всяко изразходвано пени ще ни донесе по една лира.

Лицето му остана безизразно.

— Разкажете ми за този ваш парфюм. Опишете ми го по-подробно.

— Ще го нарека „Парфюмът на Ева“, символизиращ вечната жена — загадъчен, неуловим, необикновено женствен, но не прекалено силен, лесно летлив, защото днешните жени не харесват прекалено тежките аромати. Ще бъде едновременно модерен и древен като истинската жена, ще прониква и ще се налага в съзнанието на хората, ще бъде едновременно нежен и агресивен. Никой няма да пита: „Какъв е вашият парфюм?“, защото веднага ще го разпознава.

— Доста нависоко се целите.

— Затова съм дошла при вас.

Той се вгледа внимателно в красивото лице срещу себе си, което излъчваше абсолютна убеденост във всичко, което казваше. Очевидно странната му посетителка твърдо вярваше, че ще спечели огромни печалби.

— Моите изделия са най-добрите — предизвикателно рече тя. — И то не само на външен вид. Аз имам проект за специален флакон, в който ще се продава моят парфюм. Моите клиентки ще бъдат от елита на обществото — жени, които знаят какво искат и могат да си го позволят. Сигурна съм, че за тях моят изискан парфюм ще се превърне в ежедневна необходимост.

Той продължаваше да мълчи, но Ева разбираше, че е успяла да привлече вниманието му, и продължи със самоуверен тон:

— Пазарът бързо променя предпочитанията си. Сега се поставя ударението върху грижите за кожата. Подготвям нов крем с невиждани качества, който ще нарека „Ренесанс“. Ще се продава много добре, защото няма да има равен на себе си.

— Есте Лаудер вече го постигна със своя крем за възстановяване на похабена кожа, прочутия „Re-Nutriv“.

— И вижте как добре се продава! А моят ще се продава още по-добре, но ще струва три пъти по-скъпо, както повечето от останалите мои кремове. Но преди да го пусна на пазара, бих искала да наложа името Ева Черни с моя нов парфюм.

— А какви са магическите съставки на вашия крем?

— Формулата се пази в тайна. Рецептата принадлежи на баба ми, която я е предала на майка ми, а тя — на мен. Формулата е тук — каза Ева и докосна челото си. — Но истинската тайна е в изкуството да се продава и аз вече имам една-две идеи как да увеличим продажбите.

— Струва ми се — развеселено отвърна Хенри Бейли, — че вие сте една дама, която има идеи за всичко. — Той се усмихна. — Може би някой път ще ги обсъдим.

— Може би — уклончиво се съгласи Ева, — но това, което ме интересува в момента, е моят бъдещ парфюм.

Погледите им се срещнаха и тя разбра, че това, което интересуваше милионера, бе самата Ева Черни. А тъкмо това бе нейната цел.

— Мисля — бавно рече Хенри Бейли, — че е по-добре да се срещнете с моя главен парфюмерист.

 

 

„Парфюмът на Ева“ се появи на пазара през пролетта на 1960 година и имаше мигновен успех. Ева бе настояла да бъде на маслена основа, а не на спиртна.

— Трябва да бъде траен — настояваше тя. — Да попива в кожата. Не искам клиентките ми да освежават парфюма си през половин час. Той трябва да се носи около тях като частица от личността им. — Тя прекара безброй часове с парфюмериста, който неуморно смесваше, експериментираше, добавяше или отнемаше съставки, опитвайки се да постигне това, която Ева искаше. — Близо е… — казваше тя и вдъхваше аромата, — но не съвсем. Може би да добавим още малко жасмин… Не, не, не, сега е прекалено агресивен. Трябва да загатва, а не да въздейства директно. Искам да покорява, но да не го постига брутално, разбирате ли?

Знаеше отлично какво искаше и никой не можеше да я убеди в противното. С течение на времето разходите застрашително растяха, но Хенри Бейли само поглеждаше калкулациите, които му поднасяха, и без колебание ги подписваше. Знаеше, че Ева Черни ще успее, и то не само защото притежаваше нещо, което отваряше всички врати — красотата. Тя просто го бе завладяла. В един миг бе покоряващо очарователна и опиваща като искрящо шампанско, а в следващия се преобразяваше в делова жена, сериозна и съсредоточена, хладнокръвно обмисляща шансовете, но фанатично преследваща целите си. Всъщност тя бе истинско олицетворение на парфюма си. Установи, че е започнал да посещава много често лабораторията, само и само да я наблюдава как спори, обяснява, доуточнява, експериментира. Милионерът се забавляваше както никога досега. Тя бе пълна с противоречия, също както нейният парфюм. Без никакво усилие можеше да очарова някого, да завладее тялото и душата му, това, което за другите бе непреодолима трудност, за нея бе удивително лесно. Притежаваше неизчерпаема енергия, макар да изглеждаше невероятно крехка. Говореше много убедително, подпряла брадичка с ръка, но същевременно умееше и съсредоточено да изслушва другите.

Хенри Бейли не се съмняваше, че Ева няма да се спре пред нищо, за да постигне целите си, че в миналото й е имало много мъже, които безскрупулно бе използвала като трамплин. Тя бе от жените, за които мъжете бяха готови на всичко, от онази рядко срещана и фатална порода, за чиито представителки се носеха легенди години след смъртта им. Той толкова много се наслаждаваше на компанията й, че дните, в които не я виждаше, му се струваха безкрайно скучни.

Освен това досега Бейли не бе срещал жена, с която така свободно да разговаря за работата си — съпругата му никога не се бе интересувала от бизнеса му и неизменно се съгласяваше с всяка негова дума. За нея най-важното нещо в живота й бяха дъщерите и внуците й. Той бе привързан към нея и все още я обичаше, но от години си бе позволявал краткотрайни и необвързващи връзки, без да допуска да се стигне до скандал. Всички те преминаваха като леки простуди, но връзката му с Ева Черни заплашваше да прерасне в тежко и хронично заболяване. Седмиците и месеците минаваха и Хенри Бейли започна да се страхува от деня, в който тя щеше да разпери радостно ръце и да възкликне:

— Най-после успяхме! — И след което щеше да изчезне завинаги от живота му.

 

 

„Парфюмът на Ева“ изкачи козметичната компания на Ева Черни до върха. Продаваше се в такива количества, че дори високомерните собственици на „Хародс“ лично я посетиха с молба да им разреши да го продават. Тя им отговори, че ще им даде изключителни права върху продажбите, ако се наемат да разпространяват цялата гама от нейните изделия. А на жените, които купят цялата козметична серия, тя ще подари по един флакон от специален кристал във формата на смокинов лист.

През цялото това време Ева подготвяше пускането на пазара на крема „Ренесанс“. Представянето му бе през есента, съпроводено от най-шумната рекламна кампания, заплатена с част от печалбите на „Парфюмът на Ева“. Напълно се оправдаха думите, с които тя бе защитила предложението си пред Хенри Бейли. За по-малко от девет месеца се изплатиха всички разходи и започнаха да се трупат големи печалби. Той запозна Ева с влиятелни личности, които по-късно щяха да бъдат полезни за успеха й. Когато се откри новият театрален сезон в Уест Енд, Ева успя да убеди една прочута актриса да се снима в гримьорната си, докато се подготвя за излизане на сцената. Ръката на звездата бе протегната към бурканчето с крема „Ренесанс“, което се продаваше по 25 лири за шест унции, фотографията бе публикувана на корицата на прочутото модно списание „Харпърс Базар“.

Ева продължи да продава сама продуктите си зад щанда в „Хародс“, ослепително усмихната, винаги любезна и очарователна.

— Това е най-добрата покупка, която някога сте направили — убедително казваше тя, държейки бурканчето с крем Renaissance. — Не твърдя, че ще направи чудеса — защото все още не съм открила чудодейната рецепта за подмладяването, но действието му е великолепно. Елате след един месец и ми кажете какъв е ефектът. Ако няма резултат, ще ви върна парите.

Разбира се, никога не й се наложи да връща пари на клиентките си. Изискванията й за качеството на изделията станаха легендарни. Беше способна да бракува продукцията от един работен ден, защото орловият й поглед бе уловил едва забележимо отклонение в нюансите на цветовете.

— Така повече не може да продължава — заяви тя една вечер на Хенри, докато вечеряха в ресторанта на хотел „Риц“. — Трябва да имам собствена фабрика.

— Да — съгласи се Хенри. — Мисля, че наистина трябва да имаш собствена фабрика. И дори имам идея къде да я построиш.

— Къде?

— Недалеч от моята.

— В Швейцария? — Ева възнамеряваше да се ориентира към Съединените щати.

— Смятам, че Швейцария отговаря на имиджа ти — страната е известна с клиниките си, чистия въздух, красивите планини и езера, реда и парите. Трябва да дойдеш и да огледаш мястото.

Погледите им се срещнаха.

— Да — съгласи се Ева. — Мисля, че е време.

 

 

Когато съобщи на съпруга си, че го напуска, Джон не се изненада. От месеци те почти не се виждаха. Тя не спеше с него от раждането на Александра и всъщност емоционално отдавна го бе напуснала.

— Добре — съгласи се той. — Не виждам смисъл да се опитваме да съживяваме нещо, което отдавна е мъртво.

— Адвокатите ми ще се свържат с теб и ще подготвят всички необходими документи за развода, дори ще се постараят да намерят някаква безобидна причина, подходяща за целта.

— Например изневяра? Няма да имаш особени затруднения.

— Аз ще поема всички разноски — продължи Ева, без да обръща внимание на репликата му, — а освен това ще ти платя известна сума, ако доброволно се споразумеем.

— Съгласен съм, но аз искам нещо повече от пари. Искам Александра.

— Можеш да си я вземеш още сега.

— Но искам да се оформи законно. Александра носи моята фамилия и официално е моя дъщеря. Искам да внесеш на нейно име пет хиляди лири, които един ден ще бъдат необходими за обучението й. Тя е изключително умно и надарено дете и заслужава най-доброто обучение.

— Ти си учител — подигравателно отвърна Ева, — така че знаеш колко струва обучението.

Всъщност бе доволна, че той искаше толкова малко, като имаше предвид годините, които му предстояха да се грижи за Александра. Спокойно можеше да си позволи да отдели тези пари, по-малко от 400 лири годишно. Вероятно Джон ще настоява дъщеря му да завърши университет. Ева бе съгласна на всичко, при условие че и двамата завинаги изчезнат от живота й.

— Ще се посъветвам с адвокатите си — излъга тя. — Те ще ми кажат дали това, което искаш, е разумно и приемливо. — Погледна го учудено. — Наистина ли обичаш това дете?

— Да, обичам го. И то ме обича. За щастие, тя те е виждала толкова рядко, че почти не те познава. Когато порасне и ме попита за майка си, ще й кажа, че е умряла при раждането. Всъщност това не е далеч от истината. Ти се отказа от нея преди още да си я родила.

— Знаеш защо — хладно отвърна Ева и се извърна, смутена от настойчивия му поглед.

— Знам само това, което ми каза. Научих достатъчно, за да не вярвам сляпо на думите ти както някога.

— Май не само тази къща се е променила — саркастично отбеляза Ева.

— Научих много, откакто се ожених за теб.

— Аз съм предопределена от съдбата. А ти, Джон, никога не си ме разбирал.

— Защо мислиш, че си нещо по-специално от другите?

— Съдя от това каква бях, каква съм сега и каква ще бъда.

— А коя е истинската Ева?

— Истината има много лица, но аз признавам само едно. Аз съм специална, знам, че ще стана прочута, ще бъда Личност. Знаех го още от детството си. Съдбата ми вече е предначертана и нищо не мога да променя, дори и да го желаех. Нека останалите живеят нищожния си живот, скучен и лишен от приключения, предизвикателства и блясък. Аз не съм създадена за такъв живот. Аз съм скроена по друга мярка. Красотата ми е дар от съдбата и тя е основното в живота ми, отваря всички врати пред мен, преодолява всички препятствия. — Гласът й бе възбуден, сякаш бе една от избраниците на съдбата, макар да не притежаваше тяхната скромност. Вярваше, че е предопределена за изключителна съдба. — Моят път е определен и аз съм длъжна да го следвам.

— Това ли е извинението ти, че винаги вършиш само това, което желаеш? Само това, което си решила, независимо от желанията на най-близките ти хора?

— Много отдавна съм решила какво искам да постигна. Няма да позволя на никого да ми диктува как ще живея. В Унгария предостатъчно се опитваха да ми определят как да живея.

— Но ето че сега ти диктуваш на другите как да живеят. Защо? Какво те тласка да налагаш волята си? Искаш да се възкачиш на трон, заобиколена от хиляди жени, преливащи от обожание? Това ли искаш?

— Да! — отсече Ева без колебание. — Именно това искам.

— Разбирам. За теб няма други ценности, освен опиянението от властта и славата. — Джон я изгледа замислено. — Но внимавай, Ева. Ролята на божество е доста опасна, особено ако започнеш да смесваш илюзиите с реалността.

— Зная на какво съм способна и дори ти не можеш да отречеш, че се справям великолепно с всички препятствия.

— О, да, разбира се, справяш се, при това превъзходно! Но отиваш твърде далеч. Ако продължаваш все в този дух, в най-скоро време никой няма да е в състояние да те разубеди, че има цели, които дори и за теб ще останат непостижими.

— Не бъди толкова песимистичен. Не забравяй, че след като ми помогна да се озова в Англия, аз ти се отплатих с нежността си, помогнах ти да придобиеш самочувствие, да се отърсиш от опеката на майка си. Затова сега нямаш право да ми поставяш условия.

— Както ти казах преди малко, животът ми с теб ме научи на повече от всичките години, прекарани в университета — откровено заяви Джон. — Много истини прозрях през последните четири години. Вероятно повече никога няма да се срещнем, освен ако не видя снимката ти във вестниците, но въпреки това няма да мога да те забравя. Любовта ми към теб изгасна, и то главно благодарение на твоето равнодушие към мен, но в сърцето си ще запазя нежни чувства. — Ева се усмихна. — Защото ти ме дари с Алекс.

Усмивката на Ева се стопи.

— Остава ми само да се радвам, че поне веднъж съм била полезна на някого.

— Хайде, нима си вярвала, че си ми дала нещо друго? Един ден ще се убедиш, че съм бил прав. Не знам само дали някога ще разбереш, че и другите хора имат право да мечтаят и да се борят за мечтите си.

— В този свят всеки живее сам за себе си! Как мога да преуспея, ако не съм уверена в себе си? Не се промених толкова много за тези четири години? Забрави ли, че освен да се грижа за успеха си, аз осигурих работа на десетки други хора? Какво лошо има в това?

— Нищо лошо няма, разбира се, с това изключение, че никога не си се трогвала за някой друг, освен за себе си. Зная защо се омъжи за мен, Ева. Защото притежавах британско поданство, от което ти отчаяно се нуждаеше. Но накрая ти ми даде нещо, което никога не бях очаквал, и затова искрено съм ти благодарен.

— В края на краищата излиза, че не съм чак толкова лоша — хладно отбеляза Ева.

— Не, Ева, ти нищо не би ми дала, ако не се вписваше в амбициозните ти планове.

Ева остана удивена от промяната в Джон. Беше принудена да признае в себе си, че наивният и доверчив мъж бе изчезнал. Едва сега разбра, че Джон отдавна бе престанал да я обича, че не тя го напуска, а той нея. За пръв път в живота си усети някакво подобие на угризение, докато обмисляше как да се измъкне от досадната ситуация.

— Май наистина си се променил! — учудено възкликна тя.

— Благодаря ти.

Ева за миг изгледа бившия си съпруг, сякаш търсеше най-подходящите думи за сбогуване. Но в следващата минута мълчаливо се обърна и излезе.