Вера Коуи
Блясъкът на славата (18)

Глава осемнадесета

Швейцария, 1988 година

— Нали разбираш — каза Ева по личния си телефон, който бе поръчан със специална защита срещу подслушване, — че това е въпрос от най-висока степен на секретност.

— Да — отговори Макс.

— Трябва да направиш всичко, на което си способен, да обиколиш всичките адреси.

— А какво да правя, когато приключа с обиколката?

— Ще ми донесеш резултатите.

— Във вилата ли?

— Да. Днес аз ще се прибера във вилата. Разчитам на теб, Макс. Тази операция е много важна за мен.

— Ще се постарая да изпълня всичките изисквания, Ева.

— Разбира се, че ще се постараеш.

— Но относно останалата част от плана ни аз съм длъжен да ти съобщя, че…

— Не сега, Макс. Първо ще обмисля какво да предприемем, но едва след като ти ми донесеш резултатите.

— Добре — съгласи се Макс. — Щом настояваш…

— А що се касае до другите въпроси, ще получиш пълна информация след първите си срещи. Но не забравяй да ме осведомиш при първото си обаждане.

— Вече мога да ти съобщя първите данни.

— Прекрасно. И не забравяй да си държиш очите широко отворени, а ушите — нащрек, докато се занимаваш и с другите си делови ангажименти. Знаеш за какво намеквам.

„Не, този път не мога да отгатна — помисли си Макс. — Каква игра си замислила, Ева?“ А по телефона попита нещо съвсем друго:

— Вече успя ли да се възстановиш напълно?

— Да. Миналото е забравено, и то завинаги. Или, по-точно казано, ще бъде напълно забравено, когато ми донесеш това, което искам от теб. Сега мисля само за бъдещето. Ясно ми е, че има още много да се направи, и то най-вече от теб и от мен.

„За бога, отново се е вживяла в ролята си на избраница на съдбата — каза си Макс. — Или е това, или е още под въздействието на лекарствата.“

— Добре. Ще направя всичко, което е по силите ми. И ще те държа в течение при всяка промяна в обстановката.

— Прекрасно. — Той чу изщракването, сигнализиращо за прекъсването на връзката. „Така… — въздъхна адвокатът. — Трябва отново да се залавяме за работа…“

 

 

Още с пристигането си в Кеймбридж Алекс почувства облекчение. Сега щеше да се върне към нормалния си начин на живот. Повече никакви драматични сцени и спорове, никакви сблъсъци с други личности, никакви разговори за миналото и за това кой на кого трябвало да прости. Тук, в университета, не се случваха изненадващи събития, времето й бе планирано за месеци напред. Дните се редуваха в спокоен и равномерен ритъм като реката, която лъкатушеше покрай зелените хълмове. И като планираше времето си, нямаше да го пропилява в безсмислени спорове, суетня, колебания и размисли. Тук можеше да се занимава само с любимите си теми, да слуша лекции и семинари на високообразовани учени, да спори с тях, да проучва спорните въпроси в библиотеката, с една дума, тук Алекс можеше да се чувства щастлива, че е полезна с нещо на хората около себе си.

Но сега, за свое разочарование, тя разбра, че доста от колегите й въобще не са разбрали за отсъствието й. Само двама-трима я поздравиха със забележки от рода на: „Как беше времето в Швейцария?“ или „Здравей, Алекс, ще се видим по-късно!“. Разбира се, повечето от колегите все още не подозираха, че тя кандидатства за наградата Ринъсби, защото още не бяха обявени имената на номинираните личности. Най-лошото беше в това, че не успя напълно да възстанови стария си, удобен жизнен ритъм. Или преди смъртта на Крис бе успяла толкова дълбоко да привикне със спокойния университетски ритъм, че сега я дразнеше и най-малката промяна в навиците й? Защото Алекс се убеди, че въпреки всичките си усилия да възстанови предишния си начин на живот, нещо в нея или около нея не беше както трябва.

Вечер слушаше Моцарт или Ерол Гарнър, но вместо да забрави за всичко, не спираше да си задава въпроса какво става сега във вилата на Ева край Женевското езеро. Как ли се чувства майка й, какви промени са настъпили? Дори се изкушаваше да позвъни и да се осведоми за обстановката във вилата, но веднага си припомняше, че никой не се интересува от нея и отново в душата й се задействаше реакцията на охлюва, който веднага се свива в черупката си. Не бива да мисли за Макс. С него всичко е свършено, веднъж и завинаги. Но защо й се струваше, че сега е като продънена лодка, а от пробива в корпуса й непрекъснато нахлува студена, мръсна вода, колкото и да се опитва да я изгребе? Припомняше си събитията от последните дни във вилата, стараеше се да си ги обясни, да ги подреди в съзнанието си, за да успее да притъпи болезнените спомени. Или за да може по-лесно да ги изтласка от паметта си. Но колкото и да се стараеше, не можеше да забрави сцената в кухнята. И накрая се убеди, че вече никога няма да се върне предишното й спокойствие, когато книгите бяха единственото й занимание, а музиката — единственото й развлечение.

Измина една седмица от завръщането й в Кеймбридж, когато телефонът внезапно иззвъня — беше сутрин, към десет и половина, а Алекс се бе увлякла в четенето на есето за творчеството на Даниел Деронда, написано от най-добрия студент в групата й.

— Бих искала да се върнеш във вилата колкото е възможно по-скоро — започна Ева без всякакъв увод.

— Защо?

— Преди време ти ми зададе няколко въпроса. Сега съм в състояние да ти дам отговорите.

— Но за какво става дума?

— Ще ти го съобщя, когато дойдеш тук.

— А не допускаш ли, че вече може да не се интересувам от отговорите на онези въпроси?

— Тогава ми кажи, но ясно и твърдо, че вече си загубила интереса си към тях.

Младата жена се поколеба, преди да отговори:

— Сега не е удобен момент за сериозен разговор. Нека да го отложим за по-късно.

— Искам от теб само да се върнеш тук, във вилата.

— Нали вече пристигнах във вилата, веднага след като научих за инцидента. Тръгнах си, след като всичко бе уредено.

— Никой не ти бе наредил да си тръгваш!

— Но и никой не ме помоли да остана…

— Обстоятелствата бяха необичайни.

— Нали си изписана от клиниката? И сега ли нещо не е наред?

— Да. Сега се възстановявам. Ще дойдеш ли в Женева?

Алекс се замисли за миг.

— Да, ще дойда.

— Добре. Ще ти изпратя самолета на компанията ми. Ще кацне на онова летище, което е най-близо до Кеймбридж… забравих името му…

— „Стенстед“.

— Да. Ще кацне към два часа. На летището в Женева ще те очаква кола. Разчитам на обещанието ти, че ще дойдеш. Повярвай ми, този път е само за твое добро. — С тези думи Ева прекъсна връзката.

„Това пък какво може да означава? — озадачено си каза Алекс. — Защо е тази припряност от нейна страна? Да не би да се е замислила за смъртта, за преходността на всичко тленно? Защото звучеше някак странно, дори драматично. Имаше нещо необяснимо в гласа й… Е, да става, каквото ми е писано! Поне има шанс да получа отговорите на някои от въпросите, които ме вълнуват. Особено след като Макс ще е там…“

Когато пристигна във вилата, Жак я посрещна на прага, пое куфара й и предаде нареждането на мадам да се качи веднага на горния етаж, в салона на мадам.

— Сама ли е? — попита Алекс. — Искам да кажа, да не би с нея да е мистър Фабиан?

— Беше тук за няколко дни, но онзи ден отново замина за Ню Йорк.

— Разбрах. — Тръгна по стълбите, изпълнена с горчиво разочарование.

Ева я посрещна, седнала във великолепния си стол зад бюрото. Цялата в черно, безупречно гримирана и фризирана, тя изглеждаше готова да се заеме с мъчителната за Алекс роля на недосегаема, ледена принцеса. Когато Алекс се показа на вратата, услужливо отворена от Жак, Ева леко се надигна от стола си и за пръв път в живота си поразената Алекс не откри върху лицето на майка си ужасяващата ледена маска. Напротив, дори се усмихна леко, макар Алекс да не разбираше дали трябва да се опасява, или не, от този многозначителен жест.

— Влез, седни на това кресло — започна Ева и посочи едното от двете широки и удобни кресла пред камината.

Алекс изпълни нареждането й. Ева се разположи на другото кресло, в достолепна поза, с изправен гръб, с кръстосани ръце пред гърдите си.

— Искала си да научиш нещо за мен. Затова реших да ти помогна.

— Защо? — сепна се Алекс. — Защо чак сега?

— Всичко ще си обясниш, когато изслушаш разказа ми. Макс ми съобщи, че си търсила обяснение за събитията от близкото и далечното минало. Аз също мисля, че зад всяко явление се крие причината за появата му, затова няма да крия причините от теб, но искам да те предупредя още в началото, че една причина за мен е по-важна от всички останали, взети заедно.

— Твоята мисия? Твоята съдба?

— На три пъти се опитах да я избегна. И в трите случая претърпях пълен неуспех. — Алекс знаеше, че майка й имаше предвид опитите си за самоубийство. — А всичко на този свят се върши до три пъти. Няма и не може да има четвърти път. Поне този урок на съдбата го усвоих добре. Може би, когато изслушаш това, което сега съм решила да ти разкажа, и ти ще си промениш мнението за някои… събития. Но те предупреждавам, че няма да ти бъде лесно.

— Струва ми се, че повече не се интересуваш дали ще ти простя за отношението ти към мен през целия ми живот от най-ранното ми детство, та чак до днешните дни.

— Тази молба ти я отправих под влиянието на емоционалния стрес, в който бях изпаднала след загубата на сина си. Тогава още не бях схванала докрай какви жестоки уроци ни крие съдбата. Но сега да се върнем към онова, което така живо те е заинтересувало… Много отдавна — започна Ева, — аз наистина се наричах Анна Фаркас. Родена съм в семейство на най-обикновени селяни, чийто живот протече в мизерия и оскъдица. Затова ги мразех. Мразех черната, неблагодарна работа, с която едва се припечелваше за хляб и постеля. Ненавиждах лишенията, липсата на красота в живота, за която тогава дори не осъзнавах напълно, но предусещах, че съществува някъде другаде. Още оттогава предусещах, че трябва да притежавам тези красиви вещи. Исках ги… о… как ги исках и събрах всичките си сили, за да ги имам. Независимо от цената, която трябваше да платя.

Бавно, с чести паузи, за да събере мислите и да подреди фактите от миналото, Ева й разказа преживяното, включително и за тези години, за които Алекс не бе успяла да открие нито живи свидетели, нито някакви уличаващи факти. Разказът й се отличаваше драстично от официалната версия за живота й, описвана в десетки статии и интервюта. Като съпоставяше отделни моменти от спомените си с това, което бе успяла да изкопчи от различните си източници, Алекс се запозна с пълната картина на вълнуващия живот на майка си. Всичко съвпадаше, с една-единствена разлика: зад сухото изреждане на фактите се разкри образът на амбициозна унгарска девойка, неспособна да се примири с жалкото съществуване, на което я обричаше тогавашният живот в Унгария, решена да използва дарбите си и красотата си, с които бе удостоена от Бога, за да се измъкне от мизерията, от утайката на обществото, за да се изкачи до върха, от който се разкриваше необятният хоризонт на неограничените възможности. Ева не пестеше подробностите — описа пред смаяната си дъщеря перипетиите, които бе преживяла в Будапеща с руснака и с агента от унгарските Тайни служби, разкри й как й се беше налагало да прибягва до коварни и лукави ходове, и да се сдобие с това, което си бе поставяла за цел. Не пропусна и епизода с Лаело Ковач — точно така го нарече: „епизод“. Първата им среща, кражбата на рецептите за първите кремове и помади, с които по-късно бе основала дребното си предприятие, прераснало днес в могъщ козметичен концерн, чийто единствен собственик бе именно тя, Ева Черни. Призна й за бременността си, за ловкото манипулиране на Джон Брент, за да се съгласи да се ожени за нея, за напускането на Виена, за първите й стъпки в Лондон и раздялата с Джон Брент, за усилията й да заличи напълно спомените за предишния си живот и оттам — стремежът й да забрави за дъщеря си, която й напомняла за мрачното минало.

— Ева Черни нямаше нищо общо с Анна Фаркас, нищо, можеш ли да разбереш това, да го повярваш? Аз създадох съвсем друга жена, започнах нов живот, но за тази цел бях принудена да разруша стария си живот до основи.

— Включително и мен — тихо промълви Алекс.

— Всичко това се налагаше от поставената грандиозна цел.

— Значи си ме пожертвала в името на амбициите си.

— Вярвах в съдбата си и успях да я заставя да ми се подчинява.

— Тогава защо ме прие в тази вила?

— Нямах друг избор. Майката на Джон Брент те доведе при мен.

— Никога няма да забравя онзи кошмарен ден.

Ева спокойно посрещна погледа на дъщеря си.

— Тя ме заплаши, че ще ме изложи пред обществото, ако откажа да те приема. Щяла да се постарае да вдигне около мен колкото е било възможно повече шум. А тогава едва бях започнала да се утвърждавам, и то с цената на неимоверни усилия. Освен това наскоро се бях омъжила за Кристофър Бингъм, и то след като бях декларирала, че съм неомъжена. Последиците можеха да се окажат ужасяващи.

— За коя от двете, за Ева Черни или за мисис Кристофър Бингъм?

— И за двете. На карта се поставяше не само семейното ми щастие, но и кариерата ми. Обожавах ролята си като Ева Черни… и още я обожавам, но исках същевременно да бъда мисис Кристофър Бингъм. Той ме направи личност, той ме въведе във висшето общество. В никакъв случай не можех да си позволя публичен скандал. Прекалено много бях заложила на издигането си в света на елита, за да се проваля с гръм и трясък. Затова понесох толкова мъчително смъртта на съпруга си…

— Помня онзи ден… гледах през прозореца на моята таванска стая. Видях те как изскочи от къщата, как се разкрещя и започна да късаш дрехите си…

— Той бе единствената любов в моя объркан живот — простичко отвърна Ева. — Не си спомням какво съм вършила в онзи ужасен ден и не искам да го знам. Но не успях да изпълня докрай повелите на съдбата си.

— Затова ли прехвърли любовта си от съпруга към сина?

— Да. Но и него съдбата ми го отне. Понякога тя е много благосклонна и щедра към всеки от нас, но може да бъде и жестока… прекалено жестока. Обаче аз не съм като другите жени, нито като съпруга, нито като майка. Аз съм Ева Черни и в живота ми има две неизменни величини: моята личност и моята компания, която създадох от нулата. Поне този урок на съдбата усвоих безпогрешно. Но ми остават още много дела и съм решила да ги довърша докрай. Да, ще се справя. Но сама, без съпруга си, без сина си.

— Както се казва, за всичко на този свят трябва да се заплаща, нали?

Ева сухо кимна. На Алекс й се стори, че долови одобрение в жеста й.

— Именно. Всичко си има цена, а аз винаги съм я плащала.

Алекс й хвърли кос поглед и Ева се убеди, че дъщеря й добре бе схванала думите й.

— Да… — бавно процеди тя — наистина се различаваш от обикновените жени. — Майка й очевидно го прие като комплимент.

— Има още нещо, което много ме измъчва — започна Алекс и сухо преглътна. — Вече ми обясни защо не ме прие в живота си. Но не мога да разбера как ти позволи сърцето да се отнасяш така жестоко с мен.

— Ти не фигурираше в моите планове. Тогава, когато разбрах, че съм забременяла, бях побесняла от гняв. Едно дете… това беше последното, което желаех от съдбата.

— И все още не го желаеш.

Единственият отговор на Ева бе ледено мълчание.

— И така… — унило прошепна Алекс, сякаш го казваше на себе си — чакам отговора ти.

— Обичах сина си, защото той бе заченат от единствения мъж, когото съм обичала. Но никога не съм обичала Лаело Ковач.

— А останалите мъже в живота ти?

Ева хладно сви рамене.

— Към тях съм изпитвала само сексуални желания. Но това още не е любов.

— Включително и Рик Стивънс в това число?

Ева сведе поглед към безукорните си нокти.

— Той беше грешка — призна си тя. — От малкото ми грешки, за които винаги ще съжалявам.

— Обаче успя да си отмъстиш.

Ева се усмихна.

— Вината беше на Макс. Не одобрявах идеята да инвестирам в някакво холивудско киностудио. Дори не се интересувах кой е собственикът му, но Макс се зае с тази сделка — прекалено ревностно, според мен — и ми обясни колко мога да спечеля от филмовия бизнес. Тогава се съгласих и го купих. — Ева изгледа с учудване дъщеря си, защото Алекс внезапно се изчерви до уши. — Макс много се безпокоеше за теб в онези дни — допълни тя и се усмихна загадъчно. — Но нали и двете знаем, че Макс не е като другите мъже?

Алекс нищо не отговори.

— Помня, че тогава го запитах дали този инцидент ще има някакви вредни последици за теб — продължи Ева. — Той ме увери, че няма да пострадаш, обаче ми се струваше, че ще е по-разумно да те изпратим в пансион. Не мога да отрека, че се справи добре както в пансиона, така и в колежа след него. Изглежда, че си доста интелигентна, но нали и Лаело Ковач притежаваше рядко срещани аналитични способности.

— Хм… — замисли се Алекс, а майка й търпеливо я изчака да се опомни. — Защо ми разказваш всичко това, и то чак сега? Какво се е случило, че изведнъж промени отношението си към мен?

Ева стана от креслото.

— Ела с мен.

Алекс я последва по коридора до една от многото врати. Ева почука на вратата и след това натисна дръжката на бравата. Оказа се една от спалните за гости. Завесите бяха спуснати, светеше само нощната лампа на масичката до леглото в ъгъла, върху което се виждаха очертанията на някаква спяща фигура. На креслото до леглото седеше медицинска сестра, с книга в ръка. Жената ги изгледа въпросително и стана от креслото.

— Как е той? — попита Ева.

— Още спи. Много е изтощен.

Ева кимна разбиращо.

— Бихте ли ни оставили за малко сами?

Сестрата тихомълком напусна стаята. Ева се приближи до леглото и се наведе над спящата фигура.

— Ела по-близо — подкани тя дъщеря си. Алекс смръщи чело и плахо пристъпи напред. На леглото спеше остарял мъж, с побеляла коса и слабо, костеливо лице, по което ясно личаха белезите от дългогодишни страдания.

— Това е Лаело Ковач — въздъхна Ева. — Твоят баща.

Алекс извърна изуменото си лице към майка си, а сетне отново впери смаян поглед в спящия непознат.

— Но… той ми се струва мъртъв — глуповато възкликна младата жена.

— Така ти се струва. Прекарал е в Русия тридесет години, в трудов лагер. Но откакто мистър Горбачов взе властта, в тази загадъчна страна настъпиха неочаквани промени — една от тях бе освобождаването на хиляди политически затворници. Преди няколко седмици в лондонския „Таймс“ публикуваха статия за превозването на освободените унгарски затворници от Сибир до Унгария. Повечето от тях били считани за загинали по време на трагичната унгарска революция от 1956 година, удавена в кръв от руснаците. Поръчах на Макс да се заеме с търсенето на Лаело Ковач. След упорито издирване той успя да го открие в списъците на един от десетките временни лагери недалеч от Будапеща и оттам го доведе тук, в моята вила.

Алекс конвулсивно стисна най-близката от четирите дървени колони, издигаща се в четирите края на леглото. Не можа да каже нито дума, толкова бе силен шокът от смайващия разказ на Ева.

— Ела… — Ева сложи ръка на рамото й и я поведе обратно към салона си. Там настани Алекс в креслото, приближи се до лакирания шкаф отдясно на камината и извади гарафа с бренди. Наля двойна доза в една кристална чаша и я подаде на пребледнялата Алекс. — Изпий го — сухо й заповяда тя.

Алекс пое чашата с трепереща ръка, отпи от нея и се задави от първата глътка.

— А сега разбра ли защо нямам право да напусна този проклет живот? — уморено я запита Ева.

Алекс втренчено я изгледа.

— Нима и това е част от съдбата, в която винаги си вярвала?

— Разбира се. — Гласът на майка й прозвуча така, сякаш бе принудена да обяснява елементарни истини на малоумно дете. — Колелото на съдбата се завъртя, докато накрая кръгът се затвори. Това огромно състояние, което притежавам сега, започнах да изграждам с помощта на Лаело, а ето че след толкова много години той отново е при мен. Никога не съм се държала като майка към теб, но поне мога да ти върна бащата, макар че се съмнявам дали ще намериш сили да го приемеш за свой баща.

Челюстта на Алекс увисна от изненада.

— Да ми върнеш баща ми? — Започна да се смее, изтощена и смазана от внезапните разкрития. — О, господи… — изохка тя — ти си невероятна, кълна се в Исуса, наистина си невероятна…

— Но не забравяй, че през последните тридесет години аз го мислех за мъртъв.

— И си се радвала, че го няма на този грешен свят, мога да се закълна в това! Защото всичко, което си постигнала в проклетата ти козметика, се е дължало на неговите рецепти.

— Да, не мога да го отрека, но ето че сега съдбата ми протегна ръка и ми даде шанс и аз да направя нещо за него.

— За бога, стига си ми говорила само за съдбата! — извика Алекс. — Кажи ми нещо за себе си, за твоите желания.

— Не става дума сега за моите желания. Всичко се извършва по волята на съдбата.

Алекс се отпусна в креслото.

— Не ти вярвам — изтощено въздъхна тя. — Това излиза извън границите на моите способности да разбирам хората около мен. Ти си мислиш, че всичко, което се е случило както с теб, така и с този нещастен мъж, се дължи единствено на благоволението на съдбата, понякога щедра, а друг път — безмилостно жестока, така ли? — Младата жена поклати глава, опитвайки се да внесе ред в обърканите си, бушуващи мисли. — Според мен страдаш от прогресираща мегаломания!

— Разказах ти целия си живот. Помисли за това. А по-късно ще разбереш — несмутимо отвърна Ева.

— И какво се предполага сега да предприема спрямо този мой „баща“? — попита Алекс. — Да се грижа за него, да го върна в Кеймбридж, където двамата ще си живеем щастливо? Това ли предвиждат последните ти планове?

— След като Лаело Ковач се възстанови — аз съм заповядала да не го безпокоят и да се грижат за него колкото е възможно по-добре — можеш да постъпиш с него така, както желаеш.

— Той е човек, макар и стар, уморен мъж, страдал ужасно през последните тридесет години, а не някаква бездушна облигация от борсата, която принадлежи на приносителя!

— Надявах се да го приемеш, затова те повиках тук. Кой знае, може и да намериш в него любовта, говоря за родителската любов и нежност, която така ти е липсвала през целия ти живот.

— Любов! Какво знаеш ти за любовта! Ти не си обичала никого, освен себе си! Да обичаш, означава да жертваш нещо от себе си, а ти никога не пожела да се лишиш от най-дребното удоволствие заради някого другиго, дори и заради съпруга си Кристофър Бингъм IV, по който толкова се прехласваше.

— Коя си ти, че да ми говориш кого съм обичала и кого — не? Обичах Кристофър за всичко, което ми даде, за всичко, което направи за мен. Аз го направих щастлив, родих му син. Но нито той, нито синът ни не бяха белязани с щастливия знак на съдбата. Трябваше да ги изгубя и двамата, а едва след това да проумея простата истина, че те са били смисълът на моя живот, моето щастие като жена, съпруга и майка. — Продължи с невъзмутимото си спокойствие, което вбесяваше дъщеря й. — Аз съм такава, каквато съм.

„Недосегаема е тази нейна броня, изтъкана от преклонението през собствената си ценност и превъзходство над останалите — тъжно си помисли Алекс. — Убедена е, че е богоизбрана и никой не може да я разубеди. Макар че… как би могло да се докаже, че се заблуждава? Нима има някакъв висш разум високо, високо над нас, който ни дърпа конците като на марионетки, докато ние тук долу, си въобразяваме, че сме господари на съдбите си?“

— Виждам, че те затруднявам с толкова сложни и неочаквани промени в живота ти и преценките ти — обади се Ева, уверена в крайния резултат от срещата им. — Явно ти е необходимо време, за да дойдеш на себе си. Можеш да останеш във вилата колкото желаеш. Аз трябва да замина за Ню Йорк. Макс е моята дясна ръка, мозъкът, който контролира най-важните сделки в компанията ми. Но Памела още е тук. Помолих я да не си тръгва. И тя, както и ти, може да остане във вилата, докогато желае.

— Искаш да вържеш още една от прекъснатите нишки на съдбата?

Ева не обърна внимание на ехидното подмятане на дъщеря си.

— Искаш да я купиш, както си купила Жан Верние? Чрез отпускане на щедра пенсия, познах ли?

— Откъде знаеш за него? — учуди се Ева, но в следващия миг се овладя и се усмихна. — Да, той беше истински творец в своята професия… а аз просто съм свикнала да си плащам дълговете, разбра ли?

— А какво ще стане, ако реша да публикувам в пресата всичко, което вече съм узнала за твоя бурен живот? — внезапно попита Алекс. — Ако осъществя това, с което те е заплашвала Мери Брент в онзи отвратителен ден, който никога няма да забравя… когато за пръв път се озовах тук, в същата тази вила?

Ева погледна дъщеря си в очите и се усмихна предизвикателно.

— Но няма да го направиш, сигурна съм, че няма да публикуваш нито ред. Тя беше глупава стара фанатичка, а ти не си. Макс ми каза, че обожаваш логиката и откритата игра — като всички англичани — затова и аз реших да бъда напълно откровена с теб. Разказах ти всичко за себе си. Предполагам, че съм успяла да ти обясня и най-важното в моя характер — аз не можех да бъда по-различна от това, което съм.

Алекс се замисли за живота на майка си.

— Знаеш ли приказката за жабата и скорпиона? — попита тя.

Ева я изгледа недоумяващо и Алекс й разказа поучителната притча.

— Разбира се. — Ева сви рамене. — Жабата би трябвало да обвинява само себе си. Скорпионът просто се е подчинявал на своята природа, каквото и да му е струвало това. Както и аз се подчинявам на своята.

Алекс стана от креслото. Очевидно само си губеше времето в опитите си да промени Ева Черни.

— Да споменавам ли пред Макс, че сме се виждали? — неочаквано подхвърли Ева.

— Не — твърдо отвърна Алекс. — Пред него не искам нищо да споменаваш за мен.

 

 

Остави Ева в салона, слезе на партера и бързо излезе навън, сякаш искаше да избяга от ужасяващите разкрития на майка си. Но не можа да ги пропъди от мислите си. Вървеше с бързи крачки, които обаче постепенно ставаха все по-бавни, докато спореше ожесточено със себе си. Разбра, че неволно се е отправила към високия кестен, под който бяха погребали урната с праха на Крис. Спря се сепната и видя, че вече е поставена скромна надгробна плоча, отрупана с разкошни венци. Някаква жена бе коленичила пред гроба, заета с подменянето на повехналите цветя — рози, лилии, едри бели маргаритки, жълти нарциси, розови карамфили, всичките откъснати от оранжерията зад вилата на Ева Черни. Алекс плахо пристъпи напред и позна, че сред цветята се ровеше Памела.

— Здравей… — смутено промълви тя, чувствайки се виновна, че нарушава усамотението на Памела, чието страдание бе неизмеримо по-силно от мъката на самата Алекс.

Памела се сепна и нервно се обърна към нея.

— Алекс! — На лицето й се изписа облекчение.

— Съжалявам, че те изплаших. Трябваше да не…

— Не, напротив, много се радвам, че отново се срещаме — въздъхна Памела и се надигна. — Макар че тук вече нищо не те задържа. Да си призная, не очаквах да те видя отново в Швейцария.

— Майка ми ме помоли да се срещнем.

— О?

— Имахме продължителен… семеен разговор, но най-накрая си казахме всичко.

— Ако съдя по израза на лицето ти, не ще да е бил от най-приятните.

— Можеш ли да си представиш, че накрая ми предложи да остана във вилата й?

— Нима? Хм… изглежда, че наистина се е променила след престоя си в онази клиника. И то значително. Е, не мога точно да си обясня какво изпитва тя в момента, но ми се струва, че се е примирила с някаква необратима промяна. Много странна жена е майка ти, Алекс. Никога не обяснява постъпките си. Поне на теб не ти ли обясни какво се е променило в нея?

— Донякъде.

„Явно се е случило нещо твърде важно — каза си Памела, — защото и Алекс ми изглежда някак си необичайно.“

— Какво ще кажеш за надгробната плоча? — побърза тя да смени деликатната тема.

Плочата блестеше на слънцето, чисто бяла, съвършено гладка, неволно напомняйки за безупречните опаковки на козметичните препарати на Ева. Дори можеше да се очаква познатият рекламен надпис да заблести в черно и златисто, обаче вместо това погледът се сблъскваше с едрите черни букви, изписани със строг класически шрифт: Кристофър Бингъм Черни, а под него: На моя любим син, 1962–1988 година. Въпреки скръбта си по Крис, Алекс изтръпна от съвсем друга мисъл: „На моята плоча ще пише: На моята нелюбима дъщеря“. Но мъчителният спазъм бързо бе изместен от някакво ново и странно усещане. Вече нищо нямаше значение, дори и Ева Черни с всичките й странности, заедно с намесата на съдбата и така нататък. „Сега, най-после, аз зная коя съм. Зная кой е баща ми. Лошото е там, че все още не съм готова да го приема…“

— О, Памела — изхлипа Алекс, — каква глупачка съм била!

 

 

На връщане към вилата двете жени видяха пред стъпалата на входа нов-новеничък „Ролс-Ройс“, с разтворен багажник, около който се суетеше камериерът Джоунс.

— Тя си стяга багажа — прошепна Памела. — Макс ми каза, че имал огромни проблеми в компанията.

— А ти видя ли се с него? — небрежно подхвърли Алекс.

— Само за кратко. Той не остана да преспи във вилата на Ева. Нещо се е объркало с конкуренцията, с онази… мис Хагард. Ева, изплашена, че противникът ще я нападне от засада, стяга фланговете на армията си. Бог да благослови тази мис Хагард, защото иначе Ева щеше по цял ден да се занимава само с мен, с теб и с прислугата. Научих, че и мис Хагард била от онези амбициозни личности, които сами си проправяли път в джунглата на бизнеса. Родена като Розели Катценшванц или нещо подобно… много мъчно име беше и не успях да го запомня… някъде в Бруклин, но се издигнала с неимоверни усилия и нечовешка воля, и ето, че сега е най-опасната съперница на Ева Черни. Никога не съм предполагала, че Ева ще научи за познанството ми с тази Розели, което датираше от периода, преди да се срещна с Крис. А за Ева всяка приятелка на Розели е неин личен враг. Сега изпитвам последиците на гърба си.

Джоунс ги забеляза в дъното на алеята.

— Побързайте, дами — подкани ги той. — Отрупаха ме с работа и сега не мога дъх да си поема… Но се радвам, че се възвръща нормалният ритъм в къщата. Не! Не и кутията с обувките, глупак такъв, тази кутия винаги се оставя вътре в колата, на седалката до мадам. Чакай, я по-добре ми я дай на мен. За нищо не те бива! — Грабна от ръцете на шофьора изящната кутия от крокодилска кожа. — А сега ми подай кожената наметка… първо тази, от самурената кожа, а после и втората, от черен визон… ах, да, те били вече поставени. Добре, нека да проверя всичко отначало. — Запотеният камериер се залови отново да преброява куфарите и чантите. В този миг на прага се появи Ева, облечена в семпъл, но изключително скъп костюм за пътуване, изцяло в черно, с къса визонена наметка. Върху блестящата й златисточервена коса бе поставена кокетна дамска шапка с перли, втъкани по ръбовете на периферията й.

— Обърни внимание на шапката — прошепна Памела. — Това е сигурен признак, че отива на делови преговори.

С обезоръжаваща усмивка и леко махване с ръка Ева се настани в лимузината. Джоунс внимателно затвори вратата на „Ролс-Ройса“ след нея, настани се на съседната седалка и те потеглиха.

— Е, това е всичко за днес — промърмори Памела, но се закова на място, когато видя как Алекс се наведе, грабна шепа дребен чакъл от алеята и като я запрати след лимузината на Ева, извика възторжено:

— Лек ти път! — Дребните камъчета се посипаха по алеята, но колата вече бе успяла да се скрие зад първия завой. Памела остана с отворена уста, смаяна от жеста на приятелката си.

— Сигурно се питаш дали не съм си изгубила ума, нали? — захили се Алекс, върна се при Памела, хвана я под ръка и я поведе към вилата. — Току-що се осмелих да направя това, за което си мечтаех още от детството. — Въздъхна с облекчение. — И трябва да ти призная, че сега ми олекна на гърдите. — На устните й разцъфтя щастлива усмивка. — Внезапно ми се възвърна апетитът. Хайде да прескочим до кухнята и да ометем всичките лакомства от грамадния хладилник на Ева.

 

 

— Но какво празнуваме? — недоумяващо я изгледа Памела, когато двете млади жени се настаниха на шезлонгите пред прозореца в таванската стая на Алекс. Алекс наливаше искрящо шампанско в две кристални чаши.

— Моята свобода.

— Искаш да кажеш, че си се освободила от опеката на майка си?

— Да. Днес следобед най-после изтръгнах истината от устата й, която бе заключена за мен толкова години. Край на илюзиите, край на самоизмамите и самоуниженията! Сега знам защо ме е отхвърляла през всичките тези години. Съвсем не е било само заради външността ми, както мислех доскоро. Не е искала да ме погледне, защото съм била за нея част от онова ужасяващо минало, което е решила да забрави завинаги. Анна Фаркас, това е истинското й име, е трябвало да изчезне, и то окончателно, а това е изисквало да избягва срещи с всичко, което би й напомнило за миналото.

— Анна Фаркас?!

— С това име се е родила — обясни й Алекс и разказа на Памела удивителната история на Ева Черни.

— Боже мой! — възкликна Памела, смаяна от думите на Алекс. — Какъв живот! Та това е цял роман! Не е чудно, че те е погребала жива. Значи онзи старец, който Макс доведе във вилата, е баща ти? — Памела ужасено поклати глава. — И после как да не вярваш в предопределението на съдбата!

— Не, при Ева всичко е по-различно от живота на нормалните хора. При нея всичко е подчинено на вътрешната й природа. Оттам и ужасните проблеми, които е създала на себе си и на най-близките си хора.

— Но как е възможно това? Искам да кажа… какво ще прави тя сега с този човек… с баща ти?

— Това ще зависи от неговото решение, макар сега да не може още да се разговаря разумно с него. Само Бог знае какви страдания е преживял за тези тридесет години. Но трябва да се съобразяваме с желанията му.

— Алекс, не мога да те позная, толкова си се, променила! Да, мога да разбера, че никак не ти е леко да посрещнеш тези удари на съдбата, но… изглеждаш ми като човек, който току-що е узнал, че не е болен от неизлечима болест.

— Да, точно така се чувствам. Правилно си забелязала, че вече не съм онази Алекс, която познаваш. Сега съм истинската Алекс. И не искам да играя ролята на плашило за майка си, да й напомням непрекъснато за ужасното й минало, което тя се старае да забрави. Да, тя не ме е искала още от деня на моето раждане. Аз съм била само една огромна грешка в живота й, това е всичко.

— И как ще се справиш с това предизвикателство?

— Вече не искам да мисля по цели дни само за едно и също: как изглеждам, какви са дефектите във външността ми, защо никой не ме харесва… Тя си е въобразявала, че ще се отърве от мен, така както се е отървала от Лаело Ковач. Използвала е бременността си, за да накара Джон Брент да се ожени за нея и така се е добрала до британско поданство, след което с лекота ме е изоставила на грижите на тогавашния си съпруг. Можеш ли да си представиш какво е изпитала Ева, когато майка му, Мери Брент, ме довлече тук, в същата тази вила? Абсолютно сигурна съм, че въобще не съм фигурирала в нейните величествени планове за бъдещето, но не е имала друг изход, защото онази ужасна старица я е заплашила, че ще разкрие тайната й пред обществото. Знаех само, че не ме желаеше, но бях прекалено малка, за да проумея причините. И напълно естествено започнах да си въобразявам, че причината е в грозотата ми, пък и колко пъти Мери Брент ми бе втълпявала, че съм изчадие на Сатаната, лукаво, нелюбимо, нежелано…

— Но това е ужасно! — изуми се Памела. — Сега разбирам защо понякога се държеше странно… Дори не мога да си обясня как не си полудяла?

— Не полудях само защото Патси и Макс неотлъчно се грижеха за мен. От тях, само от тях получавах топлината и съчувствието, от което се нуждаех отчаяно в онези години. Патси умееше винаги да запази самообладание и това ме успокояваше, а Макс ми вдъхваше доверие и кураж… Знаех, че мога да разчитам на неговата закрила, каквото и да се случи. Освен това ме развеселяваше с разказите си за всичко, което бе преживял в Америка. Но аз не можех да се отърся от предчувствието, че майка ми не желае присъствието ми във вилата. И въпреки това исках да ме обичат. О, Памела, не искам да те лъжа: дори и сега го искам! Може би всъщност никога не съм искала да бъда затворена по характер, саможива и мълчалива. Но тъй като така и не доживях да бъда обикната от родната си майка… е, по-нататък знаеш какво се случи — аз се затворих като мида в черупката си. И както мидата отглежда бисера в себе си от зрънцето пясък, което е попаднало вътре в черупката й и я дразни, така и аз се нахвърлих с настървение към науките и ето ме сега — доктор по английска литература. А тази научна степен не се дава лесно в един престижен университет, какъвто е университетът в Кеймбридж. Реших, че щом не съм надарена с красота, поне мога да блестя с ума си. Исках да й докажа, че съм личност, че в мен има нещо ценно, но тя продължаваше да не ми обръща ни най-малко внимание. И така до онази вечер, когато се спречкахме жестоко и думите й потвърдиха най-лошите ми опасения. Но след това се случи нещо странно… уверих се, че майка ми никога не ме е желаела, още преди да ме роди, но след като се съвзех от шока, започнах да мисля по-реалистично, без да изпадам в меланхолия… Реших, че не е дошъл краят на света, нали? А нали Ева не е могла да знае каква ще стана като зряла жена? Отдавна подозирах, че зад цялата тази загадка се е криела някаква по-дълбока, много по-сериозна причина, но едва днес прозрях истината.

— Но защо тогава Ева е искала да й простиш?

— Защото си мисли, че е наказана от съдбата със загубата на Крис единствено поради отвратителното й отношение към другото й дете. Затова е посегнала на живота си. Сега си мисли, че е изоставена от всички. След двата неуспешни опита за самоубийство Ева си въобразява, че в нещо е сбъркала, и то много сериозно, че е извършила непростим грях или спрямо мен, или спрямо Крис, че съдбата се е отвърнала от нея. Нали знаеш, никой не се чувства щастлив, когато пропадат кроежите му за бъдещето на децата му. И освен това още не може да преживее загубата на бащата на Крис. Самата тя се счита за по-различна от другите жени. Още в младостта си е изградила модела за бъдещето си и за нищо на света не желае да се отклонява от него, дори и сега, когато остана без близък човек до себе си. Дори е убедена, че всички са я изоставили, защото е престъпила много от нормите за човешкото поведение. Но същевременно не се отказва от намеренията си, само иска да поразчисти натрупаните противоречия, след което отново ще продължи по своя си начин.

От погледа на Алекс не убягна смайването, изписано по лицето на Памела.

— Не съм виждала друг човек, който по-добре от майка ми да олицетворява до какви вредни последици може да доведе мегаломанията.

— Какво по-точно имаш предвид?

— Изключително силно надценяване на собственото значение. Може да се счита и като лека форма на психично заболяване.

— Искаш да кажеш, че се е побъркала?

— Е, не в класическия смисъл на това понятие, но не мога да твърдя, че е напълно нормална.

Памела поклати глава и въздъхна:

— Уф! Затова ли се държи така странно с мен?

— Според мен това е единственото обяснение, но може би психиатрите няма да се съгласят с тази диагноза.

— В никакъв случай не бива да споменаваш пред нея какво мислиш за състоянието й!

— Може и да изглеждам понякога глупава, но знам как да се държа с нея. Много отдавна съм тренирана да прикривам мислите си.

Памела замислено отпи от шампанското.

— Е, все трябва да има някакво рационално обяснение. — Усмихна се горчиво и добави: — Мога само да се радвам, че тя не е успяла да те промени, искам да кажа… във вреда за теб.

— Такава ми е природата — засмя се Алекс.

Памела я изгледа с възхищение.

— А аз няма да усвоя това изкуство и след един милион години. Не е чудно, че успя да станеш доктор по английска литература…

— Ако се замислиш, ще разбереш, че никак не е сложно.

— Да, може би си права, но ти знаеш как да мислиш логично — според мен трудностите в живота, още от детството ти, са те принудили да развиваш логическата мисъл повече от нормалните момичета. Знаеш ли, Алекс, никак няма да е зле да напишеш книга за живота на майка си! Щом можеш да анализираш романите и героините на писателки като Шарлот Бронте и Джордж Елиът, нима ще се затрудниш с героиня като Ева Черни? Това е предизвикателство, достойно за дарбата ти. А има и още една изненада — Ева ми предложи работа!

Но Алекс не се изненада от думите на Памела.

— Разбира се, отново се проявява вродената й, неизлечимата й мегаломания. Всичко пречупва през собствените си интереси. И нищо не е по-важно за нея от успеха й сред висшето общество. Сега, когато прахът на Крис лежи под тази плоча, тя вече не се страхува от теб, дори може да си позволи да не те мрази, защо тогава да не се опита да те използва? И каква работа ти предложа, ако смея да полюбопитствам?

— Директорка на нейния моден салон в Ню Йорк. Сегашната директорка щяла да напуска заради здравословни проблеми. Каза ми буквално следното: „Намерила съм ти работа, която напълно отговаря на интересите ти“.

— И ще приемеш ли предложението й?

— Още не съм решила.

— В това има някаква връзка с Крис, макар съвсем косвена и далечна.

— Да, и аз си помислих за това, и ако приема, ще бъде главно поради тази причина. Може би само докато съм в траур… о, не знам, Алекс.

— Може да ти прозвучи смешно, но за мен Крис си остана малко момче — продължи Алекс след кратка пауза. — Живееше трескаво, постоянно в напрежение, сякаш е знаел, че не му остават много дни.

Памела кимна.

— И се оказа, че е бил прав.

— А така ми се искаше да се окаже, че е сгрешил в прогнозата си! Като си помисля, Памела, колко години съм изгубила в ненужни тревоги и съмнения… Какво не бих дала да се върне миналото, защото сега много по-добре разбирам и себе си, и брат си, и майка си! А доскоро емоциите замъгляваха разсъдъка ми и се оказа, че съм била сляпа за толкова много неща около мен.

— Затова ли се опитваше да поддържаш дистанция между теб и него?

— Да… Тези мисли ми навяват ужасна скръб…

— Но сега, след като разбираш много по-добре причините за тези ужасни събития, защо не се опиташ да промениш нещо? Ако получа поста, който ми предлага Ева, и замина за Ню Йорк — а това е градът, който най-добре познавам и обичам, защо не дойдеш и ти с мен? Ню Йорк е фантастичен град, градът на неограничените възможности. Ще забравиш за миналото си, аз ще ти помогна да се окопитиш и да се превърнеш в нова личност. С нови дрехи, с ново лице…

Алекс поклати глава.

— Не. Сега, когато знам, че много от миналите ми илюзии са безвъзвратно угаснали, вече съм много по-щастлива. Знаеш какво мисля за козметичната индустрия — това е най-голямата измама сред всички човешки дейности. Вече знам коя съм, на какво съм способна и освен това не се срамувам от себе си. А това е много важно за мен… между впрочем. Най-после се сдобих с увереност в способностите си.

Алекс посегна към бутилката с шампанско, но за нейно съжаление тя се оказа изпразнена.

— Трябва да си поръчаме още една бутилка — рече тя и натисна звънеца за иконома.

Когато Жак се показа на площадката на таванския етаж, Алекс го помоли:

— Може ли още една бутилка шампанско, Жак? И някакви сандвичи, например от пушена сьомга, но повече, защото и двете сме много гладни.

— Ей сега ще ви ги донеса, мис Алекс.

— Мисля, че Жак ще се съгласи да дойде с нас в Ню Йорк — усмихна се Памела. — О, Алекс, моля те, ела с мен в Ню Йорк!

— Говориш ми с тон, сякаш си решила окончателно…

— Да, реших, че ще замина. Не мога да устоя на тази съблазън — да победя мадам на неин терен. О, Алекс, искам да направя нещо за теб, да те разведа из магазините, да ти помогна да смениш гардероба си… защото тези дрехи не ти отиват. Обещавам ти да не се намесвам относно решението какво да сториш с лицето си — макар че с малко повече грим и червило ще станеш неузнаваема.

— Ще помисля за предложението ти — въздъхна Алекс. — Изглежда, ти все още вярваш, че цялата история може да има щастлив завършек.

— А ти не вярваш ли?

— Само в книгите и филмите всичко завършва с хепиенд.

— Ех, Алекс, никак ли не те блазни да те харесват всички около теб, да накараш Ева да позеленее от завист?

— Е, чак пък толкова… Не смяташ ли, че този път малко попрекали?

— Навремето точно така постъпих след раздялата си с Фриц. Отидох в Ню Йорк и се постарах да променя и външността си, и начина си на живот, доколкото бе възможно, разбира се. Имах нужда от промяна. Смених всичките си дрехи, постарах се да се разкрася, без да жаля парите, след което се втурнах да грабя наслада от живота с пълни шепи.

— Но не пострада ли… от онази раздяла, искам да кажа?

— Да, но тогава пострада само гордостта ми, както разбрах, макар и доста по-късно. Дотогава животът бе изпълнен само с една задача — да светя с отразена светлина, със светлината на Фриц. Да нося пищни тоалети, скъпи бижута, да изглеждам зашеметяваща, да принуждавам всичките му познати да примират от завист. А той си имаше своята колекция от картини, своите коне, своите къщи, своята яхта, и аз, за капак, като най-новото му притежание. Когато му омръзнеше някакво забавление, веднага го захвърляше и се заемаше със следващото, без да му мигне окото. И след пет години дойде и моят ред.

— А защо се омъжи за него?

— Бях заслепена, пък и бях много по-млада — на двадесет и една. Незабравимо преживяване бе за мен да бъда преследвана и ухажвана от един от най-богатите ергени… защото по богатство в едно списание го бяха класирали на пето място, ако не се лъжа…

— Вярвам ти. Макар никога да не съм била преследвана от мъж, нито от богат, нито от беден.

— Ами… това не ме изненадва, защото… — Памела смутено млъкна. — Прости ми, Алекс, забравих, че си преживяла такива ужасни мигове… — Алекс се почувства неудобно. — О, да, така е, не го отричай! Когато се запознахме, ти ми се струваше толкова самотна и някак си отсъстваща, дори си мислех, че не искаш да общуваш с мен, защото ме превъзхождаш с интелекта си. Но след няколко срещи започнах да си мисля, че може би това се дължи на прекомерната ти свенливост и липса на самоувереност. Но сега си съвсем различна и не ми се струва безсмислено да те запозная с някои от по-симпатичните ми приятели.

— Но да не се оплакваш после, ако ти създам доста главоболия — предупреди я Алекс.

— Е, тъкмо Ню Йорк е градът, в който човек може да се налудува както никъде другаде! Няма да забравя, че именно там, в един от апартаментите в хотел „Плаза“ изгубих девствеността си. — Памела въздъхна носталгично. — Той беше изумителен мъж, професионален покорител на женските сърца и по онова време ми се струваше непостижим. Успя да ме омагьоса и се срещаше с мен само когато искаше да разнообрази програмата си. Съблазни ме тъкмо по онзи начин, за който си бях мечтала от дете — с приказките за необичайната хармония на душите ни… с една дума, започна да сваля звездите от небето… Но след първата ни нощ той рязко се промени и при следващите ни срещи вече не беше така мил. Но въпреки всичко никога няма да забравя как хубаво започна всичко между нас… — Още една въздишка. — Тогава си мислех, че ще умра от щастие…

Над тях се надвеси заплашителна тишина и Алекс побърза да прекъсне паузата:

— Излиза, че не си разбрала много от това, което ти обяснявах преди малко.

Алекс поклати глава. Стори й се, че чува предизвикателните думи на Макс: „Имала ли си поне една любовна среща? Държала ли си ръцете на някое момче в тъмния киносалон? Прегръщала ли си се на задната седалка на някоя кола?“.

„Не — каза си тя, — защото никой не ми е предлагал…“

В този миг икономът Жак се появи на вратата с подноса с шампанското и сандвичите от пушена сьомга и пастет от гъши дроб.

— Жак, ти си истински ангел хранител! — развеселено подвикна Памела. — Идваш тъкмо навреме!

Той се поклони почтително и се зае с отварянето на бутилката, след което напълни двете кристални чаши.

— Ще желаете ли още нещо?

— Ще ти позвъним, ако ни хрумне нещо.

Икономът още веднъж се поклони и безшумно напусна стаята.

Нахвърлиха се на сандвичите. В стаята настъпи тишина, докато накрая Алекс не издържа и попита:

— Наистина ли вярваш, че някой ще ми обърне внимание, след като види лицето и фигурата ми?

— Разбира се! Нека да те запозная с няколко от най-нашумелите красавици и ще се убедиш, че отблизо нищо не струват, защото съвсем друго е да те осветяват прожекторите и да заставаш пред камерите с великолепно подбран грим. Направо няма да ги познаеш. Признай си, че си изпълнена с любопитство.

— Не. Искам само да разбера как гледат другите на мен, това е всичко. Не съм сменила мнението си относно цената на красотата, цената на блясъка. Много лъжи могат да се крият под една ослепителна фасада. Чудесен пример за това е Ева Черни — изглежда възхитително, но всъщност е изтъкана от лъжи. И красотата й е измамна. А аз не искам да съм като нея. Искам да бъда такава, каквато изглеждам, и нищо повече.

— Някога имах кучка, от породата териер, със странното име Красавицата. Имаше ужасен характер, но въпреки това аз се влюбих в нея.

— За истината — изрече Алекс и вдигна чашата си.

— За красотата! — отвърна Памела и отпи от шампанското.

— Аз съм жрицата на истината, а ти — на красотата! — високо заяви Алекс, опиянена от шампанското. — И не забравяй думите на поета: „Красотата привлича крадците повече дори и от златото“.

— Кой го е казал?

— Уилям Шекспир.

— Алекс! Не е чудно, че мъжете се плашат от теб!

— Но с какво ги плаши поезията?

— С нищо… ако се цитира, когато е уместно. — Памела се поколеба, преди да зададе въпроса си: — Имала ли си поне един любовник досега?

— Не.

— Но виж майка си… Ева смени поне една дузина обожатели.

— Не помня нито един от тях… освен един, Рик Стивънс.

— Онзи киноартист? Винаги съм си мислила, че е готин за гадже, но сега сигурно и той е поостарял.

— Още един пример за това колко заблуди могат да се прикриват зад красивата външност. Той се оказа перверзен.

— Излиза, че си много скептична към мъжете — предупреди я Памела и разклати чашата си. — Не всички мъже са за изхвърляне.

— Не съм казала нещо подобно. — След кратка пауза Алекс добави: — А ти колко мъже си имала в живота си?

— Ами… след онова преживяване в Ню Йорк срещнах един фотограф, после се запознах с един ски учител и накрая с един много красив французин. Накрая се омъжих за Фриц, а след раздялата ми с него… е, да кажем, че престанах да ги броя. Но най-после попаднах на Крис и забравих за всички останали.

Алекс сведе поглед към чашата си.

— А какво стана с Макс и Мойра? Мислех, че никога няма да се разделят.

— Е, тя така искаше, но Макс не беше съгласен. Знаеш ли, между впрочем, че тя го ревнуваше от теб?

— Е, сега вече говориш като пияна!

— Не, скъпа, говоря ти съвсем сериозно. Наистина те ревнуваше. Никой не можеше да я убеди, че между вас съществува само платоническо приятелство.

— Но наистина беше така! — избухна Алекс. — Макс никога не е гледал на мен като на жена. — При тези думи в устата й загорча. — Той обича по-сексапилните, по-хубавичките, с ей такива заоблени форми, разбираш ли? Веднъж дори ми спомена, че работата в козметичната индустрия имала едно важно предимство: накъдето и да се обърне, около него е пълно с красавици, коя от коя по-привлекателна. И кой знае колко от тях са му минали през ръцете…

„Аха! — каза си Памела, смаяна от горчивината в интонацията на приятелката й. — Значи това била работата…“

— Макс и аз винаги сме били искрени приятели, но нищо повече! — сърдито продължи Алекс и неволно повиши тон. — И никога няма да изменим на старото си приятелство.

„Но ти умираш от желание да го промениш в нещо съвсем различно“ — помисли си Памела, водена от безпогрешната женска интуиция.

— Е — Памела хладно сви рамене, — исках само да споделя с теб това, което бях забелязала. Никой не може да ме разубеди, че тя не те ревнуваше.

— Това само доказва колко глупава е била. За нея нямаше нищо по-важно от външността й, но зад красивата й фасада се криеше само една куха същност.

Памела вдигна чашата си.

— Да пием за горката Мойра. Добре е, че най-после се отървахме от този боклук. — Закиска се, очарована от остроумието си. — Знаеш ли, Алекс, май се понапих, а?

— Нали за това си поръчахме шампанското. Помня как веднъж се напих доста и сторих маса поразии, но днес за нищо не ме е грижа и съм решила да се напия отново!

— Да пием за това! — Двете жени се разсмяха и отново надигнаха чашите.

Когато след един час Жак се върна, завари и двете заспали в креслата. Опитният иконом безшумно прибра бутилките, чашите, подноса и тихо затвори вратата след себе си.