Вера Коуи
Блясъкът на славата (19)

Глава деветнадесета

Ню Йорк, 1988 година

Вълшебно е утрото, когато по небето няма нито едно облаче — тогава изгревът в Ню Йорк е ослепителен — слънцето се надига като кристална купа иззад небостъргачите на Манхатън и първите лъчи, след като огреят милионите прозорци, хвърлят изумителни отблясъци, над които още тъмнее неосветеният небосвод. Портиерът излезе на тротоара пред широките врати на централния офис на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“, вдигна глава и огледа тъмносиньото небе, озарено от изток от първите лъчи на изгряващото слънце. Всичко изглеждаше прекрасно в тази свежа, неповторима утрин. Освен мъчителното очакване на височайшето посещение на мадам, обтягащо нервите на многобройния персонал до краен предел. За трети път тази сутрин портиерът погледна часовника си. „Може би ще се появи след една минута“ — повтори си той, присви веждите си и по навик огледа улицата. В този миг съзря в далечината познатият силует на луксозния автомобил на мадам, за миг изчака, за да се увери, че не е сгрешил, след което приближи мобифона до устните си:

— Лимузината се приближава към сградата, повтарям… лимузината се приближава към сградата.

Сякаш нервна тръпка прониза шестдесететажния небостъргач — навред се засуетиха директори и секретарки, чиновници и прислужници, припряно бяха загасени десетки цигари, затваряха се прозорци, тръшкаха се врати, асансьорите се втурнаха в бесен ритъм. Бюрата трябваше да са подредени, костюмите и полите — изпънати, червилото — освежено. Последен, бърз оглед на прическата и на маникюра, край на сутрешните клюки, трескаво допиване на първото кафе за деня.

Макс Фабиан крачеше неспокойно из просторната зала за конференции, но понякога се спираше при някой от останалите вицепрезиденти на компанията, разменяше реплики и добре заучени делови усмивки. Накрая погледна часовника си и заяви на висок глас:

— Е, джентълмени, можем да започваме, защото мадам е пристигнала в сградата на компанията.

Един от по-нервните заместници измъкна от джоба си лъскава кутийка, извади две хапчета и припряно ги напъха в устата си, посегна към чашата с водата и отпи три бързи глътки. Останалите се заеха с оправянето на прическите си, възлите на вратовръзките си, реверите на костюмите си.

— За бога, не съм готов за тази среща — засуети си един от изпълнителните директори. — Тя няма да е доволна от нас, никак няма да е доволна, сигурен съм…

— Успокойте се — посъветва го Макс и отпусна ръка на рамото му. — Най-много да ви уволни и от утре да си търсите нова компания.

В притихналата зала се чу звънът на интеркома. Макс отиде до масата и вдигна слушалката.

— Добре — отговори той на невидимия си събеседник, постави слушалката и се обърна към присъстващите с дяволита усмивка. — Хайде, колеги, след малко започваме.

Изчака отварянето на вратата на асансьора и подаде ръка на Ева.

— Мадам — посрещна я Макс с почтителен поклон.

— Здравей, Макс. Готови ли са?

— Да, мадам, всички ви очакват.

— Добре. Но първо ела с мен в кабинета ми. Всъщност „кабинетът“ заемаше целия ъгъл на етажа, определен за управата на могъщата компания — две от стените бяха изцяло заети от огромни прозорци, защото Ева предпочиташе да проверява цветовите нюанси на новите си продукти на дневна светлина. По другите две стени бяха накачени в рамки корици от най-масовите списания, на които фигурираше Ева Черни в най-различни тоалети: „Таим“, „Лайф“, „Нюзуик“, „Пийпъл“, „Пари Мач“, „Оги“, „Хола!“, „Вог“, „Харпърс Базар“, „W“ (от „Woman“ или „Жена“). Никъде нямаше огледало. Огледалата бяха скрити в стаята й за преобличане, свързана към кабинета й с врата, скрита зад драперията — там Ева се преобличаше във вечерните дрехи, предвидливо подготвени от Джоунс, ако й се налагаше след продължителен престой в кабинета си да замине директно на някой прием. Ръбовете на огромното й бюро блестяха със златното покритие, осемнадесет карата — Ева толкова го бе харесала, че бе наредила да го пренесат с кораб през океана от Рим. Върху бюрото нямаше нищо, освен трите телефона — никакви чекмеджета, никакви папки и документи. Ако искаше да прочете нещо, един от тримата й секретари веднага щеше да й го донесе. Липсваха и шкафовете за архивна документация, въобще нищо не напомняше за старите, претрупани канцеларии и кабинети на някогашните мениджъри. Килимът бе подбран в нежна комбинация от сребристо и розово, в тон с широката софа и четирите дълбоки кресла, подредени около масичката за кафе. Креслото на Ева зад бюрото й беше класически тип, с твърда облегалка, което не предразполагаше към прегърбване и отпускане на тялото. Нямаше централно осветление, защото по краищата на просторния кабинет бяха разхвърляни лампиони от планински кристал, с копринени абажури, в тон с десена на килима. Навред се разнасяше ароматът на последния парфюм, създаден в компанията на мадам. Когато Ева пребиваваше в Ню Йорк, първата работа на главния й секретар бе да ароматизира кабинета й сутрин, веднага след пристигането му в офиса.

Ева остави кожената си наметка на едно от креслата, отиде зад бюрото си и видя няколко папки, оставени за преглед. Най-отгоре бе поставена тънка синя папка.

— Това ли е? — попита тя и недоверчиво претегли на ръка синята папка.

— В нея се съдържа всичко, което успях да събера и което, според мен, заслужава доверие. Останалото е само някакъв съмнителен конгломерат от слухове и догадки.

— А искането на Министерството на здравеопазването? — Ева протегна ръка към зелената папка, лежаща под първата.

— В действителност няма нищо застрашително, макар някой в това ведомство да се престарава с усилията си да ни уплаши.

Ева захвърли зелената папка върху бюрото си.

— Това не касае само нас. Това е проблем на цялата индустрия. Какво, според теб, можем да предприемем? Много по-важно е да се заемем с това — и тя посочи към синята папка.

— Все още вярвам, че трябва да направим нещо, за да си осигурим чудодейното изобретение на Клингман. Иначе рискуваме много да изгубим.

— Да, но ако наистина това прословуто изобретение се появи в лабораториите. А засега — Ева размаха папката пред лицето на Макс — това не ми е достатъчно.

Тя седна на стола си и махна с ръка към Макс да се настани в някое от креслата, разтвори папката и бързо зачете написаното на първия лист.

— Получи ли съгласието на тази примадона от сапунените опери^[1]?

— Опитах се да го получа. Но до този момент нямам отговор. Не съм сигурен дали няма други ангажименти, но според слуховете са я виждали в компанията на доста влиятелни личности. Нали и двамата с теб отлично знаем, че старите приятелства трудно закърняват и много сделки се уреждат на чашка.

Ева взе фотографията, оставена под листа с биографичните данни на актрисата, и я огледа критично.

— Ретуширана ли е снимката?

Макс сви рамене.

— Тя има свой фотограф, който получава толкова щедро възнаграждение, че не посмя да проговори пред моя човек.

Ева пое лупата, която секретарят й винаги поставяше на бюрото й, за да може да проверява по-прецизно цветовите нюанси на козметичните си изделия и опаковките им, и се зае с грижлив оглед на фотографията.

— Хмм… За нейната възраст е забележително постижение.

Макс реши, че е разумно да не споменава, че според последните сведения актрисата е с пет години по-млада от Ева Черни.

— А какво ще кажеш за парфюма й?

— И за това никой в компанията нищо не знае със сигурност, но според моите разследвания най-вероятно е да използва „Чарли“ или евентуално „Джорджо“. Нали се отличават от всички останали, веднага се разпознават и за мъжете е дяволски трудно да им устояват.

— Името на парфюма?

— Пази се в пълна тайна, както и датата на обявяването му пред публиката.

Ева нервно почука по фотографията с безупречно поддържаните си нокти.

— Да не се окаже двоен блъф, Макс? Някаква тактика, с която целят да ни сплашат? Как му казваше ти… да накарат зайците да навирят дългите си уши?

— Ако не го пуснат на пазара, ще се насадят на пачи яйца.

— Да… — Пръстите й още по-нервно затропаха по бюрото. — Трябва да парираме удара.

— Нашият парфюм е напълно готов. Вече съм определил датата за обявяването му. Всичко е приготвено, но ни липсва окончателното ти решение. Как предпочиташ — да ги изпреварим ли или да ги оставим първо те да обявят своя продукт, за да разберем с какво ще ни се противопоставят?

— Не искам да обявявам парфюма си, преди да разполагам с повече сведения за техния! — Ева гневно размаха синята папка. — За какво плащам на твоите шпиони?

— Знам само едно със сигурност — този път те са вложили такава сума в този проект, каквато никога досега не са рискували. Разходите им са страхотни. Хвърлили са милиони за реклама по телевизията, пресата, за показно представяне… досега разходите им само за този парфюм надхвърлят разноските за всичките им други изделия, взети заедно.

— Знаеш ли към кого са се ориентирали?

— Говори се, макар и да не е напълно сигурно, че са избрали Джери Стейн за ръководител на рекламната си кампания.

— Сигурно много разчитат на него, защото той е най-добрият в бранша.

— Да, щом са наели най-скъпия специалист по телевизионна реклама… Научих още, че името на новия им парфюм щяло да бъде производно от името на актрисата, онази кралица от сапунените опери. Тя щяла да бъде новото лице, което ще представи парфюма им. А това ще им гарантира страхотни печалби, защото тази жена е жива легенда.

— Тогава и ние трябва да открием нашата легенда! Но коя… коя да изберем? — Ева стана от стола, заобиколи бюрото и се доближи до огромния прозорец. — Грета Гарбо отдавна е престаряла, Марлене Дитрих е мъртва, Лиз Тейлър се е заела със свой парфюм… — Обърна се рязко към Макс. — Какво ще кажеш за Жаклин Онасис?

— Как! Нима тя ти харесва? — изуми се Макс и Ева веднага се намръщи.

Мадам отново се върна до бюрото и се загледа във фотографията и биографията на легендарната звезда от ТВ сериалите.

— Значи те не само ще пуснат на пазара този толкова скъп парфюм, но на всичкото отгоре ще го предлагат в комплект с гримове, кремове, пудра… Пфу! — Ева запрати папката върху бюрото си с разярен жест. — Тази кучка Хагард ме шпионира! — изкрещя Ева.

Обърна се към Макс, запъхтяна, с широко разтворени зеници.

— Тя се захваща тъкмо с това, което аз възнамерявах да предприема, за да я съсипя само за два месеца! Откъде го е узнала? Кой ни е издал?

— Проверих всичко, и то двукратно. Мерките ни за сигурност са перфектни, но очевидно и тя си има своите източници на информация, както и ние, между впрочем. Знаеш, че в бизнеса ни слуховете играят първостепенна роля. Не може да се запази в пълна тайна подготвяното представяне на луксозен парфюм, от световна класа, при това със съвсем нов аромат.

— О, аз я познавам, и още как! Тя е повярвала, че най-после съм отпаднала от състезанието, че съм потопена в скръб и вече не ме бива за нищо, освен да си скубя косите! Ха! Колко малко ме познава! Нима си въобразява, че нещо може да ме измести от върха? — Гласът на Ева кънтеше в просторния кабинет. — Ще я науча аз нея! — Зловещата нотка в смеха й накара Макс да изтръпне. — Искам да науча всичко за нея, Макс, абсолютно всичко! — Крачеше гневно напред-назад, но неизменно се връщаше при бюрото си, за да хвърли още един поглед върху фотографията в папката. — Искам да узнаеш всичко за плановете й. Имаш си своите методи, използвай ги! Всякакви средства са разрешени, не се спирай пред нищо! Искам да разбера пред какво съм изправена! — Спря се, загледана в едно от своите изображения, окачени на стената в луксозна рамка. — Искам да науча какво се крие зад новия й парфюм. Иначе как мога да предвидя ходовете си, с които да го изместя от пазара? Искам да знам още отсега кога ще го обяви пред публиката и медиите, какви са „вратичките“, които използва тази „особа“, с какви хитрини ще се опита да привлече вниманието върху себе си. Да, Макс, това ми трябва — информация, всяко късче от информацията по този въпрос, но повече от всичко ми трябва проба от новия й парфюм. Разбра ли ме?

На техния жаргон терминът „вратичките“ означаваше да се прибегне до някоя от крайните мерки. Ева му намекваше за намиране на доносници, за подкупи, дори за кражба, с една дума — даваше му пълни права да действа както намери за добре.

— Ще направя всичко, което е по силите ми — увери я Макс.

— Добре, добре… — Потупа го по ръката. — Знаех си, че винаги мога да разчитам на теб.

„Отново е обзета от манията за отмъщение — каза си Макс. — Нищо не спомена за събитията от последните две седмици. Очевидно е решила, че с тях е приключила завинаги.“ Всъщност опитният адвокат не очакваше да получи обяснения от мадам. Нямаше причини, защото сега я интересуваше само безмилостната борба с конкуренцията. Никога нямаше да сподели с него каква бе причината за последния й опит за самоубийство, но очевидно вече бе успяла да се съвземе и да пренасочи необикновената си енергия и жар към успеха на компанията.

— А сега — енергично поде Ева, — да отидем в заседателната зала, за да изслушаме с какво ще се опитат да се извинят моите „експерти“.

Присъстващите я посрещнаха с възгласи: „Добре дошли, мадам“, когато тя се появи на вратата на залата. Пръв заговори Едуард Гейтс, нейният финансов надзорник. Речта му бе кратка, изпълнена с внимателно подбрани и грижливо репетирани приветствия и ласкателства.

— Да, да, благодаря ви — отвърна Ева и нетърпеливо махна с ръка. — Но сега, джентълмени, да се заемем с реалните ни задачи. Искам да чуя обясненията ви относно всичко, което се е случило в мое отсъствие.

Настани се на председателското място, начело на дългата маса, а пред креслото й изпълнителните директори поставиха опаковки от най-новите изделия на компанията — флакончета с парфюми, шишенца и бурканчета с кремове, плюс една неразопакована луксозна кутия и макети за бъдещите опаковки. Ева започна от макетите.

— Кой отговаря за този проект?

— Аз, мадам — надигна се от стола си директорът по дизайна.

Ева с рязък жест събори макетите на пода.

— Това не струва нито цент. Личи си още от пръв поглед. — Премести поглед към следващото изделие, намръщи се, сви рамене и продължи, но този път с малко по-спокоен тон: — И това вие наричате цветове? Това е някакъв мръсен, неясен оттенък… Напомня ми за тиня, за утайка. А ние продаваме мечти, продаваме илюзии, кретен такъв! Затова цветовете ни трябва да бъдат ослепителни, фантастични, каквито хората виждат само в мечтите си. Трябва да ги провокират, да ги принуждават да зяпат витрините със затаен дъх. — И този артикул последва незавидната участ на първия. — Твоите дизайнери отново да се заемат със скиците, но това е последният ти шанс. Ясна ли съм?

— Да, мадам.

— Тогава още сега идете в дизайнерското си бюро, но преди това оберете този боклук оттук! — Нещастникът се приближи плахо към креслото й, клекна и на четири крака започна да събира останките от мострата, след което на бърза ръка се изниза от залата.

— Така… а сега да се заемем с тази реклама, на цялата страница в списанието. Защо името на парфюма е по-дребно от самата опаковка? — Тя грабна червения молив, предвидливо оставен от секретаря й, и надраска името с височина на буквите около десет сантиметра. — Ето, така трябва да изглежда. Една клиентка винаги ще поиска да знае името на парфюма, докато формата на флакона може и да не е запомнила. Затова навремето ми хрумна една ценна идея, от която се роди тази опаковка. — Ева пое елегантното овално флаконче. — Да си спомняте откога продавам в кръгли флакончета?

Мъжът, отговорен за това изделие, смутено се изкашля.

— Ние мислехме, мадам, че си заслужава да опитаме този нов подход. Нещо по-различно… нещо балансирано, с елегантна форма, като орнамент към тоалетната масичка на всяка жена. Е, щом не е кръгло, трябва да е яйцевидно, с овално сечение. — Сви се изплашено, защото Ева с ловко движение запрати злополучното флаконче право към главата му.

— А аз не продавам яйца! — изкрещя му тя. — Всичките ми шишенца и кутии са квадратни. Нима не знаете, че жените държат козметиката си предимно в шкафчетата си в банята? А в тези шкафчетата квадратните кутии се подреждат много по-лесно!

После със замах отмести от масата прекалено яркочервения лак за нокти, което подчинените й предлагаха като допълнение към нейната серия „Принцеса ди Марчези“.

— По-добре да го бяхте нарекли „Кървавата Мери“! Защо никой не е запомнил дори и една дума от указанията ми? И защо не проучвате по-грижливо пазара, за който се предназначени продуктите ми? Нима не сте чували досега, че при стареене по кожата на ръцете се появяват червенини. Тези промени са неизбежни при всяка жена, надхвърлила четиридесетте, а именно за тях е замислена моята гама „Принцеса ди Марчези“. Бог да ми е на помощ, иначе няма да се справя, щом като съм заобиколена от пълни идиоти! — Внезапно притихна, въздъхна и продължи малко по-умерено: — Но пък може да се окаже подходящо за комплекта за младите момичета, онзи, който го рекламираме като „Младата Ева“.

Дойде редът и на молива за вежди.

— Жената, която ще го използва, ще иска да си нарисува веждите, а не някакъв пейзаж, ясно ли е? — С рязък жест тя пречупи молива на две. — Ето… такава трябва да е дължината му. Тогава по-лесно ще се държи в ръка, по-добре ще балансира между нежните женски пръсти, а ние ще спечелим двойно при същата цена.

Ева неуморно оглеждаше всяка мостра, без да пести унищожителните си критики и за най-дребния недостатък както при ползването на готовия продукт, така и при производството му. Понякога харесваше нещо и всички си поемаха дъх, щом чуеха одобрителните й възгласи: „Да, това е хубаво, харесва ми…“ или „Хм, не е лошо, но иска още да се доизпипа…“.

Най-накрая остана само луксозната кутия в блестящата опаковка с нейните любими тонове — бяло и златисто — за мостра за великденските подаръци от името на компанията. Ева я доближи до себе си, повдигна капака, украсен с пискюл от златисти конци и провери съдържанието на кутията. След доста дълга, мъчителна за директорите пауза, тя бавно надигна глава.

— И кой е отговорен за това? — По лицето й нищо не можеше да се разбере, освен напрегнатия интерес в очакване на отговора.

— Аз — отговори Макс.

Ева въпросително повдигна вежди.

— Поточните линии са натоварени докрай, подготовката за шумното представяне е в пълен ход, всички подробности вече са уточнени. Но нали ти отсъстваше, затова аз поразпитах наоколо, събрах мненията на хора, които уважавам, и сега съм готов да ти дам отчет.

— Чии мнения?

— Познаваш всички, с които съм се консултирал, те до един са опитни специалисти в маркетинга, с едно изключение, но именно това лице ми повлия за окончателния ми избор.

— И как се казва? — В тона й все още нямаше нищо застрашително.

— Името й е Александра Брент.

Ева смаяно го изгледа. Стори му се, че погледът й се впива като свредел в черепа му. Трябваше да стисне челюсти и да събере цялата си воля, за да се овладее.

— Тя ли го измисли?

— Да.

Ева отново отмести поглед към кутийката, взе една от мострите, претегли я внимателно в ръката си и бавно я върна на мястото й върху кадифената подложка.

— Предполагам, че си преценил внимателно пред какви огромни разходи ще се изправим?

Макс разтвори папката, която държеше в ръце, извади един лист и го подаде към нея през масата.

— Според прогнозите заявките ще надминат четиридесет процента. Нашите „вратички“ са много ентусиазирани, дори са убедени, че с тези подаръци ние ще останем ненадминати от конкуренцията.

Ева грижливо огледа цифрите. Но и сега нищо не можеше да се отгатне по лицето й. Накрая тя протегна ръка и затвори капака на кутията.

— Одобрявам предложението — отсече Ева.

Макс въздъхна с облекчение, стараейки се да не се издаде, макар да не бе сигурен дали мъжете около него не доловиха напрежението му. Уверена, че всичко е изяснено и на подчинените й не им остава нищо друго, освен да се заемат със спешното изпълнение на последните й заповеди, Ева ги освободи и се обърна към него:

— Остани в залата, Макс. — Той послушно се отпусна на стола си.

Когато останаха сами, Ева потропа по капака на луксозната кутия с нокътя си, боядисан с най-хубавия от нейните лакове в свеж розов нюанс.

— Кажи ми нещо повече за това.

— Случи се така, че споменах пред Алекс за проблемите си, разказах й какво искаш да постигнеш, а тя, като се запозна с доводите за избора на вариантите, ми предложи тази смела идея.

— Стигнала до този извод? Сама? Тя, която никога не използва нищо, освен сапун и вода? Как ще ми го обясниш?

— Алекс е наследила… да го наречем твоя инстинкт… за правилния избор и в най-заплетените ситуации, а освен това тя разсъждава много логично и отлично преценява фактите. Аз самият бях не по-малко изненадан от теб.

Ева замълча и отговори след продължителна пауза:

— Разкажи ми всичко: как стигна тя до това решение и прочие подробности…

Макс изпълни молбата й. Последва нова, още по-дълга пауза. Макс знаеше, че Ева отдавна бе овладяла умението да използва тишината като оръжие, и се приготви за нещо лошо. Но Ева изрече само следното:

— Добре, Макс. Засега това е всичко.

Той излезе от залата.

 

 

Една седмица по-късно Макс постави миниатюрно флаконче на бюрото на Ева. Тя вдигна поглед към него. В очите й блеснаха искри.

— Това ли е мострата?

— Ако не е, значи съм се излъгал в моя човек.

— Не, ти никога няма да се излъжеш. Още когато те назначавах, знаех, че винаги мога да разчитам на теб. — Тя пое флакончето с два пръста. — И това доказва правотата ми.

— Още не си го изпробвала.

— Но нали ти си го проверил. Интересува ме мнението ти.

— Ще предизвика бум на пазара.

Ева гневно изфуча през зъби.

— Ще се продава като топъл хляб. Засега това е най-доброто изделие на Хагард.

Ева отвъртя капачката и подуши гърлото на флакончето. Макс я гледаше с трепет, докато тя затвори очи и вдъхна още веднъж от аромата.

— Има нещо… нещо особено.

— Има всякакви съставки и ти отлично го знаеш. Изправени сме пред огромно предизвикателство, Ева. Досега не сме се сблъсквали с такъв противник.

— Да, този път е по-различно.

— Пробвай го на кожата си.

Ева раздруса флакончето отначало върху едната си китка, сетне върху другата и размаха ръцете си във въздуха, за да засъхнат капките. После отново ги помириса.

— Хм… долавям тубероза да, и бергамот… и слабо участие на иланг-иланг… но само блед намек за жасмин… и още нещо… не мога да отгатна името му… но анализът ще ми го подскаже. — Вдъхна за четвърти път, този път по-дълбоко. — Да. Онази Хагард излезе с едни гърди пред мен, и то с нещо, пред което моят „Аромат на цветя“ няма никакъв шанс. Това е…

— Много секси — подсказа й Макс.

— Да, много… и е обещаващо… Изключително чист и свеж аромат. Интелигентно е направено.

— Тя не е глупава.

— Нито пък аз! И ще го надмина. Да! Длъжна съм! Това, скъпи мой Макс, е борба на живот и смърт.

— Точно според вкуса ти — замислено отбеляза Макс.

— Най-добре се чувствам, когато ми предстои сурова и безпощадна битка.

— И откъде предлагаш да започнем?

— Първо да се заемем с анализа. Искам да знам с максимално възможната точност какво съдържа парфюмът на Хагард, като особено ме интересуват пропорциите. После ще създам мой парфюм, пред който нейният ще бледнее. Но преди това трябва да реша какъв аромат да търсим, за кого ще бъде предназначен. Остави ме за малко сама, Макс. Налага се да концентрирам цялата си воля, да повикам на помощ огромния си опит. Занеси тази мостра в лабораторията. Предай им, че искам да изоставят всички други задачи, докато не привършат с анализа на тази проба.

— Нима си съгласна да изостане представянето на „Ароматът на цветя“?

— С този парфюм е свършено. Или да го отложим за по-късна дата, някъде през пролетта. Той притежава много лек, младежки аромат, който в никакъв случай не може да съперничи на най-новия парфюм на конкуренцията.

— Но помисли за разходите, Ева! Знаеш ли колко ни струва съхранението, представянето, рекламата?

— Ще се справя и с този проблем! Нима не вярваш, че компанията няма сили да преодолее това временно затруднение?

— Не, знам, че можем да си го позволим, но това означава да пратим по дяволите всичките печалби, които очаквахме от него!

— Ще го пусна на пазара, когато преценя, че е настъпил подходящият момент. А сега се заеми с това, което ти съобщих. Нямаме никакво време за губене. — Очите на Ева блестяха от възбуда, както при всеки сблъсък с достоен противник, осмелил се да се изпречи на пътя й. — Искам резултатите от анализа колкото може по-скоро. Погрижи се първо за хората от лабораторията.

Макс излезе от кабинета й. „Типично за нея — помисли си той, докато крачеше в коридора към своя кабинет. — Въобще не попита как съм се сдобил с тази скъпоценна мостра. За нея е важен само крайният резултат.“

 

 

След като дойде краят на този напрегнат ден, Макс бързо излезе от сградата на компанията и сега седеше замислен на своята маса край вратата в Льо Кирк. Когато видя, че Памела Брадли влиза в ресторанта, той стана от стола си и се приближи към нея, целуна й ръка и я поведе към масата си, макар да съзнаваше, че постъпва рисковано. Защото посетителите от всички краища на салона спряха да се хранят и зашепнаха оживено по техен адрес:

— А аз си въобразявах, че Памела Брадли е нежелана в компанията на Ева Черни!

— Нещо се мъти тук, помни ми думите.

— Нима? Толкова скоро? Та Крис Бингъм го погребаха само преди две или три седмици!

— Макс Фабиан винаги е действал доста чевръсто.

Клюките нямаха край. Затова, след като я целуна по бузата — ухаеща на последния парфюм на мадам Черни, — той промърмори някакъв комплимент за великолепния й костюм от Армани и добави на ухото й: „Котката се втурна да преследва гълъбите“.

— За каква котка ми говориш?

— Не е лошо да знаеш, че тя отново се е заела да сложи всичко в ред — според нейните схващания, разбира се. Бъди предпазлива, Памела, дължа ти тази услуга, затова не пренебрегвай съвета ми.

— Цялата тази история ми се струва… как да го кажа… пълна със случайности и непредвидими последици. Въобще не очаквах покана от мис Хагард за този уикенд. Не разбирам също защо трябваше да се срещаме в този ресторант, тъкмо сега, когато започвам кариерата си почти от нулата.

— Добре, ще ти призная, че не ти разкрих цялата истина. Много се изненадах, когато узнах къде ще започнеш работа. Освен това ме вълнува още нещо. С мис Хагард никога не си била близка приятелка, нали?

— Не, но ме покани да се срещнем само защото тя си въобразява, че аз вече не се ползвам с благосклонността на Ева. Може би се надява да измъкне някакви тайни от мен.

— Значи не изпитваш угризения за постъпката си?

— Не, никакви.

— Тогава разкажи ми по-подробно как успя да се справиш с тази дяволски трудна и опасна задача.

— Изчаках да се развихри съботното парти и незабелязано се качих по стълбите до спалнята й. Шишенцето беше скрито в нейната тоалетна масичка, без етикет, разбира се, но го познах по аромата, защото тя си бе сложила от него заради гостите. Аха, затова ли ми говореше преди малко за някаква котка, която дебнела канарчето? Всички искаха да узнаят каква изненада е замислила, но тя не каза нищо конкретно. Както и да е, измъкнах капкомера, който ми беше дал, и напълних флакончето. После се измъкнах безшумно по стълбите. Сърцето ми биеше до пръсване, макар цялата операция да ми отне само няколко минути. Очаквах всеки миг тя да се появи на вратата и да ме залови на местопрестъплението.

— Справи се отлично. Когато нашият продукт залее пазара, ще ти подаря най-голямото шише с парфюм, което си виждала през живота си.

— Когато излизам, винаги ще използвам новия парфюм на Ева, пък и не забравяй, че това ще бъде част от професионалните ми задължения.

— А кога ще започнеш? — Макс отпи от мартинито си.

— След една седмица, както е прието в подобни случаи. — Памела се огледа и видя няколко познати физиономии. — Ти май позна. Тази вечер ние с теб наистина сме в центъра на вниманието.

— Това притеснява ли те?

— Не. Нищо ново, както винаги.

— Да, не мога да не се съглася с теб.

Памела се засмя.

— Виж ги! Ще умрат от мъка, че не могат да допълзят до масата ни, за да чуят какво си бъбрим. Е, малко приказки около скромната ми особа няма да ми навреди, нали?

Макс се намръщи.

— Не бих желал да пострадаш. Мис Хагард има силно влияние в светските кръгове и много остър език.

— Свикнала съм. Докато живях с Крис, не спираха да клюкарстват за нас.

— Нима досега не си разбрала, че в нашия бизнес човечността е най-маловажният фактор? Конкуренцията с лекота би прерязала гърлото ти, ако разбере какво си направила.

— Но и ти си добър с ножовете, нали? Поне Алекс ми се кълнеше, че от теб би станал много добър касапин.

Макс отпи още една глътка от чашата си.

— Как е тя? — запита той.

— Ами… преживяхме една бурна вечер. Доста врява вдигнахме ние двете.

— Какво! — Макс веднага се оживи. — Какво се е случило?

Памела му разказа за разговора между нея и Алекс в таванската стая във вилата.

— О, боже мой! — Макс се прекръсти и въздъхна. — Отдавна трябваше да се случи нещо подобно, но нали се казва, че по-добре късно, отколкото никога. А тя спомена ли ти какво се е случило с майка й?

— Да. И накрая ми призна, че едва сега проумяла защо майка й се отнасяла така сурово и презрително с нея. След като прозряла цялата истина, вече нищо не може да я нарани или поне на мен така ми се струва.

Лицето на Макс се озари от радостна усмивка.

— Бива си го моето момиче!

„Наистина ли тя е твоето момиче?“ — искаше се на Памела да го попита, но някакъв вътрешен глас я предупреди да си замълчи. Познаваше Макс от няколко години, но той все още си оставаше загадка за нея. Зад вродения му чар, блестящото му остроумие и умението му да вдъхва доверие се криеше съвсем различен човек, който понякога я принуждаваше да застава нащрек, но не заради влиятелния му пост в ръководството на компанията на Ева Черни. Ева неизменно блестеше като звезда в небосвода на компанията, благодарение на дарената й от Бога способност да привлича всеобщото внимание — никой не умееше по-добре от нея да се озовава в центъра на събитията — и на неистовия й стремеж да доминира над всички около себе си. А Макс Фабиан винаги действаше зад кулисите. Веднъж Крис й бе заявил с напълно сериозен тон: „Ако не беше той, компанията сега нямаше да е толкова могъща. Този италианец умее да планира за цяла година напред, да ръководи доставките и продажбите по-добре от всеки друг. Майка ми е много предприемчива, но на нея й липсва методичността, с която този Фабиан винаги се е отличавал. Тя си въобразява, че нищо не може да убегне от погледа й, но по-добре е човек да не попада в полезрението на Макс“. Тогава Памела нищо не беше отговорила, но едва сега осъзна, че Крис е бил прав.

— Отпразнувахме освобождението на Алекс от страховете, изпълващи миналото й, като се напихме здравата.

— Алекс — пияна?

— Нали ти казах: доста врява вдигнахме.

— Хм, нещо трябва да се направи — замислено рече Макс, свел поглед към мартинито си. — Нещо трябва да се промени.

„Да, няма да е зле да се позамислиш, Макс — каза си Памела, — защото, ако не ме лъже интуицията ми, Алекс не може да спре да се тревожи за теб.“

 

 

Писмото бе следвало Алекс по петите — първоначално бе адресирано до Кеймбридж, но след това — препратено на новия й адрес. Пликът се оказа дебел, от най-луксозните, с щемпела на някаква адвокатска кантора от Женева, напълно непозната на нея. Отвори плика, прочете първия лист, намръщи се и го прочете още веднъж, този път по-внимателно. „Какво да правя сега?“ — запита се тя, помисли малко и посегна към телефона.

Знаеше какво да предприеме едва след един час, когато излезе от сградата, от която се откриваше красив изглед към долината на Рона. Отиде до колата си, седна на седалката, но не включи двигателя, а дълго стоя, замислена, вперила поглед във водите на реката. Посегна към стартера чак когато се успокои. Потегли направо към вилата.

Жак я посрещна в преддверието.

— Мис Брадли телефонира от Ню Йорк. Помоли да ви предам да й се обадите веднага, щом се върнете във вилата.

— Благодаря ти, Жак. Може ли да получа чаша кафе? Моля те да бъде черно, без захар.

— Много добре, мис.

Телефонът иззвъня веднага след като икономът се скри зад вратата.

— Алекс?

— Да. Вече знаеш новината, нали?

— Още съм при адвокатите. Ще ти се обадя след края на консултацията.

— Току-що се връщам от Женева.

След кратка пауза Памела продължи:

— Още не мога да го повярвам…

— А знаеше ли, че Крис е бил невероятно богат?

— Да. Веднъж ми спомена, че останал като зашеметен след някаква среща с адвокатите.

— Но нито веднъж ли не ти е споменавал за намеренията си?

— Не, но ми се струва, че сега ти си по-шокирана дори и от мен.

— Така е — сухо промълви Алекс, — след като в нашето семейство се споделяше толкова малко.

— Но все пак не се ли радваш?

— Не мога да ти опиша какво точно изпитвам, освен че съм смаяна. Никога не съм очаквала такъв жест от съдбата.

— И двете знаем, че Крис обожаваше изненадите.

— Да, ако не бяха насочени срещу него.

Двете жени отново млъкнаха, след което Памела решително заяви:

— Трябва да се срещнем и да обсъдим какво е редно да се направи.

— Да, съгласна съм.

— Защо не дойдеш тук? Имаш прекрасен повод, ще се срещнем и ще си побъбрим до насита. Защо ми се струва, че не ми звучиш като щастлива наследница?

— Не, Памела, не се чувствам ощастливена.

— Типично за теб — подметна Памела.

— Какво искаш да кажеш? — Алекс се засегна от промяната в тона на Памела.

— Ами… искам да кажа, че си прекалено подозрителна. Сигурно си задаваш въпроса дали няма някакъв капан в цялата тази история!

— А ти нямаш ли съмнения?

— Не са ми необходими — бодро отрече Памела. — Очевидно ще е по-добре по-бързо да приключиш с тези досадни формалности, иначе може да предприемеш нещо лекомислено, за което после и двете ще съжаляваме.

— Не мога да ти обясня защо изпитвам в момента неприязнено чувство, че всичко това ще доведе до непредвидими последици, заради които после и двете може би ще съжаляваме.

— Никой нормален човек не се отказва от парите!

— Но в тази история не са замесени само пари.

— Тогава ще е по-добре да дойдеш веднага тук, в Ню Йорк, за да ми опишеш чувствата си по-подробно.

— А може би ще е още по-добре да се запиташ защо Крис е постъпил така.

— Нямам нужда от този въпрос, защото знам отговора.

— Може би ще ми го кажеш, Памела?

— С удоволствие, но едва когато се видим. Това не е нещо, което бих искала да споделям в телефонен разговор през Атлантика. Грабвай първия самолет и от летището — право при мен.

— А не можеш ли ти да дойдеш тук?

— Забрави ли, че вече ходя на работа? Нали поне по един въпрос бяхме постигнали съгласие — да не споделяме с никого другиго преживяванията си и разговорите си. Ще изглежда странно, ако внезапно дезертирам от фронта, на който току-що съм постъпила като доброволец.

— А забрави ли, че и аз имам професионални задължения?

— Но ти често ги зарязваш, нали? Няма да изненадаш професорите си, ако прескочиш за няколко дни до Ню Йорк. Ще отседнеш в моя апартамент и никой няма да ти досажда. Освен аз, разбира се.

— Памела, престани да обръщаш и най-сериозните дела в детска игра! — сърдито отвърна Алекс.

Памела въздъхна и продължи:

— Защо винаги усложняваш нещата, Алекс? Честно казано, ако не схващаш защо Крис е постъпил така, някой трябва да ти отвори очите. И не се опитвай да спориш с мен. Идвай по-скоро и тогава всичко ще ти обясня.

— Нямам виза за Щатите — обяви Алекс последния си коз.

— Лесно ще се уреди. Само да звънна на Макс и…

— Не! — извика Алекс и продължи възбудено, макар и с по-тих тон: — Не желая никой да узнае за пристигането ми, докато не съм решила какво да предприема.

— Добре, както желаеш. Мога да ти помогна да се уредят нещата, и то по-бързо, отколкото очакваш. Стой до телефона. Ще ти звънна веднага, щом узная нещо. — Памела прекъсна връзката, а Алекс остана неудовлетворена и объркана. Но не посмя да не изпълни желанието на приятелката си. Остана край телефона, с чаша кафе, и се опита да не държи сметка за времето. „Всичко е толкова смешно! — помисли си тя. — Не мога ей така да се втурна към Ню Йорк!“ На бърза ръка изброи десетина уважителни причини, които не й позволяваха да замине, и се приготви да съобщи на приятелката си, но когато след половин час Памела отново й се обади, нито една от тях не бе останала в паметта й.

— Всичко се уреди като по часовник! — започна Памела без всякакъв увод. — От теб се иска само да се явиш в консулския отдел в посолството на САЩ в Женева, като им занесеш сегашния си паспорт. Няма по-близко посолство от това в Женева. Ще те очакват в два следобед. След като вземеш визата, отиваш на летището. Има полет за Лондон в пет часа и четири минути местно време. А щом кацнеш на летището „Хийтроу“ в Лондон, оттам пък взимаш конкорда в седем часа по Гринуич и аз ще те чакам в Ню Йорк на летището „Кенеди“. Билетите вече са платени и купени. От теб се иска само да се явиш на гишето на „Бритиш Еъруейс“ и да дадеш паспорта си. Запомни ли всичко?

— Памела, аз…

— Ще дойдеш ли, или не?

— Да, но…

— Никакво но! Когато се срещнем, ще ми обясниш всичко по-подробно. Ако искаш, ще бъбрим цяла нощ, чак до зори, но сега заминавай за посолството. Много е важно да успееш при този претоварен график, Алекс. Знам колко много означава за теб тази промяна.

Замина за Женева, изпълнена с чувството, че нещата се изплъзват от контрола й. Всъщност всяко посещение в големия швейцарски град й действаше по този начин. Но този път, за свое учудване, тя бързо се примири с внезапната промяна в плановете й. Много повече я озадачаваше как Памела Брадли е успяла така издълбоко да опознае Кристофър Бингъм Младши. Изглежда, че под външността й на Мадона се крие жена с остър, логичен ум. „А аз си въобразявах, че само аз притежавам тази способност“ — помисли си Алекс.

Но преди да потегли на дългия път, тя не забрави да се отбие в стаята на Лаело Ковач.

— Тази сутрин се събуди по-рано и изпи горещ говежди бульон, но все още не може да се опомни — докладва медицинската сестра. — Изглежда, че паметта му се възстановява по-бавно, отколкото очаквахме.

— Ще отсъствам няколко дни, но ще ви се обаждам всяка вечер по телефона.

— Той очевидно ще остане тук, в тази стая — въздъхна сестрата и сви рамене. — Поне в близките няколко месеца.

В консулския отдел в Женева документите на нейно име бяха подготвени предварително. Алекс попълни графите за данни, отговори на стандартните въпроси и получи паспорта си с печата за визата. Тя не можа да проумее как Памела е успяла да уреди всичко така бързо, но очевидно е използвала много влиятелни особи.

Взе самолета за Лондон и на „Хийтроу“ без всякакви затруднения се прехвърли на презокеанския лайнер. За нея седалката в конкорда се оказа тясна, но пътуването не беше много продължително. „Щом скоростта е най-важното в този забързан свят — каза си младата жена, — не е чудно, че Крис обожаваше високите скорости…“ Беше си купила една книга за из път — някаква критика от феминистични позиции на романите на писателките от викторианската епоха, но я остави недокосната в скута си, защото предпочете да се любува на кобалтовосиньото небе зад прозореца на самолета. Изпи чаша шампанско, но нищо не хапна. Усещаше се като камък, стиснат в прашка. Конкордът с рев я отнасяше към Новия свят, при скорост по-висока от звуковата, а тя седеше безпомощна, безволева и самотна. Припомни си думите на Арнолд Бенет: „Винаги трябва да се държиш така, сякаш на този свят нищо не те засяга, нищо не те интересува“.

„Е, ще се опитам да последвам съвета му“ — каза си Алекс и се унесе в сън.

На летището я чакаше Памела. Прегърна я, целуна я и веднага я поведе към изхода.

— Е, как мина пътуването?

— Чувствах се като изгубено дете в навалицата…

— Това е само началото. Да побързаме, отвън ни чака кола.

Оказа се разкошна лимузина, от онези, които се наемат на час заедно с шофьора. След броени минути зад гърба им останаха гишетата на митницата и на имиграционната служба, а те поеха по широката магистрала направо към Манхатън.

— Ето — Памела махна с ръка и я поведе към луксозния си апартамент на Сътън плейс, — ще бъдем съвсем сами, само ние двете. Дадох на Консуело почивка за два дни, включих телефонния секретар, шампанското вече се изстудява в хладилника, а на всичкото отгоре тази сутрин прескочих до магазина на Забар и напълних цяла торба с лакомства и деликатеси. Сега седни, вдигни краката си на масата и се изтегни. Кушетката е достатъчно дълга, дори и за жена като теб.

Влезе в превъзходно обзаведената си кухня и посегна към двете бутилки с шампанско „Рьодерър Кристъл“, оставени в сребърната купа с лед, след което извади от хладилника подноса с предварително нарязаната сьомга. Грабна и шишето със сос от копър и други подправки, чинията с яйца от пъдпъдъци и подноса с пет вида маслини, кесията с чипс и ароматното топено сирене, студеното телешко и хляба.

— Само след седем минути ще е готово — обяви Памела и включи микровълновата печка. — Тъкмо имаме време за първата чаша шампанско. — Едва сега й остана време да се вгледа в лицето на приятелката си. Алекс й се видя тъжна и замислена. Това беше лицето на Александра Брент, доктор по английска литература. Памела си спомни, че Крис я наричаше в такива моменти „доктор по отрицанието на всякаква литература“. „По дяволите — каза си Памела, — на всяка цена трябва да я измъкна от това състояние! Може би ще й е нужно да поживее някой и друг месец в Манхатън, за да се превърне в истинска американка. Проклета да бъда, ако й позволя отново да се затвори в черупката си!“

Върна се във всекидневната с подноса, претоварен с чаши и чинии, и го остави на масата.

— Така… — въздъхна Памела и наля шампанско в двете високи кристални чаши, нежни като пролетни цветя. — А сега се отпусни и ми разкажи защо си толкова мрачна.

— Мислеше ли си, докато ме нямаше, за решението на Крис?

— Не, но съм сигурна, че ти си мислила толкова, че стига и за мен. Може би дори си написала пътни бележки по време на полетите. Според мен всичко се урежда по възможно най-добрия начин. Крис ни е избрал за свои наследници, ние с теб трябва да си поделим всичко, което е останало след него, а тъй като сме единствените две личности, които той обичаше, не виждам защо да не коленичим да благодарим на Бога за милостта му към нас, двете грешници. — Памела пресуши чашата си и отново я напълни. — Забрави току-що казаното, защото беше само в кръга на шегата. А сега сериозно. Ти все още считаш, че не си достойна за този щедър жест от страна на брат ти, нали?

— Да, имаш право, но сега не ми се говори за завещанието му.

— Защо? Защо, боже мой?

— Не мога да се преборя с чувството, че Крис ни прехвърля парите на фамилията Бингъм, които се паднаха на него само защото майка ни се бе омъжила за баща му, който му остави и името си. Помисли си, Памела, тези пари са трупани от мъжете в рода Бингъм от триста години, а ето че се появява майка ми и всичко се променя.

— Да, зная! Пак стигнахме до проклетата ти майка! Рано или късно всичко опира до нейната намеса. Ще откачиш заради нея, ясно ли ти е? Тя те е дресирала като куче. Виждам емоции в теб само когато се спомене нейното име, дано никога повече не го чуя! Нали ми спомена в Швейцария, че виждаш да изгрява светлината в дъното на тунела?

— Да, имаше и такъв период, когато вярвах, че ще се измъкна от тунела. Но сега е по-различно, Памела. Тя вече не ме стряска така, както в детството ми. С нищо не може да промени завещанието на Крис… или по-скоро самата тя няма да пожелае да го променя. Първо, защото най-много се опасява, че журналистите ще узнаят за моето съществуване, и второ, защото публикуването на завещанието на Крис ще се отрази пагубно върху репутацията й като делова жена с безупречна биография. Никак няма да й хареса, ако разгърне в някой прекрасен ден любимия си „Таймс“ и прочете в някоя статия, че обожаваният й син е оставил милионите, наследени от баща му, на никому неизвестната му сестра и на единствената жена, която е обичал. Но ако приема моя дял от баснословното наследство на фамилията Бингъм, ще се окаже, че съм съдействала за осъществяването на плановете й — защото трябва да се откажа от тези пари, ако искам да спечеля свободата си, ако желая завинаги да се отърва от нейното пагубно влияние.

— Нима, според теб, Крис не е имал правото… да се разпорежда с милионите на баща си, при това както намери за добре? — От вълнение Памела започна да заеква.

— Не, Памела, успокой се. Не си ме разбрала. Имам предвид нещо съвсем друго — не той, а аз нямам правото да се разпореждам с тях.

— И каква е тази разлика, която все още не успявам да схвана?

— Разликата е в това, че Крис те обичаше, и ако бе останал жив, със сигурност щеше да се ожени за теб. Живяхте заедно цели шест години, а това според мен е все едно, че сте създали семейство. И ти, като негова съпруга, би имала пълното право да го наследиш, до последния цент.

От изненада Памела не можа да си поеме дъх. Но след малко се съвзе и заговори разгорещено:

— Това е най-голямата глупост, когато някога съм чувала! Да започнем с това, че аз пет пари не давам за причините, поради които твоята майка се е омъжила за бащата на Крис, нито пък за причината на смъртта му, нито защо е трябвало да остави всичко на сина си. Нито пък ще ме трогне някой от проклетата фамилия Бингъм! Не съм виновна, че Крис се оказа последният наследник на милионите им. Ако си се загрижила за онези три престарели лели на Крис, онези три восъчни фигури, тогава, позволи ми да ти напомня, че те също не са от рода Бингъм. Те са си взели своите дялове от богатството на прадядото Бингъм, което, както по всичко личи, никак не е било малко, затова сега нямат абсолютно никакви права върху парите на Крис, а той е имал правото да ги остави, на когото си пожелае. Защо, според теб, той е съставил завещанието при онзи нотариус в Женева, в Швейцария, макар да имаше двойно поданство — както швейцарско, така и американско? Всъщност е искал да попречи на онези три вещици да протегнат костеливите си ръце към милионите му, ето защо! Моят Крис не беше глупак и много добре е съзнавал какво върши. Не ти ли обясниха адвокатите в женевската кантора в какво е превърнал парите си? Всички долари са прехвърлени в злато в швейцарски банки! Защото, ако внезапно се срути някога могъщият концерн „Бингъм енд Къмпани“, той, Крис би могъл лесно да прехвърли милионите си в някой от могъщите международни тръстове. Отървал се е от банката Бингъм, от недвижимите имоти, от корабната компания… от всичко, което попада под юрисдикцията на данъчните власти в Щатите… и е прехвърлил авоарите си в швейцарските банки, и то преди стагнацията на пазара през октомври миналата година. А аз тогава все не можех да проумея защо се зае да чете с такова небивало усърдие финансовите статии. Е, сега и двете знаем каква е била причината.

Памела млъкна, пое дъх и се опита да се успокои, преди да продължи.

— Може да ме сметнеш за суеверна, но все ми се струваше, че Крис е очаквал да умре много рано. Сега само Бог ми е свидетел колко често ми говореше за смъртта, за смисъла на човешкото съществуване, а аз си въобразявах, че само се старае да изглежда по-интересен в моите очи. А сега мисля съвсем другояче… — Стана от креслото и се приближи до шкафа, от който извади черната си чанта от телешка кожа. — Той умееше дори да предвижда как ще реагираш в една или друга ситуация, и затова написа тази бележка. Тя е част от завещанието му. — Подаде плика на приятелката си, но Алекс поклати глава:

— Нямам право да чета нещо, което е предназначено за теб.

— Да, то е адресирано за мен, но нали сега засяга и двете ни?

— Тогава го прочети на глас.

— Добре, така става — съгласи се Памела и зачете на глас.

„Моя най-скъпа, любима… — Памела с усилие преглътна, защото гърлото й се сви от мъка. — Зная, че винаги си твърдяла, че ме обичаш не заради парите ми, и ми доказа това безброй пъти през нашия съвместен живот. Затова избирам най-уместния начин да ти се отблагодаря. Искам да ти дам всичко, което притежавам — повече нямам какво да ти дам, но пък ти го давам с любов. Давам го на вас двете, защото предвиждам в завещанието си и Алекс. Освен теб, тя е единствената личност, която ме интересува — за останалите не давам и пет пари, но никога не успях да й го кажа, защото нашата майка така си постла пред нея, че сега Алекс на никого няма доверие. Може би ще повярва в искрените ми намерения спрямо нея едва в мига, когато й прочетеш това писмо, макар че, ако съдя по впечатлението ми за нейния характер, сестра ми трудно ще ми повярва дори и след смъртта ми, защото досега винаги е живяла в атмосфера, отровена от недоверие и студенина. Именно затова искам да й поднеса моя подарък — защото аз бях единственият, когото тя не отблъсна от себе си.“ По-нататък пише само за мен и него — завърши Памела и изтри сълзите от очите си.

Алекс не можеше да помръдне, вцепенена от изненада.

— Въобще не съм очаквала… — едва чуто прошепна тя.

— Че Крис те е обичал? Това ли не си очаквала от него, Алекс? — Но Алекс продължаваше да мълчи. — Кажи ми, това ли не си очаквала? — повтори Памела.

Алекс и сега не отговори на въпроса й.

— Той те е познавал много по-добре, отколкото си предполагала. Думите за майка ви напълно потвърждават твоето мнение за нея. Ти не си успяла да си изградиш самочувствие, защото тя те е стъпкала още от детските ти години, когато още не си можела да проумееш какво става около теб, а след това е било много късно да се променяш радикално. Крис ти остави половината от парите си само поради една причина — защото те е обичал. А сега ми отговори само на един въпрос: още ли смяташ, че нямаш право върху тези пари?

Алекс сломено поклати глава.

— Тогава изпий си шампанското — рече Памела и посегна към втората бутилка. — За Крис! — И тя надигна чашата към лицето си, опитвайки се да прикрие насълзените си очи.

Алекс вдигна глава. На лицето й бе застинал толкова тревожен израз, какъвто Памела никога не бе виждала. Измина една тягостна минута, преди Памела да проумее, че това всъщност бе израз на гордост.

— За Крис! — прошепна Алекс.

 

 

— Не, не и не! — Ева разпиля снимките върху масата като тесте карти за игра. — Нито една от тези не ми харесва!

— Но тук са снимани най-добрите манекенки от студиото — възрази й Макс. — По-добри няма да намерим в цял Ню Йорк. Погледни го още веднъж, те са приказно красиви…

— Да, стават за кориците на списанията, но не и за лицето на компанията на Ева Черни.

— Нали обсъдихме достойнствата на всичките ни модели? Къде другаде да търсим?

— Навсякъде! Провери ли в телевизията?

— Искаш нещо ново? Някакво съвсем неизвестно, свежо лице, това ли искаш да ти намеря?

— Първо ми доведи няколко кандидатки, а после остави преценката на мен!

— Бих ви препоръчал да потърсите нещо по-специфично — намеси се представителят на рекламната агенция. — По отношение на личностните особености, на цветовете на косите и…

— Цветът на косите й няма да има никакво значение, защото тя ще бъде преобразена според моя вкус! А що се касае до личността й… искам да ми откриете някакво по-хладно, по-дистанцирано момиче, което с неуловим намек да подсказва, че е недостижимо. Такова лице, заради което останалите жени ще позеленеят от завист!

Представителят на рекламната агенция и Макс се спогледаха недоумяващо и едновременно свиха рамене.

— Аз съм решила да обявя пред изисканото общество моя най-нов парфюм, с напълно непознат аромат — самоуверено заяви Ева. „Надали ще е чак толкова голяма новост!“ — помисли си рекламният агент. — Затова трябва да подберем ново лице за нашата кампания, което напълно да съответства на новия ми парфюм. А тези момичета са прекалено млади, прекалено… достъпни. Моето лице трябва да е загадъчно, вдъхновено, предупреждаващо, интригуващо… за да може успешно да представи парфюма ми.

— Ако имате някаква идея какво да потърсим… — колебливо започна да опипва почвата агентът.

— Да не сте глух? — кипна Ева. — Не чухте ли, че току-що ви описах какво искам от вас?

— Моите уважения, мадам, но между вашето поетично описание и реалността съществува цяла пропаст. Как да открием такова лице, което изцяло да пасва на някакъв нов козметичен продукт, който засега витае само във вашето въображение? Та вие ни принуждавате да работим на тъмно!

Думите му само успяха да я вбесят още повече. В следващите минути разтрепераните чиновници от съседните етажи узнаха с какви кретени и тъпаци е заобиколена тяхната работодателка. Как така никой не можел да види това, което било съвсем ясно за нея? Къде са им очите, за какво им служат главите — освен за да подпират шапките им?

Всъщност Ева беше в това избухливо състояние още от деня, когато пристигна в Ню Йорк. Лабораторията работеше от тъмно до тъмно, химиците изпробваха дузина варианти на новия аромат, но тя ги отхвърли до един. При втората дузина, когато Ева бе заета със сложния ритуал на дегустацията — една капка от първия флакон, после още две капки от втория, слабо наподобяващ на аромата на първия, сетне върна цялата партида в лабораторията за повторно смесване и комбиниране на съставките, рафиниране и още една проба. Най-после тя заяви, че в последните три флакона „се улавяло нещо от идеята й за новия й аромат“.

— Веднага ги върнете тези три мостри в лабораторията и се погрижете да се изчистят по-тежките примеси — нареди тя. — И по-бързо! Още много работа ни предстои, а времето не тече в наша полза. Искам да изненадам мис Хагард тъкмо по време на представянето на новия й парфюм. Така ще я изненадам, че ще ме запомни за цял живот!

Ева заплашваше непокорните, умоляваше талантливите, убеждаваше недоверчивите, утешаваше отчаяните сред десетките си сътрудници, но повечето от срещите й бяха с един и същи финал: накрая мадам изгубваше търпение и ги обсипваше с крясъци, че до гуша й дошло да живее и работи, заобиколена от дребнави същества, от влечуги, които не са способни да се вдъхновят от великата цел.

„Никой не ме разбира — отчаяно си мислеше тя. — Никой!“ Но тъкмо в най-тежките моменти тя отново си припомняше коя е тя, усмихваше се самоуверено и се самоутешаваше с думите: „Но как биха могли да ме разберат? Та нали има само една Ева Черни. Спокойно, Ева, по-спокойно. Ще успееш. Забрави ли колко пъти досега си успявала дори и в най-безнадеждните начинания? Успя да се отървеш от всичко излишно. Сега си само ти, заобиколена от послушни и предани изпълнители, макар повечето от тях да не са надарени с капчица мозък!“.

„Трябва да отида при тях и да им вдъхна още кураж — реши тя и посегна към чантата си и ръкавиците си. — Ще им обясня, че това е върхът на моята кариера. Защото с този аромат ще бъда коронясана като Императрицата на красотата. И отсега нататък, когато жените от всички краища на света си мислят за красотата, винаги ще шепнат името Ева Черни.“

Докато чакаше позвъняването на личния си шофьор от гаража, че лимузината й е готова да я отведе до лабораторията, Ева се доближи до прозореца на кабинета си и се загледа в огромния град, разпрострял се на десетки мили в краката й. Наближаваше часът на здрачаването, когато Ню Йорк се събуждаше за живот, а смътните очертания на небостъргачите се губеха в сумрачната далечина, за да изплуват след малко, облени в ослепителни светлини. По Медисън авеню се движеха едва видими силуети на елегантни дами и джентълмени, жадни за развлеченията и насладите на фантастичния град. Театрални премиери, концерти, коктейли и партита, най-нашумелите ресторанти, баловете на агенциите за запознанства — всичко това бе обсипано с блясък и лустро, и то благодарение на усилията на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“, защото останалите конкуренти в индустрията, предназначена да поддържа блясъка на красотата, бяха почти без значение.

„Това е моята съдба — възбудено си помисли тя. — Затова съм работила, към това съм се стремяла. За да доминирам над този огромен град, шумен и суетен. И над всички подобни мегаполиси, във всички държави. Да ги дарявам с илюзията на красотата, да разхубавявам жените, да им вдъхвам самоувереност, защото само красотата поддържа самочувствието. Това е моят подарък за света в краката ми. И този път аз сама го избрах. Аз подмладявам жените от всички възрасти, независимо от кожата им, независимо от всичко останало. От мен те получават паспорта за приказната страна на чудесата.“

Ева широко разпери ръце, сякаш искаше да прегърне огромния град, да го притисне до гърдите си като статуетка, връчена като награда на някоя импозантна сцена.

В този миг иззвъня интеркомът — сигнал, че лимузината я очаква. Ева отправи последна, самодоволна усмивка към огромния град в нозете си и тръгна към асансьора.