Вера Коуи
Блясъкът на славата (17)

Глава седемнадесета

Швейцария и Ню Йорк, 1988 година

— Какво ще кажеш за малко чай? — попита Патси, когато влязоха в малкия чаен салон.

— Добре, съгласна съм. — Алекс равнодушно прие поканата на бившата си гувернантка.

— След като обикаляхме цял следобед по магазините, сега имам нужда от силен чай — продължи Патси. — Струва ми се, че не сбърках, като купих онзи син крепдешин, нали, Алекс? На лавицата в магазина бяха останали само няколко метра от него.

— Да — обади се Алекс, — добре направи, че го купи, защото след ден-два може би нямаше да остане и един метър от него.

Спряха се пред масата до стената на салона и Патси постави върху нея пакетите с покупките, след което се отпусна с уморена въздишка в най-близкия стол.

— Такова облекчение изпитвам, когато свърша с покупките само за един следобед. Имахме късмет, че намерихме тези обувки… аз още пазя онези, сините, които си купих от Кеймбридж от последното ми посещение при теб. Е, вече се нуждаят от ремонт, както и повечето от дрехите ми. Много ми харесва синята чанта от телешка кожа, която си купи в онзи магазин на ъгъла.

— Колко време изгуби в Хароу? — заинтересува се Алекс.

— Само една седмица. Къщата не е много просторна. В нея живеят племенницата ми със съпруга си и трите си деца. Най-малкото е още бебе, но е истинско съкровище. Не очаквах Шейла да роди за трети път, но е мило, че отново са ме поканили за кръстница. Е, сега да се заемем с чая. Няма да е зле да го сервирам с онзи вкусен кейк.

— Благодаря, но аз не искам кейк — обади се Алекс.

— Но ти нищо не си яла от обед.

— Не съм гладна.

— Не е хубаво да се отказваш от храната.

Загриженият израз изчезна от лицето на Патси, когато се досети за грижите на бившата си ученичка.

— Тогава, щом имаш свободно време, не искаш ли да се заемем с нещо друго…

— Да — съгласи се Алекс.

— Добре, може би не е зле да се поразходиш за няколко часа. Цяло щастие бе за мен твоята компания, защото не ми е приятно да пазарувам сама. С теб ми е много по-забавно.

— О, ако аз съм забавна, то какво ли остава за другите? — усмихна се Алекс.

Патси я погледна, стресната от промяната в интонацията на Алекс, но не забеляза нищо тревожно в лицето й, освен леко разсеяния поглед. Но Алекс й изглеждаше разсеяна през целия ден. Когато пристига в девет и половина сутринта, Патси остана възхитена от промяната в облеклото на Алекс Тя се зае да я убеждава да я придружи едва ли не още от прага на къщата:

— Тъкмо се канех да тръгна за Тонон, да пообиколя магазините и да си избера плат за новата рокля. Знам едно малко, но много приятно магазинче на площада. После ще обядваме и ще преровим останалите сергии.

— Ако искаш, можем да отидем в Женева.

— О, не, не мога да издържа на цените в този град! В Тонон винаги е по-евтино, пък и днес е пазарен ден.

Обаче този път пазаруването не се оказа така приятно, както в други години. Алекс още от началото бе прекалено мълчалива. Когато Патси я питаше за съвет, тя винаги откликваше. Патси се консултираше с Алекс само при затруднения в избора си пред някой от отрупаните със стоки магазини около площада, но през цялото време Алекс отговаряше вяло и незаинтересовано. Явно нещо таеше в себе си, но това не бе странно след онова, което се бе случило във вилата на Ева. Дори спомена, уж между другото, че й се иска да избяга нанякъде.

Патси поръча на сервитьорката да донесе чай и кейк.

— Така е хубаво да седнеш тук, в най-тихия ъгъл на салона и да пиеш чая си, успокоен от мисълта, че най-после си успял да свършиш с всички задачи за днес. При това не похарчихме прекалено много, защото нищо не взехме от онзи магазин в дъното на главната улица, онзи със скъпите стоки.

— Казах ти да си вземеш от онази коприна. Ако не я бе видяла, щях да ти купя от нея за подарък при следващото ми посещение. Поне на мен много ми хареса.

— О, стига сме говорили за коприната! Ти винаги ми купуваш ту това, ту онова, натоварваш ме като магаре, а аз обличам после новите си дрехи само на някой празник. Не, крепдешинът ще ми свърши чудесна работа. — Тя забучи виличката в един от еклерите и възбудено продължи: — Хайде, стига си мислила за онази коприна. Още от сутринта лицето ти ми изглеждаше някак посърнало, като кисела ябълка. Нещо те яде отвътре, само това ще ги кажа. Не можеш ме излъга, защото много отдавна те познавам — винаги губиш апетит, когато нещо те измъчва. Какво става с теб, Алекс? Пак ли майка ти? Според последните слухове сега била по-добре, нали?

— Да.

— Тогава какво те измъчва?

— Нищо — смутено промълви Алекс. — Не, всичко… — Опита се да прикрие тревогата си, но без успех. — Съжалявам, че днес съм като мокър парцал. Пристигнах при теб, за да потърся утеха и спокойствие, а ето какво се получи… развалих ти деня… По-добре да продължиш с разказа си за новата си племенница и за предстоящото кръщене.

Патси с радост продължи да й говори за децата на племенницата си, но от израза на лицето на Алекс си личеше, че тя мисли за нещо съвсем друго. Патси познаваше това унесено изражение на възпитаничката си, но не можеше да отгатне причината. „Сигурно пак страда от капризите и студенината на майка си… Каква жена! Може да принуди всички около нея да загубят самочувствие.“

— … затова си мисля, че много добре ще подхожда една от онези прелестни рокли с ръчно изработена френска бродерия. Но не взех от най-малкия размер, защото Шейла ми се обади онзи ден и спомена, че бебето вече тежало почти седем килограма. Нищо чудно да се окаже едро като баща си.

— Отсега изпитвам жал за това дете… — промълви Алекс.

— Стига, Алекс! — остро я прекъсна Патси. — Ако се бе родила преди сто години, щеше да бъдеш сред най-харесваните жени. Тогава такова е било предпочитанието на хората: към едри и пищни жени, по-заоблени, а днес е съвсем друго. Но, ние жените, сами сме си виновни. Само се чудим как да угаждаме на прищевките на мъжете и затова започнахме да си въобразяваме, че не сме красиви, ако не ни се очертават ребрата. Оттам всичките тези диети, гладуване и какви ли не гимнастики… Не мога да ги разбера днешните момичета.

— Какво не бих дала, за да намаля талията си поне с една трета — въздъхна Алекс.

— Това съвсем няма да ти подхожда — отсече Патси. — Ще заприличаш на вейка и тогава никой, ама никой няма да те погледне! Никога не съм мислила, че си дебела. Имаш по-едра фигура и това е всичко! „За какво мисли, какво й се върти в главата? Алекс много рядко заговаряше за линията си. Значи нещо се е случило!“ — Значи реши да останеш във вилата до завръщането на Ева? — попита я Патси с намерението да я разсее, като я увлече в безобиден разговор на по-спокойни теми.

— Да. Има доста недовършени работи.

— Тогава за какво се тревожиш?

— Ами… няма нищо важно около мен.

— Моля те, Алекс, добре те познавам. Ти никога няма да се откажеш от някое предизвикателство.

— Винаги нещо се случва за пръв път — неясно отвърна Алекс и нещо в гласа й накара Патси да изтръпне.

— А как е Макс?

Алекс сведе глава над чашата си.

— Добре е — тихо отговори младата жена. Усети как по бузите й изби издайническа червенина, но за щастие в този миг Патси бе заета с важното решение дали да си поръча още едно парче от кейка. „Но това е смешно — упрекна се тя, ядосана на себе си. — Нима ще се изчервявам при всяко споменаване на името му? Излиза, че наистина съм много зле…“

Още от вчера и през изминалата нощ трябваше да събере всичките си сили, за да се пребори с непрестанните видения, които я тревожеха и на сън, и наяве. Заспа с мъка, чак преди зазоряване, но щом се събуди, малко преди осем часа, реши, че е глупаво да се самоизтезава. Ако толкова страда по него, трябва да се срещнат, защото само това е разумният изход от тази безизходица. Обаче сега за нищо на света не би се решила да се изправи пред него. „Как ще го погледна в очите, какво ще му кажа?“ Облече се и в осем и половина тръгна към Тонон, спря се в едно кафене, за да убие времето, преди да наближи часът, за който се беше уговорила с Патси. Но през целия ден мислеше само за него, десетки пъти премисляше случилото се между тях и всеки път реагираше по същия начин: стомахът й се свиваше от страх, че ще го изгуби. „За бога — повтаряше си младата жена, — та той само ме целуна. Искаше само едно — да ми достави наслада. Поне той така ми каза, нали? Смешно! А защо да е смешно? Защо не мога да се успокоя?“ Припомни си как той се усмихна и сви рамене, точно когато й обясни: „… нормална физиологична реакция…“. „А аз се държах като Червената шапчица, изплашена, че ще я изяде страшният вълк… Трябваше да се овладея — укори се тя. — Трябваше да му дам да разбере, че вече не съм онова неопитно момиченце, че не се плаша от мъжки ласки. Да, затова съм така нервна, защото той ме раздразни, да, това е обяснението.“ Ядосваше се много повече на себе си, отколкото на него. Защо трябваше да скочи като подплашена девственица, след като той се опита да я успокои с думите, че реакцията й била съвсем нормална… Значи тя бе ненормалната в случая. Лицето й пак пламна от срам. „Явно, за сетен път доказах, че съм сексуално невежа. Господи, кой знае как ми се присмива сега, в този миг…“

Не можеше да понесе мисълта, че ще види присмеха в иначе тъй топлите му кафяви очи. Макар че досега не помнеше да е виждала подобно изражение в него…

— Мисля, че няма да е зле да остана при теб за няколко дни — обърна се тя към Патси. — О, моля те, не искам да ти създавам грижи. Само за два или три дни. Няма какво да правя във вилата. Ще имаш ли нещо против?

— Разбира се, че не! Знаеш колко те обичам. Освен това до следващия вторник няма да тръгвам за Англия. Стой при мен колкото си искаш.

Лицето й се отпусна веднага и това накара Патси отново да се замисли. „Явно нещо я тласка да напусне вилата, но този път не е мадам Черни, защото тя още е в клиниката. Какво ли може да е сега? Но, да, как не се сетих! Разбира се, че е Макс! Кой друг би могъл да развълнува Алекс във вилата, пълна само със слуги и готвачки? Този Макс отново се е заел с онази негова приятелка, а Алекс не желае да им служи за параван.“

— И така, повтарям ти, Алекс: можеш да останеш при мен колкото искаш. Но сега, като се приберем, не е зле да телефонираш във вилата, за да не се чудят къде си се скрила.

— Не! — нервно отсече Алекс. — Искам няколко дена да ме няма във вилата и нищо повече.

— Както желаеш — примирено отвърна Патси, но веднага си помисли: „Хм, нима Алекс е започнала да ревнува?“.

 

 

В осем часа вечерта Макс най-после се прибра в офиса на компанията след уморителния ден, прекаран в делови срещи — трябваше да успокоява десетки хора, изпаднали в паника след опита за самоубийство на мадам Черни, да раздава препоръки за промените в графиците, да обмисля мерки за париране на действията на най-опасната конкурентка на Ева на козметичния пазар — Х. Райдър Хагард. От години тя и Ева се състезаваха безмилостно, използвайки всички позволени средства и непозволени търговски трикове. Настъпленията и засадите се редуваха с отстъпления и затишия. Някои журналисти дори сравняваха съперничеството им с проточилата се виетнамска война. Напоследък се носеха тревожни слухове, че парфюмеристите на мис Хагард са изобретили нов, непостигнат досега аромат, който ще предизвика революция на пазара, а от това тръпки пролазваха по гърбовете на специалистите от търговските отдели в „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“.

„Ех, Ева — уморено си помисли Макс, — кой дявол те караше да разиграваш поредното представление? Тъкмо сега си ми нужна повече от всякога. Нали ти даваше идеите, а аз поемах реализацията им? Каква полза, че само днес съм подписал повече от сто заповеди, след като в тях липсва спасителната идея, която да ни изведе с едно рамо пред конкуренцията?“

Шофьорът му докара колата пред входа и Макс се качи в нея.

— Къде ще ходим, мистър Фабиан?

— У дома, както обикновено. Не… почакай, бих искал първо да се отбием в италианския квартал.

— В някой ресторант ли?

— Да, позна.

Внезапно си припомни за празната спалня, която го очакваше, и неприятна тръпка прободе слабините му. Тъкмо сега се нуждаеше от топлина, нежност, женски смях и закачки, от домашен уют, който да разсее тревожните му опасения за бъдещето. Денят му се стори прекалено дълъг и труден. „Нима вече съм започнал да се уморявам?“ Не стигаше заплахата от ответните действия на мис Х. Райдър Хагард, но се прибави и онова заплашително писмо от Министерството на здравеопазването на САЩ, съдържащо доста сурови претенции за съставките на козметичните изделия, особено в най-новите кремове за стареещите жени. Пък и професор Алберт Клингман, с неговото умопомрачително изобретение „Ретин А“! Ако опитите се окажат успешни, това ще бъде за козметичната индустрия такова разрушително откритие, каквото беше атомната бомба за ядрената физика! Защото всички досегашни кремове изпълняваха само едно предназначение: да прикриват, кой по-успешно, кой не дотам ефикасно, следите от стареенето, но неизменно с временен резултат. А сега чудодейната рецепта на Клингман, стига да се потвърди официално, че наистина е чудодейна, ще се окаже предвестник на нова вълна от открития.

Макс бе запознат с публикуваните отчети и ако в тях не се съдържаха прикрити намеци за евентуален провал, то тогава, но всяка вероятност, „Ретин А“ ще осъществи онзи пробив в козметиката, за който мечтаеха няколко поколения биохимици, заради ефекта на новия препарат върху епидермиса, който досега не се поддаваше на въздействията на нито един от съществуващите кремове, въпреки все по-луксозните им опаковки и все по-шумните реклами кампании. Защото „Ретин А“ — според доклада на биохимичния отдел на компанията на Ева — намаляваше вредните поражения на епидермиса, причинени вследствие на процесите на естественото стареене на организма, както и непрекъснатото движение на кожата. Професор Клингман се кълнеше, че неговият продукт постига тази фантастична цел без никакви вредни последици и странични ефекти.

„И тогава имаме неограничен простор за реклама — предпазливо обмисляше Макс следващите ходове на компанията. — Ще обявим, че всичките наши продукти ще се изработват само на базата на препарата на професор Клингман. А тъй като Министерството на здравеопазването на САЩ настоява да лицензираме всичките си рецептури, ще настъпи истинска лудница. Ако ги лицензираме, ще бъдем задължени да ги продаваме според строгите изисквания на законите за търговия с лекарствени средства. Неслучайно на днешното събрание директорите посрещнаха с негодувание предположението, че ще ни се наложи да увеличим производствените разходи.“

Облегна се на седалката и притвори очи. Отново се обади познатото главоболие. Навън не спираше да ръми, а това го изпълваше с тъга, дори го унасяше в дрямка… Добре, че го сепваше всяко изскърцване на гумите по асфалта. Когато най-сетне колата спря, шофьорът почука по стъклото между предната и задната седалка, и го попит учтиво:

— Пристигнахме, мистър Фабиан. Желаете ли да ви изчакам в колата?

— Не — отвърна Макс. — За тази вечер повече не сте ми нужен.

През полуспуснатите завеси край прозорците се виждаше, че ресторантът не беше претъпкан, но нямаше нито една свободна една маса. Макс разтвори двете крила на вратата и още с влизането го лъхна топлина, примесена с шум от разговори и смях и уханието на добрата италианска кухня. Подейства му успокоително. Зад касата седеше майка му, а сестра му Ела — съкратено от Грациела — шеташе зад бара, обсаден от зажаднели клиенти. Въртящите се врати към кухнята не спираха да се олюляват след всяко влизане и излизане на келнерите с натоварените подноси над главите си, но въпреки това Макс зърна през вратата едрата, внушителна фигура на баща си, сновящ между високите казани и тенджери.

Макс бе израснал в семейство, което винаги изглеждаше щастливо. Той бе най-малкото дете. Най-възрастна беше Грациела — наскоро бе навършила петдесет, а след нея се нареждаха Алдо, който отдавна се бе заел със собствен бизнес, и Розина, омъжена за заможен винопроизводител в долината Напа (от него ресторантът попълваше запасите в избата), и близначката му Сузана (сега живееше със съпруга си, зъболекар, във Филаделфия), и накрая Бруно, лейтенант в полицията. Родителите му бяха трето поколение итало-американци, чиито прадеди бяха емигрирали в Америка преди сто и двадесет години. Баща му, вече на седемдесет и две, бе наследил ресторанта от своя баща и с цената на дългогодишен труд бе успял да удвои площта му, заемайки целия ъгъл на Мълбери стрийт.

Макс бе израснал в италианския квартал на Ню Йорк или Малката Италия, както всички го наричаха. Под прозорците се разнасяше италиански говор, старците играеха на карти на пейките, а съпругите им, облечени изцяло в черно, неуморно обикаляха пазарите, отрупани със зеленчуци, по витрините на магазините висяха религиозни картини и статуи на Дева Мария, пицариите никнеха като гъби и навред се разнасяше ароматът на италианската кухня. Първият език, който научи малкият Масимо Фабиани, бе италианският, и сега, когато се озова в семейния ресторант, сред глъчката и уханията на вкусните блюда, веднага се почувства като у дома. Превърна се отново в онзи Масимо Фабиани, който говореше, мислеше и дори сънуваше само на италиански. Напрежението, стягащо врата и гърба му, мигновено се стопи, като че ли тежък товар се стовари от плещите му, за да отстъпи място на увереността и спокойствието.

Макс винаги се връщаше при семейството си след всяко пътуване извън Ню Йорк и макар да притежаваше апартамент недалеч от Музея за модерно изкуство, предпочиташе да се отбие в къщата, в която беше роден, където бе изживял детските си години. Тук той не беше вицепрезидент на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“, тук всичко му се струваше здраво стъпило на краката си, без нищо излишно. Прост и непретенциозен, но щастлив живот — това означаваше за него Малка Италия. Разбира се, и в неговия роден квартал не липсваха драматични сцени — нали обитателите до един бяха италианци, южняци с гореща кръв, но това не бяха показни сцени, в които най-важното е ефектът по първите страници на вестниците.

Майка му, с широк ханш и още по-широки бедра, стоеше зад касата, непоклатима като скала, а баща му, висок, но вече с понатежал корем, приемаше всички житейски превратности с добродушна и успокояваща усмивка. Макс се спря на прага, за да се наслади на гледката, припомняща му безброй умиляващи преживявания.

— Масимо!

— Здравей, мамо.

Тя се измъкна иззад дъската до касата, опираща се до тезгяха, разтвори широко ръце, прегърна го и го целуна.

— Не се ли връщаш по-рано?

— Да не би да искаш отново да замина за Европа?

— Глупости! Ела! — извика тя. — Бързо един „Джак Даниелс“ с лед за най-малкия ти брат!

Ела, мургава и все още красива брюнетка, копие на майка си от по-младите й години, чевръсто наля двойното уиски за Макс.

— Отново ли си на диета? — пошегува се тя. — Или жените са престанали да ти обръщат внимание? — Наведе се през бара, за да го прегърне и целуне, също както майка му. Преди три години съпругът й, Джино, получи сърдечен удар точно в Деня на благодарността, докато изкормваше тлъстата пуйка за празничната трапеза, и Ела веднага изостави магазина му в Джърси за готови дрехи, за да се прибере в родния си дом. Двамата й синове и дъщеря й бяха свили семейни гнезда и за Ела бе невъзможно да помисли за втори съпруг — макар че се бе омъжила за Джино още когато бе осемнадесетгодишна. Затова сега отново зае мястото си зад бара, както преди да се омъжи, и спеше в стаичката, която навремето делеше със сестрите си.

— Тъкмо имах нужда от семейна обстановка — обясни й Макс. — Днес изкарах много тежък ден.

— Иди да поздравиш папа. Той най-добре ще те разбере.

Макс се здрависа с дузина познати от квартала, редовни посетители на заведението, набързо задоволи любопитството им и размени по някоя и друга пиперлива шега, преди да влезе в кухнята. Баща му режеше телешкото за специалитета на вечерта върху голямата маса в средата на задименото помещение, но щом го видя, остави ножа и прегърна сина си.

— Защо не ни се обади, че си в града? — сгълча го той. — Нямате ли телефони в онази голяма сграда?

— Върнах се тази сутрин и целият ми ден беше ужасно натоварен. Хапнах само един сандвич на обед и сега стомахът ми се свива от глад.

Макс поздрави кухненския персонал, с повечето от които се познаваше от години — персоналът набъбваше заедно с разширяването на ресторанта. Всички членове на семейството веднага заемаха мястото си сред персонала, щом баща им преценеше, че са пораснали достатъчно, за да работят като келнери или миячи в кухнята. Макс още не бе забравил как балансираше между масите с претоварената табла, препасал бялата престилка. Огледа тиганите и тенджерите.

— Дали да започна със супата от фиде и зеленчуци, а, какво ще кажеш?

— Добре, ей сега ще я опиташ! Карло, направи място, за да седне синът ми — заповяда Марио Фабиани, обърна се и загреба с големия черпак. Напълни купата на Макс със супа, толкова гъста и ароматно ухаеща, че Макс алчно преглътна слюнката си.

— Виждам, че бизнесът върви добре — отбеляза Макс, докато си затъкваше в яката кърпата на бели и червени квадрати.

— Всяка вечер едно и също — сви рамене баща му. Върна се към масата, наточи ножа и продължи да разрязва месото с опитни движения. — И какво те води насам този път? Има ли най-сетне с нещо да ме зарадваш?

— Ами… мадам вече е вън от опасност, но още е в клиниката и цялата работа легна върху плещите ми.

— Жалко за момчето й… Огромна мъка е да изгубиш детето си, огромна…

Макс знаеше, че в този миг баща му си мисли за най-малката си дъщеря, Мария, родена две години след Макс, която бе починала от менингит на шест години.

— Да, сега Ева е много зле, едва преживя загубата на единствения си син — мрачно кимна Макс. — Но стига сме говорили само за моите работи. Какво ново в семейството?

— Не се оплаквам. Преди два дни повишиха брат ти Бруно. Сега е капитан Фабиани от Тринадесети полицейски участък.

— Най-после е взел изпита? Чудесно! Ще отида да го поздравя.

— Жалко, че не беше тук във вторник вечерта, когато отпразнувахме повишението му.

— Така ми се искаше да присъствам.

Марио огледа внимателно сина си.

— Но не ми каза какво става с теб самия? Този път за колко дни си в Ню Йорк?

— Само за една седмица или най-много за десетина дни. Зависи колко бързо ще се справя с натрупаните съдебни дела и спорни въпроси.

— Все ми се струва странно, че такъв добър адвокат като теб трябва да работи под ръководството на една жена. В Италия никога не биха допуснали това.

— Не, но тук е Америка — успокои го Макс. — А как е кръвното ти налягане?

— Чувствам се добре. Мога да работя много повече, отколкото ми разрешава майка ти. Сега идвам чак в шест и оставам до полунощ. Но имам толкова много помощници, че работата върви и без моята намеса.

— Струва ми се, че си отслабнал — обади се Макс и го огледа с критичен поглед.

— Не се притеснявай, майка ти никога не забравя да ме нахрани.

Побъбриха така още четвърт час, докато Макс привърши супата си и изпи виното от чашата си, а накрая баща му заповяда:

— Сега иди при майка си и й кажи да ти приготви стаята. Ще спиш тази нощ при нас.

— Тъкмо за това си мислех.

— Добре, момчето ми, добре.

Макс се върна в залата. Майка му беше запазила за него една маса с два стола, близо до касата. Винаги се повтаряше едно и също: първо се отбиваше при баща си в кухнята, после при майка си, която зорко следеше всичко, което ставаше в семейния ресторант. Искаше да знае всичко и не спираше да говори със сина си, докато подреждаше банкнотите в отделенията на чекмеджето на касата или връщаше рестото на излизащите клиенти. Майка му щракна с пръсти към един от келнерите:

— Франко, донеси за сина ми една порция от сицилианския специалитет.

— Топчета в доматен сос а ла Сичилиана! — весело се провикна Макс. — Точно според предписанията на лекаря.

— Какъв лекар? Да не си боледувал? — настръхна майка му.

— Стига, мамо! Изглеждам ли ти болен?

— Не… но ми се струва, че си преуморен. Прекалено много работиш.

— Ами ти?

Макс нежно изгледа майка си. Черната й коса вече се прошарваше, но все още се виеше на къдрици, а гладката й маслинена кожа, с много малко бръчки, лъщеше от горещината, идваща откъм кухнята. От ушите й висяха същите перлени обици, които Макс помнеше още от детството си. Навремето беше много красива и това все още си личеше, въпреки годините.

— Донесох ти нещо — рече Макс и извади от пакета луксозна кутия. Това е най-новият парфюм на нашата компания. Нарича се „Еншанте“.

Майка му го пое от ръката му, очите й заискриха от щастие, макар че на тоалетната си масичка в стаята си на горния етаж тя имаше вече пълна колекция от всички козметични продукти на „Ева Черни Козметикс“ — повечето от тях отваряни само по два-три пъти. Само при тържествата в ресторанта тя си слагаше по няколко капки от „Парфюмът на Ева“ зад ушите. От всичките й деца Макс бе нейната гордост — всички се бяха уредили, но нито едно от децата й не се бе издигнало по-високо от Макс. За него тя винаги разказваше на приятелките и съседките си само като за „моя син, вицепрезидент на козметичната компания на Ева Черни“.

— А сега ми разкажи за всичко, което не знам — нареди му тя и се помръдна на стола си. Майка му проявяваше безкрайно любопитство към живота му, но особено се вълнуваше от клюките около Ева Черни.

Макс бе сигурен, че е прочела във вестниците за погребението на Крис, затова й спести тягостните подробности.

Майка му мрачно поклати глава и избърса устните си.

— Не съм съгласна да се изгарят мъртвите. Тялото трябва да остане в земята, та като отидеш на гроба, да почувстваш, че близкият ти човек сякаш още е там. — От детските си години Макс бе придружавал майка си при всяко посещение в Куинс на гроба на починалата му сестра и стоеше изправен пред каменната плоча, докато насълзената му майка сменяше повехналите цветя и шепнеше молитви. С течение на годините тези посещения ставаха все по-редки, но никога не пропускаха годишнината на смъртта на нещастната Мария.

— А мадам? Още ли е зле?

— Да, мамо, много е зле.

— Ами… да изгубиш единствения си син! — Роза Фабиани тъжно поклати глава. — И го е обичала до безумие, нали? Хм, трябвало е да има поне още две или три деца… Някои работи не мога да ги разбера. Нали е имала достатъчно съпрузи?

Повечето от сведенията за живота на Ева Черни майка му черпеше главно от разказите на сина си — макар Макс благоразумно да не споделяше с нея и половината от това, което знаеше — и от клюкарските колони във вестниците. Тя обожаваше жената, за която работеше Макс, но, също като мъжа си, не одобряваше странностите в поведението й. Мъжете трябва да се грижат за прехраната и бизнеса — това бе божият ред на тази грешна земя, установен още от незапомнени времена. Имаше нещо шокиращо и плашещо някоя жена да живее като мъж, без ничия закрила и подкрепа, сама да взима решения, сама да подрежда живота си, при това с бляскав успех, да сменя съпрузите си като носни кърпички. Това бе позволено на мъжете — мъжете си остават мъже, но за жените… Роза Фабиани бе родена в Съединените щати, както и нейните родители, обаче корените им си оставаха в Тоскана и в непоклатимите нравствени принципи, проповядвани от католическата църква. Когато Макс започна работа при мадам Черни, Роза непрекъснато се тревожеше за сина си — беше го възпитала според всички правила на Светата римска църква, а сега трябваше да се подчинява на онази ексцентрична особа, която сигурно ще бъде анатемосана, въпреки че с течение на годините Роза се поуспокои, радостна от издигането на любимия си син в могъщата козметична компания.

— А кога най-сетне ще си намериш годеница? — прекъсна го тя, без да прикрива нотката на разочарование в гласа си. Роза не одобряваше Мойра, защото беше протестантка и на всичкото отгоре — вдовица с две деца.

— С нея е свършено, мамо.

От изненада Роза шумно плесна с ръце, но погледът й му подсказваше, че не е недоволна от решението на сина си.

— А виждаш ли се с приятелката си, онази девойка, Алекс?

— Да, доста често се виждаме. Тя вече не е толкова малка — както я знаеш от предишните ми разкази — нито на години, нито на височина. Даже малко прилича на теб.

— А кога ще ме запознаеш с нея? Защо още не си я довел тук?

— Знаеш защо. Тя живее в Англия и нейният свят е напълно различен от нашия.

„Но защо не мога да се примиря с тази мисъл?“ — запита се Макс.

— Но нали си й кръстник! Или това няма никакво значение за теб?

„Знам — помисли си Макс, — че снощи извърших голяма, дори непростима грешка. Изпуснах си нервите и с това обърках непоправимо отношенията ни. Свърши се вече с добрия стар чичо Макс! Сам съм си виновен!“

 

 

Преди да напусне вилата, Макс се качи на таванския етаж и почука на вратата й. Искаше да зърне лицето й, макар и за миг, и да се опита да измие вината си. Но тя въобще не отвори вратата. При нормални обстоятелства щеше веднага да слезе долу, в стаята си, но сега се поколеба — макар да не можеше сам да си обясни защо — и реши да почака пред прага й. Но след кратък размисъл се опомни — чакаха го цял куп неотложни задачи, особено след като Ева още бе в клиниката.

— Какво става с теб, Масимо? Да не си изгубил апетит?

Върна се от мислите си и разбра, че несъзнателно бе избутал чинията си встрани.

— Струва ми се, че се нахраних със супата, от която ми сипа баща ми в кухнята.

— Не ме лъжи! Познавам те много добре! Нещо те мъчи, познах, нали?

— Е, има толкова неща, за които трябва да се тревожа. Нали затова ми плащат.

„Веднага щом се върна в Европа, трябва всичко да уредя — закани се той. — Поне Алекс не е от онези жени, с които не може да се разговаря разумно.“ Но не можеше да си обясни какво го бе тласнало към онази необмислена постъпка в кухнята във вилата на Ева. При това отлично знаеше колко е чувствителна Алекс на сексуални теми. Защо, по дяволите, й се нахвърли като някакъв недозрял хлапак? Но нещо го тласкаше, някакъв порив сграбчи душата му и само след миг вече бе късно за отстъпление. Как сега да възстанови прекрасното си приятелство с Алекс? Но защо му се струваше, че отказът й не изглеждаше така непоклатим, както бе на пръв поглед? За бога, та той само веднъж я целуна. Нищо повече не бе й сторил! И преди я беше целувал, при това неведнъж. Да, но този път беше съвсем различно. Нещо го е накарало да изгуби самоконтрол, но в крайна сметка се оказа, че изгуби нея. Прекрачиш ли веднъж границите на позволеното, дори и при най-близкото приятелство, дяволски трудно е да се върнеш назад. Ех, защо, защо, защо стори тази грешка! Сега трябва да се постарае да поправи всичко. Само да не е много късно…

— Мамо, трябва спешно да телефонирам.

— Знаеш къде е телефонът.

— Не, не оттук. Ще се кача на горния етаж.

Но когато набра номера във вилата, обади се Жак, икономът, който сухо му докладва, че Алекс тази сутрин е напуснала вилата и после е позвънила отвън, за да му съобщи, че ще отсъства няколко дни. Не, не знаел къде се намира в момента.

Макс бавно постави слушалката и няколко секунди не успя да откъсне втренчения си поглед от нея. Главата му пламтеше от тревожни мисли. Протегна ръка към телефона и набра още един номер, който помнеше наизуст.

— Ало… кой се обажда? Добре… да, разбирам, обаче в момента нищо не мога да направя… ще ви позвъня, когато можем да се срещнем. Приемете моите поздрави… да, до половин час? Добре… ще ви чакам.

Остави слушалката. „Това сигурно е някакъв трик — каза си той. — Само Бог знае какво е замислила!“

 

 

Алекс остана три дни в къщата на Патси, през което време успя да възвърне душевното си равновесие. Но когато се върна във вилата, младата жена усети, че са настъпили някакви промени в нейно отсъствие. Разбра какво ще се случи, когато видя как Джоунс се спусна бързо по стълбите с куфар и пътна чанта в ръцете.

— Ще я изпишат от клиниката?

— Да, а аз трябва да събера багажа само за десет минути!

— Но какво се е случило, та така си се разбързал?

— Прочела някаква статия в един от вестниците. Най-опасната й съперница се готвела да нанесе решаващ удар с нов козметичен продукт и мадам сега е бясна! Не е за разправяне какво ни очаква тук!

— О! — възкликна Алекс.

— Да я беше видял как се разпореди в клиниката! — задъхано продължи Джоунс. — Обадиха й се от Ню Йорк. За щастие, на другия край на връзката се оказа Макс.

— Макс е в Ню Йорк!

— Ами къде другаде да е?

— Разбира се — кимна Алекс. — Къде другаде може да се намира!

— Уф, сега нямам никакво време за клюки. По-късно.

— Почакай! — провикна се Алекс след него. — Тя попита ли за мен?

— Тя за никого нищо не попита, а ти мислиш само за себе си.

„Естествено — каза си Алекс, докато се качваше по стълбите, — отново ме поставиха на мястото ми. Макс заминал за Ню Йорк, без да ми каже поне дума, а майка ми, след всичките й молби да й простя, дори не се е сетила за мен. Бизнесът си е бизнес — горчиво въздъхна младата жена, — а на мен не ми остава нищо друго, освен отново да се затворя в черупката си…“