Вера Коуи
Блясъкът на славата (12)

Глава дванадесета

Ню Йорк, 1965–1967 година

Когато научи за умопомрачителната реакция на Ева при смъртта на съпруга й, Едит Бингъм незабавно се погрижи тази новина да не стигне до вестниците. За щастие, по това време най-голямата й дъщеря Шарлот се оказа в Париж, за да обнови гардероба си. Едит й се обади по телефона през океана и заповяда на дъщеря си да замине за Швейцария и да се погрижи за овладяването на деликатната ситуация.

— Никакви изключения, Шарлот. До мен стигнаха слухове, че са дали на Ева успокоителни, защото се опасявали, че може да посегне на живота си.

— Мили боже!

— Да, положението в швейцарската вила на Ева е много тревожно. Не желая смъртта на единствения ми син да се превръща в евтина вестникарска сензация, и то само защото той прояви липса на здрав разум, като избра онази особа за своя съпруга. Затова изпратих Едуин Морис да се заеме с лечението й. Той е мой личен лекар от тридесет и пет години и на него винаги може да се разчита. Едуин ще реши дали Ева е в състояние да пътува през океана, за да присъства на погребението на съпруга си. По-добре да е тук, при мен, за да мога да се грижа за нея, тъй като три хиляди мили са твърде голямо разстояние и всичко може да се случи. Разчитам на теб, Шарлот, за да уредиш всички проблеми. Разбираш какво искам да кажа.

— Да, много добре те разбирам, мамо.

— Знам, че ти не я харесваш, но трябва да се отнасяме по-снизходително с нея. Очевидно тя много тежко преживява смъртта на Кристофър.

— Нима ние не страдаме?

— Да, но ние знам как да се държим при такива обстоятелства. Не бива да забравяме, че тя не е една от нас. Чувала съм, че унгарците са много емоционални. Уредих самолет за вас двете и ви очаквам. О, да, Шарлот, щях да забравя…

— Да, мамо?

— Погрижи се траурните й дрехи да са благоприлични.

 

 

Когато Шарлот пристигна във вилата в Швейцария, й съобщиха, че снаха й е под действието на силни успокоителни лекарства, а до леглото й дежурел нейният швейцарски лекар. Шарлот му каза, че от Америка ще пристигне семейният лекар на фамилията Бингъм, за да се погрижи за Ева и да я придружи до Щатите.

— Тя в състояние ли е да пътува? — попита Шарлот.

— Зависи кога искате да тръгнете.

— Най-рано вдругиден сутринта, защото погребението на брат ми е в петък. А сега мога ли да я видя?

— Ако желаете.

Ева лежеше в безсъзнание в огромното двойно легло, което бе споделяла със съпруга си. Лицето й бе бяло като восък, а китките й бяха превързани с бинтове.

— Мислех, че тя се опитвала да се удави в езерото — каза Шарлот.

— Да, но когато й попречиха, си преряза вените. Счупила една чаша в банята, но за щастие шумът привлякъл вниманието на слугите и така я спасили.

Шарлот с любопитство изгледа снаха си. Досега не вярваше, че Ева Черни се бе омъжила по любов, макар да знаеше, че Кристофър беше безумно влюбен в нея. Изглежда, бе сбъркала. Но въпреки това Ева Черни проявяваше неприятна склонност към мелодрами. Дано да успее да се съвземе за погребението. Трябваше непрекъснато да я наблюдават, иначе можеше да предизвика нежелателни усложнения.

— А сега — обърна се Шарлот към лекаря — бих искала да видя племенника си.

 

 

Ева пътува за Щатите дълбоко упоена. По-късно не си спомняше нищо за това пътуване. В частния самолет на фамилията Бингъм бяха само Ева, доктор Едуин Морис, Шарлот, малкият Кристофър Джуниър и бавачката му, плюс една медицинска сестра за Ева. На летище Кенеди край Ню Йорк ги посрещна частна линейка, която бързо отведе Ева в къщата на семейство Бингъм на Източна седемдесет и осма улица, между Медисън и Пето авеню. Там я повериха на грижите на една медицинска сестра. В къщата по времето на Първата световна война бе живяла една от бабите на Шарлот, която по рождение беше бавно развиваща се и я гледаха в изолация. Затова прозорците на третия етаж бяха с решетки и никой не можеше да проникне в къщата.

Занесоха Ева на горния етаж, където тя остана под грижите на сестрата. В голямата зала бе поставен ковчегът с тялото на Кристофър Бингъм IV, отрупан с цветя. В деня на погребението Ева бе напълно упоена, а Едит Бингъм, заобиколена от дъщерите си и съпрузите им, приемаше съболезнованията. Майката на Кристофър бе уредила пищно погребение за единствения си син.

— Има много хора — промърмори един стар приятел на Кристофър, — но не се учудвам, защото всички го харесваха.

— Особено жените — отвърна мъжът до него и се огледа. — Но къде е съпругата му?

— Чух, че непрекъснато я тъпчат с успокоителни. Били Хемпшир ми каза, че го чул от Доли Талбът, чиято братовчедка е омъжена за един швейцарец и живее в Женева. Там се говорело, че Ева Черни се опитала да се самоубие, когато научила за смъртта на Крис.

— Наистина ли! На Едит Бингъм това едва ли се е харесало. Тя не обича ексцентричностите.

— И винаги е смятала, че синът й е сключил неравен брак.

— Погледни всичките тези жени, насядали по пейките в църквата. Те са бивши любовници на Крис.

Органът засвири и всички станаха на крака.

— Църквата е препълнена, дори няма място за цветята.

В това време Ева лежеше упоена в спалнята си в къщата на Източна седемдесет и осма улица.

Когато три дни по-късно свекърва й влезе в спалнята, Ева се надигна от леглото.

— Как си, Ева? — попита Едит Бингъм. Тя бе облечена в семпла, но много скъпа черна рокля, с двоен наниз от перли около шията.

Ева не отговори. На лицето й се изписа недоумение.

— Защо? — промълви тя.

— Какво защо?

— Защо Кристофър трябваше да умре?

— Беше нещастен случай. Полото е опасна игра. Трябва да сме благодарни на бога, че поне не се е мъчил. Вратът му се пречупил мигновено. — Гласът й звучеше спокойно и самоуверено. Майката на Кристофър си позволяваше да плаче само когато оставаше сама в спалнята си.

— Но защо? — отново попита Ева.

„Тя явно още не може да повярва, че Кристофър е мъртъв“ — каза си Едит Бингъм.

— Не може за всичко да се търсят разумни обяснения.

— Но аз не търся обяснения за всичко, което се случва — нетърпеливо я прекъсна Ева, — а само за едно-единствено трагично събитие. — За миг тя отново припомни за себе си, за онази Ева, която мисис Бингъм бе посрещнала с неодобрително свити устни. — Винаги може да се намери обяснение за това, което се случва. За всичко, без изключения!

— Конят му се препънал — започна Едит Бингъм — и той се озовал под копитата му. При удара в главата вратните прешлени се прекършили. Това е причината за смъртта на сина ми. — Внимателният подбор на думите и безупречният самоконтрол също бяха част от доброто възпитание, с което се отличаваха всички от рода Бингъм. Първото и най-важно правило гласеше: Никога не излагай чувствата си пред външни хора! Загубата на сина й за Едит бе безкрайно тежка, но си оставаше дълбоко лична драма, която на всяка цена трябва да остане скрита за чуждите погледи — защото снаха й и до днес за Едит Бингъм си оставаше едно от чуждите лица в дома й.

— Ако желаеш, когато се съвземеш, ще отидем заедно на гроба му — предложи свекървата. — Искаш ли да ти разкажа за погребалната церемония?

— Не! — отсече Ева. — Нищо не искам да знам за смъртта. Не мога да се примиря със смъртта. Няма логика в смъртта!

Колкото и да се стараеше, не можеше да долови логиката в това, което се бе случило с нея и Кристофър. Все още под влиянието на лекарствата, Ева смътно съзнаваше къде се намира, какво става с нея, кои са тези хора около леглото й. Защо, след като успя да се справи успешно с десетки рисковани ситуации, да преживее периоди на падение и на възход, защо трябваше да преживее този ужас, сега, след като най-после бе успяла да намери мъжа, който задоволяваше всичките й изисквания, мечтите й още от детинство? Защо съдбата, тази отвратителна скъперница, й отпусна толкова кратко щастие? Къде е смисълът в този живот? Как можеше да бъде щастлива отсега нататък?

— Всички го преживяхме много тежко — каза Едит Бингъм, — а ти още не можеш да се съвземеш. — Майката на Кристофър нищо не спомена за своята мъка. — Но сега трябва да продължиш да живееш, заради сина си. — И този път премълча, че нейният син вече няма да се върне при тях.

— Къде е той? — попита Ева.

— В детската стая на горния етаж. Осигурила съм му компания — двете момичета на Хестър. Момчето е добре. — Настъпи кратка пауза. — Съжалявам, че си изгубила второто си дете. — „По твоя вина. Също щеше да бъде момче, още един наследник в рода Бингъм“ — помисли си Едит Бингъм.

Ева извърна глава към стената.

— Животът трябва да продължава — рече Едит Бингъм. Тя също бе преживяла тежки дни, приемайки съболезнования, които й се струваха безкрайни, а освен това трябваше да обяснява отсъствието на снаха си. „Тя е в шок — обясняваше Едит Бингъм, — а освен това е много емоционална и не може да понесе внезапната смърт на съпруга си.“

Сега се убеди, че е говорила истината. Самата тя бе погребала мъката и болката дълбоко в себе си, както я бяха възпитали, защото не бе благоприлично да показваш скръбта си пред другите. Ала нещо в поведението на снаха й я караше да се чувства неспокойна. Имаше усещането, че Ева търси отговори и ако не ги намери, може да се побърка. Ева Черни не беше от жените, които се примиряват и не задават въпроси, но самата Едит Бингъм трябваше да й зададе един много важен въпрос и да получи отговор, преди снаха й да напусне рода Бингъм и да се върне завинаги в своя свят.

— Ти трябва да ръководиш компанията си — каза Едит Бингъм. — Кристофър ми бе казал, че имаш много работа, която поглъща по-голямата част от времето ти.

— Винаги съм имала време за Кристофър.

— Сигурна съм. — Едит Бингъм винаги се бе старала да бъде справедлива и не можеше да отрече, че синът й бе щастлив с втората си съпруга. Само поради тази причина тя бе готова да приеме Ева, въпреки че не я харесваше и не й се доверяваше. Една красива жена винаги е опасен съперник. — Той беше много горд от твоите успехи и аз се радвам, че имаш работа, която ще те заангажира. Така че защо не оставиш малкия Кристофър при мен? В края на краищата той е наследник на рода Бингъм.

Ева обърна глава и погледна свекърва си право в очите.

— Не. Моят син ще остане при мен.

— Ще можеш да го посещаваш винаги, когато пожелаеш.

— Не.

Едит Бингъм замълча. Ева Черни бе една много богата вдовица, със собствени пари, към които щяха да се прибавят и милионите, наследени от съпруга й, а това щеше да я направи привлекателна партия за много мошеници, които търсеха да се оженят за богати жени. Тази мисъл безпокоеше Едит, а тревогите й се усилваха и от обстоятелството, че внукът й бе единственият наследник на рода Бингъм. Майка му можеше да се омъжи повторно и младият Кристофър да страда от съжителството с втория си баща. Но Едит реши да не настоява повече, макар да не се бе отказала от надеждата да измъкне малкия Кристофър от лошото влияние на майка му. Тогава Ева Черни щеше завинаги да изчезне от живота й.

„Но засега — тъжно си помисли Едит Бингъм — Ева си остава мисис Кристофър Бингъм, а синът й — наследник на името и богатството на фамилията. Трябва да се погрижа името на сина ми да остане неопетнено.“

— Ще те оставя да си почиваш — каза тя и стана от стола.

— Искам да видя сина си — отвърна Ева. — Моля те, кажи да го доведат при мен.

Въпреки молбата тонът на Ева бе властен.

— Разбира се — кимна свекърва й. — Ще дам необходимите разпореждания.

Едит Бингъм трябваше да отговори на още съболезнователни обаждания. Добре, че поне Ева се държеше сравнително спокойно. Шарлот й бе разказала за опитите за самоубийство на снаха й, но адвокатите й се погрижиха да не се разчуе. „Слава богу, че се случи в Швейцария — каза си Едит Бингъм, докато даваше нареждания да заведат внука й при майка му. — Никой от висшето общество не е там по това време на годината.“

 

 

Връщането на Ева към света бе внимателно режисирано като всичко в живота й, който се следеше от обществото с нестихващо любопитство. Една седмица след погребението на съпруга си тя остана в стаята си и едва след това, облечена в семпла черна рокля, Ева посети гроба на Кристофър. Предполагаше се, че никой не знае за това. Когато на следващия ден свекърва й видя снимките във вестниците, побесня и веднага се запъти към стаята на Ева. Искаше обяснение как, по дяволите, се е разчуло за първото й излизане извън къщата.

— Страхувам се, че вината е моя — каза Ева. — Споменах на адвоката си, че ще ходя на гроба, и вероятно той е уведомил пресата. Разбира се, той повече не е мой адвокат. — Всъщност адвокатът й се бе пенсионирал. Това не й беше приятно, тъй като той бе отличен адвокат и винаги чудесно бе защитавал интересите й. Той само бе споменал пред един познат журналист за намерението на Ева да отиде на гроба и всичко бе станало така, както бе очаквал.

— Приеми го като моята лебедова песен — отвърна той, когато Ева му благодари. — По-голямата публичност ще ти помогне да си възстановиш имиджа.

— Какво ще правя без теб, Джери? — попита Ева.

— Ще продължиш да ръководиш. Оттеглям се не защото го искам, а защото лекарите ми настояха. Според тях, ако продължавам да работя, няма да изкарам дълго. Вече съм на седемдесет и седем години, а съм започнал работа от дванадесетгодишен. Още преди години трябваше да ми поставят байпас на сърцето, но винаги се намираше клиент с неотложно дело… Не е ли достатъчно, че оплакваш съпруга си? Не бих искал да посещаваш и моя гроб след някоя и друга година.

Ева гледаше снимките си на първите страници на вестниците и дебелите заглавия: „Императрицата на красотата потопена в скръб“, „Величествена скръб“, „Непрежалимата тъга на една от най-богатите жени в света“. Тези заглавия щяха да променят представите за нея, но същевременно успяха да вбесят свекърва й.

— Защо си разговаряла с адвоката си? — студено попита Едит.

— Исках съвет относно завещанието на Кристофър.

— За това се грижат семейните ни адвокати от „Слоун Ренсъм“. Тази кантора е обслужвала няколко поколения от рода Бингъм. Това не е работа на твоя адвокат. — Тя замълча и след малко продължи: — Както и да е, аз също искам да поговорим за завещанието на моя син.

Завещанието бе прочетено преди няколко дни. Кристофър Бингъм IV оставяше цялото си имуществото на единствения си син Кристофър Бингъм V, но под попечителски фонд, който щеше да се грижи за парите му, докато навърши двадесет и пет години. Начело на фонда Кристофър бе поставил съпругата си Ева Черни.

— Моят внук е наследник на огромно богатство — заяви Едит Бингъм, — богатството на рода Бингъм, и аз смятам, че той трябва да остане да живее при мен, за да получи подходящо възпитание и образование, които да му помогнат един ден да се справи с тази огромна отговорност.

— Мястото на моя син е при мен — отвърна Ева. — Аз също мога да се погрижа за образованието и възпитанието му, а освен това Кристофър е наследник и на моята компания и на моето богатство, което съвсем не е малко.

— Мисля, че не може да става и дума за сравнение.

— Защо не? Когато е пристигнал в Ню Йорк, Матю Бингъм е бил дребен чиновник в адвокатска кантора. Той е спечелил богатството си, защото е бил достатъчно умен и е купил земя, като е използвал служебна информация. Неговите наследници са продали тази земя с огромни печалби и са вложили парите в други, още по-доходни предприятия. Моят бизнес също е много печеливш. Елена Рубинщайн е мъртва, както и Елизабет Арден. В козметичния бизнес в момента има вакуум, който аз възнамерявам да запълня. След време Кристофър ще наследи моята работа.

— Един Бингъм да се занимава с козметика? Когато притежава банка, железопътна компания, няколко вестника, радио и телевизионна мрежа, да не споменавам за параходната компания!

— Знаеш ли колко пари носи козметичната индустрия? Милиарди долари. Само жените в Америка харчат годишно по два милиарда долара за козметични препарати, а доста голяма част от този пазар е мой.

Едит Бингъм бе смаяна. Цялото богатство на фамилията Бингъм, въпреки че бе натрупвано три века, бе по-малко от това, което се харчеше за козметика за една година. За пръв път се замисли за мащабите на бизнеса на снаха си.

— Един ден Кристофър ще бъде приказно богат — изгледа я надменно Ева, — но не заради това, което ще получи от баща си. Той ще бъде богат с това, което майка му е спечелила за него.

Свекърва й бе толкова шокирана, че не можа нищо да й отговори.

 

 

Върна се в Европа на борда на „Куин Мери“, като прекарваше повечето време в игри със сина си в луксозната си каюта, но през самотните нощни часове мислеше само за надвисващите проблеми. Кристофър бе мъртъв и макар да й липсваше болезнено, нищо не можеше да й го върне обратно. Защо тъкмо нея, която бе изпълнена с необикновена жизненост, съдбата за втори път наказваше толкова жестоко? В първите дни на плаването Ева още не можеше да се окопити от шока, причинен от внезапната смърт на съпруга й, дори усещаше как я стягат превръзките около вените под китките й — раните й вече бяха заздравели и само незарасналите белези й напомняха за неуспешния опит за самоубийство. Сега не можеше да повярва, че се е решила на толкова глупава постъпка. Смътно си спомняше припадъците, яростта и безсилието, мъката и отчаянието, фанатичното й желание да последва Кристофър в небитието, за да го настигне и да го попита защо, по дяволите, се опитваше да избяга от нея… да си го върне обратно, но сега отново се съвземаше и се превръщаше в онази самоуверена и властна жена със стоманена воля, която умее да овладява чувствата си… а нали има сина си, Кристофър Бингъм V, нали тя си остава мисис Кристофър Бингъм… Нали тук, в полюшкващата се кабина, спи техният син, единственото, което мъжът й бе оставил след себе си?

Но неговото присъствие й липсваше и сънят бягаше от очите й, а това я дразнеше, защото досега винаги заспиваше с лекота. Нима през тези четири години брачен живот, през които Ева и Кристофър винаги сияха заедно, освен при някое от неговите пътувания, бе свикнала до такава степен, че сега не можеше да заспи, без да усети ръката му върху рамото си? Започна да се събужда още преди изгрев, когато зората още загатваше на изток за зараждащия се ден, и въпреки упоритите опити да заспи отново, Ева не след дълго отчаяно махаше с ръка и ставаше от леглото. Сядаше до бюрото, поставено в каютата в отговор на изричното й разпореждане, и се залавяше с подготовка на плановете си. Защото сега нямаше други радости, други мечти, освен малкия Кристофър и козметична си компания. Липсваше й и сексът, дори много повече, отколкото бе предполагала. Тялото й жадуваше за неговото, но цялото й същество негодуваше против двете възможности — да изнамери заместител на Кристофър — някакъв невзрачен любовник — или скучната мастурбация с вибратор. Първият вариант бе немислим през периода веднага след погребението, защото би съсипал реномето й — всички мъже обичат да се хвалят с новите си завоевания, а кой мъж би устоял на съблазънта да се перчи пред приятелите си, че е бил допуснат в леглото на прочутата Ева Черни? А мастурбацията за нея бе нещо, което бе достойно само за онези жалки жени, които не могат да си осигурят сексуално облекчение по друг начин. По същата причина презираше феминистките, които твърдяха, че тяхното учение било единственото правилно.

„Не — повтаряше си Ева, — трябва да имам нещо, което да си остане изцяло мое. Прекалено много надежди и страст отдадох на Кристофър и ето какво се получи. Тази грешка повече не бива да се повтаря! Аз съм предопределена за нещо много по-голямо и трябва да довърша своята мисия. Желанията на тялото ми трябва да останат на втори план. Нали това е поуката от този жесток урок на съдбата? Всъщност… защо да не си потърся нов мъж? Не, цялата трудност е в това, че жена като мен не може да се омъжи за когото и да е. Трябва да бъде някой, достоен за красотата, славата и богатството ми, трябва да бъде от моя ранг или дори от още по-висок… Е, сега няма смисъл да мисля за този вариант, нали още съм в траур. Времето ще ми подскаже какъв ще е най-разумният изход, но това време трябва да се използва по-мъдро, отколкото досега.“

Посегна към бележника на бюрото си и се зае с плана си за следващите шест месеца.

 

 

Не се върна веднага в Женева. Вместо това се спря в Париж — там, в скъпия хотел „Джордж V“ (французите го наричаха „Жорж Пети“), за мадам Черни винаги се пазеше един от най-луксозните апартаменти, от онези, в които отсядаха мултимилионери или короновани глави. Потърси един от най-добрите пластични хирурзи, който отстрани белезите на китките й, а тя му плати нечувано висок хонорар и освен това го покани да се премести в бъдещата клиника по пластична хирургия, която Ева реши да построи край Женева.

Следващата стъпка бе срещата с личния й консултант за връзките с обществеността и медиите — двамата трябваше да решат как ще изглежда, как отсега нататък ще се представя пред света Ева Черни, прочутата и баснословно богата вдовица. Оставаха три месеца до деня, който тя бе определила като датата на връщането си в деловия свят, и Ева искаше да изглежда безупречно. Консултантът й предложи да промени стила на фризурите си. Досега Ева се съобразяваше с вкусовете на съпруга си — Кристофър я харесваше с дълга коса, обичаше да гали косите й, разпилени по раменете й… Но сега косата й бе толкова дълга, че трудно се повдигаше на кок. Новият стил на прическите й, макар да се оказа по-труден за изпълнение от фризьора й, се отличаваше напълно от модните тогава тромави фризури и разкриваше класическия овал на лицето й, плавните линии на брадичката й, очите й, искрящи като диаманти, прелестните й устни.

Ева помоли Юбер дьо Живанши да изработи специално за нея серия тъмни дамски костюми — всеки модел загатваше деликатно за своята индивидуалност чрез цвета на копчетата, на подплатата и на маншетите на ръкавите. Към новите си костюми Ева подбра елегантни обувки и чанти от крокодилска кожа. Рядко носеше шапки, предимно в случаите, когато го изискваше конкретният повод или при по-студено време.

Във вестниците и списанията отново се заредиха умело подбрани статии и фотографии. Не даваше интервюта, не позираше пред фотоапаратите, но успяваше поне веднъж седмично да наложи образа си и името си на първите страници. По време на престоя си в Париж пътуваше ежедневно от офиса си в центъра на огромния град до фабриката си в Ньой, за да следи работата на подчинените си. Не посещаваше приеми и балове, отклоняваше всички покани за благотворителни вечери и тържествени церемонии. В резултат всички започнаха да коментират оживено стремежа й да се усамотява. „Бедната Ева — бърбореха посетителите на светските тържества, — толкова се е измъчила, че дори няма сили да се прибере в Женева. Не може да прежали горкия Кристофър и затова никъде не се появява…“ Но тя упорито поддържаше образа си на скромна вдовица, работеща неуморно за просперитета на компанията си, стояща в сянка, усамотена в апартамента си, претрупана с искания за поредната поява на корицата на някое от най-нашумелите модни списания.

— Може би има любовник в редакцията на „Льо Матен“ — подметна някой.

— Или е обещала безплатни масажи и козметични сеанси на съпругата на редактора му.

— Според мен сте несправедливи — обади се трети. — Независимо каква е тя…

— Аристократична…

— Безжалостна към подчинените си…

— Амбициозна до мозъка на костите си…

— Прекалено суетна…

— Тя е всичко това, и какво ли не още, само не е онази облята в печал и траур вдовица, за която се представя. Много ще се радвам да узная защо вестниците крият тази истина от читателите? Какво си въобразява тя? Очевидно ни смята за наивни глупаци…

През юни Ева събра сили, за да се върне в Женева. Решението й бе взето спонтанно. Изпрати телеграма, за да уведоми иконома си, че ще пристигне във вилата — по-точно заповяда на секретаря си в Париж да се погрижи за изпращането на телеграмата, но когато колата й спря пред входа на пилата, дървените щори на прозорците бяха спуснати и наоколо цареше упойваща тишина, сякаш всичко наоколо бе задрямало в топлия юнски следобед. Жак отвори предната врата и се ужаси от гневното изражение на лицето на мадам, предвещаващо гръмотевична буря.

— Пфу! — изфуча Ева, когато подуши отвратителната миризма на застоял въздух. — Тук вони като в гробница! Отворете прозорците, за да влезе чист въздух. Нима не получихте нарежданията ми да приготвите вилата за пристигането ми? Защо всички прозорци са затворени?

— Никакви инструкции не сме получавали, мадам — смутено промълви Жак.

— Не пристигна ли телеграмата от Париж?

— Не, мадам.

Ева пое дълбоко дъх.

— Скоро ще разберем чия е вината.

С гневни крачки се отправи към библиотеката, но дребният италианец, камериерът Джакомо, изприпка напред и успя да я изпревари, за да разтвори с почтителен поклон двойната врата, след което се завтече към прозорците, за да дърпа шнуровете на вътрешните щори и да отваря прозорците.

Ева уталожи гнева си едва след като нахока по телефона секретаря си в Париж, но въпреки това си остана раздразнителна и слугите се видяха в чудо, не знаейки как да й угодят. Просторната вила се изпълни с тракане в килерите и кухнята, шум от стъпки, тропот по стълбите и коридорите — всички се заловиха усърдно да чистят праха, да проветряват стаите, да бършат мебелите и вазите. Малкият Кристофър отведоха в детската му стая на горния етаж, заедно с бавачката му, а Ева се настани в библиотеката и заповедите й се сипеха една след друга като изстреляни от факс. Във вилата я очакваха купища писма и телеграми от четирите краища на света, но повечето от тях се оказаха маловажни, засягащи отдавна минали събития.

Не можеше да се справи с раздразнението и недоволството, което я разяждаше отвътре. Тръгна към банята си на горния етаж — може би една хладка вана ще успокои нервите й? Навън захладня, полъхна вечерен ветрец. Ева захвърли траурните си дрехи и облече пеньоар от светловиолетова коприна, който охлаждаше кожата й, разгорещена от юнския следобед. „Не, не трябваше да се връщам тук… тук имам прекалено много спомени, а сега е тъй самотно и глухо… О, Кристофър, така ми липсваш…“ Зарови лице в дланите си. Внезапно чу необичаен шум, като че ли нещо падна на пода, и инстинктивно погледна нагоре. На най-горното стъпало на стълбата, която използваха, за да стигат до книгите на най-високите лавици, седеше, свито на кълбо, дете с пребледняло лице, опитвайки се да се скрие зад най-горните прегради на стълбата. Очите му, широко разтворени от страх, изглеждаха неестествено уголемени от очилата на носа му. Двете се гледаха и дълго не можеха да откъснат поглед една от друга, докато най-после Ева първа се окопити и с рязко движение натисна звънеца за прислугата.

— Мис Патерсън? Искам веднага да се явите при мен. Да, в библиотеката! — Затръшна слушалката и скочи от стола си с все още вцепенени колене. Тръгна бавно към прозореца, отворен по нейна заповед, жадно пое дъх и задиша малко по-спокойно едва когато долови упоителния аромат на малмезонските рози в лехата под прозореца на библиотеката.

На вратата се показа мис Патерсън.

— Искали сте да ме видите, мадам?

— Какво прави тук това дете? — запита Ева с онзи леден тон, от който изтръпваха всички обитатели на вилата.

Маргарет Патерсън инстинктивно проследи погледа й и видя Алекс, сгушена на върха на дървената стълба. По дяволите, как бяха допуснали тази непростима грешка!

— Слез долу, Алекс — тихо промълви гувернантката.

Детето припряно слезе по стълбата и притича към мис Патерсън, опитвайки се да се скрие зад гърба й.

— Съжалявам, мадам — плахо промърмори Маргарет Патерсън. — Докато отсъствахте от вашата резиденция, Алекс често се отбиваше в библиотеката. Детето обича да се рови из книгите.

— Кой ви е разрешил да я пускате в библиотеката ми?

— Никой, мадам. Аз съм… съгласна да поема изцяло вината върху себе си. Тя четеше и препрочиташе всички свои книжки, защото чете с удивителна бързина, а тук има толкова много книги, които никой не поглежда. Но сега, след като се върнахте, детето веднага ще бъде изпратено в стаята си.

Настъпи тягостна пауза. Гувернантката и детето мълчаливо чакаха решението на Ева.

Маргарет Патерсън усети малката детска ръка да се доближава до нейната и силно я стисна в своята.

— Тихо, Алекс, кротувай и ще се увериш, че всичко ще се уреди — прошепна й гувернантката.

— Кажете ми само продължава ли да се обажда онзи свещеник? — сърдито я попита Ева.

— Да, мадам. За последен път ни посети миналата седмица, но се отби тук и по-предишната седмица.

— Толкова често ли идва във вилата ми?

— Различно. Понякога не идва по цял месец, но друг път ни посещава през пет-шест дни. Никога не можем да отгатнем кога ще е следващото му посещение.

„Проклет, твърдоглав старец! — мислено изруга Ева. — Това означава, че Мери Брент все още е жива! Кога най-сетне ще се отнесе на небето, при своя обожаван покровител? Макар че… тя сега би трябвало да е на повече от седемдесет… Но кой знае дали няма да живее най-малко още десет години?“

— Много добре, отведете я в стаята й — съгласи се Ева и леко се изкашля, задавена от праха. — Но тук повече не желая да я виждам, нито тук, в библиотеката, нито в някоя от стаите ми, ясно ли е? На таванския етаж има предостатъчно място за нея. — Обърна се с лице към Маргарет Патерсън, но нито веднъж не погледна към детето. — Давам ви пълното право сама да избирате какво ще е нужно за нея и да го купите, без да се замисляте за парите. Но специално тези книги не искам да ги разглежда никой, освен мен. Някои от тях са доста ценни.

— Алекс винаги се е отнасяла с голямо уважение към книгите, мадам, дори бих допълнила, че много обича да се рови в лавиците с книги — тихо, но твърдо заяви Маргарет Патерсън.

— Не ме интересува по какво се увлича. От вас се иска само да спазвате заповедите ми. А сега я отведете оттук.

Маргарет се обърна, приближи се до изплашеното момиче, хвана го за ръката и го изведе в коридора, без да забрави да затвори безшумно вратата зад себе си.

Ева се извърна към отворения прозорец, но въпреки чистия въздух от градината тя продължаваше да диша учестено и да кашля, а бузите й оставаха зачервени от кашлицата. С гневен жест сграбчи статуетката на Купидон от великолепен майсенски порцелан, поставена на скрина до прозореца, и с все сила я захвърли към лавиците с книги. Статуетката с грохот се разби на парчета, които осеяха скъпия килим на пода. Задъхана, Ева ги гледаше дълго с разширени от ужас очи, а после захлупи лице с дланите си. Раменете й се сгърчиха от болезнен спазъм.

Следващия месец Ева посвети на обиколката си из своите владения, разпръснати в няколко държави. Не пропусна нито един от своите козметични салони, нито една от парфюмерийните си фабрики или химически лаборатории. Навсякъде я придружаваше личният й секретар и адвокатът, който бе назначила на мястото на Джери Снайърс — Джери се възстановяваше след третата сърдечна операция. Но не взе сина си със себе си. Оказа се, че един месец е крайно недостатъчен срок за щателна проверка на огромната й империя — по всичко личеше, че ще обикаля едва ли не до края на годината. Сърцето й се свиваше от болезнен копнеж по него, но детето бе прекалено малко — на три години и пет месеца — и не можеше да го вземе на тази неимоверно продължителна обиколка. Остави го на грижите на баба му, защото не беше неразумно отсега да свиква с мисълта, че той е от заможната фамилия Бингъм и един ден ще наследи всичките богатства, трупани от прадедите му в продължение на три века. Но Ева стриктно спазваше обещанието, което бе дала на малкия си син, и му се обаждаше от всеки град, купуваше му скъпи играчки от всяка страна.

Първо посети Калифорния. Провери козметичните си салони в Лос Анджелис и Сан Франциско, нареди да се извършат сериозни промени, които хвърлиха персонала в паника, а след това отлетя за Токио — в японската столица филиалът на нейната компания тепърва трябваше да се укрепва. Наложи й се да остане по-дълго в Токио, докато потръгнат сделките й с упоритите японски бизнесмени. Оттам се отправи към Хонконг — за десет дни инспектира филиала си, проведе серия важни преговори и успя да купи, при доста изгодни условия, парцел за строеж на нова парфюмерийна фабрика. Досега мадам Черни изнасяше в Далечния изток продукцията на филиалите си във Великобритания, но икономическата ситуация бързо се променяше и сега се оказа, че ще бъде по-рентабилно, ако използва по-евтината работна ръка в Далечния изток, за да се наложи на пазарите в този отдалечен район на света.

От Хонконг отлетя за Сидни. Австралийките често злоупотребяваха със слънчевите бани и не се оказа трудно да бъдат убедени в предимствата на крема „Ренесанс“ и другите продукти от козметичната серия на мадам Черни за жени със суха кожа като заместители на плажните масла.

— Мога да ви се закълна — повтаряше Ева в многобройните си телевизионни интервюта, които даде в Австралия, — че дори и да доживеете до сто години, няма да откриете по-добър крем от този! Опитайте го и сами ще се уверите… Ако не останете доволни от моите кремове, ще си получите обратно парите. — Успехът от представянето на новата й козметичната серия в Сидни се повтори в Мелбърн, в Аделаида и в Пърт.

От Австралия неуморната мадам Черни отлетя директно за Мадрид. Тя и сътрудниците й пристигнаха в събота, а нейният салон трябваше да се отвори за пръв път следващия понеделник. Директорът на испанския филиал я разведе с гордост из блестящо обзаведените приемни, като не пропускаше да изтъкне нежните нюанси на мебелите и деликатно подбраните картини и статуетки.

— Нищо не струва! — ядосано изсъска Ева. — Нищо! Всичко трябва да се смени! И то веднага!

— Да се смени?!

— Не е подходяща тази цветова гама, нима не разбирате? Тук е южна страна, страна с горещ климат! А вие сте избрали пастелни тонове, подходящи само за скандинавските страни. А тук, в Испания, не мога да продавам по същия маниер, който използвам в Стокхолм, разбирате ли? Тук жените са със съвсем друг цвят на кожата, на косата и очите, с напълно различни данни за влажността на кожата. Всичко да се смени до понеделник сутринта. Веднага повикайте декораторите.

— Но, мадам, та днес е събота…

— И какво от това?!

Безжалостният блясък в очите й накара директора да се сгърчи от страх. Когато декораторите пристигнаха, Ева ги очакваше във фоайето на салона. Всички бяха кисели, че трябва да работят извънредно, но щом видяха Ева, като истински испанци оцениха лицето и фигурата й, въпреки че тя си бе сложила бояджийска престилка. Ева улови възхитените им погледи и се усмихна. Те бяха детска игра за нея. След великолепния обяд с чудесно испанско вино вече бяха напълно очаровани от нея и удивени слушаха разказа й как е измислила цветовете за прочутите си червила: разбила дузина яйца, за да получи великолепен нюанс на слънчевожълто.

— За вас, сеньора — обещаха те, — сме готови на всичко. — Декораторите спазиха обещанието си и работиха упорито два дена и две нощи и когато в неделя вечерта Ева се появи, този път облечена в тоалет от Баленсиага, испанците я посрещнаха с викове:

— Боже, каква жена! Каква красавица!

Възхищението им прерасна във възторжена благодарност, когато получиха неочаквана премия от пет хиляди песети, които си поделиха.

Вечерта на бала в една от залите на Паласио Реал Ева бе придружена от директора на испанския филиал, който бе заявил на разярената си съпруга:

— Когато сеньора Черни ми каже да направя нещо, аз не мога да откажа и повече няма какво да говорим!

Ева бе облечена във фантастична копринена рокля от Баленсиага и както винаги бе царицата на празненството. На другия ден във всички вестници се появиха възторжени отзиви за Императрицата на красотата.

От Мадрид отлетя за Рим, но там я очакваха неприятности. Директорът на италианския филиал не бе изпълнил последните й нареждания и Ева направи невъобразим скандал. Секретарят й вдигна висока температура и бе откаран в болница.

— Нима тук няма нито един мъж, на когото мога да разчитам? — извика Ева. — Господи, заобиколена съм само от глупаци!

Някой смутено се изкашля зад гърба й. Тя веднага се обърна.

— Какво искате?

— Нищо мадам. Просто си помислих, че… ако се нуждаете от помощ, знам кой може да ви бъде полезен. Той говори италиански, всъщност е италианец, но е роден в Америка и…

— Веднага ми го доведете!

Ева седеше зад бюрото си и отпиваше от изстуденото шампанско — тя винаги пиеше само шампанско, защото, за разлика от другите вина, не я приспиваше, когато един мъж се изправи пред нея. „Прекалено млад е“ — каза си тя, след което го попита на колко е години.

— На двадесет и три.

— Работите ли някъде?

— Ще работя, когато се върна в Америка. Аз съм адвокат. Възнамерявам да открия собствена адвокатска кантора.

— А защо сте в Рим?

— Дойдох да посетя роднините на майка ми. Те притежават текстилна фабрика в Трастевере.

— Можете ли да работите по осемнадесет часа на ден?

Масимо Фабиани се ухили.

— Тъкмо това правя през последните два месеца.

— Имате ли представа от козметичния бизнес?

— Мога да различа едно червило от друго, но боя се, че с това се изчерпват познанията ми.

В този миг телефонът иззвъня. Ева вдигна слушалката.

— Не, не съм съгласна — чу я Макс да казва с безпрекословен тон. — Той подписа договора и е длъжен да го спазва. Имам подписа му и ако се опита да ме измами, ще го осъдя! — Тя гневно тръшна слушалката.

— Значи сте адвокат — замислено рече Ева. Тя не беше доволна от адвоката си. Той винаги се притесняваше, когато разговаряше с нея, и това я изнервяше.

— Владеете ли стенография?

— Да. През летните ваканции работех като светски репортер.

— Назначен сте.

Сякаш бог й го бе изпратил. Той беше един от малкото, които я разбираха от половин дума и никога не я подценяваше. Макс беше единственият човек, който можеше да я накара да направи нещо, за което тя дълбоко в себе си признаваше, че е правилно, макар да не й харесваше. Той я разбираше и оценяваше амбициите й. Когато след две седмици заминаха от Рим за Милано, Ева вече не можеше без услугите на Макс, тъй като знаеше, че всичко, което му възложи, ще бъде безупречно изпълнено. Той много бързо усвои тънкостите на бизнеса й, беше изключително умен и проницателен и ловко се справяше с юридическите тънкости.

За Макс пътуванията с Ева бяха много изтощителни. Тя работеше по осемнадесет часа на ден, ставаше още в зори, но не се уморяваше, защото си подремваше във всяка ситуация — например в такситата, когато се придвижваше от единия край на града до другия. Винаги сядаше на задната седалка, заедно с Макс, затваряше очи и веднага заспиваше. Докато пътуваха с влака до Милано, Ева спа през целия път, но бе напълно свежа за срещата със своята приятелка, най-старата й клиентка в този град — Мина Рирингети, съпруга на известен италиански производител на обувки.

Макс с нетърпение очакваше пътуването до Милано, защото това бе по-скоро светско, отколкото делово пътуване. Вечерта лежеше на леглото в хотелската стая, когато телефонът иззвъня.

— Имаш ли вечерен костюм? — попита го Ева.

— Не.

— Тогава веднага си купи един. И то хубав. Тази вечер ще ме придружиш до Ла Скала.

 

 

— Господи, какъв ад бяха за мен онези дни — разказваше Макс на Алекс, години по-късно. — Беше седми декември, първата вечер от сезона, най-важната. Откриваха сезона с нова постановка на „Отело“. Още когато разбрах, че ще я придружавам в Милано, се обадих, за да си запазя място, но ми отговориха, че всички места до края на месеца са продадени! Казвам ти, че когато майка ти ми съобщи, че ще я придружа, бях на седмото небе! Ла Скала! Бил съм във всички прочути опери — Метрополитен, Ковънт Гардън, Парижката опера, Ла Фениче, но Ла Скала! Това е мечтата на всеки, който обича операта.

— Като теб — отвърна Алекс.

— Като мен. Представи си, Алекс, че Елиът е жива и те помоли да ти прочете последния си роман, за който още никой не знае? Това е за мен да отида в Ла Скала. — Макс поклати глава. — Освен това щях да бъда в ложата на Рирингети! Представяш ли, си аз, чийто баща няма нищо, освен малък италиански ресторант на Мълбери стрийт, в Малка Италия в Ню Йорк. Казвам ти, че това бе историческа вечер за мен! Когато пристигнах в двореца на Рирингети, майка ти ме дръпна настрана, връчи ми един часовник „Картие“, златна табакера и златна запалка „Дънхил“ и ми прошепна:

— Тази вечер ти си Макс Фабиан, американец, който има общ бизнес с мен. Няма да говориш на чист италиански, от време на време ще правиш грешки. На тях това им харесва. Това означава, че наистина се стараеш да говориш правилен италиански. Освен това трябва да бъдеш учтив с мен, но не прекалено. Трябва да изглежда, че нашата връзка е нещо повече от бизнес партньорство.

— Защо? — заинтересувах се аз.

— Това е моя работа. Изпълнявай и не ми задавай въпроси.

Така че аз млъкнах и реших да се наслаждавам на вечерта.

— И наслаждава ли се?

— Да не би да питаш дали папата е католик? — въздъхна Макс. — Какво представление беше! Нямам предвид операта. Тази вечер майка ти срещна третия си съпруг.

 

 

Ева не обичаше операта, но ако си в Милано по време на откриването на сезона и имаш възможност, бе задължително да си на първото за сезона представление в Ла Скала. Освен това Мина Рирингети бе обещала да представи Ева на свои приятели, които от своя страна щяха да я препоръчат и т.н. Подобни връзки бяха много важни за успеха на компанията й. За Ева бизнесът винаги бе на първо място. Бе наредила на младия Фабиани да я придружи, защото подозираше, че Мина й търси съпруг, а освен това никъде не ходеше сама. Освен двамата Рирингети и техните приятели Раниери в ложата беше и старият Доторо Манчини, който можеше да разкаже с най-малки подробности всеки спектакъл на операта „Отело“ от двадесет години насам. Нямаше опасност да я сватосат за този старец, защото Мина й търсеше привлекателен и безупречен мъж с благородно потекло. Бяха изминали девет месеца от смъртта на Кристофър. Време беше да започне да живее отново и да излиза в обществото. Време беше да се покаже в целия си блясък. Имаше много подходящ тоалет — дълга рокля от черен сатен, поръбена с бяло, която меко шумолеше, когато се движеше. На шията й блестеше диамантена огърлица, подарена на Абигейл Бингъм през 1816 година от съпруга й за раждането на техния първороден син. Диамантите искряха върху кожата й като капки утринна роса, а обиците, които бяха в комплект с огърлицата, леко се поклащаха при всяка нейна крачка. Косата й бе прибрана в елегантен кок на врата й, пристегнат с малки диамантени звезди, а белите й рамене бяха загърнати не с кожена наметка, както на останалите дами в залата, а с мантиля от испанска дантела. Моделът на роклята и на мантилята бяха плод на вдъхновението на малко познатият испански моделиер Емилиано, който отскоро работеше само за Ева. Тя възнамеряваше да се намеси и в модата. По реакцията на дамите в операта щеше да разбере дали е направила разумен избор.

Ева последва Мина в семейната ложа на Рирингети и се спря за миг, докато Гуидо Рирингети й помагаше да си свали мантилята. Знаеше, че в този миг всички погледи са насочени към нея, защото шумът в залата престана, но след първия миг на изненада публиката отново заговори, този път още по-силно. Тя се отпусна в разкошното кресло и се усмихна през рамо на Макс, който седеше зад нея. Той се наведе и прошепна на ухото й:

— Всички дами позеленяха от завист…

Ева се засмя и отметна глава назад, а диамантите по нея ослепително заблестяха. Макс бе запленен от нея. Може би това беше сън, който щеше да свърши, когато Ева Черни напусне Милано и се върне в Щатите. Макс щеше да я последва, защото трябваше да прекара Коледа със семейството си. Пребиваването му в Милано бе последната дълга ваканция, която можеше да си позволи, преди да започне кариерата си на адвокат. Ева можеше да го уволни, ако отношенията им се задълбочат, но това не го тревожеше.

Светлините угаснаха, шепотът утихна, закъснелите посетители побързаха да заемат местата си и червената кадифена завеса се вдигна. Макс не откъсваше поглед от сцената. Ева развеселено отбеляза този факт. Той имаше добър характер, този Масимо Фабиани, и беше истинска находка за нея. Умееше да се справя с всички трудности и бързо се ориентираше в най-заплетените сделки. Понякога крещеше и жестикулираше като италианец, а друг път ругаеше като хулиган от Южен Ийст Сайд. Беше много умен — сам си бе проправил път в живота, бе работил като светски репортер, познаваше италианското право, умееше да се справя с италианските бюрократи, а ето че сега седеше, изцяло погълнат от пеенето на сцената, забравил за всичко около себе си, подпрял глава с ръце. Добре бе постъпила, като го взе тази вечер със себе си. Той беше много млад и можеше да си помисли, че по-възрастната му работодателка „го сваля“, но Ева знаеше как да го постави на мястото му. Макс владееше италиански, справяше се отлично със задълженията си и тя му плащаше щедро за това. Тя се държеше доста рязко и безцеремонно с него, но той сякаш не го забелязваше и цялото му поведение подсказваше, че е с нея само защото тя му е наредила. „Много умен млад мъж — каза си Ева. — Той ще ми бъде много полезен.“

В края на първото действие, когато светлините отново заляха залата, Мина се обърна към Ева:

— Искаш ли излезем във фоайето?

През антракта младите жени се тълпяха в бюфета, за да демонстрират тоалетите си и да огледат съперничките си. Освен това можеха да изпушат по една цигара и да поклюкарстват, да видят кой с коя е, а за вдовиците бе прието да очакват посетителите в ложите си.

— Мисля, че мадам Черни трябва да даде възможност на всички присъстващи да оценят красотата й — галантно предложи Гуидо Рирингети.

Макс стана от стола си.

— Мадам, искате ли да се поразходите? — рязко попита той.

Ева сви устни. Тонът му й се стори твърде безочлив, но го хвана под ръка и двамата излязоха от ложата. Тръгнаха по кадифения килим към бюфета. Всички се обръщаха да я гледат, нямаше по-красива жена от нея.

Ева чу гласа на Мина.

— Дино, каква изненада. Не знаех, че си се върнал от Сен Мориц. Как прекара ски ваканцията?

— Ами… добре. — Гласът беше дълбок, странно вибриращ, и Макс видя как Ева трепна и извърна глава. Мъжът бе висок, тъмнокос, с приятен загар на лицето. Мина го представи на Ева. Преди да целуне ръката й, непознатият огледа диамантите й и в черните му очи проблесна възхищение. Макс си помисли, че можеше точно да определи цената на диамантите. Когато ги представиха един на друг, мъжът удостои Макс само с леко кимване и кратко ръкостискане, но го изгледа с леко пренебрежителен поглед. „Как постигат този ефект? — запита се Макс. — Моят вечерен костюм с нищо не е по-лош от неговия, моите копчета за ръкавели също са златни, мога да живея цяла седмица с парите, които дадох за тази риза и въпреки всичко той позна, че аз не съм от техния кръг. Гледай и се учи — каза си той. — Това, което става тук тази вечер, е по-интересно от всеки роман.“

На пръв поглед Риналдо ди Марчези, или както приятелите му го наричаха Дино, притежаваше всичко, което Ева харесваше у мъжете — брюнет, италиански тип, не толкова висок като Макс, но отлично сложен, с фини черти на лицето, с привлекателен загар, излъчващ чувственост, и на всичкото отгоре притежаващ титла, която датираше от времето на Борджиите.

„Виж го ти! — гневно си помисли Макс. — Същински златен принц. Сигурно, когато е писал книгата си, Макиавели е имал предвид някой като него. Никак не ми харесва, не знам защо, но не ми харесва. Всъщност това не е моя работа, аз съм само наемен работник.“

Дино ди Марчези впрегна целия си чар, за да направи впечатление на Ева. Макс се прибра в хотелската си стая, Ева го отпрати с думите: „Ще се видим утре в девет, в моя кабинет“, а останалата част от компанията продължи вечерта на друго място.

— Да, мем, не, мем — каза подигравателно Макс, когато черната лимузина потегли по улицата. Прибра се в стаята на седмия етаж, весело подсвирквайки арията на Дездемона.

Събуди го звънът на телефона. Грабна часовника си и видя, че е три след полунощ.

— Сбъркали сте номера — промърмори той в слушалката и се накани да затвори.

— Мистър Фабиани?

Макс веднага се изправи.

— Да, мадам.

— Принц Риналдо ди Марчези. Открий всичко за него. Всичко, което можеш да намериш. — Телефонът изщрака.

— Принц Риналдо ди Марчези е четиридесетгодишен, потомък на римски аристократи, напълно разорен — докладва й Макс след два дни. — Той е петнадесетият принц в своя род. Баща му е починал, а майка му живее уединено в западналия дворец Марчези в Рим. Той е вдовец, жена му Адриана Лукарели е починала преди четири години от свръхдоза приспивателни. Нейният баща притежава богата компания, която за Италия е като „Дженерал Мотърс“ за Америка. Тя се омъжила за принца, когато е била деветнадесетгодишна, но бракът им не потръгнал. Умряла е на двадесет и шест години. Нямат деца. Не е могла да забременее. Затова е била депресирана и са й давали успокоителни лекарства, към които се е пристрастила и една нощ е нагълтала цяла шепа от тях. Той живее с нейните пари. Била е лудо влюбена в него. Баща й не искал дъщеря му да се омъжи за Дино, въпреки че е принц, но Адриана се наложила. Тя била много разглезена и винаги получавала това, което иска. Но не е знаела, че и Дино ди Марчези е същият като нея. — Макс замълча. — Мисля, че това е всичко. О, да, забравих да спомена, че около него винаги са се тълпели красавици, а той е известен с отличния си вкус относно жените и затова те ухажва.

— С какво се занимава?

— Със ски, с лов — много добър стрелец и има повече трофейни купи, отколкото има чинийки в един сервиз за кафе, освен това язди, обожава бързите коли и флиртовете.

Ева прехапа устни. „Наистина — каза си тя, — той се държи възмутително и трябва да го смъмря, но е толкова умен…“

— Имам едно предложение за теб. — Ева реши да смени темата.

— В моята стая или в твоята? — безочливо подхвърли Макс.

Лицето й остана строго, макар вътрешно да я напуши смях.

— Мистър Фабиани, изглежда, не проявявате уважение към никого. Ако желаете да станете прочут адвокат, трябва да се научите да се държите възпитано.

— Предпочитам да бъда богат.

— Тогава можеш да постъпиш за постоянно на работа при мен.

— Искаш да стана твой адвокат?

— Не. Ако слушаш внимателно и се научиш да защитаваш интересите ми като свои собствени, може би един ден…

— Възнамерявам да живея дълго. — Макс я изгледа. — Кога ще дойде този ден?

— Когато аз реша. А сега можеш да продължиш по същия начин, както през последните няколко седмици.

— Нещо като момче за всичко, така ли?

— Ще събираш сведения за мен, ще следиш хората, с които се срещам, ще ме съветваш, ще четеш внимателно договорите…

— Ще бъда тайното ти оръжие?

Ева се намръщи.

— Няма значение — махна с ръка Макс. — Ще бъда на твое разположение, като момче на повикване.

Тя отметна глава и се засмя.

— И да продължаваш да ме забавляваш.

— Винаги се радвам, когато доставям удоволствие на другите.

— В замяна ще получаваш двадесет и пет хиляди долара годишно.

— Само за да те забавлявам? Лейди, в най-скоро време аз ще стана най-добрият комик в бизнеса!

— И така започнах кариерата си при майка ти — завърши Макс. — Но понякога се питам как съм стигнал до тук.

След завръщането им от Милано в Ню Йорк Ева отседна в къщата на фамилията Бингъм на Източна седемдесет и осма улица, а Макс се запъти към Мълбери стрийт в Южен Ийст Сайд, където се намираше малкият италиански ресторант на баща му. Макс се бе родил в апартамента над ресторанта и бе най-малкият от шестте деца. Искаше да зарадва семейството си с новата си, добре платена работа в света на богатите.

Когато се появи в нюйоркския офис на „Ева Черни Козметикс Инкорпорейтид“, Макс получи най-малкия кабинет.

— Малко по-голям от тоалетна — както вечерта го описа шеговито пред семейството си, насядало около масата за традиционното италианско ризото, — но поне има телефон и пепелник, макар мадам да не одобрява пушенето, защото било вредно за кожата, та ми се налага да пуша наведен през прозореца, а съм на четиридесетия етаж и трябва доста да внимавам, за да не падна, когато звънецът внезапно позвъни.

— Какъв звънец? — попита най-голямата му сестра Грациела.

— Портиерът звъни, за да ни предупреди, че мадам е пристигнала в сградата. Това означава, че може да дойде на проверка.

— Напомня ми за казармата — обади се баща му.

— Надявам се не след дълго да ме повишат в чин.

— Предполагам, че тази мадам Черни ти плаща добре — намеси се майка му.

— Не мога да се оплача — отвърна Макс.

— Но какво ще стане с кантората, която мислеше да откриваш?

— Ако поработя няколко години в тази компания, ще имам достатъчно пари, за да открия собствена адвокатска кантора.

Тогава не подозираше, че тези няколко години щяха да станат двадесет, но знаеше, че в този момент принц Ди Марчези пътува за Ню Йорк с надеждата да се ожени за богатата вдовица Ева Черни.

Ева откри, че принцът е съвършен придружител. Той бе изключително вежлив и забавен, макар и не колкото Макс, танцуваше божествено, винаги се усмихваше очарователно, винаги бе на нейните услуги. Безпогрешно й осигуряваше най-добрата маса в ресторанта, най-добрите места в театъра, не й досаждаше и знаеше кога да се оттегли — Ева нито веднъж не го покани в спалнята на триетажния си апартамент южно от Сентръл Парк. Не изпитваше сексуално привличане към Дино ди Марчези, което бе доста странно за нея, защото определено изпитваше подобно влечение към двадесет и три годишния Макс Фабиани. Ала Дино я глезеше и в неговата компания се чувстваше чудесно. Ако вечерно време не й се излизаше, той с радост оставаше с нея в апартамента. Ако искаше шумни забавления, принцът й ги осигуряваше. Той сякаш предугаждаше всяко нейно желание и го изпълняваше начаса. Обаче Макс непрекъснато й повтаряше, че той е един празноглав жиголо.

„И какво от това? — питаше се Ева. Вече бе изминала почти една година от смъртта на Кристофър, а тя не възнамеряваше цял живот да остане сама. — Освен това Дино е принц, с него ще се изкача още по-високо в обществото. Семейство Бингъм може да се смята за част от стария Ню Йорк, но Дино ди Марчези може да изброи предците си седем века назад, сред които има един папа и двама кардинали. Както казва Макс: все едно Джордж Вашингтон да ти е прадядо, Томас Джеферсън да ти е далечен братовчед, а Бенджамин Франклин да ти е бил чичо по майчина линия.“ А освен това щеше да стане принцеса. Принцеса Ди Марчези. Щеше да изглежда много шик върху етикетите на стоките й. И защо да не го направи? Елена Рубинщайн го бе направила, а също и Елизабет Арден. Разбира се, щеше да й струва много пари, но тя можеше да си го позволи, а освен това щеше да го държи изкъсо. Ако злоупотреби с доверието й, няма да получи нито долар. Щеше да има щедра издръжка, но при строги допълнителни условия.

Би могла да си затвори очите за любовниците му, ако Макс се окажеше прав и принцът се окаже женкар, но той трябваше да бъде дискретен, за да няма клюки по неин адрес. При най-малкия намек за публичен скандал ще му отреже не само издръжката. Да, щеше да й струва много скъпо, но с неговата титла щеше стократно да си възвърне разходите. Обаче първо трябваше да разбере намеренията му.

 

 

След Коледа отлетяха за Рио де Жанейро — Ева трябваше да открие поредния си козметичен салон. Принцът не се отделяше нито за ден от нея, но преди да успее да я заплени с латинския си чар, той, за голяма своя изненада, се оказа в ролята на послушен лакей. От Рио потеглиха за Буенос Айрес — там Ева му разреши да се оттегли в стаята си в хотела, защото й предстояха сериозни преговори. Дино още не бе задрямал, когато съзря първата хлебарка на пода и веднага се шмугна в банята, в съседство със спалнята. Ева се прибра от деловата си среща и се опита да го убеди да се отбият в клуба за поло на следващия ден, но принцът, пребледнял, с изплашен поглед, само клатеше отчаяно глава и се оплакваше от съдбата си. След два дни заминаха за Мексико Сити и накрая се прибраха в Ню Йорк. Ева реши да вземе сина си при себе си, но малкият Кристофър не хареса суетния италианец и дори го ритна в глезена още при първата им среща. Ева се ядоса и заповяда на бавачката да приготви багажа на детето, за да го върне в Швейцария. Макс ги придружи до вилата край Женевското езеро. Щом пристигнаха, принцът цяло денонощие не стана от леглото. На другия ден се събуди освежен, закуси добре и пристигна пред вратата на спалнята на Ева с разкошен букет от червени рози. „Трябваше по-рано да предприеме тази стъпка“ — каза си Ева, докато разлистваше розите, за да намери визитната картичка, към която бе прикрепен годежният пръстен на Ди Марчези, увенчан с великолепен сапфир.

Тя с възхищение изпробва пръстена и покани принца да седне на копринената кувертюра върху огромното й легло.

— А сега нека поговорим за този пръстен…