Вера Коуи
Блясъкът на славата (11)

Глава единадесета

Швейцария, 1988 година

Новите й разкрития се оказаха прекалено тежък товар за нея. Животът на младата Анна Фаркас напълно съответстваше с постъпките на зрялата Ева Черни — всичките действия на тази забележителна жена бяха подчинени на упорит, целенасочен стремеж към върха. Способността на Алекс да разсъждава логично й помогна да разбере постъпките на майка си в миналото, макар и твърде млада, но притежаваща богатство, дадено й от природата — невероятна красота и изключителна сексуалност.

„Как е могла да постъпи по този начин? — питаше се Алекс и си отговаряше: — Да, могла е, защото тя не ме е харесвала. Ако аз бях на нейно място, сигурно щях да действам различно, но нито лицето ми, нито тялото ми стават за продан. Защо съм толкова шокирана? Защото един от покровителите й е бил руснак? Представители на омразната държава, окупирала Унгария? А другият — агент на унгарските тайни служби? Когато си свалят униформите, те са обикновени мъже, но притежават нещо много ценно, единственото, което е интересувало младата Анна Фаркас — властта. Тя не е имала нито пари, нито благородно потекло, нито други покровители. Имала е само това, с което бог я е дарил — рядката й красота.“

„Не е чудно, че не е искала да ме погледне. Сигурно съм изглеждала жалка и грозна в нейните очи. Все едно Венера от картината на Ботичели да роди горгона. Познавайки майка си — а сега вече я познавам достатъчно добре, разбирам защо е криела миналото си: защото се е срамувала от него, защото е знаела, че то ще отврати обществото, на което тя е продавала козметичните си изделия. Затова официалната й биография започва от 1960 година. Заради това във всички интервюта единственият отговор на въпроси за живота й преди 1960 година е: «Тогава съм била твърде млада и нямам какво да разкажа». Нищо чудно, че красотата е била толкова важна за нея — алфата и омегата на нейния живот. Благодарение на нея тя е постигнала всичко. И едно нещо, което не е искала. Мен. Колко ли е била разярена, когато е разбрала, че е бременна с мен? Но защо не се е отървала от мен още във Виена? Освен ако е виждала в мен средство за постигане на целта си… А може би тя ме е ненавиждала, защото й напомням за неща, които е искала да забрави? Дали само заради грозотата ми се отвращаваше от мен и не искаше дори да ме погледне, или има и още нещо?“

Като дете, изплашено, объркано и смутено, Алекс имаше само едно обяснение за ненавистта на майка си — външния си вид. Мери Брент непрекъснато й натякваше, че е изчадие на дявола, белязано със знака на Сатаната. Алекс с часове се взираше в огледалото, за да открие този белег и накрая стигна до болезнения извод, че белегът всъщност е грозното й лице. Сякаш още чуваше гласа на майката на баща си: „Тя изобщо не прилича на майка си. Все едно че са красавицата и звярът!“. Тогава баща й избухна, както никога дотогава, и кресна на майка си да не е посмяла втори път да каже нещо подобно. Това не я спря, но от този ден нататък тя не говореше за Алекс в присъствието на Джон Брент. Когато Мери Брент я заведе при майка й, Алекс започна да мисли, че е като подхвърлено дете, което никой не обича, защото е грозно и отвратително. Урсула, Хелене и мисис Бюншли бяха изгонени, защото започнаха да се сприятеляват с нея. А Нани Уилсън винаги се мръщеше, когато заварваше Алекс, втренчена в огледалото, и сопнато й заявяваше, че ако не престане да се оглежда, един ден ще види дявола в огледалото.

„Е — въздъхна Алекс, — това винаги е било терзанието на живота ми. Ами ако не е така? Ако се окаже, че тя не е могла да ме понася, и то не заради лицето ми, заради големия ми нос… а защото й напомням за неща, които е искала да забрави веднъж завинаги?“

Алекс стана от стола и възбудено закрачи из малката стая. Подсъзнанието крие неподозирани сили. Тези сили могат да накарат човек да ослепее и оглушее за истината, да изкривят представата ти за света и хората около теб. „Нима съм се лъгала толкова години, като съм вярвала, че тя ме мрази само заради грозотата ми? Може би подсъзнателно съм отхвърляла истината, че това, което не може да понася и ненавижда, съм аз, самата аз!“

Алекс направи това, което правеше само в краен случай. Приближи се до огледалото и внимателно се взря в изображението си. Отсреща я гледаше дълго лице с едри кости, високи скули, издължена челюст и голям нос. Очите й не бяха нещо особено — понякога зелени, друг път кафяви, със златисти точици като петънцата по кожата на пъстървата — ала веждите й бяха красиво извити и Алекс никога не се нуждаеше от пинсети. Устата й беше широка, устните — ясно очертани, като изсечени, но като цяло лицето й имаше тъжно изражение. Колко често си повтаряше: „Горе главата, Алекс, не е чак толкова страшно“ — в моменти, когато се чувстваше особено нещастна. „Може би не се усмихвам достатъчно често?“ — запита се тя и се опита да се усмихне. Но усмивката й бе фалшива като изкуствени цветя. Ако една усмивка не е естествена, по-добре да я няма. „А аз не съм от тези хора, които лесно се смеят.“

Обезкуражена, Алекс се приближи до „своето място“ — стола до прозореца, в който бе прекарала толкова много часове в детството си. Какво огромно значение има външността на човек! Никой не се интересуваше дали зад някое обикновено лице не се крие блестящ ум и добро сърце, чувство за хумор или състрадателност. Никой не се вълнуваше от душевните качества, защото всички те оценяват само по лицето. Никой! Майка й притежаваше лице, което бе истинско богатство, и никога не е страдала от липса на ухажори. „А аз не мога да се похваля дори и с един — горчиво се усмихна Алекс. — Ако майка ми изглеждаше като мен, колко ли по-различен щеше да бъде животът й? Сигурно щеше да й се наложи да работи много повече, защото мъжете нямаше да изпълняват желанията й. Щеше ли тогава да има такова непоколебимо самочувствие? Нямаше ли да бъде като мен, лишена от всякаква увереност? Не що се касае за работата ми, защото имам достатъчно високо професионално самочувствие, а за външния ми вид. Аз имам твърде голям успех в работата си, моите неуспехи са свързани само с мъжете.“

„Твоята беда, скъпа Алекс — й бе казал един от малкото й приятели мъже — хомосексуалист, е в това, че не гледаш на себе си като на жена, а само като на личност. Ако не цениш женственото в себе си, как искаш другите да го оценят? Признавам, че не си особено женствена, но пък и аз не съм особено мъжествен. Разликата е там, че аз се приемам такъв, какъвто съм, и правя всичко, което е по силите ми, но ти си решила, че любовта не е за теб, че никой мъж няма да те хареса, и затова не можеш да предприемеш нищо. Грешка, абсолютна грешка! Ако не се харесваш, тогава опитай да се промениш!“

„По-лесно е да се каже, отколкото да се направи“ — помисли си Алекс. Но Робърт не беше като нея и сексуалните му пориви му помагаха да се измъкне от депресията. „А аз нямам такива. Моето тяло не ме вълнува, за мен то е нещо, което трябва да нахраня, да облека и да поддържам чисто. Мисълта, че някой може да се подиграе с чувствата ми, ме ужасява, а в живота си съм изпитала предостатъчно разочарования. Ала въпреки всичко съм жива. А Крис, който имаше цялата майчина любов, за която съм копняла, е мъртъв… Бог ми е свидетел, че беше необикновено красив мъж. Когато вървеше по улиците, хората се обръщаха след него. Колко доволна се чувстваше тя. А как се страхуваше, да не би да я видят с мен. Много добре, може би я съдя прекалено строго, то толкова болеше, господи, как болеше!

А сега се стегни! Трябва да продължиш разследванията си. Колкото повече узнаеш, толкова е по-вероятно да откриеш истината, истината, която най-после ще успокои душата ти.“

Следващата стъпка от частното разследване на Алекс за миналото на майка й бе посветена на човека, на когото Ева Черни винаги бе отдавала благодарности, нейния „скъп приятел и учител“ — Хенри Бейли. „Изглежда най-обикновен човек, леко пълен, с ръст под средния — каза си Алекс, докато се ровеше в изрезките от старите вестници, съдържащи хвалебствени статии за империята на Ева Черни. — Но навсякъде го споменават като един от най-ловките бизнесмени в козметичната индустрия. Нима той е създал «Парфюмът на Ева»? Ако е истина, с какво му е платила тя? Пак ли в натура? Или Ева е потърсила услугите му само защото той е бил едно от светилата в парфюмерийната промишленост?“

Налагаше се да овладее поне основните понятия и концепции в парфюмерийната промишленост. Алекс се зарови в наръчници и специализирани издания, описващи технологии, рецептури и статистически данни за производството на парфюми, кремове и червила — в библиотеката на майка си намери десетки заглавия. Но лавината от термини, сложни формули и още по-сложни технологични процедури доста бързо я изтощи — оказа се, че е доста трудно да се проникне в царството, където свещенодействат творците на красотата. Преди да осъзнае, че е навлязла дълбоко в напълно непознатата за нея тематика, младата жена неусетно се запали по изумителните възможности на тази загадъчна наука. Например не знаеше, че според хипотезите на някои историци на древността Клеопатра е написала първото ръководство за поддържане на красотата, че гръцките куртизанки, така наречените хетери, са използвали козметичните препарати като знак за принадлежност към тази професия, че в италианския Ренесанс жените са стигали дотам, че са боядисвали зъбите си. Но откритието на „Изкуството на любовта“ от Овидий бе истински шок за нея. И то не защото Ева притежаваше книга с еротични стихове — очевидно книгата бе четена многократно, тъй като бе изпъстрена с коментари по полетата. Това за Алекс беше истинско кощунство, защото за нея книгите бяха като живи същества, ала трябваше да признае, че забележките на Ева бяха много точни. В полето до думите: „Не ти ли казах аз: спри да боядисваш косата си. Ето, че сега не ти остана какво да боядисваш“ бе написано: „Щеше да има какво да боядисва, ако беше използвала моите бои за коса“.

Алекс се усмихна. Никога не бе очаквала, че Ева Черни има чувство за хумор. Вдигна глава от книгата и унесено се загледа през прозореца. „Аз изобщо не съм я познавала — помисли си тя. — Тя е моя майка, но за мен е като напълно непознат човек.“

Алекс се зачете в една книга, описваща използването на козметични препарати в ранното Средновековие. Църквата се е противопоставяла на всякакви разкрасяващи средства и е проповядвала, че те са намеса в божиите дела. Сякаш чуваше злобните думи на Мери Брент. Бе толкова унесена, че не чу гонга за обяд. Макс влезе в библиотеката, погледна я и поклати глава.

— Взимаш си дневната дажба от печатно слово? По-добре е, отколкото наркотици, нали?

— Знаеш ли, че за Чосър една жена е била красива, ако не си скубе веждите — погледна го Алекс.

— Не знаех, но сега вече го знам.

— Нямах представа, че майка ми притежава такава великолепна колекция от книги, но не е чудно, защото никога не са ме пускали свободно в тази стая. Ето още една книга „Полезни съвети за дамите“ от сър Хю Плат, издадена през 602 година. В нея прочетох: „За да имате красиво и бяло лице, измийте го с розмарин, сварен в бяло вино“. Не е ли прекрасно?

— Зависи от това, дали се каниш да изпробваш тази стара рецепта за разкрасяване.

Той видя как лицето й се вкамени, но Алекс бързо се съвзе и сви рамене.

— А защо не? Ако има ефект…

Обикновено Макс не коментираше външния вид на Алекс. Тя знаеше, че той не я възприемаше като жена и не обръщаше внимание на физическите й недостатъци. Често се шегуваше с „големия й мозък“, ала понякога й ставаше болно, че за него тя все още беше някогашното уплашено и самотно момиченце. Обаче сега Алекс се замисли дали наистина е толкова грозна и отблъскваща и че може би си струва да се заинтересува от мъжкото внимание. Например от страна на Макс. За пръв в живота си тя го погледна по друг начин. Не като нейния стар приятел Макс — милия, любезния и внимателния чичо Макс, а като Макс Фабиан — страстен, привлекателен и чувствен мъж.

— Какво става? Да не би да ми е пораснала още една глава?

— Не… извинявай. Просто си мислех… — Алекс се смути и почувства как се изчервява.

— Винаги се изчервяваш, когато си объркана. — Той се приближи до бюрото, застана зад нея и я обгърна с ръце. Тя се втренчи в ръцете му и за пръв забеляза златистите косъмчета по тях. Ръцете му бяха силни, но с дълги и фини пръсти. Бе толкова близо до нея, че усещаше топлината на тялото му и уханието на „Кристос“, най-добрият мъжки одеколон за след бръснене на Ева.

— Хммм… много интересно — промърмори той, — но аз дойдох да те помоля да ми правиш компания за обяд. Мойра замина за Женева, Памела отиде на църква, а ти знаеш, че мразя да се храня сам. Преди да отида в колежа, цялото семейство винаги се събираше около масата. — Гласът му, както винаги дълбок и плътен, изпълваше стаята. Алекс за пръв го възприемаше като мъж и това я смущаваше.

Тя напрегнато се усмихна и сведе поглед към книгата. Обля я гореща вълна и сърцето й се разтуптя. „Е — иронично си каза Алекс, — инстинктът за размножение е вторият по сила след инстинкта за самосъхранение. Мислех си, че съм лишена от сексуалност, но, изглежда, съм се лъгала. Просто несъзнателно съм я потискала.“

— Можем да обядваме тук, ако искаш — предложи Макс. — Както в миналото, спомняш ли си? Когато зубреше за някой изпит и нямаше време да се храниш. Носех ти студени закуски и ги ядяхме направо от подноса.

— Не съм гладна — замислено отвърна Алекс. Това също й се случваше за пръв път. Никога не бе страдала от липса на апетит.

— Аз пък съм гладен. Можеш да си седиш и да ме гледаш. Ще позвъниш ли да донесат нещо за ядене?

Алекс неохотно натисна звънеца. Предпочиташе Макс да обядва в трапезарията и да я остави насаме с мислите й. Само едно малко отклонение от обичайното и ето какво се получава — една малка дупка може да срути цяла стена. Но Макс беше много наблюдателен. Ако забележи изпуснатата нишка, ще се залови за нея, докато не разплете цялата плетка. Не биваше да се издава. Но Макс вече бе започнал да разнищва случая.

— Докъде стигна с разследването си? Каза ли ти Питър Брюстър нещо ново за Ева Черни?

Алекс го зяпна смаяно.

— Нима си ме следил?

— Разбира се, че те проследих. В моите задължения влиза да се грижа за интересите на Ева Черни и компанията й и да я защитавам от евентуални неприятности. Твоите разследвания може да се отразят зле върху имиджа на компанията. Естествено, че ще те проследя! Ездачите обикновено забравят, че някой трябва да чисти оборския тор след тях!

Алекс гневно го изгледа.

— Ева Черни е моя клиентка, аз съм неин адвокат и защитавам интересите й! — повтори той.

— Не само нейните, но и своите!

— Хайде стига, хлапе. Аз съм Макс, забрави ли? Откакто си се върнала от Лондон, приличаш на някой фокусник, който е извадил от магическата си шапка горещи картофи, вместо очакваните сребърни топки. — В следващия миг продължи с по-мек тон. — Май те настъпих по мазола, а? — Протегна ръце към нея с дланите нагоре. — Ако си се опарила с горещите картофи, защо не ми позволиш да ти помогна? Все пак имам повече опит от теб. — Усмихна й се и Алекс смутено извърна очи от топлия му проницателен поглед. — Твоята глава пращи от знания, но в графата жизнен опит би трябвало да напишеш: „Никакъв“. Прав ли съм?

— Всъщност ти на чия страна си? — ядоса се тя.

— На тази, която ми осигурява хляба и маслото — ухили се Макс и небрежно сви рамене.

Но Алекс нямаше намерение да се предава. Чувстваше се уязвена, че той й вярваше толкова малко и бе наредил да я следят.

Макс сякаш прочете мислите й и меко заговори:

— Това, което правиш, е и моя работа и ти добре го знаеш. И така е, откакто те залових да крадеш книги от библиотеката на майка си. — Той се засмя. — Никога не бях виждал толкова уплашено лице.

— Помислих, че влиза майка ми.

— Тогава ние сключихме споразумение, забрави ли? Аз ти обещах, че няма да те издам, а в замяна ти ми се закле, че повече няма да взимаш книги без позволение.

— Да, спомням си. — Устните й се изкривиха в лека усмивка.

— Аз се грижа за теб от десетгодишна, така че защо да не продължавам и сега?

— Защото сега съм с дванадесет години по-голяма — възрази Алекс.

— И аз съм с дванадесет години по-голям. Звучи ми като онази песен: „Ти си станала навик за мен“ — запя Макс с приятния си баритон.

Алекс прихна. Макс винаги успяваше да се измъкне от неловките ситуации — отново заговори като стар и доверен приятел. Но щом посегна да хване ръката й, тръпка полази по гърба й. Успя да се овладее и с нищо не се издаде, като си помисли с благодарност за годините на изолация, когато бе усвоила изкуството да прикрива чувствата си.

— Да, нека си останем добри приятели — замислено промълви младата жена и побърза да отдръпне ръката си от неговата, защото в този миг Жак, икономът, се появи на вратата.

— Би ли ни сервирал обяда тук, Жак? Ще се обслужваме сами.

— Много добре, сър.

— А сега — продължи Макс, — нека се върнем към темата на нашия разговор: защо се ровиш в миналото на майка си?

— Защото е изпълнено със загадки.

— Звучи ми също като отговора на прочутия алпинист Джордж Малори. Когато го попитали защо държи на всяка цена да изкачи връх Еверест, той отвърнал: „Защото този връх се изпречва пред погледа ми“. Баща ми криеше в бюрото си пистолет „Люгер“, взет от един убит германец, но аз никога не съм посягал към него с намерението да се самоубия.

— Не мога да й простя, преди да разбера какво точно я подтикна да иска прошка от мен.

Макс замислено я изгледа. Алекс се опита да издържи погледа му — умен и проницателен, който сякаш проникваше до дъното на душата й, до най-съкровените й мисли. Смущаваха я топлите му кафяви очи, фините му мигли, мъжествената красота на лицето му. Дали другите жени можеха да устоят на този поглед?

— Добре — кимна той след дълго мълчание, — няма да те спирам, защото вече си се увлякла в твоите… разследвания и при това си стигнала доста далеч. Но даваш ли си сметка какво разочарование може да те очаква, когато приключиш с ровенето в миналото на Ева? Не е изключено да разкриеш горчиви истини, с които да не можеш да се примириш.

— Да.

— Така… И какво ще предприемеш сега? Най-добре е да споделиш с мен плановете си. Може би няма да ти бъда полезен за периода преди 1967 година, но за следващите години от живота й знам повече от всеки друг. Нали ще ми се обадиш, когато насочиш вниманието си към този период? Но те предупреждавам, Алекс, че ще продължа да те следя, защото не съм уверен, че няма да направиш нещо лекомислено, което може да има непоправими последици. Всички знаем, че майка ти е изградила плътна стена, зад която крие миналото си от всеки любопитен поглед, особено по-ранните си години. Мога да ти бъда много полезен, защото и аз съм се опитвал, при това неведнъж, да проникна зад тази стена, но винаги съм получавал студен отказ. — Макс леко смръщи вежди. — Очевидно съществуват доста сериозни причини, за да крие Ева миналото си с такава ревност. А сега, моля те, бъди отново добро момиче и се постарай да задоволиш любопитството ми. Ако споделиш с мен разкритията си, аз ще ти гарантирам неограничен достъп до сведенията, с които разполагам. — Усмихна й се разбиращо. — И се постарай да не си опариш пръстите с горещите картофи, разбрахме ли се?

Но вместо варени картофи Жак им сервира превъзходна пъстърва в сос с много хрян и докато с наслада се хранеха, Алекс му разказа за срещата си с Питър Брюстър. Макс не я прекъсваше, слушаше я внимателно, и когато тя свърши, той остана за известно време мълчалив, отпивайки от отлежалото „Монтраше“.

— И така — най-после заговори адвокатът, — всичко, което ми разказа, ми звучи напълно достоверно, като се има предвид характерът на майка ти, с едно изключение — не ми се вярва да е била двоен агент. Тук нещо не ми вдъхва доверие, защото Ева Черни никога не се е интересувала от политика. Пет пари не е давала за Унгария — нито сега, нито пък в миналото, или поне аз си мисля така. Защото през целия си живот Ева Черни се е интересувала само от себе си. В този смисъл тя е истинска космополитична личност, гражданин на света, а не на една отделна страна. И освен това винаги се е отличавала с необикновено реалистичния си начин на мислене и действие. Използва всичко, с което разполага, за да постигне целите си. Разбира се, тя далеч не е първата личност, която проявява склонност да открадне чужди идеи, за да ги представи като свои. — Алекс изтръпна от проницателния му поглед. — Но не това те безпокои в нейното минало, нали? Нито фактът, че е била метреса на един комунист и на един агент от унгарските тайни служби? За теб най-важното е да разбереш кой от тях е истинският ти баща. Нали съм отгатнал правилно?

— Ако въобще е някой от онези трима мъже в нейния живот, за които едва отскоро имам някакви сведения.

— Трябва да попиташ самата нея.

— Ще я попитам, но след като узная всички факти.

Отново настъпи неловка пауза.

— Е, това е нещо, с което сама трябва да се справиш, дете. Аз мога само да ти кажа, че за мен няма значение кой е баща ти. Ти си си ти и това е най-важното.

— За мен Джон Брент ще си остане мой баща. Дори и той да не е биологическият ми баща, той е единственият баща, който съм имала. Дори и да разбера чия дъщеря съм всъщност, това няма да промени нищо.

Макс замълча. „Така си мислиш сега — каза си той. — Трябва непременно да съм до теб, когато откриеш кой е баща ти.“ Алекс си въобразяваше, че може да се справи с всякакви емоции, но той я познаваше по-добре, отколкото самата тя се познаваше и знаеше, че ще й бъде трудно. Макс бе убеден, че и десет академични степени да притежава един човек, това не означаваше, че винаги ще постъпва разумно. Алекс бе разумна жена, но не и когато се касаеше до майка й. Не биваше да си губи времето и да се измъчва с подобни разследвания.

— Добре — отвърна той и я изгледа по-весело, — откъде предлагаш да започнем?

— Сега ще се заема със следващите години от живота й, годините на Хенри Бейли, както аз ги наричам, или периода, когато е създала „Парфюмът на Ева“.

— Това е периодът от 1961-ва до 1963-та, няколко години преди аз да постъпя в компанията. Майка ти имаше негова снимка на стената в кабинета си, но преди много години един ден снимката изчезна.

— Познаваш ли някого от онзи период?

— Знам много малко, само това, което понякога майка ти е споделяла с мен, но познавам един човек, който знае повече. — Той се усмихна, като видя как лицето й грейна от любопитство. — Говоря за главния парфюмерист на Хенри Бейли. Старецът се казва Жан Верние. Той е швейцарец също като Бейли и сега живее в една вила в кантона Юра.

— Откъде знаеш всичко това?

— Майка ти му изплаща пенсия.

Макс поклати глава, когато видя изненадата, изписана на лицето й.

— Разбираш ли… ти сигурно мислиш, че тя отдавна е забравила всички, които са били свързани с този период от живота й. А вместо това през последните двадесет години тя му изплаща доста щедра пенсия. От собствения си джоб, защото Жан Верние бе служител на корпорацията на Хенри Бейли и оттам също получава пенсия. Мисля, че именно този Жан Верние е помогнал на Ева да създаде „Парфюмът на Ева“ и по този начин майка ти му засвидетелства своята благодарност. Тя спечели милиони от този парфюм, така че може да си позволи да му плаща по двадесет хиляди швейцарски франка на година.

— Кога ще мога да го видя? — попита Алекс.

— Веднага щом уредя срещата. Какво да му кажа за теб? Както каква да те представя? Съмнявам се, че той е чувал за теб.

— При срещата си с Мериън Джилкрайст казах, че съм журналистка, която пише биография на Ева Черни.

— Отлично. Ще отидем заедно, за да изглежда по-представително.

 

 

— Ще ходиш с нея в Юра? — ядосано възкликна Мойра. — Защо, по дяволите?

— По работа — невъзмутимо отвърна Макс.

— Откога Алекс Брент започна да се намесва в бизнеса?

— Откакто и ти — пошегува се той и небрежно я целуна по бузата. — Чакай ме.

 

 

— Защо имам чувството, че тези двамата са намислили нещо? — мрачно каза Мойра на Памела, докато двете гледаха как червеният мерцедес се отдалечава по пътя.

— Макс и Алекс? О, те са като близнаци, толкова близки, колкото им позволява тяхната платонична връзка.

— А какво друго може да има един мъж с жена като Алекс Брент? — презрително подметна Мойра. — Тя прилича на товарен кон.

— Външният вид не е всичко — студено отвърна Памела. — Алекс е изключително умна и фина, но няма самочувствие като жена и затова е виновна единствено майка й.

— Ева си знае работата.

— Алекс има много красиви очи — заяви Памела, — а кожата й е безупречна.

— Да, но е безцветна.

— Защото използва само сапун и вода. Ако си сложи малко руж и пудра, ще изглежда съвсем различно, защото тя има прекрасни скули.

— Едва ли с този нос — презрително сви устни Мойра, която се придържаше към максимата, че „Една жена трябва да използва всякакви средства, за да подчертае хубавото в себе си“. — И двете използваме грим и съвсем не изглеждаме зле.

— Съмнявам се, че ако не го правехме, щяхме да можем да се сравняваме с Алекс.

— О, за нея най-важното е умът. Честно казано, не разбирам какво прави тя тук. Дори аз съм по-често с Ева, отколкото дъщеря й.

— Крис беше неин брат…

— Наполовина брат.

— Ева е майка и на двамата. Знам, че Алекс бе много привързана към Крис, както и той към нея.

— Защо, за бога?

— Ако сама не го разбираш, няма защо да ти обяснявам.

Памела излезе и се върна в параклиса, където бе изложен бронзовият ковчег с тялото на Крис. Скоро щяха да го затворят, а сетне да го изгорят и тогава тя наистина щеше да остане сама. Поне дотогава искаше да бъде с него. Но щом отвори вратата на параклиса и влезе в полутъмното помещение, осветявано само от слабата светлина, процеждаща се през цветните стъкла, младата жена забеляза някаква фигура, коленичила пред ковчега, отрупан с цветя. Жената бе в черно, с плътен воал. Когато Памела приближи до ковчега, жената чу тихите й стъпки и извърна глава. Под воала проблесна златисточервена коса. Памела застина на място. Двете жени дълго време не откъсваха поглед една от друга. Най-после Ева, без да отрони дума, тихо сведе глава, сякаш признаваше правото на Памела да бъде до любимия си.

 

 

Жан Верние живееше в малка спретната къща само с най-голямата си дъщеря, останала вдовица, чиито деца живееха другаде. Той се оказа доста стар, прегърбен от годините и сбръчкан като кора на старо дърво, а очите му леко сълзяха.

— Вече не вижда добре, но все още чува — обясни дъщеря му. — Артритът му причинява много страдания и ще ви помоля да не го изморявате с дълъг разговор. Обича да крачи из стаята, докато разговаря, а това е болезнено за него, макар че с удоволствие приема посетителите, изпратени от мадам.

— Благодаря ви — кимна Алекс. — Няма да се бавим много.

Дъщерята се наведе до ухото на стареца.

— Дошъл е мистър Фабиан от компанията заедно с една млада дама, която пише биография на Ева Черни. Те искат да им разкажеш как си създал „Парфюмът на Ева“.

Старецът кимна и нетърпеливо махна с ръка.

— Не съм глух.

Малката стая на долния етаж, с изглед към улицата, миришеше на лекарства и застоял въздух.

— Значи… вие сте мосю Фабиан — усмихна се старецът. — Помня името ви от чековете, които получавам. Надявам се, че не сте дошли да ми съобщите, че ги спирате. Не знам как ще се оправям без тях. — Замъглените му очи се втренчиха напрегнато в лицето на Макс.

— Не, не съм дошъл с такава цел. Чековете ще ви се изпращат редовно, докато сте жив.

Жан Верние кимна разбиращо.

— Сигурен съм, че мадам няма да ме забрави. А коя е дамата с вас?

Макс представи Алекс с истинското й име и му обясни, че тя се интересува от живота на Ева Черни и подготвя биографична книга за нея.

— За нея ще бъде много интересно да чуе какво ще й разкажете за създаването на „Парфюмът на Ева“.

— А… да, този парфюм! В живота си съм създал много парфюми, но този ми отне най-много време и ми създаде най-много главоболия. Толкова бе трудно!

— Но е съвършен — похвали го Макс. — И до ден-днешен това е най-добрият парфюм на компанията.

— Радвам се да го чуя, защото създаването му струваше ужасно много пари. Бе похарчено цяло състояние, но мосю Бейли ми каза, че съм длъжен да направя това, което мадам Черни иска… и аз го направих.

— Идеята за парфюма нейна ли беше? — обади се Алекс.

— О, да, идеята беше нейна… ароматът беше отдавна в главата й. Нямаше представа колко сложно се създават парфюми, нито пък се интересуваше. Тя знаеше, сякаш си го бе записала тук — той почука с пръст по челото си, — че този парфюм може да се направи и точно ми описа какво трябва да постигна. Можете ли да си представите с какви трудности се сблъсках! Един парфюмерист също може да измисли идея за нов парфюм, но той ще иска да узнае какви са съставките му. А тя не ги знаеше. Е, имаше представа какво в най-общи линии трябваше да съдържа парфюмът, но нищо не можеше да ми каже за пропорциите. Тя не беше учен, действаше по инстинкт и гениално улучваше точно това, което трябваше. Няколко месеца не успявах да постигна желаното от нея. Всеки нов нюанс тя отхвърляше с думите: „Близко е, но не е точно това, което искам“. Тя губеше търпение, а и аз не бях от най-спокойните. Тежък характер има тази жена… — Старецът поклати глава. — Не съм срещал по-властен характер, но това, което искаше, както ми казваше тя, било есенцията на всичко женствено. Питам ви как може да се направи парфюм само с това обяснение! — Той се усмихна, разчувстван от спомените. — Ето как работехме: при всяка промяна в аромата тя го помирисваше, слагаше си малко зад ушите, правеше няколко крачки из стаята и сетне казваше: „Прекалено е агресивно. Това, което искам, е аромат, който да се разнася около жената и всички около нея да бъдат очаровани“. Аз отново сменях пропорциите, отстранявах бергамота и добавях жасмин или обратното и тя отново го изпробваше. Преди да получа одобрението й, създадох двадесет и седем аромата. Двадесет и седем!

— Сега продаваме поне шест от тях — обади се Макс.

— Разбира се — просто рече старият мъж. — Ароматите на Верние винаги са били превъзходни.

— Но „Парфюмът на Ева“ се свързва само с името на Ева Черни — изтъкна Алекс.

— О, да. Това е естествено. Можете ли да ми кажете името на човека, който е създал „Шанел 5“? Или „Арпаж“? Освен това този парфюм е наистина неин. Аз го създадох, но изцяло под нейно ръководство. Нейният непогрешим усет за съвършенство се оказа от решаващо значение. Ако можехте да видите как грейна лицето й и как се зарадва, когато й поднесох последния аромат! — Жан Верние въздъхна. — Това бе голям ден за нас… Тя танцуваше и пееше, прегръщаше ме и ме целуваше…

— А каква бе ролята на мосю Бейли? — попита Алекс, когато старецът се успокои.

— Той даваше парите. Той вярваше в нея и бе убеден в успеха й.

— И какво стана после?

— Това беше като комета на небосклона. Тя беше велика жена и мосю Бейли го бе разбрал от самото начало. Беше изключително горд с успеха й — та нали мадам беше негово протеже…

— И негова любовница?

— Така се говореше, но аз не го вярвам. Мосю Бейли я обичаше като дъщеря, защото мадам беше като олицетворение на мечтите му. Собствените му деца не се интересуваха от компанията. Но мадам притежаваше усет, смелост и въображение… Той виждаше в нея нещо от своята младост, защото, когато са се запознали, той е бил с тридесет години по-стар от нея и е знаел, че скоро ще умре.

— Болен ли е бил? — изненадано попита Алекс.

— Да, от рак на костите. Именно затова избра мен да създам „Парфюмът на Ева“. Силите му отпадаха, това бе последната година от живота му, беше отчаян и ако не беше мадам да му вдъхне желание за живот, може би щеше да умре по-рано. Мадам Бейли знаеше това. Тя не само че не се сърдеше, но дори одобряваше посещенията на мадам Черни, защото те поддържаха духа му. Мадам Черни бе с него до последния му час.

От погледа на Макс не убегна изненадата, изписана на лицето на Алекс.

— По-късно, когато се пенсионирах, мадам Черни нареди всяка година да ми изпращат кошница с лакомства от ресторанта „Максим“ в Париж — тя помнеше колко много обичам вкусната храна и отлежалото вино, а всеки месец получавах солиден чек. Създаването на „Парфюмът на Ева“ ми струваше много месеци напрегнат труд, но бях многократно възнаграден.

Старият мъж кимна, доволен от себе си и от своята благодарна покровителка.

По пътя на връщане към Женева Макс я попита:

— Май открихме още едно от лицата на Ева?

— А колко са те?

— Послушай съвета ми, хлапе. Опитваш се да представиш всичко в черно и бяло, а целият живот на майка ти е обагрен в пъстри тонове като цветен филм. Трябва или да смениш филма, или да си купиш нова камера.

— Виждам я такава, каквато бе към мен. Помниш ли какво каза старецът — че тя го е прегръщала и целувала, когато е постигнал това, което е искала? Е, позволи ми да ти кажа нещо. Майка ми никога не ме е докосвала. Знаеше ли това? Никога не ме е прегръщала, нито ме е целувала, дори ръка не ми е подавала! А ти ми говориш за някакви си цветни филми!

„О, господи! — каза си Макс. — Черната буца на обидата още е заседнала като камък в сърцето й. Как, по дяволите, да разбия този камък?“

— Слушай, хлапе — търпеливо поде той, — майка ти е постъпила толкова сурово с теб, защото е искала да прикрие миналото си. Първите й години в Унгария очевидно са били непоносими за нея, а ти не бива да забравяш, че си била зачената точно там. И който и да е бил баща ти, със сигурност е играл важна роля в тогавашния живот на майка ти. За съжаление, ти й напомняш за нещо, която тя отчаяно се е мъчила да забрави, и то до такава степен, че дори не е искала да те вижда, искала да е да забрави деня, в който си родена.

— Тогава защо сега ме моли за прошка?

— Това не мога да ти обясня. Трябва да попиташ нея. И колкото по-бързо, толкова по-добре. Погребението е вдругиден. Времето отлита като уханието на парфюм.

— Парфюмът на Ева — горчиво кимна Алекс. — Сякаш усещам този противен аромат.