Константин Станиславски
Моят живот в изкуството (90)

„Вишнева градина“

Стр. 271. След думите: „… тогава ние сме длъжни да признаем такава жизнерадост и жизнеспособност за извънредна, за изключителна, такава, която далеч надминава нормата.“

Всички пиеси на Чехов са напоени с този стремеж към по-добър живот и завършват с искрена вяра в близкото бъдеще. Човек се учудва, че такава вяра живее в душата на този безнадеждно болен гениален поет, който е прекарал тежък живот.

Но защо брюнетите-песимисти насочват своето внимание само върху мрачната страна на неговата душа и неговото творчество и така слабо отбелязват светлите страни? Или те смесват самия драматург с ролите, които той създава? Но за да опишеш Иванов, няма нужда самият ти да бъдеш като него. Също тъй, както за да създадеш Градоначалника, Съдията, Земляника в „Ревизор“, не е нужно Гогол да стане рушветчия. Аз мисля, че е тъкмо обратното: Чехов и Гогол са описали тъй ярко Иванов, Градоначалника и другите тъкмо защото самите те не са били такива.

Или може би Чехов е трябвало да прилепи веселички финали към своите пиеси в духа на ония, които сме свикнали да виждаме по филмите: неочаквана или отдавна очаквана сватба или общо примирение, или пълно семейно благополучие, или друг бодър завършък, направен с цел да предизвика безкрайни ръкопляскания. Тогава може би той би избягнал създадената му от брюнетите — песимисти репутация.

Чудно е, че в наше време съществува още прозаично, опростено и праволинейно отношение и подход към изкуството, което синтезира много сложния живот на духа на съвременните хора.

Стр. 271. След думите: „Още по-малко мога да разбера защо смятат Чехов остарял за нашето време и защо някои мислят, че той не би могъл да разбере революцията и новия живот, който тя създава?“

Но нали го разбраха неговите връстници, оцелели от предишната епоха, същите ония Чехови хора, които той така добре описваше; между тях има близки негови приятели и почитатели. Защо мнозина от тях приеха новия живот, а самият Чехов нямаше да може да стори това?

Стр. 272. След думите: „Той като малцина умееше да изобразява нетърпимата атмосфера на застой, да осмива пошлостта, която поражда тоя живот.“

За Чехов трябва да се съди не по отрицателните страни на живота, който описва, който той критикува и излага на общо порицание, а по неговите мечти, които той с любов ни обяснява чрез устата на своите герои.

Както тъмната боя е нужна, за да засили светлата, тъкмо така и тъмните страни на действителността и бита в изобразявания от Чехов живот са му нужни, за да изтъкне светлите надежди и копнежи.

Самият Чехов е отразен не в черните, а в белите тонове на своите картини, т.е. не в действителността и в бита, а в мечтата. Чехов не е назадничав буржоа, а, напротив, идеалист-мечтател, който гледа твърде далеч напред. Цялата тайна на подхода към душата на неговите произведения се крие именно в такова едно разбиране на Чеховото творчество. Нека за зрителите неговите пиеси да са печална страница от миналото, но за нас, артистите, които ги предаваме на сцената, те са страница на бъдещето, олицетворение на вечния стремеж към по-добър живот. Други пътища за разбиране тайните кътчета на Чеховата душа няма. Чувство за правдата на реалния живот в настоящето и искрена вяра в идеалната мечта, в бъдещето — ето ключовете към тайните двери на творческото свръхсъзнание в неговите произведения.

Стр. 272. След думите: „Човек, който е могъл отрано да предвиди много от онова, което сега стана, той сигурно би съумял и да приеме всичко, което е предсказал.“

Съгласете се, че всички тези особености и мисли на Чехов не го рисуват като изостанал и неразбиращ епохата. Напротив, те подсказват, че и в нашата, сегашната следреволюционна обстановка той не би се намерил в задните редове.

И така не Чехов е изостанал, а е изостанал оня отегчителен живот, сред който той живя, който той порицаваше и за изменението на който призоваваше обществото. Ето защо ония, които смятат Чехов за остарял, говорят не за него като за човек и поет, а само за неговата епоха и за хората, сред които той живя и с които естествено той трябваше да има работа в своите произведения, отразяващи съвременната нему епоха. Тя, животът в нея, мнозина от хората са отегчителни, скучни, изпълнени с делничност, монотонност, еснафщина; те са и сиви, и хленчещи хора. По този въпрос не може да има две мнения. Но сред тях самият Чехов за учудване е съумял да се запази бодър, пълен с надежди, като предчувствува бъдещето и го приветствува, той е един от най-напредничавите [хора] на своята епоха.

Не бива да се смесва самата личност на поета с темата на неговото творчество. Не бива да се обвинява писателят, задето добре е отразявал своята епоха. Нима, ако той би вършил това лошо и би разкрасявал своето досадно време, би получил признанието на напредничавите хора и епитета идеалист.

Стр. 274. След думите: „Затова главата за Чехов още не е свършена, не са я прочели още, както трябва, не са вникнали в нейната същност и преждевременно са затворили книгата.

Нека отново да я разтворят, да я изучат и да я дочетат докрай.“

Едва след това ние ще научим какво трябва да правим по-нататък в нашето изкуство. Без Чехов не може, както не може без Пушкин, Гогол, Грибоедов, Шчепкин. Те са основните стълбове, върху които с цялата си тежест се опира зданието на нашия храм на изкуството. Измъкнете един от основните стълбове, и зданието ще рухне. Ще трябва да чакаме нови Чеховци, за да го издигаме отново.